«Парижкият вариант»

Робърт Лъдлъм Парижкият вариант

Пролог

Париж, Франция

Понеделник, пети май

Пролетният вятър се беше втурнал из тесните улички и широките булеварди на Париж и мамеше навън всичко живо. Дългата зима бе дошла до гуша на парижани и сега те се стичаха на улиците, смееха се, прегръщаха се, тълпяха се под чадърите на откритите кафенета и жужаха като събудени от сън. Туристите вече нямаха от какво да се оплачат — това беше романтичният, кипящ от живот Париж, който рекламните брошури им обещаваха.

Никой от хората, които си бъбреха оживено, поседнали на чаша вино в топлата привечер, не забеляза черния микробус с тъмни стъкла, който мина по улица „Вожирар“ в посоката към булевард „Пастьор“ и сви по улица „Доктор Ру“.

Микробусът спря в тихата уличка „Волонтер“ пред института „Пастьор“. Шофьорът изключи двигателя и угаси светлините. Тук не се мяркаха никакви хора освен двама влюбени, които се целуваха в сенките необезпокоявани. Вратите на микробуса не се отвориха, докато двамата млади, слепи и глухи за всичко наоколо, не хлътнаха в един от входовете.

Тогава отвътре изскочиха четири фигури, облечени в черно, с лица, скрити зад маски, с автомати в ръцете и раници на гръб.

Друга фигура, която почти се сливаше с околния мрак, се плъзна към тях откъм сградата на института и те мълчаливо я последваха, като оставиха зад гърба си смълчаната, безлюдна улица.

Откъм улица „Вожирар“ засвири саксофон — дълбоки, сладостни звуци, изпълнени с копнеж. Мелодията и вплетените в нея дъх на пролетни цветя и безгрижен смях нахлуваха в прозорците на института „Пастьор“, понесени на крилете на нощния бриз. Тук, в известния научен център, провеждаха изследванията си две хиляди и петстотин учени, студенти и специализанти, много от които работеха до късно през нощта.

Неканените посетители като че ли не бяха очаквали подобна трескава дейност в този късен час. Те се придвижваха максимално предпазливо, ослушваха се, спотаяваха се в сенките и бавно, но неотклонно приближаваха към целта си.

Доктор Емил Шамборд беше в лабораторията си на втория етаж, до такава степен погълнат от заниманието си, че шумовете от външния свят изобщо не достигаха до него. Кабинетът му беше просторен, както се полага на учен от неговия ранг. Тук, освен компютъра, имаше роботизиран скенер на генни чипове, свръхмощен микроскоп, който функционираше на ниво атоми, и други изключително скъпи съоръжения. Но тази вечер по-ценни от цялата апаратура бяха папките на бюрото му и гъсто изписаната тетрадка, в която той съсредоточено отбелязваше нещо, щом откъснеше поглед от екрана на компютъра.

Пръстите му трескаво пробягваха по клавиатурата, свързана с някакъв странен апарат с множество разклонения, подобен по-скоро на октопод, отколкото на IBM. Нервният център на тази сложна апаратура беше разположен в нещо като стъклен поднос с температурен контрол и отстрани можеха да се видят сребристосини, полупрозрачни клъбца от някаква пихтиеста маса, пръснати сред желеобразна пяна. Тънички тръбички свързваха пихтиестите снопчета едно с друго, а отгоре беше поставен капак. Пластина с метално покритие отделяше капака от желеобразната маса. Над всичко това беше контролното табло, върху което примигваха сини светлинки, образуващи сложна конфигурация. От тук тръгваха множество тръбички, които достигаха до стъкления съд с пихтиестите образувания, а същевременно разни жички и кабели свързваха стъкления съд и контролното табло с клавиатурата, монитора, принтера и останалите електронни съоръжения.

Доктор Шамборд даваше команди една след друга, като същевременно следеше изображението върху монитора и показателите на контролното табло и периодично проверяваше температурата на желеобразната маса в стъкления съд. Успоредно с това той си водеше някакви записки.

Изведнъж ученият рязко се облегна назад и огледа целия инструментариум с напрегнато изражение. Най-после тръсна глава и пръстите му отново зачаткаха по клавиатурата, като отпечатаха цял параграф от безразборни на пръв поглед букви, цифри и символи. След което активира таймера.

Кракът му потрепваше неспокойно, а пръстите му барабаняха по дървения плот. След около двайсетина секунди принтерът се задейства и се появи лист, на който пишеше нещо. Сдържайки вълнението си, доктор Шамборд изключи таймера, отбеляза си нещо в тетрадката и едва тогава грабна листа.

Прочете го на един дъх, усмихна се и кимна доволно. „Но, да!“

Даде още една поредица команди. На екрана се появи серия от данни. Шамборд мърдаше беззвучно устни, вперил очи в екрана. Миг по-късно, наведен напред, обзет от нарастващо напрежение, прошепна на френски: „… хайде… още веднъж… и още… веднъж… Точно така!“

Засмя се ликуващо и вдигна очи към часовника на стената — 21,55. Отбеляза си часа и се изправи. Лицето му сияеше.

Пъхна папките и тетрадката със записките в куфарчето си, грабна палтото си и шапката от закачалката и за последно хвърли поглед на уредите. Даде още някакви команди на компютъра, изчака да се появи на екрана онова, което го интересуваше, после изключи компютъра, взе куфарчето си и излезе от кабинета. В коридора беше тихо и безлюдно. За миг беше обзет от някакво лошо предчувствие, но бързо го пропъди от съзнанието си. Това беше моментът на триумфа му и щеше да му се наслади докрай. Нямаше да допусне нищо да го помрачи. Усмихна се и тръгна надолу по коридора.

Не беше направил и няколко крачки, когато четири фигури, целите в черно, изникнаха като изпод земята и го наобиколиха.

Половин час по-късно мъжете с маските бяха натоварили в микробуса онова, което ги интересуваше. Единият беше стоял на пост, за да не ги изненада някой, но не се мярна жива душа. Най-после можеха да продължат пътя си. Метнаха се в микробуса и се отправиха към многолюдната улица „Вожирар“, където се смесиха с потока от автомобили.

Из града беше все така оживено — безгрижното веселие беше в разгара си. Уличните музиканти подхващаха мелодиите една след друга, а виното се лееше като река. И тогава изведнъж сградата на института „Пастьор“, където се намираше лабораторията на доктор Шамборд, избухна в огнено зарево, а околните улици бяха разтърсени от страшен тътен. Огнени езици и черни кълбета дим се издигнаха нагоре, а в следващия миг от небето се посипаха тухли, натрошени стъкла, рояци искри и сивкава пепел, като дъжд от ада. Задавени от ужас викове разцепиха нощта. Тълпата се люшна и обърна на бяг.

(обратно)

Част I

Първа глава

Остров Диего Гарсия, Индийски океан

В 6,54 ч. дежурството на офицера от елитната американска част на остров Диего Гарсия беше към края си и докато разсеяно плъзгаше поглед през прозорците на контролната кула към Смарагдовия залив, озарен от първите слънчеви лъчи, той мечтаеше само за едно — да се прибере и да подремне. Клепачите му тежаха след безсънната нощ, а мисълта му блуждаеше.

Тази база, която контролираше разположението на морските и военновъздушните сили, беше от изключително важно стратегическо значение за американците, а островът сам по себе си беше райско кътче, където ленивият плавен ритъм на океана приспиваше всяка амбиция.

Лагуната се синееше примамливо и му мина през ум, че не е зле да поплува след края на смяната. Минута по-късно в 6,55 ч. контролната кула изведнъж изгуби всякаква връзка със самолетите на базата B-1B, B-52, AWACS, P-3 „Орион“ и U2.

Той прехапа устни, даде дрезгаво някакви нареждания по микрофона, седна пред едно от командните табла и започна незабавно диагностициране. Техниците бяха вдигнати по тревога и насочиха цялото си внимание към мониторите и показанията на контролните табла, докато напразно се мъчеха да възстановят контакта със самолетите.

Всички усилия се оказаха безуспешни и в 6,58 ч., като се опитваше да овладее паниката си, началник-смяната уведоми за извънредната ситуация командира на базата.

В 6,59 ч. командирът на базата се свърза с Пентагона и докладва за случая.

В 7,00 ч., пет минути след мистериозното си прекъсване, връзката със самолетите на базата изведнъж, необяснимо как, беше възстановена.

Форт Колинс, Колорадо

Вторник, шести май

Лъчите на изгряващото слънце озариха сградата на университета в Колорадо, меките заоблени хълмове и огромната прерия, която се простираше на изток. Отвън сградата на университета изглеждаше някак безлична, но лабораториите бяха оборудвани по последната дума на техниката. Микробиологът Джонатан Смит (Джон, както приятелите му го наричаха) беше дошъл на работното си място още в ранни зори и в момента, надвесен над микроскопа си, съсредоточено нагласяше фината стъклена игличка. Най-после капна капчица от някаква течност върху миниатюрен диск, не по-голям от главичката на карфица. Дискът, едва забележим с просто око, под обектива на свръхмощния микроскоп разкриваше конфигурация, която твърде много наподобяваше електрическо табло, ако, разбира се, нещо толкова микроскопично можеше да бъде сравнявано с подобно съоръжение.

Затаил дъх, Смит нагласи образа на фокус и промърмори, като се усмихваше: „Така… Точно така. Може и да стане…“

Специалист по вирусология и молекулярна биология, освен научна степен Смит притежаваше и военен чин подполковник, тъй като работеше за армията и временно беше разпределен тук, в Центъра за контрол върху заболяванията (ЦКЗ), разположен сред меките, обрасли с борове, възвишения на Колорадо. От Военния институт за изследване на инфекциозните заболявания (ВИИИЗ) му бяха възложили да извърши проучване върху естеството и развитието на някои вируси. Институтът му отпускаше необходимите за изследването средства.

Онова, с което така вглъбено се занимаваше тази сутрин, обаче нямаше нищо общо с вирусите. ВИИИЗ беше водещият център за медицински проучвания на армията, а ЦКЗ — гражданският му еквивалент. Откъдето следваше, че двете институции, малко или много, се явяваха съперници. Но в конкретния случай интересите им се застъпваха, а онова, което се случваше в тази лаборатория, излизаше извън областта на медицината.

Смит беше част от екипа, обединил елитни специалисти от ВИИИЗ и ЦКЗ, чиято дейност обаче не беше широко огласена. Те се опитваха да създадат първия молекулярен или ДНК компютър в света, революционно откритие, което щеше да хвърли мост между естествените и компютърните науки. Едни от най-големите мозъци в световен мащаб работеха в тази насока успоредно и независимо един от друг и бяха влезли в нещо като надпревара. Смит не можеше да не приеме това предизвикателство — отдаваше му се възможност да приложи натрупаните през годините знания и опит, да впрегне цялата си находчивост — какво по-благодатно поприще за един учен. Неслучайно беше тук в този ранен час — от известно време заедно с колегите си работеше неуморно върху възможността за прекъсване на молекулярните вериги посредством специални органични полимери, които се опитваха да създадат. Нещо му подсказваше, че този път като че ли беше успял.

Ако експериментът се окажеше сполучлив, техните качествено нови ДНК вериги щяха да могат да се реконфигурират многократно и екипът им щеше да бъде на крачка от успеха. Това откритие беше равнозначно на изнамирането на силикона, широко използван в хардуера на днешните компютри, които щяха да се окажат морално остарели, а силиконовата индустрия — изживяла времето си. Щеше да настъпи нова ера — тази на биологичните компютри, които щяха да притежават далеч по-голям потенциал от всичко досега съществуващо. Ето защо армията проявяваше такъв интерес към този проект и беше готова да хвърли огромни средства за осъществяването му, като същевременно всичко трябваше да бъде извършено при пълна секретност.

Дочул за проекта, Смит беше направил всичко възможно, за да бъде включен в екипа, и оттогава работеше всеотдайно, с цялата си жар, съзнавайки, че това откритие можеше да промени бъдещето на човечеството.

— Здрасти, Джон — чу зад гърба си гласа на Лари Шуленберг, още един от членовете на екипа, изтъкнат биолог. — Чу ли за „Пастьор“?

Смит вдигна глава от микроскопа.

— Нищо не съм чул. Не чух дори, че влизаш… — И в този момент забеляза разстроеното лице на колегата си. — Защо? Какво има? Случило ли се е нещо?

Институтът „Пастьор“ беше научен център на световно ниво, от ранга на ВИИИЗ и ЦКЗ.

Шуленберг се приближи към него на инвалидния си стол. Беше около петдесетгодишен, енергичен мъж с мускулести рамене и слънчев загар. Главата му беше обръсната, а на едното му ухо имаше малка диамантена обица.

— Случило се е — мрачно кимна той. — Станала е някаква експлозия. Лоша работа. Има убити и ранени.

— Инцидент в някоя лаборатория ли е станал или…

— Ето, прочети — подаде му Лари някакъв лист. — Джим Трейн ми изпрати имейл и аз веднага извадих на принтер съобщението. Реших, че ще искате да знаете. Виж сам за какво става въпрос, а аз ще ида да кажа и на другите.

— Благодаря, Лари.

Погледът на Джон пробяга по страницата и сърцето му изведнъж се сви. Стиснал зъби, прочете съобщението отново. На челото му се беше врязала бръчка.

Разрушения е института „Пастьор“

Париж. Снощи в 22,52 ч. масивна експлозия разтърси сградата на изследователския център „Пастьор“ и причини смъртта най-малко на дванадесет души. Четирима оцелели са в критично състояние. Щетите са огромни. Търсенето на пострадали сред развалините продължава.

Има доказателства, че в сградата е бил заложен експлозив. Досега никоя терористична организация не е поела отговорността за атентата. Разследванията продължават. Полицията проверява бивши служители на института.

Сред оцелелите е видният компютърен специалист от Съединените щати Мартин Целербах, който е с травма на главата…

Смит прехапа устни. Мартин Целербах. Марти. Лицето на приятеля му изплува пред очите му. Така добре познатата му усмивка, погледът на зелените очи, който в един миг беше толкова жив, а в следващия — замечтан и отнесен. Дребничък и закръглен, Марти стъпваше някак тромаво и неуверено. Това беше свързано със заболяването му — той страдаше от изключително рядко срещания синдром на Аспергер (една от по-леките разновидности на аутизма). Симптомите включваха силно изразени мании, нарушена комуникативна способност и социална адаптация, от една страна, и от друга — висока интелигентност и изключително изявена дарба в една или друга област (при Марти — в областта на математиката и електрониката). Марти Целербах беше компютърен гений.

Беше? Смит изтръпна, пронизан от внезапен хлад. Какво би трябвало да означава „травма на главата“? Нещо сериозно ли? Извади клетъчния си телефон и набра Вашингтон.

Двамата с Марти бяха отраснали заедно в Айова. Джон бранеше Марти от подигравките на връстниците им, както и от злобата на някои учители, които си мислеха, че нарочно им отговаря и се държи странно, и не можеха да повярват, че някой, толкова интелигентен, не влага в действията си и капчица зъл умисъл. Заболяването на Марти беше диагностицирано доста по-късно и най-после можеха да бъдат взети някакви мерки, за да му се помогне. Бедата беше в това, че Марти мразеше лекарствата и избягваше да ги взема. След като завърши училище, максимално ограничи контактите си с външния свят и прекарваше цели дни уединен в уютното си бунгало във Вашингтон, като си подаваше носа навън само за да напазарува. Тук, сред компютрите си, се чувстваше в безопасност и можеше да „свещенодейства“, като се съсредоточаваше максимално и оставяше въображението си да се развихри. Беше изцяло отдаден на онова, което вършеше — неслучайно академици и бизнесмени го търсеха за съвет, но, разбира се, не прекрачваха прага му, а се свързваха с него по електронен път.

Какво ли би го накарало да замине за Париж?

За последен път се беше измъкнал от „бърлогата“ си преди година и половина, и то принуден от обстоятелствата — серията от убийства и избухналата вирусна епидемия, чиито последици бяха катастрофални и която причини смъртта на Софи — годеницата на Смит.

Телефонът в далечен Вашингтон звънеше и сигналът отекваше в ухото му, а в същото време като че ли звънеше и друг телефон наблизо… пред вратата на лабораторията му.

— Може ли? — на прага стоеше Натаниел Фредерик Клайн, Фред.

Смит рязко се извърна.

— Разбира се. Влизай, Фред.

Шефът на свръхсекретния Първи отдел, чиято дейност беше свързана с разузнаването и контраразузнаването, безшумно като призрак пристъпи навътре и изключи клетъчния си телефон.

— Предполагам, че щом ми звънеше, вече си чул новината…

— А ти… какво правиш тук? И знаеш ли нещо повече за Марти?

Клайн мина покрай редиците епруветки, без да отговори. Приближи се до Смит и се опря на една от лабораторните маси. Лицето му беше мрачно, изопнато. Беше облечен в един от поомачканите си костюми. С високото си чело, оплешивяващото си теме и очилата с метални рамки би могъл да бъде всичко — от книгоиздател до фалшификатор на пари. Имаше бледата кожа на човек, който рядко си подава носа навън.

Той се вгледа замислено в Смит и каза съчувствено:

— Приятелят ти е в кома, Джон, и състоянието му е доста тежко. Няма смисъл да се лъжем.

Стомахът на Смит се сви както някога, когато научи за смъртта на Софи. Болката от загубата й още не беше отзвучала, но нищо вече не можеше да върне Софи, а Марти… нима щеше да загуби и него?

— Какво, за бога, е търсел там?!

Клайн извади лулата от джоба си и я натъпка с тютюн.

— И ние това се питаме.

Смит понечи да каже нещо, но прехапа устни. Шефът на мистериозния Първи отдел обикновено оставаше зад кулисите и оттам контролираше действията на хората си. Отделът имаше специални правомощия и не беше длъжен да се отчита за действията си пред военната бюрократична машина. Конгресът на Съединените щати също не упражняваше надзор върху него. Единствено Белият дом беше в течение на дейността на отдела. Първи секретен нямаше структурата на формална организация — нямаше своя йерархия, своя щабквартира, свои оперативни работници. Неговите сътрудници бяха експерти в една или друга професионална област, повечето притежаваха военен чин, бяха предимно необвързани и винаги на разположение, въпреки че междувременно се занимаваха с текущите си задачи. С други думи, бяха елитна част, готова незабавно да поеме функциите си при нужда и да действа при пълна секретност.

Смит беше един от хората на отдела и знаеше, че появата на шефа му никога не беше случайна. Очевидно ставаше въпрос за нещо наистина сериозно, в противен случай Клайн не би дошъл лично.

— Не си тук заради Марти, нали? — тихо каза Смит. — Има и друго.

— Така е — кимна Клайн. — Искаш ли да се поразходим?

— Идеята е добра, още повече, че не бива да палиш лулата си тук — ДНК-то е много чувствително към замърсяването на въздуха.

Двамата се спогледаха — Смит познаваше шефа си достатъчно добре и знаеше, че Клайн не се доверява на никого и не позволява нищо да приспи бдителността му. Правило номер едно на отдела беше: „Не приемай нищо за дадено.“ В конкретния случай Клайн не можеше да бъде стопроцентово сигурен, че лабораторията не се подслушва, и предпочиташе да не рискува. Точно затова предложи да се поразходят, а Смит го разбираше от половин дума.

Двамата излязоха в коридора и Смит заключи вратата на лабораторията. Наоколо не се мяркаше жива душа и не се чуваше никакъв шум освен тихото бръмчене на климатичната инсталация — в този ранен час сградата беше почти пуста.

Навън се разсъмваше и слънцето искреше в клоните на боровете, но гористите възвишения на запад все още мрачно се чернееха. В далечината върховете на Скалистите планини розовееха, но подножията им тънеха в сянка и мракът още се спотайваше в хладните им клисури.

Клайн крачеше мълчаливо. След малко се спря да запали лулата си.

— Ще се поразходим надолу по алеята, нали? Отдавна не сме се виждали… Е, разказвай — как върви работата ти? Има ли изгледи молекулярният компютър скоро да се появи на бял свят?

— Надявам се. Работата напредва. Лека-полека…

Правителствата на много държави биха дали мило и драго техните учени първи да създадат действащ ДНК компютър, който за секунди би се справил с всеки код. На практика това би означавало почти неограничена власт — контрол върху реактивните снаряди, върху сателитите, върху авиацията и флота… Всичко свързано с електрониката би могло да бъде управлявано от молекулярния компютър. Дори най-мощният силиконов компютър не би могъл да му излезе насреща.

— Кога според теб има реални шансове такъв компютър да бъде пуснат в действие?

— Най-рано след няколко години — отвърна Смит.

— А някакви предположения… кой пръв би се справил със задачата?

Смит сви рамене.

— Не знам някой да е постигнал по-значителен напредък от останалите, поне доколкото ми е известно.

Клайн замислено захапа лулата си.

— И все пак, ако се окаже, че такъв компютър е вече факт, кой е най-вероятният му създател?

Смит трепна. Възможно ли беше някой да е изпреварил останалите с минимум пет години? Очевидно — щом Клайн беше тук. Но кой? Японецът Такеда? Шамборд?

И тогава изведнъж проумя. Всичко се връзваше. Отговорът беше — институтът „Пастьор“.

— Емил Шамборд. Значи е успял? Изпреварил е всички? Включително и Такеда…

— Само че най-вероятно е загинал при експлозията. — Клайн дръпна от лулата си с мрачно изражение. — А лабораторията му е унищожена напълно. Останали са само овъглени отломки и натрошени стъкла. Колкото до Шамборд, от тогава от него няма и следа. Търсили са го навсякъде. Колата му била на паркинга пред института.

— А сигурно ли е, че…

— Колегите му шушукат. Висшите военни кръгове в Париж също са нащрек.

— Значи разполагаме само със слухове?

— Предполагам, че някой е знаел и нещо повече. Все някой е бил в течение на онова, което се случва между четирите стени на лабораторията му.

— Не е задължително… Учен от ранга на Шамборд до голяма степен разполага със свобода на действие и не е длъжен да дава отчет никому. Не и преди да е налице крайният резултат. Въпреки това военните периодично са проявявали интерес към работата му, но според сведенията, с които разполагат, Шамборд не е бил по-близо до крайната цел от останалите.

— И все пак… не може да няма някакви записки.

— Не разполагаме с абсолютно нищо от последната година.

— Но те сто на сто съществуват — възбудено повиши глас Смит. — Не може просто така да изчезнат… Сигурно са запазени в паметта на компютъра майка. Основната база данни не може да бъде унищожена толкова лесно.

— Така е — кимна Клайн. — Централната компютърна система е добре защитена и не е пострадала от пожара. Само че… както ти казах, Шамборд повече от година не е подавал информация в нея.

Смит се намръщи.

— Значи си е водил записки на ръка?

— По всяка вероятност.

— Защото е изключено да се работи върху подобен проект, без да се водят бележки, в които да бъде документирана всяка стъпка. Във всеки един момент трябва да можеш да се върнеш назад, да проследиш етапите, през които си минал, да откриеш евентуална грешка или напротив — да се убедиш, че си на прав път. Абсурдно е да няма нищо черно на бяло. Направо немислимо.

— Съгласен съм, Джон, но досега нито колегите му от института, нито военните са открили нещо.

Смит се замисли. Шамборд сигурно е имал основания да бъде предпазлив.

— Смяташ ли, че е бил наблюдаван?

— Не знам какво да смятам. Французите също не знаят.

— Сам ли е работил?

— Френската полиция издирва помощника му, който в момента е в отпуска. — Клайн зарея поглед към хоризонта на изток. Слънчевият диск вече се беше издигнал високо в небето. — Предполагаме, че доктор Целербах също му е сътрудничил.

— Предполагате?

— Не е ясно с какво точно се е занимавал доктор Целербах по време на пребиваването си в Париж. Той също не е разгласявал наляво и надясно по чия покана е в института „Пастьор“. В списъците на охраната фигурира като „гост консултант“. След претърсване на хотелската му стая също не е открито нищо, което да хвърля повече светлина върху причината за пристигането му във Франция. Дошъл е с един куфар дрехи и вещи от първа необходимост. Не е бил от най-общителните и не се е сближил с никого. Повечето разпитани дори не могли да си спомнят за кого точно става въпрос.

Смит кимна.

— Типично за Марти.

Приятелят му не обичаше излишно да привлича вниманието и се бе постарал да остане в сянка, но в същото време какво, ако не възможността да участва в създаването на първия молекулярен компютър, би го измъкнало от убежището му във Вашингтон и би го накарало да се озове чак в Париж? Всичко си идваше на мястото.

— В такъв случай, когато дойде в съзнание, той ще може най-точно да ни каже на какъв етап е бил Шамборд.

— Ако изобщо дойде в съзнание. И ако тогава не е прекалено късно.

— Ще дойде в съзнание — рязко каза Джон.

— Възможно е. Но кога?! Знаеш ли, че вече имахме едно твърде обезпокоително обаждане. Снощи в 19,55 ч. вашингтонско време остров Диего Гарсия е загубил всякакъв контакт с авиацията си. Всички опити за възстановяване на връзката са били безуспешни. Точно пет минути по-късно връзката е била възстановена. Като от само себе си. Не са били регистрирани нито атмосферни смущения, нито е имало някакви проблеми с електрозахранването или пък със самите компютри. Единственото обяснение за случилото се е, че някой хакер е успял да се вмъкне в системата и си е направил шегичка. Само че не е оставил абсолютно никакви следи. Което е най-малкото… странно.

— Някакви щети?

— Никакви. Като изключим преживяния стрес.

— Колко часа след експлозията в „Пастьор“ е регистриран инцидентът?

Клайн мрачно се усмихна.

— Достатъчно, за да предположим, че някой е изпробвал новоизобретения компютър.

— Това наистина звучи сериозно. Я да видим… Лабораторията на Шамборд е напълно унищожена, самият той е потънал вдън земя, а записките му липсват. Възможно е да са унищожени при пожара. Или пък…

— Или някой е предизвикал експлозията, за да прикрие убийството на Шамборд и кражбата на готовия прототип и на цялата документация?

Клайн кимна замислено.

— Действащ ДНК компютър не е шега работа. Особено в неподходящи ръце…

— Мислех да прескоча до Париж. Да видя с очите си Марти и да се осведомя за състоянието му.

— Наистина добре би било да отидеш. Освен това, ако някой разбира нещо от молекулярни компютри, това си ти. — Клайн помълча и вдигна угрижено поглед нагоре, сякаш от ясното небе над главите им всеки момент щяха да завалят балистични ракети. — Опитай се да разбереш за какво точно става въпрос, да издириш документацията на Шамборд, ако изобщо съществува, и най-вече да се увериш дали първият по рода си молекулярен компютър е вече факт. — Той въздъхна. — Задачата ти не е лесна. Ще работиш при пълна секретност. Ще държиш връзка единствено с мен — не искаме да всяваме излишна паника. Можеш да ме търсиш по всяко време. Ако имаш нужда от нещо, само ми кажи. Веднага ще се погрижа.

— Ясно.

Смит разбираше съображенията на шефа си. Страните от Третия свят и бездруго недолюбваха американците. Попаднеше ли един такъв компютър в ръцете на терористите, играта щеше да загрубее.

— Кога тръгвам?

— Веднага. Разбира се, няма да си единственият, който ще работи по случая, но си този, на когото най-вече разчитам. ФБР и ЦРУ също вече са ангажирали хора с разследването. А… колкото до твоя приятел, искрено се надявам да се оправи. Но, Джон, помни, че разполагаме с много малко време и животът на още много хора е изложен на опасност.

(обратно)

Втора глава

Париж, Франция

В шест часа вечерта смяната на Фарук ал-Хамид, санитар в болницата „Жорж Помпиду“, приключи, той съблече униформата и си тръгна през изхода за служителите. Докато крачеше уморено към кафе „Масуд“, в една от преките на оживения булевард „Виктор“, Фарук не подозираше, че някой го следи.

От сутринта не беше подгъвал крак — търкаше подове, мъкнеше бали с мръсни чаршафи, тичаше нагоре-надолу, и сега копнееше само за едно — да отдъхне след изнурителния ден. Най-после седна на обичайното си място в кафето — близо до отворената врата, където кухненските аромати се смесваха със свежия полъх на пролетния вятър.

Озърна се — тук идваха много северноафриканци. Освен неговите сънародници, алжирците, тук се събираха още и мароканци, както и жители на Сахара. Наливаха се с вино и пет пари не даваха за изричната забрана на Корана, като че тук Аллах не можеше да знае какво вършат. Фарук ядно поклати глава и отпи от кафето си, свъсил вежди.

В този момент към него се приближи някакъв непознат. Не беше арабин, с тази светла кожа и сини очи. Но говореше арабски учудващо добре.

— Привет, Фарук. Здраво се трудиш, братле. По цял ден превиваш гръб и Аллах вижда, че заслужаваш повече. Затова искам да ти направя едно предложение. Ако, разбира се, те интересува.

Фарук го изгледа изпод вежди.

— От къде на къде ще ми правиш предложение? — промърмори той.

— Само защото ти мисля доброто — отвърна непознатият, без изобщо да се засегне от недружелюбния му тон. — Нима не би искал да заведеш семейството си някъде на почивка?

— На нашего брата не се полага почивка — горчиво се усмихна Фарук.

Арабският на непознатия беше безупречен — това не беше някой от местните диалекти, а по-скоро езикът на образованите — така говореха по книгите. Фарук се опита да определи акцента — човекът насреща му може би беше живял в Ирак или Саудитска Арабия. Но беше европеец — малко по-възрастен от Фарук, слаб и жилав, със силен слънчев загар. Беше облечен доста изискано, но странното бе, че Фарук не можеше да определи националността му, а обикновено го биваше в това — с това се развличаше след работа, докато си седеше в кафето, смазан от умора, и оглеждаше случайните минувачи. Тази игра отвличаше мисълта му от тягостното, съсипващо и еднообразно ежедневие. С непознатия обаче удари на камък.

— Че защо? — усмихна се синеокият. Гласът му преливаше от доброжелателство, а в погледа му се четеше съчувствие. — Да не би да не заслужаваш? С какво си по-лош от другите?

— Не е там работата…

— Виждаш ли? Повярвай ми, всичко може да се уреди. Мога да направя така, че и най-смелите ти мечти да се сбъднат.

Хм. Фарук знаеше, че всяко нещо си има цена.

— Няма да убивам никого, да знаете.

— Че кой е казал, че ще искам това от тебе?! — искрено се учуди непознатият. — Не става въпрос и за кражба, не се безпокой.

— А за какво тогава? Каква услуга ще искате от мен, че предлагате толкова щедра награда?

— Да напишеш собственоръчно една бележка до болничната управа. Два-три реда на френски. Разболял си се и изпращаш братовчед си Мансур да те замести за няколко дни. Това е всичко. След което ще ти платя в брой.

— Нямам никакъв братовчед.

— Хайде де. Всички алжирци имат.

— Добре, може и да имам… Но не и в Париж.

— Защото е пристигнал едва вчера от Алжир — смигна му заговорнически непознатият.

Сърцето запърха в гърдите на Фарук. Дали не сънуваше? Ваканция със семейството — нещо, за което вече дори не смееше да мечтае. А как щяха да се радват децата… Човекът беше прав — не искаше от него кой знае какво. На болничната управа й беше все едно кой ще върши черната работа срещу мизерно заплащане. И в същото време — услугата щеше да бъде платена твърде щедро… Едва ли ставаше дума за нещо невинно — най-вероятно искаха да отмъкнат опиати от отделенията. Какво пък? В края на краищата те всички бяха неверници и Фарук не го беше грижа за тях. По-важното беше, че най-после ще може да заведе жена си и децата някъде… Къде?

— Ще ми се децата да видят Средиземноморието… — подхвана най-после Фарук, като наблюдаваше внимателно изражението на непознатия. — Може би… Капри. Чувал съм, че там пясъкът бил мек като коприна. Само че… сигурно е доста скъпо.

— Колкото до това, ще можеш да си го позволиш — увери го синеокият. — Капри, Кан, Монако или Порто Векио… където решиш.

Имената прозвъняха в ушите на Фарук ал-Хамид магически, пълни с обещания. Някъде в дъното на умореното му, зажадняло за глътка радост съзнание припламна надежда.

— Кажи какво точно трябва да напиша.

Бордо, Франция

Няколко часа по-късно в една от евтините мебелирани стаи под наем в предградията на Бордо иззвъня телефонът. Сградата, в съседство със складовете за вино, беше на самия бряг на река Гарона и откъм пристанището долитаха виковете на докерите и пронизителните сирени на шлеповете. Наемателят на стаята, млад мъж с посърнало лице, който явно не се впечатляваше от мизерната обстановка, трепваше при всяко позвъняване, но така и не вдигна телефона, а си остана седнал на кушетката, с отпуснати ръце.

Най-после, когато звъненето престана, той сякаш изведнъж се съживи, извади някакъв бележник от куфарчето край леглото и започна да записва нещо — отначало колебливо, с трепереща ръка, а после все по-бързо, някак трескаво. След малко спря да пише, очевидно размислил, и изруга тихичко. Скъса листа, смачка го на топка и го запрати в кошчето. Остави бележника на масата, озърна се като подплашен и махна отчаяно с ръка. Очевидно не му оставаше нищо друго, освен да бяга, да се маха оттук час по-скоро.

Грабна куфарчето и се втурна към вратата. На челото му беше избила пот.

Но преди да беше хванал дръжката на вратата, отвън се почука. Той замръзна на мястото си. Гледаше как някой завърта дръжката с изражението на обречен.

— Жан-Люк, вътре ли си? — тихо попита мъжки глас. — Аз съм капитан Бонард. Защо не вдигаш телефона? Ще ми отвориш ли?

Жан-Люк преглътна облекчено и облиза с език пресъхналите си устни. Пръстите му трепереха, докато се опитваше да отключи.

— Добър ден, капитане. Как успяхте да…? — започна той, но човекът, който стоеше в тъмния коридор, му направи знак да замълчи. Жан-Люк отстъпи навътре и капитан Бонард, набит енергичен мъж, с униформата на елитните френски парашутни части, влезе в стаята, като обгърна с един-единствен поглед тягостната, безлична обстановка.

— Изглеждаш ми уплашен, Жан-Люк. Ако наистина смяташ, че си в опасност, поне затвори вратата — рязко каза капитанът.

Лицето му беше с квадратна челюст и открит, мъжествен поглед. Русата му коса беше подстригана късо, по войнишки. Цялото му излъчване внушаваше доверие и Жан-Люк си отдъхна, като го видя.

— Е, Жан-Люк, нали щеше да прекараш отпуската си в Аркачон? Защо си се сврял в тази миша дупка?

По страните на младежа изби гъста руменина.

— К-крия се, сър. Търсиха ме в хотела… Някакви мъже. Не ги познавам, но бяха дошли за мен. Знаеха името ми, адреса ми в Париж, всичко… — Той преглътна мъчително. — Видях как единият заплаши с пистолет човека на рецепцията… Те не ме видяха, но аз чух всичко! Какво искаха от мен? Как бяха разбрали, че съм там? Сигурен съм, че бяха дошли да ме убият, а дори не знам защо! Успях да се измъкна навън, метнах се в колата и изчезнах. Спрях на едно закътано местенце край брега и смятах по някое време да се върна за багажа си, когато чух по радиото за трагедията в „Пастьор“. Доктор Шамборд… наистина ли е мъртъв, сър? Какви са новините?

Капитан Бонард мрачно поклати глава.

— Имаме сведения, че доктор Шамборд е останал в лабораторията си до късно онази вечер и никой не го е виждал оттогава. Лабораторията му е унищожена. Боя се, че може да се е случило най-лошото. Броят на жертвите още не е установен. Днес следобед полицаите са измъкнали още две тела изпод развалините.

— Горкият доктор Шамборд! Беше толкова добър към мен… Все ми повтаряше, че се преуморявам и имам нужда от почивка… Най-после склоних да си взема отпуска и ето че се случи това… Какъв ужас!

Капитанът помълча.

— Тъжно, наистина… Но ти не довърши разказа си. Защо според теб онези мъже биха се интересували от теб?

Помощникът на Шамборд избърса очите си.

— Как защо? Още щом чух за „Пастьор“ и за доктор Шамборд, веднага ми стана ясно. Затова избягах и… така се озовах тук. Този пансион е на доста затънтено място — надявам се да съм успял да им се изплъзна. Но толкова ме е страх…

— Разбирам. Значи затова ми позвъни?

— Да. Не знаех към кого друг да се обърна…

Капитанът изглеждаше малко объркан.

— Ако правилно съм те разбрал… излиза, че онези са по петите ти заради Емил Шамборд? Означава ли това, че… експлозията не е била случайна?

Жан-Люк кимна утвърдително.

— Мисля, че целта им е била да убият доктор Шамборд. Аз самият представлявам интерес за тях само защото бях негов помощник.

— Но защо, за бога, някой ще иска да убива доктор Шамборд?!

— Не зная, капитане, но според мен заради молекулярния компютър. Когато излязох в отпуска, той беше почти готов. Доктор Шамборд беше деветдесет и девет процента сигурен, че е успял да създаде действащ прототип. Но не искаше да разгласява това, преди да се увери, че наистина е готов. Нали го знаете какъв перфекционист беше — държеше да изпипа всичко… А този компютър, веднъж създаден, би бил в състояние да направи чудеса. Затова… мисля, че много хора биха били готови на всичко, само и само да сложат ръка върху него.

Капитан Бонард сбърчи вежди.

— Възможно е да си прав, но не открихме абсолютно никакви доказателства, че доктор Шамборд е довел експеримента си до успешен край. Но, от друга страна, всичко беше в развалини… А ти сигурен ли си, че не си направил прибързани заключения?

Жан-Люк отново кимна.

— Напълно сигурен, сър. Нали през цялото време бях до него. Почти до самия край… Не разбирах всичко, което правеше, но… — Той изведнъж се сепна. — Казвате, че компютърът му е унищожен и че не сте намерили никакви записки, нищо, което да доказва, че окончателно е приключил създаването на прототипа?

— Точно така. Всъщност нищо чудно, след такава опустошителна експлозия. Но странното е, че и в базата данни на компютъра майка нямаше нищо.

— Естествено, че няма да има. Докторът се боеше, че достъпът до базата данни би бил прекалено лесен, и не искаше да рискува бележките му да попаднат в ръцете на когото не трябва. Затова си водеше записки на ръка, в личния си бележник. После, когато приключеше работа, го заключваше в сейфа на лабораторията. Там, в сейфа, беше целият му проект, до най-малките подробности.

Бонард изпъшка.

— Значи всичко е безвъзвратно изгубено…

— Може би не съвсем… — тихо каза Жан-Люк.

Капитанът го изгледа изпитателно.

— Какво искаш да кажеш?

— Че… можем да успеем да възстановим проекта му — задавено каза Жан-Люк. Сърцето му биеше до пръсване.

— Да нямаш копие от записките му?!

— Не точно… Но съм водил мои записки. Не толкова подробни може би, защото не всичко ми беше съвсем ясно, но може и да излезе нещо… Шамборд ни беше забранил да си водим бележки — на мен и на оня странен американец, но аз го наблюдавах внимателно и вечер възстановявах всичко по памет. Така че в записките ми е отбелязано всичко — от първата… почти до последната стъпка. Може да има някои дребни пропуски, но мисля, че в ръцете на експерт записките ми може да се окажат много ценни.

— Разбира се! — развълнувано каза капитанът. — Със сигурност записките ти ще ни послужат много. А… къде са те сега?

— Тук, сър — Жан-Люк посочи куфарчето в краката си. — Никога не го изпускам от поглед.

— Браво, Жан-Люк! Само че сега ще трябва да побързаме. Онези може да са те проследили и всеки момент да се появят. Нищо чудно и да са вече тук. — Той пристъпи до прозореца и огледа осветената от уличните лампи улица. Трима мъже влизаха в един от пристанищните барове, други двама тъкмо излизаха. Неколцина работници търкаляха бъчви вино от единия от складовете и ги товареха в спрелия до отсрещния тротоар камион. Някакъв бездомник седеше, облегнат на стената, и главата му клюмаше като в дрямка.

— Ела насам, Жан-Люк. Огледай ги хубаво. Някое от лицата да ти се струва познато?

Жан-Люк поклати глава отрицателно.

— Не, сър.

Капитан Бонард видимо си отдъхна.

— Е, значи няма да се наложи да си играем на криеница поне засега и да се измъкваме през задния вход. Но все пак трябва да действаме бързо. Не разполагаме с много време. Хайде, събирай си нещата и да тръгваме!

Жан-Люк го погледна благодарно и се наведе да вземе куфарчето си.

Но в мига, в който младежът се извърна, Бонард грабна с едната си ръка възглавницата от кушетката, а с другата измъкна 7,65-милиметров револвер със заглушител. Пистолетът беше стар френски модел от края на петдесетте — такива вече не се произвеждаха. Беше оръжие за истински професионалист — без предпазител, и капитанът обичаше гъделичкащото чувство за флирт с опасността, което повишаваше адреналина му.

Младежът забърза към вратата, но гласът на капитана го спря:

— Жан-Люк!

Младежът се обърна. В погледа му се четеше преданост и безгранично доверие. После зениците му се разшириха от изненада и той машинално вдигна ръка, като да се предпази.

— Капитане…

— Съжалявам, синко. Но тези записки наистина ми трябват. — И капитан Бонард се приближи към смаяния младеж, притисна възглавницата към тила му и допря пистолета до слепоочието му. После стреля. Кръв и парченца мозък опръскаха възглавницата. Куршумът мина през нея и се заби в отсрещната стена.

Капитан Бонард примъкна тялото към кушетката, като внимаваше да не изцапа с кръв стаята. После го сложи да легне с възглавницата под главата, свали заглушителя от револвера, сложи оръжието в лявата ръка на Жан-Люк и отново стреля. Този път изстрелът изтрещя. Шумът беше оглушителен и със сигурност щеше да привлече вниманието на някого. Капитанът не разполагаше с много време. Вторият изстрел беше перфектен, виждаше се една-единствена зейнала дупка на челото, а по пръстите на Жан-Люк имаше барут — никой нямаше да се усъмни, че младежът се е самоубил, потресен от загубата на своя многообичан доктор Шамборд.

Капитанът измъкна бележника на Жан-Люк от куфарчето, грабна и смачкания лист от кошчето, хвърли бърз поглед наоколо, изчегърта забилия се в стената куршум и премести очуканото бюро няколко сантиметра по-встрани, за да скрие дупката.

В далечината се чу воят на полицейска сирена. Капитан Бонард се ослуша. Сърцето му бясно пулсираше. Трябваше да изчезва. Нямаше повече работа тук.

(обратно)

Трета глава

Париж, Франция

На борда на товарния самолет C-17, напуснал военновъздушната база Бъкли рано сутринта денвърско време на път за Мюнхен, имаше един-единствен пасажер и името му не фигурираше в списъка на екипажа. Полетът беше директен и междинно кацане не беше предвидено, но в шест часа се наложи да кацнат в Париж, за да вземат някаква много важна пратка. На летището ги чакаше автомобил на американските военновъздушни сили и от него слезе мъж в униформата на подполковник от авиацията, със запечатана метална кутия в ръце.

Петнайсет минути по-късно самолетът продължи към Мюнхен, но пътникът, чиято самоличност се пазеше в тайна, вече не беше на борда му.

Малко по-късно същият автомобил спря на един от страничните изходи на международното летище „Шарл дьо Гол“. Задната му врата се отвори и отвътре излезе висок мъж, също с униформата на подполковник от авиацията. Това беше Джон Смит. Военната униформа подчертаваше изправената му стойка и стройната му мъжествена фигура. Сините му очи обгърнаха с бърз поглед околността.

Беше малко преди разсъмване. Джон Смит се запъти към сградата на летището. Типичен военен със сак на рамо и IBM под мишница, стегнат, със спретната униформа, у него нямаше нищо, което излишно да привлича вниманието. Половин час по-късно обаче, на излизане от сградата, Джон Смит беше облечен в обичайните си дрехи — сако от туид, синя памучна риза и тренчкот. Под сакото на цивилен се криеше кобурът с деветмилиметровия револвер „Зиг зауер“.

Джон Смит вървеше с бърза крачка и скоро се смеси с останалите пътници, които чакаха на митницата. Личната му карта на американски военен му послужи като пропуск и му спести проверката на багажа. Отвън го чакаше частна лимузина. Смит седна отзад, като не пожела да остави в багажника нито сака, нито лаптопа си.

Париж го посрещна кипящ от живот, както обикновено. Навсякъде, дори в звученето на клаксоните, се усещаше типичната за този град радост от живота. Шофьорите тук си имаха специален кодекс. Дългото, пронизително изсвирване означаваше „разкарай се от пътя ми“, лекото бибипкане — дружеско предупреждение, а няколко последователни бибипкания — поздрав. Шофираше се бързо, безгрижно, сякаш максимата „веднъж се живее“ важеше с пълна сила и на пътя. Шофьорът на лимузината натискаше газта до дупка, което не притесняваше Смит. Той нямаше търпение да стигнат до болницата, където лежеше Марти, и напрегнато се взираше навън, докато лимузината хвърчеше на юг по булевард „Периферик“. Беше оставил работата си върху изследването на молекулярните вериги в сигурни ръце. Колегите му щяха да движат нещата в негово отсъствие. По време на полета беше успял да се свърже с болницата и да попита как е Марти. Все така, без промяна, осведомиха го. Разговарял беше и със свои колеги в Токио, Берлин, Сидни, Брюксел и Лондон, като тактично ги беше подпитал за новини около създаването на молекулярния компютър. Всички отговаряха сдържано, уклончиво — всеки таеше надеждата, че ще изпревари останалите, но Смит остана с впечатлението, че все още никой не е близо до целта. Всички изказаха съжаление за ненавременната кончина на Емил Шамборд, но никой не спомена проекта му. Очевидно нямаха представа какво точно се е случило и не знаеха какво да мислят.

Лимузината сви по авеню „Порт де Севър“ и скоро се озова пред огромната болница „Жорж Помпиду“ — със своите извити стени и блестяща стъклена фасада тя беше същински паметник на съвременната архитектура. Смит плати на шофьора и влезе в просторното, облицовано с мрамор фоайе с ескалатори, светещи табла и саксии с гигантски палми. Това, значи, беше болницата на бъдещето — тържествено открита преди няколко години.

Смит забърза към информацията и на безупречен френски помоли да го упътят към интензивното отделение. Трябваше да вземе ескалатора. Сестрите, санитарите и техническият състав точно в този момент предаваха смяната си и Смит беше поразен колко незабележимо, организирано и без излишно суетене ставаше това.

Болницата разполагаше с осемстотин легла, но пациентите биваха обслужвани бързо благодарение на максимално ефективната организация. Пристигащите пациенти минаваха през някой от двайсет и двата пропускателни пункта на рецепцията и веднага биваха препращани до съответното отделение, съпровождани от болничен служител. След като биваха настанени в отделна стая, компютърът до леглото им веднага регистрираше всички данни и ако се налагаше спешна хирургическа намеса, понякога медицинските роботи извършваха част от нея.

Това наистина беше съвременен тип болница — не липсваха дори плувен басейн и фитнес център.

На входа на интензивното имаше въоръжена охрана. Смит се легитимира на френски като близък на доктор Мартин Целербах.

— … Бих искал да разговарям с лекуващия му лекар, моля.

— Доктор Дюбост в момента е на визитация — уведоми го една от дежурните сестри. — Сега ще му изпратя съобщение.

— Благодаря. А бихте ли ми показали стаята на доктор Целербах? Ще го почакам там.

— Разбира се. Ако обичате.

И след като охраната щателно прегледа документите му, сестрата го поведе по дългия коридор на интензивното, където всички шумове на външния свят сякаш изчезваха, стъпките не кънтяха, а лекарите и сестрите разговаряха шепнешком. Светлината също беше мека, приглушена, само лампичките на свръхмодерната апаратура примигваха от време на време. Човек добиваше усещането, че машините до леглата контролират всичко, което до голяма степен беше точно така.

Марти беше в третото сепаре отляво и лежеше неподвижен, безпомощен сред всички тези жички и тръбички, с които се опитваха да поддържат жизнените му функции. Лицето му беше смъртнобледо и нито едно мускулче не трепваше, но дишането му беше равномерно. Смит го гледаше със свито сърце.

На екрана на компютъра можеше да проследи показателите за състоянието на Марти. При инцидента приятелят му беше получил множество натъртвания и охлузвания, но най-сериозна беше травмата на главата, в резултат на която все още се намираше в дълбока кома. Продължителната кома криеше опасност от мозъчно увреждане, внезапна смърт или, което беше още по-лошо, изпадане в състояние на „жив труп“. И все пак прогнозите не бяха съвсем неблагоприятни. Това че Марти не беше на командно дишане и че от време на време покашляше, прозяваше се или примигваше, означаваше, че жизненоважна част от мозъка още функционира и даваше известна надежда.

— Доктор Смит? — приближи се към него дребен мъж с прошарени коси. — Разбрах, че току-що пристигате от Съединените щати.

Това беше Едуард Дюбост, лекуващият лекар на Марти.

— Благодаря ви, че се отзовахте толкова бързо. Бихте ли ми дали малко повече информация за състоянието на доктор Целербах?

Доктор Дюбост кимна.

— Имам добри новини за вас. Състоянието на приятеля ви започва да се подобрява.

На лицето на Смит се изписа облекчение.

— Наистина ли? Точно преглеждах показателите от сутринта и не видях…

Доктор Дюбост се усмихна.

— В тях още не съм отбелязал промяната — трябваше да видя спешно един от пациентите. Сега ще актуализирам информацията в компютъра.

Докато говореше, пръстите му пробягаха по клавиатурата.

— Както виждате, доктор Целербах още е в кома, но тази сутрин най-после реагира на стимулация — помръдна ръката си и каза няколко думи.

— Слава богу… Значи има вероятност скоро да излезе от комата и да се възстанови?

— Вече да — увери го доктор Дюбост, докато актуализираше информацията в болничния лист.

— Крайно време беше — от експлозията са изминали повече от двайсет и четири часа. Непрекъснато се увеличава рискът от загубване или частично нарушаване на мозъчните функции…

— Така е. С това са свързани и нашите опасения.

— Но щом веднъж вече се е повлиял от стимулацията, има надежда за благоприятен изход, нали? Предполагам, че ще изпратите някоя сестра, която да работи с него — да му задава въпроси, да се опитва да предизвика ответна реакция…

— Точно това правя в момента — лекарят довърши съобщението, което набираше, и се изправи. — Не се безпокойте, доктор Смит. Приятелят ви е в сигурни ръце. След не повече от седмица ще може спокойно да разговаря с вас. Виждам, че сериозно сте загрижен за състоянието му — добави той. — Можете да останете при него колкото искате, но аз трябва да продължа визитацията си. Ще се видим пак. Доскоро.

И доктор Дюбост излезе забързан, а Смит приседна на ръба на леглото. След този разговор малко му беше олекнало. По всичко изглеждаше, че най-страшното беше минало и Марти щеше да започне да се възстановява. Докато гледаше спокойното, сякаш заспало лице на приятеля си и диаграмите, които просветваха на монитора, Смит се върна мислено назад в онези далечни години, когато двамата с Марти, ученици в гимназията, току-що се бяха запознали и чичото на Джон беше успял да диагностицира синдрома на Аспергер, от който страдаше Марти. После пред очите му като на филмова лента мина кошмарът с убийството на София и пламналата епидемия от вируса на Хадес, когато беше потърсил помощта на Марти.

Хвана отпуснатата ръка на приятеля си и леко я стисна.

— Марти, чу ли какво каза лекарят? Започваш да се оправяш. Марти? — Той се взираше настойчиво в безизразното лице. — Какво, за бога, се случи в „Пастьор“ онази вечер? И какво си търсел ти там? Върху молекулярния компютър на Шамборд ли работеше?

Трепна ли Марти или така му се стори?

Джон продължи да говори с нараснало вълнение:

— Марти, събуди се, моля те! Имам нужда от теб! Ти си единственият, който знае какво точно се е случило… Помогни ми да разплета този възел! Знам, че можеш. — Той помълча и добави: — Не съм си представял, че ще се срещнем при такива обстоятелства…

Остана с приятеля си повече от час. Държеше ръката му, говореше му, но Марти изобщо не реагираше. Беше трепнал само веднъж — при споменаването на института „Пастьор“. Най-после Смит въздъхна и се изправи. Време беше да тръгва. Трудно щеше да разбули загадката сам, без помощта на Марти, но трябваше да опита. Време за губене нямаше.

В този момент в рамката на вратата се появи висок мургав мъж в униформата на санитар. Той гледаше право към Смит и в погледа му освен изненада се четеше нещо студено и безмилостно, някаква стаена заплаха. Няколко мига двамата се измерваха с очи, после санитарят изведнъж побягна, а Смит скочи и се втурна след него, като измъкна в движение револвера от кобура си. Не само изражението на санитаря не му хареса — имаше нещо много подозрително и в начина, по който държеше сгънатите чаршафи, преметнати през дясната му ръка, докато самата тя оставаше скрита… Да убие Марти ли беше изпратен? И от кого?

Навън в коридора всички гледаха като втрещени лудешката гонитба. Санитарят събаряше онези, които не успяваха да се отстранят навреме от пътя му, а Смит го следваше по петите с викове:

— Спрете го! Въоръжен е!

Като чу това, санитарят остави преструвките и рязко се извърна. В ръцете му проблесна миниавтомат. Дулото мрачно зееше, но изстрел не последва. Човекът очевидно беше професионалист и смяташе това предупреждение за достатъчно.

Чуха се уплашени писъци и сестрите и лекарите мигом се хвърлиха на земята.

Смит изблъска от пътя си една количка с храна и продължи преследването. Нямаше да остави този тип да се измъкне.

Терористът сви в един от коридорите и хлопна вратата в лицето на Смит. Смит срита вратата и профуча покрай един изгубил ума и дума техник.

Озова се в сепаре за гореща терапия, където една от сестрите, пребледняла, закриваше с халат разсъблечения пациент.

— Къде е? — задъхано попита Смит. — Къде е санитарят?!

Сестрата посочи една от вратите и Смит се спусна натам. Обезумели от ужас сестри и пациенти бяха притиснали гръб до стените на коридора, сякаш покрай тях току-що беше профучало смъртоносно торнадо и по чудо ги беше оставило живи.

Смит хукна в посоката, в която бяха приковани всички погледи. „Санитарят“ се беше добрал до дъното на коридора и събори една празна количка с бельо, за да забави преследвача си. Смит тихо изруга. Ако се спреше, за да отмести количката, щеше да загуби ценно време и той предпочете да я прескочи. Напрегна мускули и прелетя от другата страна, въпреки че коленете му за миг отмаляха от приземяването. Успя някак да запази равновесие и хукна след мъжа с автомата. Зад гърба му се чуха сподавени възклицания. Потта му течеше на струи, но му се струваше, че настига мъжа. В този миг обаче той хлътна зад някаква врата с надпис „Пожарен изход“. Смит се спусна след него, но в последния момент с периферното си зрение забеляза сянката, спотаена зад вратата. Беше набрал скорост и единственият начин, по който можеше да реагира, беше да се предпази с ответен удар. Сблъсъкът, който последва, го разтърси, но Смит се задържа на краката си и на свой ред нанесе удар с рамо на нападателя си. „Санитарят“ явно не беше очаквал толкова бърз отпор и ударът го свари неподготвен. Той отхвърча настрани и се свлече по стъпалата. При падането удари тила си в стоманените перила, но бързо се окопити. Не срещнал достатъчно съпротива, Смит също залитна и този път не успя да запази равновесие. Всичко стана само за няколко мига. Изпусна револвера си и полетя надолу към циментовия под. Усети болка в гърба, но стисна зъби и се изправи, залитайки. Дори успя да грабне отново револвера си, но последното, което видя, беше сянката на нападателя, застрашително наведена над него. После някаква остра, пронизваща болка замъгли съзнанието му и всичко потъна в мрак.

(обратно)

Четвърта глава

Същия този вторник експресът от Бордо спря на гара „Аустерлиц“ и капитан Дариус Бонард беше един от първите слезли пътници. Той закрачи през тълпата пристигащи и заминаващи парижани, сякаш без да обръща внимание на цялото това суетене, но всъщност беше нащрек с всяка фибра на тялото си. Имаше прекалено много заинтересовани да попречат на плановете му и не беше изключено някой да го наблюдава. Затова трябваше да си отваря очите на четири.

Стегнат, енергичен мъж в безупречна униформа, капитан Бонард цял живот неизменно бе служил на интересите на Франция, а сегашната му задача се очертаваше от изключително значение. Може да се каже, че съдбините на цялата френска нация зависеха от успешното й изпълнение. А това, че беше и най-опасната от всички, се разбираше от само себе си.

Лицето на капитана бе добило сериозно, решително изражение. Той извади клетъчния телефон от джоба си, набра някакъв номер и тихо съобщи: „Пристигнах.“ После набра друг номер и повтори същото съобщение.

Мина покрай колоната чакащи таксита и се качи в едно, което току-що се беше появило. Таксиметровите шофьори настръхнаха от тази безочливост и съпроводиха отдалечаващото се такси с клаксони и ругатни.

— Привет! — поздрави го глас от вътрешността на таксито.

— Слава на Аллаха — отвърна на поздрава капитан Бонард, като седна до забуления мъж в дълга поръбена със злато бедуинска роба. По-голямата част от лицето на спътника му беше скрита, но капитанът успя да забележи, че той имаше маслиненочерна кожа и зеленикавокафяви очи. Абу Ауда беше от племето фулани, където безводната пустиня отстъпваше място на тучни пасища и гори. Светлите му очи загатваха за някой синеок прадядо, дошъл от други географски ширини.

— Донесе ли ги? — попита Абу на арабски.

— Да — кимна утвърдително капитанът, разкопча униформата си, измъкна изпод ризата кожено портфолио и го подаде на арабина с думите: — Помощникът на Шамборд е мъртъв. Какво стана с американеца Целербах?

— Не открихме никакви записки въпреки щателното претърсване. Както всъщност се и очакваше.

Студените зеленикави очи се впиваха изпитателно във французина, като че ли искаха да проникнат в душата му. Хилядолетно неверие бе стаено в тези очи — те не биха се доверили никому — нито дори на Аллах, към когото ежедневно изпращаха молитви. Страхопочитание — да. Всемогъщ е Аллах. Доверие — никому.

Бонард издържа пронизващия поглед на арабина, без на лицето му да трепне и мускулче. Най-после Абу Ауда насочи вниманието си към портфолиото, повъртя го в ръцете си, без да го отваря, и го мушна под гънките на дългата бедуинска роба.

После каза рязко:

— Ще държим връзка с вас.

Бонард кимна.

— Тогава, доскоро.

Бедуинът нареди на шофьора да спре таксито.

Веднага щом вратата хлопна зад гърба на капитана, таксито потегли с пълна газ.

Капитан Бонард сви зад ъгъла и извади клетъчния телефон.

— Успяхте ли да го проследите?

— Да. Без никакъв проблем.

След броени секунди зад ъгъла сви ситроен с тъмни стъкла и забави ход. Задната врата се отвори и капитан Бонард седна вътре. Ситроенът направи обратен завой и го откара в кабинета му, където Бонард трябваше да проведе няколко телефонни разговора, преди да се срещне с шефа на Абу Ауда.

Джон Смит, проснат на стълбищната площадка на болницата „Помпиду“, постепенно започваше да идва в съзнание. Последното, което си спомняше, беше някакво лице, застрашително надвесено над него. После всичко потъна в мрак. Лицето с черни мустаци, пронизващи черни очи и тържествуваща злорада усмивка се беше запечатало в съзнанието му. Затвори очи и си го представи съвсем ясно. После чертите постепенно се размиха и избледняха, само усмивката, също като усмивката на котарака от „Алиса“, остана да се мержелее, сякаш го преследваше. Тя и… заплахата, стаена в очите.

Смит простена и се размърда. Чуваше някакви гласове. Говореха на френски. Къде, по дяволите…?

— Господине… добре ли сте? Мосю?

— Познавате ли онзи човек? Защо ви…?

— Хей, я се отдръпнете и оставете човека на мира! Не виждате ли, че още не е дошъл на себе си?! Хайде, направете ми път и ме оставете да го прегледам!

Смит отвори очи. Лежеше по гръб на циментовия под, а над главата му се бяха надвесили загрижени, уплашени лица. Повечето от хората бяха в бели престилки, имаше и двама униформени служители от охраната.

Смит се надигна и отново изпъшка. Главата му се въртеше, пред очите му играеха кръгове.

— Не бива да ставате, мосю. Главата ви е ударена лошо. Кажете ми как се чувствате.

Смит остави лекаря да светне първо в едното, а после и в другото му око с миниатюрното фенерче.

— Как се чувствам ли? Страхотно.

Това, разбира се, беше лъжа. Главата му още кънтеше, сякаш го бяха ударили с чук. А какво всъщност…?

Той изведнъж се опомни, блъсна ръката на доктора и трескаво се озърна.

— Къде е?! Къде отиде санитарят?! Този човек е опасен! Той имаше автомат…

— Доколкото виждам, и вие сте въоръжен — отбеляза полицаят от охраната, като го гледаше навъсено. Смит усети недоверието му и побърза да бръкне във вътрешния джоб на сакото си. Той беше празен.

— У вас ли са документите ми за самоличност?

Полицаят кимна.

— В такъв случай знаете, че съм полковник от американската армия. Извадете личната ми карта от калъфа — под нея е разрешителното за внасяне на личното ми оръжие в страната.

Полицаят побърза да провери. Останалите наблюдаваха мълчаливо. Съчувствието на повечето лица беше заменено от подозрителност.

След като се увери, че всичко беше така, както казваше Смит, полицаят му върна документите и оръжието, макар и някак неохотно.

— Разбрахте ли кой е бил нападателят ми? — попита Смит. — Беше облечен като санитар и…

— Бил е в униформа на санитар? — вдигна вежди лекарят. — Чий е този район?

— На Фарук ал-Хамид — бързо отвърна единият от охраната.

— Оня човек не беше Фарук — възрази другият. — Сигурен съм. Видях го, като тичаше.

— И аз го видях — подкрепи го една от сестрите. — Фарук е по-дребен. Не може да е бил той.

— Нека да довърша прегледа — отново се наведе над него лекарят.

— Няма смисъл. Вече съм добре.

Болката беше понамаляла и Смит наистина чувстваше главата си прояснена.

Лекарят прибра фенерчето и се изправи.

— Усещате ли главата си замаяна?

— Ни най-малко — увери го Смит.

Лекарят сви рамене.

— Вие самият сте лекар и сте наясно какви опасности крие травмата на главата. Но ми изглеждате гореща глава и не мога да ви задържа насила, въпреки че, както знаете, желателно е да останете известно време в покой и под наблюдение. И все пак… не виждам обезпокоителни симптоми — погледът е фокусиран, цветът на кожата е добър, говорите свързано… Ще ви пусна на ваша отговорност. Моля ви само да се пазите и ако почувствате някакво неразположение, да се върнете в болницата. Обещавате ли?

— Да, докторе. И ви благодаря за проявената загриженост. А… ще мога ли да поговоря с шефа на охраната?

— Аз ще ви заведа — предложи единият от униформените мъже.

Той го поведе към по-отдалечен кабинет, снабден със свръхмодерни електронни системи за наблюдение, компютри и охранителни камери. Прозорците на кабинета гледаха към паркинга, а на стената имаше няколко фотографии в рамка. От едната гледаха петима мъже във военни униформи с изпити лица и трескаво горящи очи. Снимката беше правена някъде в джунглата и като се вгледа по-внимателно, Смит позна Диен Биен Фу — мястото, където през 1954 г. французите били окончателно разбити и Франция загубила една от най-големите си колонии.

— Шефе, това е човекът, който се опита да спре въоръжения санитар — представи го служителят от охраната.

— Подполковник Джон Смит от армията на Съединените щати.

— Пиер Жирар. Седнете, полковник.

Без да приеме протегната ръка на Смит и без да се надигне от мястото си, Жирар кимна към стола срещу бюрото си. Началник-охраната имаше набита фигура и беше облечен в поизносен костюм с разхлабена вратовръзка. Приличаше повече на дългогодишен детектив от Сюрте1, отколкото на частен охранител.

— Санитарят, ако това изобщо е бил санитар, беше дошъл в интензивното, за да убие Мартин Целербах.

— Санитарят не е бил санитар? — Жирар погледна въпросително служителя от охраната.

— Това е районът на Фарук ал-Хамид — обясни той, — но според очевидци въоръженият мъж не е бил Фарук.

Шефът на охраната вдигна телефона.

— Свържете ме с „Личен състав“.

Изчака с безизразно лице, без никакви признаци на нетърпение. Бивш детектив, приел бюрократичната машина като необходимо зло, което обаче не му пречеше да си върши работата.

— Ало… Имате ли санитар на име Фарук ал-Хамид? Работи в интензивното… Да? Така ли?! Ясно… Благодаря. — Жирар остави слушалката и се обърна към Смит: — Оставил е бележка, в която съобщава, че е болен и изпраща братовчед си да поеме задълженията му. Очевидно това е нашият човек.

— Който вероятно изобщо не е санитар — добави Смит. — Дори не е сигурно, че е алжирец.

— Точно така… — кимна Жирар като на себе си. — Питам се само защо някой би искал смъртта на Мартин Целербах.

— Доктор Мартин Целербах. Той е мой приятел. Компютърен специалист, който по всяка вероятност е работил с доктор Шамборд върху проекта му в нощта на експлозията.

— Доктор Шамборд… много тъжно наистина — помълча Жирар. — В такъв случай е възможно доктор Целербах да е чул или видял нещо… И някой да се страхува той да не проговори.

— Напълно възможно е — потвърди Смит.

— Налага се да уведомя полицията.

— Ще ви бъда благодарен, ако междувременно засилите охраната в интензивното.

— Смятам да го направя незабавно. Ще се свържа и с отдела за криминално разследване.

— Много ви благодаря — надигна се Смит. — Но аз трябва вече да вървя. Имам уговорена среща.

Това не беше точно така, но наистина се налагаше да побърза.

— Разбира се, тръгвайте. Но предполагам, че полицаите по-късно ще искат да разговарят с вас…

Преди да тръгне, се отби още веднъж в интензивното да види Марти. В състоянието на приятеля му нямаше промяна. Марти изглеждаше толкова уязвим в съня си, толкова беззащитен с тази своя кръглолика, добродушна физиономия. Гърлото му се стегна.

Не му се искаше да го остави, но най-после се надигна, стисна отново ръката на Марти и му обеща, че пак ще се върне. Излезе в коридора и мина покрай противопожарния изход, там, където беше загубил съзнание от удара. Огледа се — може случайно да бяха останали някакви следи. Не откри нищо освен малко кръв по перилата, където нападателят беше ударил главата си. Това можеше да му помогне да го разпознае по-лесно, ако изобщо му се отдадеше такава възможност.

Още там, на безлюдната стълбищна площадка, извади клетъчния си телефон и набра някакъв номер.

— Някой се опита да убие Марти — започна направо. Телефонът разполагаше със специално устройство и разговорът не можеше да бъде проследен.

— Някакви предположения? — долетя през океана гласът на Фред Клайн, шефа на Първи секретен.

— Очевидно беше професионалист. Всичко е било добре организирано. Беше с униформа на санитар и… ако аз не бях там в този момент, нищо нямаше да му попречи.

— Охраната не успя ли да го залови?

— Не, но може Сюрте да свършат по-добра работа. Вече са уведомени за случилото се.

— Хмм… Може би и аз трябва да звънна един-два телефона. Да помоля да изпратят за охрана войници от специалните части.

— Би било добре. Има и още нещо… Оня санитар беше въоръжен с миниавтомат. Криеше го под куп чаршафи.

Клайн, който не по-зле от Смит знаеше какво означава това, замълча.

И двамата мислеха за едно и също, но Смит не беше изненадан, когато шефът му попита:

— Което ни навежда на мисълта, че?

Смит въздъхна и издекламира като добре научен урок:

— Че той спокойно е можел да застреля Марти от мястото, където беше застанал. Както и мен, стига да беше сметнал за необходимо. Както и още куп народ. Но вероятно е възнамерявал да си послужи с нож, за да си свърши работата безшумно, без излишно да привлича вниманието. Автоматът е бил предвиден само за в краен случай.

— С други думи…

— С други думи, не става въпрос за обикновено убийство, а за нещо много по-сериозно. Очевидно убиецът е имал инструкции да не рискува излишно и да направи всичко възможно да се измъкне в случай, че нещо се обърка. Следователно си имаме работа с хора, които са готови на всичко, за да не бъдат разкрити.

Клайн отново помълча.

— Според теб вече няма никакво съмнение, че терористите са целели да ликвидират доктор Шамборд? Него и Марти, тъй като двамата са работели в сътрудничество.

— Точно така. Никой не се е обадил да поеме отговорност за атентата, нали?

— До този момент не.

— Знаех си — промърмори Смит. — Няма и да се обади.

Клайн мрачно се засмя.

— Казвал ли съм ти, че похабяваш детективския си талант в медицинското поприще, Джон? Е, добре, и аз споделям мнението ти, но почти всички останали са убедени, че смъртта на доктор Шамборд е нещастен случай, че той е просто една от жертвите на експлозията. Но както и да е, това е мой проблем. А от теб се иска да се поразровиш, при това — много внимателно, и да се опиташ да откриеш някакви записки, нещо, което да хвърля светлина върху въпроса докъде точно е бил стигнал с проекта си Шамборд. Ако установиш, че записките действително съществуват, но по една или друга причина не можеш да се добереш до тях, поне се опитай да ги унищожиш. За нищо на света не бива да попаднат в неподходящи ръце.

— Знам — тихо каза Смит.

— А как е Целербах? Някаква промяна?

— Състоянието му се подобрява, но все още не дават гаранции, че ще се възстанови напълно.

— Остава само да се надяваме.

— Между другото, ако той е бил в течение на нещата, възможно е да е вкарал някаква информация в компютъра си. Защо не изпратите някой от компютърните експерти във Вашингтон да провери?

— Вече изпратихме — въздъхна Клайн. — Не откри абсолютно нищо. Ако Целербах изобщо си е водил записки, явно е следвал примера на доктор Шамборд.

— Е, поне сме опитали…

— Така е. Какво смяташ да правиш оттук нататък?

— Отивам в института „Пастьор“. Имам един познат биохимик, американец. Навремето работехме заедно. Ще се видя с него и ще поразпитам за Марти и… за Шамборд.

— Само… много внимателно, нали? Там си, за да видиш пострадалия си приятел. Всичко останало трябва да стане при пълна секретност.

— Имам предвид. Колкото до това, можеш да не се притесняваш, ще бъда предпазлив.

— Добре… Има още нещо. Бих искал да се срещнеш с генерал Карлос Хенц — американецът, който командва натовските войски в Европа. Той е единственият, който знае, че си изпратен със специална мисия, но дори и той не бива да свързва името ти с Първи секретен. Знае, че работиш за военното разузнаване — лично президентът го е уведомил за пристигането ти в Париж. Хенц познава много хора и може да ти бъде полезен. Ще се срещнете, за да ти даде информацията, с която разполага. Запомни: два следобед, пансионът „Сезан“. Ще търсиш мосю Мернер. Паролата е „Локи“.

(обратно)

Пета глава

Вашингтон

Беше рано сутринта и пролетният бриз разнасяше уханието на цъфнали дървета и влиташе през отворените прозорци на Овалния кабинет, но президентът Самюел Адамс Кастила беше прекалено зает, за да обърне внимание на този факт. Изправен зад солидната маса, която използваше вместо писалище, той мрачно обгърна с поглед тримата седнали срещу него. Беше изминала една година от началото на втория му мандат и военната криза беше онова, от което Кастила най-малко имаше нужда точно сега. Сега беше времето да се утвърди на власт, да прекара останалата част от програмата си през доста разединения, разкъсван от дрязги Конгрес, и да остави името си в историята.

— Това е положението, господа — прокънтя отново гласът му. — Не разполагаме с достатъчно доказателства, че молекулярният компютър е вече факт, а дори наистина да е бил създаден, не знаем в чии ръце е попаднал. Знаем само, че не в нашите, дявол да го вземе! — Мъж-канара, с широки рамене и телосложение на борец, той имаше ведър, спокоен нрав и рядко избухваше. Направи усилие да се овладее и продължи, като понижи глас. — Според командването на авиацията и компютърните експерти няма друго обяснение за случилото се на остров Диего Гарсия. От друга страна, моят научен съветник се е консултирал със специалисти, които твърдят, че има и други възможни причини за изчезването на връзката — някаква рядка атмосферна аномалия например… Надявам се да се окажат прави.

— Дано! — въздъхна адмирал Стивънс Броуз. Лицето му беше угрижено.

— Всички се надяваме на това — добави съветникът по въпросите на националната сигурност Емили Пауъл-Хил.

— Амин, дай Боже — обади се от креслото край камината началник-щабът Чарлс Аурей.

Адмирал Броуз и съветникът по въпросите на националната сигурност Емили Пауъл-Хил седяха в кожени кресла срещу масата на президента. Тази маса, изработена от масивна борова дървесина, той беше донесъл от Санта Фе. Както при всички досегашни президенти, цялостното обзавеждане на кабинета беше по негов личен избор. То отразяваше вкуса му на южняк, израсъл сред природата, пооблагороден през последните години от новопридобитата изтънченост на космополит, обиколил най-прочутите музеи и места на световната култура. Така че обстановката представляваше смесица от солидно, грубо сковани мебели, донесени от губернаторския дом в Ню Мексико, изящни френски масички за кафе и удобни английски кресла. Керамичните вази, завесите от пъстри тъкани, кошниците и украшенията за глава на индианците навахо се комбинираха смело с дървени маски от Сенегал, нигерийски статуетки и зулуски шлемове.

Президентът неспокойно закрачи. Най-после спря, облегна се на писалището, скръсти ръце и продължи:

— Всички знаем, че терористичните атаки са дело на хора, чиято цел е да привлекат общественото внимание към своята кауза и да разобличат онова, което смятат за „зло“. Но сегашната ситуация е по-особена по няколко пункта. Да вземем първо избрания обект — той не е нито правителствена или военна сграда, нито посолство или архитектурна забележителност, а научен център — място, което обикновено не се свързва с политиката, а с хуманността и прогреса. Това — едно. Освен това липсва терористът-камикадзе, който би се взривил на място, пълно с хора — като например претъпкан автобус или нощен клуб. Но най-подозрителното е, че от всички възможни сгради са избрали точно тази, в която се е работело върху създаването на молекулярен компютър.

Емили Пауъл-Хил, бивш бригаден генерал от американската армия, вдигна въпросително изящно извитите си вежди. Макар и преминала петдесетте, тя беше запазила стегнатата си, елегантна фигура. Притежаваше тяло на съблазнителка и ум на стратег — пъргав и остър като бръснач.

— Господин президент, все пак държа да отбележа, че цялата информация за работата върху създаването на действащ молекулярен компютър, с която разполагаме, се базира не на факти, а на предположения, които предстои да бъдат доказани. Преди това не можем да си правим никакви по-сериозни изводи въз основа на една експлозия, чиито жертви най-вероятно са случайни, а обектът й — произволно избран. Не можем да градим евентуален сценарий, разчитайки само на слухове. Това, извинете ме, противоречи на здравия разум и се доближава до параноята. Не искам да засегна никого, но всеизвестно е, че контраразузнаването се плаши и от сянката си. Те може би си имат основания за това, от нас обаче се очаква да разсъждаваме обективно и да не изпадаме в паника.

Президентът въздъхна.

— Предполагам, че вероятно имате нещо предвид, след като насочвате разговора в тази насока.

— Така е, господин президент — кимна Емили Пауъл. — Моите консултанти ме уверяват, че работата върху ДНК компютъра е още в началните етапи и в най-добрия случай за функциониращ молекулярен компютър ще можем да говорим едва след десетина години. Което ме кара да смятам тревогата на вашите експерти за неоснователна.

— Разбирам — кимна президентът. — И горещо се надявам да е така. Но предполагам дори и вашите консултанти са на мнение, че ако някой има реални шансове за успех в тази насока, то това е на първо място Емил Шамборд.

Чарлс Аурей, началник-щабът на президента, сбърчи вежди.

— Господа, ще обясни ли някой на старата пушка какво прави ДНК компютъра по-специален и го превръща в такава заплаха?

Президентът и Емили Пауъл-Хил се спогледаха и президентът кимна.

— При този компютър нещата са поставени на качествено нова основа — започна Емили. — Става дума за преминаването от силикона, който е в основата на компютрите, към въглерода, който е в основата на живия живот. Машините са бързи и точни, програмирани за наше удобство, докато животът е променлив и непредсказуем. ДНК компютрите ще интегрират в себе си най-доброто от двата свята, с други думи, тяхната технология ще превъзхожда всичко, съществуващо досега, всичко, което повечето хора изобщо биха могли да си представят. И всичко това благодарение на факта, че ще сме намерили начин да използваме ДНК молекулите вместо микрочиповете.

Аурей направи гримаса.

— Звучи като в научнофантастичен роман…

— Така е — отвърна президентът, — но това не би трябвало да ни учудва. Много от прототиповете на технологиите, с които вече сме свикнали, също са се появили за пръв път на страниците на научнофантастичните романи и комиксите. Истината е, че идеята дори не е нова — учените от години си блъскат главата как биха могли да използват в програмирането естественото свойство на ДНК да се реорганизира и рекомбинира учудващо бързо.

— Вече загубих нишката… — поклати глава Аурей.

Президентът се усмихна.

— Извинявай, Чък. Ще се опитам да ти го обясня простичко. Представи си, че трябва да се окоси една ливада. Единият вариант би бил да се използват няколко мощни косачки, всяка от които може да окоси хиляди стръкчета трева за секунда — това е електронното решение. Компютрите функционират на този принцип. ДНК решението е по-различно — все едно се използват милиарди миниатюрни косачки, всяка от които отсича само едно стръкче трева. Но всички функционират едновременно. Разбираш ли? Ето къде е голямото предимство на този род компютри — те ще се възползват от природния паралелизъм, който се оказва могъща сила.

— Да не забравяме, че при това ще се изразходва минимум енергия — още един огромен плюс — добави Емили Пауъл-Хил. — Остава само подобен компютър да бъде създаден. Ако това изобщо стане… Дотук говорихме само за хипотетичната възможност.

— Ако този проект бъде осъществен на практика — избоботи адмирал Стивънс Броуз от креслото до камината, — направо не ми се мисли какво ще последва… Представете си да попадне в ръцете на някого, който не ни обича особено или се опитва да ни изнуди, а ние, американците, открай време сме трън в очите на половината свят, няма какво да се лъжем… А в същото време армията ни, икономиката, както и държавният апарат са изцяло зависими от електрониката. В днешно време всичко се контролира от компютри и представяте ли си какъв хаос ще настъпи, ако някой успее да се вмъкне в командните програми и да ги блокира?! Господ да ни е на помощ… Не искам да съм лош пророк, но железниците са станали причина за избухването на Гражданската война, авиацията е в дъното на Втората световна, дано компютрите не са причина за конфликта на бъдещето…

— Загрижеността ти е напълно оправдана, Стивънс — кимна президентът. — Един ДНК компютър в ръцете на неподходящи хора е в състояние да прекъсне подаването на петрол, да блокира въздушния транспорт, да изпразни Федералния резерв, да отприщи шлюзовете на язовира „Хувър“… изобщо… да причини смъртта на стотици хиляди хора и да ни изправи пред бедствена ситуация.

Чък Аурей пребледня.

— Не мислех, че е толкова сериозно…

Президентът мрачно кимна.

— Толкова сериозно е. Без никакво преувеличение. Сега разбирате защо ситуацията не бива да се подценява.

След тези думи в кабинета се възцари гробна тишина.

Най-после, без да сваля поглед от своите трима съветници, президентът продължи:

— Разбира се, както каза Емили, все още не сме напълно сигурни, че подобен компютър е бил създаден. Затова — да не прибързваме с мрачните заключения. Нека първо да видим с каква информация разполагат ЦРУ и Управлението на националната сигурност. Чък, ще те помоля да се свържеш и с англичаните. Емили и Стивънс, вижте какво ново могат да докладват по случая вашите хора. По-късно днес ще се видим отново.

Веднага след като президентът изпрати тримата, една странична врата се отвори и в Овалния кабинет пристъпи Фред Клайн, шефът на Първи секретен, както винаги — с поомачкан костюм и луличка в ръце.

— Мисля, че мина добре — подхвърли той.

— Така е. Можеше и да е по-зле — мрачно отвърна президентът. — Седни, Фред. Разполагаме ли вече с някакви факти по случая или можем да разчитаме само на интуицията си?

— Засега няма нищо черно на бяло — въздъхна Клайн и прокара ръка през оредяващата си коса, — но се надявам, че скоро ще разполагаме с повече факти.

— Джон Смит не е ли открил нещо?

Клайн му разказа за опита за убийство на Мартин Целербах, на който Смит беше успял да попречи.

— Когато се чухме за последно, смяташе да отиде до института и да разговаря със свой бивш колега. След това му предстоеше да се срещне с генерал Хенц.

Президентът сви устни.

— Не оспорвам качествата на Смит, но все пак си мисля, че повече хора биха свършили по-добра работа… Мога да изпратя още някого по твоя преценка.

Клайн поклати глава.

— Не ми се иска излишно да привличаме вниманието. Основното предимство на терористите е, че действат светкавично бързо. Докато ЦРУ и МИ-6 не могат, без да вдигат пара… Онези веднага ще усетят, че нещо се мъти, и само ще ги подплашим. Смит си знае работата, а и нали точно за това е създаден Първи секретен. Тук трябва да се пипа внимателно, като със скалпел. Ако Смит срещне някакви трудности или има нужда от помощ, ще ви уведомя своевременно.

— Надявам се — промърмори президентът. На челото му се беше врязала бръчка. — Дано само не е станало прекалено късно…

Париж, Франция

Институтът „Пастьор“, един от най-големите научни центрове в световен мащаб, не гонеше печалба на всяка цена, тъй като бюджетът му не зависеше от държавата и можеше да си позволи да финансира сериозни и трудоемки научни изследвания, които поглъщаха много средства. Той разполагаше с повече от двайсет клона на територията на пет континента, но базата му беше тук, в Париж. Смит беше идвал за последен път тук преди пет години, за да присъства на конференция по молекулярна биология — една от приоритетните сфери на изследователска дейност на института. Спомените оживяваха в съзнанието му, докато пътуваше с таксито към улица „Доктор Ру“, кръстена на един от основоположниците на института. Плати на шофьора и се отправи към пропуска на новото крило.

Разположен в източната част на Петнайсети район, институтът „Пастьор“ се простираше от двете страни на оживената улица. От едната страна беше старата сграда, а от другата — доста по-обширното ново крило. Потъналите в зеленина постройки напомняха със сдържаното си благородство изискан колеж, съчетал духа на деветнайсети век с изчистената модернистична архитектура на бъдещето. Онова, което правеше гледката малко по-необичайна и нарушаваше спокойната академична атмосфера, беше присъствието на патрулиращи френски войници — в резултат на неотдавнашния инцидент.

Смит се легитимира на пропуска. На няколко крачки от него стоеше войник с автомат, а зад гърба му, откъм постройките в дъното на алеята, се издигаха струйки дим.

Смит прибра документите си и попита, като посочи към виещия се пушек:

— Там ли беше лабораторията на доктор Шамборд?

— Да — мрачно поклати глава пазачът. — Почти нищо не е останало от нея. Развалини…

Налагаше се доста да повърви, но точно от това имаше нужда в този момент, за да подреди мислите си. Споменът за безпомощното състояние на Марти още го гнетеше. Мрачно надвисналото небе над главата му като че ли изразяваше собствения му душевен смут. Прекоси алеята и се запъти към сградата, над която се виеше сивкав дим — един от първите физически признаци за неотдавна разигралата се трагедия. Колкото повече приближаваше, толкова по-осезаемо усещаше белезите на разрухата — всичко пред очите му беше посипано с тънък слой сажди и пепел. Остър задушлив мирис го удари в ноздрите. Тогава видя и труповете на птиците — нападали от небето с разперени криле в момента на експлозията.

Най-после зави зад ъгъла и пред очите му се разкри гледка, която го накара да настръхне, въпреки че донякъде беше подготвен за нея. Над овъгления скелет на сградата се стелеше пушилка. Кучетата душеха из развалините и търсеха някакви признаци на живот. Спасителните работници копаеха с навъсени лица, а наблизо чакаше линейка. Над всичко витаеше призракът на смъртта.

Смит се спря с ръце в джобовете. Погледа операцията по разчистването с натежало сърце и попита един от войниците:

— Някаква следа от доктор Шамборд?

— Не мога да говоря за това, сър.

Смит не настоя. Такива бяха правилата. А и сам се беше уверил, че няма какво повече да търси тук. Цяло чудо беше, че изобщо някой е оцелял. Стисна юмруци в джобовете. Тези чудовища…

Върна се на улица „Доктор Ру“, пресече улицата и се отправи към старата сграда. Показа личната си карта на пропуска и охраната го упъти към лабораторията на стария му приятел Майкъл Кърнс.

Закрачи към източното крило на института. Постепенно идваше на себе си и се опитваше да откъсне мислите си от тягостната гледка, на която беше станал свидетел.

Мина покрай сградата, в която беше работил гениалният бактериолог Луи Пастьор и където сега беше погребан.

Въздъхна. Въпреки всичко най-скъпи спомени го свързваха с тази люлка на световната наука. Много от откритията, направени тук, бяха повлияли върху съдбата на цялото човечество, бяха разкрили нови хоризонти пред човешкия дух.

Именно тук последователите на Луи Пастьор бяха открили начини да се борят с вирусите на смъртоносни болести като дифтерия, чума, туберкулоза, тетанус, жълта треска… Неслучайно сред учените тук имаше не един и не двама носители на Нобелова награда.

Кабинетът на доктор Майкъл Кърнс, приятеля на Смит, беше в отделението по молекулярна биология. Вратата беше отворена и Смит пристъпи навътре. Майк вдигна глава от отрупаното си с папки бюро и възкликна:

— Да вярвам ли на очите си?! Джон, човече, каква изненада!

Той се спусна към приятеля си и сърдечно разтърси ръката му.

— Колко години минаха, а, братле?

— Поне пет — усмихна се Смит. — Е, как вървят нещата при теб?

— Както виждаш, съм на косъм от голямото откритие — засмя се Кърнс. — Нали знаеш как е… А ти — как я караш? Какво те води в Париж? Да не са те командировали от института?

Смит поклати глава.

— Не, Майк. Дошъл съм по личен въпрос. Един мой приятел, Марти Целербах, е пострадал при експлозията.

— А, да. Чух за него, че работел заедно с горкия доктор Шамборд, но така и не съм го виждал. Съжалявам, Джон. Как е той?

— Още е в кома…

— Дявол да го вземе… — Майкъл Кърнс свъси вежди. — Ще се оправи ли? Какви са прогнозите?

— Лекарите дават надежда, но състоянието му е сериозно… С тежка черепна травма е. Слава Богу, вече има известни признаци на подобрение. А какво се чува за Шамборд?

— Още го търсят под развалините… Открити са части от тела, които се опитват да идентифицират. Броят на жертвите не е окончателно установен. — Той въздъхна. — Лоша работа…

Смит кимна.

— Значи Целербах е бил твой приятел? Странно е, че не само аз, почти никой не беше чувал за него. Той не е бил поканен официално от института, а вероятно е имал лична уговорка с Шамборд. Оказва се, че не е общувал почти с никого. Както впрочем и Шамборд напоследък. Изобщо той доста се промени от едно известно време насам…

Смит наостри уши.

— В какъв смисъл? — внимателно попита той.

— В какъв ли… — замислено повтори Кърнс. — Във всякакъв. Разбираш ли, той може да беше голям мозък, но беше и купонджия, веселяк. Наше момче. Работеше здраво, но не беше някой кон с капаци, не се вземаше прекалено на сериозно и не си придаваше важност. Дори напротив — обичаше да повтаря, че никой не е незаменим. Изобщо беше човек, който стъпва на земята и не оставяше успехът да му замае главата. И изведнъж…

— Изведнъж се промени?

— Коренно. В смисъл, че… някак се отдръпна от всички, затвори се в себе си. Ходеше по коридорите като сянка. Дори когато сядаше с нас в кафето, все едно… не беше там. Как да ти обясня?

— Мисля, че разбирам. Вероятно някъде по това време е спрял и да подава информация за хода на проекта си в компютъра майка.

Кърнс го погледна искрено учуден.

— Така ли? Не знаех за това. Виж ти… това означава, че няма как да разберем до какъв етап е бил стигнал?

— Именно. А ти имаш ли представа с какво точно се е занимавал?

— Естествено. Всеки го знаеше. Работеше върху молекулярния компютър и доколкото знам, беше постигнал голям напредък. Нищо чудно да се окажеше първият, успял да създаде действащ молекулярен компютър. Беше само въпрос на време — най-много десетина години. — Кърнс се намръщи, облегна се назад и продължи: — Точно затова ме учуди защо изведнъж стана толкова потаен. Какво имаше да крие, като това се знаеше? Нали ти казвам — изведнъж започна да избягва нашата компания. От работа — в къщи, и от къщи — в работата. Понякога с дни не излизаше от лабораторията — беше си донесъл даже походно легло. Отдавахме го на това, че е погълнат от работата, но все пак… не беше в негов стил да се усамотява така.

Смит слушаше внимателно, без да проявява излишно любопитство. В края на краищата беше дошъл в Париж заради приятеля си и странностите на Шамборд не му влизаха в работата. Поне всички трябваше да останат с това впечатление. Но словоохотливостта на Майк беше добре дошла.

— На мен не ми се струва чак толкова странно — подхвърли. — Не е първият учен, обсебен от работата си. Дори мисля, че всеки от нас е имал такива моменти на пълно себеотдаване — усещаш, че си близо до целта, и вече не можеш да мислиш за нищо друго, дори сън не те хваща.

— Не знам — продължи Майк като на себе си. — Човек може да си помисли, че се боеше от нещо — от шпионаж, от кражба на интелектуална собственост, кой знае…

— Какво те кара да мислиш така?

— Ами… случват се такива неща… Пък и Шамборд не беше кой да е — ако успееше, Нобеловата награда му беше в кърпа вързана. Знаеш какво би означавало едно такова откритие в завършен вид… истинска бомба. Шамборд работеше под огромно напрежение — може би всеки при подобни обстоятелства би станал подозрителен, изнервен и потаен.

— И все пак… имаше ли нещо определено, което да те наведе на мисълта, че Шамборд се бои работата му да не бъде открадната?

— Сега, като се замисля, от време на време го посещаваха някакви хора, случвало се е да го взимат и с кола…

— Така ли? — заинтригувано попита Смит, без с нищо да издаде вълнението си.

— Имах усещането, че са военни, въпреки че бяха облечени с цивилни дрехи. Може би си беше в реда на нещата — военните държат да са в течение на всичко, а и интересът им към подобно откритие е оправдан.

Смит кимна.

— А тази кола, с която го взимаха… случайно да си спомняш каква беше?

— Ситроен, нов модел. Голям и черен. Някой път и аз оставах да поработя до късно и тогава съм ги виждал. Шамборд се качваше отзад, а неговото рено си оставаше на паркинга.

— А връщаха ли го обратно?

— Да ти кажа, не съм забелязал…

— Благодаря ти, Майк. — Смит беше попил всяка дума от току-що чутото. — Виждам, че си зает и няма да ти отнемам повече време. Исках само да разбера с какво се е занимавал Марти преди инцидента и най-вече — как се е чувствал в последно време, тъй като страда от синдрома на Аспергер и понякога състоянието му се обостря, въпреки че обикновено няма проблеми. Питам се дали не бих могъл да се срещна със семейството на Шамборд — може би те познават Марти и ще могат да ме осведомят за състоянието му през последните месеци.

— Емил беше вдовец — поклати глава Майк. — Жена му почина преди седем години. Преживя го доста тежко — доколкото си спомням, тогава също се беше заровил в работа и все се усамотяваше… Имат една дъщеря, Терез, която живее отделно. Актриса е и казват, че била доста добра.

— А как бих могъл да намеря адреса й?

Кърнс се обърна към компютъра и бързо натисна няколко клавиша.

— Ето го.

— Благодаря ти, Майк. Ще видя какво мога да направя.

— Няма нищо. Дано приятелят ти се оправи по-скоро. А ти, ако ти остане време, обади се да пием по едно. Кой знае кога пак ще се видим…

— Непременно ще се обадя.

Навън Смит отново се вгледа в сградата, над която се виеха тънички струйки дим, поклати глава и тръгна надолу по алеята. Безпокоеше се за Марти и реши да звънне в болницата. Старшата сестра на интензивното го уведоми, че състоянието на Марти е стабилно, като от време на време се появяват признаци, че е възможно скоро да дойде в съзнание. Това все пак звучеше обнадеждаващо.

— А вие как сте? — загрижено попита сестрата.

— Аз ли? — Смит почти беше забравил за удара в главата. Имаше чувството, че оттогава е изминало много време, а и на фона на разигралата се в „Пастьор“ трагедия преживяното от него изглеждаше незначително. — Добре съм, благодаря.

След като изключи клетъчния телефон, прекара още веднъж през главата си онова, което беше научил от Майк: нямаше никакво съмнение, че през последната година Емил Шамборд се беше държал странно, като човек, който има някаква тайна. Странни бяха и онези мъже, които бяха идвали при него. Майкъл Кърнс беше останал с впечатлението, че са военни, което беше някаква следа, нишка, от която да се тръгне…

Потънал в тези мисли, изведнъж изпита чувството, че по гърба му полазиха тръпки.

Това можеше да означава само едно — някой го наблюдаваше. С годините тази му способност да долавя заплахата, някои я наричаха шесто чувство, се беше изострила. Беше едва доловимо чувство — лекичко настръхване на кожата на тила, — но никога не го спохождаше случайно, вече се беше уверил в това. Имаше опашка и трябваше да се отърве от нея.

(обратно)

Шеста глава

На капитан Бонард му се струваше, че долавя навсякъде мириса на гниещи фурми, развалена козя мас и застояла вода, но това беше само игра на въображението. Беше сменил военната униформа с лек цивилен костюм, но въпреки това изнемогваше от горещината и ризата му беше подгизнала от пот.

Той се озърна. Помещението, в което се намираше, напомняше вътрешността на всяка една от стотиците бедуински палатки, пръснати из пустинята, в които беше седял по времето, когато служеше в бившите колонии. Прозорците бяха закрити от марокански завеси, а на пода имаше пъстри тъкани възглавнички. Африкански стенни килимчета и други ръчно изработени предмети украсяваха стените, а мебелите от кожа и дърво бяха прекалено ниски и твърди за вкуса на един европеец.

Отпусна се с въздишка на една табуретка на педя от земята, благодарен, че поне не му се налагаше да седи с кръстосани крака на пода. За момент изпита чувството, че горещият тропичен вятър всеки миг ще вкара сух пясък изпод стените на палатката, но, разбира се, това беше само илюзия, защото не се намираше в Сахара, нито пък в палатка, колкото и жив да беше оня противен, натрапчив мирис в спомените му. Бонард тръсна глава. Имаше да мисли за по-важни неща. Заговори на френски с рязък, гневен тон:

— Що за идея беше да изпратите оня човек в болницата да убие Мартин Целербах? Пълно безумие. Не очаквах това от вас, мосю Мавритания! Как си го представяхте — свършва си работата и си тръгва по живо, по здраво? Може и да е бил професионалист, но ако го бяха хванали, Сюрте щяха да го накарат да изпее и майчиното си мляко! А сега са удвоили охраната и пиле не може да прехвръкне. По дяволите!

Човекът, към когото Бонард се беше обърнал с мосю Мавритания (име, широко известно в подземния свят), изслуша гневната тирада на капитана с каменно лице. Престъпният бос имаше закръглена фигура и меки, грижливо поддържани ръце. Изисканият перленосив костюм, шит от първокласен английски шивач, му стоеше като излят, а маншетите на ризата му бяха снежнобели.

Докато Бонард се горещеше, Мавритания нито веднъж не го прекъсна, но доби изражението на някой, който слуша бръмченето на досадна муха. Най-после, когато капитанът млъкна, прибра кичур коса зад ухото си и заговори с глас, който беше пълна противоположност на меката му, пухкава външност.

— За глупаци ли ни смятате, капитане? Не ни подценявайте. Не сме изпращали никой да убива доктор Целербах — би било твърде неразумно. А и не знам дали изобщо си струва труда — след всичко, което чувам за състоянието му.

— Но нали решихме, че ще го елиминираме? Не бива да поемаме излишни рискове. Ами ако все пак дойде в съзнание?

Мавритания сви рамене.

— Вие го решихте. Ние сметнахме за необходимо да изчакаме, а както сам разбирате, ние сме хората, които ще преценят. Но да оставим това. Имаме да обсъдим по-важни въпроси.

— Но тогава… кой е изпратил убиеца, щом не сте вие?

Мавритания го изгледа, леко наклонил глава на една страна.

— Да, наистина… Уместен въпрос. Не се бях замислил за това. Но ще го разберем, рано или късно. И така, прегледахме записките на помощника на Шамборд, които действително съвпадаха с данните, с които вече разполагаме, макар и да не бяха толкова подробни. Както и да е, вече са унищожени.

— Много благоразумно от ваша страна — в тона на Бонард се долавяше нотка колониално превъзходство, но той не се постара да заличи това впечатление. — Не смятам същото обаче за намерението ви да оставите Целербах на волята на провидението. Ами ако дойде в съзнание и проговори?

— Целербах е наша грижа — увери го Мавритания. — Вие съсредоточете вниманието си върху полицейското разследване относно самоубийството на помощника на Шамборд. Имайте предвид, че много хора ще се ровят в тази история и ще задават въпроси. Как върви разследването до момента?

У Мавритания имаше нещо змийско, хлъзгаво, което плашеше и в същото време отвращаваше Бонард, но пък какво друго беше очаквал? Нали, за да осъществи целта си, имаше нужда от някой като него — безмилостен, опитен и хладнокръвен; някой, който се ползва с авторитет и огромно влияние в подземния свят. Противен или не, Мавритания му беше необходим и може би беше редно да проявява към него повече уважение.

— Доколкото разбрах, помощникът на Шамборд се е уплашил и е избягал, когато видял вашите хора. След което спрял да зареди бензин на една крайпътна бензиностанция и, по думите на работниците, вече бил разбрал за смъртта на Шамборд и изглеждал много разстроен. Явно не е могъл да превъзмогне загубата…

— Хмм. Това ли е всичко?

Бонард кимна. За какъв се мислеше този човек, който все повече му лазеше по нервите?

— Не сте ли притеснен от този факт?

— Защо? „Липсата на новини е добра новина“ — хладно се усмихна Бонард.

Мавритания сбърчи нос.

— Голяма заблуда… Мълчанието не винаги е злато! Чудя се как вие, европейците, сте в състояние да се самозалъгвате до такава степен… За един добър детектив, а вашата полиция разполага с такива, не е трудно да подуши едно нагласено самоубийство. Съветвам ви да си направите труда да се поинтересувате в каква насока работят, защото е повече от ясно, че не са се задоволили с подобно обяснение!

— Ще се поинтересувам — сухо каза Бонард и се надигна.

Мавритания го спря с рязък жест и Бонард неохотно се отпусна на ниската табуретка.

— Още нещо, капитане. Какво знаете за този приятел на Целербах?

Бонард закъсняваше за работа и започваше да губи търпение.

— Подполковник Джонатан Смит е доктор на медицинските науки. С Целербах са стари приятели, израснали са заедно в щата Айова — издекламира той на един дъх. — Информацията е потвърдена от сигурен източник.

— Да, но съдейки по поведението му при опита за убийство, нашият доктор притежава и друга умения… Смея да твърдя, че е реагирал доста… професионално.

— Не може да се отрече.

— Освен това е бил въоръжен. Възможно ли е да е… нечий агент?

— Със сигурност не и на ЦРУ или на МИ-6. Техните хора, поне тези, които действат на територията на Европа, са ми известни. Смит е американец, така че изключваме и възможността да е руски агент. Имам сведения, че се занимава с научна дейност и работи във военномедицински изследователски център. Имам връзки в американското разузнаване, така че достоверността на тази информация е гарантирана.

— Не съществува стопроцентова сигурност — хладно отбеляза Мавритания. — В разузнаването са изпечени лъжци. Това им е работата.

— Моите хора са проверени. Освен това съм засякъл информацията.

— Може да е агент на организация, за която нямаме сведения.

— Изключено. Ако Второ бюро няма сведения за някоя организация, значи тя не съществува.

— Много добре — плавно се надигна от мястото си Мавритания. — И все пак дръжте американеца под око.

Капитан Бонард също се изправи. Краката му се бяха схванали. Тези северноафриканци… мазохисти ли бяха? Как можеха да седят в такива неудобни пози?

— Имаме предвид — кимна. — Наблюдаваме го, но най-вероятно е това, за което се представя. Колкото до това, че умее да си служи с оръжие, не е толкова странно, като се има предвид, че е американец.

— Това е така — кимна Мавритания. — Американците живеят с манията, че някой ги преследва, и патлакът в джоба им вдъхва сигурност. Да им се чудиш…

И все пак Бонард си тръгна с усещането, че не е успял да разсее докрай опасенията на потайния си, хлъзгав като змия събеседник.

Джон Смит крачеше, очевидно забързан, и се озърташе за такси. Както изглеждаше, цялото му внимание бе погълнато от това, но всъщност се опитваше да разбере кой е човекът, който го наблюдава, без при това да събуди подозрението му. В крайна сметка се спря на три възможности. Първата беше тъмнокоса жена около трийсетте с невзрачна външност. Тя съзерцаваше мрачната фасада на църквата „Сен Жан Баптист де ла Сал“.

Вторият потенциален преследвач беше мъж на средна възраст, също толкова безличен, с тъмно сако, прекалено плътно за топлия майски следобед. Той се ровеше съсредоточено в количката на един амбулантен търговец. Третият заподозрян беше висок старец, подпрян на черен абаносов бастун. Той се беше спрял в сянката на едно дърво и гледаше дима, който се виеше над разрушеното крило на института „Пастьор“.

До срещата му с генерал Хенц, уредена от президента, оставаха около два часа. Междувременно трябваше на всяка цена да се отърве от „опашката“ си.

Продължи да се оглежда за такси с прекрасно изиграно нетърпение и най-после, свивайки ядно рамене, тръгна пеша към булевард „Пастьор“. На пресечката сви вдясно и огледа с любопитството на турист искрящата от стъкло и стомана фасада на хотел „Аркада“. Зяпаше по витрините, по едно време съгледа едно кафе и реши да поседне на една от външните маси. Поръча си чаша бира и отпиваше, без да бърза, като плъзгаше „разсеян“ поглед по минувачите. Очакваше не след дълго да се появи някой от „триото“ и не се беше излъгал.

Пръв се зададе високият старец. Въпреки бастуна крачеше доста пъргаво за възрастта си, което само по себе си вече бе подозрително. Освен това Смит си спомняше, че старецът бе проявил интерес към пострадалата от експлозията сграда, което също можеше да не е случайно. Казват, че престъпникът винаги се връща на местопрестъплението, нали така? Въпреки че, от друга страна, мъжът беше преминал „активната“ за престъпник възраст.

Смит трепна, когато видя, че старецът сяда край една от масичките на отсрещното кафе. Поръча си кафе и разтвори вестник „Монд“. Прекара доста време зачетен във вестника, без изобщо да вдига глава.

След малко се появи и младата жена, от чиято външност лъхаше неописуема скука. Тя приближи кафето, където седеше Смит, и се огледа за празна маса, като че ли се канеше да поседне, но очевидно се отказа от идеята и продължи пътя си. Погледът й мина през Смит като през стъкло.

Третият възможен „преследвач“ — оня, който се ровеше в количката на вехтошаря, като че ли от това зависеше животът му, така и не се появи.

Смит допи бирата си, като мислено запечатваше в паметта си всички подробности от външността на високия старец и жената — стойката, жестовете, походката, изражението на лицето.

После плати сметката си и тръгна с бързи крачки към станцията на метрото, малко по-надолу по булеварда, на пресечката с улица „Вожирар“. Високият старец с бастуна скоро се появи зад него — Смит моментално го забеляза с периферното си зрение.

Време беше да прибегне до стар, изпитан трик — хлътна в станцията на метрото и видя, че мъжът не го последва. Изчака пристигането на една от мотрисите и се смеси с потока на слезлите пътници, които тръгнаха нагоре по стълбите. Старецът беше отминал входа на метрото и крачеше надолу по улицата. Смит забърза след него, без да го доближава прекалено, но и без да го изпуска от поглед. Най-после старецът спря до вратата на една книжарница с надпис „ОБЕДНА ПОЧИВКА“, извади от джоба си ключ и го превъртя в ключалката. С влизането съблече сакото си, остави го на закачалката и облече дебела бежова жилетка. После завъртя табелата на вратата. „ОТВОРЕНО“ гласеше вече надписът.

Смит поклати глава. Нещата бяха ясни. Изпита известно разочарование. Повъртя се отвън, разглеждайки витрината. Старият книжар го забеляза и го покани с жест да влезе, но Смит само се усмихна в отговор, помаха му и отмина.

Е, поне кръгът беше стеснен, но по всяка вероятност преследвачът му също се беше усетил и беше бил отбой. В същия момент космите на тила му настръхнаха отново. Опасността не беше отминала. И Смит хлътна в най-близката станция на метрото. Трябваше да заблуди преследвача си, преди да тръгне към мястото на срещата с генерала.

В един от близките входове, наполовина засенчен от избуял храст, се беше притаила жената с „безличната“ външност. Облеклото й беше тъмно и почти се сливаше с падащия мрак, което беше добре, защото Смит се беше оказал много наблюдателен.

Беше действала крайно предпазливо, но „обектът“ като че ли надуши опасността. Беше много привлекателен мъж — с тези високи скули и с тези сини очи…

Когато го видя да хлътва в най-близката станция на метрото, у нея вече не остана абсолютно никакво съмнение — усетил се беше и сега се опитваше да се изплъзне. Възможно беше обаче да не е сигурен кой точно го следи. Налагаше се да докладва. Извади клетъчния си телефон, набра някакъв номер и бързо прошепна:

— Разбрал е, че има опашка, но не знае, че съм аз. Освен това по всичко личи, че наистина е тук заради пострадалия си приятел. Досегашните му действия го потвърждават напълно.

Тя изслуша човека от отсрещната страна и продължи вече троснато:

— Виж какво, проблемът си е твой. Прати някой друг да го следи, ако смяташ, че си заслужава, аз си имам други грижи… Не, нищо определено, но имам чувството, че нещо се мъти. Мавритания не би се появил току-така… Да, ако изобщо са в него. Да!

Тя изключи телефона, озърна се и се измъкна от прикритието си. Джон Смит не се беше появил. Не й оставаше нищо друго, освен да се върне в кафето, където беше седял, и да се поогледа.

Не откри нищо. Всъщност би се изненадала, ако беше обратното.

Смит смени поне четири вагона в едната или другата посока, докато се върне отново на улицата и повтори същата тактика още два пъти. Това му отне повече от час, но поне беше сигурен, че окончателно е объркал преследвача си, който и да беше той. Вече по-спокоен, макар и все още нащрек, спря едно такси и даде адреса, посочен му от Фред Клайн.

Частният пансион „Сезан“ на улица „Рено“ се оказа триетажна тухлена сграда, обрасла с бръшлян. Къщите в стария аристократичен квартал, далеч от шума и градската суета, гънеха в зеленина и се радваха на уединението, което грижливо охраняваните дворове им осигуряваха.

Портиерката на пансиона, мощна дама със стоманеносив поглед, зорко бдеше за спокойствието на неговите обитатели. Застанала встрани от елегантната порта от ковано желязо, тя изслуша Смит с безизразно лице и му направи знак да я последва. Движенията й бяха напълно лишени от женственост, затова пък Смит не би се учудил, ако някъде под дългата й безформена жилетка се спотайваше револвер.

В коридора на втория етаж седеше мъж с мускули на боксьор, които тъмният костюм не можеше напълно да скрие. Смит забеляза и леката издутина под мишницата му, която, ако се съди по очертанията, можеше да бъде „Колт“ — полуавтоматик, модел 1911. Бодигардът си четеше някакъв детективски роман, но при появата на Смит веднага влезе в ролята си.

Междувременно портиерката се обърна, без да пророни и дума, и заслиза надолу по стълбите.

Бодигардът прегледа документите на Смит и рязко кимна:

— Парола?

— „Локи“.

— Генералът ви очаква, полковник. Третата врата вляво по коридора.

Въпреки цивилното облекло имаше маниери на военен най-вероятно бивш старши сержант, човек на реда и пагона.

Смит почука на посочената врата и чу отвътре басово: „Влез!“

Озова се в слънчева стая с изглед към пищно избуялата градина, която Моне би дал мило и драго да нарисува.

Мъжът в стаята бе застанал с гръб към влезлия Смит и с лице към градината, но доколкото Смит успя да прецени по стегнатата му войнишка фигура, беше с десетина години по-възрастен от бодигарда си и значително по-слаб.

— Е, какво е положението, полковник? — попита генералът, когато Смит затвори вратата зад гърба си. — Тази нова технология, за която се вдига толкова шум, представлява ли някаква сериозна заплаха за нас, или само… плаши гаргите? — За мъж с толкова дребна фигура гласът му беше учудващо мощен — глас на човек, свикнал да крещи команди под картечен огън.

— Точно това съм дошъл да разбера, сър.

— И… с какви впечатления сте?

— Още е рано да се каже, в Париж съм едва от няколко часа, но вече се опитаха да убият приятеля ми, компютърен специалист, който вероятно е бил дясната ръка на Шамборд. Убиецът беше професионалист, въоръжен с автомат.

— Чух за това — кимна генералът.

— Освен това ме следеше някой, който очевидно си разбира от работата. А и този инцидент на остров Диего Гарсия определено ме притеснява…

Генералът рязко се извърна.

— Това ли е всичко? В такъв случай ви чака доста работа. Вие сте учен, знаете какво се очаква от вас — конкретна теория, подкрепена с факти. Искам да знам какво имаме насреща си — опасен противник или нехаен аматьор, който си въобразява, че може да премести планини, докато всъщност грандиозният му план е само един сапунен мехур.

Смит се усмихна.

— Точно защото съм учен, не бих си позволил да теоретизирам, без да разполагам с повече информация, сър.

— Добре казано, полковник — като картечен откос проехтя смехът на генерала.

Карлос Хенц, генерал от американската армия, главнокомандващ европейските сили на НАТО, беше с прошарени коси и стегната жилава фигура на дългогодишен военен. Кафявият костюм, който носеше с небрежна елегантност, му стоеше като излят. Хенц беше от новото поколение генерали — компетентен, наясно с предизвикателствата на двайсет и първия век.

— Е, добре, полковник. Защо не поседнете, докато ви разкажа каквото знам по въпроса? — И той посочи старинното, тапицирано с кадифе диванче от времето на Наполеон Трети, след което се извърна отново към прозореца, като че беше прикован с магнит от гледката.

Смит си помисли, че това е оригинален, макар и твърде необичаен начин за приковаване вниманието на събеседника. Вероятно генералът го използваше по време на военните съвети, за да фокусира вниманието на подчинените си. Смит също би могъл да го изпробва на някоя сбирка — този трик със сигурност би имал ефект и сред учените, пословични със своята разсеяност.

— Значи така — започна генералът с гръб към Смит. — Да речем, че е било създадено някакво устройство, което е в състояние да контролира електронния софтуер и хардуер в световен мащаб, включително и да прониква в закодирани програми и командни системи, да задейства изстрелването на балистични ракети и изобщо — да дава инструкции от подобен род. Нали до това се свеждат нещата?

— Във военно отношение, да — кимна Смит.

— Това е, което ме интересува за момента. — Генералът съзерцаваше купестите облаци, покрили небето, като че ли се питаше дали някога слънцето ще се покаже отново. — По всичко личи обаче, че създателят на това свръхмощно устройство е мъртъв, а записките му — унищожени от пожара. Никой досега не е поел отговорността за експлозията, което, макар и да не е типично за терористична акция, понякога се случва.

Генералът замълча, а в изправения му гръб се долавяше известно напрежение, като че ли очакваше коментар от страна на Смит.

— Не бива да забравяме убиеца, изпратен тази сутрин в болницата при доктор Целербах — допълни картината Смит.

— Така е — Хенц рязко се извърна, притегли един от елегантните столове, седна срещу Смит и го изгледа, както само генералите умеят. — Казахте ми. Аз също имам някои новини за вас. Президентът ми е наредил да ви взема под крилото си и да ви оказвам пълно съдействие, така че не смятам да го разочаровам. И така, ето какво са открили досега моите хора и агентите на ЦРУ: в нощта на експлозията на улица „Волонтер“, откъм новото крило на института „Пастьор“, е бил паркиран черен микробус. Минути преди взрива той е бил забелязан да тръгва. Между другото, знаете ли, че Шамборд е имал помощник, един млад лаборант?

— Да. Разбрах, че в момента се издирва. Открили ли са го?

— Да. Мъртъв. Самоубил се е снощи в евтин хотел в покрайнините на Бордо. Странното е, че е щял да прекара отпуската си в едно рибарско селце на крайбрежието, рисувайки. Шамборд го бил посъветвал да се поразтовари малко, много се бил преуморил напоследък, и явно това е била представата на младежа за почивка. Но изведнъж се озовава в някаква мизерна дупка от другата страна на реката. Питам се защо?

— Сигурни ли са, че е било самоубийство?

— Поне така казват. Но по сведения на ЦРУ собственикът на хотела бил забелязал младежът да носи някакво куфарче при пристигането си. Което му направило впечатление, защото повечето от гостите на така наречения му „хотел“ не носели почти никакъв багаж. Младежът е бил сам, без компания. Но след предполагаемото самоубийство в стаята му не е открито куфарче.

— Смятате, че си имаме работа със същите хора и че те са направили така, че да изглежда като самоубийство, за да вземат куфарчето?

Хенц рязко се изправи и отново се озова на любимото си място до прозореца.

— Ваша грижа е да проучите нещата и да направите съответните заключения. Мога само да ви кажа, че според ЦРУ в това самоубийство има нещо съмнително, докато Сюрте дават вид, че за тях случаят е ясен.

— Помощникът на Шамборд може и да е знаел до какъв етап е била стигнала работата, но това само по себе си не е достатъчна причина за убийство — замислено каза Смит. — Така или иначе, след смъртта на Шамборд и всички онези слухове трябва да действаме, изхождайки от предположението, че молекулярният компютър вече е бил създаден. Значи е възможно да е имало още нещо… Може би наистина са искали да вземат куфарчето. Но защо? Да речем… че е съдържало някакви бележки… може би дори записките на самия Шамборд? Във всеки случай нещо, което е представлявало интерес или потенциална заплаха за някого.

— Именно. — Хенц се извърна и впери поглед в Смит. — А случилото се на остров Диего Гарсия би трябвало да ни наведе на мисълта, че е твърде възможно някой да държи в ръцете си не друго, а изобретения от Шамборд молекулярен компютър.

— По-точно неговия прототип.

— Тоест?

— Нещо доста по-обемисто и не толкова компактно. С много стъклария, жички и тръбички. Това е първообразът, който впоследствие ще придобие търговски вид — значително по-изчистен и олекотен.

— Но прототипът върши същата работа, нали?

— В ръцете на добър оператор — кимна Смит.

— Ясно. — Генералът звучеше навъсено. — И какво, ако някой вече разполага с подобно устройство, а на нас ни хвърля само прах в очите?

— Тогава положението не е никак розово.

— Е, след като и сам сте наясно с това, предполагам, че ще предприемете нещо?

— Ще направя всичко възможно…

— Ако трябва, дори и невъзможното. Между другото, моят заместник, генерал Ла Порт, иска да поговори с вас. Той е французин. Техните военни също са неспокойни. И нищо чудно. Инструкциите на Белия дом са да ги информираме за хода на разследването, но без да навлизаме в излишни подробности. Разбирате какво имам предвид, нали? Ла Порт вече и без това усилено се интересува от връзката ви с доктор Целербах, като проявява характерната за французите мнителност. Държи лично да ви зададе някои въпроси във връзка със случилото се в болницата. Знае, че сте приятел на доктор Целербах, и това е достатъчно, но гледайте да разпръснете подозренията му.

Хенц изпрати Смит до вратата на кабинета си и му подаде ръка.

— Желая ви успех. Разчитам, че ще ме информирате своевременно. Ако имате нужда от нещо, винаги можете да позвъните. Сержант Матиас ще ви изпрати.

Нисичкият, набит сержант, любител на детективските четива, съпроводи Смит надолу по стълбите. Минаха покрай портиерката, която пушеше „Житан“ със загадъчното изражение на сфинкс, но този път Смит успя да забележи деветмилиметровия пистолет, мушнат на кръста й. Нямаше спор, бяха се погрижили да осигурят добра охрана на генерал Хенц.

Тежката порта от ковано желязо хлопна зад гърба на Смит. Той пресече улицата, спря в сянката на едно дърво и се огледа. Нямаше почти никакви пешеходци, затова пък и в двете посоки профучаваха автомобили. Изведнъж сърцето му подскочи. На задната седалка на едно такси, което тъкмо намаляваше ход, забеляза позната физиономия. Това смугло лице, мустаците…

Таксито спря пред пансиона „Сезан“ и притаен в сянката, Смит разпозна и високата, суховата фигура… Това беше „санитарят“ — същият, който се беше опитал да убие Марти! Сърцето му биеше до пръсване. Вратата на пансиона се отвори и сержантът, който току-що беше изпратил Смит, пропусна мустакатия навътре без излишни церемонии.

(обратно)

Седма глава

Пролетният здрач падаше над Сена. Смит плати на шофьора на таксито и закрачи по тротоара, пъхнал ръце в джобовете на тренчкота си. Топлият, натежал от влага вечерен въздух миришеше на озон.

Смит се спря пред триетажна тухлена сграда. Тук според посочения адрес живееше Терез Шамборд. Сградата беше доста живописна, с орнаменти и островърхи кулички. Това беше типичният за Париж архитектурен стил от петдесетте години. Смрачаваше се и навсякъде по етажите вече светеха прозорци.

Смит огледа улицата с паркирани по френски маниер — с предните гуми върху бордюра — автомобили. Покрай него профуча спортен модел форд със запалени фарове. Уличката беше малка, със сгради в един и същи стил. Дори ултрамодерният осеметажен хотел в единия й край, който рязко се отличаваше по стил и по размери от околните постройки, беше с бежова фасада, очевидно, за да е в тон с останалите сгради.

Смит се отправи към хотела, без да бърза, като се оглеждаше незабелязано. Влезе във фоайето, откъдето можеше да наблюдава цялата улица, осветена вече от уличните лампи, и остана там около половин час, докато се увери, че никой не го следи. Също така никой не влезе или излезе от дома на Терез Шамборд през това време.

За всеки случай обаче се измъкна от хотела през служебния изход и се озова на съседната улица, откъдето забърза към ъгъла, като продължаваше да държи района под око. Не забеляза нищо подозрително и се приближи до входа на къщата, в която живееше Терез, без да отслабва бдителността си.

Видя табелката с името на Терез и се обади по домофона, като обясни кой е и за какво е дошъл.

Дъщерята на Шамборд веднага му отвори. Живееше на третия етаж и Смит взе асансьора.

Терез го посрещна на вратата, облечена в лек вечерен костюм и блуза от кремава коприна. Застанала в рамката на вратата, приличаше на картина от Анди Уорхол и сякаш излъчваше матовобяло сияние, подчертано от абаносовата грива, която се стелеше по раменете й. Единственият, затова пък ярък и драматичен цветен акцент бяха висящите кървавочервени обици. Приличаше на трагедийна актриса — у нея имаше нещо, което те разтърсваше.

Тя беше със сандали на висок ток, преметнала чантата си през рамо, и очевидно се канеше да излиза. Смит се приближи към нея.

Терез говореше английски свободно, без следа от акцент.

— Господин… Смит, нали? Не съм сигурна, че мога да ви помогна… Съжалявам за вашия приятел, който е бил с татко в нощта на трагедията, но не знам какво бих могла да ви кажа…

— Моля ви само да ми отделите няколко минути. Доктор Мартин Целербах ми е много скъп приятел — израснали сме заедно.

— Разбирам… — Тя погледна часовника си, като хапеше долната си устна. — Добре… Влезте за десетина минути. Тази вечер имам представление, но ще закъснея малко за курса по йога.

Съдейки по живописния, но малко старовремски облик на квартала, Смит не беше очаквал да се озове в апартамент с толкова раздвижено модернистично вътрешно оформление. Две от стените бяха изцяло от стъкло, а перилата на просторния балкон бяха от ковано желязо и образуваха причудливи геометрични фигури.

Елегантните мебели, пръснати наоколо с типичното за французите аристократично изящество, не създаваха впечатление за претрупаност, а за уют и хармония.

— Седнете — посочи тя едно солидно канапе в стила на Втората империя.

Смит се усмихна. Младата жена очевидно го беше преценила с един-единствен поглед. Самата тя се отпусна в един по-въздушен фотьойл в стил Луи Пети.

В първия момент му се беше сторила висока и едра, но сега видя, че е по-скоро дребничка. Самото й присъствие беше мощно, въздействащо и изпълваше цялото помещение. Разбра, че на сцената тя би могла да се превъплъти в каквото пожелае — в девойка или в старица, в снажна царствена особа или в безплътно феерично създание.

— Благодаря. Значи знаехте, че Марти… доктор Целербах работи с баща ви?

— Знаете ли, баща ми си имаше свой живот и въпреки че бяхме много близки, не се виждахме толкова често, колкото бихме искали. Затова пък често разговаряхме по телефона и си спомням, че веднъж ми спомена, че работи с най-големия образ, който е срещал — странен, ексцентричен, вглъбен в себе си и в същото време — мил и чудесен. Доколкото разбрах, страдал от някаква по-лека форма на аутизъм. И бил компютърен гений. Не знаех името му — баща ми го наричаше доктор Зет. Появил се една сутрин направо от летището и му предложил да работят заедно. Когато баща ми разбрал какъв човек има насреща си, си казал, че съдбата му го изпраща. Запознал го в детайли с проекта си, а вашият приятел му оказал неоценима помощ с оригиналните си идеи. — Тя замълча. — Но… боя се, че това е всичко, което знам.

В погледа й, в гласа й Смит долови искрено съчувствие, желание да помогне. Самата тя още не беше превъзмогнала болката от внезапната загуба и въпреки че съзнаваше, че изчезването на баща й може да означава само едно, може би дълбоко в себе си, тайничко се надяваше на някакво чудо. Смит знаеше колко ужасна може да бъде неизвестността, знаеше какво е да живееш, разпънат между надеждата и отчаянието, като че ли в някаква безтегловност.

— Знам, че за вас е още по-тежко — каза той. — Марти поне има шанс.

Тя кимна.

Смит помълча и добави:

— Баща ви… случайно да е споменавал нещо, което да ви навежда на мисълта, че някой може да се е опитал да го убие? Да се е страхувал например, че някой се опитва да открадне работата му?

Тя бавно поклати глава.

— Както ви казах, виждахме се рядко… особено през последните месеци. И двамата бяхме много заети…

— А знаехте ли върху какво работи баща ви?

— Да. Върху ДНК компютъра. Всички знаеха за този проект. Баща ми смяташе, че между хората на науката не бива да има тайни, за да се върви напред. Казваше, че в света на науката няма място за егоизъм.

— Но… доколкото разбирам, през последната година той рязко се е променил. Имате ли представа какво може да се е случило?

— Не — тя го погледна открито.

— Все пак… да са се появили някакви нови приятели? Някоя жена? Завистлив колега? Да ви е казвал, че има нужда от пари?

Тя се усмихна.

— Жена? Едва ли. Разбира се, един баща не винаги споделя тези неща с дъщеря си, но съдя по това, че баща ми едва намираше време за майка ми, когато беше жива, и то при положение, че много я обичаше. Тя го знаеше, затова се примиряваше с единствената си съперница — работата му. Баща ми беше, както вие, американците, казвате… работохолик. Лабораторията беше животът му. Пари… не са му липсвали, но не работеше заради парите. Дори не успяваше да ги харчи. Колкото до приятелите… те не бяха много, но беше в добри взаимоотношения с колегите си и не си спомням някой да е завиждал на успехите му… — Тя сви рамене. — И не мисля, че е било необходимо. Те всички бяха големи умове, истински светила в своята област…

Смит знаеше, че тя е права. Сред истинските учени нещата стояха точно така — дребнавостта им беше чужда. Те не се бояха, че някой може да ги засенчи, защото знаеха собствената си цена. Съревноваваха се, да. И то непрекъснато. Потриваха ръце при чуждите неуспехи, но оценяваха по достойнство добрите идеи и приветстваха всяко постижение.

След което продължаваха напред, почерпили опит и нов стимул за работа, вдъхновени от предизвикателството.

— Разбирам — кимна той. — А… когато разговаряхте за последен път, да ви е намеквал, че вече е близо до целта? Че действащият прототип е почти завършен?

Тя поклати глава.

— Не. Щях да си спомня.

— А интуицията ви… не долови ли нещо по-особено?

Тя се замисли и неспокойно погледна часовника си.

— Последния път ли? Бяхме седнали да хапнем в едно бистро недалеч от института. Действително… беше в някак приповдигнато настроение…

— Кога беше това?

— Преди около… три седмици. Може би дори по-малко. — Тя се изправи. — Вече наистина трябва да тръгвам. — После добави усмихнато: — Ако искате, заповядайте в театъра довечера. Можем да поприказваме след представлението.

— Съжалявам, тази вечер не мога… Но ще се възползвам от поканата някой друг път. И то с най-голямо удоволствие.

Тя се засмя.

— С кола ли сте?

Смит поклати отрицателно глава.

— В такъв случай мога да ви закарам. Искате ли?

Той прие с благодарност и двамата тръгнаха.

Тясната кабинка на асансьора се изпълни с ухание на люляк. На излизане Смит кавалерски задържа вратата и Терез го възнагради с ослепителната си усмивка.

— Благодаря ви.

Смит трепна вътрешно. Това беше един от редките мигове, които би искал да задържи, за да се наслади на очарованието им.

Терез тръгна към колата, а Смит я проследи с поглед, като се любуваше на елегантната й грация. Усмихна се на себе си и я последва, но ударът дойде изотзад и този път го свари напълно неподготвен. Падайки, чу в мрака писъка на Терез.

Надви болката, скочи на крака и в движение измъкна пистолета си. Тичаше, като се озърташе, а под краката му проскърцваха натрошени стъкла. Някой беше стрелял в уличните лампи и улицата тънеше в непрогледен мрак. Не беше чул изстрелите — явно бяха действали със заглушител.

Дори звездите тази нощ бяха скрити зад облак и все пак успя някак да различи четирите фигури в черно, помъкнали отчаяно съпротивляващата се Терез към микробус, който почти се сливаше с околния мрак. Около устата на Терез беше омотана бяла лента, която заглушаваше писъците й.

Смит хукна с всички сили. Сърцето му сякаш щеше да изскочи.

Но ето че в нощта глухо прокънтя изстрел и куршумът профуча на милиметри от бузата му. Изведнъж ушите му забучаха и имаше чувството, че главата му ще се пръсне от болка. Спомни си думите на лекаря от болницата — ако не внимаваше, главата можеше да му погоди лош номер.

Залегна, претърколи се и отскочи, насочил напред дулото на револвера. Гадеше му се. Стисна зъби. Май все пак не биваше да подценява оня удар в главата. Или повторното сътресение беше влошило нещата.

Видя, че бяха успели да натикат Терез в микробуса. Затича, превъзмогнал болката, сякаш животът му зависеше от това. Стреля в краката на единия от похитителите и изкрещя:

— Спрете! Спрете или всички ви ще убия!

Едва позна собствения си глас. Главата му се въртеше и виждаше всичко някак замъглено. Примигна няколко пъти. Нямаше особена промяна.

Двама от мъжете се извърнаха и последва цяла серия от изстрели. Смит отново трябваше да залегне.

След малко се надигна, но трима от похитителите вече бяха успели да скочат в микробуса и шофьорът даде на заден. Връщаха се за четвъртия. Едната врата беше все още отворена. Смит се прицели в гумите, но в този миг четвъртият похитител се извърна и стреля към него. Два от куршумите се забиха в тротоара и късчета плочки отхвърчаха към тила на приведения ниско към земята Смит. Той изруга, претърколи се отново и стреля. Куршумът му улучи в гръб мъжа, който тъкмо се готвеше да скочи в микробуса и посягаше към дръжката на вратата. От тялото му шурна кръв, той се свлече и дръжката се изплъзна от ръката му. В следващия миг задното колело на микробуса мина през него.

Чу се зловещ предсмъртен крясък, гумите рязко изсвириха и микробусът се отдалечи надолу по улицата.

Смит затича след него, останал почти без дъх, и го видя да свива зад ъгъла и да изчезва в мрака.

Приведе се, като се мъчеше да си поеме дъх. Беше смазан. Всяка частица от тялото го болеше. Бяха успели да отвлекат Терез Шамборд пред очите му и не можа да им попречи…

Остана известно време така и лека-полека започна да идва на себе си. Вече не усещаше главата си толкова размътена. Може би тази сутрин в болницата наистина беше получил леко мозъчно сътресение? Но дори и така да беше, не можеше да си позволи лукса да чака. Време за губене нямаше. Щеше повече да се пази, но нямаше да намали темпото.

Изтича до мястото, където лежеше в локва кръв простреляният похитител. Беше паднал по очи. Смит го обърна. Един поглед му беше достатъчен, за да установи, че е мъртъв.

Претърси джобовете му. Намери няколко френски монети, сгъваем нож, който изглеждаше доста зловещо, испански цигари и пакетче книжни кърпички. Нямаше портфейл, нито някакви документи за самоличност. Пистолетът се беше изплъзнал от пръстите му и лежеше на тротоара. Смит го вдигна и го огледа. Беше стар модел „Глок“ — поочукан, но добре поддържан и грижливо смазан. Върху кожената му ръкохватка беше издълбан някакъв символ и Смит се вгледа по-внимателно. Различи разклонено дърво и три огнени езика, които обгръщаха ствола. Тази фигура може да беше просто плод на нечие въображение, но може и да имаше някакъв по-особен смисъл.

Чу вой на приближаващи полицейски сирени. Не биваше да го заварят тук. Пъхна в джоба си пистолета на мъртвия похитител и изчезна зад ъгъла.

Хотел „Жил“ беше на левия бряг, недалеч от булевард „Сен Жермен“ с неговите ярко осветени витрини. Тих и изискан малък хотел, той беше убежището на Смит винаги, когато отсядаше в Париж.

Фоайето, с резбовани мебели и орнаменти от ковано желязо, пазеше духа на изминалото столетие. Смит винаги се беше любувал на атмосферата, която цареше тук, но сега не му беше до това. Мисълта за Терез Шамборд не му даваше мира.

Мъжът на рецепцията засия, като го видя. Смит беше редовен и обичан гост тук.

— Полковник Смит! Ето ви отново. Толкова се радвам да ви видя! — забърбори той на английски. — Дълго ли ще останете?

— Няколко седмици, но може би няма да съм тук през цялото време. Бих искал обаче да ангажирам стаята.

— Разбира се. За вас винаги!

— Благодаря, Хектор.

Стаята не беше модерна, но обстановката много му допадаше. Търпеливо изчака сигналът да мине през закодиращото устройство на клетъчния телефон и най-после чу гласа на Клайн:

— Джон? Слушам те.

— Отвлякоха Терез Шамборд!

— Разбрах. Един от съседите е видял всичко, включително и някакъв „луд“, който очевидно се е опитвал да попречи на похитителите. Слава богу, в тъмното не е видял лицето му.

— Извадил съм късмет — промърмори Смит.

— За момента полицията няма ни най-малка представа кой може да стои зад всичко това и това направо ги е извадило от равновесие. Освен това, ако са убили Шамборд, защо им е да отвличат дъщеря му? И дали изобщо става въпрос за същите хора или за съвсем други, които обаче се опитват да се доберат до същата информация и смятат, че госпожица Шамборд може да им бъде от помощ?

— Допускате, че може да има и други?

— Дано да греша…

— Наистина. Но все пак не бива да изключваме подобна възможност. А… полицаите знаят ли, че съм разговарял с Терез Шамборд?

— Засега не. И мисля, че няма шанс да научат. Действал си изключително предпазливо, поздравявам те.

— Благодаря — въздъхна Смит. — Поне една добра новина. Шефе, интересува ме значението на един символ — разклонено дърво, в основата си обгърнато от пламъци. Ще можеш ли да провериш?

— Ще се опитам. А как минаха срещите ти с Майк Кърнс и с генерал Хенц?

Смит разказа подробно всичко, включително и за черния ситроен, който понякога чакал Шамборд след работа.

— Има и още нещо — добави накрая, — за което сам не зная какво да мисля… — И разказа за „санитаря“, когото беше забелязал да влиза в така строго охранявания пансион.

— Дявол да го вземе… това никак не ми харесва. — Смит долови напрежението в гласа на Клайн. — Но генералът не може да е замесен в нищо… — разсъждаваше на глас той. — Възможно е някакво съвпадение… Но трябва да се провери. Ще се заема с това.

— Възможно ли е сержантът да играе двойна игра? — предположи Смит.

— Би трябвало да е почти изключено — отвърна Клайн. Гласът му беше рязък. — Във всеки случай ти стой настрана. Не бива да рискуваш прикритието си. Ще проуча значението на оня символ и веднага ще се заема с проверката на сержанта. Ще се чуем пак. — Връзката прекъсна.

Смит прибра клетъчния телефон и въздъхна. Надяваше се час по-скоро да научи нещо, което да го отведе при Терез. И, разбира се, тя да е жива и здрава.

Междувременно можеше да вземе един горещ душ и да поспи. Няколко часа сън щяха да му се отразят добре.

След малко, загърнат в мек хавлиен халат, свалил от себе си част от напрежението на деня, стоеше пред отворения прозорец, загледан в живописните островърхи покриви на стария Париж.

И както си стоеше, а мислите препускаха в безредие във вече умореното му съзнание, нощното небе изведнъж се разтвори, прорязано от светкавица. Чу се гръм и дъждът ливна като из ведро. Бурята, която цял ден беше тегнала във въздуха, най-после се отприщи.

Смит подаде навън лице и усети по кожата си хладните едри капки. Този ден му се беше сторил безкраен. Не беше за вярване, че едва сутринта си беше седял, надвесен над микроскопа в лабораторията във Форт Колинс, а през прозореца се виждаха ширналите се чак до хоризонта прерии на Източно Колорадо.

Този спомен отново извика в съзнанието му мисълта за Марти. Затвори прозореца и набра телефона на болницата, докато дъждът ритмично почукваше по стъклата. Ако някой подслушваше разговора, нямаше да чуе нищо подозрително.

Сестрата от интензивното му каза, че Марти проявява, макар и бавни признаци на подобрение, въпреки че все още не е излязъл от комата. Смит благодари, поуспокоен, и веднага след това се свърза с охраната на болницата. Началникът беше излязъл, но помощникът му го увери, че охраната в отделението е подсилена след сутрешния инцидент и засега всичко е спокойно.

Слава богу, отдъхна си Смит. Обръсна се и се канеше да си ляга, когато чу клетъчния телефон. Фред Клайн заговори без всякакво предисловие:

— Дървото с обгърнат от огъня ствол е емблема на баската сепаратистка групировка, наречена „Черен пламък“, която обаче в момента не функционира. Разпаднала се е още преди години, след една престрелка в Билбао, когато повечето от водачите й са били убити или арестувани и вкарани в затвора. Оттогава нищо не се е чувало за организацията. Баските терористи обикновено поемат отговорност за извършените от тях атентати. Но не е абсолютно задължително. Крайни екстремисти са и целта им не е просто пропаганда, а радикална промяна.

— Хм. Засега имам поне едно предимство пред тях — промърмори Смит.

— И кое е то?

— Вече знам с кого си имам работа, а те очевидно — не. Иначе не биха ме оставили жив.

— Действай много внимателно, Джон. С тях шега не бива. Ще гледам да посъбера още информация за тях, а ти най-добре се опитай да поспиш.

— Добре, Фред. Ще те помоля и за още нещо. Поразрови се в миналото на Емил Шамборд — възможно е да се натъкнем на нещо… Засега имам чувството, че някаква брънка от веригата ми се губи. Трябва ми нишка, за която да се заловя… Освен това, ако знаем с каква цел са отвлекли Терез, може би ще ни бъде по-лесно да стигнем до нея.

Разговорът приключи и Джон се изтегна на леглото, заслушан в ромона на дъжда и свистенето на автомобилни гуми по мокрия асфалт. В главата му се въртяха лицата на генерала, на мустакатия „санитар“ и фигурите в черно, по всяка вероятност — баски терористи. Знаеше как действат те, за да постигнат набелязаната цел. И от мисълта, че Терез Шамборд е в ръцете им, го побиха тръпки.

(обратно)

Осма глава

Натрапчивият ритъм на старинна индийска рага изпълваше горещия, застоял въздух в апартамента на Мавритания. Самият Мавритания седеше с кръстосани крака в средата на застлания с меки килими под и се полюшваше напред-назад под звуците на музиката, затворил очи, почти изпаднал в транс. На устните му играеше блажена усмивка.

Той не видя, а по-скоро усети неодобрителния поглед на току-що влезлия в стаята Абу Ауда.

— Привет — поздрави на арабски Мавритания своя лейтенант, без да променя позата си и почти без да отваря очи. — Абу Ауда, бъди снизходителен към моите малки слабости. Класическата индийска рага е част от богатата култура на Изтока и е възникнала много преди жалките опити на европейците да създадат стойностна музика. Аз лично се гордея с този факт и вярвам, че Аллах е великодушен и ще ми прости тази проява на нескромност.

Абу Ауда сбърчи страдалчески лице.

— Не разбирам как може да наричате това музика…

Великанът беше все още с дългата си, поръбена със злато роба, която беше носил в таксито при срещата си с капитан Бонард, но тя вече не изглеждаше снежнобяла, а по-скоро пепелява от мръсотията на Париж и полите й бяха изкаляни от бурята навън. Нито една от жените на Абу Ауда не беше дошла с него в Париж и се налагаше той сам да се погрижи за тоалета си. Той отметна назад краищата на своята кафия и откри черното си продълговато лице с изпъкнала брадичка и плътни, твърдо стиснати устни.

— В настроение ли сте да изслушате доклада ми или…

Мавритания се засмя и отвори очи.

— … или ще продължите с празното си занимание?

— Не разполагам с излишно време — отвърна Абу Ауда, който остана съвършено сериозен.

— В такъв случай да не губим повече ценното ти време… — В очите на Мавритания проблясваха игриви пламъчета, но някъде дълбоко под повърхността се мярна нещо, което предупреждаваше събеседника да не се подвежда по добродушното му изражение и да не злоупотребява с търпението му.

— Моят човек в института „Пастьор“ ме уведоми, че Смит е ходил там. Срещнал се е с доктор Майкъл Кърнс, очевидно негов стар познат, и са провели доста дълъг разговор, от който, за съжаление, моят човек е чул само част. Ставало е въпрос за доктор Целербах. След като напуснал института, Смит изпил чаша бира в едно бистро и взел метрото. Тук, уви, оня некадърник го изгубил.

— Изгубил го?

— Ами да! Според него Смит се мотаел привидно безцелно, зазяпал се във витрината на някаква книжарница, но не влязъл вътре и изведнъж се разбързал — хлътнал в един от входовете на метрото и се загубил в навалицата.

— Значи така… Изведнъж — и хоп! — загубил се… Виж ти, виж ти… Да не би да е усетил, че има „опашка“?

Зеленикавите очи се присвиха.

— Възможно е. Щяхме да знаем повече, ако оня идиот не го беше оставил да му се изплъзне под носа…

— Това вече го разбрах. Има ли друго?

— Тази вечер Смит беше засечен отново. Отишъл при дъщерята на Шамборд, която също наблюдаваме. Останал в апартамента й петнайсетина минути, след което слезли с асансьора заедно. Долу при входа четирима нападатели причаквали момичето. Професионалисти от класа, не може да се отрече! Не като някои… Успели да елиминират временно Смит и да отвлекат дъщерята на Шамборд. Когато Смит отново дошъл на себе си, било прекалено късно. Застрелял единия от похитителите, но останалите избягали с черен микробус заедно с момичето. Смит претърсил убития, прибрал пистолета му и офейкал малко преди да дойде полицията. Хванал такси пред близкия хотел и слязъл на „Шанз-Елизе“. Оттам следите му отново се губят.

Абу Ауда въздъхна, но Мавритания поклати глава почти със задоволство.

— Да… това само доказва подозренията ми, че Смит е повече от онова, за което се представя. Не иска да се замесва с полицията, усеща кога е следен и успява да се изплъзне, при нападение действа хладнокръвно и доста професионално…

— Добре, очевидно е служил в армията и има добра военна подготовка. Това само по себе си не означава, че е изпратен със специална мисия. Изобщо, поне за момента, Смит е най-малката ни грижа. Ами момичето, дъщерята на Шамборд? Не трябваше ли да предвидим, че нещо подобно може да се случи, и да го предотвратим? И най-после, откъде се взеха онези четиримата? С шофьора петима. Кой може да ги е изпратил? Прекалено добре са обучени, което ме притеснява…

Мавритания се подсмихна.

— Имам добра новина за теб. Това са наши хора. Радвам се, че си оценил уменията им. Добре съм постъпил, като съм се спрял на тях, нали?

Абу Ауда се намръщи.

— Без да ми кажеш…

— А трябваше ли? Планината не казва всичко на вятъра.

— Но дори и планината може да бъде унищожена от стихиите — отвърна му Абу Ауда в същия тон.

— Успокой се, Абу Ауда. Това не е проява на незачитане. Познаваме се не от вчера и мисля, че съм показал, че изключително много те ценя. Двамата, рамо до рамо, ще утвърдим пред света волята на Аллах и ще вкусим плодовете на победата. Не ти казах какво се подготвя, защото знаех, че ще искаш да участваш в акцията, а аз имах нужда от теб тук, до мен.

— Вероятно си прав — отвърна Абу Ауда, все още доста мрачен.

— Разбира се, че съм прав. Но остави това. Да се върнем на американеца, Джон Смит. Ако капитан Бонард не греши, този човек работи за нечии секретни служби, но за чии?

— Възможно ли е нашите нови съюзници да са го изпратили? За да се подсигурят? Честно казано, много-много им нямам вяра…

— Защо ли не съм изненадан. Та ти нямаш вяра на жените си, на кучето си, дори на родната си баба — усмихна се Мавритания. Той отново затвори за миг очи, заслушан в ритъма на рагата. — Но всъщност имаш право — трябва да се внимава. Предателството никога не е изключено. Човек винаги трябва да има едно наум, нали, лукави пустиннико?

— Има и още нещо — продължи делово Абу Ауда. — Човекът, поставен да наблюдава института „Пастьор“, има чувството, че някой… някаква жена наблюдава не само Смит, но и него. Жената е тъмнокоса, сравнително млада, но непривлекателна и безвкусно облечена.

Мавритания се намръщи.

— Наблюдава и нашия човек?! И той няма представа каква е тази жена?

— Абсолютно никаква.

Мавритания се изправи.

— Напускаме Париж.

Абу Ауда го погледна изненадано.

— Без да сме научили нещо повече за Смит и за онази жена?

— Разбира се, ще следим нещата, но е дошъл моментът да се изтеглим. Както казват, да „прегрупираме силите си“.

Абу Ауда за пръв път се усмихна и разкри искрящо белите си зъби.

— Звучиш ми като истински пълководец. Май си понаучил нещо през всичките тези години…

— Това комплимент ли беше, Абу? — ухили се Мавритания. — Голяма чест е за мен да го чуя от устата ти. Колкото до Смит, не се безпокой. Ще възложа на хора да се заемат с него. А ти се свържи с нашите приятели в Париж и им кажи, че тук е станало твърде… пренаселено и се налага да сменим позициите си. Освен това трябва спешно да набележим следващите си ходове.

Гигантът кимна по войнишки и последва дребничкия терорист, който излезе от стаята, стъпвайки леко и безшумно като котка.

Фолсъм, Калифорния

Атаката започна в шест вечерта в централата на Калифорнийския независим системен оператор (КалНСО), разположена в градчето Фолсъм, източно от Сакраменто. КалНСО беше важно звено от системата на електрозахранването в страната и стратегически пункт при разпределението на електричеството из цяла Калифорния. Въпреки че беше едва месец май, калифорнийци вече започваха да се безпокоят, че през лятото пак може да се стигне до режим на тока.

Тим Милович, един от операторите, се вгледа в показателите на големия брояч и едва не подскочи.

— Велики Боже…

— Какво има? — попита го Бетси Тедеско.

— Цифрите се въртят като обезумели! Само погледни! Всичко ще отиде по дяволите! Повикай Хари!

Арлингтън, Вирджиния

Групата елитни компютърни специалисти на ФБР беше вдигната по тревога и успя да установи, че електрическият срив е дело на неизвестни хакери. Сега събрани в секретната база край река Потомак, те се опитваха да предотвратят изваждането от строя на цялата система на електрозахранването в Калифорния. Но усилията им се оказаха напразни. Беше твърде късно.

Хакерът, който и да беше той, беше съставил сложен софтуер, който му позволяваше да премине безнаказано защитните програми и му осигуряваше достъп до самата система за енергийно захранване. Беше се промъкнал покрай алармените предпазни инсталации, без да ги задейства, и беше успял да се добере до най-секретните пунктове на системата. След което беше извадил от строя един след друг енергийните доставчици, тъй като компютрите на КалНСО бяха свързани в мрежа, отговаряща за снабдяването с електроенергия на целия щат. А калифорнийската система от своя страна беше свързана с разпределителната мрежа на Западните щати. Хакерът се прехвърляше от система на система с феноменална скорост. Направо не беше за вярване, ако не се извършваше пред очите на най-опитните кибернетици и въпреки отчаяните им усилия да попречат на катастрофата.

В един момент лампите, печките, климатиците, нагревателите, компютрите и касовите апарати, болничните монитори и животоспасяващите уреди излязоха от строя, тъй като електрозахранването в Сиатъл, Сан Франциско, Лос Анджелис, Сан Диего и Денвър беше отрязано.

В околностите на Рино, Невада

Старият поочукан крайслер на Рики Хитоми кънтеше от крясъците и смеховете на петимата приятели, докато се носеше в нощта по междуселския път. Събраха се в дома на гаджето му Джанис Боротра, изпушиха малко трева в плевнята и се натовариха в таратайката на Рики. Сега се бяха отправили към дома на Джъстин Харли да си продължат купона. Оставаше им още само седмица до завършването на гимназията и това трябваше да се отпразнува.

Веселието беше достигнало връхната си точка и замаяни от тревата, изобщо не забелязаха задаващия се товарен влак в далечината. Нито им направи впечатление, че семафорът не свети, а бариерата е все още вдигната. Когато Джанис най-после чу отчаяната свирка на локомотива и писъка на спирачки, вече беше късно.

Автомобилът изскочи на релсите и влакът го помете, а после влачи цяла миля купчината ламарина и смазаните до неузнаваемост тела.

Арлингтън, Вирджиния

Кибернетиците в секретния пункт на ФБР на река Потомак бяха обхванати от паника. Само преди десетилетие телефонните служби, електроснабдяването и централите за бедствия и аварии функционираха отделно и независимо едни от други. Ако някой хакер случайно успееше да се вмъкне в една от системите, той би могъл да причини големи поражения, но нямаше начин автоматично да се прехвърли и в останалите системи.

Сега с напредъка на високите технологии и повсеместната компютъризация нещата не стояха така. Съществуваха стотици фирми за електроснабдяване и производство на електроенергия, но всички те бяха свързани в глобална мрежа заедно с многобройните телефонни централи. Тази единна, непрекъснато разрастваща се система функционираше на принципа на Интернет и осигуряваше директни връзки, което освен огромно предимство можеше да се окаже и недостатък, защото даваше възможност на някой достатъчно добър хакер да прониква безпрепятствено от една система в друга.

А този хакер явно беше добър, защото вилнееше из системите с такава скорост, че експертите на ФБР можеха само да гледат безпомощно как си разиграва коня. Кодовете биваха разблокирани почти мълниеносно, защитните системи хвърчаха във въздуха и пораженията бяха такива, че случващото се все повече заприличваше на зловещ кошмар.

С тази разлика, че катастрофата имаше съвсем реални измерения, а най-страшното беше, че техните контраатаки като че ли все повече активираха кода за достъп на хакера. Колкото повече се опитваха да му попречат, толкова по-бърз и ловък ставаше той. Беше абсурдно, беше… ужасяващо. Никога досега не бяха виждали нещо подобно. Машина, която усъвършенства ходовете си непрекъснато, с бързина, изпреварваща човешката мисъл.

Денвър, Колорадо

Каролин Хелмс, основател на една от водещите козметични фирми на Запада, „Кожено седло“, празнуваше четиридесет и втория си рожден ден в отбрана компания в своето ателие под покрива на двайсететажния гигант „Аспен“. За празничния повод беше поканила стари приятели и бизнес партньори, съдружниците си, с помощта на които ръководеше своята империя и щеше да я изведе до нови върхове. Шампанското се лееше като река. В мига, в който Джордж Харви, дългогодишен изпълнителен директор на компанията и пръв приятел на Каролин, вдигаше поредния тост в нейна чест, тя изведнъж изохка, хвана се за сърцето и се свлече на земята. Джордж коленичи над нея, а Хети Сайкс, ковчежник на компанията, набра 911.

Екипът за спешна помощ пристигна след четири минути. Но точно когато влизаха в сградата, токът угасна. Аварията явно беше засегнала целия квартал, защото всичко изведнъж потъна в мрак. Опипом се добраха до стълбите и изкачиха двайсетте етажа почти на бегом.

Но когато стигнаха горе, Каролин Хелмс вече беше мъртва.

Арлингтън, Вирджиния

В секретната компютърна централа на ФБР тревожно звъняха телефони.

От Лос Анджелис:

— Какво, по дяволите, става?!

От Чикаго:

— Нищо ли не можете да направите?!

От Детройт:

— Опитайте се да разберете кой стои зад всичко това! Ако не овладеете положението, ние сме следващите.

Един от екипа на ФБР изведнъж се провикна:

— Мисля, че успях да го засека! Атаката е дошла от сървър в Санта Клара, Калифорния! Опитвам се да го проследя.

Планините Битърут, на границата между Монтана и Айдахо

Самолетът „Чесна“, натоварен с ловци, плавно се приземи на малкото летище, зави и се насочи към осветената туристическа хижа, където щяха да се подкрепят с бърбън и горещо кафе. Днешният улов беше добър и ловците бъбреха оживено, показваха си един на друг трофеите, разменяха си шеги и закачки.

Пилотът изведнъж изруга:

— Какво, по дяволите…

Светлините угаснаха и стана тъмно като в рог. Смеховете и разговорите секнаха. И тогава в последния миг забелязаха приземяващия се малък пайпър. Пилотът му, местен жител, се беше отклонил от курса и сега пайпърът идваше право срещу тях. Чесната се опита да избегне сблъсъка, но пайпърът беше набрал скорост.

При удара и двата самолета избухнаха в пламъци. Оцелели нямаше.

Арлингтън, Вирджиния

Една дузина компютърни специалисти на ФБР си блъскаха главите над атаката срещу КалНСО и се опитваха да открият някакви следи от дръзкия хакер. Най-добрите кибераналитици се взираха в екраните на своите свръхмодерни компютри с надеждата да съзрат „отпечатъците“, които всеки хакер оставя след себе си. Такива нямаше.

В разгара на напразните им усилия електрозахранването на територията на Западните щати изведнъж беше възстановено като с магическа пръчка.

Разнесоха се плахи въздишки на облекчение.

Експертите още примигваха невярващо, когато ръководителят на киберекипа изведнъж изрева:

— По дяволите! Оня тип се е вмъкнал в системата на телекомуникациите!

Париж, Франция

Сряда, седми май

Остро иззвъняване изтръгна Смит от съня. Той измъкна револвера си изпод възглавницата и седна в леглото като навит на пружина. Озърна се. Стаята тънеше в мрак и различи само неясни очертания. Къде беше? Зад стъклата ритмично почукваше дъждът.

Звъненето не спираше. Идваше от клетъчния телефон на нощното му шкафче.

— По дяволите… — промърмори и се пресегна за телефона.

Лека-полека всичко си идваше на мястото — беше в Париж, в една хотелска стая, недалеч от булевард „Сен Жермен“, а по това време можеше да звъни само…

— … мислех, че поне ще ме оставиш да поспя… — каза с още дрезгав от съня глас.

— Хайде, хайде, да не си на почивка — за разлика от него Фред Клайн звучеше доста бодро. Така поне му се стори в първия миг, но после долови напрежението в гласа му! — Новините не са добри, Джон. По всичко личи, че инцидентът на остров Диего Гарсия не е бил в резултат на атмосферно смущение. Имаме аналогичен случай.

— Така ли? — трепна Смит, окончателно разсънен. — Какво е станало?! Кога?

— Нещата още не са приключили. — И Клайн набързо го запозна със събитията, разиграли се след повсеместното преустановяване на електрозахранването в Западните щати. — Петима младежи са загинали в Невада при сблъсък на автомобила им с товарен влак. Забелязали го в последния момент, а бариерата не била спусната. Затрупан съм от подобни съобщения за пътнотранспортни инциденти и смъртни случаи в резултат на аварията. А със сигурност ще има и още…

— От ФБР не са ли успели да проследят хакера?

— Ударили са на камък. Имат насреща си компютър, който действа светкавично бързо и като че ли непрекъснато набира мощ.

Джон прехапа устни.

— Това е само молекулярният компютър. Освен това е в ръцете на някой, който си разбира от работата. Проверете за изчезнали хакери. Нека се включат и останалите агенции.

— Вече се разпоредих за това.

— А какво стана с информацията, за която те помолих? Има ли нещо интересно около Шамборд и дъщеря му?

— Доколкото мога да преценя, по-скоро не.

— Все пак, ако вече разполагаш с биографиите им, ще те помоля да ме запознаеш с тях поне в най-общи линии. Току-виж нещо ти е убягнало от вниманието…

— Добре. Започвам. Шамборд е роден в Париж. Баща му е бил френски офицер, убит при обсадата на Диен Биен Фу. Майка му, алжирка по произход, го е отгледала сама. От най-ранна възраст проявявал забележителни способности в областта на математиката и химията и е печелил стипендии за най-добрите френски училища. Защитил докторат в Калифорнийския технологичен институт, а след това — дисертация при най-добрия генетик на Станфорд и още една — в института „Пастьор“. Работил е в изследователските центрове на Токио, Прага, Мароко и Кайро, но преди десет години се е завърнал в Париж, в института „Пастьор“. Като дете е бил възпитаван от майка си в нормите на мюсюлманската религия, но може да се каже, че е по-скоро атеист. Хобитата му са разнообразни — от колекциониране на малцово шотландско уиски до разходки сред природата и игра на рулетка и покер. Прекалено светски интереси за последовател на исляма, нали? Е, какво ще кажеш?

Смит се замисли.

— От всичко това следва, че Шамборд обича риска в определени граници. Целеустремен е, но не се лишава от някои дребни удоволствия. Има търсещ, доста неспокоен дух и като че ли, за разлика от повечето си колеги, няма слабост към уседналия живот. Доверява се на преценките си и явно не страда от нерешителност. Определено не е книжен червей, нито кон с капаци. Дотук — нищо изненадващо. А дъщерята? Сходен тип ли е?

— Единствено дете, израснала е много близо до баща си, особено след смъртта на майката. Отначало тръгнала по неговите стъпки, но се отказала от академична кариера, тъй като прекалено много обичала сцената. Учила е в Париж, Лондон и Ню Йорк и е работила в провинциални френски театри, докато най-после успяла да пробие на парижка сцена. Определено може да се каже, че двамата са сходни типове, въпреки че дъщерята е поела по свой път. Не е омъжена, не е била сгодена, въпреки че е имала своите романи. Привлекателна жена е и очевидно не страда от липса на ухажори, но обичала да казва: „Прекалено съм отдадена на работата си, за да мога да посветя достатъчно време на някой мъж извън театъра, а мъжете актьори са прекалено вятърничави и егоистични, каквато всъщност, предполагам, съм и самата аз.“ Проявява типичните за Шамборд трезва преценка и чувство за самоирония.

Смит се усмихна. Клайн беше пословичен със своята деликатност, когато говореше за личния живот на някого, бил той и наблюдаван обект. Разбира се, успяваше да се добере до желаната информация и не се свенеше дори да изпрати някоя агентка в ролята на съблазнителка, когато обстоятелствата го налагаха, но по отношение на коментара беше сдържан и пределно лаконичен. Не беше от хората, на които пикантните подробности доставят удоволствие.

— Всичко това съвпада с моята преценка за нея — отбеляза Смит. — Не разбирам само защо е било необходимо да я отвличат. Не смятам, че е в състояние да работи с молекулярен компютър, след като не е била в течение на работата на баща си и от години не се е занимавала с научни изследвания.

— Не съм сигурен, че… — започна Клайн, но връзката изведнъж прекъсна.

— Шефе? Какво стана? — извика Смит в слушалката, но на другия край цареше гробно мълчание. — Шефе! Чуваш ли ме?

Нямаше никакъв сигнал, нито дори глухо бръмчене, нищо. Смит провери батерията — всичко беше наред. Странно. Изключи телефона и се опита той да набере. Не успя. Връзката беше пропаднала. Какво ставаше? Телефоните на Първи секретен бяха защитени от интервенции, допълнително подсигурени срещу аварии от всякакъв характер. Това просто не можеше да се случи. Но ето че се беше случило. Опита се да набере няколко други телефонни номера — все така безрезултатно.

Най-после включи лаптопа си и пусна възможно най-безобидния имейл: „Рязко влошаване на времето. Силните гръмотевици ми пречат да те чуя. Как е времето там?“

Докато изчакваше отговора, закрачи напред-назад, отиде до прозореца и го отвори широко. В стаята нахлу свежата прохлада на утрото. Измитите от дъжда улици се събуждаха за новия ден. Облаците се бяха разнесли и небето беше ясно, като озарено изотвътре. Искаше му се да се наслади докрай на това усещане за чистота и прохлада, да се полюбува на гледката на пробуждащия се град и да загърби мрачните мисли, но го чакаха куп задачи. Въздъхна, загърна се с халата, мушна револвера в джоба си и седна отново пред компютъра. „Грешка“, гласеше безстрастното съобщение на екрана. Сървърът отказваше. По дяволите.

Очевидно го чакаше тежък ден. Поклати глава, притеснен не на шега, и отново занатиска бутоните на клетъчния телефон. Нищо. Облегна се назад, опитвайки се да не изпада в паника.

Първо Диего Гарсия.

После електрозахранването в Западните щати.

А сега и това.

Свръхсекретната, свръхзащитена безжична комуникационна система на американската армия беше извън строя. Защо?

И какво ли още щеше да последва?

Дали наистина някой изпробваше ДНК компютъра на Шамборд?

Или някой невероятно добър хакер създаваше проблеми с най-обикновен силиконов компютър?

Молеше се да е второто.

Но в случай, че си имаше работа с хора, в чиито ръце беше молекулярният компютър на Шамборд, след проведения разговор с Клайн те биха могли да засекат координатите му и да се доберат до него. А със сигурност вече си задаваха някои въпроси.

Трябваше да изчезва. Нямаше никакво време за губене. Облече се набързо, нахвърля в сака дрехите и принадлежностите си, взе лаптопа и мушна револвера в кобура на кръста си. Спусна се надолу по стълбите, като се ослушваше. Никъде по етажите не се чуваше шум. По коридора не срещна никого. Във фоайето също нямаше жива душа. Хотелът още спеше. Измъкна се безшумно навън. Прозорците на околните сгради бяха като вперени в него очи на митично чудовище. Прекоси тясната уличка и излезе на булевард „Сен Жермен“, където се смеси с първите минувачи и се придвижи до Северната гара. Там смени таксито и се отправи към болницата „Помпиду“, където лежеше Марти. Знаеше, че Клайн ще се опита да се свърже с него веднага щом това бъде възможно.

(обратно)

Девета глава

Тъмнокосата жена беше с обичайните си семпли дрехи и ниски, поолющени обувки. Тя крачеше надолу по екзотичната парижка улица, чиито миризми напомняха повече за Северна Африка или за Близкия изток.

Мавритания я забеляза още щом излезе от входа на сградата. Самият той беше с дъждобран и джинси като обикновен парижки работник. Изглеждаше забързан и вглъбен в себе си като повечето минувачи, но от зоркия му поглед не убягваше нищо. Успя да забележи, че дрехите й, макар и поизбелели, са грижливо изгладени, а обувките закърпени от добър обущар, както и че чантичката й е доста поовехтяла и изглежда направо демоде, въпреки че жената беше все още млада. Всичко съвпадаше.

Зави на първата пресечка, после сви в следващата пряка и повтори това още няколко пъти, като при всеки завой хвърляше крадешком поглед назад. Както и предполагаше, скоро загуби жената от поглед. Кимна доволно и хлътна в метрото.

След първите няколко завоя жената се беше уверила, че ще разполага с достатъчно време да свърши замисленото, и побърза да се върне обратно. Успя да си отключи входната врата на сградата, от която беше излязъл Мавритания, качи се на третия етаж и без никакво затруднение отключи вратата на апартамента му.

Озова се в помещение, което напомняше декор от арабските приказки или дори бедуинска палатка в сърцето на Сахара. Краката й потъваха в меките килими. Килими висяха и по стените и дори закриваха прозорците, което предизвикваше у нея клаустрофобия и същевременно обясняваше защо, погледнати отвън, прозорците на апартамента винаги изглеждаха тъмни.

Поклати глава, впечатлена от необичайната обстановка, ослуша се, за да се увери, че е сама, и се залови за работа. Не разполагаше с много време, а трябваше да прерови всяко кътче от помещението.

Смит седеше на ръба на болничното легло, загледан в лицето на приятеля си. Марти изглеждаше дребничък и крехък, сякаш смален, а чаршафите му бяха все така гладко изпънати, както и при предишните посещения — сигурен белег, че този пациент не помръдва и лежи, без да променя позата си. Въпреки че това не беше точно така. Макар и още да не беше излязъл от комата, Марти показваше плахи признаци на подобрение и от време на време потрепваше с клепачи, с крак или с ръка. Това можеше да се види и от болничния му лист на екрана на компютъра.

Първата работа на Смит, след като се увери, че охраната е подсилена, беше да проследи показателите за състоянието на Марти на монитора. Приятелят му беше стабилизиран и по всичко личеше, че не след дълго ще го преместят от интензивното отделение в обикновено.

— Здравей, Марти — усмихна се Смит, като се наведе над него и стисна ръката му. Дланта му беше топла и суха, дишането — спокойно, равномерно дишане на спящ човек, но Смит искаше да изтръгне Марти от този коварен сън, да го върне към живота. И той му заговори отново — за общите им преживелици от детството, за училищните години, припомняше си подробности, вълнуваше се — опитваше се да стимулира мозъка на Марти, да отключи потока на мислите и на спомените.

— Спомняш ли си последния път, когато си поговорихме? Беше у вас, във Вашингтон. — Той напрегнато се взираше в спокойното, безизразно лице. — А после си се качил на самолета и си се озовал тук. Направо не повярвах, като разбрах. Преди човек насила не можеше да те качи на самолет. Трябваше… да ти опрат пистолет в гърба. — Той се засмя. — И то в буквалния смисъл. Както оня път, когато бяха по петите ни, спомняш ли си? — Смит помълча. — И… ето че се срещаме… в Париж.

Изражението на Марти изобщо не се промени.

— Разбрах, че си работил в института „Пастьор“…

Сега вече Марти трепна. За частица от секундата като че ли ток беше преминал през него.

— Знаеш ли, говорих с дъщерята на Емил Шамборд — продължи Смит с нарастваща възбуда.

Марти помръдна с устни.

— Та тя ми разказа как си се появил ненадейно и си предложил помощта си.

Устните на Марти отново се раздвижиха, като че ли се мъчеше да прошепне нещо.

— Марти? Искаш да ми кажеш нещо ли? За Шамборд ли се отнася? Хайде, приятелю, опитай се. Знам, че можеш. Кажи ми какво се случи онази вечер? Какво стана с ДНК компютъра? Давай, Марти. Кажи ми.

Устата на Марти се отвори и отново се затвори. Лицето му поруменя от усилието. Смит беше виждал пациенти, излизащи от кома, и знаеше, че някои от тях се възстановяват бързо, докато при други процесът е по-бавен и мъчителен, както когато се опитваш да върнеш към живот отдавна обездвижен мускул.

Изведнъж Марти стисна ръката му. Но преди Смит да се съвземе от изненадата, приятелят му се отпусна, изтощен докрай. Усилието окончателно беше изчерпало силите му. Смит, станал свидетел на този отчаян напън, изскърца със зъби, вбесен на хората, причинили това на приятеля му. После заговори отново, без да пуска ръката на Марти. Стерилната тишина на болничната стая беше нарушавана само от гласа му и от тихото бръмчене на апаратурата до леглото. В разказа му се повтаряха отново и отново имената Шамборд и „Пастьор“, като Смит се надяваше те да раздвижат съзнанието на Марти и отново да породят някакъв импулс.

Изведнъж чу женски глас зад гърба си:

— Господин Смит!

Извърна се.

— Да?

Беше сестрата от пропуска. Подаваше му някакъв бял плик.

— Това е за вас. Пристигна преди около час, но бях забравила, че сте тук. Моля да ме извините. Можеше сам да поговорите с приносителя.

Смит благодари и взе писмото. То гласеше:

Генерал Роланд ла Порт ще си бъде у дома в Париж тази сутрин и ще се радва да ви приеме, когато ви е удобно, за да го информирате за хода на разследването.

Моля, позвънете на посочения телефон, за да уточните часа на посещението си. Ще ви обясня как да стигнете до дома на генерала.

Капитан Дариус Бонард, адютант на генерала

Генерал Хенц го беше предупредил, че френският генерал държи да поговори с него. Така че тази покана не го изненада. Освен това, по думите на Хенц, генерал Ла Порт поддържаше тесни контакти с френската полиция и местните разузнавателни служби, така че може би би могъл да хвърли известна светлина по въпроса, който вълнуваше Смит.

Голяма част от очарованието на Париж се дължеше на достолепните частни резиденции — величествени сгради, закътани в тихи квартали, сред обширни паркове. Генерал Роланд ла Порт, граф Ла Порт по рождение, притежаваше една от тези перли, разположена близо до булевард „Осман“. В началото на XIX век, благодарение на родолюбивите усилия на барон Жорж Юджийн Осман Париж възкръснал като феникс от пепелта и архитектурата била в разцвета си. Високата сграда от сив камък беше построена в имперския стил на онези времена — с колони, балюстради и изящни орнаменти — типично градско имение. Личеше си, че не бяха жалени сили и средства за построяването й.

Джон Смит потропа на тежката резбована врата със старинното чукало.

Отвори му мъж с военна униформа и капитански нашивки. Това очевидно беше адютантът на генерала.

— Вие сигурно сте подполковник Джонатан Смит? — предположи той на доста добър английски. — Много сте точен. Моля, заповядайте.

Не много висок, но мускулест и набит, русокосият капитан имаше стегнати войнишки маниери и делово излъчване.

— Аз съм Дариус Бонард — представи се той.

— Предположих — усмихна се Смит. Двамата бяха разговаряли по телефона и капитанът му беше обяснил как да стигне до тук.

— Генералът в момента пие кафето си и ви моли да му направите компания.

Той го преведе през просторно фоайе, откъдето извито стълбище отвеждаше към горните етажи. Минаха през висок сводест портал и се озоваха в салон с тапети на цветя и изящно изрисувани тавани. Нимфи и херувими на небесносин фон кръжаха над главите им. С позлатените си корнизи, изящните гипсови отливки и елегантните дворцови мебели в стил Луи Четвърти помещението приличаше повече на бална зала, отколкото на салон за чай.

В слънчевия кръг до прозореца седеше доста едър мъж, облечен в скъп костюм. Той имаше широките плещи на играч от Националната футболна лига и царствена, аристократична осанка, подчертана от тъмната, гладко сресана грива а ла Наполеон при обсадата на Тулон. На широкото бретонско лице светеха с хладен блясък две пронизващи сини очи. Този човек оказваше мощно, почти вцепеняващо въздействие.

— Радвам се да ви видя — кимна спокойно той и посочи на Смит стол с изправена облегалка. — Седнете, полковник Смит. Как пиете кафето си?

Говореше английски с лек акцент, но доста свободно.

— С малко сметана, без захар. Благодаря, сър.

Крехката чашка от китайски порцелан се губеше в огромните ръце на генерала.

— За мен е особена чест да се запозная с един от героите на операция „Пустинна буря“ — започна Смит. Научил си беше добре урока. Мислено благодари на Клайн за проведения инструктаж. По времето, когато превързваше и зашиваше ранените в Ирак, не беше и чувал за Ла Порт. — Благодарение на вашата смела маневра с Четвърти драгунски полк съюзниците успяха да удържат левия фланг.

— Били сте там?

— Да, сър. С хирургическата част.

— Значи знаете какво беше тогава… Оказа се, че танковете ни нямат подходящ за пустинята камуфлаж и се виждахме отдалеч — като бели мечки. Като си спомня какво преживяхме сред онези пясъци… Но удържахме. Извадихме късмет. — Той се усмихна. — Знаете как е. Вие самият сте били на предната линия, нали?

— За кратко… Как разбрахте?

Смит предварително знаеше отговора — Хенц го беше предупредил, че генералът се интересува от него. Но това любопитство беше оправдано — генерал Ла Порт защитаваше интересите на страната си.

Генералът се усмихна, но немигащите очи приковаха Смит като пеперуда на карфица.

— Професионален дефект, полковник. Проверявам дали не са закърнели старите умения. Навремето се гордеех, че мога почти безпогрешно да определя военния чин и прослужените години само по изражението, маниерите и походката на някого. Опитах се да преценя и вас според това, което виждам, а и според онова, което чух за действията ви в болницата „Помпиду“. Впечатлен съм от хладнокръвната ви, бих казал, професионална реакция.

— Оценката ви е твърде ласкава… — усмихна се Смит.

„А вие самият твърде любопитен“, добави мислено.

— Между другото, как е вашият приятел? Има ли промяна в състоянието му?

— Почти никаква.

— Хмм. Какви са прогнозите? Искам да чуя откровеното ви мнение.

— Като лекар или като негов приятел?

Сините очи леко се присвиха.

— Като негов приятел и като лекар.

— Като лекар, на този етап не бих могъл да кажа, че прогнозите са особено оптимистични. Като приятел, чувствам със сърцето си, че Марти ще се оправи.

— Всички се молим за това… Но се боя, че преценката ви като лекар може да се окаже по-реална. Мисля, че засега не бихме могли да разчитаме да получим от доктор Целербах някаква информация за доктор Шамборд.

— За съжаление, така стоят нещата. Прегледах вестника в таксито и разбрах, че все още няма никакви новини за Шамборд…

Генералът мрачно наведе глава.

— Уви, истината е, че са намерили част от тялото му — ръка от рамото надолу. Колегите са разпознали пръстена му. Отпечатъците също съвпадат… Много жалко. Официално обаче разследването все още не е приключило и тази информация е строго поверителна. Искаме да изчакаме няколко дни, преди да уведомим пресата. Надяваме се междувременно да открием извършителите на онзи варварски акт. Мога ли да разчитам на дискретността ви, полковник?

— Разбира се — тихо отвърна Смит.

Това беше. Най-лошите предчувствия се бяха потвърдили. До този момент допускаше, че Шамборд може да е мъртъв, но някак не му се искаше да повярва. Сега вече не оставаше място за съмнение.

Генералът помълча.

След малко добави:

— Знаете ли, имах честта да се запозная с вашия приятел, доктор Целербах. Забележителен човек. Как можа да му се случи това… Ще ми бъде много мъчно, ако не се възстанови.

— Наистина ли сте се запознали?! Да си призная, изненадан съм. Марти не е от най-общителните и аз например дори не знаех, че е тук.

— Можете ли да си помислите, че френските военни няма да проявят интерес съм грандиозния проект, с който се беше захванал доктор Шамборд? Естествено, че бяхме в течение на всичко и периодично се информирахме как вървят нещата. По време на едно от поредните ми посещения в лабораторията Емил ми представи доктор Целербах. Естествено, не ставаше въпрос за случайни, инцидентни посещения, внезапни проверки, неща от този род. Емил беше сериозен учен и не би търпял подобно вмешателство. Договаряхме се предварително и за нас беше чест да ни допусне в своята светая светих. За последен път бях поканен преди около два месеца — вашият приятел тъкмо беше пристигнал. Колко жалко, че такъв колосален труд беше унищожен така нелепо… Може да се каже, че това беше делото на живота му. Смятате ли, че има шанс нещо да е оцеляло?

— Наистина нямам представа — сви рамене Смит. — Дори се учудвам, че при цялата си заангажираност в НАТО вие лично сте следели за хода на този проект. Не можеше ли да възложите тази задача на някой от подчинените си?

— Дългът ми към Франция никога не ми е бил в тежест — погледна го генералът. — Освен това с Емил Шамборд се познавахме от години…

— И докъде беше стигнал? Имаше ли изгледи скоро да завърши ДНК компютъра?

— Това е въпросът, който всички си задаваме.

— А отговорът вероятно би могъл да насочи към извършителите на онова чудовищно дело. Няма да крия, готов съм на всичко, за да пипна човека, причинил това на Марти…

— Истински приятел. Ние, французите, ценим това. Аз също държа виновниците да бъдат наказани. Но засега съм в същото неведение, в което сте и вие. Знам, че Емил беше доста напреднал с работата си, но не ми е известно компютърът да е бил завършен през последните дни. Никой от тримата не ме е уведомил — нито Емил, нито доктор Целербах, нито горкият Жан-Люк Масне.

— Младият лаборант? Чух за него… Много тъжна история. Кое ли го е накарало да сложи край на живота си?

— Да-да… Толкова младо момче. Истинска трагедия. Беше толкова привързан към Емил, знаете ли? След смъртта му се е почувствал сякаш изведнъж е загубил опора… Много чувствителен младеж… А Емил беше невероятно силна, харизматична личност, така че до голяма степен е обяснимо…

— А какво мислите за експлозията?

Ла Порт разпери ръце.

— За мен това е дело на обезумели фанатици. Или пък… кой знае… акт на лично отмъщение? — Той поклати глава намръщен. — Знаете ли, полковник, понякога се питам… накъде върви светът? И дали под тънкото лустро на цивилизацията не сме си останали все същите примитивни диваци с първични чувства и низки страсти?

— Полицията и тайните служби не разполагат ли с някакви факти?

Ла Порт замислено долепи върховете на пръстите си, като изучаваше внимателно Смит с поглед, като че ли го подлагаше на дисекция.

— Полицаите и Второ бюро не ме държат в течение на всичко, още повече, че както сам забелязахте, основната ми грижа за момента е НАТО. Но адютантът ми, капитан Бонард, е подочул, че полицията разполага с доказателства, че атентатът е дело на баска сепаратистка групировка, която официално не би трябвало да съществува от години. По принцип баските действат на територията на Испания, но както знаете, една част от тях живеят в планинските райони по границата с Франция, така че не е изключено някоя и друга искра да прехвърчи и насам.

— За коя групировка по-точно става въпрос? Знаете ли?

— Доколкото разбрах, нарича се „Черен пламък“. — Той натисна копчето на някакво дистанционно управление и капитан Бонард се появи почти мигновено.

— Дариус, бъди така добър и приготви за полковник Смит копие от файла, който Сюрте ни изпратиха във връзка с експлозията в института „Пастьор“.

— Ще му го дам веднага щом приключите разговора, генерале.

— Благодаря, Дариус. Какво ли щях да правя без теб?

Адютантът усмихнато отдаде чест и излезе от стаята.

— Още кафе, полковник? Ще ми разкажете ли за вашия приятел, Марти Целербах? Доколкото разбрах, бил гений, но страдал от някакво заболяване?

Докато отпиваше от втората чаша кафе, Смит обясни в какво се изразява заболяването на Марти.

— Синдромът на Аспергер затруднява нормалното му общуване. Марти избягва контактите с хора, особено с непознати, и живее доста уединено. Но е компютърен гений и когато не взема лекарства, има блестящи творчески идеи и оригинални хрумвания. От друга страна, ако остане продължително време без терапия, маниакалното му състояние се задълбочава и все по-често изпада в пристъпи. Лекарствата му помагат да се адаптира към изискванията на ежедневието и поне привидно да поддържа нормални контакти с обкръжаващите го, но е споделял с мен, че това го натоварва и му причинява главоболие, а мисленето му, макар и все така брилянтно, е забавено.

Генералът слушаше с внимание.

— И откога е така?

— Откак се помни. Това заболяване е рядко срещано и все още недостатъчно изследвано. Марти се чувства по-добре, когато не взема лекарства, но тогава е прекалено странен за околните и често се сблъсква с неразбирането им, затова предпочита да е сам.

— Разбирам… Но пък в подходящите ръце човек като Марти би бил истинско съкровище. Или огромна заплаха.

— Не мисля. Марти не би могъл да бъде направляван и принуден да направи нещо против волята си. Особено при положение, че никой не знае какво всъщност става в главата му.

— Да, наистина. Много успокояващо — засмя се Ла Порт и хвърли поглед към часовника на лавицата — изящно украшение във вид на старинен храм от зелен камък, с позлатени колони и хвърчащи херувимчета. — Е, полковник, мисля, че проведохме един много ползотворен разговор, но сега се налага да се оттегля. Допийте си кафето спокойно — капитан Бонард ще ви изпрати и ще ви даде копие от оня файл.

Докато изпращаше с поглед едрата фигура на генерала, Смит се загледа в картините по стените — повечето от тях бяха френски пейзажи, достатъчно добри, за да влязат в колекцията на някой музей. Една от картините, работа на непознат за него художник, прикова вниманието му с наситените си цветове и с усещането за стаен драматизъм. На нея беше изобразен масивен старинен замък със стени от тъмночервен гранит, които хвърляха виолетови сенки. Не можеше да свърже тази картина с името на нито един френски пейзажист, нито с определен стил, но въпреки това в нея имаше нещо ярко и запомнящо се.

Стана и се поразкърши. Нямаше повече работа тук. Освен това искаше да провери дали клетъчният телефон е проработил и ще може ли да се свърже с Фред Клайн.

Тръгна към портала, без да допие кафето си. Не беше направил и две крачки, когато, за голяма негова изненада, насреща му се появи капитан Бонард. Изникна като изпод земята и Смит настръхна при мисълта, че може да е чул целия им разговор. Това можеше да означава или че е доверено лице на генерала, или че по известни само нему причини държи непременно да знае за какво са разговаряли, или и двете.

От прозореца на генералския кабинет Дариус Бонард наблюдаваше Смит, който се качваше в едно такси. Изчака колата да се отдалечи и набра някакъв номер на клетъчния си телефон, като хапеше нервно устни.

— Да? — чу най-после глас.

— Смит тръгна. Взе доклада. Генералът също излезе, имаше уговорена среща.

— Много добре — каза Мавритания. — Е, какво? Чу ли нещо интересно? Най-вече, успя ли да разбереш кой всъщност е Смит и защо е в Париж?

— Пее си старата песен. Дошъл е да се погрижи за приятеля си.

— Само за това?

— Знам само, че не е от ЦРУ, нито от Управлението за национална сигурност.

— Хмм. И все пак ми се струва твърде… активен, не мислиш ли?

— Възможно е да иска да отмъсти за приятеля си, както сам твърди.

— Е, както и да е, скоро ще стане ясно. И да не стане, в крайна сметка няма да е толкова важно — в гласа на терориста се усещаше мрачно задоволство. — Нека пита, нека се рови… В един момент ще разберат колко са жалки… И ще се чудят откъде им е дошло.

Тъмнокосата беше претърсила бавно и методично целия апартамент на Мавритания и не беше открила нищо. Явно терористът, както и останалите, които беше виждала да идват и да си отиват, бяха много внимателни. Не беше открила никакви лични вещи, никакви следи от човешко присъствие.

Канеше се да си върви, когато чу в ключалката да се превърта ключ. Хукна обратно навътре, а сърцето й лудешки заби. Мушна се в нишата, образувана зад килима, който скриваше единия от прозорците в отдалечения край на хола.

Входната врата се отвори и се чуха нечии стъпки, които изведнъж застинаха, сякаш влезлият беше усетил нещо нередно.

Имаше чувството, че се е озовала очи в очи с гърмяща змия и вижда предупредителното поклащане на опашката й. Затаила дъх, измъкна деветмилиметровата берета изпод полата си, като внимаваше да не разклати килима, който я скриваше.

Чу предпазливи стъпки — една, после още една. Някой се приближаваше към прозореца. Дребен мъж. Самият Мавритания. Ослуша се. Мавритания беше добър, знаеше го от самото начало, но очевидно не беше толкова добър, колкото си мислеше. Бързите, нормални стъпки бяха по-безшумни и щяха да я затруднят повече. Беше се досетил къде може да се скрие някой, но й оставяше достатъчно време да се подготви. Толкова по-зле за него.

Мавритания внимателно оглеждаше стаята с пистолет в ръка. Не забелязваше нищо нередно, но още като видя ключалките, беше сигурен, че някой е бил тук.

Възможно беше „гостът“ да не си е отишъл.

Промъкна се до най-близкия прозорец и надигна крайчето на провисналия тежък килим. Нишата беше празна. Провери и останалите два прозореца, готов всеки миг да натисне спусъка. Нищо.

Тъмнокосата го видя и беше готова да го застреля, ако само беше погледнал нагоре. Висеше свита на кълбо, благодарение на куката, която носеше със себе си и която беше закрепила на горната прозоречна рамка. Щеше да реагира светкавично, Мавритания не би могъл да я изпревари, но се надяваше да не се стигне до там — не искаше усложнения.

Секундите й се сториха цяла вечност. Отдъхна си, когато Мавритания пусна крайчето на килима.

Чу бързите му стъпки, отдалечаващи се в посока на съседната стая. После в продължение на две-три секунди оттам не долиташе нито звук, докато изведнъж не чу тропане, скърцане на дъски и влачене на килим. Разбра, че Мавритания е убеден, че някой е бил в апартамента, и притеснен бърза да си прибере нещо от тайника в пода, който тя очевидно беше пропуснала.

После чу отново отварянето и захлопването на входната врата и изщракването на ключалката.

Изчака малко, но повече не чу нито звук.

Най-после се раздвижи и стъпи на перваза на прозореца. Мускулите й се бяха схванали от неудобната поза. Измъкна се от нишата, погледна през прозореца и трепна. Мавритания стоеше на отсрещния тротоар и наблюдаваше сградата. Защо? Какво чакаше? Подозираше ли нещо или просто беше станал свръхпредпазлив? Във всеки случай това никак, ама никак не й харесваше.

Изведнъж настръхна от внезапно предчувствие: Мавритания не беше взел нищо, а беше оставил нещо!

Втурна се към задната част на странния апартамент, макар че крайниците й бяха все още изтръпнали. Издърпа килима, който скриваше единия от прозорците, отвори прозореца и се измъкна навън. Скочи на противопожарната стълба и се спусна надолу.

Броени мигове по-късно етажът на Мавритания избухна в пламъци. Тя се плъзна надолу и се озова в страничната уличка. Надникна иззад ъгъла. Мавритания още стоеше на отсрещния тротоар и гледаше нагоре. Очевидно мислеше, че се е отървал от „опашката“ си. Е, лъжеше се. Тя се усмихна мрачно.

Когато се чуха сирените на пожарната и Мавритания тръгна надолу по улицата, тъмнокосата го следваше на известно разстояние.

(обратно)

Десета глава

Кафе „Втори чуждестранен полк“ се намираше на една от малките, живописни улички под купола на „Сакре Кьор“. Смит разкопча шлифера си, седна на масата в ъгъла и си поръча питие и сандвич с месо. Докато закусваше, възнамеряваше да се запознае с досието на „Черен пламък“, изготвено от Второ бюро. Собственикът на заведението, негов стар познат от времето на войната в Залива, когато Смит беше спасил крака му, щеше да се погрижи никой да не го безпокои, докато преглежда материалите.

Когато приключи с доклада, Смит си поръча още едно питие и се облегна назад, за да осмисли току-що прочетеното. Доказателството срещу „Черен пламък“, с което Второ бюро разполагаше, беше фактът, че бяха успели да арестуват по сигнал един от бившите членове на терористичната организация само час след атентата в „Пастьор“. Човекът бил освободен преди по-малко от година от испанския затвор, където излежавал присъдата си за участие в терористични акции. След излизането му от затвора организацията вече била преустановила дейността си и когато френските полицаи го арестували, човекът се кълнял, че отдавна е извън политиката и работи като машинист в Толедо. Твърдял, че е дошъл в Париж само за да види вуйчо си и не знае нищо за никаква бомба. Към доклада от разпита беше приложено ксерокопие от снимката му — изпити скули, черни сключени вежди, изпъкнала брадичка.

Вуйчото потвърдил, че двамата са били заедно почти през целия ден, и въпреки че алибито на арестувания не било желязно и у него било намерено оръжие, полицията дори след кръстосания разпит не разполагала с никакви конкретни улики срещу него.

Смит въздъхна. Исторически погледнато, групировката „Черен пламък“ не концентрираше дейността си в определена точка. Беше доста мобилна и имаше по-скоро свой периметър, в който нанасяше ударите си. Функционираше главно в населените от баските области в Западните Пиренеи, на територията на Испания, и много рядко — във френските баски провинции. Повечето симпатизанти на организацията живееха в градовете Билбао и Герника и околните райони.

Движението на баските националисти имаше една определена цел — създаване на отделна, независима от Испания, баска република. По-умерените привърженици и симпатизанти на движението настояваха за автономия на територията на Испания. Доказателство за силния стремеж на баските към независимост беше фактът, че въпреки че бяха ревностни католици, по време на Гражданската война се бяха съюзили с крайно левите републиканци атеисти само защото те, за разлика от фашистите на Франко, им обещаваха автономия.

Смит обаче се питаше къде е мястото на атентата срещу института „Пастьор“ във всичко това. Може би да злепостави Испания? Едва ли. Струваше му се малко вероятно.

Да породи конфликт между двете държави с идеята, че френското правителство в крайна сметка ще защити интересите на баските, като по-малко потърпевшо при една евентуална автономия? В това имаше известна логика… Още повече, че ако успееха да въвлекат в конфликта и Франция, това вече преставаше да бъде вътрешнодържавен проблем и Обединените нации щяха да се почувстват длъжни да се намесят и да принудят Испания и Франция да намерят благоприятен за баските изход. Кой знае?

Смит кимна. Възможно беше да целят точно това. А един молекулярен компютър в добавка определено би наклонил везните в тяхна полза — щяха да преговарят от позицията на силата и правителствата на Испания и Франция биха били далеч по-склонни на компромиси.

Но ако молекулярният компютър на Шамборд действително беше в ръцете им, защо атакуваха точно Съединените щати? Това някак не се връзваше… Освен ако не смятаха по този начин да принудят Съединените щати да подкрепят каузата им. Но ако беше така, нали досега щяха да са поставили исканията си? А нищо подобно не ставаше.

Докато продължаваше да размишлява върху всичко това, Смит включи клетъчния си телефон с надеждата, че този път ще чуе сигнал. Слава богу, телефонът работеше. Набра строго секретния номер на Клайн във Вашингтон.

— Тук Клайн.

— Възстановени ли са безжичните комуникации?

— Напълно. Но беше настанала голяма бъркотия…

— Какво точно стана?

— След като дръпна шалтера на електрозахранването, нашият хакер фантом се вмъкна в системата на телекомуникационните сателити и до един ги извади от строя. Компютърните експерти на ФБР се опитаха да му попречат по всички възможни начини, но той направо се подиграваше с тях — разчиташе всички кодове, разгадаваше паролите, преодоляваше препятствията по пътя си без никакво затруднение, с умопомрачителна скорост. Направо невероятно. Нищо не беше в състояние да го спре.

Смит се намръщи.

— Но защо, по дяволите?! Какво може да цели?

— Нашите хора смятат, че просто се пробва… И двете аварии бяха в рамките на половин час, като по часовник.

— Да, наистина… Би могло да бъде проба. И в същото време… предупреждение.

— Е, ако целта му е била да ни изправи на нокти, със сигурност успя. Показа ни, че разполага с технология, пред която буквално сме безсилни. Остава ни единствено да се опитаме да се доберем до него…

— Боя се, че зад всичко това не стои един-единствен човек, а цяла организация. Между впрочем, още ли няма никакви новини около отвличането на Терез Шамборд?

— Абсолютно никакви.

Смит замислено погледна бирата, от която само до преди малко отпиваше с такова удоволствие, и я отмести настрани.

— А може би те изобщо не искат нищо от нас — каза мрачно. — Може би просто са си наумили нещо и смятат да го направят, независимо от опитите ни да ги спрем…

— Знаеш ли, че и на мен ми е минавало през ум това… Че планират нещо голямо и след предварителните тестове смятат да ударят без предупреждение. Това е най-страшният ми кошмар.

— Какво мислят в Пентагона за това?

— Засега им поднасям страховете си на час по лъжичка… Това ми е работата. А какво ново при теб?

— Две неща. Първото е… че са открили откъснатата ръка на Емил Шамборд в развалините. Научих го тази сутрин от генерал Ла Порт.

Клайн въздъхна.

— Значи наистина е намерил смъртта си онази нощ… дявол да го вземе, все се надявах… — Той помълча. — Знаеш ли какво означава това, Джон? Че Целербах остава единственият, който може да знае нещо… Как е той?

— Мисля, че има шансове да възстанови спомените си и да запази способностите си непокътнати. С една дума — да си бъде отново предишният.

— Дано… И дано това стане по-скоро… Не само защото е най-важният ни свидетел. Между другото, достатъчно сигурна ли е сега охраната му?

— Вече да. Сюрте и френските специални служби са я поели. Още малко и ще започнат да се прескачат един друг. — Той направи кратка пауза и изведнъж смени темата. — Шефе, трябва ми резервация за следващия полет до Мадрид.

— До Мадрид ли? Това пък защо?

— Там ще наема кола, за да отида в Толедо. Ще се опитам да хвана дирите на групировката „Черен пламък“. — И той предаде накратко съдържанието на доклада, който капитан Бонард беше получил от Сюрте. — Като се има предвид и значението на онази емблема, мисля, че Толедо може да се окаже добра отправна точка. Ако „Черен пламък“ наистина е замесен в отвличането на Терез Шамборд, надявам се да науча нещо, което да ми помогне да се добера до нея. И до ДНК компютъра. Бил съм в Толедо няколко пъти, но ще ми е необходима подробна карта на града и точният адрес на седалището на баските. Сюрте не може да го нямат.

— Ще го взема — обеща Клайн. — И ще направя резервация на твое име на летище „Дьо Гол“. Успех.

Вашингтон, Белият дом

Президентът Сам Кастила се облегна назад на стола си и затвори очи. Тъй като не включваше климатичната инсталация и предпочиташе да държи френския прозорец широко отворен, в Овалния кабинет беше доста топло въпреки ранния час.

Хвърли крадешком поглед на часовника си и установи, че съвещанието със съветника по въпросите на националната сигурност, адмирала и тримата генерали продължаваше вече точно час и двадесет и шест минути. Спомни си за изтънченото изтезание на индианците апачи, които връзвали жертвата си и я оставяли да се пържи на лъчите на палещото слънце — бавна и изключително мъчителна смърт. Въпреки сериозността на момента не можа да не се усмихне вътрешно на асоциацията.

Най-после не се сдържа и попита:

— Господа, понеже ви е ясно с кого си имате работа — всеизвестно е, че нормален човек не може да се стреми към мястото, което заемам, ще бъдете ли така добри да ми обясните с думи прости какво точно се е случило? Искам да го разбера от вас, без да се налага да ми го тълкуват допълнително.

— Разбира се, сър. — Емили Пауъл-Хил, съветникът по въпросите на националната сигурност, се нагърби със задачата. — След като проникна в системата на електрозахранването на Западните щати и блокира безжичната комуникационна система на армията, хакерът открадна командните ни кодове и тези на електронното разузнаване. Всички без изключение. Не ни остана никакво прикритие. Нищо, което да защити нашия хардуер и софтуер. И, разбира се, хората ни. Така че в момента сме оголени отвсякъде и напълно беззащитни. Можем да бъдем парализирани за неопределено време. Само с едно мръдване на пръста.

— Наистина ли нещата са толкова сериозни?

— Засега — продължи Емили Пауъл-Хил — хакерът просто ни демонстрира какво може. Дава ни да разберем докъде може да стигне, ако реши да доведе нещата докрай. Тоест при една евентуална война. Ако не променим кодовете си, не бихме били в състояние да отблъснем неговите атаки. Лошото е, че дори и да ги променим, пак няма никаква гаранция, че няма да представляват детска играчка за него… Това е положението.

Президентът въздъхна тежко.

— Големи ли са нанесените поражения?

— Направил е пробив във всички безжични комуникационни системи на армията — отвърна адмирал Стивънс Броуз. — В центъра ни за международно разузнаване в Метуит, Великобритания, в комуникационната мрежа на ФБР, в електронното разузнаване на ЦРУ…

— Системите са били блокирани само за кратко — намеси се Емили Пауъл-Хил, — но стига да иска, би могъл…

В Овалния кабинет настана гробно мълчание. Всеки от присъстващите довърши мислено края на тази фраза и по лицата на президента, съветника по въпросите на националната сигурност и четиримата висши военни преминаха гняв, паника, мрачна решителност и напрегнат размисъл.

Президентът ги изгледа подред и запита:

— С други думи, ако си послужа с една стара метафора, това са димните сигнали, които означават, че апачите се готвят за атака?

Стивънс Броуз кимна.

— В най-общи линии, такава е ситуацията, сър. Ако приемем, че ДНК компютърът е у тях, първите въпроси, които се налага да си зададем, са: защо го правят? Какво целят? Струва ми се, че целта им не е да принудят някой да се съобрази с техните искания, защото до момента не са поставили такива. А като се има предвид, че хакерските набези са насочени предимно към военни обекти и комуникационни системи, очевидно планират нанасянето на някакъв удар. И… по всичко личи, че ние сме избраната мишена.

— Трябва час по-скоро да разберем кой стои зад всичко това — твърдо каза Емили Пауъл-Хил.

— Безспорно трябва, Емили, но не смятам, че това е най-неотложната ни задача в този момент — забеляза адмиралът. — Би могъл да бъде всеки — от правителството на Ирак до някоя терористична групировка в Монтана. Най-важното обаче е да ги спрем. После ще задаваме въпроси.

— Значи в дъното на всичко е ДНК компютърът — обобщи президентът. — Всичко започна след експлозията в института „Пастьор“. И сега знаем, че някой се готви да ни атакува, но не знаем нито кой, нито защо, нито кога.

— Именно, сър.

— В такъв случай трябва колкото може по-скоро да намерим ДНК компютъра. — Това беше идея на Клайн и президентът първоначално се беше противопоставил, но в края на краищата сам стигна до убеждението, че въпросът не търпи отлагане.

В кабинета отново настана оживление. Над всички се открояваше гласът на армейския генерал-лейтенант Айвън Гереро:

— Това е абсурд! Какво значи „безпомощни“ сме? Та ние командваме най-мощната армия на света!

— И разполагаме с най-доброто въоръжение — допълни генерал Кели, главнокомандващ военновъздушните сили.

— Какво си въобразяват онези негодници?! Силите ни са предостатъчно, за да ги смачкаме като мухи! — избухна и военноморският генерал-лейтенант Ода.

— Проблемът е, че вашите дивизии, танкове и бойни самолети, доколкото разбирам, не са в състояние да защитят електронните ви кодове и системи — кротко каза президентът. — Факт е, че ако някой разполага с молекулярен компютър, на практика сме с вързани ръце.

— Не съвсем… — поклати глава адмирал Броуз. — Всъщност имаме готовност за реагиране в извънредна ситуация, в смисъл, че сме разработили резервни защитни системи, които функционират извън нормалните командни структури и електронни мрежи. Ще ги приведем в действие, ще ги подсигурим допълнително и ще променим всички командни и комуникационни кодове.

— Управлението за национална сигурност също разполага с допълнителни защитни схеми благодарение на нашите английски приятели — добави Пауъл-Хил. — Можем да ги задействаме максимално бързо.

Президентът мрачно се усмихна.

— Въпреки всичко това само ще забави катастрофата с няколко часа… Но така или иначе, засега друго не ни остава… Действайте. Променете всички кодове, като започнете от военните. Освен това се свържете с правителствата на останалите държави — членки на НАТО, обменете информация и координирайте с тях по-нататъшните си действия. А нашето разузнаване междувременно ще се заеме със задачата да открие ДНК компютъра. Колкото по-скоро, толкова по-добре. И, за бога, погрижете се за бойните ракети, преди онези да започнат да ги изстрелват и да стане страшно!

Задачите бяха уточнени и петимата висши военни напуснаха Овалния кабинет без повече приказки. Едва-що вратата се беше затворила след тях и Фред Клайн изникна на страничната ниша и застана очи в очи с президента Кастила. Изглеждаше изтощен, с тъмни кръгове под очите, а костюмът му беше по-измачкан от обикновено.

Президентът въздъхна угрижено.

— Кажи ми истината, Фред. Ще помогне ли по някакъв начин онова, което се заеха да направят?

— По-скоро не. Освен че ще забави малко този, с когото си имаме работа. Но ако ДНК компютърът е в ръцете на някой, който знае как да борави с него… боя се, че наистина няма да можем да повлияем особено на хода на събитията. А той може да бъде катастрофален. Ще ви дам само един прост пример. Да кажем, някой си има модем на компютъра и всеки месец праща имейл на внуците си — това само по себе си е достатъчно, за да проникне молекулярният компютър в програмите му, да открадне цялата съхранена информация за броени секунди и да остави харддрайва опоскан…

— За секунди? — повтори като ехо президентът. — Дори ако пращаш имейл на внуците си? Мили Боже… Значи наистина може да проникне където си поиска?

— Без затруднение. Както казахте, единственият ни шанс е да се доберем до него. В противен случай сме напълно уязвими… Следователно трябва да се действа бързо. Все едно да се изправиш срещу гризли с вързани отзад на гърба ръце… Спукана ти е работата.

Президентът помълча и се вгледа настойчиво в Клайн.

— Знаем ли как и къде точно планират да нанесат удара?

— Още не.

— Но ще разберем, нали? Трябва да разберем.

— Ще направим всичко възможно, Сам.

— И то преди да е станало късно?

— Надявам се.

(обратно)

Единайсета глава

Толедо, Испания

Смит седеше зад волана на малкото, взето под наем рено и се движеше по магистрала 401 от Мадрид към Толедо. Клайн му беше осигурил карта на града и адреса на седалището на баските, както беше обещал. Пътят минаваше покрай меки, заоблени хълмове, по склоновете, на които пасяха овце. Тополите хвърляха дълги сенки в късния следобед.

Смит спусна стъклото на прозореца и облегна лакът на рамката. Вятърът разроши косата му. Пред погледа му се синееше дълбокото небе на Ла Манча, станало свидетел на битките на печалния рицар с вятърните мелници. Но мислите на Смит скоро се отклониха от пасторалния пейзаж и подвизите на злополучния Дон Кихот към неговата собствена кауза, за която тепърва му предстоеше да води съвсем реална битка.

Наблюдаваше останалите автомобили на магистралата — възможно беше да се окаже, че има „опашка“. Но поне засега не забелязваше нищо обезпокоително. В самолета беше успял да прегледа вестниците и сега размишляваше върху онова, което те пишеха по случая с електронния тероризъм. В сравнение с разказаното от Клайн, дописките описваха инцидента доста бегло, без да навлизат в подробности и без да споменават вероятната причина за целия този хаос — футуристичния ДНК компютър. Очевидно американското правителство не искаше да всява излишна паника.

И все пак дори и в този си вид фактите бяха доста стряскащи, особено за някой, който можеше да чете между редовете. Съзнанието на Смит още бе заангажирано с това, когато на хоризонта се очерта гордият профил на старинния град Толедо, извисиха се островърхите му кули, дворецът „Алкасар“ и катедралата. Беше чел някъде, че произходът на Толедо се губи в древността, че датира още от времената на келтите. След тях през втори век преди новата ера дошли римляните и цели седем века градът бил част от Римската империя, докато най-после не бил завзет от готите за близо две столетия.

През 712 г. нещата се променили отново. Тогава, според легендата, крал Родриго отвлякъл Флоринда, красивата дъщеря на граф Хулиан, когато я видял да се къпе в река Тахо. Обзетият от ярост баща, вместо да се обърне към съда за справедливо възмездие, взел, че потърсил помощ от арабите… А те, разбира се, само това и чакали. Завладели прекрасния град и го превърнали в космополитен център, в който изкуството процъфтявало и били създадени великолепни образци на архитектурата.

Едва през 1085 г. кралят на Кастилия сложил край на арабското господство.

Кацнал на скалисто възвишение, градът беше заобиколен от три страни с река и представляваше естествена крепост, почти непристъпна в онези далечни времена, след като и от север била издигната защитна стена. През последните три-четири века градът се беше разраснал на север — отвъд старата крепостна стена, и на юг — нови квартали бяха изникнали по отсрещния бряг на реката.

Докато наближаваше града откъм север, Смит се любуваше на гледката. В новата част улиците бяха по-широки. Влезе в стария град през каменната „Пуерта де Бисагра“, строена през девети век, и се озова в същински лабиринт от тесни, криволичещи улички, които отвеждаха към готическата катедрала в сърцето на града. Другата гордост на града беше дворецът „Алкасар“, разрушен почти до основи по време на Гражданската война, но впоследствие издигнат отново.

Смит разгърна картата и потърси указанията, които щяха да го отведат до квартирата на баските. Някои от уличките бяха толкова тесни, че изобщо не можеше да се мине с кола. Други даваха тази възможност, но пешеходците трябваше да отстъпват назад в сенките на входовете, за да пропуснат автомобила. В един момент Смит установи, че се е отклонил в погрешна посока, и трябваше да се върне обратно. Започваше да се смрачава.

Градът представляваше живописна смесица от средновековни сгради, дворци, църкви, синагоги, джамии. В него имаше нещо, което разпалваше въображението — нещо романтично и в същото време — някак стряскащо, особено привечер, когато зад всеки ъгъл сякаш се спотайваха сенки.

Според посочения адрес седалището на баските беше недалеч от двореца „Алкасар“, в тясна, стръмна уличка, където изобщо не можеше да се влезе с кола. Смит паркира на две преки от мястото и се запъти натам, като избягваше ярко осветените витрини и уличните лампи. Кварталът гъмжеше от туристи — чуваха се всевъзможни езици, щракаха фотоапарати.

Когато наближи сградата, указана на картата, Смит забави крачка. Сградата беше тухлена, четириетажна, без никакви орнаменти, с покрив от червени керемиди и прозорци като амбразури — вдадени навътре, само по два на всеки етаж. Входната врата беше отворена и на стълбите светеше. Апартаментът, нает от баските, според сведенията беше на втория етаж. Смит продължи разходката си като най-обикновен турист и стигна до площадчето на ъгъла, където се срещаха четири улици и беше доста оживено. Тук имаше кафенета, магазини и малки ресторантчета. Смит седна в едно кафе на открито, с лице към улицата, която го интересуваше. Топлият вятър довяваше мирис на екзотични подправки — джинджифил, кардамон и чили. Оттук можеше да държи четириетажната сграда под око. Поръча си бира и картофи. В съседния бар засвири оркестър — свиреше меренге — жива, пълна с ритъм и страст музика, чиято родина, Доминиканската република, беше бивша испанска колония. Смит отпи от бирата си. Отстрани изглеждаше като един от многото туристи, който се наслаждава на топлата вечер, на храната и на музиката. Като че ли обаче никой не проявяваше интерес към него. Още по-добре.

След известно време забеляза трима мъже да влизат в сградата с осветеното стълбище. Физиономията на единия му се стори позната — приличаше много на човека от снимката в доклада на Сюрте. Същите гъсти, сключени вежди, хлътнали страни и издадена брадичка. Смит плати сметката си и закрачи обратно по тясната уличка. С падането на нощта кварталът сякаш се беше променил и сградите хвърляха зловещи мастиленочерни сенки върху калдъръмената настилка. Смит усещаше нервите си изопнати и вече определено имаше чувството, че някой го наблюдава.

Само миг по-късно усети студеното дуло, опряно отзад, на тила му, и чу нечий дрезгав шепот:

— Очаквахме те…

На улицата имаше и други минувачи, но мракът скриваше от очите им разиграващата се сцена.

— Значи сте ме очаквали? — повтори Смит, също на испански. — Виж ти… „Черният пламък“ отново в действие.

— Без много приказки — ръгна го дулото. — Сега ще дойдеш с мен в сградата, която наблюдаваше.

С периферното си зрение Смит видя мъжа да изважда малък предавател и го чу да казва:

— Водя го. Угасете светлините.

Смит реши да рискува, докато вниманието на мъжа беше раздвоено. Трябваше да действа бързо.

Сръга с всичка сила с лакът мъжа в стомаха. Той се преви от болка и пръстът му натисна спусъка. Смит се беше снишил и куршумът профуча над главата му и се заби в уличната настилка. Пистолетът беше със заглушител и никой освен тях двамата не чу изстрела. Преди още терористът да се съвземе от болката, Смит замахна назад с левия си крак и ритникът му уцели брадичката на мъжа, който се строполи с глух стон.

Смит се наведе над него. Терористът дишаше, но беше в безсъзнание. Взе пистолета му, немски валтер, и го метна през рамо. Не разполагаше с много време. Останалите всеки момент щяха да излязат да потърсят другаря си, обезпокоени от забавянето му. Повлече отпуснатото тяло към улицата, където беше оставил колата. Докато го напъхваше на предната седалка, терористът се размърда и тихо простена. Смит изтича да седне от другата страна, но когато влизаше в колата, видя вътре да проблясва нещо. Мъжът се беше свестил и беше извадил сгъваемия си нож. Все още обаче беше твърде слаб и Смит успя да измъкне ножа от ръката му.

— Копеле — процеди мъжът на испански.

— Искам да поговорим — кротко каза Смит, като се взираше в черните, трескаво горящи очи.

— Не си познал.

Смит го изучаваше с поглед. Мъжът беше висок и мускулест, с гъсти черни къдрици и отдавна небръснато лице. Изглежда, беше доста млад, въпреки че заради брадата и едрия ръст изглеждаше по-възрастен. Да, определено беше млад. Може би двайсетгодишен. Почти дете според стандартите на средния американец; зрял боец — в света на терористите.

— Ще ме убиеш, нали?

— Как се казваш? — попита Смит, все едно не беше чул въпроса.

Младежът се поколеба, преди да отговори.

— Висенте. Казвам се Висенте.

Представи се с малкото си име, но и то стигаше. Както държеше пистолета с едната си ръка, с другата Смит опря острието на ножа до брадичката на терориста. Висенте трепна и се дръпна назад.

— Не искам да те нараня — увери го Смит. — Искам само да си поговорим. Да ми разкажеш за „Черния пламък“.

Лицето на младежа доби измъчено изражение, сякаш водеше някаква вътрешна борба със самия себе си. Личеше си, че е уплашен до смърт. Сега изглеждаше по-млад. Смит поотдръпна ножа и заговори спокойно, въпреки че беше нащрек с всяка фибра на тялото си.

— Виж, необходима ми е малко информация. Ти и бездруго си твърде млад — знам, че само изпълняваш нечии нареждания. Разкажи ми за себе си — как се забърка във всичко това?

— След като… убиха брат ми — тихо каза Висенте. Още трепереше.

— Кой го уби?

— В затвора… Националната гвардия.

— Брат ти е бил един от водачите на „Черен пламък“?

Висенте кимна.

— И ти сега искаш да станеш като него? Да се бориш за независимостта на баските?

— Брат ми беше герой. — В тона му се долавяше гордост.

— Разбирам… И ти искаш да вървиш по неговия път. На колко години си? На деветнайсет? На осемнайсет?

— На седемнайсет.

Смит поклати глава. Имаше насреща си едно хлапе.

— Слушай какво, скоро ще си достатъчно голям, за да вземаш такива важни решения, но все още не си. Те те използват, не разбираш ли? Ти… не си от Толедо, нали? Откъде си?

Висенте назова името на едно селце в Северна Испания, също крепост на баските, известно още с овцевъдството си.

— Овчар ли беше преди?

— Да… — Висенте помълча. — Харесваше ми.

Смит го наблюдаваше внимателно. Той беше само едно неопитно момче с физиката на зрял мъж — идеален за целите на екстремистите.

— Искам само да поговоря с хората, които са те изпратили, нищо повече — повтори Смит. — Ще ти задам няколко въпроса и ще си тръгнеш по живо, по здраво. Утре по това време вече ще си бъдеш у дома.

Висенте мълчеше, но като че ли задиша по-спокойно.

— Кога възобнови дейността си „Черният пламък“?

Според доклада организацията вече не функционираше, а водачите й бяха убити или в затвора.

— Когато Елисондо излезе от затвора — неохотно отвърна Висенте. — Той беше единственият от старите ръководители, който оцеля. Събра бившите членове и привлече нови.

— А защо Елисондо смяташе, че бомбата в института „Пастьор“ ще помогне на каузата на баските?

— На мен не ми казват всичко, но ги чух да си говорят, че някой им бил обещал много пари, ако му изпълнят някакви поръчки.

— Искаш да кажеш, че някой им е платил, за да поставят бомбата и да отвлекат Терез Шамборд?

— Мисля, че да… — Момчето говореше, без да вдига глава. — Много от нашите не искаха да се замесваме в това. — Той въздъхна. — Казаха, че биха се върнали в организацията отново, но за да се борят за старата кауза. Но Елисондо ги убеди, че за да водим война, ще имаме нужда от пари. И че точно липсата на средства е станала причина за поражението ни предишния път. Освен това много от нашите братя живеят във Франция, от другата страна на планините, и с акцията в Париж сме щели да им дадем знак и да повдигнем духа им…

— Но не знаеш кой точно е поръчал на Елисондо да постави бомбата и защо?

— Не знам. Елисондо каза, че това не ни интересувало. „Свършваме си работата, каза, и вземаме парите. Колкото по-малко въпроси, толкова по-добре.“ Важното беше, че тези пари са за организацията. Не знам с кого си е имал вземане-даване Елисондо, но си спомням, че спомена някакво име… „Щита с полумесеца“ или нещо подобно…

— А знаеш ли нещо повече за отвличането на жената? И къде може да са я завели?

— Не, но мисля, че е някъде тук, наблизо… Не съм сигурен.

— А… какво казаха за мен?

— Чух Сумая да казва, че ти си застрелял Хорхе в Париж, и смятат, че си тук заради непредпазливостта на Хорхе.

— Негов ли беше револверът с емблемата на дръжката?

— Да и мисля, че дори да не беше убил Хорхе, Елисондо щеше да го убие. Забранено ни е да слагаме нашия символ на личните си вещи, особено на оръжието. Това е голяма грешка, която се наказва със смърт, защото може да доведе до провал. Освен това някой се обади на Елисондо да го предупреди, че се очаква да пристигнеш в Толедо. Трябваше да сме подготвени…

Следователно баските не бяха подозирали за неговото съществуване преди отвличането на Терез Шамборд.

Погледна Висенте, който седеше с отпуснати рамене и наведена глава.

— А… как разбрахте, че съм аз?

— Изпратиха снимка. Някой от нашите те е видял в Париж или те е проследил, не разбрах точно… Смятат, че създаваш прекалено много проблеми и…

— И искат да ме убият?

Висенте кимна. После добави:

— Не знам нищо повече… Сега… мога ли да си вървя? Каза, че ще ме пуснеш…

— След малко. Имаш ли пари?

— Не. — Момчето го погледна изненадано.

Смит извади портфейла си и му подаде банкнота от сто долара.

— Вземи. Ще ти стигнат, за да се прибереш при семейството си.

Висенте прибра парите, но лицето му беше все така посърнало. Съжаляваше, че е издал приятелите си, и се боеше от последствията.

— Чуй ме добре — каза Смит. — Поставянето на бомбата и отвличането на младата жена е било само за пари — не за каузата на баските, така че не се чувствай гузен. Но те съветвам да не се мяркаш пред очите им — знаеш как могат да решат да постъпят с теб… Най-добре се скрий някъде за известно време.

Момчето преглътна. Гърлото му беше пресъхнало.

— Мога… да се скрия в планината над нашето село.

— Много добре. — Смит извади от куфара си въже и се обърна към Висенте: — А сега ще трябва да те вържа, но ще ти оставя ножа под задната седалка, за да можеш да се освободиш.

Не биваше да рискува — току-виж на момчето му хрумнеше да се върне при терористите и да им разкаже за разговора, въпреки че за свое собствено добро не биваше да го прави. А така щеше да разполага поне с половин час, докато Висенте се прехвърли отзад и пререже въжето. Завърза ръцете и устата на момчето, скри ножа под задната седалка, заключи колата, прибра лаптопа и куфара в багажника, мушна ключовете в джоба си и бързо се отдалечи. Ако Терез Шамборд наистина беше в града, това означаваше, че тук някъде може да е и прототипът на ДНК компютъра.

(обратно)

Дванайсета глава

Черните сенки на нощта, жълтите кръгове на уличните лампи и плачът на испанска китара, който долиташе отнякъде, връщаха сякаш Толедо назад във времето и го превръщаха от живописно градче, каквото беше през деня, в драматичен, загадъчен и малко суров декор. Този съвсем различен град напомняше платната на Ел Греко, в които сградите, окъпани от мека лунна светлина, заживяваха свой собствен живот и материята отстъпваше място на духа.

Сега, когато потокът от туристи беше намалял и всичко беше притихнало, Смит едва успя да познае площадчето, откъдето беше наблюдавал квартирата на баските. Прекоси го с намерение да се спусне по страничната уличка, но иззад единия от ъглите изневиделица изскочиха четирима мъже. Единият — набит и с белези от шарка, беше участвал в отвличането на Терез Шамборд — Смит веднага го позна. Тук беше и онзи от снимката. Бяха излезли да го търсят, а той се беше озовал право в ръцете им.

Намеренията им бяха повече от ясни, но Смит се опита да влезе в диалог с тях.

— Кой от вас е Елисондо? — попита на испански. — Искам само да поговорим. От взаимен интерес е. Елисондо, нека да поговорим.

Никой от четиримата не отговори. Приближаваха се към него с решителни изражения, с пистолети в отпуснатите надолу ръце, готови да действат мълниеносно.

Зад тях силуетите на старинните сгради застрашително се врязваха в нощното небе.

— Останете на място. — Смит предупредително насочи към тях деветмилиметровия си револвер със заглушител.

Те не спряха, само забавиха ход и започнаха да стесняват кръга около него като примка, която се затягаше. Израженията им станаха още по-решителни. Смит забеляза, че хвърляха погледи към най-възрастния — суховат мъж с червена барета, сякаш очакваха да им даде някакъв знак.

Дрезгавият, сладостен ритъм на меренге все така пулсираше в нощта. Смит огледа четиримата, преценявайки шансовете си. Изведнъж се обърна и хукна назад, но пети, по-възрастен мъж изскочи от сенките и препречи пътя му в горния край на улицата. Зад гърба си чуваше тропота на тичащи нозе. Свърна в първата пряка, опитвайки се да се отскубне от преследвачите си. Сърцето му сякаш щеше да изхвръкне от гърдите.

Възрастен англикански пастор се криеше във входа на магазинчето за тютюн, отдавна затворено в този късен час. Черното свещеническо облекло се сливаше със сенките на нощта, само яката се белееше.

Беше проследил петимата баски на излизане от сградата, в която беше седалището им. Сред тях беше и арестуваният в Париж. Когато ги видя да се спотайват в засада, промърмори на не твърде богоугоден език:

— Какво, по дяволите, са намислили?

Мнимият пастор бе дошъл в Толедо с надеждата да стане свидетел на много важна среща, но вече не знаеше какво да мисли за онова, което се разиграваше пред очите му. Главатарят на баските, Елисондо Ибаргенгойтия, когото бе разпознал още в Париж и бе проследил дотук, засега не го беше отвел до мястото, където държаха отвлечената жена, и не беше влязъл във връзка с хората, за които подозираха, че са му възложили поръчката.

Всичко това опъваше докрай нервите на мнимия пастор. Тук определено се мътеше нещо, но досега не беше открил нишката, за която да се залови. За всеки случай обаче под свещеническите одежди се спотайваше деветмилиметров „Глок“ със заглушител — играта всеки момент можеше да загрубее.

След малко откъм площадчето се зададе още един мъж, висок и атлетичен.

— Мътните да го вземат! — възкликна „пасторът“.

Малко по-късно баските се появиха отново, вече един след друг, с пистолети в привидно небрежно отпуснатите ръце. „Пасторът“ напусна прикритието си — беше видял достатъчно.

Смит долепи гръб до стената на най-близката сграда, като дишаше тежко. Стискаше револвера с двете си ръце и чакаше, приковал поглед в посоката, от която беше дошъл. Трима туристи — две млади жени, придружени от елегантно облечен мъж, минаха покрай него, без изобщо да му обърнат внимание. Крачеха в ритъма на музиката.

Най-после иззад ъгъла се появи единият от баските и Смит стреля, като внимаваше да не улучи някой внезапно изникнал минувач. Нарочно се беше прицелил високо и куршумът се заби в стената над главата на мъжа. Върху него като градушка се посипаха парчета тухли, терористът изпъшка и се свлече надолу. Смит това и чакаше. Удари на бяг и сви в една от страничните улички. След него изсвистяха куршуми. След малко спря, отново долепи гръб до стената и се ослуша — никой не го преследваше. Пое си дъх и затича отново през лабиринт от тесни улички, които се изкачваха стръмно нагоре. През цялото време се озърташе. Не видя жива душа и не чуваше никакъв звук освен собствените си стъпки. Дори музиката беше заглъхнала в далечината и тишината му се струваше някак злокобна.

Не спираше да тича, въпреки че беше вече запъхтян и плувнал в пот. Изведнъж видя насреща си някакъв мъж, който вероятно си беше пийнал повечко, защото се клатушкаше и си подритваше някакво камъче. Уплашен от изражението на Смит, мъжът се стресна, все едно беше видял призрак, и забърза в обратна посока.

Смит започваше да се надява, че е успял да се изплъзне на преследвачите си. Възнамеряваше да изчака малко и да се върне по заобиколен път, за да наблюдава къщата. Точно когато хвърляше отново поглед назад, за да се увери, че улицата е чиста, чу тихото изщракване на пистолет със заглушител и покрай бузата му изсвистя куршум. От стената, където се беше забил куршумът, се посипа мазилка. Последва още един изстрел и този път куршумът рикошира от стената, удари се в калдъръмената настилка и отскочи.

Смит вече беше успял да залегне, надигна се на лакти и изпразни пълнителя по посока на двете фигури, които почти се сливаха с мрака.

Пронизителен, смразяващ кръвта крясък отекна в нощта. Сенките изчезнаха.

Смит се взря по-внимателно и различи тъмните очертания на проснатото в дъното на улицата тяло. Беше успял да улучи единия от нападателите си. Приближи се предпазливо, приведен ниско към земята. Мъжът лежеше с разперени ръце, а кръвта му шуртеше като фонтан. Празният, изцъклен поглед отразяваше само светлината на луната. Смит го позна — това беше набитият мъж с белези от шарка по лицето — единият от онези, които отвлякоха Терез Шамборд.

Чу тихото проскърцване на чакъл под нечии стъпки, вдигна глава и видя преследвачите си да приближават.

Отново хукна без посока из тесните, лъкатушещи улички, между сградите, построени така нагъсто, като че всяка се бореше за пространство с издадената си напред причудлива фасада.

Прекоси една по-широка улица, където група туристи се бяха спрели и вирнали нагоре глави, се любуваха на средновековна архитектура. Тук бяха и двама от терористите — озъртаха се и дебнеха за него. Бяха единствените, които не гледаха натам, накъдето и останалите, и се отличаваха от групата като бели врани.

Смит направи рязък завой, но те също вече го бяха забелязали. Чу виковете им зад гърба си. Точно в този момент зад ъгъла сви спортен фиат и една семейна двойка отскочи в близкия вход, за да мине автомобилът. Смит не можеше да изчака — баските бяха по петите му и всяка секунда му беше скъпа. Размаха ръце предупредително и изскочи пред колата. Фаровете го заслепиха и той закри за миг очи. Чу рязкото изскърцване на спирачки. Фиатът закова на сантиметри от него, Смит скочи на предницата му и притича през покрива. Прехвърли се от другата страна и продължи да тича. Дрехите му бяха подгизнали от пот.

Зад гърба му засвистяха куршуми. Усещаше се напрегнат като струна. Чу трясък на счупено стъкло, последван от плач на бебе и викове на жена. Заблуден куршум бе улучил нечий прозорец.

Смит отново смени посоката. Тази гонитба сякаш нямаше да има край. Не беше открил нищо за Терез Шамборд, нито за молекулярния компютър, а опасността го дебнеше отвсякъде и в този момент животът му не струваше пукната пара. Озърна се като подгонен звяр. Забеляза открито, ярко осветено пространство, откъдето долитаха гласове и смехове, и се насочи натам.

Оказа се, че се е озовал на небезизвестния „Пласа дел Конде“ — тук се намираше домът музей на Ел Греко. Това беше старият еврейски квартал Худерия в югозападната част на града, точно над реката. Засега не забелязваше нищо подозрително, но знаеше, че терористите не може да са далече. Елисондо нямаше да се откаже от преследването толкова лесно. А Толедо, макар и да не беше малък град, беше доста компактен и едно място не беше кой знае колко отдалечено от друго.

Тук беше доста оживено въпреки късния час и не биваше да бърза, за да не привлече нечие внимание. Пък и бездруго беше капнал от умора. Забави крачка и мина покрай групичка туристи, които се бяха загледали в къщата на Ел Греко — образец на характерната за онова време архитектура.

Докато стигна улица „Сан Хуан де Диос“, Смит вече беше успял да се съвземе. Тук туристите бяха по-малко и той едва забележимо ускори ход. Цяла вечер беше препускал нагоре-надолу по стръмните улици и нямаше да издържи още дълго на това убийствено темпо. Дори неговата физическа издръжливост си имаше граници. Освен това на по-оживените улици рискът от засада беше по-малък.

Погледът му попадна на един турист с фотоапарат. Мъжът беше с неговия ръст и телосложение. И в този момент му хрумна една идея…

Мъжът сви в една от страничните улички, като си търсеше интересен обект за снимане. Смит го последва и се приближи до него откъм гърба. Вече беше набелязал плана си.

— Хей! — стресна се мъжът. — Кой си ти?! Какво искаш?

— Шшт! — Смит опря пистолета в гърба му. — Американец ли си?

— Какво, по дяволите…

— По-тихо — повтори Смит и го ръгна с дулото.

— Американец съм и, помни ми думата, горчиво ще съжаляваш…

Мъжът беше снишил гласа си до дрезгав шепот.

— Събличай се — прекъсна го Смит. — Трябват ми дрехите ти.

— Какво?! Шегуваш ли се?! Да не си откачен? — Мъжът се извърна, погледна Смит и веднага разбра, че не се шегува.

Той заекна:

— Кой… кой си ти, за Бога?

На лицето му не бе останала капка кръв.

Смит опря дулото на тила му.

— Хайде сваляй дрехите без повече приказки.

Туристът се съблече с треперещи ръце, без да откъсва очи от Смит, и остана само по бельо. Смит на свой ред свали обувките си, ризата и панталоните, като през цялото време дулото на пистолета му сочеше към американеца.

— Обуй само панталона ми, но остани по тениска — посъветва го. — Така няма опасност да те сбъркат с мен.

— Плашите ме, сър… — промълви мъжът, смъртноблед.

След малко, с кецове, синя хавайска риза и бейзболна шапка, Смит беше почти неузнаваем.

— За всеки случай се прибери в хотела си по по-оживените улици — обърна се той към треперещия турист. — Прави си снимки и се дръж съвсем нормално. Всичко ще бъде наред.

Направи няколко крачки и се обърна. Мъжът все още не смееше да помръдне и не откъсваше очи от него.

Смит продължи пътя си с енергична, равномерна крачка — смяташе известно време да поддържа умерено темпо, поне докато отново не станеше напечено. Скоро се озова пред манастира „Сан Хуан“, където бяха погребани кралете и кралиците на Арагон и Кастилия и където се пазеха веригите на затворниците християни, оковани от маврите по време на Реконкистата. Група туристи, излезли на среднощна разходка, стояха пред църквата като омагьосани.

Смит мина покрай тях и седна в близката таверна, откъдето спокойно можеше да наблюдава улицата. Избърса с книжна салфетка потта от лицето си, поръча си кафе с мляко и зачака. Терористите се досещаха каква е крайната му цел и дебнеха из града, очаквайки завръщането му. В крайна сметка щяха да се появят.

Едва беше допил кафето си, когато забеляза суховатия мъж с червената баска барета, придружен от друг, когото Смит не си спомняше да е виждал досега. Двамата внимателно оглеждаха района. Погледнаха и към масата, където седеше Смит, но погледите им изобщо не се задържаха на него. Синята хавайска риза беше свършила своето, помисли си Смит със задоволство.

Изправи се, остави няколко монети на масата и последва двамата баски, но докато заобиколи и църквата, те бяха изчезнали, сякаш потънаха вдън земя. Изруга наум и продължи пътя си, като се озърташе. Не можеше да са отишли далече.

Най-после стигна до обрасъл с трева хълм, в подножието на който глухо шумеше река Тахо, пълноводна след зимните дъждове. Приведе се към земята и изчака очите му да свикнат с мрака. Отляво беше останал градът — можеше да различи синагогата и музея на Сефарадите. От другата страна на реката, в новата част на града, светеха прозорците на елегантния хотел „Парадор“.

Притаи се зад ниските храсти, настръхнал от предчувствието за нещо неизбежно. Къде бяха те сега? Откъде ли щяха да се появят? Щеше ли да успее да ги проследи или отново щеше да се окаже в ролята на преследван заек?

Изведнъж чу от лявата си страна гласове. Двама мъже се изкачваха по хълма, а под краката им се ронеха дребни камъчета. Бяха само на двайсетина метра от Смит, когато към тях се присъедини трети. Смит трепна — чу да споменават името му, но говореха на баски диалект. Очевидно се бяха пръснали из града да го търсят. Ето че се появи и четвърти — изкатери се от другата страна, откъм реката.

— Долу го няма — каза той на испански. — Претърсих наоколо. Но съм сигурен, че го видях в таверната. Тръгна след Сумая и Итурби. Трябва да е тук някъде… може да е отишъл към моста.

Последва кратко съвещание на смесица от баски и испански, от което Смит успя да схване, че Сумая и Итурби, двамата баски, които беше изгубил, са били изпратени да го търсят в покрайнините на града. Те бяха стигнали дотук и сега към тях се беше присъединил водачът им, Елисондо.

Предполагаха, че Смит е някъде наоколо и отново се разпръснаха да го търсят. Той запълзя в тревата, колкото може по-безшумно, и се прислони под увисналите ниско клони на една плачеща върба. Лежеше, затаил дъх, стиснал револвера си. Нервите му бяха изопнати до крайност.

Малко след като беше вечерял в едно очарователно ресторантче край реката, Мавритания излезе на терасата на най-луксозния хотел на Толедо — „Парадор Конде де Оргас“ и погледна часовника си. Имаше още време — до срещата оставаше близо час.

Нощният Толедо представляваше гледка, която никога нямаше да се умори да съзерцава. Светлините на града, кацнал на хълма над озарената от лунна светлина река, му напомняха за вълшебните „Хиляда и една нощ“ и за древната персийска поезия, в която беше влюбен.

Западът, с неговата грубовата, анемична и праволинейна култура, с наивната си вяра в Спасителя, никога нямаше да разбере Толедо. За неверниците нямаше нищо свято — те гледаха от всичко да извлекат печалба. Дори градът на Пророка се беше напълнил с търгаши…

А Толедо беше свещено място — то пазеше жив спомена за арабското величие, за разцвета на една хилядолетна култура, разпръснала мрака на невежеството в тези варварски земи. Тук мюсюлмани, християни и евреи бяха творили рамо до рамо, бяха живели в хармония, бяха смесили езиците, вярванията и обичаите си, за да оставят нещо за тези, които ще дойдат след тях.

Но сега… Мавритания мрачно стисна устни. Сега от духа на онези времена не беше останал и помен. Каква ирония… Сега християни и евреи наричаха исляма „варварски“ и искаха да го изтрият от лицето на земята. О, колко бяха жалки… Ислямът щеше да се възроди отново и да възтържествува с цялата си сияйна мощ. И този ден не беше далеч!

Мавритания потръпна от вечерния хлад и вдигна яката си. Упадъкът на славния град късаше сърцето му. Мрачно поклати глава, като си помисли за туристите, които пъплеха из древните улици, щракаха с фотоапаратите като обезумели и отнасяха купища сувенири, но бяха безсилни да се докоснат до сърцевината на нещата. Малцина идваха тук, за да научат нещо, на пръсти се брояха тези, които се замисляха за съзидателната сила на исляма, озарил като горяща факла цяла една епоха!

Да… неверниците не ги беше грижа за нищо — нито за уроците на миналото, нито за безславното настояще на неговите братя, мизерстващи сред пясъците на Сахара. Цял един народ, докаран до просешка тояга, обречен на бавно и мъчително изчезване… Можеше ли да не мрази виновниците за това, можеше ли да не замисля унищожението им?! Те трябваше да си платят за всичко, което са сторили. Така щеше да настъпи краят на една изродена цивилизация, за която алчността и парите бяха всичко. На нейно място отново щеше да надигне глава ислямът — хилядолетната култура, която носеше със себе си просветление.

Мавритания не смяташе себе си за фанатик, а за прагматик. Справедливостта трябваше да възтържествува.

Но всичко по реда си. Първо щеше да даде един добър урок на евреите. После — да удари американците. Така те щяха да знаят какво ги чака и да се гърчат в безсилна агония…

Хората на Запада, които съдеха само по външното, затова издигаха в култ физическата сила, бяха склонни да подценяват Мавритания с неговите меки заоблени черти и деликатна физика. Те не виждаха в него заплаха. За тях той представляваше по-скоро една загадка.

Това го устройваше напълно. Всъщност тяхното мнение не означаваше нищо за него. Един ден щяха да разберат на какво е способен.

Остана още малко на терасата, загледан в очертанията на християнската катедрала и гордите мрачни кули на „Алкасар“, построен от неговия народ преди близо петнайсет века. Лицето му беше безизразно, но в душата му се надигаше вулкан. И тежко и горко на онези, които щяха да изпитат гибелната му мощ.

(обратно)

Тринайсета глава

Смит лежеше притихнал на хълма над реката, скрит от клоните на плачещата върба и се ослушваше. Гласовете на терористите вече не се чуваха, откъм града също не долиташе никакъв шум. Само долу, край реката, се обаждаше някаква птица и нещо тихо пляскаше във водата.

Смит насочи револвера си към реката в мига, в който един плувец изскочи от водата и се закатери нагоре — блед, неясен призрак. Друга сянка патрулираше в подножието на хълма, откъм града. Двамата се видяха и продължиха обиколката си заедно, но разговорът им не достигаше до ушите на Смит.

Той се измъкна от укритието си и ги последва приведен ниско към земята. След малко видя и останалите — бяха общо шестима и се отдалечаваха в посока на моста „Сан Мартин“. Когато наближиха моста, изведнъж се насочиха надолу към реката. Смит, който не беше очаквал, че ще свият така рязко, се претърколи в тревата, ожулвайки лактите си, преди някой от шестимата да го забележи.

Долу, на самия бряг, спряха и се снишиха, като оживено започнаха да обсъждат нещо. Смит чу имената на Сумая, Итурби и Елисондо, но не видя лицата им. Говореха тихо и много бързо, но част от казаното беше на испански и Смит успя да схване основното: Елисондо предполагаше, че след като им се беше изплъзнал, Смит се беше върнал в Стария град и вероятно щеше да потърси помощ от местната полиция. Което означаваше, че можеше да стане напечено.

Сумая очевидно беше на друго мнение и избухна разгорещен спор, но в крайна сметка стигнаха до някакъв консенсус. Разбраха се Сумая, един, когото наричаха Карлос, и останалите, с изключение на Елисондо, да продължат да издирват Смит из града. Елисондо междувременно трябваше да присъства на някаква много важна среща във ферма от другата страна на реката.

Когато заговориха за срещата, Смит трепна. Бяха споменали „Щита с полумесеца“ — това очевидно беше някаква организация, с чиито членове Елисондо имаше среща във фермата. Водачът на баските смяташе да отиде пеша дотам.

Смит лежеше, затаил дъх. Късметът му най-после беше проработил. Опита се да овладее обзелото го трескаво вълнение. Междувременно баските бяха приключили с последните уточнения и се готвеха да се разделят. Смит трябваше бързо да прецени кой е най-безопасният начин да проследи Елисондо, без да бъде забелязан. Мостът беше прекалено добре осветен, а ако го следваше отдалече, рискуваше да го изгуби, което в никакъв случай не биваше да става. Единственото разрешение беше да стигне до другата страна на моста преди Елисондо.

Изчака терористите да тръгнат и бързо изхлузи ризата и панталоните на американския турист. Сгъна ги в стегната купчинка и прикрепи вързопчето на тила си с помощта на колана. Така дрехите щяха да останат сухи. После нагази във водата, като внимаваше да не плиска и държеше главата си вдигната високо, за да не намокри малкия пакет. Водата беше студена, мътна и миришеше на тиня и гнилоч.

Смит заплува с мощни, равномерни движения, като се стараеше да загребва водата колкото може по-плавно и безшумно. Мисълта за Марти, който лежеше съвършено безпомощен, като кукла, и за отвлечената Терез Шамборд го изпълваше с ярост и му даваше допълнителна енергия. Дали младата жена беше още жива? Нещо му подсказваше, че съвсем скоро щеше да разбере това и всяка минута беше ценна.

Когато погледнеше нагоре към моста, виждаше крачещия Елисондо. Двамата се придвижваха с еднаква скорост и това не беше никак добре. Трябваше да го изпревари, колкото и да беше уморен. Молекулярният компютър беше там някъде, от другата страна на реката. До развръзката оставаха броени минути. Не биваше да се отпуска. Мускулите му бяха изтощени, но адреналинът му рязко се беше повишил и това го държеше във форма.

Заплува още по-енергично, като се бореше с лекото течение. Вдигна глава нагоре. Червената барета на Елисондо се виждаше ясно. Преднината на Смит все още беше незначителна, но вече се придвижваше с по-добро темпо.

Най-после се добра до брега и се измъкна от водата, като залиташе от изтощение. Краката му тежаха като от олово, но почивка не беше предвидена. Поизтръска се малко и отново се напъха в синята хавайска риза и панталоните на туриста. Пооправи с пръсти косата си, притича през улицата и клекна между два паркирани автомобила.

Тъкмо навреме. Елисондо беше минал по моста и продължи пътя си, без да забавя крачка. Лицето му имаше навъсено, угрижено изражение. Той сви наляво и Смит го последва.

Елисондо мина покрай богаташките вили, разположени на хълма зад хотел „Парадор“, и покрай един съвременен, дълъг като тунел жилищен блок. Най-после застроената част свърши и излязоха на полето, осветено само от луната и звездите над главите им. Някъде в далечината се обаждаше добитък.

Елисондо тръгна по един черен път през полето, като от време на време се обръщаше назад, но Смит го следваше на безопасно разстояние и използваше храстите и дърветата за прикритие. Хавайската риза беше с къси ръкави и клоните изподраха ръцете му. Вдъхваше тежкото, упойващо ухание на треви и не изпускаше фигурата на Елисондо от поглед.

Повървяха доста. Най-после Смит видя очертанията на селскостопански постройки и разбра, че това беше фермата, накъдето се бяха запътили. Самата ферма беше Г-образна и на поляната в единия й край бяха паркирани три автомобила — стар джип „Чероки“, елегантен черен мерцедес последен модел и черен микробус „Волво“. Фермата не беше голяма и едва ли би могла да поддържа толкова превозни средства. Това наведе Смит на мисълта, че на срещата с Елисондо щяха да присъстват доста хора.

Входната врата се отвори, преди още Елисондо да беше почукал, и той хлътна навътре. Смит изчака малко и се приближи, наведен ниско към земята. В дясната част на къщата светеше прозорец и той се насочи натам. Но само след малко чу зад ъгъла нечии стъпки и се притаи зад един стар дъб. Сърцето му биеше до пръсване.

Отляво се зададе бяла, сякаш призрачна фигура. Оказа се чернокож мъж с бялата роба на арабски пустинник. Той спря само на няколко метра от Смит, като се оглеждаше. Беше въоръжен с 5,56-милиметров автомат L24A1 британско производство. Изглеждаше опитен воин, но не беше арабин, нито берберин, а по-скоро някой от свирепото номадско племе фулани, които обитаваха най-южната част на Сахара.

Междувременно отдясно се беше появил втори страж, въоръжен със стар автомат „Калашников“. Мъжът мина само на няколко крачки от Смит и той затаи дъх, стиснал револвера си.

Двамата стражи се заговориха. Високият бедуин каза нещо на арабски, другият му отговори. Беше спрял толкова близо до Смит, че той усети да го лъхва мирисът на лук и подправки.

Смит застина, а мигът сякаш се проточи безкрайно, но най-после мъжът с автомата „Калашников“ се обърна и се върна натам, откъдето беше дошъл, мина покрай осветения прозорец, който Смит наблюдаваше, и се скри зад ъгъла. Бедуинът с бялата роба обаче стоеше изправен като скала и погледът му обгръщаше околността като с радар. Смит си го представи застанал нощна стража на пясъчната дюна сред пустинята. Тежко и горко на чуждите отряди, имали неблагоразумието да нахлуят в земите на фуланите — суровите жители на пустинята владееха изкуството на войната до съвършенство и не познаваха милост.

След известно време фуланът закрачи в посока на паркираните автомобили, като се озърташе. После се върна обратно.

Смит използва момента, когато бедуинът беше с гръб към него, и запълзя назад, докато стигна обръча дървета, пазещи посевите от вятъра. Под прикритието на дърветата описа полукръг и излезе откъм задната, по-слабо осветената страна на фермата. Тук прозорците бяха само три, и трите — с решетки. Отново изскочи от прикритието си и притича към къщата, но на двайсетина крачки от нея се отпусна на гръб, стисна револвера си пред гърдите и започна да се приплъзва към левия прозорец. Острите камъчета жулеха гърба му.

Когато съвсем приближи до къщата, леко се надигна и се огледа. Стражите с автоматите не се виждаха никъде. Ослуша се по-внимателно и чу гласовете им — бяха отстрани на къщата — пушеха и тихо разговаряха. Зад тях тъмнееха силуетите на три хеликоптера — очевидно „Щитът с полумесеца“ беше организация с доста добра материална база.

В този момент двамата нямаше опасност да го забележат, Смит пропълзя до къщата и се надигна да надникне през единия от трите прозореца. Видя съвсем обикновена стая, но през отворената врата в дъното зърна Елисондо, седнал в едно кресло и вперил неспокоен поглед в една фигура, която нервно крачеше напред-назад и ту се скриваше от погледа на Смит, ту пак се появяваше.

Крачещият мъж беше нисък и закръглен, облечен в тъмносив костюм с английска кройка. Лицето му беше с меки, деликатни черти и някак изплъзващо се изражение. Въпреки костюма не приличаше на англичанин, но Смит не можеше да определи етническата му принадлежност. Беше тъмен за северноевропеец, но прекалено светъл, за да е испанец. Ако се съдеше по бедуинската роба на единия от стражите, възможно беше да е берберин.

Смит напрегна слуха си и установи, че разговорът се води ту на френски, ту на испански, ту на английски, ту на някакъв друг език. Чу името Мавритания, повторено няколко пъти, и откъслечни думи като „мъртъв“, „няма да създава повече проблеми“, „отлично“, „в реката“, „преброй ги“, „имам ви доверие“. Последното беше казано от Елисондо на испански, след което той се изправи, а ниският, кръглолик мъж му протегна ръка. Очевидно се разделяха най-приятелски, след като бяха сключили някаква сделка.

Елисондо си тръгна и Смит чу отварянето и затварянето на входната врата. В съзнанието му се беше запечатала споменатата няколко пъти в разговора дума „Мавритания“ — дали не ставаше въпрос за някой, дошъл от там? Или някой заминаваше за там и там щеше да се случи нещо?

Без да престава да мисли за срещата, на която току-що беше станал свидетел, Смит се промъкна към втория прозорец, улови се за решетките, надигна се и надникна вътре.

Тази стая беше доста по-малка, мебелирана спартански — желязно легло с пружина, маса, стол и дървена табла с недокосната вечеря. Смит чу отвътре шум — някой ходеше бавно, с походката на болен или затворник. Надигна се още малко и… сърцето му се разтуптя. Видя Терез Шамборд. Значи беше жива. Слава Богу!

Погледна я по-внимателно и гърлото му се сви. Изминалото денонощие я беше преобразило, състарило я беше изведнъж.

Все още беше с белия сатенен тоалет, но вече измачкан и замърсен. Единият й ръкав беше разпран, а лицето — бледо като на смъртник, с тъмни кръгове около очите.

Тя се отпусна тежко на леглото, наведе се напред и скри лицето си в ръце. Остана така, без да помръдва, без да вдига глава — като затворник в очакване на смъртната си присъда.

Смит откъсна за миг очи от нея и се озърна, да не би някой от стражите да го изненада. Но наоколо нямаше жива душа. Чуваше се само шумоленето на вятъра в клоните на дърветата.

Облаците бяха закрили луната, а в нощ като тази тъмнината беше добър съюзник.

Смит се готвеше да почука на прозореца, когато изведнъж се сепна. Вратата на стаята се отвори и на прага се появи ниският, закръглен мъж, който беше разговарял с Елисондо. Костюмът му беше елегантен, маниерите — сдържани, и от него се излъчваше увереност. Личеше си, че този човек е важна фигура за миниобществото, събрано тази нощ във фермата. Смит го наблюдаваше внимателно — на лицето на дребния мъж играеше усмивка, която на пръв поглед изглеждаше добродушна, но очите му не се усмихваха — изражението им беше студено и непроницаемо.

Мъжът пристъпи навътре в стаята и Смит видя, че той не беше сам. Зад гърба му се появи друг мъж, с ръст, значително по-висок от средния. Той се движеше някак приведен, все едно цял живот беше разговарял с хора, доста по-ниски от него, или… беше седял наведен над книгите. Мъжът беше прехвърлил шейсетте и оредяващата му коса беше почти побеляла. Слабото му, продълговато лице беше с резки, изсечени черти — лице на човек, чиято съдба беше минала през доста превратности. Смит беше виждал този човек само на снимка, но не можеше да го сбърка с никой друг.

Гледаше го и не вярваше на очите си. На лицето на Терез Шамборд беше изписано същото смайване, а в гърлото й беше спрял вик. Тя стисна железните пръчки на леглото за опора, сякаш виждаше призрак, но в този миг високият възрастен мъж се втурна към нея и я взе в прегръдките си. Терез зарови глава на гърдите му.

(обратно) (обратно)

Част II

Четиринайсета глава

На борда на самолетоносача „Шарл дьо Гол“, Средиземно море

На двеста мили югоизточно от Тулон, Франция, военният кораб „Шарл дьо Гол“ тихо пореше водите в нощта — огромен морски звяр, смъртоносен и съвършен. Захранван от ядрени реактори PWR тип К-15, корабът поддържаше скорост двайсет и седем морски възела и оставяше след себе си искряща диря — безукорно права като прорез от бръснач.

Самолетоносачът „Шарл дьо Гол“ беше последната гордост на западноевропейския морски флот и тази нощ на борда му се провеждаше едно наистина знаменателно събитие. Неслучайно бяха взети всички мерки за сигурност и над кораба кръжаха десет бойни самолета „Ястребово око“, модел Е-2С. Екипажът на борда също беше нащрек и в пълна готовност да изстреля ракетите земя-въздух и осемте бойни снаряда „Джиат“ 20F2 при най-малкия сигнал за опасност. Почти всички видими отвън светлини на кораба бяха загасени.

Долу, в залата за конференции, бяха събрани петима висши военни, представители на най-големите европейски сили, и слушаха с повече или по-малко заинтересован вид своя домакин — френския генерал, заместник-главнокомандващ силите на НАТО за Европа — граф Роланд ла Порт. Генералът с царствена осанка, леко приведен поради високия си ръст, беше застанал пред огромната карта на Европа, окачена на стената, и беше вперил в събеседниците си немигащите си бледосини очи.

— Тук, господа — каза той, като посочи картата, — можете да видите всички новопоявили се на територията на Европа многонационални компании за производство на свръхмодерни оръжия и военно оборудване. Това са ВАЕ във Великобритания, EADS — с филиали във Франция и Великобритания, „Астриум“, което, както знаете, обединява ВАЕ и EADS — в Швеция, и Европейската военна авиация — в Италия и Великобритания.

Генералът се обръщаше към своите събеседници на английски, което не му беше особено приятно, като се има предвид, че всепризнатият език на дипломацията е френският, но беше принуден да се примири с това, тъй като се оказа, че по-голямата част от поканените тази вечер не владеят френски.

— Тези корпорации — продължи той със силно изразен френски акцент — действат в тясно сътрудничество и плодовете на съвместните им усилия вече са налице — самолетът „Евробоец“, военнотранспортният хеликоптер „Тигър“, ракетните снаряди „Буря“ и снарядите „Метеор“. Предстои създаването на системата за глобално разполагане „Галилео“ и на спътниковата разузнавателна система „Состар“. Надяваме се обсъждането на двата проекта скоро да приключи и да се премине към изпълнението им.

Ла Порт потупа длан с показалката, която държеше, за да подчертае значението на току-що казаното, и продължи:

— Господа, ще се съгласите, че това е един доста внушителен списък, който свидетелства за нашата добра воля и готовност за сътрудничество. Тази тенденция за обединяване на силите и сливане на капиталите среща широка обществена подкрепа и засилва нашите позиции, превръщайки Европейския съюз в равностоен политически партньор на Вашингтон. Смятам, че посланието е повече от ясно.

В залата се възцари мълчание и генералите напрегнато се спогледаха.

Най-после генерал-лейтенант Арнолд Мур попита със суховатия си, отчетлив тембър:

— Освен разрастването на вътрешноевропейските икономически и търговски връзки какво по-конкретно имаш предвид, Роланд?

Генерал Мур имаше високо чело, прорязано от ситни бръчици лице и нос като клюн, който напомняше за английския крал Хенри IV.

Ла Порт кимна одобрително. Очакваше този въпрос.

— Ще отговоря съвсем простичко, сър Арнолд. Иска ми се да вярвам, че скоро ще настъпи часът и на нашата военна независимост, постигната благодарение на съвместните ни усилия. Тогава вече няма да се нуждаем от подкрепата на американците и няма да сме принудени непрекъснато да се съобразяваме с тях и да правим компромиси със собствените си интереси.

Сър Арнолд вдигна леко вежди по своя сдържан, типично английски маниер, но генерал Валентин Гонсалес от Испания побърза да запита:

— Но нали вече имаме над шейсетхилядна обединена армия, генерал Ла Порт? Смятате ли, че Европейският съюз се нуждае от по-многочислена армия, за да бъде приеман сериозно?

Генералът беше дребен, енергичен мъж с мургаво лице и килната на една страна фуражка, наперен като петле.

— Но, разбира се, господа. Какво са шейсет хиляди? Освен това силите за бързо реагиране изпълняват предимно хуманитарни, спасителни и мироопазващи мисии, а дори и тогава прибягваме до помощта на американците и внасяме от Щатите оръжие и комуникационни системи. Нима тази подчинена ситуация ви удовлетворява, при положение, че сме в състояние да обединим войските си и да разполагаме с близо двумилионна армия?

— Но с каква цел, Роланд? — свъси вежди сър Арнолд. — Това бих искал да знам. Нали така или иначе сме съюзници в НАТО и целта ни е една — опазване на световния мир. Вярно е, че в много отношения се съревноваваме с американците, но в крайна сметка усилията ни са насочени в една и съща посока, не е ли така?

— Нашите интереси не винаги съвпадат с тези на Съединените щати — твърдо каза Ла Порт, като се приближи към групичката генерали, извисявайки се над тях като скала. — По-често дори се разминават. От години се опитвам да убедя Европейския съюз в това, че не подобава да сме сателит на Съединените щати.

Сър Арнолд мрачно се усмихна.

— Лесно е да се каже „не бива да сме зависими“, Роланд, но не пропускаш ли един доста съществен момент? Ще ти дам прост пример. Повечето от частите на този свръхмодерен самолетоносач са произведени в САЩ. Същото се отнася и за разузнавателните самолети „Ястребово око“… Какво ще кажеш за това?

Италианският генерал Руджиеро Инзаги досега беше слушал най-внимателно. Той имаше тъмни, пронизващи очи и плътни, решително стиснати устни.

— Мисля, че Ла Порт е прав — каза изведнъж той. — Американците много често не се съобразяват с нашите непосредствени нужди, нито с по-дългосрочните ни интереси.

— Чакай малко, Руджи — намеси се и испанецът, генерал Валентин Гонсалес. — Доколкото си спомням, когато преди няколко години имахте проблем с албанците, се заехме с разрешаването му, въпреки че проблемът си беше лично ваш и по никакъв начин не засягаше не само американците…

— Така е — съгласи се генерал Инзаги. — Но мисля, че ако разполагаме с една интегрирана, общоевропейска армия, ще можем да се подкрепяме взаимно, без да се нуждаем от съдействието на американците.

— Именно — кимна Ла Порт. — Така както отделните американски щати отдавна са преодолели разногласията помежду си и са оставили в миналото старите вражди, за да могат да решават заедно генералните въпроси. Господа, обърнете внимание на факта, че европейската икономика изпреварва с една трета американската и че много европейци се радват на значително по-висок жизнен стандарт от този на средния американец. Какво излиза? Че сме по-напред в много отношения, а все още не сме в състояние да контролираме една по-мащабна военна организация сами. По време на кризата на Балканите това стана повече от очевидно. За пореден път трябваше да се молим на американците да ни подадат ръка… Унизителна ситуация. Не смятате ли, че на това най-после трябва да се сложи край?

Единственият, който досега беше слушал мълчаливо, без да взема участие в дискусията, беше немският генерал Ото Битрих. Изражението му беше сурово и замислено както обикновено. Русата му коса вече беше започнала да побелява, но с руменото си лице изглеждаше доста по-млад от своите петдесет и две години.

Той се изкашля и изчака, за да се увери, че е приковал вниманието на всички.

— Косовската кампания се проведе във взривоопасен район, който досега е взел хиляди човешки жертви. Всички знаем, че Балканите са като буре с барут. И все пак, въпреки че се беше запалило черджето пред нашата врата, се наложи Вашингтон да осигури осемдесет и пет процента от въоръжението и контролните системи. — Немецът повиши глас. — Да, действително разполагаме с два милиона войскови състав, модерна авиация и отличен флот, но… каква полза от всичко това? Отговорът е — никаква! Без американците в настоящия момент сме с вързани ръце. Непригодни за водене на една съвременна война. И то само защото не сме в състояние да планираме операциите. Липсват ни командните структури. В техническо, електронно, логистично и стратегическо отношение сме едни мастодонти. Мен лично това ме притеснява. А вас?

— И смятате, че една обединена европейска армия ще ни направи наистина единни? — със съмнение попита сър Арнолд. — Че ще сме в състояние да планираме операциите си, че комуникациите ни ще са на необходимата висота? Казвате, че интересите на американците се разминават с нашите. А да не би ние помежду си да нямаме политически различия? Не се заблуждавайте, че те ще изчезнат като с магическа пръчка.

— Нашите политици може и да имат различни гледни точки по някои въпроси, сър Арнолд, но нашите войски могат да функционират в пълен синхрон и неведнъж са го доказвали — разпалено каза генерал Инзаги. — Да вземем например ситуацията в Босна. Там, в района на Мостар, е разположена дивизия на силите за бързо реагиране, която наброява седем хиляди души — италианци, французи, германци и испанци, под командването на генерал Роберт Мейл. И доколкото ми е известно, бойците се сработват отлично.

— Както и Еврокорпусът — подкрепи го Гонсалес. — Петдесет хиляди испанци, немци, белгийци, французи и португалци, които функционират като едно цяло и са под общо командване.

Генералите Битрих и Инзаги кимнаха одобрително.

В изброените примери не бяха споменати англичаните и това не беше случайно. Всеизвестен факт беше, че британските части досега са участвали в съвместни военни операции единствено с американците.

Сър Арнолд, който се интересуваше не само от военно дело, но и от политика, се подсмихна леко.

— Господа, така ли си представяте бъдещата паневропейска армия? Различни по националност части, взети оттук и оттам и прикрепени една към друга с бели конци? Смятате ли, че нещата действително са толкова прости?

— Не, разбира се — отговори Ла Порт. — Структурата на една такава обединена армия ще трябва да се обмисли внимателно. Вероятно ще бъдат обсъдени няколко варианта, за да се избере най-удачният. Важното е от страна на отделните държави да има пълно съпричастие…

— И желание за интеграция — добави Ото Битрих. — Бъдещата общоевропейска армия трябва да бъде единна и централизирана. А командването й да се осъществява на ротационен принцип и да се съобразява не с интересите на една или друга държава, а с целите на Европейския съюз. Съответно контрол върху тази обединена армия ще оказва Общоевропейският парламент, в който всички държави имат свои представители. Тоест контролът ще бъде мажоритарен. Така в най-общи линии виждам нещата аз. Всичко друго би било някакъв хибрид, половинчата работа…

Генерал Гонсалес обаче поклати глава със съмнение.

— Генерал Битрих, струва ми се, че тук нещата опират до нещо много повече от обединена армия. Това, за което говорите, може да се осъществи само в една обединена Европа, а обединена Европа и Европейски съюз за съжаление не са равнозначни понятия.

— Защо, господа? От интегрирането на европейската армия до създаването на обединена Европа има само една крачка — жлъчно подхвърли англичанинът.

Битрих и Ла Порт оставиха тази забележка без коментар, но в тона на немския генерал се долавяше раздразнение:

— Генерал Мур, не съм политик и говорех за чисто военните ни интереси. Ще се съгласите, че географски и икономически Европа представлява отделна от Америка общност и като такава има свои интереси, които често се разминават с интересите на американците. Затова пък ние, страните от Европейския съюз, в името на нормалното ни съвместно съжителство сме приели редица общовалидни норми — от единната европейска валута до ограниченията върху лова на мигриращи птици. И вярвам, че създаването на обединена Европа е само въпрос на време. Ако ще и след хиляда години, това неизбежно ще се случи. Не вярвам обаче, че създаването на общоевропейска армия ще ускори по някакъв начин този процес.

— Е, становището на Великобритания по въпроса за обединената армия е недвусмислено — неочаквано рязко каза англичанинът. — Не желаем пълно интегриране. Не желаем централизирано управление. Не ни трябва европейски чадър. Склонни сме наши военни части да се включат в Силите за бързо реагиране, но държим те да си останат контролирани от нас и участието им в една или друга мисия да бъде съгласувано със становището на британското правителство. — Сър Арнолд си пое дъх и продължи: — А колкото до вашите утопии, знаете ли с колко финансови средства е свързано „отделянето“ ни от Съединените щати? Откъде според вас ще дойдат тези средства? Средствата за товарни кораби и военни самолети, за комуникационни системи и лазерни устройства, за електронна защита и военно планиране? За една модернизирана и високотехнологична командна структура? Питам ви, защото например ние, британците, не можем да отделим тези средства. Не сме съгласни да платим толкова висока цена за своята „необвързаност“, а и, честно казано, не виждаме сериозна причина да го правим.

— Парите ще се намерят, сър Арнолд — убедено заяви генерал Ла Порт. — Можете да бъдете сигурен в това. Но първо политиците трябва да осъзнаят колко належащо е да се предприеме подобна стъпка. И да спрат да си затварят очите пред факта, че бъдещето на Европа е заложено на карта.

Сър Арнолд се навъси.

— Да не би да ни виждаш във война със Съединените щати?

В стаята изведнъж се възцари мълчание.

Ла Порт крачеше напред-назад, леко привел исполинското си тяло, а на челото му се беше врязала бръчка.

— А нима и сега не сме във война с тях? Не говоря за война с оръжие, разбира се, но за война във всяко друго отношение. А колкото до военен конфликт, прекалено сме зависими от американците, за да го допуснем. Не разполагаме с техните компютърни програми, нито с техния хардуер, нито със свръхмодерните им оръжия. Без помощта на Вашингтон не сме в състояние нито да поддържаме армията си, нито да я контролираме и да координираме действията си. — Той изведнъж се закова на място и се вгледа настойчиво във всяко от лицата пред себе си. — Осъзнавате ли какви рискове крие това? Представете си например, че в Русия или в Китай възникне извънредна ситуация, а точно в този момент нашите американски съюзници не са в състояние да реагират, защото си имат друг проблем. Представете си, че прословутите им компютърни системи, на които толкова разчитаме, изведнъж блокират и се окажат извън контрол. Какво тогава? Давате ли си сметка, че сме като скачени съдове и ако при американците възникне някакъв проблем, на нас също лошо ни се пише?

Сър Арнолд присви очи.

— Роланд, какво се опитваш да ни кажеш? Има ли нещо, което не знаем?

Роланд ла Порт срещна погледа му.

— Не виждам откъде бих могъл да знам нещо повече от всички вас, Арнолд? Или пък ако случайно знаех нещо, смяташ ли, че не бих го споделил? Всички сме в една лодка — ако потъваме, ще потънем заедно. Освен това точно вие, англичаните, се радвате на „по-специално“ отношение от страна на американците. Позволих си само да споделя с вас някои опасения, породени от вчерашния електронен саботаж в САЩ.

Двамата генерали — англичанинът и французинът, се измерваха няколко секунди с поглед, после генерал Мур изведнъж се изправи.

— Е, господа, смятам, че темата вече е изчерпана. В заключение мога да кажа само, че ние, във Великобритания, възнамеряваме и занапред да останем тясно свързани с американците. За зло или за добро.

— Разбирам — разтегли устни в усмивка Ла Порт. — Добрият стар Джордж Оруел…

Погледите на двамата отново се кръстосаха като шпаги, но в следващия момент англичанинът рязко обърна гръб и излезе от стаята.

— Нещо не разбрах… — присви маслиненочерните си очи генерал Инзаги.

— Ла Порт имаше предвид утопичния роман „1984“ — обясни Ото Битрих. — В него Англия е база на панамериканската федерация Океания, Европа и Русия са част от друга общност, наречена Евразия, а останалите държави — мюсюлманските и централноазиатските, заедно с Индия и Китай, формират Ийстазия. Мисля, че сравнението на Ла Порт беше уместно… В този смисъл срещата спокойно може да продължи. Позицията на Англия е пределно ясна.

— А какво се очаква от нас, останалите? — попита Гонсалес.

— Да убедим правителството си, че създаването на обединена европейска армия е единственият начин да запазим идентичността на Европа. И позициите й на световна сила. Всъщност това е единственият ни шанс.

— Говорите… принципно, нали, генерал Ла Порт? — попита Гонсалес.

— Точно така, Валентин. Говоря принципно. Аз, както знаете, съм един идеалист. Но винаги съм смятал, че единствено от нас зависи да осъществим мечтите си.

Капитан Дариус Бонард, застанал на палубата на самолетоносача, замислено изпращаше с поглед петте генералски хеликоптера. Когато и последният — този на генерал Инзаги, се издигна в нощното небе, корабът изведнъж рязко смени курса и се отправи обратно към френския бряг на пристанище Тулон.

Капитан Бонард вдъхна дълбоко свежия, хладен средиземноморски въздух и поклати глава.

Поведението на петимата генерали тази вечер беше доста показателно. Капитанът беше присъствал на цялата среща в качеството си на адютант на домакина, беше си седял в дъното на стаята — мълчалив, ненатрапчив свидетел и… беше попивал разговора. Генерал Ла Порт беше изложил идеята си за създаване на общоевропейска армия аргументирано и убедително и Бонард установи със задоволство, че сред генералите съществуваше единомислие по този въпрос.

Единственият противник на идеята се оказа англичанинът, сър Арнолд Мур, както всъщност се и очакваше. Бонард замислено прехапа долната си устна. Притесняваше го фактът, че английският булдог като че ли надуши нещо, когато генералът спомена за проблемите, които американците имаха напоследък. Кой знае какви щеше да ги надрънка сега Мур във военното министерство… Достатъчно подозрителен и параноичен беше, за да стигне и до МИ-6, и до премиера… Очевидно се налагаше спешно да бъдат взети мерки.

Сър Арнолд Мур можеше да им създаде неприятности. Имаха два дни, за да се погрижат това да не се случи.

(обратно)

Петнайсета глава

Пред все още невярващите очи на Смит Емил Шамборд допря нежно буза до главата на дъщеря си и затвори очи, като шепнеше нещо, вероятно молитва. Терез се притисна до него, все едно се беше върнал от света на мъртвите. Баща й я целуна по косата и яростно се обърна към нисичкия закръглен мъж, който пръв беше влязъл в стаята:

— Вие сте чудовища!

— Обиждате ме незаслужено, доктор Шамборд — кротко каза дребният мъж. — Мислех, че ще се зарадвате на компанията на дъщеря си, тъй като ви предстои да прекарате с нас известно време. Изглеждахте доста разстроен и се опасявах, че това би се отразило на концентрацията ви. Не можех да допусна нищо да повлияе неблагоприятно на работата ви.

— Мавритания, не очаквам от вас да проявите човещина, но имайте поне малко приличие и ме оставете насаме с дъщеря ми.

Ето, значи, какво означавало името „Мавритания“, помисли си Смит, който надничаше през стъклото, напрегнал слуха си до крайност. Така се наричаше този нисък мъж с вежлива усмивка и приятни маниери, който притежаваше опасната мекота на хищник, скрил ноктите си.

— Както желаете — разпери ръце Мавритания. — Ще ви оставя. Чувствайте се като у дома си. Между другото, младата дама сигурно е гладна. Виждам, че още не е вечеряла… — Той погледна недокоснатата храна в подноса, поклони се учтиво и излезе, като затвори вратата след себе си. Смит чу превъртането на ключ в ключалката.

Емил Шамборд хвърли гневен поглед към вратата и отново се обърна към Терез. Сложи ръце на раменете й и се вгледа в измъченото й лице.

— Как си, моето момиче? Ако са ти сторили нещо, ще ги…

Неочаквана канонада заглуши думите му. Изстрелите идваха някъде отвън, откъм предната част на къщата, но вътре, по стаите и по коридорите, също настана суматоха. Чуваше се хлопане на врати и тропот на тичащи нозе. Бащата и дъщерята се спогледаха. Терез беше пребледняла, но доктор Шамборд не изглеждаше изплашен, а само мрачно поклати глава. Лицето му беше навъсено. „Корав мъж“, помисли си Смит.

Той нямаше представа какво се е случило, но реши да се възползва от ситуацията. Нещо беше отвлякло вниманието на похитителите и едва ли щеше да има по-подходящ момент да се опита да измъкне оттук двамата Шамборд. Без учения ДНК компютърът щеше да се окаже прекалено сложна играчка за терористите. Така поне предполагаше Смит. Не беше изключено обаче да са намерили експерт, който да борави с компютъра, а да са отвлекли Шамборд само за да му попречат да направи дубликат на изобретението си.

Но и в единия, и в другия случай трябваше да измъкне Терез и баща й от ръцете на похитителите. Провери здравината на решетките и в този миг Терез погледна към прозореца и го забеляза.

— Джон! — тя изтича към прозореца. — Какво търсиш тук?! Това е приятел на доктор Целербах — обясни на баща си, докато се опитваше да дръпне нагоре стъклото. Изведнъж на лицето й се изписа отчаяние. — О, не… Прозорецът е закован! Не мога да го отворя.

Решетките също бяха доста здрави.

Пукотевицата от другата страна на фермата продължаваше.

— Знаеш ли къде е ДНК компютърът, Терез?

— Не…

— Не е тук! — навъсено го изгледа Шамборд. — Кой сте вие?

Не биваше да губят време.

— После ще ви обясня… отдръпни се, Терез — ще стрелям в прозоречната рамка.

Тя отскочи настрани и Смит извади револвера си.

Но преди да успее да стреля, вратата рязко се отвори и в стаята се появи отново нисичкият закръглен мъж, когото наричаха Мавритания.

— Има ли някакъв проблем?

Погледът му се насочи към прозореца и… остана прикован в Смит.

В следващия миг Мавритания извади пистолета си, хвърли се по корем на пода и стреля към прозореца, като викаше:

— Абу Ауда! Насам! Побързай!

Смит успя да се прикрие тъкмо навреме. Не можеше да отвърне на огъня, защото трябваше да стреля напосоки, а това би означавало да рискува живота на двамата Шамборд. Той стисна зъби. Втори куршум пръсна стъклото. Предпазливо надникна в стаята и… видя, че беше празна.

Емил Шамборд и дъщеря му бяха изчезнали. Нямаше го и дребничкият мъж.

Смит се втурна към третия прозорец. Възможно беше да са ги преместили в съседната стая. Но тя беше празна. В този миг иззад ъгъла се появи високият мъж с бялата роба, който охраняваше къщата. Следваха го още трима въоръжени мъже, готови за стрелба.

Смит се претърколи през рамо, а в краката му се посипа дъжд от куршуми. Имаше късмет, че облаците бяха закрили луната и стрелците нямаха добра видимост. Отвърна на огъня и успя да улучи единия от преследвачите си. Той се преви и падна, което предизвика известно объркване сред другарите му. Смит използва момента, скочи на крака и удари на бяг.

Зад гърба му последва същинска канонада — земята под краката му завря, разхвърчаха се туфи трева. Смит тичаше на зигзаг, по-бързо откогато и да било през живота си. Трябваше да затрудни преследвачите си максимално. Вероятно бяха отлични стрелци, но стрелбата по жива мишена, освен всичко друго, е и психология, добри рефлекси и интуиция — на това разчиташе Смит сега.

Наближи обръча от дървета точно когато започваше да изнемогва. С един последен отчаян отскок се хвърли зад най-близкия ствол, претърколи се, залегна и изстреля цял пълнител в посока на преследвачите си. Това ги накара на свой ред да залегнат.

Смит си пое дълбоко дъх. Мирисът на влажна земя и загниваща шума изпълни дробовете му. Скочи на крака и отново хукна под прикритието на дърветата. Искаше да заобиколи фермата и да се добере от другата й страна — там, където беше започнала среднощната престрелка. Ослуша се. Не чуваше преследвачите си. От предната страна на фермата още долитаха изстрели — ту откъслечни, ту цяла канонада.

Най-после се озова на мястото на действието и видя поне двайсет въоръжени мъже, залегнали в тревата. Стреляха в посока на обръча дървета, а оттам, иззад един стар дъб, също долиташе стрелба. Един от мъжете изрева, улучен от невидимия стрелец.

Водачът на охраната — високият мъж с бялата бедуинска роба, притича през поляната, приведе се и изрева нещо на арабски на хората в къщата. Само след секунди сградата изведнъж потъна в мрак — очевидно фуланът беше дал нареждане да угасят всички светлини, за да не бъдат хората му толкова лесна мишена. В същото време горе, точно под покрива на сградата, светна прожектор, лъчът му, управляван дистанционно, се насочи към обръча дървета и се спря на дъба, иззад който се стреляше.

Мъжът с бялата роба направи знак на хората си да минат в настъпление.

Сякаш в отговор на това измежду дърветата долетя яростна стрелба.

Двама от мъжете изреваха от болка — единият беше улучен в ръката, другият — в рамото. Останалите отново залегнаха и се прицелиха в посока на стрелеца. Водачът им се разкрещя на арабски — явно ги упрекваше за малодушието им. Самият той не беше залегнал и отново изпрати залп към стволестото дърво, обляно от ослепителната светлина на прожектора.

Смит прецени, че моментът е подходящ да се придвижи към дъба — вниманието на всички беше погълнато от стрелбата. И той запълзя натам под прикритието на дърветата.

Надникна иззад един храст и видя някаква коленичила фигура да зарежда автомата си „Хеклер и Кох MP5K“. Прожекторът осветяваше немилостиво предната част на дъба, но задната оставаше в сянка. И все пак Смит се беше приближил достатъчно, за да види, че дръзкият стрелец беше не друг, а… тъмнокосата, безлична жена, която беше видял вчера в Париж, в близост до института. Колко ли още изненади щеше да му поднесе тази вечер?

Тъмнокосата вече не беше с развлечените дрехи, а с тъмен гащеризон по тялото и плътно прилепнали ботуши. Така съвсем не приличаше на повлекана и се виждаше, че всъщност имаше доста стройна фигура. Смит забеляза още, че движенията й бяха плавни, спокойни и отмерени въпреки напечената ситуация. Личеше си, че разчита не само на уменията, но и на интуицията си и е сигурна, че инстинктът няма да я подведе.

Жената изпразни пълнителя на автомата си в полукръг и след последния откос, който даде, поредната жертва на стрелбата й изрева от болка.

Тъмнокосата се възползва от моментния смут в редицата на терористите, скочи на крака и хукна назад между дърветата.

Смит я последва, обзет от вълнение не само поради факта, че двамата се оказаха от един и същи лагер, но и защото в жестовете на тази жена имаше нещо странно познато. Дързостта й, точната, забележително хладнокръвна стрелба… всичко това му напомняше за някого и все пак беше готов да се закълне, че никога не е виждал това лице.

Докато Смит се чудеше, тъмнокосата отново залегна — този път зад някакъв храст. В същия миг откъм дъба се чуха изстрели и проклятия — терористите току-що бяха забелязали, че птичето е избягало.

Смит се притаи зад ствола на една топола, без да изпуска от поглед фигурата на жената. Разбира се… Това беше тя. Ранди Ръсел. Не можеше да греши. Което означаваше, че ЦРУ също работи по случая.

Усмихна се — ето защо беше толкова развълнуван. Така ставаше при всяка среща с Ранди. Тази жена го караше… да се чувства странно. Може би защото толкова много му напомняше за сестра си, София. Въпреки че, ако трябваше да бъде докрай честен пред себе си, и не само заради това.

Но това съвършено непознато лице… В момента обаче то изразяваше отчаяна решителност — терористите бяха се отказали от фронталната атака и сега настъпваха клинообразно, като се опитваха да я приклещят между двата си фланга. Трябваше да й помогне — челюстите на капана още малко и щяха да щракнат. Ранди го беше разбрала — достатъчно опитна беше и виждаше, че този път нямаше никакви шансове. Очите й мрачно святкаха — е, поне нямаше да им се даде лесно.

Дошъл бе моментът да се намеси и да напомни на господата за съществуването си.

Свали заглушителя от револвера си и откри огън. Изстрелът изтрещя оглушително, в следващия миг единият от терористите залитна назад и притисна дясната си ръка. Веднага последва втори изстрел и още един от атакуващите се преви от болка. Това внесе смут в редицата и мъжете един през друг хукнаха назад, за да си намерят прикритие. Междувременно измежду храстите долетяха един след друг три изстрела — Ранди се беше включила в престрелката.

Над тревожните възгласи на терористите се извисяваше гневният глас на водача им, който очевидно ги призоваваше да не отстъпват. Изправен в цял ръст, фуланът яростно размахваше ръце, а бялата му бедуинска роба се виждаше отдалече.

В този миг Смит чу зад гърба си нечии бързи стъпки и рязко се извърна.

— Като никога се радвам да те видя — задъхано прошепна Ранди. — Хайде — да изчезваме оттук!

— Хайде — то се е видяло… Колкото пъти те срещна, все препускаш нанякъде!

Тя му хвърли поглед изпод вежди и затича ниско приведена.

Смит я последва.

— Какво си направила с лицето си? — зададе й въпроса, който го човъркаше, въпреки че моментът не беше много подходящ.

Ранди не го удостои с отговор. Трябваше да се доберат до шосето преди терористите да са се съвзели от моментната суматоха. Това беше единственият им шанс да се измъкнат.

И двамата тичаха колкото сили имат — провираха се под клони, прескачаха дънери, заобикаляха храсти, стряскаха нощните животинки… Най-после стигнаха до черния път, който водеше към фермата, и се притаиха между дърветата.

— Забелязваш ли нещо подозрително? — попита Ранди.

— В смисъл — двукрако? Не. А ти?

— Все същият умник… — процеди Ранди.

Смит я гледаше и по лицето му играеше така добре познатата й усмивка. Винаги беше харесвала това лице — високите мъжествени скули, волевата брадичка…

Ядоса се на себе си. Сега не беше моментът да се размеква. Най-малкото разсейване, най-малкото невнимание можеше да ги погуби.

— Трябва да стигнем до Толедо преди тях — каза Джон. — Предлагам да побързаме. А по пътя ще ми разкажеш какво си сторила с лицето си. Само не ми казвай, че си се подложила на пластична операция — няма да го преживея.

Отново затичаха, вече рамо до рамо, надолу по пътя.

— Дай си ръката — изведнъж каза Ранди.

— Хмм… Дали да рискувам?

Тя бръкна в устата си, порови под горната си устна — отляво и отдясно, и извади подплънките, които правеха лицето й неузнаваемо.

— Ето, виж.

Смит бързо дръпна ръката си.

— А, не. Мерси!

Ранди се засмя и мушна подплънките в единия от джобовете си.

— Ще си оставя перуката. С русата коса ще съм като светофар. Стига ни фосфоресциращата ти хавайска риза. Добре поне, че е тъмносиня.

Наистина беше добра, не можеше да се отрече. Знаеше как с минимум грим да постига максимален ефект. С подплънките под горната устна фините хармонични черти на лицето й ставаха просто неузнаваеми — очите й изглеждаха по-сближени, брадичката — прекалено малка… Сега обаче си беше пак каквато я помнеше — неустоимо привлекателна млада жена. Или поне би могла да бъде, ако не беше бодлива като таралеж.

Докато си мислеше за това, Смит не преставаше да се оглежда за терористите. Очакваше всеки миг да чуят зад гърба си бръмченето на камион и от него да наскачат въоръжени мъже или да затрака картечница. Сякаш в отговор на мислите му откъм фермата долетя шум на двигатели и пърпорене на витла.

— Чуваш ли? — прошепна.

— Да не съм глуха?!

Секунди по-късно трите хеликоптера се издигнаха в нощта, закръжиха над фермата като гигантски птици и се насочиха на юг. По небето плавно се носеха тъмни облаци с раздърпани краища. Луната надникна иззад тях и отново се скри.

— Ометоха се! — възкликна Ранди. — Дявол да го вземе!

Смит учудено я погледна.

— Предвид обстоятелствата, очаквах да кажеш „Слава Богу“…

— „Предвид обстоятелствата“ ли? — тросна се тя. — От две седмици следя Мавритания и ето че сега отново ми се изплъзва под носа, а още не знам нищо конкретно за него и за хората му… Голям късмет извадих, няма що…

— Можеше и да е по-зле… — кротко каза Смит. — А колкото до това, кой е Мавритания… той ръководи ислямска терористична организация, наречена „Щитът с полумесеца“, която е отговорна за експлозията в института „Пастьор“, макар и непряко…

— Тоест?

— Атентатът е поръчан от тях, но е дело на баската терористична групировка „Черен пламък“.

— За пръв път ги чувам…

— Нищо чудно. Били са преустановили дейността си в продължение поне на десет години. Приели са поръчката на Мавритания, защото са имали нужда от пари, за да се върнат отново в играта. Твоите хора могат да уведомят ислямските власти… „Черен пламък“ са замесени и в отвличането на Емил Шамборд и дъщеря му. Тази нощ и двамата бяха във фермата. ДНК компютърът също е в ръцете на Мавритания.

Ранди изведнъж се спря като закована.

— Искаш да кажеш, че Шамборд е жив? Сигурен ли си?

— Напълно. Видях го с очите си.

— А… видя ли компютъра?

— Не. Мисля, че не беше там.

Известно време продължиха пътя си в мълчание, погълнати от собствените си мисли. Най-после Джон попита:

— И ти ли участваш в издирването на ДНК компютъра?

— Най-общо казано. Но пряката ми задача е да следя Мавритания. Знаеш ли, че наблюдаваме всички известни лидери на терористични групировки? Мавритания се беше покрил през последните три години, но сега отново е излязъл от дупката си. Успях да го проследя от Алжир до Париж. Точно тогава стана експлозията в „Пастьор“, заговори се за предполагаемото изчезване на ДНК компютъра и ни беше наредено да повишим бдителността си. Но така и не видях Мавритания да влиза във връзка с друг терорист, освен със стария си приятел от Ал Кайда, фулана Абу Ауда — високия мъж с бялата роба.

— А какво е накарало ЦРУ да прояви такъв интерес към Мавритания?

— Мосю Мавритания — усмихнато го поправи Ранди. — Той държи на тези неща. Доколкото знаем, истинското му име е Халид ал-Шанкити, въпреки че понякога се представя като Мафуз Ауд ал-Валиди. Бил е старши лейтенант на Бен Ладен, но се разделили преди Бен Ладен да тръгне с хората си към Афганистан. Мавритания се подвизава в дълбока нелегалност и гледа да не се набива много в очите. Досега дейността му е била съсредоточена предимно в Алжир. А ти какво знаеш за този… „Щит с полумесеца“?

— Почти нищо, освен онова, което видях с очите си във фермата. Добре обучени са и изглеждат опитни бойци — поне командирите им със сигурност са такива. От езиците, които чух, си направих заключение, че са събрани откъде ли не — общото помежду им е, че всички са ислямски фундаменталисти. Така че си имаме работа с панислямска групировка, дяволски добре организирана при това.

— Може да се предположи — като знаем кой е тарторът им. Мавритания е врял и кипял, хитър е като лисица. — Тя го погледна с присвити очи. — Между другото теб какво те носи насам? Явно и ти душиш наоколо… Във връзка с компютъра, нали? Като те видях в Париж, от Ленгли се опитаха да ми пробутат някаква история, че уж си дошъл да държиш ръката на горкия Марти… Ако не те познавах, можеше и да се хвана…

— Марти ми е приятел, Ранди. И едва не беше убит. Това не е ли достатъчна причина да искам да го видя и да се опитвам да разбера кой може да му е сторил това? Ще направя всичко възможно тези типове да си получат заслуженото. — Това звучеше убедително, но все пак беше само част от истината и доколкото познаваше Ранди, не очакваше да я заблуди. Това момиче виждаше в хората като рентген.

— Глупости! — изсмя се тя. — Направо ще ме разплачеш… Приятелството с Марти си е приятелство, но както виждам, не седиш в болницата до леглото му, а все тичаш нагоре-надолу. Сто процента работиш за разузнаването, но за кого по-точно? Не си изпратен от ЦРУ, нито от ФБР, нито от Управлението за национална сигурност… Защо просто не ми кажеш, вместо да се опитваш да ме баламосваш?

Би желал да можеше да й каже, но не беше толкова просто. Дейността на Първи отдел беше толкова дълбоко засекретена, че нямаше право да споменава за съществуването на отдела дори пред човек от ЦРУ, дори това да беше Ранди. Доброволно беше приел тези условия, но в моменти като този беше доста изнервящо.

Междувременно бяха стигнали до едно възвишение — на идване дори не го беше забелязал, но сега и двамата бяха прекалено грохнали, спряха и го загледаха, като че ли искаха да го преместят с поглед.

— Дали не е време да се върнем и да огледаме фермата? — предложи Смит. — Дори да са се изнесли, можем да открием нещо, което да ни насочи… Ако пък заварим някого, ще го поразпитаме и ще се опитаме да измъкнем някаква информация. — Той побърза да добави: — Казах ти, че го правя само заради Марти. Чувствам се длъжен. Станала си прекалено подозрителна — това е професионален дефект. Навремето баба ми казваше: „Не търси под вола теле…“ Много мъдра приказка.

Ранди отвори уста, за да каже нещо, но изведнъж трепна и се заслуша.

— Шшт! Я чуй!

Не можеше да сбърка този шум — тихото бръмчене на двигател. По шосето приближаваше автомобил със загасени фарове. Двамата отскочиха от пътя и се шмугнаха в близката маслинова горичка. Звукът се чу по-ясно — автомобилът се спускаше надолу по хълма.

Изведнъж бръмченето спря.

— Какво стана? — прошепна Ранди.

— Изгаси мотора — отвърна Смит. — Сега се движи по инерция. Чуваш ли гумите? Ето… вгледай се по-внимателно и ще го видиш — черен автомобил, движи се по посока на фермата.

— Със загасени фарове и изключен двигател… Интересно.

Двамата се разбраха без много приказки и Джон изтича зад едно маслиново дърво непосредствено до пътя, отделно от останалите.

Оттук можа постепенно да различи по-ясно очертанията на автомобила — черен, старовремски, като от филмите за Втората световна война. Вътре нямаше други пътници освен шофьора и Смит направи знак на Ранди — „Щитът с полумесеца“ не би изпратил един-единствен човек да се заеме с тях. Ранди кимна — очевидно и тя смяташе така.

Елегантният стар автомобил продължи да се плъзга надолу по пътя и вече се беше приближил на двайсетина метра. Ранди и Джон се спогледаха и Ранди посочи първо себе си, после Джон, после автомобила. Жестът беше достатъчно красноречив — и двамата се бяха уморили от тичане… Джон се ухили в знак на съгласие.

Застанаха от двете страни на пътя и когато автомобилът се изравни с тях, като по даден знак скочиха на издадените му стъпала. Джон се задържа за вратата, а със свободната си ръка измъкна револвера и го насочи към широкополата шапка на шофьора.

Странното беше, че мъжът дори не трепна. Изобщо не го удостои с внимание. В този момент Джон забеляза бялата яка и черните свещенически одежди. Англикански пастор, по дяволите.

Ранди му правеше знаци от другата страна — не беше добра идея да отмъкнат колата на свещеник. Да, безспорно, така си беше.

— Какво, чеда мои, съвестта ви ли заговори? — прогърмя глас с британски акцент. — Знам, че щяхте да се доберете до Толедо рано или късно, но пък щеше да ви отнеме доста време, а както вие, американците, обичате да казвате, „времето е пари“.

Този глас не можеше да се сбърка с никой друг.

— Питър! — извика Джон. — Какво става — всички ли са се включили в издирването на ДНК компютъра?!

— Очевидно, приятелю, и това не е никак чудно, като се има предвид цялата суматоха… А това все още е само върхът на айсберга. Хайде, настанявайте се…

Джон и Ранди се разположиха на задната седалка.

— Как се озова тук, Питър?

— По стария изпитан начин — душейки като хрътка. Също както и вие, предполагам. Бях горе на хълма и видях малката фиеста, която заформихте във фермата. Доста пушилка се вдигна…

— Видял си всичко?! — избухна Ранди. — И не дойде да ни помогнеш?!

— Отлично се справихте и без мен — подсмихна се Питър. — Затова пък няма смисъл да се връщате във фермата — спестих ви усилията. Видях каквото трябваше.

— Бил си във фермата?

— Хвърлих едно око. Изнесли са се и не са оставили нищо след себе си освен неизядената вечеря. Нито дори една-единствена хартийка, ако не броим пепелта от изгорели книжа в камината. Натоварили са всичко в хеликоптерите и са офейкали. Не ни остава друго, освен да продължим гоненицата.

(обратно)

Шестнайсета глава

Елисондо Ибаргенгойтия облиза с език пресъхналите си устни.

— Мислехме, че вече сте заминали, мосю Мавритания… Имате и друга поръчка за нас, казвате… — Той гледаше върховете на обувките си и пристъпваше нервно от крак на крак.

— Да, Елисондо, обстоятелствата ме задържаха в Толедо. Останалите заминаха, скоро и аз ще ги последвам. Мисля, че имам предложение, което ще ви заинтересува. Повиках ви, за да го обсъдим. — Мавритания се усмихна, като наблюдаваше внимателно Елисондо.

Срещата на тримата баски — Елисондо, Сумая и Итурби, с Мавритания беше в катедралата на Толедо в параклиса на Бялата мадона, прочут с орнаментните си, с колоните в стил рококо и изящните статуетки.

— За какво става въпрос? — пооживи се Елисондо.

— Ще стигнем и до това, Елисондо, имай малко търпение — Мавритания се облегна на бастунчето си. — Всичко по реда си. Първо ще ми разкажете как точно убихте американския полковник… Смит. Казахте, че тялото му е в реката, нали така? Можем ли да сме сигурни, че е мъртъв?

Елисондо разпери ръце.

— Застрелях го и той падна в реката… Итурби се опита да извади тялото, но течението го повлече… Разбира се, по-добре би било да сме заровили трупа, но така се случи… Течението е силно и трупът може да стигне чак до Лисабон… Изобщо няма шанс някой да познае тялото, бъдете спокоен.

Мавритания замислено поклати глава, като че обмисляше евентуалните проблеми, които биха могли да възникнат, ако трупът бъде открит.

— Има нещо, което ме смущава, Елисондо… Ще ти кажа какво. Абу Ауда — той посочи чернокожия великан, облегнал гръб на стената — ме уверява, че единият от нападателите във фермата е бил… самият полковник Смит. Много неприятно, нали? Явно не е бил съвсем… мъртъв.

Елисондо пребледня като восъчните статуи.

— Застрелях го. Не може да е бил той. Сигурен съм, че…

— Там е работата, че и Абу Ауда е сигурен — прекъсна го Мавритания. Говореше все така кротко, почти бащински. — Той е виждал полковник Смит в Париж, така че…

Тогава Елисондо разбра. Измъкна ножа си и се хвърли към Мавритания. В същия миг Сумая извади пистолета си, а Итурби се завъртя, готов да побегне.

Но Мавритания рязко замахна с бастунчето си и от върха му изскочи тънко острие. То проблесна за миг и хлътна в тялото на засилилия се Елисондо. На лицето на баска се изписа учудване. Мавритания завъртя острието с отмерено движение и Елисондо се преви, стиснал в шепи собствените си вътрешности. Мавритания го гледаше, както се гледа червей. Безжизненото тяло падна в краката му.

Сумая не беше успял дори да натисне спусъка, когато ятаганът на Абу Ауда изсвистя. Кръвта шурна като фонтан и Сумая се строполи с прерязано гърло.

Итурби се спусна към вратата, но острието на ятагана прониза гърба му и се подаде от другата страна. Гигантът вдигна с две ръце сабята си и с нея — гърчещия се в агония баск. Черните очи на Абу Ауда искряха гневно. Когато мъжът клюмна като парцалена кукла, фуланът издърпа сабята, изми острието й в купела със светена вода и я избърса в робата си.

Мавритания изтри окървавеното острие в белия покров на олтара, натисна едва забележимото копче на бастуна си и острието се прибра.

Абу Ауда въздъхна.

— Отдавна не бях проливал вража кръв, Халид… Несравнимо с нищо усещане.

— Така е — кимна Мавритания, — но да побързаме. Имаме още много работа.

Двамата прескочиха телата на мъртвите баски и се измъкнаха навън в нощта.

Час по-късно Джон, Ранди и Питър се движеха по магистралата, която излизаше от Толедо. Бяха минали през града, за да прибере Джон лаптопа и куфара си от багажника на взетото под наем „Рено“. Висенте беше успял да се измъкне — в колата беше останало само прерязаното въже. Джон се надяваше младежът да се възползва от шанса да започне на чисто — все пак той беше още почти дете, целият живот беше пред него.

И така, Джон натовари багажа си в огромния черен автомобил, Питър седна зад кормилото и тримата отново се понесоха. Скоро кулите и островърхите покриви на древния град останаха зад гърба им. Питър се придържаше към максималната разрешена скорост — сто и двайсет километра в час — не искаха да си имат неприятности с полицията.

Ранди се беше разположила на задната седалка и облегнала гръб на меката кожена тапицерия, слушаше Джон и Питър да се съветват по кой път да стигнат до Мадрид, където щяха да набележат по-нататъшния си план за действие.

— Не бива да се връщаме по същия път, по който е дошъл Джон, защото баските може да са го проследили — подхвърли тя и се ядоса сама на себе си — защо винаги когато Джон беше наблизо, ставаше толкова рязка и дръпната? Отначало го беше упреквала за смъртта на годеника си Майк в Сомалия и за трагичния край на сестра си София, но с течение на времето беше започнала да изпитва към него уважение. Опитваше се да остави миналото зад гърба си, но някак не се получаваше — сянката му още я преследваше и тегнеше над нея. Най-странното беше, че долавяше у Джон същото желание да забрави миналото, но това, вместо да ги сближи, ги сковаваше и създаваше някакво напрежение помежду им.

— Един дявол знае на какво ще се натъкнем от тук нататък — промърмори Питър. — Дано все пак да е молекулярният компютър.

Бивш разузнавач от МИ-6 и офицер от Специалната авиация, той вече беше „излязъл в пенсия“. Поне официално. Но очевидно все още се ползваха от услугите му за специални мисии. Беше жилест и суховат, с изсечени черти на лицето и изтъкано от мускули тяло под свещеническите одежди. Въпреки че говореше за възрастта си с добродушна самоирония, би могъл да засрами повечето трийсетгодишни.

Той се усмихна и загорялото му лице се набразди от ситни бръчици.

— Джон, приятелю, писано ни било пътищата ни да се пресекат отново. Впрочем след последната ни среща ми остана спомен от теб, но и ти го отнесе, а, братле?

Питър свали широкополата свещеническа шапка и Джон видя превръзката на главата му.

— Дявол да го вземе! Ти си бил, значи?! Санитарят от болницата „Помпиду“, който предизвика такава суматоха…

Сега си спомни, че в мъжа, когото преследваше по болничните коридори, имаше нещо смътно познато. Ето защо Питър не беше използвал автомата си, а само го размахваше предупредително… Всъщност беше дал един-единствен изстрел, но във въздуха.

— Излиза, че си бил там, за да пазиш Марти, не да го убиваш…

— Именно — стрелна го Питър с ястребовия си поглед. — Казаха ми, че при Марти бил дошъл посетител, „близък на семейството“. Ха! Как, мислиш, ми прозвуча това? Единственото „семейство“ на Марти е онова куче, което прибра от улицата… реших, че има нещо мътно, и побързах да видя за какво става въпрос… Нататък знаеш. За малко цялата ми дегизировка да отиде по дяволите.

— Значи МИ-6 също се интересува от Марти? — обади се Ранди от задната седалка.

— Определено. Всички са се изправили на нокти заради ДНК компютъра.

— И те потърсиха?

— Ами да… От една страна, неведнъж съм имал вземане-даване с французите, които са доста специални… От друга, официално съм „извън играта“. Което ще рече, че ако работите тръгнат на зле, по-трудно ще се докаже кой е замесен и интересите на Короната няма да пострадат. МИ-6 ще излязат сухи от водата, а ако някой загази, това ще съм аз. Чиста работа. Но да си в пенсия, си има и своите добри страни — той смигна на Джон. — Ако не ми се играе, никой не ме закача — оставят ме да си кротувам в ъгълчето, щат не щат.

Ранди поклати глава усмихнато — Питър никога не се вземаше прекалено на сериозно и чувството му за хумор можеше да разведри и най-напрегнатата ситуация.

— Но тогава защо беше целият този театър в болницата? — навъсено попита Смит. — Не можа ли просто да ме предупредиш, че си ти? Вместо това трябваше да прескачам колички за бельо…

— Защо? Това си струваше да се види — ухили се Питър. Той помълча и добави сериозно: — Знаеш как е. Човек никога не може да бъде сигурен. Знам ли кой и с каква цел те е изпратил? „Даунинг стрийт“ и Овалният кабинет не винаги гледат в една посока, така че… предпазливостта преди всичко.

— Но после те видях да влизаш в пансиона на генерал Хенц — продължи Джон, подозрителен на свой ред. — Май все пак интересите ни се застъпват доста тясно?

— Видял си ме?! — възкликна Питър. — Това не ми харесва. — Значи може и някой друг да ме е забелязал.

— Всъщност тогава изобщо не предполагах, че си ти, ако това те успокоява.

На лицето на Питър се изписа облекчение.

— Е, нали това беше целта?

— Особено когато посещаваш тайно американски генерал.

— Главнокомандващ силите на НАТО — уточни Питър.

— И каква работа имаш с него? — поинтересува се Джон.

— Съжалявам, братле. Информацията е поверителна. — Питър звучеше категорично и даде да се разбере, че не възнамерява да кажа нищо повече.

За онези, които бяха свикнали с вечните задръствания по улиците на Мадрид, магистралата си беше направо безлюден път. От време на време покрай тях прелиташе по някой и друг автомобил, но Питър нямаше намерение да се състезава с никого. Когато наближиха китното, потънало в зеленина градче Аранхес, бивша лятна резиденция на испанските кралски семейства, се отклониха от шосе №400 на север към Мадрид. До там оставаха не повече от петдесет километра. Луната изгря и разля сребърно сияние над ягодовите поля, доматените насаждения и нивите със захарно цвекло.

Ранди се наведе към Джон, облегнала лакти на предната седалка.

— Хайде, Джон, изплюй камъчето. За кого, по дяволите, работиш? Не ме карай да си мисля, че скъпите ми шефове прилагат отново старата си изпитана тактика лявата ръка да не знае какво прави дясната.

— Дойдох тук по свое собствено желание, Ранди. Никой не ме изпраща — кротко повтори Джон, без да храни особено големи надежди, че младата жена ще се хване на тази въдица. Едно от най-забележителните й качества беше нейната необикновена проницателност, както и способността й никога да не пуска нишката, преди да е разплела нещата докрай. В това отношение притежаваше неотстъпчивостта на булдог.

— Мисли каквото щеш — добави Смит, като видя изражението й. — Питър ми вярва, нали, стари друже?

Питър се подсмихна.

— Честно казано, и на мен ми се струва, че има нещо мътно… Ранди е права. Плюс това, ако моите хора действаха зад гърба ми, направо щях да побеснея. Така че напълно я разбирам.

Смит въздъхна. Явно беше дошъл моментът да прибегне до резервния вариант.

— Добре де, добре — разпери ръце той. — Виждам, че от вас нищо не може да се скрие. Действително работя за военното разузнаване. Изпратен съм, за да събера сведения за молекулярния компютър на Шамборд. Искаме да разберем дали наистина не е бил създаден действащ прототип и дали целта на експлозията не е била точно тази — някой да измъкне компютъра и записките, като прикрие това зад бомбен атентат.

Ранди поклати глава.

— Ако работеше за военното разузнаване, щях да знам…

— Не е задължително — възрази Смит. — Всяка организация си има своите тайни козове, своите скрити карти…

Това беше най-близкото до истината обяснение, което можеше да им предложи, и този път Ранди като че ли прие думите му за чиста монета, от което Джон изпита известно угризение. Сърце не му даваше да мами точно нея, но се налагаше. Такива бяха правилата.

— Е, видя ли? — на лицето на Ранди просветна усмивка. — Не боляло да кажеш истината. Само внимавай — да не ти стане навик.

— Хм… От един път не вярвам да се пристрасти — сухо подхвърли Питър. Смит разбра, че за разлика от Ранди, той не е склонен да му вярва, но не смята да задълбава въпроса.

— Оставете сега това — каза британецът, взрян в шосето пред себе си. — Имаме си преки задължения, да не се разсейваме. Мен лично ме притеснява повече фактът, че Шамборд е жив и здрав, а френската полиция твърдеше противното. Тази работа с отпечатъците ще се окаже доста гнила, което ме навежда на определени мисли…

— Аз също се питах как точно е било скалъпено всичко и стигнах до извода, че терористите са оставили в института труп с неизвестна самоличност, преди да вдигнат сградата във въздуха. Освен това предвидливо са отрязали крайниците на трупа и са ги разпръснали в определен радиус, така че да пострадат от експлозията, без обаче да бъдат унищожени. Оставало е само да бъдат намерени и… някой техен човек да подмени отпечатъците и ДНК анализа с тези на Шамборд. Полицаите не са се усъмнили, защото според тях никой не би имал причина да го прави. Съдбата на горкия Шамборд е била ясна, оставало е само да се открият някакви останки от тялото, за да бъдат спазени формалностите и смъртта на учения — потвърдена официално.

— Терористите сигурно доста са се поизпотили, докато полицията открие ръката — подхвърли Ранди. — Въпреки че, в най-лошия случай, Шамборд, така или иначе, щеше да бъде обявен за мъртъв, предвид обстоятелствата.

— Странното е само как са успели да вкарат трупа в института… — каза Питър. — Било е доста рисковано.

— Имам обяснение — тихо отвърна Джон. — Според мен трупът чисто и просто си е влязъл с тях, на два крака, нищо неподозиращ, или пък — доброволна жертва в името на исляма, с гарантирано място в рая.

— Мислиш ли?! — прехапа устни Ранди.

— Още един камикадзе — напълно е възможно.

Тримата помълчаха, потиснати от темата. Най-после Джон попита:

— А как се озова точно тук, Питър? Твой ред е да ни разкажеш.

Питър кимна.

— Ето как. След атентата агенти на МИ-6 бяха забелязали в Париж известния баски терорист Елисондо Ибаргенгойтия. Появата му в града някак беше убягнала от вниманието на Второ бюро, затова пък френската полиция беше успяла да арестува друг бивш член на „Черен пламък“. Всичко това ни насочи към Толедо, където е седалището на организацията. Решиха да изпратят мен да си опитам късмета, тъй като и преди съм си имал работа с Елисондо. А и както казах, вече съм пенсионер, „волна птичка божия“, и присъствието ми тук или там не е задължително да бъде свързано с целите на британското разузнаване. Дошъл съм да се порадвам на заслужената си почивка — винаги съм мечтал да обиколя Испания. — Той се ухили.

Смит кимна. Съображенията на британците му бяха ясни. Всички гледаха да се подсигурят — включително и неговото собствено правителство.

Той се облегна назад и се загледа през прозореца. Небето на Ла Манча беше обсипано със звезди, а луната беше слязла ниско. Подобна гледка винаги го караше да настръхва и да осъзнава факта, че звездите и вселената ще съществуват винаги. Що се отнася до човешкия род, не беше толкова сигурен.

Каза, без да откъсва поглед от нощното небе:

— Очевидно е, че с вас се пържим на един огън — инструкциите са да действаме без много шум и да не споделяме нищо с никого, най-вече с агенти на друго разузнаване. — Той въздъхна. — Знаете как е нагоре по етажите — всеки се страхува и от сянката си, а пословичното съперничество между правителствата няма да ни изведе на добър край, помнете ми думата. Рано или късно ще настане същински Армагедон. По всичко личи, че „Щитът с полумесеца“ подготвя голям удар. Още не знаем срещу кого ще бъде насочен той, но според мен е крайно време да обединим усилията си пред общата заплаха. Освен това се познаваме достатъчно добре и знаем, че можем да имаме доверие един на друг.

Ранди кимна след кратко колебание:

— Мисля, че Джон е прав. Мавритания полага повече усилия от обикновено, за да прикрие следите си — стигнал е дотам, че да използва друга терористична групировка за параван, което ме навежда на мисълта, че действително е замислил нещо голямо. Още повече, че държи в ръцете си молекулярния компютър и самия Шамборд. Съгласна съм, че в такъв момент сътрудничеството ще ни е само от полза, каквото и да мислят шефовете ни.

— Значи, решено — заяви Питър. — Един за всички, всички за един, а началството — да си гледа работата.

— Чудесно — кимна одобрително Джон. — Сега вече спокойно можеш да споделиш с нас истинската причина за посещението си при генерал Хенц.

— Не отивах при Хенц, а при Джери Матиас.

— При старши сержанта?!

— Именно. Навремето той беше от специалните части — запознахме се в иранската пустиня преди години. Исках да видя дали няма да измъкна някаква интересна информация от него.

— За какво по-точно?

— Информация… от кухнята на НАТО — уклончиво отвърна Питър.

— Пак започна да увърташ — намръщи се Ранди.

— Съжалявам, стар навик — усмихнато сви рамене британецът. — Ето за какво става въпрос — установих, че някой е телефонирал на Елисондо Ибаргенгойтия от щабквартирата на НАТО.

— Искаш да кажеш, че „Черният пламък“ или „Щитът с полумесеца“ имат човек в НАТО?!

— Това е едната възможност.

— Или някой в НАТО се опитва да установи контакт с терористите, за да се добере до молекулярния компютър? — предположи Джон.

— Това е другата… Сержант Матиас е бивша „зелена барета“, а понастоящем — иконом на генерал Хенц. Надявах се да е надушил нещо по стар навик, но за съжаление той не можа по никакъв начин да ми помогне. Нищо, бях длъжен да опитам. Освен това разполагах с някаква следа — седалището на „Черен пламък“ в Толедо. Това все пак беше по-добре от нищо.

— Е, Джон, без да те тревожа, мисля, че „Черен пламък“ бяха дотук — подхвърли Ранди.

— Уви, повече от сигурно е, че няма да им се размине — кимна Питър. — Мавритания не обича да го баламосват. Нищо чудно вече да са си платили за дяволъка…

— Да, Мавритания определено е съжалил за избора си. „Черен пламък“ се опитаха да го преметнат, объркаха плановете му и му докараха сериозни неприятности. Би трябвало да иска да се отърве от тях час по-скоро, и то по единствения сигурен начин. — Като каза това, Джон изведнъж се сети, че от сутринта не се беше обаждал в болницата да пита за Марти.

— На кого звъниш? — попита Ранди, като го видя да набира номера на клетъчния си телефон.

— Искам да проверя как е Марти. Току-виж е дошъл в съзнание…

Но за съжаление приятелят му не се възстановяваше толкова бързо, колкото му се искаше. От болницата му отговориха, че състоянието на доктор Целербах е стабилно, но все още не е излязъл от комата.

(обратно)

Седемнайсета глава

Гибралтар

Генерал-лейтенант Арнолд Мур седеше на задната седалка на служебния автомобил на Кралската военновъздушна база доста обезпокоен. Приключилата на борда на „Шарл дьо Гол“ среща го беше навела на мрачни размисли. Не можеше да не си зададе въпроса — какво, по дяволите, ставаше? Каква беше истинската цел на това събиране, организирано от неговия дългогодишен съюзник и стар приятел Роланд ла Порт и проведено при най-строга секретност? Вперил невиждащ поглед пред себе си, генералът сякаш не забелязваше ярките светлини на самолетите, излитащи или кацащи на летището на бившата британска колония. Повдигнатите на срещата въпроси бяха обсебили цялото му съзнание.

Французите от край време бяха известни с носталгията си по миналото величие на страната, но в същото време притежаваха практична жилка, която не им позволяваше да хранят излишни илюзии и да се вземат прекалено на сериозно. Ла Порт, като заместник-главнокомандващ на НАТО, винаги беше държал извънредно много на Силите за бързо реагиране, но това беше напълно разбираемо — страните членки на НАТО бяха принудени да съгласуват всяка своя стъпка с американците, а европейският корпус им осигуряваше известна независимост и самоуважението им.

Но ето че сега Ла Порт беше преминал към отявлен антиамериканизъм. Поне с такова впечатление остана Мур след днешната среща. Или грешеше? Дали онова, което му се струваше открита враждебност спрямо американците, не беше всъщност израз на здрав разум и желание да се облекчи военната машина? Надяваше се да е по-скоро второто. Защото кому беше потребно създаването на още една антагонистична свръхсила в един и без това настръхнал, раздиран от противоречия свят? Мур дълбоко се съмняваше, че това би допринесло за международната стабилност.

Като оставим настрана антиамериканската реторика на Ла Порт, още нещо го беше притеснило не на шега — всички тези намеци, че не е изключено Щатите в най-скоро време да бъдат подложени на електронен тероризъм, който да парализира командните системи и контрола върху комуникациите. Последиците от това биха били ужасяващи не само за американците, но как французите биха могли да знаят за съществуващата реална заплаха?

Очевидно бяха научили отнякъде за проникването на неизвестния хакер в компютърната мрежа и за напразните усилия той да бъде спрян и засечен.

Доколкото му беше известно, информацията за случилото се беше строго секретна — уведомено беше единствено британското правителство, както и генерал Хенц, главнокомандващият силите на НАТО.

И все пак тази информация по някакъв начин беше достигнала до французите. Имаше едно възможно обяснение и от него генерал Мур го побиха тръпки. Не… това беше изключено, направо абсурдно.

Съществуваше ли връзка между французите и хората, замесени в електронните атаки?

Главата му щеше да се пръсне.

Тези съмнения бяха ужасяващи, но не и безпочвени… Налагаше се да ги сподели с някого, най-добре с министър-председателя, и то лично, на четири очи.

Той въздъхна с натежало сърце. Не беше лесно да бъде отправено толкова сериозно обвинение… Възможно беше да се е заблудил, да се е получило някакво недоразумение… Но предпочиташе да бъде опроверган, отколкото да премълчи опасенията си.

Докато чакаше своя личен шофьор и пилот да зареди с гориво реактивния „Торнадо F3“, Мур размишляваше какво точно ще каже на министър-председателя. Трябваше да предаде ситуацията много точно — без да преувеличава или да омаловажава нищо. Отново си припомняше разговора дума по дума, опитваше се да открие някакъв нюанс, който му е убягнал.

Най-после Стебинс, шофьорът му, почука по стъклото.

Сър Арнолд се сепна.

— Готови ли сме за тръгване, Джордж?

— Тъй вярно, сър!

— Вече си цивилен, Джордж. Не е необходимо да отговаряш по устав — усмихна се генералът, докато се измъкваше от колата с куфарчето си в ръка.

— Да, сър!

Сър Арнолд поклати глава. Пагонът оставяше своя отпечатък върху човека задълго, може би — веднъж завинаги.

— Е, Стебинс, да вървим.

Четвърт час по-късно, вече с авиаторски гащеризони и каски на главите, двамата се качиха в самолета: Стебинс — на пилотското място, генералът — зад него, на мястото на навигатора.

Докато свръхзвуковият самолет плавно се издигаше в нощното небе над Гибралтар, сър Арнолд се питаше дали не трябва да поговори и с министъра на отбраната, а така също и с главнокомандващия, Колин Кампбел. Да, така щеше да е най-добре. Заедно щяха да обсъдят ситуацията.

Гледката на нощното небе отвлече за малко вниманието му от земните проблеми. Тази дивна красота неизменно го караше да затаи дъх. Ако Бог действително не съществуваше, кой тогава би могъл да създаде нещо толкова съвършено?

Подобни мисли му минаваха през главата, докато самолетът набираше височина. Когато изведнъж торнадото избухна в пламъци, никой долу не разбра какво точно се беше случило — в небето се виждаше само една светеща точица — вероятно падаща звезда.

Мадрид, Испания

Мадрид има своя собствена пулсираща енергия, която се усеща навсякъде, особено нощем, и неизменно се предава и на гостите на града. Джон, Питър и Ранди я почувстваха още с пристигането си. Във въздуха се носеше музика и това създаваше някаква особена празничност, желание да се потопиш в ритъма на този град, да се присъединиш към сърдечните, темпераментни мадридчани, чиято толерантност към чужденците беше пословична, и да се забавляваш до насита.

Питър остави взетия под наем автомобил в гаража на стар приятел, комуто имаше пълно доверие, и поведе Джон и Ранди към спирката на метрото. Минаха по калдъръмени улички, през площадчета с ромолящи фонтани и вековни дървета. Въпреки че бяха капнали от умора и едва мъкнеха багажа си, не можеха да останат равнодушни пред очарованието на града.

И все пак, когато най-после стигнаха до площад „Маравиляс“, въздъхнаха с облекчение. Недалеч оттук, в сърцето на най-живописната, бохемска част на града, която и нощем кипеше от живот, се намираше тайната квартира на МИ-6, накъдето се бяха запътили.

Шестетажната каменна сграда на улица „Домингин“, с дървените капаци на прозорците си, балконите от ковано желязо и магазинчетата с пъстри сенници на партера, по нищо не се отличаваше от останалите сгради в традиционен стил, които придаваха облика на този одухотворен, артистичен квартал.

Докато Питър отключваше външната врата, Джон и Ранди държаха под око улицата.

Апартаментът, в който влязоха, явно беше видял и по-добри времена, но това все пак беше тайна квартира, а не хотел с пет звезди. Джон и Ранди бяха благодарни, че най-после ще си отдъхнат, ще се измият и преоблекат.

След малко, вече поосвежени, се събраха в уютния хол край камината.

— Май е време да докладвам на моите хора — каза Джон и извади клетъчния си телефон. Набра номера на Фред Клайн и изчака, докато сложните електронни кодове бъдат разчетени и проверени.

Когато най-после чу гласа на шефа си, той звучеше доста напрегнато:

— Изключи. Незабавно.

Връзката прекъсна и Джон промърмори озадачено:

— Пак е станало нещо… Дявол да го вземе.

Ранди реши на свой ред да се опита да се свърже с шефовете си. Телефонът в далечна Вирджиния звъня дълго време, без никой да вдигне. Тя се намръщи, но най-после чу:

— Ръсел?

— Същата.

— Веднага изключи!

Връзката прекъсна.

Ранди и Джон се спогледаха.

— Ама че работа…

— Имам чувството, че някой е проникнал в свръхсекретните електронни комуникационни сателити — свъси вежди Питър. — Което означава, че и разузнаването в Лондон, МИ-5 и МИ-6, е в цайтнот. Няма смисъл дори да пробвам…

Ранди прехапа устни.

— Добре поне, че не изтече никаква информация…

— Дано да е така — замислено поклати глава Питър.

Джон веднага разбра какво имаше предвид той.

— Ранди, опасявам се, че е твърде вероятно да са проследили откъде се обаждаме. Ако имаш на разположение ДНК компютъра, това не е никак сложно.

— Но, Джон, смяташ ли, че хората на Мавритания са имали време…

— Да, при положение, че другата им база е била някъде наблизо. Според мен са използвали фермата само за да се разплатят с Елисондо. Компютърът дори не беше там, а Мавритания не би рискувал да се отдалечи от него задълго. Да се надяваме, че вас не са успели да засекат, но ако и аз тръгна да набирам, веднага ще ни сгащят… Лондон е прекалено близо до Мадрид. Просто трябва да приемем факта, че известно време няма да можем да разчитаме на електронните връзки.

— Връщаме се в каменната ера — въздъхна Ранди. — До такава степен сме свикнали със съвременните начини за предаване на информация, че ни се струва направо немислимо да използваме куриери или самите ние да хвърчим насам-натам, само за да докладваме за свършеното и да получим нови указания…

— Действително, дълга и широка… — кимна Питър. — И все пак трябва да намерим начин да се свържем с началството и да ги уведомим за развоя на събитията.

— Така е — потвърди Джон. — Но междувременно трябва да продължим да действаме. Мисля, че за момента трябва да съсредоточим усилията си върху Мавритания — да установим къде са базите му, къде основно е била съсредоточена дейността му, да се опитаме да научим повече за навиците и привичките му, за малките му слабости… — И тримата знаеха колко са важни тези детайли за разузнаването и как един дребен на пръв поглед факт можеше да ги насочи към вярната следа. — Освен това иска ми се да се поразровим и за капитан Дариус Бонард, който е доста странна птица. Като адютант на генерал Ла Порт се ползва с твърде големи привилегии и има достъп до свръхсекретна информация. Така също и спокойно би могъл да се обади по телефона от щаба на НАТО.

— Би могъл — съгласи се Питър. Лицето му беше угрижено. — А междувременно ще се наложи да ползваме старовремски методи на комуникация, няма как. — Той помълча. — Лондон поне е по-близо от Вашингтон. Бих могъл да се изстрелям дотам — да докладвам на момчетата и да видя какво ново…

— Мисля си за посолството ни в Мадрид — каза Ранди като на себе си. — Но не — ДНК компютърът сигурно има достъп и до техните кодове…

— Определено. Всичко е свързано в мрежа. И дума не може да става да ползваме електроника.

Джон крачеше напред-назад умислен.

— Може би все пак има начин да се свържем — каза най-после.

Питър го изгледа.

— Какво имаш предвид?

— Няма ли тук, в квартирата, най-обикновен телефон?

— Горе, в офиса… Ако изобщо работи.

— Какво си си наумил, Джон? — на свой ред го изгледа и Ранди.

Но Джон вече тичаше нагоре по стълбите.

— Става въпрос за най-обикновена, фиброоптична кабелна връзка — обясни Питър.

— Разбирам… Дори ако хората на Мавритания тръгнат да подслушват телефонните разговори, ще им трябват часове, за да изслушат всички обаждания и да отсеят съмнителните. Теоретически е възможно, но на практика едва ли биха имали особен успех. Един техник веднъж ми беше казал, че през фиброоптичната жичка за секунда минава толкова информация, че да я чуеш наведнъж е като да насочат маркуч в лицето.

При фиброоптиката телефонните обаждания се преобразуваха в светлинни лъчи, които преминаваха през стъклена жичка с дебелината на човешки косъм. Така по кабел с дебелина колкото китката й можеше да протичат едновременно четиридесет хиляди телефонни обаждания, факсове и имейли — направо астрономическа цифра. Повечето подводни кабели съдържаха по осем тънички фиброоптични влакна. Но да проникнеш в океанските глъбини, за да получиш достъп до информацията, която протичаше по тези кабели, беше рискована, граничеща с невъзможното, задача.

— Именно — кимна Питър. — Дори да разполагаха с време и с подходящата технология, едва ли някой би се занимавал с това — да седи и да слуша купища клюки и празни приказки с надеждата да попадне на каквото му трябва.

Двамата последваха Джон горе в офиса.

Той току-що се беше свързал с Вашингтон. Чу в слушалката женски глас:

— Кабинетът на полковник Хаким.

— Деби, обажда се Джон Смит. Моля те, дай ми Нютън. Спешно е.

— Изчакай за момент.

След малко прозвуча загрижен мъжки глас:

— Джон? Случило ли се е нещо?

— Моля те, имам нужда от помощ! Обаждам се от Мадрид. Би ли изпратил някого до блок Е, кабинет 2Е377, да предаде на секретарката да помоли шефа си да се обади на Сапата на следния телефон — той издиктува номера на телефонния пост. — Нали запомни името — Сапата? Ще ми направиш ли тази услуга?

— Има ли смисъл да питам за какво точно става въпрос?

— Не.

— Добре… Ще отида.

— Благодаря ти, Нютън.

— Няма за какво — сухо отвърна Нютън. — Но да знаеш, че като се видим, ще очаквам някакво обяснение.

— Обезателно — увери го Джон и затвори телефона, след което погледна часовника си. — Ще му трябват поне десет минути.

Изведнъж Питър се изправи, сложи пръст до устните си и се приближи до прозореца, който гледаше към улицата. Дръпна леко щорите и надникна навън. Остана така, заслушан в звуците на нощта — незатихващото движение откъм „Гран Виа“, човешки гласове, захлопване на врата на автомобил, пиянска серенада, звън на китара…

Най-после въздъхна, поклати глава и отново се отпусна на дивана.

— Фалшива тревога. Надявам се…

— Какво стана? — погледна го Ранди.

— Стори ми се, че чух откъм улицата един специфичен звук, който съм чувал и преди…

— Аз пък не чух нищо странно — сви рамене Джон.

— Ако не си го чувал, едва ли би ти направил впечатление. Става въпрос за тъничко подсвиркване, подобно на свистенето на вятъра. Прилича на звука, който нощно време издава козодоят, и сякаш идва от доста далече и се слива с диханието на самата природа — абсолютно недоловим звук за непривикналото ухо. На мен обаче ми е познат още от времето, прекарано в Централна Азия, в земите на Северен Иран и Афганистан — мюсюлманските племена чак до Азовско море използваха този сигнал.

— Искаш да кажеш, че биха могли да са хората на Мавритания?

— Да, но може и да съм се заблудил — не чух ответен сигнал.

— Досега случвало ли ти се е да сбъркаш този сигнал? — попита Джон, но преди Питър да успее да му отговори, телефонът иззвъня.

Джон грабна слушалката и чу гласа на Фред Клайн:

— Системите вече функционират нормално, но експертите ни предупредиха да внимаваме — кодовете вече са ненадеждни, затова засега не бива да използваме за връзка електронните и въздушните комуникации. Междувременно всички кодове ще бъдат сменени и ще бъдат взети допълнителни мерки за сигурност. Уведомили сме експертите за възможността да е бил задействан ДНК компютърът, за да са наясно със ситуацията. А ти защо си в Мадрид? Какво стана в Толедо?

Джон докладва сбито:

— „Червеният пламък“ е бил само параван. Зад всичко стои „Щитът с полумесеца“. Освен това Емил Шамборд е жив. И е в ръцете им, както и дъщеря му.

След кратка пауза Клайн възкликна:

— Сигурен ли си? Видя ли Шамборд с очите си?

— Да. Говорих с него и с дъщеря му. Компютърът не беше там.

— Това обяснява много неща… И прави опасността още по-голяма. Ще използват дъщерята, за да контролират самия Шамборд.

— И аз се опасявам от това…

От другата страна на линията отново настъпи мълчание. Най-после Клайн каза:

— Трябваше да убиеш Шамборд, полковник.

— Опитах се да го измъкна оттам. Надявах се, ако успея, Шамборд да направи копие на прототипа и за нас. Това ми се стори по-разумно. Не знам какво е успял да им каже Шамборд — може би вече знаят достатъчно, за да се справят и без него с компютъра. Или да създадат дубликат, в случай че унищожа оригинала.

— Представи си, че не ти се удаде друга възможност да се добереш до Шамборд… Представи си, че стане твърде късно…

— Ще се справя.

— Така уверих президента. И гарантирах за теб. Но и двамата знаем, че пропуснеш ли шанса си веднъж, втория път е много по-трудно.

Сега Джон помълча, преди да отговори.

— Прецених как да постъпя. Имам картбланш да действам според обстоятелствата, нали? За това ми плащате. Мисля, че винаги досега съм оправдавал доверието.

— Въпросът е — ще овладееш ли ситуацията? — гласът на Клайн беше твърд като стомана. — Или се налага да изпратя някой друг?

— Засега не се налага — спокойно отвърна Смит. — Освен това, ако аз не се справя, не виждам кой друг би могъл.

Това беше самата истина. От другата страна на линията Клайн изпъшка.

— Добре… А откъде се появи този „Щит с полумесеца“? За пръв път чувам за тях.

— Защото функционират отскоро и гледат много-много да не се набиват в очи — повтори Джон думите на Ранди. — Панислямска групировка са, събрани вероятно специално за планирания удар от терорист на име Мавритания…

— Който ми е много добре известен — прекъсна го Клайн. — Смесица между арабин и берберин, загрижен за съдбата на обедняващата си страна и на гладуващия си народ, краен ислямист, ожесточен срещу процеса на глобализация до степен на патологичност.

— Омразата е по-мощен двигател и от вярата…

— Именно… И така, какво смяташ да предприемеш оттук нататък?

— В момента съм с Ранди Ръсел и Питър Хауел. — И той разказа накратко как са се срещнали.

— Хауел и Ръсел?! — възкликна Клайн. — Това ще рече ЦРУ и МИ-6! Какво им каза?

— Те са тук, при мен — Джон даде да се разбере, че не може да обсъждат тази тема.

— Нали не си им казал за Първи секретен?!

— Разбира се, че не. — Джон овладя надигащото се раздразнение.

— Добре… Можете да си сътрудничите, но имай едно наум. Ясно ли е?

— Имаме нужда от колкото може повече информация за миналото на Мавритания и за индивидуалните му особености и маниер на действие — каза Джон, без да обръща внимание на тона на началника си. — Къде се подвизава, с кого поддържа контакти, всичко.

— Засега мога да ти кажа само едно — гласът на Клайн звучеше все така мрачно. — Мавритания се е покрил добре и е намислил нещо, което със сигурност няма да ни хареса.

— А докога няма да можем да използваме електронните комуникации?

— Не мога да ти кажа. Може би докато не се доберем до молекулярния компютър. Междувременно ще си предаваме информация по куриери, с вербални кодове или по фиброоптичните телефони. Изобщо връщаме се към методите на доброто старо време, за да не ни засече ДНК компютърът. Идеята ти да се свържеш с мен чрез полковник Хаким беше много добра. Но сега ще ти издиктувам новия си директен телефон, за да можеш да ме набираш направо.

Клайн каза номера и Джон го запомни — рисковано беше да го записва където и да било.

— А какво стана с генерал Хенц и оня санитар, който се беше опитал да убие Целербах?

— Оказа се фалшива тревога. „Санитарят“ е бил самият Питър, изпратен да охранява Марти. Побягнал е, за да не се издаде. А в пансиона е ходил, за да говори със сержанта на генерал Хенц, не с него самия. — И Джон му разказа накратко за познанството на Питър със сержант Матиас.

— Имало е обаждане от централата на НАТО?! Това никак не е добре… Може ли да се вярва на Хауел?

— Сто процента. Освен това вече имам известни подозрения относно един човек… Става въпрос за капитан Бонард, личния адютант на Роланд ла Порт. Това е френският генерал, който…

— … е заместник-главнокомандващ силите на НАТО.

— Точно така. А Бонард е човекът, който е занесъл на Ла Порт данните за отпечатъците на Шамборд, както и досието на организацията „Черен пламък“. Като доверено лице на генерала и негова дясна ръка той заема много изгодна позиция. Би могъл да получи достъп до каквато и да било информация.

— Хмм… Ще проуча досието на Бонард, както и това на сержант Матиас. А теб ще те моля да се срещнеш с Хенц отново. Ако някой разполага с подробна информация за действащите терористични групировки, това е НАТО. Аз също ще изпратя на Хенц всичко, до което успея да се добера.

— Добре. Това ли е всичко?

— Мисля, че да… Не, почакай! По дяволите, за малко да забравя. Обадиха се от болницата. Преди около час Марти Целербах е започнал да говори. За съжаление, доста несвързано. Може да е заради заболяването. След което заспал отново. Следователно още не е напълно в съзнание, но може да се отбиеш в Париж на път за Брюксел.

Джон изведнъж се оживи.

— Веднага тръгвам. Ще бъда там след не повече от два часа.

Той остави слушалката и се обърна към Ранди и Питър с грейнало лице.

— Марти започва да идва на себе си!

— О, Джон, това е чудесно! — възкликна Ранди и двамата се прегърнаха.

— Тихо! — прошепна изведнъж Питър, скочи отново на крака и изтича до прозореца. Мускулестото му тяло беше напрегнато като пружина.

— Пак ли го чу? — попита Ранди.

Питър кимна.

— Това беше! Същият свистящ звук, който се слива с вятъра… Сега вече съм сигурен. Това е сигналът им и най-добре да…

Някъде над главите им се разнесе едва доловим шум.

Джон притисна ухо до стената и предупреди:

— На покрива има някой!

И в този момент и тримата чуха сигнала: лек, протяжен звук — като свистене през зъби насън. Или далечен зов на нощна птица. Този път идваше не откъм улицата, а отгоре. Бяха обкръжени.

(обратно)

Осемнайсета глава

Долу изтрещя разбита врата — атаката започваше.

— Стълбите! — възкликна Ранди, грабна миниавтомата си и изхвърча навън. Беше свалила перуката и русата й коса просветна като златисто сияние.

Питър хукна към балконската врата, като гасеше светлините в движение.

— Виж прозорците от другата страна! — извика той на Джон.

И Джон изтича към задната част на апартамента.

От стълбищната площадка се разнесоха изстрели — Ранди беше открила огън със своя H&KMPSK, за да отреже пътя на нападателите. Единият от тях изрева от болка, останалите побягнаха назад.

Джон погледна през прозореца — във вътрешния двор не се виждаше жива душа — само тъмните очертания на пейките и дърветата, облени от лунна светлина. Дали обаче това спокойствие не беше измамно?

Той се взираше надолу, когато чу зад гърба си някакъв шум и рязко се извърна. Шумът дойде откъм офиса и Джон се спусна натам. Намери Питър надвесен над тялото на някакъв мъж в черни дрехи, с черни ръкавици и барета на афганистанските муджахидини. Главата и лицето му бяха напълно скрити от черна балаклава.

— Охо… виждам, че не си загубил форма — подхвърли Джон и надникна през отворената балконска врата. От покрива се спускаше найлоново въже.

— Нищо ново под слънцето…

Питър кимна, докато изтриваше кръвта от сгъваемия си нож в дрехите на мъртвия терорист.

— Нали? Мислеше си, че се е промъкнал безшумно, като котка…

Той дръпна балаклавата от лицето на мъжа — застиналата физиономия беше разкривена от ярост. Мъжът имаше тъмна, изсушена от слънцето кожа и късо подстригана брадичка.

— Хрумна ми нещо… Мисля, че открих слабото място в плана им, стига да не греша.

— А ако грешиш?

Откъм стълбището отново долетяха изстрели, последвани от крясък. Миг по-късно се възцари изпълнена с напрежение тишина.

— Ако греша, ще се видим в тенджерата, както казала гъската на гъсока — мрачно се пошегува Питър.

— Кажи ми какво си намислил — тихо попита Джон, като се приближи до него.

— Ще ти кажа… Ето какво. От една страна — ние сме в капан. От друга — те вече са наясно, че няма да им се дадем лесно, а изстрелите могат да привлекат полицията, така че не разполагат с много време. А всяко прибързано действие може да има лоши последици… Щурмуват съвсем открито откъм улицата, което ме навежда на мисълта, че са искали да дадат възможност на този приятел да се промъкне през балкона, а останалите да се спуснат от покрива и да се окажем приклещени.

— Тогава какво чакат онези на покрива?

— Как какво? Сигнал от този тук — той посочи трупа в краката си. — Затова предлагам да се възползваме от ситуацията.

С тези думи Питър нахлузи на главата си балаклавата на убития и нахлупи черното му кепе. После се показа на балкона и миг по-късно оттам долетя протяжният, едва доловим сигнал. Питър се справяше чудесно. Горе, откъм покрива, изскърца врата.

Питър пристъпи навътре и смигна на Джон.

— Е, хванаха се. Слизат. Да побързаме.

Джон изтича в спалнята, където беше оставил лаптопа си, и стреля в него. Ако се наложеше да се спасяват с бягство, нямаше да може да го мъкне — това само щеше да го забави. А не биваше да го оставя в ръцете им. После се спусна към стълбищната площадка и прошепна на Ранди:

— Дай още няколко изстрела и идвай насам!

След малко тримата изтичаха на балкона и Питър се закатери по въжето, докато Джон държеше края му с две ръце.

Ранди се огледа. Улицата беше безлюдна, прозорците не светеха, но можеше да се закълне, че обитателите на отсрещните сгради, макар и примрели от страх, надничаха любопитно иззад щорите и пердетата. Такава е човешката природа — жадна за зрелища. В подобни моменти се събужда ловният инстинкт на кроманьонеца — в това отношение човечеството не се е променило особено много.

— Ти си! — прошепна й Джон. Питър вече се беше изкатерил на покрива.

Тя преметна миниавтомата си през рамо, стъпи на перилата на балкона и хвана въжето с две ръце. Набираше се пъргаво, притеснена от факта, че Джон, който продължаваше да придържа отдолу въжето, за да я улесни, представляваше отлична мишена. Видя Питър да наднича отгоре, за да се увери, че всичко е наред. Той й се ухили окуражително и я поздрави по войнишки. Ранди напрегна мускули и удвои усилията си.

Докато прикрепяше въжето, Джон напрегнато се оглеждаше. Револверът му беше в кобура, а с него би се чувствал по-спокоен. Ранди напредваше бързо, но беше изложена на прицел и той усети гърлото си пресъхнало. Още малко, само още малко… На горния етаж се разнесе тропот — групата от покрива претърсваше стаите. Всеки момент щяха да стигнат и до тук. Чу приближаващия вой на полицейска кола.

Отдъхна си, когато видя, че Ранди най-после се беше добрала до покрива. Негов ред беше. Закатери се колкото можеше по-бързо. Трябваше да стигне до горе, преди терористите да са открили мъртвото тяло и преди да е дошла полицията.

В този момент отвътре се разнесоха гневни викове и Смит разбра, че терористите са намерили трупа на другаря си. Слава Богу, вече беше стигнал до покрива и с последен, отчаян напън се прехвърли през ръба, като се стовари върху керемидите. Все още стискаше въжето, за да не се плъзне обратно по наклона. Усети придръпване — Питър се опитваше да го изтегли нагоре. Двамата с Ранди го издърпаха към тях, от другата страна на билото, и го уловиха, за да не падне с лице върху плочите. Когато стъпи отново на крака, видя, че се намираха на малка тераса на покрива, каквато почти всяка сграда в Мадрид имаше.

— Е, успяхме — каза задъхано, докато Питър прерязваше въжето. Отдолу се чу яростен крясък и тупване на нещо тежко.

Тримата затичаха по покрива, като внимаваха да не се хлъзнат или препънат и полетят надолу. Слава Богу, покривите на съседните сгради бяха долепени и вече бяха на петия или шестия поред покрив, когато чуха зад гърба си изстрели и викове. Терористите ги бяха последвали по стълбите и току-що се бяха измъкнали по покрива.

Около тях засвистяха куршуми и тримата залегнаха от другата страна на билото на покрива. Само пръстите им, вкопчени в ръба, останаха открити, изложени на куршумите. Долу полицейските коли вече завиваха по улица „Домингин“.

Разнесе се тропот на тичащи нозе и до тях долетяха викове на испански:

— Внимание!

— Проучете обстановката!

— Ще излязат на някой от съседните покриви и ще се опитат да ни отрежат пътя — тихо каза Джон.

Ранди се взираше надолу. Уличните лампи не светеха — терористите бяха стреляли в тях, но ярките фарове на двата полицейски автомобила, паркирани един до друг, осветяваха улицата.

Полицаите притичаха зад колите с извадени пистолети, като се озъртаха. Един от тях говореше по радиофона.

— Вика подкрепления — прошепна Ранди. — Сигурно се обажда на Отряда за борба с тероризма или на Националната гвардия. На всяка цена трябва да се измъкнем от тук, преди да са пристигнали.

— Горещо подкрепям идеята — промърмори Питър.

Ранди отново се заслуша.

— Говорили са с някой, който е видял нападателите, и смятат, че терористите имат пръст в цялата работа…

— Това може да се окаже добре дошло за нас. Положението ни е доста напечено…

Джон погледна надолу към балкона на тайната квартира, и забеляза да се подава нечия глава. Терористът стреляше нагоре, към покрива. Джон на свой ред се прицели и стреля. Мъжът отскочи с окървавена ръка и се скри навътре.

— Ще се опитат да ни задържат тук, докато другарите им не излязат от другата ни страна — каза Джон.

— Тогава по-добре да не губим време — огледа се напрегнато Питър. — Виждате ли високата сграда в оня край? Мисля, че от там ще успеем да се прехвърлим на съседната улица и да им се измъкнем.

В този миг откъм сградата на МИ-6 отново надникнаха две глави. Джон, Ранди и Питър побързаха да залегнат. Терористите откриха огън, но когато след малко в стрелбата им настъпи пауза, вероятно за да презаредят пълнителите си, тримата агенти скочиха на крака и хукнаха към високата сграда. Почти бяха стигнали целта, когато отзад последва нов дъжд от куршуми, придружен от гневни възгласи. Куршумите се удариха в стената на високата сграда, разнесе се и звън на счупени прозорци. От вътрешността на сградата долетяха ужасени викове.

— Влизаме! — и Джон се хвърли с главата напред през единия от счупените прозорци. Ранди и Питър го последваха. Две жени пищяха, седнали в леглата си, притиснали чаршафи пред гърдите си, и очите им сякаш щяха да изхвръкнат от ужас. Питър, който току-що се беше претърколил през глава, се изправи на крака и се поклони кавалерски на жените, след което се извини на безупречен кастилски: „Съжалявам много!“, и забърза след Ранди и Джон. Прекосиха широкия коридор, подминаха асансьорите и се отправиха към пожарната стълба. След тях оставаха капки кръв.

— Кой е ранен? — задъхано попита Джон, докато тичаха нагоре по стълбата. — Ранди, ти ли?

Излязоха на широк плосък покрив и спряха, за да си поемат дъх.

— Май и тримата сме пострадали — поклати глава Ранди. — Особено ти.

Левият ръкав на ризата на Джон беше разпран, а по ръката и рамото му имаше кървави бразди. Лявата му буза също беше окървавена — беше се нарязал на счупения прозорец, когато се хвърли в стаята с главата напред. Ранди и Питър също бяха целите в охлузвания и драскотини.

Джон откъсна разпрания си ръкав и Ранди превърза ръката му, докато Питър държеше под око ъгъла, където двете улици се пресичаха.

Ранди хвърли поглед на дългия широк покрив.

— Бихме могли известно време да отбиваме атаката от тук, но не виждам смисъл… В крайна сметка ще стане по-лошо, особено като дойдат още полицаи…

— Откъдето и да го погледнеш, положението не е никак розово — промърмори Питър. — Значително ни превъзхождат числено и няма да им е трудно да ни отрежат всички пътища за отстъпление.

Ранди се ослуша, наклонила глава на една страна.

— Мисля, че приближават. Трябва бързо да решим нещо…

Отвориха вратата, която извеждаше на покрива, и се озоваха лице в лице с трима маскирани терористи, които бързаха нагоре по стълбите. Предвождаше ги здравеняк с толкова буйна черна брада, че стърчеше изпод балаклавата му.

Без да се колебае, Ранди изстреля в него няколко куршума. Той полетя назад и едва не събори другите двама. Единият, в черни джинси и тениска, се окопити бързо, прекрачи падналото тяло и успя да даде няколко изстрела, преди Ранди да простреля и него. Третият си плю на петите.

— Бързо! — извика Питър. — Към следващия покрив!

Двата покрива бяха на известно разстояние, но тримата прескочиха от другата страна и отново удариха на бяг. Зад гърба им долетяха изстрели — третият терорист се беше престрашил да се върне и да ги последва и сега се целеше в тях със стария си „Люгер“, но от такова разстояние нямаше почти никакви шансове да улучи, дори да стояха неподвижно.

— О, не! — Ранди изведнъж спря като закована.

През три покрива от тях се бяха появили четирима мъже с автомати в ръце и фигурите им зловещо се очертаваха на фона на нощното небе.

— Шшт! Чувате ли? — прошепна Джон.

Долу, на улица „Домингин“ бяха спрели няколко камионетки и се разнесе тропот на войнишки ботуши. Офицери подвикваха команди на испански. Отрядът за борба с тероризма беше пристигнал. Секунди по-късно в нощта се разнесе протяжният като въздишка на вятър сигнал и сякаш увисна във въздуха. Четирите силуета на покрива изведнъж се стопиха в мрака.

Питър се озърна. Терористът с люгера също беше изчезнал.

— Ометоха се — каза той с въздишка на облекчение. — Сега остава да се измъкнем на специалните части, което също няма да е никак лесно.

— Предлагам да се разделим — каза Джон. — Не би било зле и да се преоблечем…

— Черният чорапогащник на дамата е пострадал сериозно — подхвърли Питър.

— Дамата е в състояние да се погрижи сама за себе си — хладно отвърна Ранди. — Но все пак благодаря за загрижеността. Нека се уговорим кой накъде е. Аз се връщам в Париж.

— И аз съм натам — каза Питър.

— А ти, Джон? — погледна го Ранди и в очите й проблесна старата насмешка. — Не е ли време да докладваш на шефовете от военното разузнаване?

Джон въздъхна. Стори му се, че чува гласа на Фред Клайн: „Нали не си им казал нищо…“

— Аз… имам малко работа в централата на НАТО в Брюксел.

— Значи, сборен пункт — Брюксел. Можете да оставяте съобщения при собственика на кафе „Егмонт“ в старата част на града. Сигурен е — каза Ранди.

Пожелаха си късмет и Ранди затича към вратата, която отвеждаше на стълбите. След малко тъничката фигура в черно се скри от погледа им и Питър се насочи към пожарната стълба отстрани на сградата.

Останал сам на покрива, Джон погледна надолу. Антитерористите, с бронирани жилетки и въоръжени до зъби, започваха оглед на района. Нямаше суетене, нямаше излишна пукотевица — действаха хладнокръвно, решително и методично, както подобава на истински професионалисти. Усетили заплахата, хората на Мавритания като че ли бяха потънали вдън земя.

Джон притича през покривите до най-отдалечената сграда, до която можа да се добере, и пое надолу по стълбите. На всеки етаж спираше и се ослушваше. Най-после на третия етаж чу каквото му трябваше. Телевизорът беше включен, но някой намали звука, отвори прозореца и извика надолу към улицата:

— Какво стана, Антонио?

Друг мъж му отвърна, също на испански:

— Не чу ли пукотевицата? Имаше престрелка с терористи… Полицаите са навсякъде.

— След всичко случило се само това ми трябваше!

Прозорецът се затвори и Джон изчака още малко, за да чуе дали мъжът няма да заговори с някого в апартамента. Но не чу нищо освен звука на телевизора.

Джон потропа на вратата и гласът му прозвуча настоятелно:

— Полиция. Отворете!

Отвътре някой тихо изруга и след малко на прага застана едър мъж по халат.

— Бях си у дома цялата вечер и нищо не съм…

Джон опря дулото на револвера в корема на мъжа.

— Съжалявам. Да влезем вътре, моля ви.

Пет минути по-късно, преоблечен в панталони, бяла риза и спортно сако от гардероба на мъжа и наметнал върху всичко широкия домашен халат, Джон завърза испанеца, омота кърпа около устата му и излезе от апартамента. Слезе долу на улицата и се смеси с групичката разтревожени жители на квартала, излезли да видят за какво е цялата суматоха. След малко полицейската кола спря пред сградата и двама офицери изтичаха във входа, а други двама останаха отвън, за да разпитат събралите се хора. Задаваха им по един-два въпроса и ги отпращаха да се разотиват. Стигнаха и до Джон и той им каза, че живее в съседната сграда и че е чул шумотевицата, но никого не е видял. Полицаите му благодариха и го помолиха да се прибере „у дома си“, след което се обърнаха към друг жител на квартала. Джон хвърли поглед през рамо, за да се увери, че вниманието им е ангажирано, и се отдалечи надолу по улицата. Сви зад ъгъла, огледа се и захвърли в сенките халата. Дрехите на испанеца му бяха широки в раменете и в кръста, но това едва ли щеше да се стори подозрително някому.

На станция „Сан Бернардо“ взе метрото за няколко спирки, разтвори забравения на съседната седалка брой на мадридския всекидневник „Ел Паис“ и заби нос в него, като наблюдаваше с периферното си зрение дали случайно си няма „опашка“. След малко се прехвърли на осма линия, за да се придвижи до летище „Барахас“. Преди да влезе в летището, мина покрай един контейнер за боклук и след като се увери, че наоколо няма хора, хвърли вътре револвера си. Видя го да изчезва сред боклуците и за миг изпита съжаление, но не можеше да постъпи другояче. За по-сигурно хвърли отгоре и вестника.

Остана само с дрехите на гърба си, портфейла, паспорта и клетъчния телефон. Купи си билет за следващия полет до Брюксел, след което телефонира на Фред Клайн и помоли на летището в Брюксел да му бъдат изпратени дрехи, униформа и ново оръжие. След като уреди този въпрос, седна в чакалнята и зачете детективски роман, за да убие времето, оставащо до полета.

Междувременно беше нащрек за появата на Ранди или Питър, но от тях нямаше и следа. Десетина минути преди началото на полета на съседната пейка седна висока мюсюлманка, загърната от глава до пети в черни одеяния, както повелява традицията. Само лицето й беше открито, но и то беше целомъдрено сведено.

Джон прелистваше книгата в очакване пътниците от неговия полет да бъдат повикани да заемат местата си в самолета, но изведнъж едва не подскочи. До ушите му беше достигнал онзи едва доловим, протяжен звук, наподобяващ повей на вятър. Някъде навън, на открито, този звук би могъл да бъде съвсем естествен, но тук, в модерната, оборудвана с климатик чакалня на летището, той накара Джон да настръхне. Може би беше прибързал с изхвърлянето на револвера си… Погледна изпод вежди жената на съседната пейка. Доловила интереса му, тя му смигна дяволито и отново сведе глава. На летището цареше оживление и свирукането й бе доловимо само за Джон. Той наостри слух и едва не прихна. Британският химн! Този Питър с неговите шегички…

Но защо се бавеше Ранди? Тя тръгна първа, би трябвало вече да е тук… Всеки момент щяха да ги помолят да заемат местата си на борда на самолета. Стомахът му се свиваше от безпокойство.

След като се раздели с Джон и Питър, Ранди се спусна надолу по стълбите, като спираше от врата на врата. Най-после на първия етаж откри онова, което търсеше — апартамент, от който не долиташе никакъв звук. Отключи с шперца и се вмъкна вътре. В дрешника имаше една от друга по-пищни женски дрехи. Тя си избра дълга пола на танцьорка на фламенко, блуза с дантели и обувки на висок ток. Разпусна русата си коса, завъртя се и потропа с токчета, за да влезе напълно в ролята си. Автоматът висеше отпред на кръста й, скрит от богато надиплената пола.

Време беше да се измъква оттук. Озова се във фоайето на сградата, с мек ориенталски килим и изкуствени палми. Нямаше жива душа и тя си отдъхна малко, но в този момент видя през стъклото на входната врата петима мъже с маскирани лица да тичат насреща й.

Измъкна миниавтомата си и хукна обратно навътре. Под стълбите имаше някаква врата, която очевидно водеше към мазето. Слава Богу, вратата не беше заключена. Успя да различи стълбите в мрака и се спусна надолу. Притаи се сред паяжините в един ъгъл и се ослуша. Сърцето й още малко и щеше да изскочи. Изведнъж затаи дъх. Вратата на мазето се отвори и отново се затвори. По стълбите затопуркаха крака.

Притиснала гръб до стената, Ранди чакаше. Не виждаше мъжете, но чу гласовете им съвсем близо до нея. Разговаряха на арабски, доста разгорещено, и тя разбра, че не я бяха видели, а също се криеха.

Отвън, на улицата, рязко спря някакъв автомобил. Чу се тропот на ботуши и се разнесоха команди на испански. Ударната група на Гражданската гвардия се беше включила в издирването на терористите.

Единият от тях в този момент протестираше гневно само на няколко крачки разстояние от Ранди:

— С какво право ти, Абу Ауда, ни казваш да умрем за Аллах? Кой си ти? Фулан от пустинята, мелез, който дори не е виждал светите места — Мека и Медина. Може да говориш езика ни, но във вените ти не тече и капка от кръвта на пророците.

Дълбок, твърд като стомана глас прозвуча подигравателно:

— А ти си един страхливец, който не заслужава да носи името Ибрахим. Ако вярваш в Пророка, как може да се боиш от гордата смърт на мъченик?

— Не, черньо. Не се боя от смъртта. Но не смятам, че това е краят. Загубихме днешната битка, но утре нещата може да се обърнат. Ислямът не ни учи да умираме безсмислено.

Намеси се трети глас:

— Говориш също като жена, Ибрахим.

Друг някой каза натъртено:

— Аз подкрепям Ибрахим. Той неведнъж е доказал, че е истински воин, когато ти още си ходел прав под масата. Ние сме бойци, а не фанатици, там е разликата. Каквото и да говорят ходжите и имамите за „свещената война“, не искам да умра, преди да ми е дошло времето. Знам, че ме чакат още битки.

Дълбокият глас попита съвсем тихо:

— Значи искате да се предадете — и ти, и Али, и Ибрахим?

— Така е най-разумно — каза първият глас, този на Ибрахим. — Мосю Мавритания ще намери начин да ни измъкне от там — трябват му хора като нас, истински бойци, за да нанесе удара си.

— Истински бойци, които треперят като жени — отново го жегна другарят му. — Затворят ли ни, не чакай някой да ни освободи — няма за кога. Сами трябва да се спасяваме, Ибрахим. Или да умрем като мъже, в името на Аллах.

Три глухи, последователни изстрела прекъснаха възраженията на тримата, които искаха да се предадат. Ранди напрегнато слушаше и няколкото секунди тишина й се сториха безкрайни.

Най-после мъжът, който единствен беше застанал зад Абу Ауда и бе изразил готовност да умре в името на Аллах, проговори:

— Сега ще убиеш и мен, нали, Абу Ауда? Въпреки че те подкрепих.

— Налага се. Твърде много личи, че си арабин. Освен това не говориш испански. Има си начини и най-коравият да бъде заставен да проговори, а знаеш, че не бива да рискуваме. Ако съм сам, имам по-голям шанс да се измъкна — черен съм и говоря испански.

— Щом такава е волята на Аллах, Абу Ауда… В негово име ще посрещна смъртта.

Последва още един приглушен изстрел. Ранди усети, че я побиват тръпки. Искаше да види лицето на човека, когото бяха нарекли Абу Ауда, фулан, „черньо“ и който убиваше така хладнокръвно, все едно кого — приятел или враг.

Изведнъж чу стъпките му да приближават и затаи дъх. Гърлото й беше пресъхнало.

Беше готова за стрелба, но с огромно облекчение чу да се отваря врата на няколко крачки вдясно от нея. Лунната светлина озари огромната черна фигура на терориста, облечен като най-обикновен испански работник. Той пристъпи навън и издигна лице в благодарствена молитва — отново беше свободен. Странните му, зеленикави като на котка очи проблеснаха за миг, докато затваряше вратата.

Ранди си спомни къде го беше виждала — това беше мъжът с бедуинските дрехи от фермата край Толедо, който ръководеше атаката срещу нея. Вече знаеше името му — Абу Ауда. Не посмя да стреля — беше прекалено рисковано.

Само след миг вратата откъм стълбите се отвори — гвардейците слизаха да претърсят мазето. Ботушите им затрополиха надолу. Ранди си наложи да преброи до десет, въпреки че сърцето й още малко и щеше да изхвръкне, и се измъкна от там, откъдето преди секунди беше излязъл Абу Ауда. Озова се в двора, който водеше към друга улица. От Абу Ауда вече нямаше и следа.

Гвардейците всеки момент щяха да видят вратичката и Ранди хукна към улицата, като проклинаше високите си токчета. Чу проскърцването на вратичката на мазето и затича по-бързо, без дори да се обръща.

Очакваше да чуе зад гърба си викове и тропот на ботуши, но не чу нищо такова. Очевидно все пак не бяха успели да я забележат и се бяха върнали обратно. Ранди забави крачка, мушна миниавтомата под полата си и успокои задъханото си дишане. Изведнъж… видя пред себе си Абу Ауда — полицаите, които пазеха на ъгъла, го бяха спрели за проверка на документите. Сърцето й отново заби ускорено, но документите на Абу Ауда бяха редовни, при това беше чернокож и проверката мина съвсем рутинно. Абу Ауда си продължи по пътя, а полицаите се извърнаха към нея. Ранди знаеше, че документите й са безупречни и няма да се усъмнят в тях, но проверката би я забавила. Трябваше бързо да измисли нещо, за да не изгуби Абу Ауда, който тъкмо завиваше зад ъгъла. И тя тръгна към полицаите с танцуващата походка на огнена испанка, като потракваше ритмично с токчета.

Сериозните им изражения се промениха и в очите им проблесна интерес. Ранди се усмихна, игриво разлюшка поли и мина покрай полицаите, затаила дъх. Те подсвирнаха одобрително и я изпратиха с широки усмивки, а единият дори се осмели да поиска телефона й. Тя се извърна, смигна му дяволито, издиктува набързо фалшив телефон и отмина, като кършеше изкусително снага.

Полицаите потупаха по рамото колегата си, а Ранди сви зад ъгъла и забърза, като се оглеждаше наляво и надясно и се взираше в сенките. Абу Ауда обаче отново беше потънал вдън земя.

Най-после Ранди се убеди, че терористът й се е изплъзнал, сподави разочарованието си и спря едно такси. Все пак беше успяла да научи нещо — единият от водачите на „Щита с полумесеца“ се наричаше Абу Ауда, беше чернокож, от племето фулани и говореше испански и арабски. Освен това… се подготвяше някакъв голям удар. Нещо предстоеше да се случи скоро, съвсем скоро.

(обратно)

Деветнайсета глава

Марти Целербах беше преместен от интензивното отделение в самостоятелна болнична стая, охранявана от легионери. Питър Хауел приближи стола си до леглото на Марти и заговори колкото можеше по-бодро:

— Е, братле, в каква каша си се забъркал пък сега? Да не те остави сам човек… Аз съм Питър. Питър Хауел, който те научи да боравиш с оръжие и на когото трябва да си безкрайно благодарен, въпреки че си готов да го отречеш, знам те аз. Според теб оръжията са глупави, опасни играчки, съвършено ненужни, нали? Е, мисли каквото щеш.

Той се усмихна на спомена. Беше тъмна нощ и двамата с Марти бяха в един от парковете на Ню Йорк, затворени в неговия микробус, обкръжени от наемници. Стъклата на микробуса вече бяха станали на сол от куршумите. Питър хвърли на Марти една пушка. „Налага се, братле. Виждаш, че сме в капан. Трябва да отървем кожите. Само натискаш спусъка и готово. Не е кой знае какво.“

Отвратената физиономия на Марти още беше пред очите му. „Знам, че не е сложно, промърмори приятелят му. Но има неща, които бих предпочел да не ми се налага да използвам.“ Той въздъхна и вдигна пушката неохотно. После натисна спусъка. Ритникът на оръжието беше силен, но Марти се справяше отлично. Разнесе се ожесточена стрелба, захвърчаха листа, запращяха клони, а нападателите преустановиха атаката си, което даде възможност на Питър да се измъкне и да отиде да доведе подкрепление.

Питър не беше агресивен, но смяташе, че в професията му има тръпка и това му харесваше. Обичаше предизвикателството, премерването на силите, усещането, че си устоял на бурята. Марти обаче беше съвсем друг тип човек и наведен над леглото му, той се пошегува:

— Знаех си, че битките ще ти допаднат, братле. Каквото и да разправяш, чувстваше се като риба във вода — то си личеше.

Това твърдение до такава степен противоречеше на истината, че Питър се надяваше приятелят му изведнъж да отвори очи и да го опровергае. Нищо такова обаче не се случи и Питър погледна въпросително доктор Дюбост, който вкарваше данните за състоянието на Марти в компютъра до леглото.

— В момента има известно влошаване на състоянието му — обясни лекарят. — Но това е временно и се държи на факта, че организмът му все още е твърде отпаднал.

— Но ще се оправи напълно, нали?

— Да. С течение на времето. Има всички признаци на подобрение. Мосю, сега ви оставям, за да видя и другите си пациенти, но вие можете да си продължите разговора с доктор Целербах. Вашият… ентусиазъм е заразителен и мисля, че ще му се отрази благотворно.

Питър се намръщи. Не би нарекъл онова, което изпитваше в момента, точно „ентусиазъм“, но какво може да очаква човек от един французин? Той благодари учтиво и се сбогува с лекаря, след което отново насочи цялото си внимание към Марти.

— Най-после ни оставиха насаме… — въздъхна и от лицето му сякаш падна някаква маска — то изведнъж се състари и на него се изписа умора и загриженост.

В самолета беше успял да дремне, но безпокойството продължаваше да го терзае. Панислямската групировка „Щитът с полумесеца“ не излизаше от мислите му. Страните от Третия свят, които мразеха Съединените щати, а покрай тях — и Великобритания, не бяха никак малко. Те живееха с убеждението, че капитализмът и глобализацията са две злини, които ще съсипят природата и поминъка на местното население, и смятаха, че САЩ и Великобритания проявяват пълно незачитане на техните обичаи и културни традиции. И Питър не можеше да не признае, че това не беше далеч от истината. Самият Уинстън Чърчил, многоуважаемият тори, беше заявил предизвикателно, че правителството му няма да се съобразява с „прищевките“ на туземците. В резултат ширещата се бедност в цели райони на света заплашваше да породи вълна от насилие. Терористичната групировка „Щитът с полумесеца“ беше типичен пример за това.

Гласът, който го изтръгна от унеса му, не беше на Марти:

— Толкова ли не можахте да ме изчакате?

Питър автоматично посегна към оръжието си и рязко се извърна. Когато видя на прага Ранди Ръсел, на лицето му се изписа облекчение. Тя току-що се беше легитимирала и държеше документите си в ръка.

— А мога ли да попитам къде се дяна? — смъмри я Питър.

Ранди се приближи и му разказа за приключенията си, откак се разделиха. Беше свалила екзотичните дрехи на танцьорка на фламенко и косите й не бяха разпилени по раменете, а събрани в конска опашка. Беше облечена в широки ленени панталони, бяла риза и черно, елегантно сако.

— … Разминали сме се за малко — завърши най-после тя. — Стигнах на летището десет минути след като самолетът беше излетял.

— Джон се беше притеснил не на шега — ухили се Питър. — Ще се зарадва да те види… Колкото до мен, аз си те познавам и не се съмнявах, че ще се оправиш. Та, казваш, Абу Ауда бил един от ръководителите им? — той изведнъж стана сериозен. — Твърде вероятно е да ги финансира някой от нигерийските военни барони. Изобщо тази работа започва все повече и повече да не ми харесва.

— И на мен — призна Ранди. — А най-тревожното е, че до два-три дни ще се случи нещо. Доколкото разбрах, вече имат готовност.

— Значи и ние трябва да побързаме. Успя ли да говориш с шефа си?

— Не, не още. Исках първо да видя Марти. Как е той?

Питър въздъхна.

— В момента — не много добре. Но може скоро да се събуди… Ще изчакам и ако имаме късмет, може и да научим нещо…

Ранди седна на стола до леглото на Марти, вгледа се в пълничкото, по детски отпуснато в съня си лице и го целуна по бузата. После взе ръката му в своята и я задържа. Кожата на Марти беше топла — това все пак беше някакъв признак на живот, и тя заговори, обнадеждена:

— Здравей, Марти. Аз съм Ранди. Знаеш ли, не изглеждаш никак зле — все едно си заспал и всеки момент ще се събудиш и ще започнеш да се заяждаш с Питър…

Но Марти дори не помръдна в съня си, а лицето му беше ведро, без нито една бръчица, все едно цял живот си беше живял безгрижно. Но всъщност това съвсем не беше така. След като проблемът с вируса на Хадес беше разрешен, Марти се беше завърнал в самотното си бунгало във Вашингтон, скрито от любопитни погледи не по-зле от замъка на Спящата красавица и охранявано по-зорко и от крепост. Беше оставил зад гърба си омразните стрелби и преследвания, но му предстоеше да се сблъска с изискванията на ежедневието — също нелека задача за някой, който страда от синдрома на Аспергер.

Когато Ранди го беше посетила за пръв път, той я накара да се върне на входа и да се легитимира, въпреки че я виждаше през охранителната камера. Но след всички тези формалности той отключи решетките, спусна се към нея и я притисна в непохватна, мечешка прегръдка. Беше се оградил отвсякъде с решетки, а прозорците на бунгалото бяха скрити от плътни завеси.

— Рядко посрещам гости — обясни той, но веднага влезе в ролята си на домакин. — Ще пийнеш ли кафе? Имам и домашни бисквити…

Като изключим свръхмощния компютър и всевъзможните електронни съоръжения с неизвестно за Ранди предназначение, обстановката в дома му бе повече от скромна и по нищо не личеше, че тук живее мултимилионер. Ранди знаеше от Джон, че Марти е проявил гениалните си способности още на петгодишна възраст и че има две докторски степени — по квантова физика и математика и по литература.

По време на онова й гостуване Марти беше въодушевен от факта, че е открил разпространителя на много коварен компютърен вирус, причинил щети за около шест милиона долара.

— Тези вируси са самовъзпроизвеждащи се — беше й обяснил той. — Наричаме ги „червеи“. Предават се от само себе си по имейла на десетки милиони потребители и блокират системите им. Но приятелчето, което е пуснало вируса, е оставило дигитален отпечатък и аз го открих — трийсет и две цифров ГУЛК (глобално уникален личен код), по който успях да идентифицирам компютъра му. — Марти потри доволно ръце. — Разбираш ли, ГУЛК понякога е заложен в компютърния код на файловете, запазени в програмите на „Майкрософт Офис“. Трудно е да се добереш до него, но нашият човек е трябвало да действа по-предпазливо и да се увери, че кодът му е изтрит. А ето че сега успях да засека кода му и да го проследя до всички файлове в Интернет, докато най-после попаднах на един, който съдържаше името му. Представяш ли си?! Беше имейл до приятелката му. Ето как човек може сам да се прецака… ФБР издири адреса му в Кливланд и вече разполагат с достатъчно доказателства, за да го арестуват.

Ранди прехапа устни, като си спомни лъчезарната усмивка на лицето на Марти, и отново го целуна — сега по другата буза. После погали лицето му много нежно, като че ли се опитваше да го събуди.

— Марти, оздравявай по-бързо… Липсваш ми. С никой друг кафето и домашните бисквити не ми се услаждат толкова. — Тя преглътна сълзите си и се изправи. — Питър, нали ще го пазиш?

— Обещавам.

— Отивам да говоря с шефа си — току-виж, науча нещо ново за Мавритания и „Щита с полумесеца“. След това продължавам към Брюксел. Ако видиш Джон, напомни му, че може да ми оставя съобщения в кафе „Егмонт“.

— Както в добрите стари времена… — усмихна се Питър.

Ранди поклати глава.

— Това те забавлява? Питър, ти си същински динозавър…

— Знам — усмивката му стана още по-широка. После изведнъж добави сериозно: — Побързай, Ранди. Готви се нещо и не разполагаме с никакво време.

Вратата тихо се затвори зад гърба на Ранди, а Питър отново седна до леглото на приятеля си и му заговори така, сякаш двамата бяха останали сами на света.

Сан Франсиск, остров Форментера

Капитан Дариус Бонард седеше в рибарското кафене на кея, похапваше лангуста и плъзгаше поглед по равния монотонен пейзаж. Форментера, този последен и най-малък от веригата Балеарски острови, не можеше да се похвали с красотата на Майорка и Ибиса, превърнали се в туристически рай и любимо място за почивка на по-заможните британци. Това обаче също имаше своето очарование — за любителите на спокойствието, дивата природа и средиземноморското слънце.

Официално капитан Бонард беше тук, за да поднови запасите на своя генерал от прочутата местна майонеза.

Капитанът дояде порцията си морски дарове, гарнирани с така апетитната майонеза, и отпи от лекото местно бяло вино. В този момент срещу него на масата седна Мавритания. Изглеждаше доста оживен.

Той всъщност беше истинската причина капитанът да се намира тук.

— Тестовете минаха успешно! — съобщи Мавритания на френски. Сините му очи искряха. — Бих искал да видя лицата на самодоволните американци в оня момент… Сигурно още се чудят откъде им е дошло… Всичко върви по план.

— Значи няма никакви проблеми?

— Никакви освен една малка неизправност в ДНК репликатора, за която Шамборд ще се погрижи. Досадно, но нищо сериозно.

Бонард се усмихна и вдигна чашата си.

— В такъв случай — наздраве! Поводът трябва да се полее.

Мавритания смръщи леко вежди.

— Притеснява ме само оня гаф с избухналия във въздуха самолет на генерал Мур… Как можа да ти хрумне тази идея?

— Налагаше се — Бонард спокойно отпи от виното си. — Моят генерал, с неговите болни националистически амбиции, понякога приказва прекалено много и има обичай да раздува нещата. По време на срещата на борда на „Шарл дьо Гол“ успя да разтревожи сър Арнолд Мур не на шега. Само това ни липсваше — един и без това подозрителен британски генерал да алармира правителството си, а то на свой ред — американците, че се готви нещо. Щяха да засилят бдителността си и току-виж попаднехме в полезрението им.

— Не смяташ ли, че точно внезапната смърт на генерала ще ги накара да застанат нащрек?

— Не, приятелю, уверявам те. Такива неща се случват, нали така? Дори да възникнат известни съмнения, те ще са много по-неопределени, отколкото ако сър Арнолд беше успял да налее масло в огъня. Тогава щеше да възникне наистина сериозен проблем. А сега дори във вездесъщото МИ-6 ще има доста да си поблъскат главите. А ние междувременно ще сме си свършили работата.

Мавритания го изгледа замислено. Най-после се усмихна и каза:

— Е, добре, капитане. Надявам се, че знаете какво вършите. В началото не бях много сигурен в това, но времето ще покаже…

— Не си бил сигурен? Тогава защо прие да участваш в плана?

— Как защо? Защото разполагате с пари, защото имаме общи интереси и защото планът като цяло ми се стори добър — спокойно отвърна Мавритания. — Заедно ще сме по-силни и ще можем да нанесем на врага унищожителен удар. И все пак смятам, че смъртта на генерала ще възбуди духовете…

— Като че ли вашите тестове вече не са ги възбудили порядъчно…

— И това е вярно… Е, както и да е. Кога можем да очакваме да се присъедините към нас, капитане?

— Когато това няма да събуди подозрения. Да речем… след два-три дни.

Мавритания се изправи.

— Много добре. След два дни. Не повече. Не разполагаме с излишно време.

Той се отправи към велосипеда си, който беше оставил на кея. Рибарски лодки браздяха морето. В соления въздух се разнасяха крясъци на чайки. Над пристанището се развяваше френският трикольор. Мавритания ядосано поклати глава. Отровата на Запада проникваше навсякъде, но на това щеше да се сложи край.

Клетъчният му телефон иззвъня. Обаждаше се Абу Ауда.

— Успешно ли мина мисията ви в Мадрид? — попита Мавритания.

— Не. — Фуланът звучеше мрачно. Беше безмилостен както към другите, така и към себе си, и не можеше да се примири с провала. — Загубихме много хора. Онези тримата… се оказаха твърде опитни, а полицията пристигна бързо и нямахме възможност да доведем нещата до край. Освен това се наложи да елиминирам четирима от нашите… — Той разказа случилото се в мазето.

Мавритания изруга на арабски.

— Накъде отидоха тримата, Абу Ауда?

— Не успяхме да ги проследим. Знам само, че се пръснаха.

Мавритания повиши глас:

— Тези тримата… могат да ни създадат доста неприятности, не смяташ ли?

— Така е — каза Абу Ауда, като се владееше. — Но беше пълно с полиция. Самият аз едва успях да се измъкна.

Мавритания отново изруга и прекъсна връзката. Онези тримата бяха като змии, чиито глави трябваше да се смачкат. На всяка цена. И то час по-скоро.

Париж, Франция

Безличната брюнетка, която излезе на улица „Риволи“ от метростанция „Конкорд“, имаше твърде голяма прилика с жената, проследила Джон Смит преди време. В тоалета й обаче се наблюдаваше известна положителна промяна — костюмчето в пастелен цвят вече не й придаваше вид на повлекана, а и походката й беше доста по-енергична. Сега приличаше по-скоро на американска туристка, отколкото на скучновата чиновничка.

Тя пресече улица „Роял“, зави по алея „Габриел“, мина покрай хотел „Крийон“ и влезе в сградата на американското посолство. Очевидно имаше някакъв проблем, защото изглеждаше притеснена. Обясни, че й се налага спешно да се върне у дома, в Небраска, но предния ден документите й са били откраднати.

Служителите на пропуска я изслушаха съчувствено и я насочиха към един от кабинетите на втория етаж. Тя се изкачи по стълбите почти тичешком. В кабинета я очакваше нисък, набит мъж в безупречен тъмносин костюм.

— Здравей, Аарон.

Аарон Айзъкс, шефът на ЦРУ в Париж, я посрещна с думите:

— Близо четиридесет и осем часа нямаме връзка с теб… Започнах да се притеснявам. Къде е Мавритания?

— Замина в неизвестна посока — въздъхна Ранди и разказа подробно събитията от последните дни.

— Ти ли разкри всичко това? Че Шамборд е жив, а ДНК компютърът е в ръцете на някаква терористична групировка, която се нарича „Щитът с полумесеца“? Защо тогава трябваше да го научим от Белия дом и американското военно разузнаване?

— Защото не разкрих всичко това сама — търпеливо обясни Ранди. — Бяхме екип и си помагахме взаимно. Аз, Джон Смит и Питър Хауел.

— МИ-6?! Прекрасно. Нашите хора ще получат удар, като разберат.

— Съжалявам — сви рамене Ранди. — Ако не бяха Смит и Хауел, едва ли щях сега да съм тук. Смит успя да научи името на терористичната групировка. Пак той е разговарял с Шамборд и дъщеря му.

— А откъде всъщност се взе този Смит?

— С него работехме навремето по случая с вируса Хадес. Не си ли спомняте?

— Ах, да. Но той не беше ли някакъв военен лекар?

— Такъв е. И освен това се занимава с микробиологични изследвания, участвал е във военни операции и има чин подполковник. Възложили са му да работи върху този случай точно заради специалните му познания.

— И ти вярваш на това?

— По-важното е, че вярвам на Смит. Има ли нещо ново по случая, което би трябвало да знам?

— Да видим… Колкото до Мавритания, той най-вероятно е заминал на юг. Знаеш, че е от Африка и още от времето на Ал Кайда следите му обикновено са водели натам. Най-често се подвизава или в Испания, или в Северна Африка — от там обикновено нанася и ударите си. Имаме информация, че е бил женен в Алжир… поне веднъж.

— Все пак… не разполагаме ли с нещо по-конкретно? Някакви адреси, имена?

— Още не. Но издирваме усилено.

— Добре, а… имаме ли някаква информация за терорист на име Абу Ауда? От племето фулани, ръст — значително по-висок от средния, около петдесетте или по-възрастен. Очи с много необичаен зеленикав цвят.

Айзъкс поклати глава.

— За пръв път чувам това име. Но сега ще проверя. — Той вдигна телефона. — Ало? Каси? Ще ме свържеш ли с Ленгли? Много е спешно. — Той издиктува данните на Абу Ауда и отново се обърна към Ранди. — Искаш ли да знаеш какво научихме по въпроса с експлозията в института?

— О, Аарон, как да не искам?! Казвай!

Айзъкс мрачно се усмихна.

— Може да се окаже някаква следа… Знае ли човек? Получихме обаждане от един от парижките агенти на Мосад и той твърди, че в „Пастьор“ работел някакъв филипинец, докторант, чийто братовчед преди време се бил опитал да постави бомба в щабквартирата на Мосад в Тел Авив. Нашият учен бил от Минданао, където действа Ислямският фронт за освобождение „Моро“ под ръководството на Абу Саяф, един от съмишлениците на Бен Ладен. От друга страна, самият той не поддържал никакви съмнителни контакти и от години не се бил връщал в Минданао.

— Тогава кое го прави подозрителен? — вдигна вежди Ранди. — Това, че братовчед му е бил замесен с терористите?

— Вечерта, когато е станала експлозията, филипинецът е трябвало да бъде в института за провеждането на някакъв много важен експеримент. Той обаче се обадил на шефа си, че не се чувства добре и няма да може да отиде. Лабораторията им е точно под тази на Шамборд — всички негови колеги са мъртви или тежко ранени.

— Разбирам… И от Мосад смятат, че той е бил вътрешният човек?

— Именно. Въпреки че засега няма сериозни доказателства. Охраната на института не е от най-строгите, но все пак би била достатъчно надеждна, за да затрудни проникването на външни лица и особено извеждането на съпротивляващия се Шамборд и изнасянето на доста обемистия прототип на ДНК компютъра. Освен ако наистина не е бил замесен и вътрешен човек.

— Може ли да докаже, че онази вечер действително е бил болен?

— Да, ходил е на лекар и се е оплакал от болки в гърдите, но както знаем, болките в гърдите и сърдечната аритмия могат да бъдат предизвикани и по химически път.

— Да, и при това — сравнително лесно. Е, добре, този филипинец… има ли си име?

— Доктор Акбар Сюлейман. Помолихме парижката полиция за съдействие и те ни уведомиха, че си е взел отпуска от института, докато лабораторията му бъде възстановена. Според Мосад не е напускал Париж. Имам адреса му.

Ранди взе листчето с адреса и се изправи.

— Можеш да уведомиш Ленгли, че възнамерявам да работя по случая заедно с Джон Смит и Питър Хауел. Освен това очаквам пълно съдействие и незабавен достъп до всяка новополучена информация.

— Можеш да разчиташ на това — кимна Аарон.

Телефонът звънна.

— Ало?… Да, Каси? Да… благодаря. — Той поклати глава и затвори. — Абсолютно нищо за Абу Ауда. Явно много внимава да не се набива на очи…

Той изпрати Ранди и тя се отправи към летище „Дьо Гол“, откъдето щеше да отпътува за Брюксел. Искаше да се види със Смит и да му съобщи за доктор Акбар Сюлейман. Може би това наистина беше някаква нишка, която щеше да ги отведе до Мавритания, кой знае?

(обратно)

Двайсета глава

Брюксел, Белгия

Специална пратка от Фред Клайн очакваше Джон на летището в Завентем край Брюксел. Тя съдържаше цивилни дрехи, двайсетмилиметров „Валтер“ и униформа, която Джон си сложи веднага. Той нае друго рено и се отправи на запад по магистралата. Валеше като из ведро, плътна сива пелена го обгръщаше отвсякъде. След като отмина Брюксел, Джон остави главната магистрала и пое по по-тесните шосета, за да следи по-лесно за появата на „опашка“.

От двете страни на пътя, чак до хоризонта, се простираха зелени поля и спретнати, добре поддържани ферми. Местността беше дори по-равна от американската прерия или руската степ, прорязана от рекички и канали. В дъждовен ден като този пейзажът изглеждаше неприветлив, безрадостен. Движението по пътищата не беше много натоварено в сравнение с околностите на Лондон или Лос Анджелис, но беше значително по-оживено, отколкото във вътрешността на някои американски щати — например Монтана или Уайоминг.

От време на време Джон спираше, за да се освежи в някое крайпътно заведение или просто отбиваше встрани и слизаше да се поразтъпче, но най-вече искаше да се увери, че не го следва хеликоптер или някой малък самолет. Засега поне нямаше причини за безпокойство. Въпреки това бдителността му не отслабваше и продължи да прилага същата тактика, докато наближи покрайнините на Монс, разположен на петдесет и пет километра югозападно от Брюксел. Сраженията и битките бяха част от историята на Монс (наричан още Берген на фламандски) от две хилядолетия насам, още откак римските легиони избрали това място на северната граница на империята за свой укрепен лагер. Тук по-късно генералите на Луи XIV водили своите безконечни битки с Джон Чърчил, дук на Марлборо. Тук по време на Френската революция станали няколко кървави сражения, а след това през Първата световна война британските гарнизони претърпели едно от най-тежките си поражения, тъй като противниковите сили ги превъзхождали многократно.

Така че съвсем закономерно това място беше избрано за седалище на Генералния щаб на НАТО и за централен офис на главнокомандващия силите на НАТО в Европа — американския генерал Карлос Хенц. Разположен на няколко километра извън историческия град, щабът на НАТО заемаше доста голяма площ на територията на огромен парк. На входа на парка беше пропускът (най-обикновена казармена будка), а надолу по алеята стърчаха цяла редица пилони, от които се развяваха знамената на страните членки на НАТО, както и знамената на Обединените нации. В дъното на алеята се издигаше двуетажна бледокафява сграда, а зад нея — няколко още по-неприветливи постройки.

Смит представи документите си на пропуска и обясни, че трябва да докладва на завеждащия медицинския отдел, който, разбира се, също беше с армейски чин. Поради завишените мерки за сигурност офицерът от охраната се обади в медицинския отдел, за да получи потвърждение, а колегата му през това време оглеждаше Джон от глава до пети като под лупа и още веднъж внимателно провери документите му.

Когато най-после охраната пропусна автомобила му, Смит зави вдясно по V-образното разклонение, паркира на обозначеното място и отиде пеша до главния вход на сградата, където беше окачен огромен надпис „Генерален щаб на НАТО за Европа“. Емблемата на НАТО, в зелено и златисто, също се виждаше отдалече. Вътре служителят от рецепцията го упъти към втория етаж, където вече го очакваше старши сержант Матиас. Той отдаде чест с присъщия си рязък войнишки маниер, и го поведе по безкраен коридор към кабинета на генерал Карлос Хенц.

Слабичкият жилав генерал го изгледа изпод вежди и попита троснато, както обикновено:

— Е, полковник, толкова наложително ли беше всичко това?

Смит отдаде чест и отвърна искрено:

— Съжалявам, генерале. Идеята не беше моя.

— Тези цивилни… — промърмори Хенц и посочи на Смит един от столовете с кожена тапицерия.

— Седнете. Ето информацията, която изпратиха хората на президента. — Той побутна към Смит някаква папка. — Колкото до „Щита с полумесеца“, мисля, че ударихме на камък. Нито ЦРУ, нито моите хора успяха да се доберат до някаква информация. Изглежда, групировката е новосформирана… — Той въздъхна. — Още малко и ще започнат да никнат като гъби… Е, полковник, с кого си имаме работа? Някакви араби, доколкото разбрах.

— Не само араби, сър. Мюсюлмани от най-различна националност. Освен араби има и афганистанци, и всякакви други, включително и един фулан от Северна Нигерия. Водачът им по всяка вероятност е от Мавритания. Общо взето, обединява ги това, че независимо от етническата си принадлежност, всички са верни последователи на исляма.

Генералът слушаше внимателно, а четирите звезди на униформата му войнствено проблясваха, сякаш отправяха предизвикателство към терористите, към сивия дъждовен ден и наскоро погълнатия обяд. Погледът му беше напрегнат, като че трескаво преценяваше всеки аспект на ситуацията. Този път заплахата беше съвсем реална — толкова реална, че тръпки го побиваха. Той се завъртя на стола си — с гръб към Смит и с лице към прозореца. Това явно му помагаше да се концентрира. След малко гласът му прогърмя:

— Значи са събрани отвсякъде, така ли? От Турция? Малайзия? Индонезия?

— Възможно е някои от членовете да са от там — кимна Смит. — По всяка вероятност има и представители на централноазиатските племена.

— По всяка вероятност? — Генералът рязко се завъртя на стола си и го изгледа.

— Един мой познат, който работи за МИ-6, успя да различи един много специфичен техен сигнал — поясни Смит.

— Централна Азия? Тоест… бившите съветски републики — таджики, узбеки, киргизи? Казахи?

Смит отново кимна. Хенц замислено въртеше в ръце една от папките на бюрото си. Най-после му я подаде с думите:

— Доколкото разбрах, се интересувате от досието на капитан Бонард и президентът ме помоли да ви го предам. Ето, заповядайте. Тук е събрана цялата информация, до която Овалният кабинет със съдействието на французите успя да се добере. Да си призная, изненадам съм, че проявявате подозрителност спрямо адютанта на генерал Ла Порт… Та той е сигурен човек и освен това работи буквално под носа ми.

— С ваше позволение, генерале, това изобщо не го поставя вън от подозрение. Дори напротив.

— Хмм… Искате да кажете, че сте готов да заподозрете всеки? Дори и мен?

Смит си спомни обзелите го съмнения при посещението на мнимия „санитар“ и се усмихна мрачно, решен да бъде откровен докрай.

— Не изключвам възможността техният човек да е доста нагоре по етажите, сър.

— Дявол да го вземе… — промърмори Хенц и смръщеният му поглед прониза Смит като лазер. — Какво излиза? Не разполагаме с нищо конкретно, освен с факта, че опасността е реална и че една многонационална, мултиетническа банда разполага с действащ молекулярен компютър и държи в ръцете си човека, който може да борави с него, а така също и дъщеря му… Което никак не е добре, откъдето и да го погледнеш. Остава да зададем въпроса: А сега — какво?

— Сега трябва да ги открием, колкото е възможно по-скоро.

— И как по-точно ще стане това?

— Още не знам…

Хенц вдигна въпросително вежди, а лицето му изведнъж стана тъмномораво:

— Как така „не знаете“?! Ако и вие не знаете, тогава кой?

— Съжалявам, сър. Правим всичко възможно и бих искал да мога да ви кажа, че вече сме постигнали някакъв напредък, но истината е, че разполагаме само с догадки. Тази война е такава.

— Което никак не ми харесва. Свикнал съм да водя истински битки — лице в лице с противника. Но явно времената се променят — първо проклетата война във Виетнам, а сега и това… Май вече остарявам и е дошъл моментът да отстъпя мястото си другиму — завърши той с горчивина.

— Ще се справим, сър — увери го Джон.

— Ще трябва.

Хенц въздъхна и даде да се разбере, че разговорът им е приключил.

Джон взе папките от бюрото, отдаде чест и излезе от кабинета на генерала. Възнамеряваше веднага да продължи към Брюксел, за да се види с Ранди. Но докато вървеше по коридора, чу името си. Извърна се и видя широко усмихнатия генерал Ла Порт.

— Добър ден — поздрави го Смит.

— Радвам се да ви видя, полковник Смит — прогърмя гласът на генерала. — Трябва да поговорим. Надявам се, че не ви задържам. Кабинетът ми е наблизо — заповядайте да изпием по чаша кафе.

Джон последва генерала в кабинета му. Ла Порт се разположи в масивен кожен фотьойл, подобен на онези в аристократичните английски клубове — тази мебел като че ли единствена би могла да понесе тежестта на огромното му тяло. Старинното писалище също изглеждаше достатъчно солидно. Джон седна на стол от епохата на Луи Пети — направо изящен в сравнение с креслото на генерала.

Млад френски лейтенант им поднесе кафето почти незабавно.

— И така, оказва се, че нашият Емил е жив, което е чудесно, но е отвлечен, което никак не е добре… Сигурен ли сте, че не грешите, полковник?

— Напълно, сър.

Ла Порт се намръщи.

— Значи сме били подведени… Останките от тялото, отпечатъците от пръстите, ДНК материалът в документацията на Сюрте… някой съвсем съзнателно се е опитал да ни заблуди и трябва да се признае, че почти успя… Но благодарение на вас вече знаем истината, както и това, че баските са били само за параван, а зад тях стои друга организация… Нали така?

— Точно така — кимна Джон. — Поръчителите на атентата са от терористичната групировка „Щитът с полумесеца“. Това е новосформирана мултиетническа организация на мюсюлмански екстремисти, предвождани от някой, когото всички наричат мосю Мавритания.

Генералът ядосано отпи от кафето си.

— Излиза, че самият аз неволно съм ви подвел с информацията, която ми беше подадена. Приемете моите извинения, полковник.

— Всъщност сведенията за „Черния пламък“ ме насочиха и ми помогнаха да стигна до всички тези факти — спокойно отвърна Смит. — Дори съм ви благодарен за помощта.

— Това все пак е някакво успокоение… — въздъхна французинът.

— А мога ли да ви задам един въпрос? Къде е адютантът ви — капитан Бонард?

— Дариус? Изпратих го с поръчка в Южна Франция.

— Разбирам… Къде по-точно?

Ла Порт го изгледа втренчено.

— В нашата военноморска база в Тулон. Ще прескочи и до Менорка. Мога ли да знам на какво се дължи този интерес към адютанта ми?

— Добре ли познавате капитан Бонард, генерале?

Ла Порт вдигна вежди.

— Защо? Да не би да смятате, че… Не, не е възможно да подозирате Дариус. Той не е предател.

— И все пак именно той ви е подал подвеждащата информация…

— Да, но това, за което намеквате, е направо изключено — повиши глас генералът. — Дариус ми е като син. Работя с него от шест години. Досието му е безупречно и има великолепни препоръки. За пръв път бяхме заедно по време на войната в Ирак — той беше командир на взвод в Четвърти драгунски полк и мога да ви уверя, че прояви кураж и доблест, които биха правили чест на всеки боец. Преди това е бил редник в пехотата на Втори чуждестранен легион в бившите ни северноафрикански колонии, но е бил повишен. Учудвам се, че можете да подозирате в измяна човек, направил толкова за Франция.

— Дариус не е чист французин, така ли? — попита Смит, като прелистваше досието.

Очите на генерала гневно светнаха.

— Капитан Бонард е истински французин! Вярно е, че баща му е немец и Дариус е роден в Германия, но майка му е французойка и постъпвайки във френската армия, Дариус приема нейната фамилия. — Генералът помълча и добави натъртено: — Той е прекарал години от живота си във вярна служба на Франция.

— А какво знаете за личния му живот?

— Женен е за прекрасна млада жена, французойка. Обича да чете за френската история и да се рови в миналото — по това много си приличаме.

Действително стените на генералския кабинет бяха покрити с картини и фотоси, изобразяващи славни моменти от френската история и места, скъпи на всеки родолюбив французин, както и с карти на исторически битки. Единствено изключение правеше репродукцията на картината, която Смит си спомняше от предишното си посещение при генерала — старинния замък от червен камък.

— Историята е нещо много повече от сбор от факти — продължи генералът. Гласът му беше развълнуван, а лицето — сурово като на воин в навечерието на битка. — Историята на една страна разкрива душата й — не можеш да опознаеш един народ, без да си опознал историята му. Освен това, ако не познаваме грешките на миналото, рискуваме да ги повторим, нали така?

Смит все повече оставаше с впечатление, че Ла Порт говори прекалено много, сякаш за да заглуши тревожните си мисли, и защитава капитан Бонард прекалено разпалено, все едно се опитва сам себе си да убеди в невинността му.

— Не, не. Това е изключено. Не го вярвам. Дариус не е изменник на родината. Би било… пълен абсурд.

Но на челото му се беше врязала бръчка, а в погледа му беше стаена смътна тревога.

Париж, Франция

Питър Хауел беше задрямал на тясното походно легло, донесено по негова молба в стаята на Марти, когато изведнъж го стресна някакво бръмчене току до ухото му. Той шляпна бузата си, за да изпревари ужилването на сърдитото насекомо, и окончателно се събуди. Бръмчеше телефонът на нощното шкафче.

Марти също трепна и се размърда неспокойно.

Питър вдигна слушалката.

— Хауел.

— Да не те събудих, Питър?

— Да, колкото и да ти е чудно, бях заспал. И ние, оперативните работници, също сме хора и имаме своите естествени нужди. Но не очаквам някой чиновник, който седи зад бюрото от девет до пет, да ми влезе в положението.

Сър Гарет Саутгейт, шефът на МИ-6, се позасмя, по-скоро изсумтя. Двамата с Питър Хауел неведнъж бяха кръстосвали шпаги. Саутгейт беше посрещнал с облекчение пенсионирането на този обесник, но сега, макар и неохотно, се беше наложило да прибегне до услугите му, тъй като Хауел беше изключителен професионалист, не можеше да се отрече. Затова беше приел тактиката на примирение с чудатостите и доста солените шегички на стария си познайник.

— Как е доктор Целербах? — осведоми се сухо.

— Все така. Какъв ти е проблемът?

— Имам информация за теб — процеди Саутгейт. — И бих искал да чуя височайшето ти мнение.

Марти въздъхна и отново се размърда. Питър го погледна с надежда. Имаше чувството, че всеки миг ще се събуди.

— Целият съм в слух. За какво става въпрос? — каза Питър, доволен, че за пореден път беше успял да извади шефа си от търпение.

— Информацията е свръхсекретна — предупреди Саутгейт. — Разговорът ни минава през закодиращо устройство, а шифърът е чисто нов, за да сме сигурни, че никой не ни подслушва. Няма да го използвам повторно, докато не овладеем ситуацията с ДНК компютъра. Не бива да рискуваме. Схващаш ли мисълта ми, Питър?

— Напълно. И май ще е най-добре да си запазиш тайната за себе си.

— Моля?

— Чу ме. Правилата не са се променили. Аз вземам решение какво и с кого мога да споделя. Крайната цел е успешното изпълнение на задачата; онова, което ще предприема, е по моя преценка.

— Не смяташ ли, че си малко нагъл? — повиши глас сър Гарет.

— Такъв съм си. Но държа нещата да са ясни. Сега или казвай каквото имаш да казваш, или върви по дяволите.

Питър се ухили, като си представи физиономията на Саутгейт. Ако зависеше само от него, би го уволнил на минутата. Но задачата на Питър беше възложена от по-висшестоящи от шефа на МИ-6 и колкото и да си придаваше важност, той нямаше решаващата дума.

— Генерал Арнолд Мур и пилотът му са обявени за безследно изчезнали по време на полет от Гибралтар към Лондон и най-вероятно са мъртви — каза Саутгейт почти през зъби. — Генералът е щял да докладва на министъра нещо от изключителна важност. Споменал е само, че се отнася до неотдавнашните електронни сривове в американските компютърни системи. Сега разбираш ли защо смятам, че по въпроса е необходима пълна секретност?

Желанието на Питър да се шегува се изпари мигновено.

— Генерал Мур споменал ли е откъде разполага с такава информация? — попита той без особена надежда.

— Не — Саутгейт също беше изоставил враждебния тон. — Знаем само, че генералът е трябвало да замине за фамилното имение в Кент, а вместо това се е отправил към Гибралтар с хеликоптер, придружен единствено от пилота си. Шест часа по-късно двамата са летели обратно към Лондон, където така и не пристигат…

Питър помълча, асимилирайки тази информация. Най-после каза:

— Трябва да остана тук, докато доктор Целербах се събуди. Междувременно се опитайте да разберете къде е ходил Мур и защо. Аз самият ще тръгна на юг, за да се поразровя веднага щом поговоря с доктор Целербах.

— За момент… — гласът на Саутгейт заглъхна изведнъж. След малко в слушалката се чу: — Извинявай, Питър, но току-що получих информация, че в морето край Лисабон са открили останки от „торнадото“ на Мур. По всяка вероятност на самолета е станала експлозия и сър Арнолд и пилотът му са мъртви.

— Като се имат предвид обстоятелствата, едва ли е обикновена злополука — въздъхна Питър. — Вижте до какво ще можете да се доберете и ме дръжте в течение.

— Добре — обеща Саутгейт. Двамата бяха сключили негласно примирие. — И… Питър, ти си знаеш работата, но все пак гледай това да не става достояние на много хора, нали?

Питър затвори телефона и остави последната реплика без отговор. Този Саутгейт… Надуто копеле. Властта направо размътва мозъка на някои хора. Слава Богу, че него никога не го беше блазнило катеренето нагоре по стълбицата…

Чу зад гърба си дрезгав, някак несигурен глас:

— Божичко… Питър… Питър Хауел? Ти ли си това?

Питър се извърна като попарен и се надвеси над Марти, който примигваше и разтъркваше очи.

— Мъртъв ли съм?… Така изглежда… Това трябва да е Адът… — Той се взираше объркано в Питър. — Защото това със сигурност е Луцифер — не мога да го сбъркам…

— И аз се радвам да те видя, Марти — ухили се Питър. — Здравата ни изплаши, братле, знаеш ли?

Марти продължаваше да се озърта, като мърмореше:

— Не можете да ме заблудите… Не се хващам на тая въдица… Изглежда свястно място, съвсем безобидно, но това е само една илюзия… — Той потръпна. — Виждам пламъците на Ада… Заслепяват ме… Махни се от мен, Сатана! Нямаш власт над Марти Целербах! — Той отметна чаршафите и рязко се надигна.

Питър го хвана за раменете и се опита да го удържи, като викаше:

— Охрана! Имам нужда от помощ! Бързо доведете някого! Лекар или дежурната сестра! Хайде, за Бога…

Полицаят от охраната надникна в стаята и възкликна:

— Ей сега… Веднага се връщам!

Марти отчаяно се мяташе и се опитваше да се изтръгне от желязната хватка на Питър.

— Коварни Луцифер… мислиш се за всемогъщ, но аз няма да ти се подчиня и да се предам във властта ти! Ще се съпротивлявам… до последен дъх… и… ще се измъкна от недрата на Ада…

— Шшт! — успокояваше го Питър. — Аз не съм Луцифер, а Питър, старият ти приятел!

Но Марти сякаш не го чуваше и продължаваше да бълнува като трескав. Беше изпаднал в маниакалния стадий на синдрома на Аспергер. Сестрата дотича в стаята, последвана от доктор Дюбост. Едва успяха да удържат Марти, за да му инжектират „Мидерал“ — лекарството, което овладяваше пристъпите му.

Той продължи да буйства още известно време, като повтаряше:

— Ще отлетя от тук… Проклети Луцифер, нямаш власт над мен!

Но скоро лекарството подейства и съпротивата на Марти отслабна. Главата му клюмна, клепачите му натежаха и той се отпусна на възглавницата.

Сестрата и Питър се спогледаха.

— Вие сте истински приятел, мистър Хауел. Повечето хора биха изгубили ума и дума…

— Толкова по-зле за тях — мрачно отвърна Питър.

Сестрата го потупа по рамото и излезе от стаята.

Питър отново остана сам с приятеля си. Невъзможността да ползва електронна комуникация или клетъчен телефон за пръв път сериозно го притесняваше. Той въздъхна. Да можеше някак да се свърже с Джон и Ранди и да им съобщи за Марти… Освен това му се искаше да събере малко повече информация за последните часове на генерал Мур, но и това щеше да почака — за момента беше като с вързани ръце…

Нечии стъпки зад гърба му го изтръгнаха от тези мисли.

Питър рязко се извърна.

— Ранди?

В същия миг осъзна, че това не можеше да бъде Ранди, и посегна към оръжието си.

Но преди да е извадил от кобура деветмилиметровия „Браунинг“, усети металното дуло, опряно в тила му, и застина. Имаше работа с някой, който беше наистина добър. И освен това не беше сам.

(обратно)

Двайсет и първа глава

Брюксел, Белгия

Смит затвори последната от папките, поръча си още една бира и се облегна назад. Беше оставил на Ранди съобщение, че ще я чака в кафе „Серф Ажил“. Това беше любимото му кафене в долната част на града, недалеч от мястото, където преди време беше пристанището на риболовните корабчета. Рибните пазари все още бяха в този район, а ресторантите и бистрата предлагаха рибни специалитети, но самата река вече течеше под земята, затворена в канал от тухли и бетон, който минаваше под булевард „Анспар“.

Разбира се, съзнанието на Смит в момента беше далеч от всичко това. Беше си избрал една от масите отвън, на тротоара, за разлика от останалите посетители, които след поройния дъжд, който се беше изсипал само преди час, предпочитаха да не рискуват. Това го устройваше напълно — така беше по-далеч от любопитни очи и уши.

След посещението си в Генералния щаб на НАТО беше сменил униформата с цивилни дрехи — памучни панталони, карирана риза, тъмносиньо сако и спортни обувки — в случай, че му се наложи да потича. Сакото също беше много съществен елемент от облеклото му, тъй като скриваше пистолета. Не беше подбран случайно и черният шлифер, преметнат на облегалката на стола — с него щеше да се слее с мрака на нощта и с уличните сенки.

Докато отпиваше от бирата си и следеше с поглед облаците, които все още пробягваха по небето, Джон прехвърляше през ума си информацията, получена от НАТО. От досието на капитан Дариус Бонард беше успял да научи някои доста интересни факти, които Ла Порт или съзнателно беше премълчал (от солидарност с адютанта си), или просто не им отдаваше особено значение. Например това, че преди брака си с „очарователната“ французойка Бонард веднъж вече е бил женен — в Алжир. Дали междувременно е приел или не исляма, не се споменаваше, но във всеки случай беше прекарвал много от отпуските си в Алжир с жена си и нейното семейство.

Не ставаше ясно защо впоследствие се е развел, липсваха и бракоразводни документи, което беше доста странно. Джон знаеше, че за много терористи, както и за шпионите, беше характерен двойственият начин на живот — те се адаптираха бързо към новата ситуация, приспособяваха се към средата и поведението и привичките им се променяха коренно, поне на пръв поглед.

И така, Дариус Бонард, дясната ръка на заместник-главнокомандващия силите на НАТО, в момента беше изпратен по служба някъде в Южна Франция, тоест — недалеч от Толедо.

Джон замислено въртеше в ръце чашата с бира, когато спрялото от отсрещната страна на улицата такси привлече вниманието му. При вида на стройната фигура на Ранди на лицето му се появи усмивка — с конската си опашка и леките пъргави като на момиче движения, тя изглеждаше съвсем млада, не повече от двайсетгодишна. Помаха му и забърза към него, а Джон изведнъж осъзна, че вече не мислеше за София всеки път, когато я погледнеше.

— Здравей! — засия насреща му Ранди. — Какво ти е? Изглеждаш така, все едно си видял призрак…

— Къде се загуби?! — опита се да й се скара той. — Вече бях започнал да се тревожа…

— Много мило от твоя страна — засмя се Ранди. — И както се оказва, напълно излишно.

Тя седна срещу него и се огледа за келнера.

— Имай малко търпение и всичко ще ти разкажа. Току-що пристигам от Париж. Отбих се да видя Марти…

— Така ли?! Как е той?

— Отново спеше и Питър не беше успял да говори с него. Лекарят каза, че било временно влошаване на състоянието. — Сърцето й се сви, като видя как изведнъж помръкна лицето на Джон. Беше виждала това лице сурово като издялано от камък и разкривено от ярост, но сега, разстроен от новините за приятеля си, Джон изглеждаше толкова уязвим, че тя едва се сдържа да не го прегърне.

— Много е лошо, че не можем да използваме клетъчните телефони — мрачно поклати глава той. — Досега Питър щеше да ми се е обадил…

Ранди го погледна предупредително. Сервитьорът се приближаваше към масата им. Ранди си поръча бира, изчака сервитьора да се отдалечи и попита:

— А ти? Успя ли да научиш нещо ново?

— Няколко неща — отвърна Джон и й разказа за срещата си с генерал Ла Порт и подробностите от биографията на Дариус Бонард. — Ла Порт или не знае за първия брак на капитана, сключен в Алжир, или умишлено премълчава за него — завърши той. — А какви са новините при теб?

— Може би има за какво да се заловим — блеснаха очите на Ранди. Тя му разказа всичко, което беше научила от Аарон Айзъкс, като завърши с предполагаемото неразположение на доктор Акбар Сюлейман в нощта на експлозията. — Доколкото знам, подобни симптоми могат да се предизвикат по химичен път.

— При това не е кой знае колко трудно — кимна Джон. — Къде можем да открием този господин?

— Доколкото знам, още е в Париж. Имам адреса му.

— Тогава, какво чакаме?

— Да си допия бирата.

Северноафриканското крайбрежие

Хладният бриз от време на време издуваше тънките пердета и влиташе в стаите, отделени със сводове, вместо с врати. Средиземноморската вила беше строена така, че да улавя полъха и на най-слабия ветрец.

В една от по-закътаните ниши доктор Емил Шамборд се беше надвесил над сложния конгломерат от тръбички, свързващи клавиатурата, монитора, електронния принтер и стъкления съд с желеобразни пихтиести клъбца. Хората на Мавритания бяха крепили като рохко яйце прототипа на свръхмощния ДНК компютър, докато го пренесат до тук. Деликатното устройство изискваше постоянна температура и липса на каквито и да било вибрации, за да функционира успешно. Шамборд беше доволен, че успя да намери място на завет, защото и най-малкото смущение би повлияло неблагоприятно на онова, което му предстоеше да извърши.

Трябваше да се концентрира максимално — този компютър беше делото на живота му, венецът на усилията му. Забележително творение, което щеше да постави началото на нова ера, каквато повечето хора не можеха дори да си представят. Благодарение на него човечеството щеше да е в състояние да контролира молекулите — с други думи, да застави материята да функционира на качествено ново равнище, да я подчини на нуждите си. Това щеше да доведе до революционни промени в човешкото съзнание, да надхвърли границите на възможното, очертани от класическата физика на Нютон. Защото движението на атомите и електроните не наподобяваше еднопосочно движение на топки за билярд, а центробежното движение на разпръскваща се, разпространяваща се вълна. Така и действието на един атомен компютър би имало ефект в много посоки едновременно, може би дори в различни измерения. Това би взривило устоите на съвременната наука, би обърнало с главата надолу градените с хилядолетия представи.

Съвременният компютър, най-общо казано, представляваше свързани в една посока жички, превключватели и жички, ориентирани в противоположната посока. Подобна конфигурация очертаваше логическите входове, но в прототипа на Шамборд всичко беше поставено на качествено нова основа. Ученият беше успял да принуди ДНК молекулите да функционират като „и“/„или“ логически входове (двоичният език на електронните компютри). В предишните опити за създаване на ДНК компютри препъникамъкът за колегите му се бяха оказали ротаксановите молекули, които се използваха за входове, тъй като реагираха еднократно и бяха подходящи само за четяща памет, не и за свободен достъп, който изискваше непрекъснато превключване.

Шамборд беше успял да преодолее този проблем — беше създал молекула с по-различни свойства, която правеше възможно пълноценното функциониране на ДНК компютъра. Тази молекула беше синтетична — Шамборд я беше нарекъл „франкан“, за да увековечи името на Франция.

Шамборд записваше в тетрадката си някакви математически изчисления, когато на прага застана Терез.

— Защо им помагаш? — очите й го гледаха укорително.

Баща й вдигна глава от записките си.

— Какво друго ми остава? — въздъхна.

Изглеждаше стар и уморен.

Лицето на Терез също беше бледо и посърнало, а косите, които преди се разстилаха по раменете й, гладки като коприна, сега падаха в безреда. Елегантният вечерен костюм, омачкан и замърсен, беше заприличал на дрипа, но Терез отказваше да го свали от гърба си. Единственото, което беше склонила да приеме от похитителите, бяха чифт бедуински чехли.

— Би могъл да кажеш „не“ — тихо отвърна тя. — Никой освен теб не може да работи с молекулярния компютър. Щяха да се окажат с вързани ръце.

— А аз вече щях да съм мъртъв. Както и ти.

— И бездруго ще ни убият…

— Не! Обещаха ми.

Терез горчиво се изсмя.

— И ти им вярваш?! На тези престъпници… на тези убийци?!

Шамборд замълча. „Имам ли друг избор?“, прочете Терез в помръкналия му поглед.

След малко баща й отново се залови за работа. Трябваше да провери най-внимателно свръзките между отделните части на компютъра — и най-малкото недоглеждане можеше да навреди на работата му.

— Знаеш, че са замислили нещо ужасно. — Гласът на Терез звучеше настоятелно. — Ще станеш ли техен съучастник? Ще допуснеш ли да умрат невинни хора?

— Знаеш, че не съм престъпник.

— Не си… Но си сключил сделка с дявола. Заради мен. Моля те, не го прави!

— Не съм сключил никаква сделка — отвърна Шамборд, без да вдига очи, като продължаваше да преглежда жичките и тръбичките.

Дъщеря му се взираше в него изпитателно, като че ли се опитваше да проникне зад мрачно свъсеното чело, да разгадае мислите му.

— Кого се опитваш да заблудиш? Мен? Или себе си? Обещал си да извършиш нещо чудовищно, при условие, че ме освободят… Но, татко, това е прекалено висока цена.

Шамборд изведнъж рязко се извърна на стола си и каза натъртено:

— Аз трябва да взема това решение. Изборът е мой.

Изведнъж Терез трепна. Зад гърба й стоеше Мавритания. Както обикновено, тя по-скоро усети, отколкото чу приближаването му.

— Позволете да се намеся в разговора ви, мадмоазел Шамборд, но мисля, че гледате на нещата прекалено трагично. Когато мисията ни приключи и вече няма да се нуждая от услугите на вашия баща, всички ще си тръгнат по живо, по здраво. Но преди това ще се случи нещо, което ще разклати трона на Сатаната, за да възтържествува най-после справедливостта и нещата да си дойдат на мястото. Аз също не искам да се пролива излишна кръв, уверявам ви.

Терез го гледаше с нескрита неприязън.

— Не си хабете думите… Няма да се хвана на въдицата ви.

— В такъв случай няма да се опитвам да ви убеждавам — все така учтиво отвърна Мавритания, — въпреки че недоверието ви ме наскърбява.

И той се обърна към баща й, вече с делови тон:

— Скоро ли ще имате готовност за действие?

— Казах ви, че са ми необходими два дни.

Тонът на Мавритания остана непроменен, само очите му леко се присвиха.

— Срок, който вече изтича, доктор Шамборд… Но аз разчитам на вас и знам, че няма да ме разочаровате.

Париж, Франция

Смит, Ранди и Хаким Гата, дребничкият, уплашен до смърт лаборант от института „Пастьор“, отминаха високите сгради по булевард „Монпарнас“ и продължиха навътре по тесните улички на най-живописния и бохемски квартал на Париж, където още живееше духът на отминалите времена. Пролетта беше в стихията си и животът кипеше — уханието на цъфнали дръвчета се смесваше с мириса на бои и марихуана. Слънцето току-що беше залязло и по небето още догаряха кехлибарени отблясъци.

Тримата вървяха мълчаливо, но Хаким изведнъж попита с треперещ глас:

— Когато ви покажа улицата… нали ще мога… да си вървя?

Той беше слаб като вейка, с къдрави коси и поглед на диво зверче, хванато в капан. Живееше точно над доктор Акбар Сюлейман.

— Още не — отвърна Ранди, която го държеше за ръката и почти го мъкнеше след себе си. — Стигнахме ли? Коя точно е сградата?

— Н-н-номер петнайсет — отвърна момчето. Зъбите му тракаха.

— Кой етаж? — попита Джон.

— Т-т-трети. Обещахте, че ще ми платите и ще ме п-п-пуснете да си ходя…

— Има ли заден вход?

Хаким кимна.

Джон се обърна към Ранди:

— Аз влизам. Ти мини отзад.

— Я почакай! Откога започна да даваш нареждания?

— Защо? — погледна я учудено Джон. — Да не би да имаш по-добра идея?

— Не — отвърна Ранди, като хвана за яката Хаким, който изглеждаше готов да побегне. — Но следващия път не се дръж като командир, ясно ли е?

— Съжалявам…

— Извиненията се приемат. Хайде. Да действаме. Току-виж Сюлейман разбрал, че сме разпитвали за него, и реши да духне. В теб ли е предавателят?

Джон потупа джоба на шлифера си и огледа сградите от отсрещната страна на улицата. Започваше да се смрачава и отделни прозорци вече светеха. Мъже и жени, млади и стари, прегърнати или хванати за ръце, минаваха покрай него. Вратата на номер петнайсети зееше широко отворена. Джон изчака да отмине потокът минувачи и се шмугна във входа. Слава Богу, нямаше портиер, който да го пита къде отива. Той измъкна револвера си и се изкачи на третия етаж, където беше апартаментът на доктор Акбар Сюлейман. Пред вратата се спря и се ослуша. В някоя от вътрешните стаи свиреше радио. Разнесе се и шум от течаща вода. Смит натисна дръжката — вратата беше заключена. Ключалката беше стандартна — разполагаше с набор от инструменти, за да се справи с нея. Надяваше се резето да не е пуснато — това би му отворило повече работа.

Измъкна комплекта инструменти от вътрешния си джоб и се залови за работа. Изведнъж осъзна, че водата е спряла да тече. Миг по-късно се разнесе оглушителен залп. Куршумите минаха през вратата на сантиметри от главата му. Във въздуха се разхвърчаха тресчици. Джон се хвърли на пода, опря гръб на отсрещната стена и стисна валтера с две ръце, като се целеше във вратата.

Остра, пареща болка пронизваше хълбока му. Разкопча сакото и вдигна ризата си — един от куршумите го беше одраскал, но раната беше повърхностна. По-късно щеше да се погрижи за нея. А междувременно тъмният шлифер щеше да скрие кръвта.

Той се изправи, все така насочил напред пистолета си, и метна кутията с инструменти към вратата. Незабавно последва втори залп. Този път стана на пух и прах ключалката, а от съседните етажи се разнесоха уплашени писъци.

Джон блъсна вратата с рамо, претърколи се и отново се изправи, стиснал пистолета си. Озова се очи в очи с дребничка, миловидна брюнетка, която седеше по турски на кушетката, насочила към вратата автомат „Калашников“. Двамата се гледаха втренчено. Жената очевидно беше изпаднала в шок, но не изпускаше автомата от ръцете си.

— Оставете оръжието! — нареди Джон на френски. — Веднага!

Жената изведнъж скочи и се хвърли към него, но Джон успя да избие автомата от ръцете й. После я хвана и я повлече пред себе си, докато претърсваше апартамента стая по стая.

— Къде е? — попита най-после, като опря револвера до главата й.

— Кой?

— Приятелят ти, доктор Сюлейман.

— Намери го — дръзко отвърна жената.

Джон извади от джоба си предавателя и тихо каза:

— Бил е тук преди малко, но се е измъкнал. Бъди внимателна.

Съобщението беше прието. Джон нямаше повече работа ту. Завърза жената с чаршаф за един от кухненските столове и изтича навън. Сюлейман се опитваше да се измъкне. Не биваше да го изпуснат.

Тясната уличка откъм гърба на сградата миришеше на урина и прокиснало вино. С пистолет в ръката, Ранди се взираше в тъмните прозорци на третия етаж. До нея Хаким Гата пристъпваше неспокойно от крак на крак и трепереше като лист. Двамата бяха застанали в сянката на една липа и се сливаха с мрака. В небето над главите им примигваха първите бледи звезди.

Ранди смушка Хаким с револвера си.

— Сигурен ли си, че е бил горе?

— Да, нали вече ви казах — жално отвърна момчето и нервно прокара ръка през къдриците си.

— И няма друг изход?

— Няма — почти проплака Хаким.

— Шшт! — гневно го стрелна с поглед Ранди.

Хаким снижи глас, но продължи да нарежда и да се вайка. В това време от горе отекнаха изстрели.

— Залегни!

Хаким почти се свлече на тротоара. Ранди се притаи до него, като напрягаше слух да чуе какво става вътре в сградата. След малко долетя вторият оглушителен залп, последван от трясък на разбита врата.

— Дано да не си ме излъгал, че няма друг изход! — изсъска Ранди.

— Заклевам се… — промълви Хаким, който не смееше да вдигне глава.

Ранди изведнъж наостри слух. По стълбите се чу трополене и от задната врата на сградата изхвърча мъж с пистолет в ръката. Той бързо закрачи надолу по улицата, като се озърташе.

В този момент предавателят на Ранди запращя. Тя придърпа Хаким към себе си, запуши с ръка устата му и изслуша съобщението на Джон: „Бил е тук, но се е измъкнал. Бъди внимателна.“

После тихо каза:

— Виждам го. Побързай.

(обратно)

Двайсет и втора глава

Мъжът забърза към ъгъла на улицата. Не искаше да тича, за да не привлича излишно вниманието, и държеше ръката с пистолета отпусната покрай тялото. Измъкваше се, но без паника. Ранди набързо се разплати с Хаким и го предупреди да остане на мястото си, докато двамата с мъжа не се отдалечат. Хаким плахо кимна — нямаше намерение да предизвиква съдбата.

Ранди се надигна и безшумно последва мъжа. В едната си ръка държеше предавателя, в другата — беретата.

Мъжът спря на ъгъла и се огледа. Ранди долепи гръб до стената и затаи дъх. Фаровете на минаващ автомобил осветиха фигурата на мъжа — беше нисък и слаб, с черна права коса до раменете и характерните за жителите на Минданао високи скули. Ранди предположи, че нямаше трийсет години. Значи това беше доктор Акбар Сюлейман. Изглеждаше притеснен не на шега. Продължи да се оглежда, но като че ли нямаше намерение да пресича улицата.

Ранди прошушна в предавателя:

— Спря. Като че ли чака някого. Опитай се да се придвижиш до улица „Комбре“ възможно най-бързо.

Миг по-късно малък черен седан „Субару“ заби спирачки пред доктор Сюлейман, задната врата се отвори, той скочи вътре и седанът рязко потегли. Ранди стигна до пресечката точно когато там спря втори автомобил, също черен — „Форд Виктория“. Едновременно с нея иззад ъгъла изскочи Джон и двамата се метнаха на задната седалка на колата.

Шофьорът даде газ и потегли в посоката, в която беше изчезнал седанът „Субару“.

— Макс засече ли седана? — задъхано попита Ранди.

— Да, бъди спокойна — отвърна шофьорът, който беше не друг, а Аарон Айзъкс, шефът на Ранди.

— Чудесно, карай след тях.

Аарон хвърли поглед назад и попита:

— Ще ни представиш ли един на друг? Предполагам, това е Смит? Или може би Хауел.

— Подполковник Джон Смит, доктор по медицина. Работи за военното разузнаване — издекламира Ранди. — А това е Аарон Айзъкс, моят шеф. Ето, вече се познавате.

Джон усети върху себе си проучващия поглед на Айзъкс. Това не го учуди — девизът на хората от ЦРУ беше „Съмнявай се във всичко“.

Предавателят на Айзъкс запращя и мъжки глас докладва:

— Седанът току-що спря пред хотел „Сейнт Сюлпис“, остави двама мъже и потегли. Мъжете влязоха в хотела. Някакви инструкции?

Ранди се наведе напред и каза в предавателя:

— Следвай автомобила, Макс.

— Дадено, сладурче.

— Върви по дяволите.

Аарон я погледна.

— Към хотела ли сме?

— Четеш ми мислите.

След няколко минути стигнаха хотела и спряха една пряка по-надолу. Ранди огледа сградата и се обърна към Аарон:

— Какво знаеш за това място?

— Евтин хотел, средна хубост. Преди години е служил за подслон на артистичната парижка бохема. Понастоящем тук отсядат предимно северноафриканци и туристи, които не разполагат с много средства. Няма странични и задни изходи.

Отново чуха гласа на Макс в предавателя:

— Седанът е бил взет под наем. Резервацията е направена по телефона. Поръчали са и шофьор. Във фирмата няма никакви данни за клиентите.

— Връщай се при хотела — въздъхна Ранди. — Ще вземеш Аарон, а ние ще задържим форда.

— Значи ли това, че тази вечер няма да си свободна?

— Дръж се прилично, Макс, или ще се оплача на жена ти — заплаши го Ранди.

— О, да, съвсем забравих, че съм женен… — Връзката прекъсна.

Ранди поклати глава.

Двамата с Аарон започнаха да си разпределят предстоящите задачи, но Джон изведнъж ги прекъсна:

— Трябва да мина и през болницата, Ранди. Марти сигурно вече се е събудил, а и ще имаме нужда от помощта на Питър.

— Но доктор Сюлейман може да излезе всеки момент…

— Така е, но ако Макс ме закара до болницата, ще се върна бързо. А и можем да държим връзка помежду си с предавателите.

— Не знам… Все пак ми се струва рисковано…

— Не, не е. Едва ли си правят труда да засичат безжичните разговори на територията на Париж, които не ползват сателитна връзка. Освен това може би още не знаят, че сме по петите на доктор Сюлейман. На този етап вероятността да бъдем подслушвани е нищожна, уверявам те. Затова спокойно можем да си изпращаме съобщения по предавателите. Ако Сюлейман излезе, само ми кажи и ще се придвижим по най-бързия начин.

След като се разбраха за това и Аарон предложи да остане с Ранди, докато Джон и Макс се върнат, Джон тръгна с Макс, който току-що беше пристигнал с крайслера.

— Имате ли аптечка в колата? — попита Джон.

— Да, в жабката е. Да няма някакъв проблем?

— Нищо сериозно… Драскотина.

Джон вдигна ризата си, почисти раната от куршума и я намаза с антибиотичен крем. Справи се бързо и когато наближиха болницата, превръзката беше готова.

Джон прекоси забързан огромното фоайе на болницата „Помпиду“ и взе ескалатора до интензивното отделение. Нямаше търпение да види Марти и да се увери с очите си, че състоянието му се е подобрило. Легитимира се на дежурната сестра, която даваше информация за пациентите.

— Съжалявам, доктор Смит, но приятелят ви е преместен в самостоятелна стая на четвъртия етаж, тъй като е излязъл от комата. Не са ли ви уведомили?

— Не бях в Париж и вероятно не са успели да се свържат с мен. А мога ли да се видя с доктор Дюбост?

— О, той си тръгна… Тази нощ не е дежурен.

— Е, нищо… Утре ще поговоря с него. Бихте ли ми дали номера на стаята, в която е преместен доктор Целербах?

Коридорът на четвъртия етаж беше безлюден. Джон тръгна към стаята на Марти и стомахът му се сви от лошо предчувствие. Къде се беше дянала охраната? Ръката му се плъзна под шлифера и стисна валтера. Тук имаше нещо, което не му харесваше. Надяваше се тревогата му да е напразна, но не беше зле да има готовност за най-лошото. Размина се с няколко сестри и пациенти, но така и не се мярна никой от охраната.

Вратата на стаята на Марти беше затворена. Завъртя дръжката и се вмъкна вътре странично, дебнешком, насочил напред валтера.

Стаята беше празна. Всичко сякаш се завъртя пред очите му. Нямаше следа от Марти, нито от Питър, нито от охраната. Направи няколко крачки с изопнати до краен предел нерви и видя двата трупа, проснати в ъгъла. Около тях се беше образувала локва кръв, която вече започваше да засъхва по края.

Убитите бяха облечени в бели престилки с болнични маски на лицата. Бяха намушкани с двуостър нож, от бърза и опитна ръка. Възможно ли беше това да е дело на Питър? Но тогава къде бяха той и Марти? И защо я нямаше охраната? Явно още никой от персонала не подозираше какво се беше разиграло тук. Питър и Марти като че ли бяха потънали вдън земя.

Чу сигнала на предавателя си.

— Макс? Ти ли си? Какво има?

— Обади се Ранди. Птичето се готви да отлети. Има си и компания. Двамата с Аарон тръгват след тях. Тя ще ни насочва.

— Веднага идвам.

Смит още веднъж обгърна с поглед стаята. Питър беше достатъчно опитен, но все пак, ако беше успял да измъкне Марти оттук, къде можеше да го е отвел? Още повече, че Марти беше в почти безпомощно състояние… А и какво се беше случило с легионерите и с хората на МИ-6, които охраняваха стаята денонощно?

Можеше ли да се надява, че Питър и Марти са невредими и са на сигурно място? Ами ако терористите бяха успели по някакъв начин да отвлекат вниманието на охраната, за да измъкнат под носа им Питър и Марти и приятелите му вече не бяха между живите? При тази мисъл студ пропълзя по жилите му.

Трябваше незабавно да уведоми полицията, ЦРУ и Фред Клайн за случилото се. Ако Марти и Питър бяха още живи, трябваше да намери начин час по-скоро да се добере до тях.

Той прибра предавателя и пистолета и хукна надолу по стълбите. Отвън го чакаше крайслерът с включен двигател. Макс отвори вратата и Джон скочи вътре почти в движение.

Малкият черен микробус зави надясно по булевард „Сен Мишел“ и продължи на юг. Аарон го следваше от разстояние.

— Мисля, че отива към булевард „Периферик“ — предположи Ранди и повтори същото в предавателя, за да даде възможност на Джон и Макс да се ориентират. Широкият булевард „Периферик“ опасваше като обръч централната част на Париж.

— Така изглежда — кимна Аарон. Той намали малко разстоянието между форда и микробуса от страх да не ги загубят на някой завой и десетминутното преследване да се окаже на вятъра.

Микробусът беше взел доктор Акбар Сюлейман и спътника му от паркинга на хотел „Сейнт Сюлпис“ и беше потеглил толкова бързо, че не остави на Аарон и Ранди време за излишно колебание. Те го последваха незабавно, като се свързаха с Макс в движение.

Микробусът действително се беше насочил към булевард „Периферик“, където зави на запад. Ранди веднага информира Макс. Не след дълго микробусът излезе на шосе А10, но на разклона с шосе А11 не се отклони на запад към Шартър, а продължи в южна посока, към река Лоара и старинния град Орлеан.

Изминаха часове. Микробусът неочаквано сви по второкласния път Д51, който отиваше на запад, а след малко все така изненадващо продължи по тесен междуселски път, засенчен от клоните на дърветата. Нощта беше мастиленочерна, беззвездна и само благодарение на умелото шофиране на Аарон не бяха изгубили от поглед микробуса, който почти се сливаше с мрака. Няколко километра по-нататък микробусът отби в алеята, която водеше към една ферма, и Аарон удари спирачки.

Автомобилът беше скрит от шубраците и надвисналите клони и нямаше опасност да ги забележат.

Двамата с Ранди се спогледаха.

— Сега какво?

— Ще се приближим и ще наблюдаваме — и Ранди тръгна да слиза от колата.

— Не е ли по-добре да изчакаме Макс и останалите? Би трябвало вече да са наблизо.

— Ти ги изчакай. Аз ще ида да поогледам. — И въпреки протестите на Аарон Ранди изскочи от колата и се промъкна към осветената постройка, като се снишаваше зад храстите.

Това, което първоначално беше оприличила на ферма, беше по-скоро нещо като ловна хижа, тъй като наоколо се простираха гори, а откритото пространство беше съвсем малко. Този път не видя хеликоптери, но пред хижата бяха спрели два автомобила, а двама въоръжени мъже се бяха облегнали на стената в двата края на постройката.

Вътре, в осветеното помещение, разпалено жестикулираха нечии силуети. Очевидно се водеше разгорещен спор.

Изведнъж някой сложи ръка на рамото й и прошепна:

— Колко са?

— Джон?! Слава Богу! Идвате тъкмо навреме. В микробуса бяха трима, тук чакат два автомобила… вероятно ще си имаме работа с доста хора. Къде е Питър?

— Това бих искал да знам и аз — мрачно отвърна Джон и й разказа за случилото се в болницата.

Ранди прехапа устни.

— Ако терористите са били само двама и Питър се е справил с тях, вероятно е успял да отведе Марти на безопасно място, но представа нямам къде… Възможно е да е станало точно така — в края на краищата с пистолетите на онези двамата не беше стреляно, не открих празни гилзи — размишляваше Джон. — Но ако терористите са били повече, възможно е също да са използвали ножове и да са обезвредили Питър. — Той поклати угрижено глава. — Опасявам се, че може и да се е случило най-лошото…

— Джон, виж!… — трепна изведнъж Ранди и посочи към хижата.

Вратата се беше отворила и в яркия правоъгълник светлина се очерта за миг фигурата на доктор Акбар Сюлейман. Той изскочи навън, като размахваше ръце и продължаваше да спори с някого.

Думите му достигнаха до тях:

— Казвам ти, че им се измъкнах незабелязано! Няма начин да са ме проследили. Дори не знам как изобщо са ме открили!

— Точно това ме притеснява.

Джон и Ранди се спогледаха. Този глас им беше познат.

На прага на хижата беше застанал Абу Ауда.

— Как можеш да си сигурен, че не са те проследили? — продължи той.

— Е, къде са?! — възкликна Сюлейман. — Да не би да ги виждаш някъде?

— А ти да не би да очакваш да ги видиш? Едно мога да ти кажа — хората, които са те открили, не са за подценяване.

— И какво според теб трябваше да направя?! — избухна Сюлейман. — Да ги оставя да ме арестуват?

— Не, щеше да изпееш всичко. Но може би беше по-разумно първо да се свържеш с нас и заедно да намерим най-удачното решение.

— Е, така или иначе вече съм тук — рязко каза Сюлейман. — А сега — какво? Ако си толкова сигурен, че онези могат да се появят всеки момент…

Очите на Абу Ауда мрачно проблеснаха. Той изрева някакви нареждания на арабски. От къщата изскочиха мъжът, когото бяха видели да излиза от хотела заедно със Сюлейман, шофьорът на микробуса и още един въоръжен мъж — узбек по всяка вероятност, ако се съдеше по шапчицата и характерните черти на лицето.

Микробусът потегли пръв — само с шофьора.

Джон и Ранди побързаха да се върнат при колите, паркирани встрани от пътя, където ги чакаха Аарон и Макс.

— Какво става? — втурна се насреща им Аарон.

Макс също излезе от колата и впери в Ранди поглед на прегладнял неандерталец, който най-после вижда месо.

— Ще имаме нужда от вас — каза Ранди. — Те също са с два автомобила и не знаем в кой от двата ще се качи Сюлейман. — Нямаше начин да разберат и в кой от двата ще бъде Абу Ауда, когото също не биваше да изпускат. — Затова ще се наложи да се разделим.

— Трябва да сме много внимателни при преследването — предупреди Джон. — Абу Ауда е станал подозрителен и ще бъде нащрек.

Аарон и Макс не бяха много въодушевени от идеята да изкарат една безсънна нощ, а освен това си имаха и други задачи, но в крайна сметка мисията на Ранди беше от първостепенна важност.

Джон седна в колата на Макс, Ранди остана с Аарон. Секунди по-късно двата автомобила на терористите потеглиха. Аарон и Макс ги последваха от разстояние, като се ориентираха предимно по фаровете.

Беше доста рисковано преследване, тъй като съществуваше опасността да ги изгубят, но когато най-после излязоха на шосе А6, задачата им се улесни значително. Излезеха ли веднъж на магистралата, щяха да ги виждат още по-ясно.

Но в един момент двата автомобила се разделиха. Единият пое на юг, другият — на север. Аарон и Макс имаха готовност за това и вече се бяха разпределили кой кого ще следва. Джон се намести по-удобно на седалката. Очертаваше се дълга нощ.

(обратно)

Двайсет и трета глава

Вашингтон

Напрегнатата среща на президента с висшия команден състав, която протичаше в Овалния кабинет, беше прекъсната от неочакваната поява на секретарката — мисис Пайк.

Сам Кастила се смръщи, но очевидно ставаше въпрос за нещо важно, иначе Естел не би си позволила да ги безпокои.

— Какво има?

— Съжалявам, сър… Обажда се генерал Хенц.

Президентът побърза да вдигне слушалката.

— Ало? Карлос? Как вървят нещата при теб?

Събралите се в заседателната зала наостриха слух.

— Нищо ново през последните двайсет и четири часа, господин президент — сухо отвърна генералът, но президентът го познаваше достатъчно и долови по тона му, че нещо не е наред. — На територията на Европа няма никакви смущения в сателитните връзки и компютърните системи.

— Това все пак е нещо… А какво ново за терористите?

— И тук все същото — мрачно каза Хенц. — Засега сме в задънена улица. — Той сякаш се поколеба за миг. — Мога ли да бъда откровен, сър?

— Държа на това, Карлос. Какъв е проблемът?

— Разговарях с подполковник Джон Смит — военния лекар, когото сте изпратили да се заеме с разследването. И… след тази среща у мен се породиха известни опасения. Останах с впечатлението, че Смит е доста… объркан и не разполага с конкретни факти. Затова пък е готов да заподозре всеки, включително и мен. Доколкото разбрах, има някакви съмнения, че един от най-приближените хора на генерал Ла Порт е забъркан с терористите. Изобщо рови се, разпитва насам-натам, но както ми се струва, без особен резултат…

Президентът уморено въздъхна:

— Смит прави каквото трябва, можете да сте сигурен в това.

— Бих искал да бъда… Но начинът му на действие малко ме притеснява. Не смятате ли, че е редно да включим в разследването повече хора и да не разчитаме единствено на него? Не подценявам способностите му, но все пак в ситуация като тази е добре да се подсигурим максимално…

Президентът Кастила поклати глава. Разбираше накъде бие генералът — ако в Средния изток бяха изпратили цяла дивизия, която да претърси района къща по къща за терористи, това вероятно щеше да го успокои. Това, че подобна стъпка можеше да доведе до избухването на трета световна война, беше отделен въпрос. Сега обаче не беше моментът да спори с генерала.

— Ще имам предвид съображенията ви, генерал Хенц — увери го. — И ако внеса някакви промени, ще ви уведомя своевременно. Напомням ви обаче, че ЦРУ и МИ-6 също работят по случая.

Отсреща настъпи кратка пауза.

— Да, сър — мрачно каза най-после генерал Хенц. — Благодаря ви, че ме изслушахте. Дано опасенията ми се окажат неоснователни.

— Аз ти благодаря, че се обади, Карлос.

Този разговор остави у президента Кастила тягостно чувство. Той остана известно време замислен, с приведени рамене, вперил поглед в надвисналото небе отвън и потоците дъжд, които сякаш заплашваха да удавят земята. Подобна гледка по никакъв начин не можеше да разведри душата му. Защото, колкото и да се опитваше да убеди генерала, че ситуацията е под контрол, дълбоко в себе си и той беше доста обезпокоен.

Какво би станало, ако Първи секретен не откриеше навреме молекулярния компютър?

Не искаше дори да си го помисли.

Обърна поглед към своите съветници и висшите военни, които чакаха мълчаливо. Каквото и да им кажеше в този момент, думите му трябваше да ги мобилизират, но без да предизвикат паника. Най-после заговори, вперил поглед в килима, който изобразяваше картата на Съединените щати.

— Както разбрахте, току-що разговарях с генерал Хенц от НАТО. В Европа за момента всичко е спокойно. През последните двайсет и четири часа е нямало никакви електронни диверсии.

— Не знам… — подхвърли началник-щабът на президента, генерал Аурей. — На мен лично това ми се струва странно. Какво би трябвало да означава? Затишие пред буря? Възможно ли е електронните терористи вече да са постигнали целта си? Или най-лошото тепърва предстои?

Енергичен мъж в средата на шейсетте, Чарлс Аурей говореше с резкия, грубоват глас на стар военен, а на челото му се беше врязала бръчка.

— Възможно е нашите ответни мерки да са се оказали достатъчно ефикасни и да са ги спрели — предположи Емили Пауъл-Хил, съветникът по въпросите на националната сигурност. Тя седеше с изправен гръб на един от столовете, делова и изискана от глава до пети, както винаги.

Началник-щабът на армията, генерал-лейтенант Айвън Гереро, кимна в подкрепа на тези думи. Цялата му набита месеста фигура излъчваше увереност — качество, което в армейските среди понякога се цени повече и от интелекта.

— Взели сме надеждни мерки за сигурност на всички нива — добави той. — Можем да сложим в джоба си онези гадове с техните идиотски трикове.

— Аз също смятам така — спокойно заяви червендалестият генерал от авиацията Брус Кели. Макар и да обичаше чашката, в решителни моменти като този той проявяваше несломим кураж и воля от стомана.

Главнокомандващият флота, генерал-лейтенант Класън Ода, който беше назначен на този пост сравнително наскоро, също изрази убеждението, че извънредните мерки за сигурност са свършили работа и са осуетили плановете на терористите.

Самюел Кастила изслуша мнението на висшите военни мълчаливо. Отвън все така тревожно и предупредително барабанеше дъждът.

Най-после президентът взе думата.

— Дами и господа, вашият оптимизъм е заразителен и ми се иска да го споделя. Все пак съм длъжен да ви обърна внимание, че нещата могат да имат и друго обяснение, защото нашето разузнаване зад граница ни предлага един по-различен сценарий. Те не смятат, че нашите защитни мерки през последното денонощие са предотвратили кибератаките, а че такива просто е нямало.

Адмирал Броуз се намръщи.

— И какво би трябвало да означава това, господин президент? Отстъпление след нанесения удар? Изчакване? С каква цел?

— Бих искал да знам, Стивънс. Бих искал да знам. Може би една част от отговора се крие в това, че нашите хора от разузнаването са се добрали до доста интересни факти. Вече разполагаме с името на групировката, в чиито ръце е ДНК компютърът. Тя се нарича „Щитът с полумесеца“ и нищо чудно нашите агенти да са объркали малко плановете на господата.

— „Щитът с полумесеца“? — учудено повтори Емили Пауъл-Хил. — За пръв път чувам за тази организация. Араби ли са?

— Панислямисти. Очевидно групировката е новосформирана, въпреки че някои от членовете й са доста опитни, а водачите й са стари познайници на секретните служби и отделите за борба с тероризма.

— Господин президент, казахте, че това е само част от отговора — наруши настъпилото мълчание адмирал Броуз. — Има ли и друго обяснение за бездействието им?

— Има. Че са приключили с тестовете и са се уверили, че системата им функционира безотказно — глухо отвърна президентът. — И че вече са готови да направят следващия си, наистина сериозен ход. В случай, че е така и не успеем да ги спрем… Бог да ни е на помощ.

— Кога може да се очаква да нанесат удара? — изрече адмирал Броуз въпроса, който всички си задаваха.

— В рамките на четирийсет и осем часа.

В настъпилото напрегнато мълчание никой не смееше да срещне погледа на другия.

Най-после адмирал Броуз каза:

— Разбирам основанията ви за тревога, сър. Какво предлагате оттук нататък?

— Да не стоим със скръстени ръце, а да направим всичко, което е по силите ни, за да овладеем положението. Да имаме максимална готовност за отбрана, каквото и оръжие да решат да използват срещу нас — от биологично до ядрено.

Емили Пауъл-Хил вдигна изящно очертаните си вежди.

— Това все пак са група терористи, господин президент, а не световна ядрена сила. Не ги ли надценяваме малко?

— Ще ти задам само един въпрос, Емили. Готова ли си да гарантираш, че не представляват потенциална ядрена заплаха? Би ли поела този риск, като знаеш, че залогът е животът на хиляди американци, включително и на най-близките ти хора?

— Да, сър — сериозно каза тя.

— Браво. Смела жена. И смела американка. Аз обаче съм президент, Емили, и трябва да бъда предпазлив. Не бива да проявявам излишна смелост — не мога да си позволя този лукс. Не бива да рискувам на своя глава, залагайки на карта съдбата на цял народ. — Той огледа смълчаната зала и продължи: — Опасността е надвиснала над главите им, но все още имаме шанс да я спрем и би било непростимо лекомислие от наша страна да не направим всичко, което е по силите ни. Затова предлагам да се залавяме за работа.

На излизане от Овалния кабинет адмирал Броуз се позабави малко и докато останалите се разотиваха на групички и тихо обсъждаха конкретните мерки, които смятаха да предприемат, той се приближи до президента и му заговори:

— Медиите са надушили нещо, Сам, и започват да стават неспокойни. Очевидно отнякъде изтича информация. А пък и… ако над главите ни действително е надвиснала опасност, не е ли редно да уведомим пресата поне в най-общи линии, да проведем някакъв брифинг? Ако искаш, мога да се заема с това. Ти може дори да не се замесваш. Знаеш как е: „според информиран източник, близък до президентството…“ и т.н. и т.н. Поне ще подготвим хората за най-лошото, разбира се, без да всяваме паника…

Сам Кастила поклати глава. Не си представяше как точно щеше да стане това.

— Още не… — тихо каза той. — Знам, че рано или късно ще се наложи да го направим, но, моля те, нека да изчакаме още един ден.

Стивънс Броуз го погледна угрижено — президентът сякаш се беше състарил изведнъж, пред очите му.

— Разбирам, господин президент. Нека да изчакаме.

Но Сам Кастила също беше успял да прочете тревогата по лицето на своя съветник и когато след малко остана сам в кабинета си, неспокойно закрачи напред-назад.

Всичко се беше объркало и вече започваше да си задава въпроса дали Фред Клайн и отделът му ще се справят с тази каша. Създаден преди осемнайсет месеца, Първи секретен нито веднъж досега не го беше подвел. Надяваше се и този път хората на Фред да не се провалят. В противен случай…

Париж, Франция

В сградата с елегантна, макар и ненабиваща се на очи фасада на улица „Дулут“ в Шестнайсети район на Париж се помещаваше една от най-скъпите частни клиники във Франция. Мястото, където най-богатите и известни личности от двата пола идваха, за да нанесат известни корекции във външния си вид и главно — за да се борят с белезите на възрастта, се отличаваше с изисканост и дискретност. За да се гарантира последното, обектът се охраняваше изключително зорко — тоест беше идеалното място за криене, ако не искаш да бъдеш открит и, разбира се, познаваш подходящите хора. А Питър Хауел познаваше шефа на клиниката — доктор Лочиел Камерън. Двамата бяха стари приятели от фолклендската война.

Ето защо не беше чудно, че Марти Целербах в края на краищата се озова в една от уютните и просторни стаи на клиниката и сега седеше на леглото, подпрян на възглавниците, а на шкафчето му имаше букет разцъфнали божури.

До него беше приседнал Питър и го наблюдаваше загрижено. Очите на Марти бяха отворени, а погледът му — ясен, но леко апатичен, какъвто ставаше винаги след поредната доза „Мидерал“ — лекарството чудо, което помагаше на страдащите от синдрома на Аспергер да се „справят“ с ежедневието — да сменят крушките, да си плащат сметките, да водят най-обикновен разговор. Защото обществото често не си даваше сметка за състоянието на тези хора и ги приемаше за чудаци, „перковци“ или, в най-добрия случай, ексцентрици, докато тяхното страдание всъщност беше много по-сериозно. Синдромът на Аспергер не беше лечим, но с подходящи медикаменти, най-често стимуланти на централната нервна система, състоянието на болните можеше да се облекчи значително.

Марти се беше поуспокоил след преживяния стрес и сега се държеше по-„цивилизовано“, затова пък беше мрачен и унил, отпуснат на възглавниците като парцалена кукла. Превръзките от челото и ръцете му още не бяха свалени.

— Божичко, Питър — промърмори той, вперил поглед в приятеля си. — Беше ужасно, наистина ужасно…

— Би могло да бъде и по-лошо, Марти. Няма ли да кажеш поне едно „благодаря“?

— Не казах ли? Пропуснал съм. Но то е, защото съм приел, че просто си вършиш работата, Питър. Ти самият си казвал, че си „машина за убиване“, забрави ли?

— А ти все още ли си пацифист, Марти?

— Смяташ ли, че бих се променил? Предполагам, че светът има нужда и от такива като теб, макар и да не разбирам защо. На мен лично ми допадат убежденията на хора като Ганди, Бертран Ръсел, Уилям Пен… Мислещи, хуманни личности, приятелю. Знам наизуст цели пасажи от речите им и бих могъл да ти ги изрецитирам… — Марти махна с ръка. — Но предполагам, на теб би ти било безинтересно в тяхната компания — прекалено миролюбиви са за теб… — и той предизвикателно стрелна с поглед Питър.

— Както виждам, вече си в добра форма — заядлив както обикновено — ухили се Питър. — Остава да ти припомня, че ти също стреляш доста точно… за човек, който мрази оръжията.

— Хвана ме на тясно… Е, добре, трябва да призная, че понякога се налага да се прибегне и до това. В изключителни случаи.

— Радвам се, че смяташ така. Предполагам, не съжаляваш, че видях сметката на онези главорези и не ги оставих да те разфасоват?

Марти изведнъж стана сериозен.

— Имаш право, Питър. Наистина трябва да ти благодаря.

Приятелят му беше пострадал по време на схватката в болничната стая и лявата му ръка и лявата половина на лицето му бяха превързани. Точно тогава Марти беше дошъл в съзнание и видя всичко с очите си. След като елиминира двамата нападатели, Питър успя да открие една санитарска престилка и една количка за бельо, накара Марти да се пъхне вътре и струпа отгоре му купчина чаршафи. После облече престилката и изтика количката в коридора. Там нямаше жива душа — охраната беше изчезнала. Убити ли бяха или подкупени — в момента нямаше как да разбере. Най-важното беше да измъкне Марти от тук час по-скоро, преди да са се появили и други терористи. Изкара количката на паркинга, качи Марти във взетия под наем автомобил и го доведе право тук, където знаеше, че ще бъде на сигурно място.

— Нали ме питаше какво се е случило в лабораторията онази вечер — изведнъж каза Марти. — Беше ужасно. Откак съм в съзнание, не ми излиза от главата. Емил Шамборд… знаеш ли кой е той?

— Знам — кимна Питър. — Продължавай…

— Емил беше казал, че няма да работи същата вечер и аз също не смятах да ходя в лабораторията. Но се оказа, че съм си забравил там доклада за диференциалните уравнения, и реших да прескоча да си го взема. — Той потръпна, сякаш всичко беше отново пред очите му. Лицето му пребледня, а зениците му се разшириха от ужас. — Отдавна исках да ти разкажа за това, Питър… Знам, че е важно. — Той стисна ръката на Питър, притегли го към себе си и зашепна: — Питър, Емил не беше в лабораторията, но странното беше, че компютърът също го нямаше. Беше изчезнал! А на пода лежеше труп… Хлопнах вратата и побягнах навън… Бях стигнал почти до стълбите, когато се разнесе оня оглушителен шум и сякаш нещо ме изхвърли във въздуха… Спомням си само, че изкрещях… — Той замълча. Целият трепереше.

Питър го стисна в мечешката си прегръдка.

— Успокой се, Марти. Всичко това е минало. Всичко свърши.

Най-после Марти притихна в прегръдките му и спря да трепери. Сега, когато най-после беше успял да сподели кошмарите си с някого, като че ли му олекна.

В същото време Питър остана леко разочарован. От думите на Марти стана ясно, че Шамборд и компютърът не са били в лабораторията, но там е имало някакъв труп — всичко това малко или много се припокриваше с предположенията им, но не им помагаше особено. Но поне Марти беше жив и здрав и, слава Богу, започваше да се възстановява. Той му се усмихна окуражително.

Марти отвърна на усмивката му.

— Май доста съм бил пострадал, а? Разбрах, че съм излязъл от кома… Джон и Ранди са идвали да ме видят… А Емил? Къде е той?

— Лоши новини, братле… Доктор Шамборд и дъщеря му са отвлечени от терористите, които бяха поставили бомбата. Прототипът на ДНК компютъра също е в ръцете им. Между другото, той функционира ли? Не бяхме напълно сигурни.

— Божичко… Да, Питър, прототипът беше напълно завършен. Оставаше само да проведем пробните тестове, които бяхме планирали за следващата сутрин, за да направим официално изявление. Това, което ми казваш, е много обезпокоително… Знаеш ли какво означава компютърът да попадне в неподходящи ръце?! Знаеш ли какви неща могат да принудят Емил да извърши, а в случай, че откаже… О, не! Това не биваше да става! Кажи ми, че не е истина…

— Марти, мисля, че възможностите на ДНК компютъра вече ни бяха демонстрирани черно на бяло. — И Питър разказа на приятеля си събитията от последните дни.

Докато Питър говореше, лицето на Марти, отначало смъртнобледо, пламна от ярост и юмруците му се свиха. Питър никога досега не го беше виждал такъв — Марти беше кротък човек, който мразеше насилието и трудно излизаше от кожата си.

— Трябва да ги спрем час по-скоро, Питър! Къде са панталоните ми?!

— По-кротко, братле. Още не си се възстановил напълно. Освен това забрави ли, че пристигна тук по пижама?

Марти възмутено отвори уста, за да запротестира, но Питър продължи:

— Знаеш ли какво ще се уговорим? Остани тук само още няколко дни, а? А щом искаш да помогнеш с нещо, дали не би могъл да направиш копие на ДНК компютъра и за нас, за да можем да им дадем отпор и да отговорим на атаките им?

— Не, Питър, съжалявам, но самото създаване на компютъра беше осъществено изцяло от Емил. Аз нямах заслуга за това и не разполагах със записките му. Включих се на втория етап — Шамборд специално ме покани, за да поработим заедно върху възможностите за действие на ДНК компютъра и да разгърнем максимално потенциала му. Както знаеш, в това е силата ми. Предложението на Шамборд ме заинтересува достатъчно, за да зарежа всичко останало и да се отправя насам. Мисля, че му бях от полза, но нито един от нас не би се справил без другия… Затова и не бих могъл да възпроизведа прототипа. Не и без записките на Шамборд.

— Те са изчезнали.

— В такъв случай…

Но Питър поне успя да разубеди Марти да го последва, както си беше по пижама, като го увери, че прави всичко необходимо и в скоро време ще се стигне до развръзката. Двамата доста си поговориха, а междувременно Питър успя да проведе два телефонни разговора от апарата на нощното шкафче.

Най-после Питър си тръгна, като преди това повтори:

— Тук си в добри ръце, Марти, и си на сигурно място. Доктор Лочиел се ползва с пълното ми доверие. Да изпаднеш в кома не е шега работа и не можеш така просто да хукнеш навън в мига, в който отвориш очи. Трябва да останеш под наблюдение и смятам, че дори дървена глава като твоята прекрасно осъзнава това. А аз ще гледам да се върна възможно най-бързо.

Двамата се спогледаха и си размениха широки усмивки.

— За едно си прав — промърмори Марти. — Тук ще съм на по-сигурно място, отколкото в компанията на Джак, грешка, Питър Изкормвача.

Питър се ухили, но Марти изведнъж се сепна, като че ли внезапно си бе спомнил нещо:

— Знаеш ли, Питър, между другото имаше и още нещо, което ми се стори странно.

— Да?

— От стената на лабораторията липсваше една картина — „Отстъплението на армията на Наполеон“. Наполеон на бял кон, навел глава, следван от остатъците от своята армия, разбита при битката за Москва. Картината дори не беше оригинал. Чудя се кому е притрябвала?

Питър сви рамене.

— Знам ли?

— Но все пак е странно, нали? — повтори Марти като на себе си.

Вашингтон

Фред Клайн седеше в стаята на президента и нервно гризеше лулата си. През последните дни правеше това все по-често — случвало се беше да я захапе така настървено, като че още малко и щеше да я прегризе. Така ставаше винаги когато имаше неприятности или се тревожеше за нещо. Но никой от досегашните му проблеми не можеше да се сравнява с катаклизмите от последните дни и със съпровождащото ги чувство за безсилие и обреченост, което все повече се засилваше. Дългогодишните им усилия, отбранителната техника, която струваше милиони, всичко се оказваше на вятъра. По-голямата част от хората все още бяха в неведение и се заблуждаваха, че в случай на извънредна ситуация могат да очакват надеждна защита. Горките наивници… Но и те едва ли биха искали да са на негово място. Каква полза да си осведомен, когато нищо не можеш да промениш и си принуден да чакаш и да се надяваш на чудо. Защото с какво друго, ако не с чудо можеха да се сравнят шансовете на неколцината агенти на разузнаването да изпреварят действията на терористите и да се доберат до молекулярния компютър. То бе все едно да търсиш игла в купа сено, да се ловиш за сламка, когато всичко се изплъзва изпод краката ти…

Президентът Кастила влезе, разкопча сакото си, разхлаби вратовръзката и се отпусна в едно от креслата. И на него напоследък му беше дошло твърде много.

— Току-що се обади Пат Ремия от „Даунинг стрийт“. Във въздушен инцидент са загубили генерал Мур от върховното командване и смятат, че терористите имат пръст в това… — Той се облегна назад и затвори очи.

— И аз чух за това — тихо каза Клайн. Бръчките на лицето му се очертаваха повече от обикновено.

— А чу ли какво мисли генерал Хенц за методите ни на действие и за напредъка, който сме постигнали?

Клайн кимна.

— Е, какво ще кажеш за това? — настоя президентът.

— Не мога да се съглася с генерала — спокойно отвърна Клайн.

Президентът замислено поклати глава. Устните му бяха стиснати в сурова гънка.

— Не знам, Фред… Да ти призная, и аз съм обезпокоен. Донякъде споделям притесненията на генерал Хенц, че Смит веднъж вече е пропуснал шанса си и като че ли се лута малко повече от допустимото.

— Сам, при подобни обстоятелства напредъкът понякога е трудно забележим. Освен това Смит не действа сам. Той е на предната линия, но върху случая работи цял екип наши опитни разузнавачи. Доколкото разбрах, Смит е обединил усилията си с двама агенти от ЦРУ и МИ-6. Чисто колегиално сътрудничество на работна основа, разбира се. В името на общата цел. Още повече, че сега, когато възникна този проблем с комуникациите, Смит трудно може да разчита на помощта ми. Той е достатъчно опитен, за да знае до каква степен може да бъде откровен с тях.

— Дали? — В тона на президента се прокрадваше известно съмнение. — Надявам се, че не им е казал за Първи секретен?

— Колкото до това, мога да гарантирам.

Президентът замислено скръсти ръце, загледан в шарките на килима. Най-после вдигна глава и каза:

— Добре, Фред, благодаря ти. Ще ме държиш в течение, нали?

— Разбира се, господин президент. Доскоро.

(обратно)

Двайсет и четвърта глава

Ел Кало, остров Форментера

Петък, девети май

Залегнал по очи на ниския, облян от слънце хълм, когато вдигнеше глава, Джон можеше да види фара „Де ла Мола“, който стърчеше на изток, на най-високата точка на острова. Наоколо се простираха лазурни, обветрени брегове, а морето беше спокойно, кристално чисто. Островът беше с доста равен терен и за да се придвижат незабелязано, Макс и Джон използваха за прикритие всяко храстче и всяко възвишение. Те още преследваха тримата терористи — доктор Акбар Сюлейман, човека от хотела и единия от охраняващите горската хижа.

Автомобилът на тримата беше паркиран в края на тясната пясъчна ивица и сега те крачеха забързани по пясъка, взирайки се в корабчето, закотвено на стотина метра от брега.

Джон и Макс ги бяха следвали цялата нощ, в продължение на километри. Мерцедесът на терористите се беше отправил на юг, към Испания. На разсъмване бяха наближили Барселона и в сивото предутринно небе пред очите им се извисиха островърхите кули на знаменития архитект Гауди и старинният замък на хълма Монтджуик.

Автомобилът на екстремистите продължи към летище „Ел Прат“, където намали скоростта и се отправи към пистите за чартърни полети. Тук чакаха няколко хеликоптера.

Джон и Макс спряха малко по-встрани, без да изпускат терористите от поглед. Вторият автомобил, в който беше останал Абу Ауда, не се виждаше никъде.

— Можеш ли да се обадиш на твоите хора в Барселона, да ни осигурят хеликоптер по най-бързия начин? — обърна се Джон към Макс.

— Разбира се.

Малко по-късно хеликоптерът на терористите „Бел“ 407 се издигна във въздуха. Джон и Макс ги последваха с хеликоптер „Морски ястреб“. Прелетяха над Средиземно море и се озоваха тук — на най-южния от Балеарските острови, където сега лежаха по корем сред пясъчните дюни.

Пред очите им от корабчето спуснаха гумена лодка, която се насочи към брега. Джон трябваше бързо да прецени как да постъпи. Ако сега оставеха терористите да им се изплъзнат, можеше да минат дни, докато разберат накъде се е отправило корабчето. А всяко забавяне можеше да се окаже фатално. От друга страна, едно беше да следиш хеликоптер с друг хеликоптер — по-малко вероятно беше да събудиш подозрение, а друго — да следиш корабче с хеликоптер, като кръжиш отгоре през цялото време поради разликата в скоростта. Това беше направо немислимо.

— Макс, ще се кача на борда на онова корабче. Ти ми пази гърба и се опитай да се свържеш с Ранди.

Макс кимна.

— Разбрано. Но ми се струва малко рисковано…

— Знам. Няма как. Не виждам друг начин.

Джон пропълзя назад, докато се измъкна от полезрението на тримата, после се изправи и хукна към скалистия нос, откъдето можеше да доплува до корабчето, без да бъде видян. Събу се по гащета, завърза стегнато на кръста си панталоните, пистолета и сгъваемия нож и се гмурна в прохладната, проблясваща на слънцето вода. Доплува под вода докъдето му стигнаха силите, после внимателно подаде глава и огледа гладката, спокойна морска шир. Гумената лодка беше от лявата му страна, на половината път до брега, и доколкото можеше да види, в нея имаше един-единствен човек, който я насочваше към тримата мъже, застанали на брега. А на палубата на корабчето не се виждаше жива душа. Джон си пое дълбоко дъх и отново се гмурна.

Докато плуваше така, на промеждутъци, и от време на време подаваше глава над водата, обмисляше следващата си стъпка. На корабчето едва ли имаше повече от пет-шест души екипаж. Един от тях беше в гумената лодка, която отиваше към брега. Къде ли бяха останалите? Трябваше да се качи на борда незабелязано, да си намери някакви дрехи и да се скрие. Трудна задача, но нямаше друг избор.

Изплува съвсем близо до равномерно надигащия се корпус на корабчето. При всяко спускане на кърмата се чуваше лек плясък и се образуваха малки вълнички, които затрудняваха придвижването на Джон. Той си пое дълбоко дъх, гмурна се отново и изплува от другата страна на корабчето — тази, която не се виждаше откъм сушата. Приближи се до въжената стълба, провесена във водата, и се ослуша за някакво движение или гласове на палубата. Но до ушите му достигаха единствено крясъците на чайките и лекото приплясване на кърмата във водата.

Нервите му бяха опънати до крайност. Въпреки че на борда нямаше никакви признаци на живот, нямаше и гаранция, че екипажът е на сушата и че не са оставили някого на пост. С нож между зъбите изчака благоприятния момент, сграбчи полюшващата се въжена стълба и се изкатери на палубата.

Отново се огледа, затаил дъх, и се прехвърли от другата страна. Тупна по очи на палубата. Сърцето му биеше до пръсване. Вдигна глава и отново се огледа. Видя, че освен надуваемата лодка липсваше и другата, която обикновено стоеше прикрепена с въжета за палубата. Това го поуспокои. Пропълзя до стълбата, която водеше към каютите, и се спусна надолу, като стъпваше безшумно с босите си крака. Озова се в полумрака на тесен коридор, от двете страни на който бяха вратите на каютите.

Беше нащрек с всяка фибра на тялото си — долавяше и най-малкото пропукване и проскърцване, докато се ослушваше за човешки стъпки или нечий глас.

Кабините за екипажа бяха пет на брой — съвсем миниатюрни, само шестата — капитанската каюта, беше поне двойно по-голяма. Всички помещения бяха заети — видя навсякъде лични вещи. Намери и чифт спортни обувки, които му бяха по мярка.

По багажа в каютите прецени, че корабчето извършва дълги рейсове — това, че на борда имаше и пералня, затвърди предположението му. Избра си риза от купчината мръсни дрехи и продължи обиколката си. В товарното отделение забеляза струпаните варели с дизелово гориво — още едно доказателство, че корабчето прекарваше дълго време в открито море. Видя и скобите с ремъци, предназначени за задържане на товара при бурно море. В пролуките между дъските забеляза някакъв бял прашец, който много приличаше на кокаин или хероин. Не беше изключено корабчето да пренася наркотици, а вероятно и оръжие — ако се съдеше по здравите ремъци за прикрепяне на товара. Но сега товарното отделение беше празно, което можеше да означава само едно — този рейс беше по-специален.

Изведнъж Джон се вцепени — чу мотора на лодка, която приближаваше. Трябваше да се скрие незабавно, а товарното отделение беше празно и веднага щяха да го забележат. В някоя от миниатюрните каюти също беше немислимо — бяха заети до една. Забърза назад по коридора, като трескаво търсеше някакво решение. Горе на палубата вече се чуваше трополене и над главата му прокънтяха гласове.

Най-после се шмугна в килерчето, където бяха струпани въжета, платнища, инструменти и резервни части. Разрови набързо нещо като гнездо и се мушна вътре, като се покри с парче стар брезент. Притаи се, свил колене към гърдите си, и облегна гръб на коравите дъски. Мокрите панталони бяха залепнали за нозете му.

Гласовете приближиха и нечии стъпки спряха пред вратата на склада. Двама души разговаряха на арабски и се смееха за нещо. Най-после се отдалечиха, а Джон си пое дъх. След малко чу да се вдига котвата и двигателите на корабчето забръмчаха.

Ускорението го лашна настрани към навитото корабно въже, а после го запрати обратно назад и гърбът му се удари в дървената преграда. Пътуването едва започваше, а вече цялото тяло го болеше. Но главното беше, че успя да се качи на борда и да се скрие. Вярваше, че в края на това пътуване ще намери отговорите, които търсеше. Стисна револвера си в ръка и зачака, притихнал.

Ранди стоеше в подножието на фара „Де ла Мола“, недалеч от статуята на големия френски писател Жул Верн, и се взираше към морето, където се отдалечаваше корабчето.

— Как смяташ, дали е успял да се качи на борда?

— О, да — увери я Макс. — И очевидно е успял да се скрие, защото когато вдигнаха котва и потеглиха, не видях да настъпва суматоха. А какво стана с другия автомобил?

— Проследихме ги до Барселона, но там ги изгубихме.

— Хмм… Как смяташ, дали са ви забелязали?

— Така мисля — Ранди се намръщи. — Добре поне, че от Мадрид ни предадоха информация, че сте искали да изпратят хеликоптер. Така ви открихме.

— Джон може да загази…

— Знам — тя се взираше напрегнато към морето, въпреки че корабчето вече не се виждаше на хоризонта.

— Какво бихме могли да направим? Имаш ли идея?

— Да заредим с гориво хеликоптера и да се насочим към Северна Африка.

— Да не смяташ да ги следим с хеликоптера?! Абсурд.

— О, не. Само ще се уверим в каква посока са се отправили и ще си продължим. Ще ни забележат, разбира се, но като видят, че отминаваме, ще се успокоят.

— А защо изобщо да прелитаме над тях?

— За да сме сигурни, че са поели курс към Африка, а не към Испания или, да речем, Корсика.

— И после?

— После ще се опитаме да ги открием по най-бързия начин. — Ранди звучеше уверено, но погледът й беше потъмнял от безпокойство.

Марсилия, Франция

Рибарската кръчма беше точно над кея — една от многото постройки по крайбрежната улица, които бяха видели и по-добри времена. Беше паднал здрач и лодките се бяха върнали с дневния си улов — това беше времето, когато започваше рибният пазар и крайбрежната улица оживяваше. Кръчмата също се изпълваше с народ — сред многоезичната глъчка най-често можеха да се различат френски и арабски.

Нисък, набит мъж с моряшка походка и черно-бяла фуражка на търговския флот мина през завесата от цигарен дим, приближи се към бара и попита на развален френски:

— Да се е вясвал един капитан на име Мариус? Имахме среща тук, в бара.

— Англичанин ли си? — навъсено попита съдържателят.

— Да.

— От оня кораб, който пристигна вчера от Япония?

— Точно тъй.

— Трябва да научиш по-добре френския.

— Ще го имам предвид — обеща англичанинът. — Та какво за Мариус?

Типичен марсилец, съдържателят още веднъж огледа моряка изпод вежди, после кимна към мънистената завеса, която отделяше от общото помещение някакво сепаре.

„Англичанинът“, чието име беше Карстен льо Сокс, който всъщност говореше перфектен френски и нямаше нищо общо с моряшкото съсловие, благодари на съдържателя и вдигна завесата, зад която, облакътен на масата, седеше един-единствен посетител.

Като по чудо френският на Льо Сокс изведнъж се подобри:

— Капитан Мариус?

Мъжът кимна. Беше много слаб, но жилав и мускулест, с типичната за галите черна права коса, дълга до раменете. Той тъкмо допиваше евтиното бренди от чашата си и Льо Сокс помоли келнера, който забърсваше съседната маса:

— Донесете още две, ако обичате.

— Вие ли сте човекът, който ми се обади? — попита капитан Мариус.

— Същият.

— Казахте, че ще получа сто долара?

— Точно така — Льо Сокс остави на масата една банкнота.

Келнерът донесе питиетата и двамата мъже бавно отпиха по глътка.

Най-после Льо Сокс каза:

— Разбрах, че преди няколко вечери сте имали неприятен инцидент в морето. Разминало ви се е на косъм…

— Откъде чухте за това?

— Някой спомена. Доколкото разбрах, някакъв голям кораб едва не ви обърнал.

Капитан Мариус замислено въртеше в ръце стодоларовата банкнота. Най-после я прибра в кожената си кесия и каза:

— Да, вярно е. Стана преди три вечери. Уловът не беше добър, затова се отправихме към едно място край брега, известно на малцина рибари. Аз го знам от баща си…

Той извади от джоба си омачкана кутия алжирски цигари, взе си една и предложи на Льо Сокс.

Льо Сокс не отказа, макар че миризмата на евтините арабски цигари беше убийствена. Двамата си запалиха и Мариус се приведе към своя събеседник, като снижи глас. Личеше си, че още беше разтърсен от случилото се.

— Корабът се появи ей така, от нищото. Огромното му туловище изведнъж изникна от мрака — сякаш някаква планина се беше изпречила на пътя ни. Светлините му бяха угасени… — Той потръпна от спомена. — За малко да ни помете, но извадихме късмет.

— Кой беше корабът? „Шарл дьо Гол“?

Капитан Мариус кимна и дръпна от цигарата.

— Но от къде на къде светлините му ще бъдат угасени?

— И аз това се питам…

— А какъв курс държеше?

— Юг-югозапад, доколкото успях да преценя.

Льо Сокс махна на келнера и повтори поръчката. После се изправи, усмихна се на капитана и каза:

— Е, аз ще тръгвам. Много благодаря, капитане.

Той плати на келнера и излезе от бара.

Навън съвсем се беше смрачило. На кея все още кипеше живот. Във въздуха се носеше мирис на риба, на море и на алкохолни изпарения. Откъм водата долиташе тих, равномерен плясък и белите платна на привързаните за кея лодки леко се поклащаха.

Льо Сокс бавно закрачи надолу по крайбрежната улица, като се озърташе като любопитен турист. Древното пристанище наистина представляваше живописна гледка. Горе, на хълма, като страж на града се издигаше базиликата „Нотр Дам дьо ла Гард“, обляна от светлина.

Най-после Льо Сокс сви в една от страничните улички, хлътна във входа на стара тухлена сграда и се изкачи на четвъртия етаж. Отключи вратата на единия от апартаментите, влезе, седна на леглото и вдигна телефона.

— Хауел — рязко прозвуча след малко в слушалката.

— Знам, че не е в стила ти да поздравяваш с „добър вечер“, но и едно „здравей“ щеше да свърши работа — отбеляза Льо Сокс.

— Карстен, къде си, по дяволите?

— В Марсилия.

— Е? Какво?

— Няколко часа преди самолетът на генерал Мур да се разбие край Гибралтар, френският кораб „Шарл дьо Гол“ е бил в морето югозападно от Марсилия със загасени светлини. По това време не са се провеждали никакви учения. Странно, нали?

— Определено. Благодаря ти, Карстен. Тази информация е много интересна…

— И ми струваше двеста долара.

— По-вероятно сто, но хайде, от мен да мине, ще изпратя сто лири.

— Щедростта винаги се възнаграждава, Питър.

— Щом казваш… Пази се, Карстен. И си отваряй очите и ушите — опитай се да разбереш за какво е бил излязъл в морето „Дьо Гол“ онази вечер.

(обратно)

Двайсет и пета глава

Средиземно море, край Алжир

Корабчето пореше вълните вече в продължение на часове, а Джон все повече се чувстваше като затворен в клетка. Опитваше се да поддържа мозъка си буден, като си припомняше живо и с най-големи подробности събитията от миналото — щастливите дни със София, продължили твърде кратко… работата си в катедрата по вирусология към института… мисията в Източен Берлин… фаталната си грешка в Сомалия, когато някакъв мистериозен вирус, който не успя да идентифицира навреме, уби годеника на Ранди. Още изпитваше вина за това, въпреки че вирусите могат да бъдат доста коварни и на всеки може да се случи да допусне грешка при диагностицирането им.

Корабчето продължаваше да го люшка и Джон, измъчван от бремето на спомените, започваше да се чуди дали това пътуване изобщо някога щеше да свърши. По едно време се унесе в неспокоен сън, но изведнъж се сепна — вратата на склада беше хлопнала. Стисна револвера си и затаи дъх. Някой започна да рови в килерчето, като си мърмореше на арабски. Джон напрегна слух и разбра, че човекът търсеше някакъв гаечен ключ, който кой знае къде се беше заврял. Изминалите секунди се сториха на Джон цяла вечност. По челото му се стичаше пот. Най-после морякът изруга тържествуващо — беше открил каквото търсеше и се измъкна от килерчето.

Джон си отдъхна, избърса с ръкав потта от челото си, спусна предпазителя на револвера и се облегна назад. Миг по-късно корабчето, срещнало поредната голяма вълна, отново го раздруса.

Джон постоянно поглеждаше часовника си. Бяха изминали вече близо шест часа, когато боботенето на двигателите изведнъж заглъхна и корабчето забави ход, докато най-после съвсем спря. Чу дрънченето на метална верига и изтрополяването на котвата. Прецени, че бяха спрели някъде на плитко, тъй като котвата доста бързо удари дъното. Чу крясъците на чайки, което потвърди предположенията му — сушата не беше далече.

Напрегна слух и долови, че на палубата беше настъпило раздвижване, но всичко ставаше почти безшумно. Нещо тупна във водата. Почти веднага се чу още един силен плясък и последва трескаво суетене, после изведнъж всичко утихна. Джон различи само равномерния плясък на отдалечаващи се весла. Доколкото можеше да прецени, бяха взели и двете лодки. Дано не грешеше.

Изчака малко. Корабчето се поклащаше ритмично, но явно морето беше спокойно. Не се чуваше нито звук, освен тихия като въздишка плясък на вълните. От време на време леко проскърцваше някоя дървена или метална част, но като изключим тези едва доловими шумове, на борда на корабчето се беше възцарила пълна тишина.

Най-после Джон се измъкна изпод платнището и бавно се изправи. Крайниците му се бяха схванали. Протегна се и тръгна към вратата, като се стараеше да стъпва колкото може по-тихо, но в тъмното закачи с крак някаква метална част и тя падна с дрънчене.

Джон замръзна на мястото си и остана така известно време, но не се чу нито звук — очевидно наистина беше сам на борда на корабчето. Екипажът беше слязъл на сушата.

Пое си дълбоко дъх, отвори вратата на склада и предпазливо надникна навън. Излезе в коридора и тръгна покрай каютите.

Макар и сам да не го съзнаваше, лека-полека се беше успокоил, предоверил се беше на тишината и беше отслабил бдителността си.

Точно тогава едър брадат мъж с фес на главата и с пистолет в ръка изскочи от една от каютите.

— Кой си ти, по дяволите, и откъде се взе?!

Мъжът вероятно беше египтянин, ако се съдеше по специфичния му акцент.

В отчаянието си Джон се хвърли напред и сграбчи с едната си ръка китката на терориста, а с другата измъкна ножа си.

Мъжът с феса не беше очаквал внезапното нападение и рязко се дръпна назад, опитвайки се да се освободи, но загуби равновесие и в същия миг юмрукът на Джон го фрасна в челюстта. Мъжът бързо се окопити, извъртя се и насочи пистолета си към хълбока на Джон.

Той успя да се дръпне тъкмо навреме. Мъжът натисна спусъка и изстрелът отекна в тишината. Куршумът профуча край Джон и попадна в една от каютите. Джон изпревари следващия изстрел и заби ножа си в гърдите на мъжа.

Терористът се свлече на колене с глух стон, после се килна напред и падна по очи.

Повече не помръдна. Под него извираше кръв. Джон срита пистолета от ръката му, после провери пулса му и поклати глава. Мъжът беше мъртъв. Не беше имал намерение да го убива, но събитията се развиваха бързо и нямаше друг избор.

Изправи се и отстъпи назад. Целият се тресеше. След дългите часове, прекарани в принудително бездействие, се беше наложило да действа светкавично и нервите и мускулите му още не можеха да се възстановят от стреса.

Когато се съвзе, Джон прекрачи проснатото тяло и се качи на палубата, обляна от меката светлина на следобедното слънце.

Огледа предпазливо палубата от единия до другия край. Корабчето беше строено с оглед максималната бързина, така че да улавя всеки повей на вятъра. Както предполагаше, двете лодки ги нямаше — наистина беше чул да ги спускат в морето.

Джон обаче продължаваше да е нащрек — след внезапната поява на мъжа с феса вече имаше едно наум. Тръгна към мостика, като се озърташе.

На запад слънцето — огромен яркожълт лимон, беше слязло ниско над хоризонта. Във въздуха започваше да се усеща вечерната прохлада. Според часовника му, сверен по парижко време, минаваше шест часа. Прецени, че все още се намират в същия часови пояс или най-много в съседния.

На палубата беше оставен бинокъл и Джон го взе, за да огледа брега. Видя гладка пясъчна ивица и някакви постройки, които отдалече наподобяваха парници. В съседство се зеленееше цитрусова горичка — клоните вече бяха отрупани с плод. Един нос се вдаваше доста навътре в морето, но странното беше, че беше отделен със стена, висока повече от три метра. Очевидно — частна собственост, недостъпна за любопитни очи. Както и за неканени посетители, ако се съдеше по солидните размери на стената и по бодливата тел, която я увенчаваше най-отгоре като трънен венец.

Зад оградата се издигаха палми и маслинови дървета, а навътре се белееше просторна, доста раздвижена постройка в арабски стил, увенчана с купол.

Джон свали бинокъла и замислено потърка чело. Това не приличаше на Южна Франция… Би могло да бъде крайбрежието на Испания, но се съмняваше. Ако се съдеше по пищната средиземноморска растителност, широката плажна ивица, палмите, хълмовете в далечината и скъпите, модерни автомобили, които профучаваха по крайбрежната магистрала, най-вероятно бяха акостирали край бреговете на Алжир.

Той вдигна отново бинокъла и се взря в имението зад стената. Лъчите на следобедното слънце падаха косо и почти го заслепяваха. Стената, в своята ослепителна белота, сякаш се мержелееше пред очите му. Опитваше се да съзре двете лодки някъде край плажната ивица, но не успя.

Реши да приключи с огледа на брега, макар и да не беше особено удовлетворен от резултата. Трябваше да побърза. Спусна се долу в склада, за да вземе една пластмасова кофа, и отново се върна на палубата. Събу се по гащета, сгъна дрехите си и ги сложи в кофата, пъхна отдолу револвера и сгъваемия си нож, и се спусна по въжената стълба. Плъзна се в прохладната вода и заплува с плавни движения, като тикаше кофата пред себе си и се стараеше да не плиска — вълничките отразяваха слънчевата светлина и се забелязваха от сушата.

Когато най-после усети дъното под краката си, вече беше доста уморен — не толкова от физическото усилие, колкото от напрежението през този ден. Но докато крачеше към брега, усети нов прилив на енергия.

Отново заплува, като внимателно оглеждаше ивицата земя зад бялата непристъпна ограда. Насочил се беше към крайната точка на вдадения навътре в морето нос. Там растителността беше буйна, почти непроходима и беше превзела крайбрежната ивица — това щеше да му осигури добро прикритие.

Изведнъж трепна — видя двете лодки, изтеглени една до друга на брега, в сянката на храстите. Това все пак беше нещо.

Заплува по-енергично, докато най-после си избра подходящо закътано място, където да се измъкне на брега. Изпълзя на сушата, просна се по корем на още топлия пясък и остана да лежи така цяла минута. Усещаше ударите на сърцето си, а топлината бавно проникваше в тялото му и го съживяваше.

Най-после се надигна и се затича към горичката, където откри малка сенчеста поляна. Тук спря и се облече, като вдъхваше дълбоко мириса на земя и избуяла растителност. Прибра пистолета и сгъваемия си нож, скри кофата в храстите и тръгна между дърветата, като се озърташе предпазливо.

Скоро откри някаква пътека и се наведе да разгледа следите, оставени в пръстта. Следите бяха пресни, от няколко чифта спортни обувки, и идваха откъм мястото, където бяха завързани двете лодки.

Очевидно беше на прав път. Извади револвера си и продължи по пътеката, но след петнайсетина метра горичката от маслинови и палмови дървета изведнъж свършваше и пред очите на Джон се появи живописната вила, чийто купол бе видял от морето.

На пръв поглед мястото изглеждаше безлюдно — никой не се мяркаше в градината, никой не надничаше от прозорците, чиито завеси се издуваха от вятъра, никой не седеше на столовете от ковано желязо, артистично разпръснати на терасата. Не се виждаха никакви автомобили. Но изведнъж чу в далечината хор от гласове, които насечено, по войнишки скандираха нещо. От време на време долитаха и изстрели.

Всичко това не оставяше у Смит и сянка от съмнение за това, какво всъщност ставаше тук, зад високата стена, далече от любопитни погледи.

Сякаш в потвърждение на догадките му иззад ъгъла се появи мъж в британска камуфлажна униформа, с афганска чалма на главата и автомат „Калашников“ през рамо.

Джон почувства, че пулсът му се ускорява. Притаи се зад храста и в следващия миг иззад срещуположния ъгъл на сградата се появи друг мъж, също въоръжен. Той беше по дънки и във вида му имаше нещо ориенталско. Двамата се разминаха край входните стъпала и продължиха обиколката си.

Джон не смееше да помръдне. Ето че се появи и трети патрулиращ — излезе от къщата и застана на верандата, като се оглеждаше на всички посоки. После се прибра, а не след дълго двамата, които обикаляха вилата, се появиха отново. Когато завиха зад ъгъла, на верандата се показа и четвъртият от охраната.

Джон изчака малко, за да се увери в точната им бройка и за да избере най-подходящия момент да се вмъкне във вилата. Той заобиколи под прикритието на храстите, докато откри един по-отдалечен вход, разположен в непосредствена близост до гората. До този момент не беше видял никакви автомобили, но предположи, че са от другата страна на вилата. Сега различаваше по-ясно скандиращите гласове и по гърба му полазиха тръпки. Това бяха клетви на вярност към Аллаха и възгласи на омраза към Америка и Израел, слугите на Сатаната.

В момента, в който охраната зави зад ъгъла, Джон се измъкна от укритието си и хукна към вратата. Тя се оказа отключена, което не го изненада — вилата беше съвсем изолирана и се охраняваше зорко, така че обитателите й не смятаха за нужно да заключват вратите и държаха прозорците широко отворени. И все пак Джон открехна вратата едва забележимо, като продължаваше да е нащрек. През процепа видя под от излъскани керамични плочки, скъпи арабски мебели и модерни абстрактни платна, които очевидно не бяха в разрез със строгите канони на исляма. Видя и нишите, където човек можеше да се усамоти с някоя книга, отделени от основното помещение с традиционните мюсюлмански сводове. В тази страна, завладявана в продължение на столетия ту от едни, ту от други нашественици, най-силно се усещаше арабското влияние. Арабите преобладаваха по тези земи и като численост и се опитваха да наложат пълното господство на исляма въпреки съпротивата на берберските племена и на френските жители. Всичко това съвсем не ставаше лесно, нито безболезнено. Неслучайно именно тук се зараждаха толкова много терористични фундаменталистки групировки.

След като огледа обстановката, Джон се вмъкна вътре, насочил напред валтера си.

Мина през няколко хладни, сенчести помещения, свързани едно с друго, в които нямаше жива душа.

Най-после чу някакви гласове и пулсът му се учести. Притаи се в един ъгъл и се вслуша в онова, което ставаше само на метри от него. Почти веднага различи гласа на Мавритания и разбра, че се бе озовал в едно от свърталищата на „Щита с полумесеца“ — може би дори в главната им база.

Гласовете, които чуваше, кънтяха — явно идваха от обширно помещение с висок таван. Джон се придвижи напред предпазливо, долепил гръб до стената, докато стигна до свода, иззад който долитаха гласовете. Надникна и видя огромна зала с купол, в която бяха събрани няколко десетки мъже. Те представляваха доста пъстра сбирщина — бедуини с дълги роби, индонезийци с дънки „Левис“ и тениски последна мода, афганистанци с дълги чалми и „пижамени“ долнища… До един бяха въоръжени, но оръжията им също бяха най-разнообразни по вид и по качество — от най-съвременни автомати до очукани стари калашници. В дъното на залата, стъпил върху стара дъбова маса, се извисяваше дребничкият Мавритания, облечен в дълга бяла роба.

Той говореше на събралото се множество, което го гледаше в устата като някой пророк.

— Доктор Сюлейман пристигна — съобщи той. — Когато си почине, ще ми докладва. Очаквам да се появи и Абу Ауда. Решителният момент, за който сме се събрали, наближава.

Множеството зашумя възбудено, чуха се отделни екзалтирани възгласи „Аллах акбар“ и други многоезични възклицания, повечето от които Джон не успя да разбере, но общият смисъл вече му беше ясен. Мъжете вдигаха във въздуха оръжията си и ги размахваха.

Мавритания ги изчака да се успокоят и продължи:

— Наричат ни терористи, но ние не сме такива. Ние сме войници, храбри воини, които служат на своя Бог и с Божията помощ ще победим врага! — Отново избухна взрив от бурни възгласи, но Мавритания вдигна ръце и множеството утихна. Той продължи: — Вече изпробвахме изобретението на французина и всяхме смут сред американците, за да отклоним вниманието им. Така те няма да могат да предупредят своевременно своите еврейски лакеи за заплахата, която ги грози, няма да успеят да предотвратят изстрелването на руската ядрена ракета и преди да разберат откъде им е дошло, ционистите ще бъдат изтрити от лицето на земята.

Този път възгласите бяха толкова мощни, сякаш още малко и щяха да срутят огромния купол.

— Ще унищожим царството на Сатаната — продължи след малко Мавритания. — Но и много от нашите също ще загинат. Сърцето ми се облива в кръв само като си помисля за това, но то е неизбежно. Всеки син на Аллаха, който умре с гордата смърт на мъченик, ще отиде направо в прегръдките на нашия Бог.

Кръвта в жилите на Джон се смрази. Значи това било. Терористите планираха ядрена атака, но ударът щеше да бъде насочен не към Съединените щати, а към Израел. От току-що казаното успя да разбере, че възнамеряваха с помощта на ДНК компютъра да препрограмират стара съветска ракета със среден радиус на действие и да я пуснат над Йерусалим, „сърцето“ на Израел. Заради кроежите на един болен мозък щяха да загинат хиляди невинни хора, не само евреи, но и араби, пожертвани в името на Аллаха.

Джон отстъпи назад. Трябваше да побърза — да намери доктор Шамборд и да унищожи ДНК компютъра, да потърси Питър, Марти и Терез, защото може би всички те бяха тук, в някое от крилата на тази огромна вила.

Военноморската база, Тулон, Франция

В пролетния здрач офицерът Марсел Далио напусна военноморската база Тулон през входа за охраната. На ръст и телосложение той не беше нищо особено и маниерите му бяха по-скоро сдържани. Ако имаше у него нещо, което да правеше впечатление, то това бе лицето му. Защото Марсел Далио имаше лице на стар морски вълк — като изсечено от къс скала и цялото набраздено от стихиите. Макар да беше на петдесет и пет, с това лице изглеждаше поне двайсет години по-възрастен.

Той тръгна по крайбрежната алея, без да бърза, като че искаше да запечата в съзнанието си всяка подробност от забележителната гледка, която представляваше тулонското пристанище с рибарските лодки, яхтите и корабите за далечно плаване. Тук беше хвърлил котва и гигантът „Шарл дьо Гол“ — корабът, на който Марсел беше старши офицер. Дори само мисълта за това го изпълваше с гордост.

Скоро Далио наближи любимото си бистро, в една от малките улички край кея. Собственикът го познаваше по име. Той го посрещна с широка усмивка и го съпроводи до „неговата“ маса в дъното на ресторантчето.

— Какво ще ми препоръчаш днес, Сезар?

— Овнешка яхния, мосю Далио. Мадам е надминала себе си.

— В такъв случай непременно ще го опитам. С чаша хубаво „Коте“ от долината на Рона.

Далио се облегна назад и се огледа. Беше началото на сезона и ресторантът още не беше започнал да се пълни докрай. Също така никой все още не проявяваше интерес към униформата му. Гостите на Тулон имаха навика да се втренчват в униформите на офицерите от флота, тъй като военноморската база беше една от атракциите на града. Никой уважаващ себе си турист не биваше да пропуска да види военните кораби. Мнозина успяваха дори да си направят разходка по море с яхта или туристическо корабче.

След малко поръчката му пристигна. Ястието наистина беше превъзходно, приготвено така, както само съпругата на съдържателя умееше, и Далио се хранеше бавно, за да се наслади на вкуса и аромата му. Поливаше всяка хапка с искрящото червено вино „Коте дю Рон“, чиято слава се носеше далече отвъд долината на Рона. За десерт си поръча цитрусова торта с чаша черно кафе. Когато приключи, се отправи към тоалетната. Влезе в една от кабинките, като преди това се наведе, за да се увери, че и останалите са празни. Заключи се, седна и зачака.

Само след секунди някой влезе в съседната кабинка и попита тихо на френски:

— Марсел?

— Да.

— Спокойно, стари друже. Не очаквам от теб да разкриваш държавни тайни.

— Знаеш, че не бих го направил, Питър.

— Знам. Какво откри?

— Официално сме демонстрирали маневри със загасени светлини пред група генерали от НАТО. — Далио замълча, тъй като някакъв мъж беше влязъл, за да си измие ръцете.

Когато водата спря да шурти и вратата на тоалетната се затвори, Питър попита съвсем тихо:

— Кои по-точно?

— Единият беше заместник-главнокомандващият, генерал Роланд ла Порт.

— А останалите?

— Не разбрах точно. Но ако съдя по униформите, имаше германец, испанец, англичанин и италианец.

Разговорът им отново беше прекъснат. В тоалетната влязоха двама мъже, порядъчно пийнали, които се смееха и разговаряха на висок глас. Питър и Марсел търпеливо изчакаха двамата да се разберат кой ще сваля червенокосата на бара.

Питър си зададе въпроса дали не блъфират, но в такъв случай го правеха доста умело.

Когато двамата най-после се уточниха и излязоха от тоалетната с тромаво клатушкане, Питър въздъхна:

— Проклети пияндета… А каква е неофициалната версия, Марсел?

— Знаех си, че ще ме попиташ, и се постарах да разбера. Двама от стюардите казаха, че генералите изобщо не се качили на палубата. През цялото време били долу, в заседателната зала. Разговорът им продължил доста време и си тръгнали, щом приключил.

— С хеликоптери? — В гласа на Питър се долавяше напрежение.

— Да. Аз бях долу, в машинното, и не ги видях, но така ми казаха стюардите.

Ето къде, значи, е бил генерал Мур през последните часове от живота си, размишляваше Питър. Но защо? Какво се е случило между четирите стени на онази заседателна зала?

— Не споменаха ли стюардите на каква тема е била срещата? — попита на глас.

— Не. И те нямаха представа.

— Ясно… Добре, ако случайно успееш да научиш още нещо, ще ти бъда много благодарен. Ето телефон, на който можеш да ми оставиш съобщение. — И той мушна едно листче под преградата.

— Добре. Ще имам предвид.

— Благодаря ти, Марсел. Много съм ти задължен.

— Хмм… Ще го имам предвид — позасмя се французинът. — Но по-добре да не ми се налага да се възползвам от услугите ти.

Питър излезе пръв, а малко след него и Далио, който се върна на масата си и си поръча още едно кафе. Огледа още веднъж заведението и не забеляза нищо подозрително. Питър, разбира се, вече беше изчезнал.

Западното Средиземноморие, на борда на американския ракетоносец „Саратога“

Военният информационен център на кораба беше сумрачно помещение, задръстено от най-съвременна електроника, за която бяха отишли не малко от парите на данъкоплатците. Високотехнологичната апаратура му придаваше почти стерилен вид.

Ранди беше седнала зад гърба на техника по съобщенията и наблюдаваше луминесцентните екрани на радарите и хидролокаторите. От радиопредавателя се разнасяше гласът на Макс, който се опитваше да надвика бръмченето на хеликоптера.

Макс патрулираше над алжирското крайбрежие и току-що се беше обадил, за да съобщи, че е видял корабчето, на борда на което се беше промъкнал Джон.

— Сигурен ли си?

— Напълно! — изрева той.

— А има ли следа от хора?

— Не виждам никого…

— На какво разстояние си?

— Около километър, но през бинокъла го виждам съвсем ясно.

— Къде може да са отишли?

— Има един нос, вдаден навътре в морето. На него се вижда някаква вила и в съседство — ниски, продълговати постройки. Има и нещо като военен плац… Мястото е доста изолирано. Главният път заобикаля носа и продължава на юг.

— Не забелязваш ли някакви хора? Някакво раздвижване?

— Нищо…

— Добре — въздъхна Ранди. — Ще се чуем пак.

Тя се обърна към младия офицер, определен за неин помощник:

— Трябва да поговоря с капитана.

Намери капитан Лейнсон в каютата му — пиеше кафе с помощника си Шрьодер. Беше им наредено да отложат текущите си задачи и да окажат съдействие на ЦРУ. Това не ги радваше особено, но се отнесоха към мисията с необходимата сериозност.

Изслушаха плана на Ранди с нарастващ интерес. Най-после Шрьодер я увери:

— Добре, агент Ръсел, ще направим всичко възможно, за да ви вмъкнем там, и ще сме наблизо.

— Този план е съгласуван с Вашингтон и НАТО, нали? — попита капитан Лейнсон.

— От Ленгли ме уверяват, че е така — спокойно отвърна Ранди.

Капитанът кимна. Лицето му беше непроницаемо.

— Добре, ще ви вмъкнем, но все пак бих искал да получа потвърждение от Пентагона.

— Моля ви, само побързайте. Не знаем какво точно са замислили терористите, но нещата наистина са сериозни. По-добре да рискуваме живота на неколцина, включително и своя, ако ще предотвратим гибелта на хиляди. Няма да ви отнемам повече време.

И Ранди излезе от каютата, а двамата мъже гледаха след нея със смесица от скептицизъм и безпокойство.

(обратно)

Двайсет и шеста глава

Алжир, недалеч от столицата

След доста обикаляне Джон най-сетне стигна до крилото, където бяха спалните помещения. Тук стаите вече не бяха отделени със сводове, а имаха истински врати — резбовани, от тежка дървесина и с месингови украшения в стила на първите арабски или берберски династии по тези земи.

Спря в началото на един страничен коридор с прелестни мозайки по пода и стените. За изпълнението им бяха използвани гладко шлифовани полускъпоценни камъни в такова изобилие, че Джон имаше чувството, че е попаднал в пещерата на Аладин.

Пристъпи предпазливо в пищно украсения и едновременно с това изолиран коридор. По всичко личеше, че тук са били покоите на някоя важна особа. А вероятно и до ден-днешен беше така.

Стараеше се да стъпва безшумно. В дъното на коридора имаше една-единствена врата — масивна и с изящни орнаменти. Странното беше, че резето й се намираше от външната страна и беше спуснато.

Джон долепи ухо до вратата и сърцето му подскочи — чу шум от клавишите на компютърна клавиатура.

Лекичко вдигна резето и внимателно завъртя дръжката. Открехна вратата едва забележимо и видя стая, обзаведена по западен маниер — с тапицирани столове и дървени маси. Забеляза още легло и старинно писалище. В единия край на стаята имаше свод, зад който започваше друг коридор.

Но онова, което прикова вниманието му и го накара да настръхне, беше странното, подобно на гигантски октопод устройство, разположено на писалището. Джон го разпозна мигновено — това беше ДНК компютърът, а слабата висока фигура, надвесена над него, която виждаше само в гръб, беше не друг, а доктор Емил Шамборд.

Затаил дъх, Джон съзерцаваше всеки детайл от грандиозното изобретение — стъкления съд със сребристосинкавите снопчета желе, които съдържаха жизненоважните ДНК полимери, свързващите ги тънички тръбички и пихтиестата пяна, в която бяха потопени клъбцата, за да се избегне и най-малката вибрация и да се осигури стабилност на „четящия“ поток. Температурата в стъкления съд също се контролираше — Джон знаеше, че молекулярните взаимодействия са свръхчувствителни към температурните промени. Имаше и малък цифров уред за разчитане, регулиране и настройка.

В съседство се намираше друг уред със стъклен екран, свързан с множество тънички тръбички със съда с ДНК полимерите. През прозрачния екран се виждаха малки помпички и стъклени кутийки. Това очевидно беше ДНК синтезаторът, който служеше за захранване. Върху контролния му пулт примигваха светлинки.

Джон наблюдаваше всичко това в захлас, почти забравил къде се намира. Върху продълговатия стъклен съд имаше капак, а тънка метална пластина с биофилмово покритие (вероятно също вид молекулярен полимер) го отделяше от съдържанието на съда. Джон предположи, че това би следвало да бъде нещо като сензор, който поглъща химичната ДНК енергия, трансформира я и в резултат излъчва светлина.

Идеята да се използва молекулярен превключвател на светлинен принцип беше наистина гениална. Шамборд използваше ДНК молекулите като активни участници не само в компютъра, но и в сензора. Брилянтно решение на проблем, който досега беше изглеждал нерешим.

Джон не можеше да не се възхити на постижението на своя колега. След малко обаче успя да се изтръгне от унеса си и си припомни за какво е дошъл. ДНК компютърът представляваше заплаха за сигурността на света и трябваше да бъде унищожен. Джон знаеше, че Фред Клайн би искал това да стане незабавно, но той се спря, разкъсван от противоречиви чувства. Ученият в него съзнаваше стойността на това изобретение, което би могло да тласне напред развитието на човечеството и да подобри живота на хората. Ако сега го унищожеше, щяха да минат години, докато някой успееше отново да създаде нещо подобно…

Но попаднал в неподходящи ръце, ДНК компютърът се превръщаше в могъщо оръжие за унищожение и разруха и в такъв случай нямаше друг изход, освен… Той пристъпи напред, като притвори вратата безшумно. Щеше да направи последен опит да измъкне прототипа от бърлогата на терористите. Ако не успееше, щеше да прибегне до крайната мярка, но нямаше да си прости, ако поне не опиташе.

Погълнат от заниманието си, Шамборд изобщо не беше усетил чуждото присъствие. Смит се огледа, като трескаво преценяваше възможностите си. В стаята нахлуваше свеж нощен въздух, но прозорците бяха с решетки. Спря поглед на свода, зад който започваше вътрешният коридор. Сега забеляза, че той отвеждаше към друго помещение. Своеобразното разположение на стаите му подсказа, че това по всяка вероятност са били покоите на любимата жена на някой знатен турски велможа или берберски благородник.

Джон направи крачка към учения, който изведнъж рязко се извърна. В ръката си държеше пистолет.

В същия миг откъм вътрешното помещение се дочу вик:

— Не, папа! Това е Джон Смит, който се опита да ни помогне в Толедо! Той е наш приятел! Свали оръжието, моля те!

Шамборд се намръщи. Пистолетът остана насочен към Джон.

— Не си ли спомняш? — развълнувано продължаваше Терез. — Това е приятелят на доктор Целербах. Той се опитва да открие виновника за експлозията в „Пастьор“.

— И доста добре си служи с оръжието за доктор — отбеляза баща й. Очите му бяха подозрително вперени в Смит.

Джон се усмихна и каза, също на френски:

— Наистина съм лекар, доктор Шамборд. Но освен това съм тук, за да ви спася. Вас и дъщеря ви. Ще ви измъкна от ръцете на терористите. Имайте ми доверие.

— Доверие? — присви очи Шамборд. — Откъде можем да сме сигурни, че сте на наша страна? Казвате, че сте приятел на Мартин, че искате да ни помогнете… но защо? Кой ви изпраща? И как така вече два пъти успявате да ни откриете? Мисля, че отговорът е очевиден — вие сте един от тях и очаквате да се хванем на въдицата ви… За толкова наивни ли ни смятате?!

— Папа… — запротестира Терез и застана между двамата мъже. Това даде на Джон възможност да измъкне револвера си.

— Не съм един от тях, доктор Шамборд — твърдо каза той. — В Париж не казах на Терез цялата истина, за което се извинявам. Аз съм лекар, но освен това съм и офицер от американската армия. Подполковник Джон Смит, на вашите услуги. Кълна се, че единственото, което искам, е да ви помогна. Но трябва да се опитаме да се измъкнем, преди да е станало късно. Преди малко всички се бяха събрали в залата с купола. Нека да използваме момента и да побързаме…

— Вие сте американски офицер… — повтори Терез. — Тогава… — Тя се обърна към баща си. Очите й трескаво горяха на бледото развълнувано лице. — Той е тук, за да ни помогне!

— Така е — повтори Смит.

— Сам? — поклати глава Шамборд. — Това е невъзможно. Знаете ли с кого си имате работа?

— Ще намерим начин да се измъкнем от тук заедно. Трябва само да ми вярвате.

Шамборд го гледаше изпитателно.

— А можете ли да докажете, че сте този, за когото се представяте?

— В момента не. Би било прекалено рисковано… надявам се, че разбирате.

— Разбирам само, че очаквате да приемем думите ви за чиста монета. Не искате ли прекалено много от нас? Дори да сте на наша страна, това начинание ми се струва твърде… авантюристично. А аз не мога да рискувам живота на дъщеря си.

— Това, че ви открих повторно и най-вече това, че успях да стигна до тук, доктор Шамборд, би трябвало да ви говори нещо. Не съм аматьор и ще направя всичко, за да ви защитя. Радвам се, че и вие имате пистолет — ще ни свърши добра работа. Но как така се е озовал във вас?

Шамборд мрачно се усмихна.

— Явно всички си мислят, че съм само един застаряващ многознайко, който витае в облаците… Какво пък — нека си го мислят, щом това ми дава възможност да се възползвам от непредпазливостта им. Пистолетът беше забравен в един от автомобилите и аз успях да го взема, без да ме забележат. И както се досещате, не са си направили труда да ме претърсват повторно…

— А за какво ти беше пистолетът, папа? — попита Терез, смъртнобледа.

Шамборд сви рамене.

— Можеше да потрябва…

Джон се намеси:

— Моля ви, да побързаме… Ще ви помогна да разглобите компютъра.

Шамборд изключи устройството и двамата се заловиха за работа. През това време Джон се опитваше да събере колкото може повече информация — колко, горе-долу, са терористите, с колко автомобила разполагат, откъде минава пътят, по който може да се излезе от имението, и охраняван ли е.

Шамборд отговаряше стегнато и изчерпателно:

— Има един тесен път, който свързва имението с крайбрежната магистрала. Магистралата свързва Алжир и Тунис, но е доста отдалечена от имението — поне на километър. Пътят не стига до самата вила, а свършва при лагера за новопостъпили терористи. Там ни остави автомобилът, който ни докара. Освен него видях още няколко военни автомобила. Има и площадка за хеликоптери. Вилата се охранява от поне пет-шест човека, които се сменят, но не мога точно да кажа колко са всички терористи в базата. Освен това едни пристигат, други тръгват нанякъде… А и новобранците в лагера не са малко…

Джон слушаше съсредоточено, като се стараеше да не показва раздразнението си от това, че Шамборд разкомплектоваше изобретението си прекалено бавно. В края на краищата това беше трудът на живота му — разбираемо беше да трепери над него.

Стратегията на бягството вече започваше да се оформя в главата на Джон. Трябваше да се доберат до паркинга, без да бъдат забелязани — оттам нататък беше въпрос на бързина. И на късмет.

В залата с купола Мавритания и изтощеният от пътуването доктор Сюлейман водеха доста мъчителен разговор на четири очи. Двамата разговаряха на френски. Мавритания седеше на ръба на дървената маса и небрежно полюшваше крака във въздуха като малко момче. Измамното впечатление за мекота и подкупващо добродушие, което оставяше у хората, винаги безкрайно го беше забавлявало. Играеше си като котка с мишка с наивниците, които не го взимаха на сериозно, защото в изопачените им представи само физическата сила беше достойна за уважение.

— Значи, казваш, че Смит нахлу в апартамента ти така, изневиделица?

— Не! Един приятел от института се обади да ме предупреди, но само половин час по-рано. Така и не разбрах как се е добрал до адреса ми…

— В документите ти в „Личен състав“ беше записан фалшив адрес, нали?

— Точно така.

— Но очевидно някой все пак е знаел къде живееш и ги е завел до там… А защо не тръгна веднага? Какво те забави?

— Трябваше да завъртя няколко телефона, да сложа в ред нещата си и да кажа на приятелката си какво да прави.

— Добре… А сигурен ли си, че онзи мъж беше сам и че отвън е нямало още някой?

— Да, нали вече казах… Оня, черният, сто пъти ме попита. Никой не би могъл да ме проследи, без да го усетя — да не съм вчерашен?!

Изведнъж по коридора прокънтяха стъпки и в залата нахлуха капитан Дариус Бонард, Абу Ауда и двама въоръжени бедуини. Лицата на капитана и на черния гигант бяха разкривени от ярост.

— „Оня, черният“, никога не говори празни приказки, филипинецо! — изръмжа Абу Ауда. — Мислиш се за много хитър, но си ги довел до тук, без дори да се усетиш! Заради теб се опитаха да проследят и мен, но при Барселона им се изплъзнах. А ти не си си отварял очите, жалък нещастнико, и през целия път от Париж до тук са били по петите ти!

— Имаме неопровержими доказателства за това — добави Бонард. Лицето му беше кървавочервено.

Сюлейман слушаше смъртноблед, а Мавритания бързо попита:

— Стигнали са до тук?!

— Човекът, който беше оставен да пази корабчето, е мъртъв, наръган с нож. Следователно на борда е имало още някой. И къде според теб е той сега?! — нахвърли се върху Сюлейман капитан Бонард.

— Кой е бил? Джон Смит?

— Скоро ще разберем. Хората ти вече претърсват…

— Да вървим и ние…

„Морският ястреб“ летеше без светлини в нощта. Той закръжи ниско над парниците и цитрусовите горички, недалеч от мястото, където продълговатият нос се вдаваше в морето. Ранди беше застанала на вратата на хеликоптера, готова за скок, а вятърът брулеше лицето й. Беше облечена в маскировъчен гащеризон, а косите й бяха скрити под черната шапчица. На гърба й имаше раница. Тя се взираше надолу и мислеше за Джон. Къде ли беше той сега? Дали изобщо беше жив? Опита се да съсредоточи мисълта си върху мисията, тъй като нейният успех беше по-важен от всичко останало, по-важен от живота на отделните хора. ДНК компютърът трябваше да бъде унищожен, преди да е започнал да сее смърт.

Тя хвана ремъците на парашута и даде знак, че е готова. След малко и пилотът на свой ред даде знак, че хеликоптерът е в подходяща позиция. Ранди скочи в тъмната бездна, като се опитваше да забрави за страха си. След малко сви колене и тупна на земята, като се претърколи. Свлече от себе си парашута — нямаше да си прави труда да го заравя, и бездруго скоро щяха да разберат за пристигането й.

Включи малкия предавател:

— „Саратога“, чувате ли ме? „Саратога“?

Звукът от военния информационен център на крайцера беше чист и ясен:

— Чуваме те, „Морски ястреб 2“.

— Прието.

Ранди мушна предавателя в джоба си, свали миниавтомата от рамото си и побягна навътре през цитрусовата горичка, като се придържаше встрани от отъпканите пътеки. Луната беше надвиснала ниско над хоризонта и млечнобялата й светлина хвърляше върху стъклата на парниците мистериозни призрачни отблясъци. В далечината се чуваше ритмичният плясък на вълните, които се разбиваха в брега. Високо над главата й искряха звезди, но самото небе изглеждаше по-мрачно и непроницаемо от всякога. Не долавяше никакъв шум, освен диханието на морето и прошумоляването на вятъра в клоните на цитрусовите дръвчета.

Изведнъж чу приближаването на два автомобила по магистралата. Те профучаха зад гърба й, но в следващия миг гумите им рязко изскърцаха — двете коли бяха свили по тесния път, който водеше към носа. След няколко минути двигателите им изведнъж заглъхнаха. Явно някой много бързаше да стигне до вилата.

Ранди също затича по-бързо и скоро стигна до високата бяла стена, която завършваше с бодлива тел. Десетина метра открито пространство отделяха стената от края на горичката, което означаваше, че Ранди нямаше да може да разчита на дърветата, за да се изкатери. Тя свали раницата от гърба си — от ЦРУ я бяха снабдили с най-съвременна екипировка. Извади отвътре малък въздушен пистолет, миниатюрна титаниева стреличка и тънка найлонова жица. Прикачи жицата към халкичката на стрелата, пъхна стрелата в цевта на въздушния пистолет и се огледа. След малко откри каквото търсеше — високо старо маслиново дърво, което се извисяваше зад стената, отдалечено от нея само на няколко крачки.

Ранди отстъпи назад, прицели се и стреля. Стреличката се заби в ствола на дървото. Ранди прибра пистолета в раницата и измъкна чифт плътни кожени ръкавици. После се изкатери нагоре по тънката жица. Когато най-после се озова горе, извади ножиците за рязане на метал и сряза бодливата тел, така че да може да се промуши от другата страна. Скочи долу, сряза тънката жица, прибра остатъка в раницата си и се промъкна навътре между храстите. Трябваше бързо да стигне до вилата, И едновременно с това — да се придвижи максимално предпазливо.

Разчиташе на това, че съвременните високотехнологични средства за охрана струваха цяло състояние, и терористите рядко можеха да си позволят да си ги набавят. Още повече, че продажбата на хардуера, необходим за целта, се контролираше прекалено зорко и това не им беше по вкуса. Затова предпочитаха старите изпитани методи и пълната секретност — поне Ранди се надяваше и сега да е така.

Емил Шамборд изслуша плана на Смит и кимна.

— Добре, полковник. Идеята ми се струва осъществима. Явно наистина разбирате с какво сте се захванали…

— Само че не разполагаме с никакво време. Трябва да тръгнем незабавно. Ще вземем само най-важната част и ще зарежем останалото — Смит кимна към частично разглобения компютър.

В същия миг вратата се отвори със замах и в стаята нахлу Абу Ауда, следван от трима въоръжени терористи. Терез извика и доктор Шамборд побърза да застане пред нея, за да я защити с тялото си, но залитна и се блъсна в Джон, който за момент загуби равновесие.

Уви, вече беше прекалено късно да унищожи прототипа, но възнамеряваше поне да го повреди, така че да бъдат необходими дни, докато заработи отново. Така щеше да спечели време и да даде на Ранди и Питър шанс да довършат започнатото от него, в случай че с него се случеше най-лошото.

Насочи пистолета към стъкления съд с клъбцата желе, но преди да успее да стреля, Абу Ауда и хората му се хвърлиха върху него, избиха пистолета от ръката му и го проснаха на пода.

— Изненадан съм, доктор Шамборд — прозвуча мекият като кадифе глас на току-що влезлия Мавритания. — И в същото време съм впечатлен.

Той се приближи до доктор Шамборд и взе пистолета от ръката му.

Абу Ауда насочи дулото на пушката си към главата на проснатия на пода Джон.

— Време е да приключа с теб веднъж завинаги — изсъска той. — Достатъчно неприятности ни създаде!

— Почакай — спря го Мавритания. — Винаги можем да го убием, но помисли малко. Един полковник от американската армия може да ни бъде по-полезен жив, отколкото мъртъв. При условие, че го държим под око. Тези, които са го изпратили, може да са готови на известни компромиси, за да си го получат обратно, кой знае?

Абу Ауда не изглеждаше твърде склонен да остави Джон жив, но нещо в изражението на Мавритания охлади яростта му и го накара да отстъпи.

— Какво пък — сви рамене той. — Ако наистина можем да спечелим нещо…

Мавритания кимна. После добави:

— Струва ми се, че този пистолет е на някой от нашите. — Той посочи взетия от ръцете на Шамборд пистолет.

Абу Ауда огледа пистолета.

— Така е. Някой ще плати за тази небрежност.

Мавритания се обърна към Смит:

— Да се унищожи ДНК компютърът би било смела, но безполезна постъпка, полковник Смит. Доктор Шамборд просто щеше да направи нов.

— Лъжете се — процеди Терез.

— Младата дама се държи враждебно от самото начало — поклати глава Мавритания. — Тц… тц… тц. Мисля, че надценявате влиянието, което имате върху баща си, мадмоазел. Можехме да се обзаложим, че многоуважаемият доктор не би пожертвал живота ви, за да спаси от гибел няколко хиляди безименни нещастници. Американците също пет пари не дават за вас двамата. Тяхната цел е компютърът, а ако междувременно някой от вас пострада, това са „странични“ поражения.

— Познавам баща си — повтори Терез. — Той нямаше да направи нов прототип. За какво, мислите, му е бил необходим пистолетът?

— О, така значи, доктор Шамборд? — вдигна вежди Мавритания. — Бяхте избрал благородната смърт на римски патриций? Моите уважения, но това също щеше да бъде една безсмислена постъпка. — И той отново се обърна към Смит.

— Знаете ли, инциденти винаги се случват, затова ние предвидливо сме се застраховали. Предупреждавам ви, в случай че решите да направите нещо необмислено. — Той въздъхна. — Вие, американците, винаги сте били самонадеяни. Това е най-големият ви грях. Все си мислите, че вашите идеи, вашите технологии и т.н. превъзхождат всички останали… Време е да ви се даде един добър урок. На вас и на вашите приятелчета, евреите, които сте взели под крилото си.

— Ти самият говориш като типичен диктатор, Мавритания. И не ми разправяй, че правиш всичко това от религиозни подбуди. Криеш се зад големи думи, но мотивите ти са твърде лични, твърде егоистични. Отвращаваш ме.

Очите на Мавритания искряха, а дребното му тяло кипеше от неподозирана енергия, сякаш в този момент се чувстваше равен с Бога, негов избраник, непогрешим месия.

— Невернико, какво разбираш ти от вяра? Твоята алчна нация се опитва да превърне Средния изток в шепа послушни монархии, за да граби богатствата на земята ни безнаказано! Загрижени сте за цялото човечество, но истината е, че не ви е грижа колко хора в този момент умират от глад! Опитвате се да манипулирате всички, а после се чудите защо никой не ви благодари. За какво очаквате да ви бъдем благодарни?

— Говорите от името на всички онеправдани и се обявявате в тяхна защита. Нека обаче да поговорим за всички невинни жертви на вашата терористична атака. Във вашата свещена книга, Корана, се казва: „Не убивай, освен в името на справедливата кауза.“ Това ли наричате „справедлива кауза“, Мавритания? Кой ще ви повярва, освен една шепа заблудени нещастници? Истината е, че няма да се спрете пред нищо, за да осъществите болните си амбиции.

— Оправдавате хладнокръвните си убийства с вашия измислен Бог — добави Терез.

Мавритания не я удостои с отговор. Той продължаваше да пронизва с поглед Джон, но в този момент Джон гледаше Емил Шамборд, поразен от промяната, настъпила в него. Откак бяха влезли терористите, той не беше проговорил, не беше помръднал. Стоеше като истукан, а погледът му беше отнесен, вперен в пространството. Като че ли се беше пренесъл духом в някакво по-добро място, където нищо вече не можеше да го засегне и да му причини болка.

В този момент прогърмя гласът на Абу Ауда:

— Много се разприказвахме, а времето лети. — Той се обърна към хората си и посочи Смит и двамата Шамборд. — Отведете ги в килията и ги заключете. Отговаряте за тях с главите си.

— Оставете доктор Шамборд — намеси се Мавритания. — Двамата с него ни чака доста работа. Утре е големият ден, който ще сложи началото на нова епоха. — И той потри доволно ръце.

(обратно)

Двайсет и седма глава

Ранди наблюдаваше двамата въоръжени мъже, които обикаляха вилата в противоположни посоки и се появяваха иззад ъгъла на равни интервали. Изглеждаха спокойни и при всяка среща си разменяха шеги и закачки, което я наведе на мисълта, че все още не знаят за проникването й в имението. Следователно „Щитът с полумесеца“ действително не разполагаше със съвременна апаратура за охрана — детектори, камери и оптически скенери — точно както се беше и надявала. Проникването в самата вила обаче щеше да бъде проблем — не си правеше никакви илюзии в това отношение.

Видя и третия охранител, застанал на верандата, озарен от меката светлина на луната. Той също не изглеждаше нащрек — беше изложил лицето си на хладния бриз с дъх на цитрусова гора и съзерцаваше облаците, които се носеха по небето.

Ранди беше проучила района — знаеше разположението на бараките за новобранци, плаца и площадката за хеликоптери. Беше видяла и хеликоптерите, с които разполагаха терористите — армейски „Хюи“ и „Хюз ОН-6 скаут“ — и двата доста старички. Охраняваше ги терорист с бял тюрбан и сънливо изражение. Скрита в храстите, Ранди успя да огледа и вилата — призрачнобяла в нощния мрак, с красив мозаечен купол, озарен от луната. Отзад имаше още един вход, охраняван от четвърти пазач — лениво отпуснат, също както и останалите трима.

Така беше поне до момента, в който един дребничък мъж с джинси и карирана риза не изхвърча от вилата и задъхано не започна да му говори нещо, като ръкомахаше и се озърташе. След малко дребният мъж с вид на азиатец влетя обратно във вилата, а охраната свали автомата от рамото си и започна да оглежда тъмната редица дървета около вилата.

Нещо се беше случило, но какво? Дали не бяха открили Джон?

Ранди се придвижи бързо към западната страна на вилата, където стърчеше едно асиметрично крило. Освен че изобщо не се виждаше от изток, до него нямаше достъп отвън и прозорците му бяха с решетки. По обзелото я тягостно чувство Ранди отгатна почти интуитивно какво е било предназначението на това изолирано, подобно на затвор крило. Сигурна беше, че именно тук са били държани под ключ жените на някой знатен мюсюлмански велможа.

Тя мрачно поклати глава и се промъкна по-наблизо. Видя светлина в три от прозорците и чу отвътре някакви гласове. Говореха на френски и на арабски. Не можеше да чуе какво точно казват, но беше убедена, че единият от гласовете принадлежеше на Терез Шамборд. Беше виждала нейна снимка и щеше да я познае. Пристъпи към единия от прозорците, повдигна се и погледна през решетките.

Мавритания, Абу Ауда и още двама въоръжени терористи стояха насред стаята. От пръв поглед долови, че във въздуха се носеше напрежение. Не можеше да види с кого разговаряше Мавритания и се промъкна до другия прозорец. Сърцето й подскочи — видя двамата Шамборд и Джон! Но радостта, че ги е открила, бързо отстъпи мястото на тревога — заплашваше ги смъртна опасност.

Чу гневните думи на Абу Ауда:

— Много се разприказвахме. Водете ги в килията!

Чу и думите на Мавритания, от които я побиха тръпки.

Не биваше да допусне предсказанието му да се сбъдне. За нищо на света.

Трябваше бързо да вземе решение. Терористите отведоха Джон и Терез и в стаята останаха само Мавритания и доктор Шамборд. Тук беше и ДНК компютърът. Поне така предполагаше, въпреки че не беше съвсем сигурна в това, защото не знаеше как точно би трябвало да изглежда.

От там, където беше застанала, можеше да се прицели в единия или в другия от мъжете, но щеше да й е доста трудно да улучи прототипа. Ако застреляше единия, другият веднага щеше да залегне… В такъв случай в кого от двамата трябваше да стреля? И дали все пак не беше по-добре да се опита да унищожи компютъра?

Трескаво претегляше плюсовете и минусите на всяка от възможностите.

Ако успееше да извади от строя компютъра, нямаше никаква гаранция, че Шамборд нямаше да го поправи или да направи нов. От което може би следваше, че трябва да застреля самия Шамборд? Но ако Мавритания вече разполагаше с още някой, способен да управлява компютъра? Не беше ли най-добре да застреля Мавритания? Откъдето и да го погледнеш, това нямаше да бъде загуба.

Ако Шамборд останеше жив и по някакъв начин успееше да го измъкне от тук… него и компютъра, човечеството нямаше да се лиши от едно грандиозно изобретение, което можеше да допринесе неимоверно за напредъка му — всичко зависеше от това, в чии ръце щеше да попадне.

От друга страна… тя въздъхна. С този изстрел щеше да вдигне всички на крак и да подпише смъртните присъди на Джон и Терез — това беше повече от сигурно.

Може би не биваше да избързва. Нали в края на краищата имаше и резервен план, който в случай, че нещата тръгнеха на зле, щеше да елиминира проблема с един замах — щеше да унищожи компютъра, но също така и цялата вила, и всички в нея. Ако се стигнеше дотам.

А междувременно Ранди щеше да направи каквото е по силите й. Тя затича към предната част на вилата, приведена покрай стената. Чуваше грохота на прибоя и й се струваше, че и той пулсира с ритъма на сърцето й. Надникна иззад ъгъла и видя Абу Ауда и хората му да отвеждат Джон и Терез в посока на бараките. Изчака да се отдалечат и ги последва.

Джон се озърташе, опитвайки се да намери начин да измъкне от ръцете на терористите себе си и Терез. Абу Ауда и двамата бедуини ги преведоха през една мандаринова горичка и спряха пред малка дървена барака на около петдесет метра от лагера за новобранци. Във въздуха се носеше натрапчивото замайващо ухание на цитрусови дървета.

Единият от мъжете отвори тежката врата и Абу Ауда срита Джон навътре, като изръмжа:

— Прекалено много неприятности ни докара, американецо. Ако зависеше от мен, досега щеше да си мъртъв. Бъди благодарен на Халид, че вижда по-надалеч и съобразява онова, което на мен ми убягва. Е, затворен тук, поне няма да създаваш проблеми и ще имаш достатъчно време да помислиш за греховете си и да се покаеш. Същото се отнася и за теб, непокорна, устата жено!

Бедуините блъснаха Терез вътре и затръшнаха вратата. В ключалката се превъртя ключ, чу се шум на спуснато резе и дрънчене на катинар.

— Боже Господи! — прехапа устни Терез и поклати глава като обречена.

Джон се опита да се пошегува:

— Не така си представях следващата ни среща…

Бледата светлина на луната очертаваше на циментовия под малък четириъгълник. Единственото прозорче беше с решетки, на повече от три метра от земята.

— Аз също… — опита се да отвърне на усмивката му Терез. Лицето й беше загубило свежестта си, но не и изтънчената си, одухотворена красота. Тя въздъхна. — Надявах се, че ще дойдете на някое от следващите ми представления, а след това ще вечеряме заедно…

— Много бих искал да беше станало така…

— Странно… как рязко се променя понякога животът.

— Нали? — тихо каза Джон.

Тя го погледна втренчено.

— Звучите като човек, чиято съдба е минала през доста превратности…

Джон поклати глава. Нямаше желание да захваща тази тема — не и тук, не и сега.

— Трябва да намерим начин да се измъкнем от тук. Не можем да ги оставим да сторят каквото са намислили.

— Но как бихме могли?

Наистина — как? Джон дори не можеше да стигне до прозорчето, за да изпробва здравината на решетките. Единственото, на което можеше да се стъпи, беше тясното затворническо легло, а то беше заковано за срещуположната стена.

— Ще те повдигна — реши най-после той. — Ако имаме късмет, може някоя от решетките да е разхлабена…

Терез стъпи на раменете му, но след няколко напрегнати секунди каза отчаяно:

— Решетките са здраво заковани…

Можеше да се очаква. Постройката беше стара, солидна — вероятно е служела за затвор още преди векове. Тук са хвърляли нещастниците, пленени от пиратите, или провинилите се роби.

Нямаше шанс да се справят с масивната тежка врата — не и без помощ отвън.

Почти бяха изгубили надежда, когато до тях достигна странен звук — сякаш мишка или катерица се опитваше да прегризе нещо. Джон се ослуша, но не можа да определи откъде точно идваше звукът.

— Джон!

Шепотът, който долетя, беше толкова тих, че в първия миг му се стори, че чува само ехото на тревожните си мисли.

— Джон, по дяволите!

Той се озърна объркано.

— Задната стена, глупчо!

— Ранди! — възкликна той и бързо коленичи до стената. — Ти ли си това?

— А ти кого очакваше? Някоя русалка ли?

— Защо шепнеш?

— Хората на Абу Ауда са навсякъде. Трябва да ви измъкна от капана, без сама да се хвана…

— Как изобщо успя да стигнеш до тук?

Като познаваше Ранди, въпросът май беше излишен.

— Наложи се да убия двама от хората на Абу Ауда. Още не са ги открили, но всеки момент и това ще стане. Налага се да побързаме.

— Какво предлагаш?

— Отначало мислех да опитаме с вратата… Аз щях да се заема с ключалката, да дръпна резето и да откача пантите. След което щеше да се наложи да се понапънеш…

— Да, би могло да стане…

— После ми дойде наум друго. Тук, долу, дървото е доста прогнило. Май ще стане по-бързо, ако прокопая дупка с ножа си. Вече започнах…

Джон и Терез се спогледаха. До ушите им отново долетя приглушеният шум — като от зъбките на горско животинче. Ранди работеше доста бързо.

След малко чуха шепота й:

— Хайде, момко, време е да проявиш мъжката си сила!

Джон и Терез коленичиха и натиснаха стената от вътрешната страна. Отначало не се получи нищо, но след малко старото, проядено от насекоми дърво поддаде и прогнилите дъски хлътнаха. Ранди разчисти отвора от външната страна и Джон и Терез успяха да се промъкнат навън.

Нощният ветрец облъхна лицата им. Ранди се беше притаила в сенките на цитрусовата горичка, взираше се напрегнато в мрака и държеше миниавтомата си, готов за стрелба. Направи им знак да я последват и запълзя на лакти в тревата. Напредваха бавно, предпазливо. През клоните над главите си виждаха луната, която се издигаше все по-нависоко в небето. Минаха покрай телата на двамата убити от Ранди терористи. Другарите им още не ги бяха открили.

След малко спряха за кратка почивка в сянката на няколко палми. Ранди облегна гръб на един от стволовете и предупреди:

— Две-три минути, не повече. Скоро ще плъзнат навсякъде…

— Благодарим ти, че ни измъкна — прошепна Джон.

— Благодаря — погледна я и Терез.

Ранди й се усмихна.

— Най-после се срещнахме. Радвам се, че ви отървахме от ръцете на онези типове.

— И аз… Но държат баща ми и не знам какво ще му сторят… Способни са на всичко.

— Така е — замислено отвърна Джон, после изведнъж попита невинно Ранди:

— Случайно да ти се намира резервен пистолет?

Тя поклати глава неодобрително. Джон се любуваше на изразителното й лице, на русия кичур, изплъзнал се изпод шапчицата.

— Хмм… Още не знам за кого работиш, но хайде, от мен да мине. — И тя му подаде деветмилиметров „Зиг зауер“ — същия модел револвер, какъвто се беше наложило да изхвърли в една от кофите за боклук на летището в Мадрид. — Зареден е!

— Много ти благодаря! Моментът е критичен… — И Джон разказа какво беше чул в залата с купола.

— Значи Мавритания планира ядрен удар срещу Йерусалим?! — изгледа го Ранди като втрещена.

— Точно така. Решил е да го осъществи посредством руска бойна глава със среден радиус на действие, вероятно за да сведе до минимум пораженията върху съседните на Израел арабски държави, но те също ще пострадат. При всички случаи. Последствията ще са по-жестоки, отколкото при аварията в Чернобил.

Терез потръпна.

Очите на Ранди трескаво блестяха.

— Джон, дойдох с американския военен крайцер „Саратога“. Те са на около седемдесет мили от тук и очакват обаждането ми по радиостанцията. Има начин да спрем удара на терористите, макар и това да беше крайната мярка, защото планът е драстичен… — Тя въздъхна. — Ако успеем да измъкнем Шамборд и компютъра — добре. Тогава просто ще ни вземат от тук и изчезваме… Ако не… — Тя погледна смутено Терез.

— Продължавайте, мадмоазел Ръсел — кимна младата жена. Лицето й беше смъртнобледо. — През последните денонощия чух какво ли не и свикнах да очаквам най-лошото…

— Не можем да оставим ДНК компютъра в ръцете им — каза Ранди, като я гледаше в очите. — Това е.

— Тоест?

— Ако нещата стигнат дотам… от „Саратога“ имат готовност да изпратят ракета SM-2 върху вилата. Трябва да сме сигурни, че ДНК компютърът е елиминиран. Това е целта на мисията ни.

— Това означава, че всички, които са във вилата…

— … също ще загинат.

Джон наблюдаваше лицата на двете жени.

— Баща ми не е един от тях… — глухо каза Терез. — Той не заслужава да умре. Той…

— Знам — прекъсна я Ранди. — Не искаме той да пострада, но…

— Затова ще направим всичко, което е по силите ни, за да го измъкнем — намеси се Джон. — А колкото до компютъра, щом има сигурен начин да бъде унищожен, ще го оставим…

— Благодаря ти — погледна го Терез. — Това исках и аз… Да знам, че сме направили всичко необходимо. Но ако нищо друго не остава… — тя помълча и добави едва чуто, — знаете как да постъпите. Най-важното е да ги спрем.

Ранди погледна часовника си.

— Добре тогава. Разполагаш с десет минути, Джон. Ето ти този предавател. Свържи се с мен веднага, щом тръгнеш да излизаш от вилата, за да мога аз на свой ред да се обадя по радиостанцията на момчетата от „Саратога“.

— Разбрано.

— Ще дойда с теб — каза изведнъж Терез.

— Как можа да си го помислиш?!

— Говоря сериозно. Ако не вярваш, опитай се да ме спреш. Освен това… може би наистина ще имаш нужда от мен, за да склониш баща ми да те последва…

Тя се обърна към Ранди.

— Ако ми дадеш пистолет, знам как да си служа с него.

Ранди се поколеба за миг, но после кимна:

— В такъв случай вземи моята берета. Желая ви късмет. И… побързайте.

Джон изчака охраната да свие зад ъгъла и поведе Терез на бегом към предния вход на вилата. Долепиха гръб от двете страни на вратата и в следващия миг отвътре излезе третият охранител. Един куршум от пистолета със заглушител го повали на земята. Джон вмъкна вътре тялото, а Терез внимателно затвори вратата след него. Стараеха се да не вдигнат почти никакъв шум. Откъм залата с купола отново долитаха гласове. Звучаха така, сякаш там се провеждаше военен съвет.

Джон направи знак на Терез и двамата отново удариха на бяг. Спряха чак когато стигнаха коридора в западното крило. Джон надникна иззад ъгъла и прошепна:

— Давай. Чисто е.

Притичаха през облицования с великолепни мозайки коридор с готови за стрелба пистолети. Пред масивната резбована врата в дъното отново спряха.

Джон прошепна озадачено:

— Къде е охраната?

— Може би са вътре…

— Може би… — Той завъртя дръжката. — Отворено е. Влизай. Кажи им, че Мавритания те е пуснал и те изпраща да помолиш баща си да побърза. Да се надяваме, че ще се хванат…

Тя кимна.

— Добре, но вземи пистолета ми. Няма смисъл да рискуваме излишно.

— Права си, дай го.

Терез изправи рамене и влезе в стаята. Великолепна актриса, тя на мига се беше оживяла в ролята си.

— Папа — изчурулика, — мосю Мавритания ме освободи и каза да дойда, за да ти кажа, че…

Емил Шамборд се извъртя на стола и втренчи зачервените си от безсъние очи в Терез. Гледаше я така, все едно се беше завърнала при него от отвъдното. В следващия миг забеляза Джон, застанал на прага с двата пистолета в ръце.

— Не са ли оставили никой да ви пази? — недоумяващо попита Джон.

— Че защо? — сви рамене ученият. — Знаят, че няма да избягам, докато Терез е в ръцете им…

— Да се махаме от тук! — подкани го Джон. — Оставете всичко…

Шамборд се поколеба.

— Да оставя компютъра си?

— Да, татко! Хайде, моля те, побързай!

Джон погледна часовника си.

— Имаме на разположение само пет минути. След това вилата ще бъде вдигната във въздуха!

Той хвана Шамборд за ръката и го повлече към коридора. Най-после, примирил се със загубата на компютъра си, ученият също ускори ход. В края на краищата най-важното сега беше да се измъкнат живи от тук. Затичаха обратно по дългите коридори, без да срещнат жива душа. Най-после стигнаха до обширното фоайе и тогава откъм предната врата до тях изведнъж достигнаха гласове.

— Бързо! Назад! — възкликна Джон.

На средата на пътя отново чуха гласове — този път откъм залата с купола, последвани от тропот на тичащи нозе. Джон измъкна предавателя и посочи единия от страничните прозорци:

— Оттук! Ще успеем…

После се свърза с Ранди и й съобщи добрата новина:

— Измъкваме се! Обади се на „Саратога“! Нека се приготвят…

Ранди се промъкна по-близо до вилата и се сниши в сенките на портокаловата горичка. Поглеждаше неспокойно часовника си. Десетте минути изтичаха. Обливаше я пот, въпреки че нощта беше по-скоро прохладна.

Луната се беше скрила зад облак. Три от прозорците в „женското“ крило светеха. Светеше и кулата под купола, но не се забелязваше никакво раздвижване. Течеше единайсетата минута. По дяволите… Отскубна ядно шепа трева и я запрати в тъмното.

Изведнъж предавателят й запращя. Чу гласа на Джон и пулсът й се ускори.

„Измъкваме се… Обади се… Нека се приготвят!“

Тя бързо му каза къде ще ги чака.

— Имате пет минути от момента, в който се обадя, Джон.

— Ясно. Благодаря ти, Ранди. Пази се.

— Ти също… — Думите засядаха на гърлото й. — Доскоро.

Връзката прекъсна и Ранди вдигна за миг лице към небето. Устните й се движеха в беззвучна молитва. После се наведе над предавателя и направи каквото трябваше.

Джон чакаше Терез да се провре през прозореца. Но тя изведнъж застина. Джон проследи втренчения й поглед.

Емил Шамборд беше насочил пистолета си към него и каза с твърд глас:

— Дръпни се от него, Терез. А ти, веднага свали оръжието!

— Но, татко, какво правиш?!

— Шшт… Спокойно, малката ми. Правя каквото трябва. Свали оръжието, полковник, преди да съм те гръмнал. Говоря сериозно! — Гласът му беше суров.

— Доктор Шамборд… — все още невярващо промълви Джон.

Шамборд извади с другата си ръка предавател.

— От западната страна сме. Елате насам. По-бързо!

Джон видя странния, тържествуващ блясък в очите му и разбра. Това беше поглед на фанатик. Шамборд беше един от тях. Спомни си, че беше забелязал отнесеното, безучастно изражение на лицето на учения още предния път, когато Мавритания осуети бягството им. Тогава го отдаде на шока, но сега всичко си идваше на мястото… Това обясняваше как пистолетът отново беше попаднал в ръцете му, а също и липсата на каквато и да било охрана в коридора. Естествено…

Той тихо каза:

— Вие не сте бил отвлечен. Отишъл сте с тях доброволно. Защото вие самият сте един от тях, нали? И всичко е било нагласено. Целият този театър е бил, за да заблудите Терез, че сте техен пленник…

— Много сте проницателен, полковник.

— Татко… — прошепна Терез.

В този момент иззад ъгъла се появиха тичешком Абу Ауда, Мавритания и още трима от хората им. Джон стисна двата револвера — своя и на Терез.

Ранди погледна часовника си. Оставаха четири минути до удара. Изведнъж откъм вилата се разнесоха викове и тропот на тичащи нозе, последвани от залп на автомати. Джон и Терез имаха само пистолети. Това означаваше, че… Сърцето й за миг спря да бие. Нещо се беше объркало… И сякаш в потвърждение на мисълта, че се е случило нещо ужасно, до нея отново долетя пукот на автомати.

Ранди скочи на крака и се втурна към вилата. Онова, което чу, смрази кръвта й — от там се разнасяха смях и гръмки викове във възхвала на Аллах.

Зави й се свят. Не, не беше възможно. И все пак… съзнаваше, че Джон и Терез са мъртви и няма да ги види повече. В момента хората на Мавритания празнуваха разправата си с неверниците.

Ранди преглътна сълзите си и стисна зъби. Не биваше да се отдава на скръбта си, нито на разтърсващата ярост. Целта им беше унищожението на ДНК компютъра и знаеха какво рискуват. Но щяха да предотвратят нещо чудовищно и това беше главното… Терористите сега тържествуваха, но нямаше да е задълго.

Тя се изтръгна от вцепенението си, скочи и хукна като подгонена от дузина побеснели кучета. Опитваше се да не мисли, да не вижда пред себе си лицето на Джон — засмените сини очи, високите скули, мъжествената уста, която беше виждала да изразява решителност, гняв, напрегнат размисъл…

Не спираше да тича. Експлозията беше толкова мощна, че взривната вълна я отхвърли на два метра, а главата й още малко и щеше да се пръсне. Във въздуха се разхвърчаха парчета от унищожената сграда. Ранди пропълзя зад ствола на една маслина и прикри главата си с ръце.

Ранди включи предавателя си, без да откъсва поглед от огненото зарево в далечината.

— Докладвайте в Пентагона. ДНК компютърът е унищожен. Доктор Шамборд е мъртъв. Опасността е елиминирана.

— Тук Роджър, агент Ръсел. Поздравления за успешно приключилата мисия.

Гласът на Ранди звучеше глухо:

— Предайте още, че подполковник Джонатан Смит от американската армия и дъщерята на доктор Шамборд, Терез, са загинали при експлозията. И ме измъкнете от тук.

Ранди изключи предавателя и се загледа в нощното небе. Луната надзърна иззад облак и се скри отново. Всичко беше свършило. Тя въздъхна и нещо сякаш се отприщи в нея. Риданието я разтърси и дълго сдържаните сълзи бликнаха от очите й.

(обратно) (обратно)

Част III

Двайсет и осма глава

Бейрут, Ливан

Агентът на ЦРУ Джеф Масуд, се промъкваше предпазливо през развалините на Южен Бейрут — призрачен град, над който витаеше дух на обреченост. Във въздуха се носеше пушилка и навсякъде се виждаха опустошенията на продължителната гражданска война, превърнала града, известен някога като „Париж на Изтока“, в мрачна сянка на самия себе си. И въпреки че централната част на Бейрут лека-полека се връщаше към живот, тук все още бе мъртва, „ничия“ зона, погребана под купища изпотрошени тухли.

Джеф беше въоръжен и с променена външност. Задачата му беше да установи контакт с важен източник на информация, чиито координати откриха в тефтерчето на друг агент, загинал при атентат.

Тази мисия нямаше да бъде никак лесна и можеше да бъде осъществена единствено благодарение на разузнавателните средства, с които разполагаше американското правителство — от традиционните разузнавателни самолети „U-2“ до свръхмодерните сателитни системи и безпилотните самолети с дистанционно управление.

Тъй като навсякъде цареше разруха и сградите бяха сринати почти до основи, Джеф разчиташе за ориентация единствено на специално програмираното миниатюрно навигационно устройство. От време на време спираше и се взираше в екрана, който му показваше картина на улиците в района. Триизмерният образ се предаваше директно от един от дистанционно управляваните разузнавателни самолети и с негова помощ Джеф се придвижваше напред.

Беше изминал близо половин километър, когато изведнъж някъде съвсем наблизо проехтяха пушечни изстрели и зад гърба му се чуха стъпки. Пулсът му се ускори и той се притаи в сянката на един овъглен танк, зарязан насред улицата. Измъкна пистолета си. Трябваше да стигне до мястото за връзка бързо, преди да са го открили.

Отново хвърли поглед на мининавигатора. Вече беше близо. Но докато се ориентираше накъде да свие, се случи нещо невероятно, нещо немислимо. Екранът на мининавигатора угасна. Джеф тихо изруга и се втренчи в него невярващо. Може би всеки момент образът щеше да се възстанови… В противен случай беше загубен. Нямаше никаква идея накъде трябва да върви. Започна отчаяно да натиска бутоните, но на екрана се появи само обичайната „камуфлажна“ информация — телефони, уговорени срещи и т.н., която задължително трябваше да фигурира в мининавигатора. Връзката със сателита обаче беше преустановена.

Нямаше никакво обяснение за онова, което се беше случило. Без мининавигатора се чувстваше съвършено безпомощен, но щеше да се опита да се справи. Горе-долу си спомняше откъде трябва да мине…

Тръгна отново сред развалините, като се озърташе. Тук някъде трябва да беше… Последното, което видя, бяха дулата на четири пушки, насочени към него. Четирите изстрела прокънтяха почти едновременно.

Форт Белвоар, Вирджиния

На юг от Вашингтон се намираше историческият Форт Белвоар, който сега приютяваше няколко десетки организации към Министерството на отбраната. Някои от тях бяха свръхсекретни — сред тях беше и центърът за получаване на сателитна информация към Националната разузнавателна служба. Тази мощна организация разполагаше с бюджет от милиарди долари — сума, която надхвърляше многократно средствата, изразходвани годишно от ЦРУ, ФБР и Националната служба за сигурност. Тя беше създадена още през 1960 г., но съществуването й беше оповестено официално едва през деветдесетте.

Центърът за приемане на сателитна информация разполагаше с най-модерната електроника и с най-добрите експерти аналитици. Една от тях беше и Дона Линдхърст, с гарвановочерна коса и обсипано с лунички лице. Шести пореден ден работеха под такова напрежение, че тя вече едва издържаше. В момента наблюдаваше на екрана един от центровете за изстрелване на ракети в Северна Корея — държавата, която открай време представляваше потенциална заплаха за Съединените щати и техните съюзници и беше превърнала военната индустрия в свой приоритет.

Дона работеше към Националната служба за сигурност от години и знаеше, че разузнавателните сателити се използваха вече близо четири десетилетия. Те обикаляха на около стотина километра от повърхността на земята и изпращаха черно-бели кадри от всяко кътче на планетата, което представляваше интерес за ЦРУ, висшите военни или хората от правителството. По такъв начин сателитите осигуряваха поглед върху „горещите“ зони — от гражданската война в Судан до природните бедствия в Китай — нищо не оставаше извън обсега им.

Една от „критичните“ точки беше и Северна Корея. Не можеха да допуснат някое враждебно настроено правителство да се възползва от възникналите напоследък електронни смущения. Само това липсваше. Гърлото на Дона беше пресъхнало от притеснение — кадрите, които в момента течаха на монитора, бяха доста обезпокояващи.

Тя се взря напрегнато в екрана и се опита да фокусира образа така, че да получи по-добра видимост. Този сателит беше от най-усъвършенствания вид и препращаше кадри всеки пет секунди. Дона държеше да се увери дали наистина има повод за тревога, тъй като онова, което беше видяла, твърде много наподобяваше струя горещи газове, които се отделяха при изстрелването на ракета. Дано се лъжеше…

Тя се наведе развълнувано напред, като продължаваше да сканира образите и да обработва данните, но изведнъж… мониторът угасна. Дона примигна изумено и отмести стола си назад. Цялата стена с екрани беше излязла от строя. Тя гледаше като втрещена и се молеше тази безпрецедентна авария да не се окаже фатална. Защото ако в този момент в Северна Корея действително подготвяха ядрена атака срещу Америка, нищо не би могло да ги спре.

Вашингтон

По коридорите на Белия дом се усещаше някакво празнично оживление, сякаш беше навечерието на Коледа или Денят на благодарността. А президентът Кастила, който беше събрал съветниците си в Овалния кабинет, се усмихваше — нещо, което не му се беше случвало през последните няколко дни.

— Много се радвам, че целият този кошмар най-после свърши, сър. — Винаги сдържаната Емили Пауъл-Хил, съветник по въпросите на националната сигурност, днес изглеждаше необичайно развълнувана.

— Успяхме, Емили! Все пак успяхме… — И президентът стана от мястото си зад писалището и седна до нея на дивана — рядко си позволяваше подобно скъсяване на дистанцията, но днешният ден беше изключителен. Имаше чувството, че огромен товар се е свлякъл от плещите му. Радваше се да види облекчението, изписано на всички лица. И все пак не биваше да се забравя и за онези, които бяха платили с живота си за удържаната победа.

— Господа, нека отдадем дължимото на онези доблестни американци, които работят далеч от родината и ежедневно залагат на карта живота си, но без чиято безкористна саможертва много от нашите победи не биха били възможни.

— Така е — кимна адмирал Стивънс Броуз. — Разбрах от капитан Лейнсон от „Саратога“, че заслуга за унищожаването на бърлогата на терористите и на онзи чудовищен компютър имат агентите от ЦРУ.

— И по-конкретно агент Ръсел — добави директорът на Централното разузнаване. — Справила се е блестящо, както обикновено.

— Господа, истината е, че този път ни се размина на косъм. — Президентът изгледа събралите се със сериозно изражение. — Изводът е, че ни чака много работа, за да не ни свари бъдещето отново неподготвени. Щом беше създаден действащ молекулярен компютър, знаем ли какво ще ни поднесе утрешният ден? Науката се развива, това е неизбежно, и ние не можем да останем на място и да смятаме, че това, което е било ефективна защита днес, ще гарантира сигурността ни и утре.

— Е, поне получихме малка отсрочка — въздъхна Емили Пауъл-Хил. — Слава богу, проектът на доктор Шамборд значително беше изпреварил времето си и едва ли скоро ще се сблъскаме с друго такова революционно изобретение.

— Не бих разчитал на това — възрази президентът. — По-скоро бих гледал на случилото се като на сериозно и недвусмислено предупреждение.

Събралите се в Овалния кабинет се спогледаха. Телефонен звън наруши настъпилото напрегнато мълчание.

Сам Кастила знаеше, че за да го търсят по време на заседание, въпросът не търпеше отлагане.

— Да? — в гласа му се долавяше безпокойство.

Обаждаше се Фред Клайн.

— Може ли да се видим, господин президент?

— Сега ли?

— Да, сър. Веднага, ако е възможно.

Париж, Франция

Ранди и Питър седяха до леглото на Марти в скъпата частна клиника на доктор Камерън. В болезнения разговор беше настъпила пауза и сега отвън долиташе само приглушеният уличен шум. По бузите на Марти се стичаха сълзи.

Вестта за смъртта на Джон го беше разтърсила. През всички тези години Джон беше най-близкият му приятел, въпреки че двамата бяха толкова различни, а може би — точно заради това. Те някак взаимно се допълваха и всеки дълбоко ценеше качествата, които откриваше у другия и които самият той не притежаваше. Без Джон светът на Марти нямаше да е вече същият. Със смъртта на приятеля му в живота му зейваше огромна празнина, която нищо нямаше да е в състояние да запълни.

Откакто чу мрачната вест, Марти не беше проронил и дума, но изглеждаше безутешен. Ранди взе ръката му в своята. Нейното лице също беше мокро от сълзи. Единствено Питър с нищо не издаваше скръбта си.

— Марти, той знаеше какъв риск поема — тихо каза Ранди. — И знаеше защо го прави.

— Той беше… истински герой — промълви Марти през сълзи. Не му беше лесно да изразява емоциите си и сега с усилие търсеше точните думи. — Казвал ли съм ви колко много съм се възхищавал винаги на Бертран Ръсел? Бях десетгодишен, когато прочетох неговите „Математически принципи“ и тази книга преобърна представите ми за света, разкри ми нови хоризонти. Беше… изумително преживяване. И Ръсел стана моят герой. Знам, че това са силни думи, винаги съм предпазлив, когато ги използвам, затова можете да сте сигурни, че не преувеличавам.

Ранди и Питър се спогледаха озадачено. Все още не можеха да схванат накъде бие Марти, но знаеха, че мисълта му следва особена нишка, и го слушаха най-внимателно.

— Разбира се, Мартин Лутър Кинг, Уилям Фокнър, Мики Мантъл също бяха мои герои — говореше Марти през сълзи. — Но Джон винаги е бил… най-големият ми герой. От детството — досега. Разбира се, никога не му го казах… Той умееше всичко, в което мен не ме биваше. Е, и обратното… Това ни харесваше. Джон беше приятел, какъвто се среща веднъж в живота… И то само ако извадиш късмет. Не знам как ще живея отсега нататък — чувствам се, като че ли са отрязали част от мен… — Той преглътна сълзите, които го задавяха.

Ранди стисна ръката му.

— Знам колко ти липсва Джон… Знам как се чувстваш, защото и с мен е същото… До последния миг се надявах, че ще успее… Той също се надяваше… — Тя сведе глава и не довърши. Отново заплака неутешимо.

— Джон знаеше какво прави — мрачно каза Питър. — Такъв е животът. Все някой трябва да върши черната работа, за да могат господата бизнесмени и техните съпруги, и продавачите, и чиновниците, и милионерите да спят спокойно.

Ранди долови горчивината в гласа на стария агент, почувства безкрайната му самота. Питър също не обичаше големите думи и прочувствените изблици — това беше неговият начин да изрази болката си.

— Аз исках да помогна — тихо каза Марти. — Исках да бъда до него…

— Знам, братле — внезапно омекна гласът на Питър. — Той също го знаеше.

Тримата помълчаха и в стаята отново влетя уличният шум. Животът продължаваше.

— Понякога всичко става не така, както бихме искали… — промърмори Питър като на себе си.

Изведнъж телефонът на нощното шкафче звънна и тримата се спогледаха. Питър вдигна слушалката.

— Тук Хауел. Нали се разбрахме да не… Какво?! По дяволите… Кога? Ясно. Разбрах, ще се заема.

Той бавно остави слушалката. Лицето му беше мрачно, изопнато.

— Току-що получих свръхсекретна информация от „Даунинг стрийт“. Някой е поел контрола над всички американски военни сателити в космическото пространство и е блокирал достъпа на Пентагона и НАСА до тях. Известен ли ви е начин, по който би могло да стане това, освен…

Ранди прехапа устни.

— Възможно ли е да са успели да изнесат компютъра? Изключено… Тогава, как…

— Проклет да съм, ако разбирам нещо, знам само, че при това положение опасността изобщо не е отминала. И преследването ще трябва да започне отново — пресипнало каза Питър.

Ранди поклати глава.

— Не разполагаха с време, за да изнесат прототипа от вилата. Ами ако… Шамборд е оцелял? Да… така трябва да се е случило… О, Боже.

Марти се надигна развълнувано.

— Ако Шамборд е оцелял, възможно е и Джон…

— От едното не следва непременно другото — възрази Питър. — „Щитът с полумесеца“ биха направили и невъзможното, за да измъкнат Шамборд невредим, това е ясно. Затова пък не биха имали нищо против да видят мъртви Джон и мадмоазел Шамборд, няма защо да се лъжем. Освен това Ранди твърди, че е чула стрелба с автомат. Последвана от… тържествуващи възгласи.

— Точно това написах и в доклада си — въздъхна Ранди. — Ако не е бил прострелян, Джон е загинал при експлозията. И все пак…

Марти отметна завивките и скочи на крака, въпреки че още се олюляваше.

— Джон е жив! Знам го. И не ме интересува какво смятате вие двамата!

Съзнанието му явно беше решило да отхвърли болезнената мисъл. Той продължи настойчиво:

— Има шанс Джон да е оцелял! И в такъв случай може би се нуждае от помощта ни. Представете си, че лежи там някъде ранен, безпомощен… или онези зверове се готвят да го убият! Трябва да го потърсим, незабавно!

Очевидно въздействието на поредната доза „Мидерал“ върху него ставаше все по-слабо и Марти се изпълваше с енергия и с непоколебимо желание за действие. В такива моменти се чувстваше готов да премести планини. А сега ставаше въпрос за най-добрия му приятел — за Джон, за когото бе готов да мине през огън и вода.

Питър сложи ръка на рамото му.

— Успокой се, братле. Мисли трезво. В момента си позволил на въображението си да се развихри…

— Кой, аз ли не разсъждавам трезво?! — наежи се Марти. — Или вие, англичаните, наричате „развихрено въображение“ всичко, чиято логика не можете да съзрете?! Гордеете се, че сте стъпили здраво на земята, а не виждате колко сте ограничени…

— Добре, добре, не се горещи — сухо каза Питър. — Да допуснем, че Джон може да е жив. От думите на Ранди става ясно, че той, в най-добрия случай, е пленник. Или е ранен, преследван и се крие. Въпросът е — как да разберем къде е? Щом връзката със сателитите е прекъсната, не можем да разчитаме и на електронните средства за комуникация.

Марти отвори уста, за да възрази, но идеите все още не бяха започнали да се раждат в укротения му от лекарството мозък и той замлъкна объркан, ядосан на собствената си безпомощност.

— Ако приемем, че Джон действително е успял да избяга — намеси се Ранди, — особено ако и Шамборд е с него, „Щитът с полумесеца“ е по петите им. Мавритания вероятно е изпратил своя главорез Абу Ауда да се погрижи… И ако случайно още са живи, би трябвало да са някъде в Алжир…

— Но ако се съди по това, което се е случило с американските разузнавателни сателити, по-вероятно е Шамборд да е в ръцете им — забеляза Питър. — Както и Джон, ако въобще е жив. А в такъв случай нямаме и най-малка представа къде биха могли да бъдат…

По-притеснен от всякога, Фред Клайн се въртеше неспокойно на дървената пейка, пренесена от ранчото в Таос в президентския апартамент. Той местеше разсеяно поглед по рафтовете с книги, като се опитваше да подреди в главата си онова, което трябваше да обсъди с президента. Изпитваше остра нужда да запали лулата си. Кракът му нервно се поклащаше.

Когато президентът най-после се появи, той веднага забеляза състоянието на Фред, но го отдаде на болката от загубата.

— Съжалявам за полковник Смит, Фред. Моите съболезнования.

— Може би скръбта ни е преждевременна, сър — прокашля се шефът на Първи секретен. — Както и радостта от победата…

— Какво искаш да кажеш? — изгледа го Сам Кастила с изопнато лице.

— Групата рейнджъри, изпратена на мястото на експлозията, не можа да открие телата на полковник Смит, доктор Шамборд и Терез Шамборд.

— Но… това е разбираемо. След такъв силен взрив…

— Вярно е, че телата на жертвите са разкъсани и обгорели до неузнаваемост, но нашите ДНК експерти също се отправиха натам, веднага щом получихме доклада на агент Ръсел. Досега анализът на ДНК материала е отрицателен. Няма съответствие за никой от тримата. И със сигурност няма останки от труп на жена. В такъв случай остава открит въпросът: ако Терез Шамборд е жива, къде би могла да е? Къде са баща й и полковник Смит? Ако Джон беше жив, щеше да намери начин да се свърже с мен… Ако Шамборд или дъщеря му бяха оцелели, също биха се опитали да установят контакт…

— Освен ако, разбира се, не са в плен на терористите. — Президентът неспокойно закрачи из кабинета. — Мислите ли, че е възможно терористите да са се измъкнали и да са отвлекли Смит и двамата Шамборд с тях?

— Не можем да изключим подобна възможност…

— Разбирам… И все пак това е само в сферата на предположенията, нали? Чиста хипотеза.

— Ние работим с хипотези и предположения, сър. Всички разузнавателни служби го правят. Длъжни сме да отчитаме всички фактори, ако искаме в края на краищата да стигнем до истината. Но в момента споделям с вас най-мрачните си догадки, сър. Възможно е те да не се оправдаят, но докато останките от телата не бъдат открити, не можем да не си даваме сметка и за тях.

— И какво смятате да предприемете?

— Екипът ни в Алжир продължава издирването на останките, но…

Прекъсна го иззвъняването на телефона.

Президентът грабна слушалката.

— Да?

На челото му се вряза бръчка.

— Разбрах, Чък. Ела веднага в кабинета ми.

Гласът му беше дрезгав от вълнение.

Той остави слушалката и затвори за миг очи, сякаш за да прогони някакъв кошмар.

Фред Клайн чакаше напрегнато.

— Някой е пренастроил компютърните процесори на сателитите ни и е блокирал достъпа ни до информация от космоса. Пълна катастрофа. И което е най-лошото, експертите ни са безсилни да ги препрограмират и да възстановят притока на информация.

— Нямаме картина от сателитите?! Проклятие… — изпъшка Фред Клайн. — Това е само оня дяволски компютър… Но как би могло?! Беше вън от всякакво съмнение, че е унищожен! Не е възможно да са го измъкнали от вилата! Просто няма начин…

— Знам, Фред — тихо каза президентът. — Логично е да е бил унищожен. След малко ще си продължим разговора. А сега, моля те, мини в другата стая — Чък ще дойде всеки момент.

Фред едва беше затворил вратата зад гърба си, когато Чарлс Аурей, началник-щабът на президента, влетя в кабинета:

— Още се мъчат да възстановят връзката, но нищо не става! Според НАСА онзи, който е направил пробива, направо ни е изключил от играта… Отрязал ни е всяка възможност за обратен достъп. Това ще създаде големи проблеми…

— По-конкретно?

— Вече изгубихме един агент — Джефри Масуд, който беше изпратен на мисия в Южен Бейрут. Триизмерният му мининавигатор е загубил картина в мига, в който връзката със сателита е била преустановена, и се боим, че се е случило най-лошото… В Тихия океан един от самолетоносачите ни за малко не се блъснал с подводница. Дори програмата „Ешелон“ е извън строя…

Тази съвместна програма на разузнаването на Съединените щати и Великобритания се занимаваше с подслушване на телефонни разговори, провеждани чрез сателитна връзка или по междуконтинентални подводни кабели.

Президентът си пое дълбоко дъх.

— При тези обстоятелства се налага отново да съберем членовете на Висшия съвет… И то незабавно. Възможно е още да не са напуснали сградата. А в случай, че са, помоли адмирал Броуз да ги уведоми за създалото се извънредно положение. Трябва да сме готови за отбиване на атака, насочена срещу Съединените щати — от биологическо оръжие до ядрен удар… Погрижите се да бъдат взети спешни мерки, мобилизирайте всички ресурси — дори онези, които са в експериментален период и още не са обявени официално.

— Но, сър… Съюзниците…

— Аз ще имам грижата да ги уведомя. Освен това те също трябва да имат готовност за действие… А и сигурно вече са започнали да се чудят какво става — нали ползват картини от нашите сателити… Засега ще се опитам да обясня всичко с поразиите на някой хакер, за да не се създава излишна паника. — Той въздъхна. — А ние междувременно трябва да направим и невъзможното, за да предотвратим удара. Много разчитам на експерименталната ни отбранителна система, разработена при най-строга секретност… Не мисля, че можем да очакваме мащабен ядрен удар — той би бил по силите на Москва, но не и на терористите, а руснаците, слава Богу, този път са на наша страна… И, Чък… моля те, засега дръж настрана пресата. Кашата и бездруго е голяма… — Той поклати угрижено глава.

След малко Аурей излезе забързан, а Фред Клайн отново пристъпи в кабинета. Лицето му беше посивяло от тревога.

— Нали чу? — дрезгаво попита президентът.

— Чух всичко.

— Тогава, моля те, заеми се с нещата и се постарай този път адската машина наистина да бъде унищожена.

(обратно)

Двайсет и девета глава

Париж, Франция

Когато Марти заспа, Питър излезе за малко. Трябваше да опита да се свърже с местния клон на МИ-6. Ранди също слезе до долу, където в просторното фоайе беше забелязала телефон. Изчака фоайето да се изпразни и се отправи към стъклената кабинка. Мина покрай високите вази с божури и яркожълти нарциси, които придаваха на клиниката вид по-скоро на скъп пансион, отколкото на болнично заведение.

Набра номера на шефа на Ленгли — Дъг Кенеди. Връзката се осъществяваше по свръхсекретен подводен фиброоптичен кабел.

Дъг звучеше мрачно:

— Лоши новини. Ситуацията е критична. Разузнавателните и комуникационните сателити все още са извън строя. НАСА и Пентагонът полагат неимоверни усилия да възстановят връзката, но засега всичко е безуспешно. Поставени сме в ситуация цайтнот, ако мога така да се изразя… Без сателитите все едно сме с вързани очи и уши…

— Знам колко е сериозно положението, Дъг, и правя каквото мога. Прототипът наистина беше унищожен. Единственото обяснение за случилото се е, че Шамборд е оцелял, успял е някак да се измъкне преди експлозията… Но нямам и представа как е могъл толкова бързо да направи отново компютъра…

— Могъл е, защото е гений.

— Дори гениите имат само две ръце и им е нужно време… Както и да разполагат с необходимите материали. И, разбира се, истинско работно помещение. На твърда земя. Това всъщност беше основната причина да се обадя на твоята августейша особа.

— Спести си сарказма, Ръсел, и казвай направо.

— Имам нужда от малко помощ. Опитай да се свържеш с източниците ни на информация в радиус двеста мили от вилата и разбери дали някой от тях не е забелязал нещо, каквото и да е, след експлозията. Някакъв шум, някакво движение — по суша, по въздух или по море… Това е всичко.

— Само толкова?

— Засега — отвърна Ранди, без да обръща внимание на язвителния тон. — Така вероятно ще успеем да разберем дали наистина Шамборд е оцелял. Или си имаме работа с неизвестен фактор, за което направо не смея да си помисля. А ако Шамборд е оцелял, трябва да го открием.

— Определено.

— Ще чакам да ми се обадиш.

— Веднага щом науча нещо ново. А иначе как вървят нещата при теб?

— Работя по една евентуална следа… — уклончиво отвърна Ранди, като премълча, че в момента разчита единствено на някой от „вездесъщите“ информатори на Питър или на някое щастливо хрумване на Марти.

— В такъв случай желая ти късмет.

— Ще ми е нужен… — промърмори Ранди.

Някъде над Европа

Джон седеше в задната част на хеликоптера със запушена уста и превръзка на очите. Ръцете му също бяха здраво завързани отзад и докато изреждаше в ума си всичко, което можеше да представлява ценна информация, той се опитваше да разхлаби въжето, стегнало китките му. Като че ли имаше известен напредък, което го обнадежди малко. Но трябваше да побърза и да се освободи, преди да стигнат там, за където бяха тръгнали, ако не искаше Абу Ауда и хората му да разкрият какво е замислил.

Чуваше бученето на двигателите — по звука можеше да прецени, че хеликоптерът беше доста мощен. Можеше да съди за размерите му и по крачките, които беше изминал между редиците седалки. Най-вероятно беше „Сикорски“, модел „S-70“, известен още като „Морски ястреб“ или „Черен ястреб“. Хеликоптерите от този вид се използваха за транспортиране на военни части, но също така и при спешна евакуация и за превоз на пострадали при бедствие. Самият Смит неведнъж беше летял в такъв.

След като констатира всичко това, опитвайки се да не мисли за раните си, той се заслуша в разговора на Абу Ауда с някой от хората му. Оказа се, че хеликоптерът наистина беше „Сикорски“, но S-70A, подобрен модел, вероятно наследство от операцията „Пустинна буря“ или набавен благодарение на някой техен човек, заемащ длъжност в армията на някоя ислямска държава. При всички случаи обаче това означаваше, че хеликоптерът е пригоден за военни действия в случай на нужда. Джон съзнаваше, че това щеше да утежни задачата му. Наостри уши, за да чуе продължението на разговора, но Абу Ауда и събеседникът му се бяха отдалечили.

В продължение на още близо три часа Джон напрягаше слух, за да чуе поне някои от репликите, които терористите си разменяха, но ревът на моторите заглушаваше всичко и не чу почти нищо съществено. Би трябвало горивото на хеликоптера вече да е на привършване и да кацнат някъде, за да заредят. Явно Мавритания все още смяташе, че може да извлекат някаква полза от залавянето му, след като не беше разпоредил да го убият, но Джон подозираше, че в края на краищата ще предпочетат да се отърват от него. Един заложник с враждебни намерения понякога се оказва в тежест, особено ако стане напечено…

Отчаяно търкаше китките си и само от време на време спираше, за да си почине. Беше прострелян в ръката и раната го наболяваше. Не беше дълбока, но трябваше да се промие. Разбира се, в момента това не беше основният му проблем.

Не го напускаше и мисълта за Ранди. Знаеше, че тя ги беше чакала до последно и сигурно се беше промъкнала съвсем близо до вилата, обезпокоена от забавянето им. В такъв случай… дали беше успяла да избяга?

Молеше се да го е сторила. Да е била достатъчно бърза. Гърлото му пресъхваше при спомена за онези кошмарни мигове преди експлозията, когато бяха само на косъм от смъртта…

Хората на Мавритания ги бяха обградили отвсякъде… Обезоръжиха ги…

Чу Шамборд да казва:

— Приятелчетата на американеца ще ударят вилата. Трябва да побързаме. Нека хората ти дадат няколко откоса с автоматите, а после да се развикат, че неверникът е мъртъв. И веднага изчезваме!

Така и стана. После хукнаха към площадката за хеликоптери, като повлякоха и тях двамата с Терез. Едва бяха наближили бараките, когато земята под краката им се разтресе. Взривната вълна ги отхвърли във въздуха, оглуши ги, откършени клони и парчета тухли се посипаха върху тях. Една масивна дървена врата се стовари върху единия от терористите и го премаза…

Когато всичко утихна, Джон се надигна, като залиташе. По лицето му се стичаше кръв, а в лявата си ръка усещаше пареща болка. Огледа се за захвърлено оръжие, но чу гласа на Абу Ауда:

— Не си го и помисляй!

Автоматът на терориста беше насочен към него.

Оцелелите се изправиха на крака. Огледа се за Терез. Беше жива, но ранена в крака. Баща й се спусна към нея, но тя го отблъсна:

— Остави ме! Вече не знам кой си…

Обърна му гръб и се приближи до Джон. Откъсна раздрания си ръкав и започна да превързва раната му.

— Всичко, което правя, е в името на Франция — каза Шамборд. — Един ден ще ме разбереш…

— Вече разбрах достатъчно — огорчено поклати глава тя, без да го поглежда.

— Бъдете спокоен, доктор Шамборд — разнесе се кадифеният глас на Мавритания. — Вие сте герой и рано или късно дъщеря ви ще го разбере!

В този миг чуха яростните викове на един от терористите. Хеликоптерът „Хюи“ беше пострадал жестоко от експлозията — разхвърчалите се отломки го бяха ударили и бяха счупили перките му. Настъпи всеобщо объркване.

Най-после Шамборд заяви:

— В „скаута“ има място за петима. Вие, мосю Мавритания, пилотът ви, капитан Бонард и Терез ще дойдете с мен.

Мавритания се опита да възрази — искаше да вземат още някой от неговите хора, но Шамборд беше непреклонен:

— Няма да оставя дъщеря си, а и капитан Бонард ще ни е нужен. Най-неотложната задача, която стои пред нас, е да бъде възстановен прототипът. За тази цел ще ми е необходимо място, където да работя. Както виждате, преценил съм всичко. Съжалявам, че няма място за още някого, но това е положението.

И Мавритания беше принуден да отстъпи, въпреки че Абу Ауда се беше намръщил неодобрително.

— Ти се погрижи за останалите, Абу Ауда — обърна се той към лейтенанта си. — Организирай придвижването, така че да можете в най-скоро време да се присъедините към нас.

— Ами американецът, Смит? Да го убия ли? Само ще ни създава грижи… Заради него…

— Не! — рязко го прекъсна Мавритания. — Казах вече. Смит е ценен. Може би дори по-ценен, отколкото мислех… Но го пазете добре. Ти отговаряш за него, Абу Ауда.

Качиха Терез на борда на хеликоптера въпреки протестите й. След малко „скаутът“ се издигна във въздуха и се насочи на север, към Европа. Абу Ауда нареди да завържат ръцете на Джон и групата забърза към доста отдалечената магистрала, където ги чакаха два закрити камиона. Последва дълго, изнурително пътуване през пустинята, докато най-после стигнаха едно от шумните пристанища на Тунис. От там ги взе корабче като онова, с което Джон беше пътувал предния ден.

На борда на корабчето завързаха и очите му. Минаха часове и по едно време се унесе в сън от люшкането, но когато чу хвърлянето на котвата и гръмки подвиквания на италиански, изведнъж се разсъни. Значи бяха в Италия… От тук ги взе хеликоптерът „Сикорски“ и се отправиха в неизвестна за Джон посока.

И ето че сега Джон седеше със завързани очи в хеликоптера на терористите. По някое време горивото щеше да свърши и щяха да кацнат някъде, но нямаше никаква представа къде — можеше да е в Сърбия или във Франция… Беше прекарал часове в напрегнат размисъл, измъчван от безпокойство, и имаше чувството, че главата му щеше да се пръсне от толкова въпроси без отговор. Жива ли беше Ранди? Какво беше станало с Питър и Марти? Според Терез те не бяха във вилата. Означаваше ли това, че са се измъкнали и Питър е успял да заведе Марти на безопасно място?

Джон въздъхна угрижено. Единствената му утеха беше, че поне компютърът беше ликвидиран.

Оставаше да попречи на Емил Шамборд да направи втори. Още не се беше съвзел от разтърсващото разкритие, че Шамборд работи за терористите и че самият той е организирал нещата така, че да заблуди всички, включително и собствената си дъщеря. Гениалното му изобретение би могло да бъде в полза на цялото човечество, но вместо това щеше да послужи за унищожаването на невинни хора. Как се беше стигнало дотук? Кое беше превърнало учения във фанатик, в хладнокръвен, безскрупулен убиец? Джон си спомни някои факти от досието на Шамборд, върху които не се беше замислил преди време. Майката алжирка… синът, възпитан в традициите на исляма… Как беше убягнало от вниманието му? Може би защото следваше продължението: „в зрелите си години не е проявявал интерес към религията“? Точно така. Беше го приел за даденост и може би дори е било вярно… до един определен момент. Може би, покрусен от загубата на жена си, Шамборд отчаяно беше търсил нещо, за което да се залови, и се беше обърнал към позабравената вяра от детството? Защо не? Беше напълно възможно да е станало точно така. Още повече, че с напредването на възрастта човек започва да се замисля, обръща поглед навътре към себе си, търси връзката си с предците, мястото си в света…

За действията на капитан Бонард, който според генерал Ла Порт беше горещ патриот, също можеше да се намери обяснение — службата в чуждестранния легион, женитбата му за мюсюлманка, отпуските, прекарвани ежегодно в Алжир… Двойствен живот? Очевидно. А междувременно положението му във висшия ешелон на НАТО беше повече от благоприятно за целите на терористите. Дясна ръка на заместник-главнокомандващия, той имаше достъп до цялата текуща информация, при това — без да се набива на очи.

Джон потръпна. Капитан Бонард и доктор Шамборд не бяха попаднали случайно в лагера на терористите — те се ползваха с авторитет сред тях, с мнението им се съобразяваха. И онова стряскащо откровение на Шамборд: „Не аз им помагам, а те на мен!“…

Прототипът беше унищожен, но може би това съвсем не беше достатъчно. Трябваше да се спре Шамборд. Все още имаше надежда, че ще успее, преди да е станало твърде късно. За целта, разбира се, първо трябваше да се освободи. И той поднови усилията си.

Париж, Франция

Марти беше отново буден и за своя голяма радост, беше сменил болничния халат с току-що донесените от Питър дрехи — тъмнокафяви панталони, черна кашмирена риза и спортни обувки. Огледа се и явно остана напълно доволен от себе си.

Ранди също се беше върнала и сега тримата си блъскаха главите върху проблема, който не им даваше мира, откак в един момент решиха, че е възможно Джон да е жив. Ако наистина не беше загинал при експлозията, то къде би могъл да е?

Този път не разполагаха с никаква следа, с нищо, което поне да ги насочи…

Най-после Марти предложи да не взема поредната доза „Мидерал“, за да запази мозъка си бистър, с надеждата, че ще го осени някой от неговите „проблясъци“.

Ранди беше съгласна.

Марти я погледна с грейнали очи.

— Сигурен ли си, че ще се справиш? — загрижено попита Питър.

— Не ставай смешен! — тросна се Марти.

В това време телефонът иззвъня отново. Беше шефът на Ранди. Новините не бяха много обнадеждаващи. В Алжир не било регистрирано нищо необичайно, но от бреговете на Тунис няколко часа след експлозията отпътувало корабче с дванайсетина души на борда. Корабчето, известно с контрабандистките си рейсове, е отплавало в неизвестна посока. Единият от мъжете на борда бил европеец или американец. Нямало нито една жена, което според Ранди и Марти почти изключваше възможността Емил Шамборд да се е качил на корабчето. Според тях той не би тръгнал без дъщеря си. Питър обаче не беше толкова сигурен.

— Емил не би оставил малката — натъртено каза Марти, учуден как Питър изобщо може да оспорва този факт.

— „Малката“ наближава четирийсет — сухо отбеляза Питър.

— Какво променя това? — намръщи се Марти.

Питър поклати глава.

— Възможно е да са били нашите хора — каза изведнъж Ранди. — А американецът да е бил Джон. Нали терористите използваха подобно корабче, за да стигнат до Алжир? Но може и сред тях да има някой американец…

— Джон е бил! — възкликна Марти. — Сигурен съм!

Питър въздъхна.

— Нека все пак да изчакаме информацията от моите хора.

Марти беше застанал до прозореца и погледът му се рееше навън, а мисълта му се беше устремила към неподозирани висини. Нищо вече не сковаваше играта на въображението му и образите, които се раждаха в него — те преливаха във всички багри и искряха в причудливи форми като в магически калейдоскоп. Марти затвори очи, обзет от странна лекота, и потъна изцяло в своя свят, в който законите на гравитацията не важаха.

Звънът на телефона го сепна и го върна на земята. Той се смръщи.

— Мен търсят! — спусна се към телефона Питър.

Наистина този път обаждането беше за него. Нечий глас със силен лондонски акцент му съобщи, че в Средиземно море, недалеч от алжирското крайбрежие и вдигнатата във въздуха вила, по време на експлозията се е намирала британска подводница. Хидролокаторите й са регистрирали ударната вълна и подводницата е изплувала на повърхността. Радарът й, насочен към мястото на инцидента, е идентифицирал малък хеликоптер „Хюз Скаут“, който се е издигнал във въздуха петнайсетина минути след експлозията.

Междувременно два закрити камиона са били забелязани да напускат района и да се отправят по магистралата в посока към Тунис. Човекът, изпратил на МИ-6 тази информация, е бил щедро възнаграден. Разузнавателните служби не се скъпяха в такива случаи.

И накрая, пилотът на един британски самолет беше забелязал малък хеликоптер „Скаут“, поел курс от Оран към бреговете на Испания, което му се сторило малко странно, защото често извършвал рейс от Гибралтар до Рим, но никога досега не бил засичал хеликоптер в този район. Затова отбелязал факта в бордовия дневник. След незабавната проверка, извършена от МИ-6, се оказало, че за този ден и час не е бил заплануван полет на хеликоптер от Оран и околностите.

— Ето на! — тържествуваше Марти. — Казах ли ви?! Всички факти сочат, че Джон е жив!

— Дори да е така, не виждам как бихме могли да влезем във връзка с него — замислено каза Питър. — А и как да разберем дали е бил в хеликоптера или в корабчето на контрабандистите?

— Ще проверим и двете следи — решително каза Ранди. — Ще се свържем с всички бази и ще започнем усилено издирване.

Междувременно Марти отново се беше отнесъл и летеше на крилата на въображението си. Очите му трескаво блестяха и в съзнанието му се оформяше една идея, която му се струваше гениална в своята простота и толкова лесноосъществима, че се чудеше как досега му беше убягвала. Най-после той потри ръце от задоволство, скочи от мястото си и затанцува.

Ранди гледаше смаяно лудешките му подскоци.

— Марти…

Той обърна към нея засиялото си лице.

— Еврика! Това е! Решението е било толкова просто… Направо е щяло да ни извади очите! Някой ден трябва да се занимая по-обстойно с природата на човешкото съзнание — тази необятна област крие такива изненади…

— Марти — Ранди започваше да губи търпение.

Той се усмихваше дяволито.

— Ето какво: ще изпратим на Джон съобщение по уебсайта на Аспергер. Така, както направихме преди време, когато върлуваше оня ужасен вирус. Не вярвам Джон да е забравил. Само трябва да го формулираме така, че да остане в тайна за всички, освен за Джон. — И Марти сбърчи чело в напрегнат размисъл.

Питър и Ранди чакаха търпеливо.

Най-после Марти възкликна:

— Измислих! Какво ще кажете за това? „До Феникс: Ако отговорът ти е «да», за теб ще мина огън и вода. Ще ида и накрай света. Какво искаш да правим?“

Ранди поклати глава.

— Не разбирам…

— Аз също съм затруднен… — призна Питър.

— Чудесно — ухили се Марти. — Това се искаше. Значи и никой друг няма да се сети.

— Все пак ще ни го разясниш ли? — попита Ранди.

— Не, почакай — изведнъж каза Питър. — Мисля, че започвам да схващам… „Феникс“ — възкръсналият от пепелта, е Джон, когото мислехме за загинал при експлозията… „Ако отговорът ти е «да»“ — защото не сме сигурни дали е оцелял… Нататък е ясно — опитваме се да разберем къде е.

Ранди кимна одобрително.

— Добре, само… този въпрос накрая: „Какво искаш да правим?“

— А, това ли? — Марти я погледна разочаровано. — Как, нима не се сещате откъде е това? Хайде де, всеки го знае…

— Ами да! — възкликна Питър. — Това е репликата от филма „Марти“! „Какво искаш да правим довечера, Марти?“

Марти изръкопляска.

— Ето, видяхте ли? Оказа се много просто. А сега предлагам да пристъпим към действие!

Слязоха долу, в кабинета на стария приятел на Питър, доктор Лочиел Камерън. Той ги изслуша и без излишни въпроси отстъпи на Марти мястото пред компютъра. Пръстите на Марти пробягнаха по клавиатурата, откриха адреса и вкараха закодираното съобщение. Оставаше само да се надяват, че то ще стигне до Джон, в случай че… наистина беше жив.

Марти скочи от стола и нетърпеливо закрачи напред-назад из стаята. Не го свърташе на място.

Доктор Камерън въпросително погледна Питър. Дали все пак не беше време Марти да си вземе лекарството? Питър поклати глава отрицателно, като внимателно наблюдаваше приятеля си. Искаше му се да изчакат — Марти можеше да им бъде много полезен с идеите си.

С всяка следваща минута обаче той ставаше все по-неспокоен, ръкомахаше ожесточено и си бърбореше нещо.

Най-после Питър кимна на доктор Камерън — нямаше смисъл да отлагат повече. Нервната свръхвъзбуда само щеше да изтощи Марти.

— Е, братле, много нерви изхаби. Какво ще кажеш малко да успокоим топката?

Марти запротестира, но Ранди се намеси в подкрепа на Питър.

— Така ще е най-разумно, Марти. За да може после, когато се наложи да действаме, да бъдеш в добра форма.

Марти ги изгледа изпод вежди. Виждаше, че са загрижени за него, и не можеше да им се сърди. Освен това знаеше, че бяха прави.

Той въздъхна.

— Добре, дайте насам проклетото хапче.

Един час по-късно от Джон все още нямаше отговор. Вече укротеният Марти седеше пред компютъра и не сваляше очи от екрана. До него бяха застанали Ранди и Питър и… чакаха.

(обратно)

Трийсета глава

Аалст, Белгия

Недалеч от стария пазарен град Аалст се намираше имението на фамилията Брабант, потомци на старинния благороднически род Ла Порт. С течение на времето градът се беше разраснал и се беше превърнал в предградие на Брюксел, но имението Ла Порт беше запазило древното си величие.

Днешният ден очевидно беше особен — пред сградата с вид на средновековен замък бяха паркирани седаните и лимузините на ръководството на НАТО и на представителите на Съвета на европейските нации, който тази седмица щеше да заседава в Брюксел.

Гостите бяха събрани в огромния салон със старинни оръжия, хералдически гербове и платна на Ван Дайк и Брьогел по стените. Гордата аристократична осанка на домакина им, генерал Ла Порт, се извисяваше край запалената камина.

Комисарят на Европейския съюз Енцо Чиконе, току-що пристигнал от Рим, се изказваше на английски:

— Проблемът със сателитите на американците наистина е обезпокояващ. Дотолкова, че застави мнозина от нас да преосмислят становището си по някои въпроси… Може би наистина сме станали прекалено зависими във военно отношение от американците. Позволили сме НАТО да стане едва ли не синоним на Съединените щати.

— И все пак нашето сътрудничество със Съединените щати се оказа ползотворно в много отношения — отбеляза Ла Порт. Говореше на френски — език, за който Чиконе бе принуден да ползва преводач.

— Но това беше преди — продължи той, — когато още не бяхме готови да вземем съдбата си в ръце. Сега вече сме натрупали достатъчно опит и е време да станем по-самостоятелни. Не търсим конфронтация с американците, а заслужено признание на нарасналата си мощ.

— Военната сила винаги е свързана и с икономическо влияние, с позиции на световния пазар — отбеляза комисарят Ханц Брехт от Виена, който говореше на английски, за да улесни Чиконе. — Както казахте, генерале, ние вече спокойно можем да бъдем конкурент на Съединените щати на световния пазар. И е жалко, че трябва сами да си налагаме някои ограничения, ръководени от политически съображения.

— Именно — одобрително кимна Ла Порт. — Радвам се да чуя всичко това. Вече бях започнал да се питам дали ние, европейците, не сме потънали в някаква летаргия и не сме загубили съзнанието за своята мощ. Та в края на краищата не създадохме ли ние Америка, за да се озовем сега в положението на нейни васали?! Великобритания очевидно вече е признала господството на Америка. Ние ли ще сме следващите, които ще го сторят?

Събралите се го слушаха внимателно. Освен италианския и австрийския комисар, тук бяха и белгийският и датският представител на Съвета на европейските нации, както и военното ръководство на НАТО, тоест генералите, които преди броени дни бяха събрани на борда на „Шарл дьо Гол“: испанецът Валентин Гонсалес със своята дръзко килната фуражка; италианецът Руджиери Инзаги с пронизващия поглед и германецът Ото Битрих със замисленото изражение на мъжественото грубовато лице. Липсваше само британският генерал, сър Арнолд Мур, чиято така ненавременна смърт беше потресла всички. Те бяха военни, свикнали да гледат смъртта в лицето, но подобен край им се струваше оскърбителен — ако не умреш в битка, то поне да е у дома, с побелели коси, сред спомените и медалите.

Думите на Ла Порт бяха посрещнати с противоречиви чувства. Почти веднага избухнаха възражения, но се чуха и гласове, които изразяваха съгласие.

Генерал Битрих беше седнал по-встрани и не вземаше участие в спора, но мълчанието му не беше безучастно, а по-скоро — напрегнато. Той се взираше в Ла Порт така, сякаш правеше дисекция на рядък биологически вид и суровото му лице изглеждаше по-замислено отвсякога.

Но Ла Порт не забелязваше втренчения в него поглед. Идеята за една колосална общност — обединена Европа, беше завладяла цялото му съзнание и той се опитваше да я внуши и на останалите. Те изглеждаха предпазливи, резервирани, но той щеше да ги зарази със своя устрем. И призивът му отекна в залата:

— Колкото и да спорим, мисля, че всички ще се съгласите с едно: Европа, от Прибалтика до Средиземноморието, от Атлантика до Урал, може да се превърне в единна сила, отговорна за собственото си бъдеще! За тази цел ни е необходима обединена армия!

Комисарят Чиконе се раздвижи неспокойно на стола си и пръв наруши настъпилото мълчание:

— След няколко години ще имате твърдата ми подкрепа, генерал Ла Порт. Но не и сега. Още не. Бих искал да споделя ентусиазма ви, но мисля, че още не сме готови за подобна решителна крачка. Не можем да не си даваме сметка за нестабилната международна обстановка — сложната ситуация на Балканите, многобройните терористични атаки, взривоопасните зони в Средния изток и бившите съветски републики…

Тези думи очевидно изразяваха всеобщото мнение и бяха посрещнати с одобрителен шепот.

— Напротив! — повиши глас Ла Порт. — Всичко това само доказва, че е настъпил решаващият момент, в който трябва да направим избора си! Отговорността е голяма, но сме длъжни да я поемем. Трябва да затвърдим позициите си, преди да е станало твърде късно. Бъдещето на обединена Европа е в наши ръце!

Чиконе потърси подкрепа в погледите на останалите и отново отговори от името на всички:

— Тази идея не може да ни остави равнодушни, генерал Ла Порт, но, уви, продължавам да смятам, че все още е твърде рано за каквито и да било действия в тази насока. Просто защото не сме готови. Такава е горчивата истина.

Неколцина от събраните в залата закимаха в знак на съгласие.

Изведнъж заговори генерал Битрих, който до този момент не беше проронил и дума. Всички погледи се обърнаха към него.

— Колкото до компютърната атака срещу сателитите на Съединените щати, която очевидно безпокои нашите комисари и генерал Ла Порт твърде много, убеден съм, че американците в най-скоро време ще овладеят ситуацията и ще разкрият кой стои зад всичко това.

В залата отново се разнесе одобрителен шепот, но генерал Ла Порт само се усмихна и отвърна уклончиво:

— Напълно е възможно.

Сивите очи на немеца проблеснаха, хладни като стомана.

Когато гостите се изтеглиха в трапезарията, където беше сложена масата, генерал Битрих се приближи до Ла Порт и подхвърли:

— Жалко за генерал Мур. Каква ненавременна загуба…

Ла Порт кимна печално.

— Да. Потресаващо. И като си помислиш, че само преди броени часове бяхме заедно…

— Нали? — подхвърли германецът, без да сваля очи от него. — Като възстановявам в спомените си оня разговор, се сещам, че Мур спомена нещо… Той беше останал с впечатлението, че знаете нещо, което премълчавате.

Ла Порт издържа погледа му.

— Да, и аз си спомням, че Мур изрази подобно опасение. Не знам какво го беше навело на тази мисъл, но го уверих, че греши.

Той посочи към отрупаната с изискани ястия маса, която се виждаше през отворената врата.

— Надявам се, че обичате фламандска кухня, генерал Битрих?

Шартрьоз, Франция

Кокетната вила с островръх покрив беше облицована отвън с дървена ламперия и чудесно се вписваше в планинския пейзаж. На север прозорците й гледаха към заснежените върхове на Алпите и стръмните склонове, обрасли с борови гори. На юг се откриваше панорамна гледка към обширни алпийски ливади, а в далечината се виждаше старинният манастир Шартрьоз. Снегът, осеян със стъпки на сърни, още лежеше тук-там по поляните, но въздухът вече ухаеше на пролет и свежа трева.

Заключената в една от стаите на втория етаж Терез Шамборд обаче трудно можеше да се полюбува на приказно красивата гледка. Прозорците бяха разположени толкова нависоко, че тя дори не можеше да надникне през тях. Затова примъкна леглото под прозореца и избута върху него старинното писалище. Оставаше да закрепи отгоре и стола. После щеше да се покатери и да погледне.

В този момент ключът се превъртя в ключалката и на прага се появи баща й с поднос в ръцете.

Той я погледна изумено и поклати глава.

— Безсмислено е, Терез… Вилата е кацнала на ръба на стръмна урва и ако някой се опита да скочи от прозореца, няма да оцелее. Плюс това прозорците са заковани. За всеки случай.

— Много умно измислено… — Гласът на Терез беше леден. — Но аз все пак ще се измъкна от тук. И ще отида в полицията.

Баща й я гледаше тъжно.

— Надявах се, че ще ме разбереш… Че ще се присъединиш към нас в тази… благородна битка. Изчаквах благоприятен момент, в който да ти обясня всичко, но намесата на онзи американец само обърка нещата… — Той въздъхна. — Аз съм ти баща, Терез. И мястото ти е тук, до мен, дори и да не искаш да ме погледнеш… Ето, донесох ти храна. Хапни, защото всеки момент тръгваме.

— За каква „благородна битка“ ми говориш?! — избухна Терез. — Как изобщо си могъл да си помислиш, че ще одобря това? Събрал си се с банда убийци, които планират нещо чудовищно!

Тя потръпна.

— Терез, ние служим на висока кауза — тихо каза баща й. — И както казах на оня американец, не аз помагам на терористите, а те — на мене. Ние с капитан Бонард имаме цели, различни от техните.

— Какви цели? — настоя тя. — Трябва да бъдеш откровен с мен, ако искаш да ти се доверя.

Шамборд я погледна замислено.

— Бих искал да ти кажа всичко, но… още не си готова. Може би по-късно, когато всичко свърши.

Той понечи да каже още нещо, но се отказа и бързо излезе от стаята. Ключът отново се превъртя в ключалката.

Гневно стиснала устни, Терез дотътри тежкия резбован стол до леглото, закрепи го на върха на импровизираната конструкция и се изкатери нагоре. Когато стъпи на стола, пирамидата под краката й се заклати. Тя затаи дъх и се прилепи до стената. Когато се увери, че е стъпила достатъчно устойчиво, се надигна на пръсти и, слава Богу, брадичката й беше на равнището на прозореца.

Успя да погледне надолу и… ахна. Баща й имаше право. Под прозореца зееше главоломна пропаст. Гледката беше приказно красива, но сега не й беше до това. Нямаше време да се отдава на съзерцание.

Прехапа устни. Чувстваше се като птица в клетка. Прозорецът наистина беше закован, но и бездруго би могла да избяга през него само ако имаше криле.

Терез въздъхна. Нямаше да се предаде толкова лесно. Трябваше да намери начин да ги спре, но междувременно реши да хапне. Нямаше смисъл да се лишава от храната — каквото и да й предстоеше оттук нататък, щяха да са й нужни сили. Освен това умираше от глад.

Внимателно слезе долу и отиде до масичката, на която баща й беше оставил подноса с храната. Имаше някаква гъста селска яхния с картофи и заешко месо, дебел резен хляб и кана червено вино.

Храната й дойде добре, но през цялото време, докато се хранеше, Терез не спираше да мисли за всичко, случило се през последните дни, и за онова, което предстоеше да се случи. Все още не можеше да си обясни как баща й, човекът на мисълта, вглъбеният учен, беше стигнал до тук. Мъжът, когото познаваше, беше грижовен и всеотдаен, беше стъпил здраво на земята и не признаваше етнически, религиозни и расови бариери. Той определено не беше фанатик и вярваше единствено в силата на разума. Възможно ли беше да се е заблуждавала? Да е живяла в неведение за скритата му същност?

Вярно е, че напоследък не прекарваха много време заедно… Но ако у него беше настъпила такава рязка промяна, би ли могла да не я забележи?

Терез си блъскаше главата над тази мисъл, когато чу отвън да спира някакъв голям автомобил. Капитан Бонард и онова зловещо човече, Мавритания, бяха тръгнали нанякъде с един пикап още щом слязоха от хеликоптера. Може би сега се връщаха?

В такъв случай вероятно скоро щяха да потеглят отново.

И действително, след малко ключалката изщрака и в стаята влезе капитан Бонард. Сега беше в пълна военна униформа, с нашивките на френския чуждестранен легион. Погледът на сините му очи беше студен, а четвъртитата челюст и волевата брадичка подсилваха суровото изражение на лицето му. В ръката си държеше пистолет.

— Изпратиха ме да ви взема, мадмоазел. Защото мога да бъда достатъчно твърд, когато се наложи.

— Не се и съмнявам — язвително отвърна Терез. — На лицето ви е изписано. Сигурна съм, че можете да застреляте човек, без да ви мигне окото.

Лицето на Бонард остана безизразно, само очите му се присвиха. Той й направи знак с пистолета да го последва.

Слязоха на долния етаж, в облицования с дървена ламперия хол, където Мавритания се беше навел над някаква карта, разгърната на масата. Баща й стоеше зад гърба му. Изражението му беше особено, а в очите му Терез забеляза странен блясък.

Капитан Бонард посочи на Терез един стол в отдалечения край на стаята.

— Седни там и остани на мястото си!

— Покажете ми другата си база, капитане — каза Мавритания, без да се обръща. — Ще наредя част от хората ми да ни чакат там.

Бонард се приближи към масата.

В същото време Терез видя баща си да изважда пистолет и да го насочва към Мавритания.

Тя наблюдаваше смаяно.

Съсредоточен в картата, Мавритания още не беше забелязал заплахата.

— Не е необходимо, Мавритания — каза баща й с чужда на Терез метална нотка в гласа. — Ние знаем къде е базата. Хайде. Време е да тръгваме.

— Трябва да изчакаме хората ми. Абу Ауда ще пристигне всеки момент — каза Мавритания, все още без да вдига глава.

— Няма да чакаме никого — възрази Шамборд. — Тръгваме веднага.

Тогава Мавритания изведнъж разбра, бавно обърна глава към Шамборд и видя пистолета в ръцете му. Капитан Бонард също беше извадил оръжието си.

— Е? Какво става тук? — вдигна леко вежди Мавритания. В гласа му се долавяше известно учудване, но не и тревога. Владееше се забележително, макар че веднага разбра сериозността на ситуацията.

— Мавритания, вие сте интелигентен човек, така че не правете нищо, за което после ще съжалявате — предупреди Шамборд.

— Никога не съм правил нещо, за което да съжалявам — хладно отвърна Мавритания. Нито едно мускулче на лицето му не трепваше. — Все пак ще ми обясните ли…?

— Благодарни сме ви за помощта, но не се нуждаем повече от услугите на „Щита с полумесеца“, откъдето следва, че пътищата ни се разделят. Вие обаче, мосю Мавритания, ще дойдете с нас и известно време ще бъдете наш гост.

— Разбирам. Вие имате други планове и смятате, че интересите ни няма да се застъпят?

— Да, боя се, че конкретните политически цели, които преследваме, се разминават.

— Хмм… — смръщи вежди Мавритания. — А кой ще управлява хеликоптера? Моят пилот не би ви се подчинил.

— Така и предполагахме — спокойно отвърна Шамборд. — Бонард, погрижи се. Вземи със себе си Терез.

Бонард повлече със себе си обърканата Терез и когато вратата се затвори след тях, Шамборд обясни:

— Дариус е отличен пилот. Мисля, че ще се справи.

Мавритания не каза нищо, но когато отвън проехтяха двата изстрела, трепна.

Лицето на Шамборд остана безизразно. Той посочи вратата.

— След вас, Мавритания.

Излязоха на обляната от слънце поляна. До хеликоптера лежеше тялото на пилота, саудитеца Мохамед. Той беше прострелян в гърдите с два куршума и ризата му беше обагрена от кръв.

Терез беше закрила с ръка устата си, бледа като смъртник.

Баща й се обърна към Бонард:

— Готови ли сме за тръгване?

— Да.

— Много добре. Тогава да не губим повече време.

(обратно)

Трийсет и първа глава

Някъде над Европа

Главното беше ръцете да са свободни. В противен случай би могъл да се измъкне само по чудо — не си правеше никакви илюзии в това отношение. Затова още когато терористите завързваха ръцете му в камиона на път за Тунис, Джон постави китките си така, че да улесни задачата си впоследствие. Слава Богу, това не направи впечатление никому — хората на Абу Ауда си имаха други, по-непосредствени грижи. И все пак го бяха завързали доста стегнато — откакто бяха седнали в хеликоптера, Джон упорито се мъчеше да се освободи, засега — без особен резултат.

Превръзката на очите беше друг проблем. Изобщо, като си помислеше какви са шансовете му, стомахът го присвиваше. Най-лошото беше, че разполагаше с малко време. Хеликоптерът вече започваше да губи височина. Все още не беше късно за една изненадваща атака — хеликоптерът беше обезопасен, устойчив на удар и пригоден за извънредни ситуации. Ако се разбиеше, не беше изключено Джон да успее да се измъкне.

Само трябваше да улучи момента преди кацането. Тогава имаше известна надежда да се отърве без фатални наранявания и да използва всеобщото объркване, за да изчезне.

Докато премисляше всичко това, не преставаше да върти китките си зад гърба си, но като че ли възелът не можеше да се разхлаби повече.

Изведнъж чу резките, тревожни гласове на терористите. Сред тях се извисяваше гневният глас на Абу Ауда. Като че ли се препираха за нещо, но Смит не можеше да разбере нито дума.

Най-после някой попита на английски:

— Какво е станало?

И Абу Ауда обясни на смесица от френски и английски за тези, които не разбираха арабски: Мавритания и останалите не ги чакаха на уреченото място. Не отговаряха и по радиостанцията. Нещо не беше наред. Край вилата беше оставен празен пикап, но хеликоптерът не се виждаше никъде.

— … Да, виждам някакво тяло на земята… — изръмжа Абу Ауда.

Напрежението нарастваше с всяка секунда.

— Да, ще погледна през бинокъла… Това е Мохамед, нашият пилот! По дяволите… Изглежда е прострелян!

Избухнаха яростни възгласи на арабски, френски и разни други езици.

Джон наостри слух.

Оказа се, че тук Шамборд трябвало да направи копие на ДНК компютъра си, но в момента от тримата французи и Мавритания нямаше и следа.

— Така е, като се доверяваме на неверници! — избухна един от терористите.

— Предупредихме мосю Мавритания… — негодуваше друг.

— Знаехме защо го правим — сряза го Абу Ауда. — Имахме нужда от парите им и от машината на французина, за да осъществим целта си.

— И ето, че ни изиграха!

— Очакваше се…

— Как мислиш, Абу Ауда, това някакъв капан ли е?

— Откъде да знам! Пригответе оръжията си и бъдете готови да скачате!

Джон си помисли, че това би могъл да бъде неговият шанс… В залисията никой нямаше да му обърне внимание и може би щеше да успее да се измъкне…

Но докъде щеше да стигне с тези вързани ръце? Трябваше да направи последен отчаян опит…

В този момент хеликоптерът потрепери и замря във въздуха. После бавно се спусна надолу и изведнъж рязко се наклони на една страна. Джон загуби равновесие и се претърколи, като удари рамото си в една от седалките и усети остро пробождане в гърба. Чу виковете на скачащите мъже и миг по-късно хеликоптерът докосна земята.

Моторите заглъхнаха, а Джон затърси пипнешком острието, проболо го в гърба до кръв. Изведнъж болката отново го прониза и той трескаво протегна завързаните си ръце към стърчащото от стената парче метал. Затърка въжето, изпълнен с внезапна надежда.

Междувременно на борда на хеликоптера беше настанала тишина. Май наистина го бяха забравили…

По ръцете му се стичаше кръв, но ето че най-после успя да среже стегналото китките му въже. Остана да лежи с гръб към стената, като се ослушваше, затаил дъх.

Гласовете на терористите долитаха някъде отвън. Разнасяха се командите на Абу Ауда:

— По-бързо! Разпръснете се! Претърсете навсякъде!

Разбра, че всички бяха вече долу и в бързината никой не се беше сетил за него.

Отначало чуваше виковете ясно, но после се отдалечиха. Трябваше да се възползва от ситуацията, преди някой да се е усетил.

Пое си дълбоко дъх и свали превръзката от очите си. Пропълзя между седалките, като се озърташе. Дотук късметът му беше проработил. Ако сега успееше да си намери и някое случайно забравено оръжие… захвърлен в паниката пистолет… изпуснат нож… Но не. Стигна до седалката на пилота, без да е открил каквото му трябваше. И там видя… сигнален пистолет. Поклати глава и го взе. Щеше да го използва в краен случай. Все пак беше по-добре от нищо.

Предпазливо подаде глава и надникна през прозореца. Бяха се приземили на обширна поляна, заобиколена от стръмни планински склонове, обрасли с борови гори. Единствената постройка беше някаква вила с остър покрив. В далечината се белееха заснежени върхове. Алпите ли бяха това? Във Франция ли се намираха?

Видя двама от терористите да вдигат тялото на убития пилот. Други двама претърсваха поляната, а по-нагоре беше застанал Абу Ауда с още двама.

Онова, което му вдъхна надежда, беше гъстата усойна борова гора, простираща се чак докъдето поглед стига. Ако успееше да се добере до нея, докато терористите още не се бяха опомнили, тя щеше да му осигури добро прикритие.

Измъкна се откъм страната на хеликоптера, обърната към гората, а не към вилата. Претърколи се и остана да лежи по корем. Изпод хеликоптера можеше да види терористите, които продължаваха ожесточено да претърсват околността. Много добре, това напълно го устройваше. Запълзя на лакти към гората, стиснал в ръка сигналния пистолет.

Главата му почти се замая от свежия дъх на влажна земя и пролетна трева и от опияняващото усещане за свобода.

Най-после стигна до първите дървета и се шмугна в прохладните сенки на гората. Дишаше тежко и по челото му се стичаше пот. Още не можеше да повярва, че му се беше отдала такава възможност… Притаи се зад ствола на едно дърво и хвърли поглед назад. Терористите продължаваха да претърсват вилата и района около нея и все още не бяха забелязали липсата му. Прекрасно… Скочи на крака и забърза нагоре, между дърветата.

Изведнъж чу шум на няколко крачки пред себе си, отскочи зад един от боровете и се просна по очи. Отново се обля в пот. За малко не се беше сблъскал с един от терористите, който претърсваше тази част на гората.

Мъжът приближаваше, като непрекъснато се озърташе. Дали го беше чул? Вероятно, защото беше насочил напред автомата си и пристъпваше дебнешком. Но в същото време като че ли сам себе си се опитваше да убеди, че тревогата му е била напразна и е чул някой от обичайните горски шумове.

Джон стисна сигналния пистолет и затаи дъх. Последното, което искаше, беше да използва този пистолет. Със същия успех би могъл да изстреля куп фойерверки.

За беда, мъжът идваше право към него. Срещата беше неизбежна. Джон изведнъж се надигна, замахна с тежкия сигнален пистолет и преди терористът да се опомни, го повали на земята, като запуши с ръка устата му. После повторно вдигна пистолета и с всичка сила го стовари върху главата на мъжа. Черепът изпука, рукна кръв. Джон замахна отново… Терористът се свлече в краката му.

Джон дишаше тежко. Мъжът беше паднал по очи. Обърна го и провери пулса му. Мъртъв беше. Взе автомата му и ножа със закривено острие, който намери в дрехите му, после потъна навътре в гората.

Не спираше да си задава въпроси. Какво се беше случило във вилата малко преди тяхното пристигане? Защо беше убит пилотът Мохамед? Къде бяха отишли Шамборд, Терез, Бонард и Мавритания?

Думите на Шамборд „Аз не им помагам, те ми помагат“ не излизаха от главата му. Какво се криеше зад тях? Защо Шамборд и капитан Бонард не бяха изчакали хората на Мавритания?

В главата му започваше да се оформя някаква мисъл, която на пръв поглед изглеждаше невероятна, но кой знае? И колкото повече мислеше за това, всичко лека-полека започваше да си идва на мястото… парчетата от странния пъзел започваха да се нареждат.

„Черният пламък“ беше служил за параван на „Щита с полумесеца“, а „Щитът с полумесеца“ — за прикритие на Шамборд и капитан Бонард, които всъщност преследваха свои цели.

Възможно беше и да греши, но интуицията му подсказваше, че е на прав път. Ускори ход. Трябваше да се изплъзне на Абу Ауда и хората му и да намери начин да се свърже с Фред Клайн. Трябваше да го предупреди кои са инициаторите на всичко, за да бъдат спрени навреме. В противен случай рискуваха да се насочат по грешна следа и да стане твърде късно.

Джон видя хеликоптера да кръжи над боровете и разбра, че отново е загазил. Точно прекосяваше една открита полянка, когато се разнесоха изстрелите и над главата му се посипа дъжд от борови иглички. Бяха го забелязали! Щяха да кацнат някъде наблизо, да се пръснат по склона и да го причакват.

В продължение на два часа упорито беше напредвал нагоре по стръмния баир с надеждата, че ще им се изплъзне… Най-после реши, че се е отдалечил на безопасно разстояние и сви настрани, като отново започна да се спуска надолу, с надеждата, че ще излезе на някакъв път. Предполагаше, че е някъде в Югоизточна Франция, но все още не можеше да се ориентира къде точно. Вече нямаше търпение да срещне някой от местните жители, да намери телефон, да влезе в досег с цивилизацията… Сега се укоряваше, че беше избързал — прекалено рано беше сменил посоката, почувствал се беше сигурен и… беше сгрешил.

Сви настрани, като се надяваше да се изплъзне на хайката, организирана от Абу Ауда. За беда стресна ято врани и те се разлетяха над боровете с крясъци. Прехапа устни. Обстоятелствата отново се бяха обърнали срещу него, и то защото прекалено рано се беше успокоил, подценил беше Абу Ауда.

Притаи се зад една скала и хвърли поглед нагоре. Върхарите на боровете се полюшваха от вятъра. Планинските усои тъмнееха зловещо, дори птичите песни и жуженето на пчели, които огласяха ливадите, не достигаха дотук.

Планината сякаш го дебнеше настръхнала. Някъде там, в хладните сенки, се промъкваха хората на Абу Ауда.

И ето че измежду дърветата се показа главата на мъж с афганска чалма на главата. На трийсетина метра от двете му страни Джон забеляза още двама от терористите.

Останалите не се виждаха, но вероятно и те не бяха далече. Все пак, ако действаше бързо, това нямаше да има особено значение. Трябваше да рискува и да се опита да пробие обръча им. Трима срещу един не беше най-лошото възможно съотношение, при положение, че беше въоръжен и под прикритието на скалата.

Терористите вероятно вече знаеха, че е убил един от тях и е взел оръжието му. Единият от тях направи знак на другите двама и се насочи към скалата.

Джон чакаше, готов за стрелба.

Лошото беше, че още с първия изстрел щеше да привлече останалите.

Даде няколко бързи изстрела и тримата паднаха като подкосени, преди да се опомнят.

Обърна се и затича надолу по хълма — спускаше се по диагонал, за да се отдалечи максимално от вилата. Не чуваше зад гърба си изстрели, нито викове — това беше добре, все още имаше шанс да се изплъзне на преследвачите.

След малко отново чу хеликоптера. Притаи се под гъстите клони и го видя да кръжи над боровете. Отвътре надничаше Абу Ауда. Очевидно беше оставил част от хората си долу и сега се опитваше да реши в коя посока може да е тръгнал Джон, за да прегради пътя му с останалите неколцина.

На Джон също му предстоеше да вземе бързо решение, от което може би зависеше животът му. И той съобразяваше трескаво, като се опитваше да се постави на мястото на Абу Ауда, да разбере какво се върти в главата му. Най-после реши, че Абу Ауда би очаквал от него да се насочи на юг и да се опита да увеличи максимално разстоянието между себе си и преследвачите. Затова хукна надясно, но след малко забави ход и започна да се промъква безшумно на запад през гората.

След около час гората започна да оредява и не след дълго Джон чу шум на преминаващ автомобил. Насочи се в посоката, от която идваше шумът, и сърцето му развълнувано заби. От време на време чуваше и хеликоптера, но все по-отдалече.

Стигна до едно поточе и спря, за да се разхлади и да промие раните си. Повървя още малко през гората и изведнъж трепна. Видя между дърветата асфалтов път и табела, на която пишеше „Гренобъл — 12 км“. Не беше кой знае колко далече, но трябваше да се движи встрани от пътя — опасността все още не беше отминала, а и рискуваше да привлече нечие внимание.

След малко отново чу шум от приближаващо превозно средство и изчака притаен зад дърветата. Видя селскостопански камион, който се движеше в неговата посока. Хвърли автомата в един храст и излезе на пътя, като размахваше ръце.

Камионът спря и шофьорът му направи знак да се качи. Джон седна до него и поздрави на френски. Обясни, че е чужденец и че е тръгнал при един приятел в Гренобъл. Били се разбрали да се видят на обяд, но колата му отказала да запали и решил да тръгне пеша, като си казал, че по пътя може и да срещне някой добър самарянин… Минал напряко през гората за по-бързо, но се спънал и паднал лошо, затова бил в този вид…

Фермерът го слушаше съчувствено и цъкаше с език. Оказа се доста общителен и беше доволен, че си е намерил компания за из път. Бъбриха си, докато стигнат Гренобъл, но Джон през цялото време беше нащрек. Искаше да се увери, че всичко е наред и най-после е успял да се измъкне на Абу Ауда и хората му.

Гренобъл, Франция

Разположен в сърцето на Алпите, старинният град Гренобъл се посещаваше от много туристи — може би затова фермерът изобщо не се усъмни в думите на Джон и срещата им не му се видя странна. Градът беше известен не само с историческите си забележителности, но предлагаше и чудесни условия за зимни спортове.

Фермерът остави Джон на оживения централен площад. Денят беше слънчев и кафенетата бяха пълни с хора, седнали отвън, на открито. Като ги гледаше, Джон неволно се сравни с тях и си каза, че час по-скоро трябва да се преоблече. Раздърпаните му дрехи не бяха направили особено впечатление на фермера, но тук, на фона на спретнатите туристи, имаше вид на скитник.

Първата му работа беше да се обади на Фред Клайн от един уличен телефон.

— Джон? Значи все пак си жив?

— Долових ли бурна радост или само така ми се стори?

— Ще оставим прегръдките за после — Фред Клайн звучеше угрижено и явно не му беше до шеги. — Първо искам да те запозная с някои факти. — И той му описа накратко поредната катастрофа — прекъсването на връзката със сателитите.

— Надявах се, че ще се окаже обикновена авария… — завърши мрачно.

— Хайде, Фред… Предполагам, веднага си разбрал, че е далеч по-сериозно.

— Добре, де. Таях наивната надежда, че не е каквото си мисля, че след като компютърът е унищожен…

— Ранди успяла ли е да се измъкне?

— Да. В момента е в Париж. А ти къде си?

Джон си пое дълбоко дъх. Ранди беше жива. Една добра новина.

Разказа на шефа си всичко случило се след експлозията във вилата.

Клайн мрачно изруга.

— Значи мислиш, че „Щитът с полумесеца“ не са в дъното на всичко?

— Последните събития ме наведоха на тази мисъл. Трудно ми беше да намеря връзката между капитан Бонард и ислямските терористи. Но именно той е човекът, отговорен за онова мистериозно обаждане от щаба на НАТО. И той или Шамборд са застреляли пилота на „Щита с полумесеца“. След което са заминали в неизвестна посока заедно с Терез Шамборд и Мавритания. Като разбра това, Абу Ауда беше направо извън себе си. Безпокоеше се и дали Мавритания е още жив. По всичко личи, че не се касае за обикновен метеж, бунт на малцинството, а за нещо далеч по-сериозно, планирано отдавна.

— И кой според теб стои зад всичко това? Емил Шамборд?

— Или капитан Бонард. Възможно е да държи Шамборд чрез дъщеря му — добави Джон, обезпокоен за Терез. — А знае ли се вече нещо за Питър Хауел и Марти?

— Доколкото разбрах от Ленгли, и те са в Париж. Марти бил дошъл на себе си.

Джон трепна от вълнение.

— Казал ли е нещо за Шамборд?

— Нищо, което да не знаем… Ще изпратя Ранди да те вземе.

— Кажи й, че ще я чакам на спирката на лифта във Форт дьо ла Бастии.

— Ще й предам. — Фред Клайн помълча и добави, след кратко колебание: — Полковник Смит, възможно е зад Шамборд и Бонард да стои още някой. Може дори да е дъщерята.

Терез? Не. Това беше изключено. Но другото… беше напълно възможно. Като се замислиш…

— Добре, Фред. Ще го имам предвид. Измъкни ме от тук по най-бързия начин.

(обратно)

Трийсет и втора глава

Париж, Франция

Старши капитан Либ Тасини седеше зад бюрото си в Генералния щаб на флота на площад „Конкорд“ и замислено си играеше с красивата химикалка „Мон Блан“, без да сваля поглед от Питър Хауел.

— Странно, че ми задаваш този въпрос, Питър. Мога ли да попитам какво е предизвикало интереса ти?

— Да кажем, че от МИ-6 ме помолиха да се поинтересувам… Доколкото знам, има връзка с проблема на един от младшите ни офицери.

— И какъв, по-точно, е този проблем?

— Добре, Либи, само че между нас да си остане… — въздъхна Питър. — Аз съм само посредник, нали разбираш? Знаеш, че вече официално не съм на служба. Слава Богу, това ми се махна от главата. Всички тези условности… понякога ми идваха в повече.

— Приятелю… това, което ме притеснява, е, че твоят въпрос засяга една доста… комплицирана ситуация, с която в момента се занимаваме.

— Хайде, де! Е, тъкмо имате повечко информация по въпроса.

— Хмм… Бих искал да знам какво го вълнува вашия… младши офицер дали срещата на „Дьо Гол“ е била официално оповестена?

— Ами, ето какво… — заговорнически снижи глас Питър. — Младокът трябва да се отчете за разходите, които е направил, придружавайки един от нашите генерали на тази среща като резервен пилот. Затова би искал да представи на касиера някакво потвърждение… Нещо черно на бяло…

Капитан Тасини се засмя.

— Така, значи? А защо не вземе писмено потвърждение от самия генерал?

Питър се изкашля.

— Точно това е деликатният момент… Оказва се, че генералът се е споминал преди няколко дни. Бил е човек на възраст…

Тасини присви очи.

— Така ли?

— Да… Жалко наистина.

— Добре — неохотно отвърна Тасини, като поклати глава. — Виж какво, Питър, за момента мога да ти кажа само, че макар такава среща да не е била регламентирана официално, тя, изглежда, се е състояла. Ние също нямаме достатъчно информация.

— Ясно… — надигна се Питър. — В такъв случай, за съжаление, информацията ще остане непотвърдена официално. А колкото до нашия младеж, касиерът ще прецени дали да му възстанови разходите…

— Да, неприятна ситуация — съчувствено сви рамене Тасини.

Питър тръгна към вратата, като попита мимоходом:

— А капитанът на „Шарл дьо Гол“ не пожела ли да коментира въпроса?

Тасини се облегна назад и отново замислено изгледа Питър. После отговори:

— Капитанът твърди, че такава среща не се е състояла. Корабът му упражнявал военни маневри във „вражески води“, затова бил със загасени светлини. Въпросното учение се провеждало с благословията на НАТО. Проблемът е, че никой в НАТО не си спомня да е издавал подобна заповед.

— Аха… Виж ти. Много заплетена история. Добре че не ми влиза в работата — подхвърли Питър на излизане.

Съмняваше се, че е успял да заблуди стария си приятел, но важното беше, че и двамата се бяха придържали към правилата на играта. Той се подсмихна. Въпреки недомлъвките него лично резултатът от разговора го удовлетворяваше.

Берлин, Германия

„Курфюрстендам“ беше един от най-оживените булеварди в центъра на Берлин. Той беше известен с луксозните си магазини и офис сгради, както и с това, че както берлинчани уверяваха, никога не спеше. Тук бяха и най-елегантните ресторанти в града. Един от тях бяха избрали за мястото на срещата си Пайк Екснер и влюбеният в нея млад лейтенант. Това беше втората им среща в разстояние на дванайсет часа — сигурен признак, че бяха хлътнали не на шега.

Пайк със задоволство констатира, че младежът, който идваше насреща й, днес изглеждаше много по-непринуден и освободен — очевидно вчерашните й усилия бяха дали резултат. Определено беше изоставил скованите войнишки маниери. Оставаше да развърже и езика си.

Тя засия насреща му, сякаш не беше преставала да мисли за него, откакто се бяха разделили предната вечер.

Младият кавалер поръча бутилка рейнско вино и двамата си продължиха започнатия вчера разговор, опиянени от близостта си повече, отколкото от хубавото вино.

През цялото време, докато обядваха, Пайк не преставаше да бъбри оживено — толкова много неща имаха да си кажат. Споделяше с него най-съкровените си мечти — как би искала да пътува, да обиколи света, да срещне различни хора…

Младият мъж жадно я поглъщаше с поглед, но не беше толкова словоохотлив и предпочиташе да не говори за работата си, въпреки че на нея й беше интересно да научи повече за живота му.

Шницелът беше превъзходен, а за десерт имаше щрудел, кафе и бренди. Лейтенант Йоахим Биерхоф отдавна не се беше чувствал толкова добре. Младата жена държеше ръката му, усмивката не слизаше от лицето й, а погледът й… Погледът й беше по-красноречив от думите. Какво ли нямаше в този поглед — нежност, обожание, плах трепет, обещание за наслади… Много мъже — по-зрели и по-опитни от младия лейтенант, не бяха устоявали на магията на този поглед.

Йоахим плати сметката и двамата излязоха от ресторанта прегърнати. В гърдите на лейтенанта вече напираше несдържано желание, а ако се съди по това как пламенно се притискаше в него Пайк, очевидно и тя изпитваше същото.

Двамата влюбени нямаха търпение да се озоват в апартаментчето на Пайк, а после — в леглото, и да се отдадат на страстта си.

Прекосиха река Шпрее и минаха Бранденбургската врата. Пайк живееше в Източен Берлин, в бохемския квартал „Пренцлауер Берг“.

В момента, в който влязоха в апартамента й и затвориха вратата зад гърба си, те започнаха трескаво да свалят от себе си дрехите. След малко Пайк въздишаше блажено в прегръдките на Йоахим, който обсипваше гърдите й с целувки.

— Как бих искала с теб да сме на някое слънчево, романтично място… Южна Италия или може би… Испания, а защо не и Южна Франция… — промълви Пайк, като се сгуши на гърдите на Йоахим. — В Берлин пролетта е хладна и това ме потиска…

— Наистина ли? — оживи се той, като се любуваше на кадифено меката й кожа. — Можеш ли да си представиш — само преди седмица бях в Южна Франция с генерал Битрих? Ех… ако беше дошла с мен…

— А какво щеше да каже генералът? — палаво изчурулика тя. — Май нямаше да ми се зарадва особено…

— Кой, генерал Битрих ли? Ами че той почти през цялата нощ беше на оня френски кораб… Отиде само с пилота, а аз трябваше да ги чакам на сушата. Обикалях сам нагоре-надолу по кея, открих ресторантчета с превъзходни вина… Но бях сам, а като си помисля, че можехме да сме двамата…

— Да, сигурно щеше да ми хареса… Но сега сме тук и сме само двамата, нали?

При последвалата бурна прегръдка Пайк падна от леглото и си удари гърба и коляното. Усмихваше се храбро, но очите й се насълзиха от болка.

Йоахим я настани в леглото и намести възглавниците около нея. Изглеждаше толкова уязвима, толкова крехка.

— Моля те, завий ме… — прошепна. — Мисля, че ме тресе… Ама че съм и аз… Как можа да се случи точно сега?

Йоахим Биерхоф, офицер и джентълмен, я зави и взе малката й ръка в своята. Пайк цялата трепереше.

— Съжалявам, че стана така… Аз…

— Няма нищо — увери я той. — Ще се оправиш. Може би трябва да поспиш…

— Да… Утре ще съм по-добре… Нали не ми се сърдиш?

— Как можа да си го помислиш?

Тя отпусна глава на възглавницата, затвори очи и прошепна:

— Толкова си мил…

После потъна в сън. Лейтенант Йоахим Биерхоф се облече и се измъкна на пръсти, за да не я събуди. Не му оставаше нищо друго.

В момента, в който входната врата се хлопна, Пайк скочи от леглото, облече се и вдигна телефона. Набра някакъв номер и докладва:

— Генерал Битрих действително е бил в Южна Франция. Прекарал е нощта на борда на френски самолетоносач. Нали това те интересуваше?

— Ти си истинско съкровище — увери я Питър. — Все пак се надявам цената да не е била прекалено висока…

Анджела Чадуик се засмя.

— Знаеш, че за теб съм готова на всичко…

— Радвам се да го чуя. Сгрява старите ми кости…

— Хайде стига, Питър. Ти никога няма да остарееш.

— Хмм… Анджи. Благодаря, но ако съм оставил у теб такова впечатление, то е защото край теб всеки се чувства по-млад. Ти би могла и мъртвец да вдигнеш от гроба.

Тя се усмихна. Питър си оставаше Питър.

Когато разговорът приключи, Анджела оправи леглото и излезе от апартамента, като заключи след себе си. Време беше да си върви у дома — от другата страна на реката.

Париж, Франция

Питър беше осигурил на Марти нов лаптоп и той прекарваше почти всяка минута пред него в очакване на съобщение от Джон. Седнал с кръстосани крака на болничното легло, само през последните два часа той беше проверил уебсайта на Аспергер-ОАЗИС поне петнайсет пъти, но засега нямаше никакъв отговор.

Марти се люшкаше между надеждата и отчаянието и дори не разбра, че Питър и Ранди са влезли в стаята, докато не заговориха.

— Нещо ново, Марти? — тихо попита Ранди.

— Защото ние не открихме нищо — мрачно добави Питър. — МИ-6 нямат абсолютно никаква информация. Може би, ако знаехме за кого наистина работи Джон, бихме могли да се свържем с тях и да разберем нещо…

— И в ЦРУ ли не знаят нищо? — попита Марти, като погледна към Ранди.

— Засега няма никакви новини…

Марти се намръщи.

— Пак ще проверя уебсайта ОАЗИС.

— Кога го провери за последно? Минаха ли десет минути?

На пълничкото лице на Марти избиха две червени петна.

— Остави ме на мира, Питър! Да не би ти да не ходиш да телефонираш постоянно? — раздразнено отвърна той.

Питър нямаше какво да отговори на това. Марти беше напълно прав.

В уебсайта ОАЗИС, създаден за информация и подкрепа на болните от синдрома на Аспергер и близките им, Марти се чувстваше в свои води. Той беше свикнал да го посещава и не можеше да си представи живота си без него. Съществуването на „нормалните“ хора му се виждаше толкова безрадостно и скучно, изпълнено с несъществени неща. ОАЗИС беше друго нещо — глътка свеж въздух, вода за умиращия от жажда. Хората, които го създаваха, си разбираха от работата и главното — бяха на неговата дължина на вълната.

Ето че и сега надеждите му бяха свързани със страниците на този спасителен за него уебсайт.

След няколко секунди непрекъснато взиране в екрана Марти облегна глава назад, затвори очи и въздъхна.

— Какво? Пак нищо ли? — попита Питър.

Марти кимна.

Помълчаха, обезкуражени, на границата на отчаянието.

Изведнъж звънна телефонът и Ранди се спусна да го вдигне. Беше Дъг Кенеди, шефът й от Ленгли. Тя го изслуша и лицето й изведнъж се промени, погледът й грейна.

— Да… Да, мястото ми е познато!… Страхотна новина, благодаря ти, Дъг!… Ще се справя, не се безпокой!

Тя остави слушалката и се обърна към Питър и Марти, които я гледаха втренчено.

— Джон е жив! И знам къде е.

Гренобъл, Франция

Строеният преди повече от четири века Форт дьо ла Бастии беше кацнал на скалите високо над Гренобъл. От тук се откриваше забележителна гледка и Джон се беше присъединил към тълпата туристи, които й се любуваха въпреки студения алпийски вятър, който духаше в лицата им. Гренобъл — стар университетски град и център на високите технологии, представляваше удивителна смесица от старинна и свръхмодерна архитектура. Градът беше израснал на мястото, където се сливаха двете реки Драк и Изер, в самото сърце на Алпите, чиито заснежени върхове драматично се извисяваха на хоризонта.

За разлика от останалите обаче, Джон не се вълнуваше от прекрасната панорама, която се разкриваше пред очите му, а следеше с поглед единствено кабинките на лифта.

Намираше се тук вече от няколко часа и междувременно се беше преоблякъл в нови джинси, зелен туристически пуловер и яке. Очите му бяха скрити зад тъмни скиорски очила, а закривеният афгански нож и сигналният пистолет бяха мушнати в предните джобове на якето. Все още беше притеснен, но вестта, че Ранди е жива и здрава, а Марти е дошъл в съзнание, повдигаше духа му.

С напредването на времето обаче започна да става неспокоен. Ранди трябваше вече да е тук. Най-лошото беше, че хората на Абу Ауда също можеха да се появят всеки момент. Беше убеден, че не са се примирили с изчезването му — Джон знаеше твърде много, за да го оставят да се измъкне. А Гренобъл беше единственият по-голям град в околността и най-близкото до шартрьозката вила населено място. Рано или късно терористите щяха да стигнат до тук — нямаше да се откажат от преследването толкова лесно.

И сега, облегнат на парапета в късния следобед, редом с останалите туристи, той не изпускаше от поглед изкачващите се една след друга кабинки на лифта.

Изведнъж пулсът му се ускори. Стори му се, че зърна гладко обръснатото лице на един от терористите. Взря се по-внимателно. Да, не се беше излъгал. Кабинката бавно приближаваше станцията на лифта. Не откри други познати физиономии, но беше сигурен, че и останалите са някъде наблизо.

Външно остана напълно спокоен, извърна се леко, мушна небрежно ръце в джобовете, където бяха оръжията му, и се отправи по пътеката, която се спускаше надолу към града. Не му се искаше да се отдалечава от мястото на уговорената среща, но ставаше прекалено опасно да остане.

Когато излезе от полезрението на хората от лифта, ускори ход. Започваше да се здрачава, вятърът се усилваше и тълпата туристи значително беше оредяла. Не беше изминал голямо разстояние, когато забеляза пет фигури да се катерят нагоре по склона. Веднага ги позна въпреки промяната в облеклото. Начело вървеше Абу Ауда, с туристическо яке и клин, същински вълк в овча кожа. Погледът му мрачно святкаше изпод безобидната барета.

Смит се шмугна в гъсталака, като се ослушваше. Петимата не го бяха забелязали, но както и предполагаше, почти веднага дочу стъпки, идващи отгоре. Измъкна ножа и сигналния пистолет от джобовете си и рязко се извърна.

Озова се лице в лице с… Ранди. Тя трепна и сложи пръст на устните си.

— Ранди! Слава Богу! Помислих, че е някой от онези…

— Шшт! Спокойно, без паника!

Той се засмя.

— От първата минута започваш да се разпореждаш, нали?

— Но пък ме бива за това, не можеш да го отречеш.

Двамата се гледаха усмихнати, радостни, че се виждат отново.

Ранди беше цялата в черно и тъничката й фигура почти се сливаше с тъмните сенки на гората.

— Питър също е тук — прошепна тя. После тихо каза в предавателя: — Открих го. Идваме.

— Хората на Абу Ауда са по петите ми. — И Джон посочи нагоре към парапета, откъдето надничаха лицата на Абу Ауда и гладко обръснатия саудитец. Саудитецът сочеше към пътеката и разпалено обясняваше нещо.

Гледаха точно към храстите, където се криеха двамата с Ранди.

— Давай! Да изчезваме! — дръпна го Ранди.

— Накъде?

— Идвай с мен и ще видиш! — припряно прошушна тя и удари на бяг.

В същия момент Абу Ауда и хората му се спуснаха надолу по склона, като се разпръснаха наляво и надясно. Бяха общо шестима, което означаваше, че още толкова всеки момент можеха да се появят отнякъде. Докато тичаше след Ранди, Джон се чудеше откъде ли щяха да изскочат.

След малко, задъхан от тичане, Джон спря, за да си поеме дъх, и изведнъж чу бръмченето на хеликоптер.

— По дяволите… — изпъшка. — Това са те. Знаех си…

— Давай! — извика Ранди. — Тичай!

И той отново я последва. Тогава видя хеликоптера над главите им — не беше „Сикорски“, а „Хюз Скаут ОН-6“ — приличаше на гигантска земна пчела. Приземи се на двайсетина метра от тях. Ранди се насочи право към него и Джон видя Питър, облечен в черен гащеризон, да им маха, застанал на вратата с пушка в ръце. Зарадва му се почти колкото на Ранди.

Опасността обаче все още не беше отминала. Един от терористите, минал напряко, изскочи измежду дърветата само на няколко метра от тях. Оръжието му беше насочено към Ранди.

За частици от секундата Джон се извърна, вдигна сигналния пистолет и стреля. Изстрелът беше оглушителен, а изхвърчалата ракета се заби точно между ребрата на терориста.

Той полетя назад и изкрещя като обезумял. Джон видя сгърченото в смъртен ужас лице и го побиха тръпки. Само след миг стърчащата от гърдите на терориста ракета избухна. Разкъсаното, овъглено тяло отхвръкна в храстите, а Джон се метна в хеликоптера след Ранди. Питър вече беше започнал да се издига и Джон едва успя да се вкопчи в краката на седалката. Лежеше по корем, а долната половина на тялото му висеше навън, през отворената врата.

Абу Ауда и хората му изскочиха от храстите и като видяха, че Джон ще им се изплъзне, изоставиха всяка предпазливост. Автоматите затрещяха, куршумите свистяха около него, а Джон се молеше да се удържи и да не се плъзне назад.

Ранди се вкопчи в колана му.

— Държа те!

Но това нямаше да му помогне задълго. Ръцете му се обливаха в студена пот и пръстите му се хлъзгаха. Отгоре на всичко, в стремежа си да избегне автоматичните откоси, Питър наклони хеликоптера рязко на една страна и Джон, напрегнал мускули в последно, неимоверно усилие, усещаше, че виси на косъм от смъртта.

Ранди го прихвана под мишницата със свободната си ръка, но Джон нямаше да издържи още дълго. Дишаше тежко, хриптящо.

— Измъкнахме се — изкрещя Питър и… в този миг пръстите на Джон окончателно се изплъзнаха. Той опита да се вкопчи в седалката отново, но загреба само въздух. И ето че Ранди се метна върху него, обви крака около кръста му, а самата тя се вкопчи в дръжките на седалката. Ако хеликоптерът вече не летеше водоравно, и двамата щяха да полетят надолу в бездната, но сега Ранди успя да се задържи на мускули и да придърпа Джон навътре. След малко вече нямаше опасност Джон да се плъзне надолу. Ранди се протегна и затвори вратата на хеликоптера.

— Както виждаш, бива ме и в акробатичните изпълнения — задъхано каза тя, като се опитваше да се усмихне. — Но не бих желала да опитвам отново.

Джон я погледна. Лицето й бавно възвръщаше цвета си. Мускулите на Джон още трепереха омаломощени, но лицето му се озари от благодарна усмивка.

— Сложи си предпазния колан! — строго нареди тя.

— Слушам! И… Ранди, много ти благодаря. Знам, че звучи глупаво, но… това, което направи…

— За теб — винаги! — засмя се Ранди. — Така се зарадвах да те видя, Джон, че не исках да те загубя отново…

(обратно)

Трийсет и трета глава

Хеликоптерът летеше в посока северозапад към Париж и Гренобъл остана назад. Джон, Ранди и Питър още мълчаха, разтърсени от преживяното. Джон въздъхна, като че ли се опитваше да се отърси от кошмара, и се наведе напред към седалките на Питър и Ранди.

Ранди се усмихна и го потупа по главата.

— Обещаваш ли да слушаш?

Той се засмя. Достатъчно му беше да погледне Ранди, за да му стане леко на душата. Преди по-малко от час беше на косъм от смъртта, а ето че сега седеше до двамата си верни приятели, които дори не вярваше, че ще види отново.

Макар че непосредствената опасност беше отминала, тримата все още бяха нащрек. Ранди се озърташе за появата на вражески хеликоптер в небето, а Питър съсредоточено следеше количеството гориво и посоката на движение на хеликоптера.

Залязващото слънце беше от лявата им страна — огнена топка, чиито пурпурни лъчи бяха обагрили върховете на дърветата и ширналите се долу заснежени поля. В далечината се виждаше долината на Рона, която наподобяваше пъстър килим със своите прочути лозя.

Джон се чувстваше уютно в тясната кабинка на хеликоптера. Близостта на приятелите му го караше да забрави изтощението си.

Той повиши глас, за да надвика шума на хеликоптера:

— Как е Марти? Разбрах, че окончателно е излязъл от комата? Нямам търпение да го видя…

— Вече е във форма — ухили се Питър. — И откак разбра, че си жив, място не може да си намери.

Джон се усмихна, като си представи картинката.

— Жалко само, че не можа да ни помогне с някаква информация за Шамборд и ДНК компютъра…

— Наистина — въздъхна Ранди. — Но важното е, че се оправи. Ами ти, Джон… Ти също имаш какво да ни разправиш. Например, какво се случи онази нощ при вилата? Когато чух взрива, реших, че си мъртъв…

— Ще започна от там, че Шамборд изобщо не е бил отвлечен. Бил е с тях от самото начало или по-скоро… те са му помагали. Самият той го каза, но тогава не разбрах какво точно има предвид. Струваше ми се, че няма особена разлика. И така, цялото представление с отвличането е било предварително замислено. Искал е да заблуди всички, включително и дъщеря си. Не е подозирал обаче, че Мавритания ще отвлече и нея. Това не е влизало в плановете му и доста го смути…

— Да… — замислено поклати глава Питър. — Това обяснява много неща. Не разбирам само как са успели да измъкнат прототипа преди експлозията.

— Прототипът беше унищожен. Но аз също се питам как Шамборд толкова бързо е успял да направи копие и да го приведе в действие?

— Нали? — погледна го Ранди. — Направо не е за вярване. Но според нашите експерти нито един друг компютър не е в състояние да пробие защитните кодове на сателитите ни, да препрограмира системите и да блокира достъпа ни до тях. Следователно всичко това е дело на ДНК компютъра.

— В такъв случай… не може ли да е съществувал и втори прототип? — намеси се Питър.

Джон и Ранди се спогледаха.

— Като нищо… Знаеш ли, че може и да си прав? Втори прототип, за който Мавритания не е знаел…

— Втори молекулярен компютър… — промърмори Ранди. — Страхотно. Само това липсваше.

— Но е най-вероятното обяснение на случилото се — каза Джон. — Защото още не съм ви казал всичко…

— Казвай тогава — подкани го Ранди. — Че взех да настръхвам…

— И така, във вилата разбрах, че Шамборд не е жертва на терористите, а самият той е един от тях. И че не е бил заставен насила да тества компютъра, а е участвал в планирането на атаките.

— Да, това вече ни стана ясно…

— Преди няколко часа осъзнах, че както „Щитът с полумесеца“ използваше баските за параван, така и Шамборд и капитан Бонард възнамеряват да се прикрият зад престъпната ислямска групировка, да я използват като „троянски кон“, за да извършат каквото са замислили и да останат вън от подозрение. Вината би паднала върху група религиозни фанатици, екстремисти, предвождани от бившия лейтенант на Осама бен Ладен. Кой би се усъмнил? Неслучайно задържаха Мавритания — мисля, че ще се опитат да го превърнат в изкупителна жертва.

Ранди смръщи вежди.

— Искаш да кажеш, че зад атаките срещу Съединените щати фактически стоят двамата французи — Шамборд и Бонард? Но… за какво им е всичко това? Какво целят? Не разбирам… Та нали единият е име в областта на науката, а другият — уважаван офицер?

Джон сви рамене.

— Знам само, че целта им не е да хвърлят ядрена ракета върху Йерусалим или Тел Авив, какъвто беше замисълът на терористите от „Щита с полумесеца“. По-вероятно е ударът да бъде насочен срещу Съединените щати. Още повече, че извадиха от строя сателитите ни… Но все още не мога да си обясня защо ще го правят…

Тримата помълчаха, загледани в спокойния, равнинен пейзаж на Франция, който се разстилаше отдолу, прорязан от рекички и канали.

— Значи „Щитът с полумесеца“ не са знаели какво замислят Бонард и Шамборд? — попита Ранди.

— Нещо повече, мислеха, че двамата французи са обикновени пионки в ръцете им, безгласни букви. Типично за фанатиците — не виждат по-далече от носа си.

— Хмм… значи нашите двама уважавани френски граждани планират същински Армагедон, като очакват възмездието да се стовари на главата на друг, а те да излязат сухи от водата? — обобщи Ранди.

— Именно. Всички улики ще сочат към хората на Мавритания, които и бездруго се ползват с лоша слава. А Шамборд ще се кълне, че е бил отвлечен и принуден да им се подчини против волята си, за да запази живота на дъщеря си. И никой не би имал основания да не му вярва…

— Ами Терез? — попита Ранди. — Тя вече знае истината, нали?

— Не съм сигурен, че дори тя знае цялата истина, но вече е наясно, че баща й не е бил отвлечен насила. И при всички случаи знае достатъчно, за да започне Шамборд да се безпокои. Ако се уплаши, че това може да провали плана му, току-виж решил дори да я пожертва.

— Собствената си дъщеря?! — потръпна Ранди.

— Той е фанатик. А и нищо чудно Бонард да го улесни и сам да се заеме с това.

— Извинявайте, че ви прекъсвам — намеси се Питър, — но горивото ни е на привършване, а виждам едно спокойно местенце, където заредихме на идване. Предлагам да поспрем. Още повече, че май всички имаме нужда от малко гориво… Джон, ти кога яде за последен път?

— Вече не си спомням.

— Ето, виждаш ли?

В околностите на Бусмле сюр Сен, Франция

Емил Шамборд се облегна назад и се протегна. Гърбът му се беше схванал. Обстановката в стария оръжеен склад беше доста потискаща — каменни стени, високи тавани, прашни доспехи и средновековни оръжия, но той сам си бе избрал да работи в това мрачно, затворено отвсякъде помещение, тъй като не искаше нищо да го разсейва. Пропъждаше от съзнанието си дори мисълта за Терез.

Сега главното беше ДНК компютърът — съвършеното творение на мисълта му, готово сякаш да заживее свой собствен, самостоятелен живот. Дори той, създателят му, изпитваше страхопочитание пред него, тъй като съзнаваше диапазона на възможностите му. Онова, което отличаваше ДНК компютъра от силиконовите му предшественици и го правеше единствен по рода си, беше фактът, че той проверяваше възможните решения едновременно, а не последователно, с други думи — действаше с небивала досега бързина.

В основата на всичко бяха снопчетата желе, спиралите ДНК, които образуваха всяка жива клетка и с които Шамборд боравеше със замах, като виртуоз — беше разгадал тайната им, за да ги подчини на мисълта си, и беше успял да ги групира в нова конфигурация. Сега неговият суперкомпютър притежаваше изумителна мощ и преодоляваше с лекота и най-сложните, нерешими досега проблеми на компютърните мрежи — създаваше свръхскоростни информационни магистрали, играеше сложни мисловни игри, например триизмерен шах… В крайна сметка всичко се свеждаше до това — да се избере единствено вярната пътека сред безброй други и това да стане максимално бързо.

Компютърът на Шамборд притежаваше удивителната способност да променя кодовете и защитните си структури с невероятна бързина, при това като използваше само една стотна от капацитета си. По такъв начин той правеше практически невъзможно чуждото проникване и сякаш непрекъснато се развиваше и самообновяваше. Ученият се усмихна, горд от творението си. Единственото сравнение, което му идваше наум, беше с Борг от американското телевизионно шоу „Стар Трек“, който също беше в състояние да отбие всяка атака, и то по нов, оригинален и непредсказуем начин. Това беше много важно за Шамборд, защото сега предстоеше сблъсък с най-коварния противник, който атакуваше подмолно и се опитваше да унищожи самата душа на Франция.

Вдигна за миг поглед към окаченото на стената платно, за да се зареди с решителност и да почерпи вдъхновение, и отново се съсредоточи върху непосредствения си проблем — издирването на Марти Целербах. Беше проникнал в компютърната му система във Вашингтон — това се оказа просто като детска игра, но установи, че Марти не я е посещавал от деня на експлозията в „Пастьор“. Стисна зъби, остави му малка „честитка“ и излезе по обратния път.

Можеше да провери банковите сметки на Марти и го направи. В последно време нямаше никакво движение…

Замисли се. Оставаше му още една възможност — кредитната карта на Марти.

След миг на екрана се появи списък с покупките на Марти и Шамборд едва не подскочи — да! Вчера Марти се беше сдобил с нов лаптоп. Покупката беше направена в Париж.

Емил Шамборд включи клетъчния си телефон.

Вадуц, Лихтенщайн

Сгушено между Швейцария и Австрия, малкото кралство Лихтенщайн често се подминаваше от обикновените туристи, затова пък беше добре известно на онези, които желаеха да пренесат или укрият известна сума пари. Защото освен с щедрата си природа Лихтенщайн се славеше и с пълната си дискретност по отношение на финансовите операции.

Падаше здрач и над улиците на столицата Вадуц се спускаха тъмни сенки — нещо, което напълно устройваше Абу Ауда. Той се придвижваше с бърза крачка по булеварда, който се спускаше покрай Рейн. Все още беше облечен като западен турист и вървеше, без да поглежда никого. Очевидно знаеше къде отива.

Спря пред една от къщите, която по нищо не се отличаваше от съседните, и почука на вратата три пъти. Изчака малко. Последваха още четири почуквания.

Отвътре се чуха стъпки, някой дръпна резето и едва-едва открехна вратата.

— Breet bate — каза Абу Ауда на арабски в тесния процеп. „Търся стая.“

— May-fah-hem-tiksh (Не разбирам) — отвърна мъжки глас.

Абу Ауда повтори паролата и добави:

— Държат Мавритания!

Вратата рязко се отвори и нисък мургав мъж попита обезпокоено:

— Какво?

Абу Ауда мина навътре, като почти го отмести от пътя си. На този адрес беше една от главните спирки на арабската hawalala — верига за подземен трафик, пране и инвестиране на пари. Организацията действаше при пълна секретност, имаше своя стабилна структура и беше почти изключено представителите на закона да се доберат до нещо. От тук се финансираха не само отделни лица, но и определени каузи. Само в рамките на предишната година по канала бяха преминали около един милиард щатски долара.

— Кой финансираше Мавритания? — продължи Абу Ауда на арабски. — Откъде идваха средствата?

— Знаеш, че не мога да ти кажа…

Абу Ауда извади пистолета си и мъжът отстъпи назад.

— Онези, които са осигурили парите, държат Мавритания — заплашително повтори Абу Ауда. — Те не служат на нашата кауза. Целите им са други. Искам да знам кой стои зад капитан Бонард и Шамборд. И ти ще ми кажеш.

В небето над Франция

Джон, Питър и Ранди привършиха сандвичите, които си бяха купили от малкото летище, и продължиха да обсъждат ситуацията.

— Каквито и стъпки да решим да предприемем за издирването на Шамборд и капитан Бонард, трябва да действаме максимално бързо — каза Питър. — Не бива да ги оставим да ни изпреварят.

Джон кимна.

— Мавритания планираше да ударят Израел тази сутрин… Имаме налице функциониращ молекулярен компютър, но е възможно Шамборд и Бонард още да са на път…

— Не бива да разчитаме много на това — мрачно поклати глава Ранди.

Слънцето вече беше залязло и над земята бързо се спускаше мрак. В далечината проблясваха гроздове от светлинки. Париж… Докато се взираха в сиянието на големия град, проснат пред тях като на длан, Джон си припомни как започна всичко. Посещението на Фред Клайн беше преобърнало живота му на сто и осемдесет градуса… Беше разбрал за експлозията предишния понеделник, а имаше чувството, че от тогава е изминала цяла вечност.

Сега вече фокусът се беше стеснил, но все още не се знаеше какви ще са последствията при евентуален провал… Едно беше сигурно — платената цена щеше да бъде твърде висока. Затова се молеше да успеят навреме. И се надяваше да могат да разчитат на Марти…

(обратно)

Трийсет и четвърта глава

Париж, Франция

Доктор Лочиел Камерън забелязваше колко притеснен и угрижен е Марти. Беше минало доста време, откак взе лекарството си, и започваше да става неспокоен. Крачеше напред-назад из стаята с леко тромавата си походка, а доктор Лочиел усмихнато го наблюдаваше от креслото. Той беше сърдечен, добронамерен човек и след като на младини беше минал през ада на войната и беше видял с очите си болката, смъртта и разрухата, сега нямаше нищо против да се посвети на едно далеч по-спокойно занимание, каквото беше пластичната хирургия.

— Тревожиш се за приятелите си, нали? — меко попита доктор Камерън.

— Много ясно! — избухна Марти. — Кой знае на какво са подложени, докато аз вегетирам в този луксозен затвор! — Той огледа с отвращение елегантната болнична стая и продължи, като размахваше разпалено ръце. — Досега трябваше да са тук! Гренобъл не е на луната…

Още не можеше да се примири, че го бяха оставили тук, и уютната, успокояваща болнична атмосфера само усилваше раздразнението му.

Къде ли бяха сега Джон, Ранди и Питър? Би дал всичко, за да е с тях в този момент. Ако не можеше да спаси приятелите си, поне щяха да умрат заедно.

— Разбирам, че си притеснен… — започна доктор Камерън, но Марти го прекъсна гневно:

— Притеснен ли?! Отчаян съм! Те може би имат нужда от мен! Може би точно в този миг ги дебне смъртта… — Той трепна изведнъж и погледът му се оживи: — И аз знам какво трябва да направя! Може би все още не е късно! Точно така. Ще ги спася! Ще скоча за тях в бездните на ада и ще ги изтръгна от ноктите на смъртта! Само ако знаех къде са…

В този момент вратата се отвори и Марти се извърна, готов да излее гнева си върху натрапника.

Но на прага стоеше Джон в тъмно авиаторско яке и с усмивка, която озаряваше цялото му лице. Зад гърба му надничаха Ранди и Питър, също усмихнати. Марти винаги се беше затруднявал в разчитането на чуждите емоции, така както и в изразяването на собствените. С течение на времето беше разбрал, че вдигнатите нагоре ъгълчета на устата означават усмивка, с други думи — радост, разбра и че смръщеното лице изразява скръб или гняв, но някои по-тънки нюанси все още му убягваха. Този път обаче като че ли успя да прочете всичко, изписано на лицата на тримата си приятели. Наред с радостта им, че го виждат отново, долови и някаква спотаена тревога, някакво напрежение, като че ли бързаха да свършат нещо неотложно и не възнамеряваха да останат за дълго.

Тримата се приближиха към него и Джон заговори:

— Е, Март, ето ни и нас! Радвам се да те видя, братле. Не бива да се тревожиш за нас — нали знаеш, вършим си работата.

— Надявам се, че добре сте се позабавлявали, докато аз вегетирах тук, в луксозния плюшен затвор на този… касапин!

— Както виждате, приятелят ви отново е във форма — усмихна се „касапинът“. — Съвсем малко му остава, докато се възстанови напълно, затова още не бива да се натоварва. И трябва да е под наблюдение — ако се почувства неразположен или му се вие свят, трябва да се вземат мерки.

Марти го изгледа гневно и отвори уста, за да запротестира, но Джон се засмя и го прегърна през рамо. Пълничкото лице на приятеля му отново грейна в щастлива усмивка.

— Е, радвам се, че поне се върнахте… цели-целенички — промърмори той.

— Така изглежда — ухили се Питър.

— Ако не бяха Ранди и Питър, сега нямаше да съм тук — добави Джон.

Марти на свой ред го прегърна и каза дрезгаво:

— Слава Богу, че успяхте да се измъкнете… Вече почти те бях прежалил… Толкова ми липсваше, Джон! Без теб нищо нямаше да е същото… Кога най-после ще престанеш да си играеш с огъня и ще заживееш един нормален живот?

Джон вдигна вежди.

— Любопитно ми е какви точно са представите ти за „нормален“ живот, Март? Това е доста… разтегливо понятие, не мислиш ли? При теб също имаше някои перипетии…

— Знаех си, че ще стане дума за това — въздъхна Марти.

Доктор Камерън ги остави да се видят на спокойствие и в момента, в който остана насаме с приятелите си, Марти ги изгледа от упор.

— Надушвам нещо… Какво има? Надявах се, че всичко е приключило и ще си вървим у дома…

— И ние бихме искали — поклати глава Ранди. Под очите й имаше тъмни кръгове. — Март, те ще се опитат да ударят отново, и то в най-скоро време. Трябва да ги спрем.

Зениците на Марти се разшириха.

Джон му разказа събитията от последните дни, без да навлиза в подробности. Не разполагаха с излишно време.

— Стигнахме до извода, че вероятно има и втори прототип — завърши той. — Как смяташ, възможно ли е?

— Дали е възможно?! — възкликна Марти. — Разбира се. От самото начало бяха два, за да може Емил да изпробва различни молекулярни последователности в едно и също време. И да съпоставя резултата. Така бяха тествани различните показатели на компютъра. Нали разбираш, при молекулярните компютри проблемът, който трябва да бъде решен, е закодиран на ДНК езика. Четирите основни стойности са съответно: А, Т, С и G. Като бъдат използвани в цифрова система, решението на всеки проблем може да бъде закодирано в ДНК веригата и…

Марти видя празните погледи на приятелите си и спря на средата на думата.

— Благодаря ти, Март — бързо каза Джон, — но кажи направо за втория прототип на Шамборд.

Марти въздъхна и махна с ръка.

— Добре… Както и да е. И така, един прекрасен ден вторият прототип изведнъж изчезна. Бам! Изпари се. Емил каза, че го е разглобил, защото вече не му бил необходим — работата била към края си. — Той сви рамене. — Не виждах особен смисъл в това, но Емил си знаеше работата — решението си беше негово и не му се бърках. Освен това наистина всички детайли бяха вече изчистени, оставаше само фината настройка и компютърът щеше да е готов за действие.

— Кога точно изчезна вторият прототип? — попита Ранди.

— Три дни преди експлозията.

— Трябва да го намерим. Важното е да знаем дали Шамборд е отсъствал от лабораторията за цял ден. Дали е ползвал някаква почивка?

— Хмм… доколкото си спомням, той почти не излизаше от лабораторията. Дори си беше донесъл походно легло…

— Именно. Затова си помисли… Не може да не ти е направило впечатление, ако го е нямало няколко часа.

Марти сбърчи лице в напрегнат размисъл. Компютърът в мозъка му щракаше ли, щракаше, докато най-после той извика:

— Спомних си! Единия път беше вечерта, когато изчезна вторият прототип. Емил ме помоли да отида за пица. Бяхме само двамата. Жан-Люк беше отишъл някъде… След около петнайсетина минути се върнах с пицата, но Емил го нямаше. Дойде си след още петнайсетина минути и трябваше да затоплим пицата в микровълновата фурна.

— Значи го е нямало всичко на всичко половин час… А вторият път?

— На следващия ден каза, че бил много уморен и искал да се прибере в къщи и да поспи в собственото си легло. Наистина бяхме преуморени — работехме денонощно… Тогава се върна след около шест часа.

— Следователно… първия път Шамборд е занесъл прототипа някъде наблизо, най-вероятно у дома си — замислено каза Ранди. — А на следващия ден го е закарал някъде по-надалече, на около три часа път от института или по-малко.

— Откъде сме сигурни, че го е закарал — попита Питър, — а не е пътувал с влак или не е взел самолет?

— Прототипът е прекалено тежък, прекалено обемист и се състои от много различни части — обясни Джон. — Не е лесно да бъде транспортиран.

— Точно така — кимна Марти. — Нужен е поне микробус. А и Емил не би го поверил никому… — Той хвана главата си с ръце. — Какъв кошмар. Умът ми не го побира…

— Три часа не са никак малко време — сбърчи вежди Питър. — Радиусът, в който ще трябва да търсим, е доста голям… — Той се обърна към Марти: — Няма ли някакъв начин да го засечем с компютъра ти? Знаеш толкова трикове…

— Уви… — поклати глава Марти. — Един обикновен компютър няма шансове срещу ДНК компютъра. Те са в различна категория. Защитните кодове на молекулярния компютър се променят с такава скорост, че всеки опит да се проникне в тях предварително е обречен на неуспех.

— В такъв случай защо си включил лаптопа си? — попита Джон. — Какво се опитваш да направиш?

— Да се изхитря… Да си опитам късмета… — промърмори Марти, докато щракаше по клавиатурата. — Ще се свържа с моя суперкомпютър у дома, във Вашингтон. Разработил съм доста добър софтуер, с чиято помощ… — Той прехапа устни. — О, не! Емиле, това беше долен номер…

— Какво има? — взря се в екрана Джон. Там се беше появило някакво съобщение на френски.

— Какво е станало? — разтревожено попита Ранди.

— Не съм очаквал такава подлост… — фучеше Марти. — Как се осмеляваш, Емиле?! С какво право?! Ще съжаляваш за това…

Джон прочете на Ранди и Питър съобщението, което гласеше:

Мартин,

Очаквах от теб по-добри защитни мерки. Съветвам те да бъдеш по-предпазлив. Не забравяй какво имаш насреща си. Блокирах те отвсякъде, вече си вън от играта. Аут. Какво си мислеше — че ученикът може да надмине учителя?

Емил

Марти вирна глава.

— Почакай, Емиле… Ще видим кой ще се смее последен. Аз съм Паладин, Белият рицар. На моя страна са силите на светлината. Силите на мрака ще трябва да отстъпят!

Лицето му придоби решително, съсредоточено изражение и пръстите му отново пробягаха по клавиатурата. Опитваше се да възстанови прекъснатата от Шамборд връзка със софтуера си. Джон, Питър и Ранди чакаха, без да помръдват, с напрегнати, сериозни лица. Времето изтичаше…

На челото на Марти се бяха появили ситни капчици пот.

Най-после той въздъхна и погледна приятеля си.

— Нищо не става. Но ще се добера до него! Трябва да има и друг начин…

Недалеч от Бусмле сюр Сен, Франция

В мрачната оръжейна зала, която беше превърнал в свое работно помещение, Емил Шамборд се взираше в екрана на компютъра си. Както и предполагаше, Целербах се беше опитал да се свърже с компютърната система у дома си и се беше натъкнал на малка изненада. Ха-ха. Доскорошният му колега му беше погодил лоша шега. Шамборд можеше да си представи физиономията на наперения, арогантен американец. Така му се падаше. Но главното беше, че сега щеше да проследи връзката и да открие местонахождението му. И той веднага се залови за работа.

— Доктор Шамборд? — чу се изведнъж зад гърба му гласът на капитан Бонард.

Емил Шамборд вдигна глава.

Бонард взе един стол и седна до него. Лицето му беше мрачно.

— Току-що се получи доклад от Париж. Показали са снимката на Целербах на продавача и… той не го е разпознал. Очевидно някой друг е купил лаптопа с неговата кредитна карта. Вероятно някой от приятелчетата на Джон Смит. — Той въздъхна. — Но е бил даден адресът във Вашингтон. Никакви координати в Париж, нито дори телефон за връзка, нищо.

По лицето на Шамборд пробяга усмивка.

— Спокойно, приятелю. За наш късмет Целербах реши да посети софтуера си у дома, така че сега просто ще се помъча да го проследя. Естествено, той е взел всички предпазни мерки, прехвърлил е сигнала през множество сървъри, направил е всичко необходимо, за да ми попречи…

— Как тогава ще го проследиш? — намръщи се Бонард. — На какво разчиташ?

— На ДНК компютъра си — спокойно отвърна Шамборд. — След броени минути ще имаме телефона, който търсим. А така също и адреса на Целербах в Париж. След което ще ти разкрия плана си, благодарение на който ще сложим край на преследването веднъж завинаги.

(обратно)

Трийсет и пета глава

Париж, Франция

— И така, вече сме наясно със ситуацията — Джон изгледа поред Ранди, Питър и Марти. — Освен това знам, че агенциите ни са мобилизирали хората си и всички работят по въпроса. Правителствата също са в състояние на повишена готовност. Нашата задача е да свършим онова, което те не могат. От разказа на Марти стана ясно, че вторият прототип е извън Париж, някъде на около два часа път. Е, да видим какво още знаем и какво — не.

— Имаме насреща си един кабинетен учен и един обикновен младши офицер — обади се Ранди. — Питам се… дали е възможно сами да са организирали всичко или някой стои зад тях?

— И аз си задавам същия въпрос — замислено каза Джон. — Имам чувството, че някой държи конците. Някой, който засега остава в сянка. Да видим… След експлозията в „Пастьор“ баските „отвличат“ Шамборд и го закарват в Толедо, където го предават в ръцете на „Щита с полумесеца“. После се връщат в Париж, отвличат Терез и отново я водят в Толедо. Междувременно Бонард все още е в Париж. Мавритания е бил в Париж, след това отскача до Толедо… Какво излиза? Пътищата на двамата французи се пресичат едва във вилата в Алжир. Мавритания продължава да смята, че тримата са екип, и разбира грешката си едва в Гренобъл… И така… кой е замислил цялата схема и следи за изпълнението й, като координира действията на отделните участници? Кой дирижира всичко? Би трябвало да е някой, който е близък и на двамата французи…

— И който разполага с много пари — добави Питър.

— Така е — кимна Ранди. — Откак се е разделил с Бен Ладен, финансовото състояние на Мавритания не е цветущо. Предполагам, че Шамборд и Бонард са поели грижата да осигурят средства за цялата операция. Съмнявам се обаче, че един армейски капитан и един академичен учен притежават необходимите суми в личните си банкови сметки.

— О, Емил не е богат — намеси се Марти. — Знам го със сигурност. Той живее повече от скромно и освен това… трудно се оправяше със собствения си бюджет, какво остава за финансирането и разпределянето на средствата на цяла организация. Не, това определено не е неговото амплоа.

— Остава Бонард… — въздъхна Джон. — В началото бях склонен да мисля, че Шамборд е мозъкът, а капитанът — организаторът, човекът, който се грижи за практичната страна. Не му липсва амбиция — успял е да се издигне доста бързо. Но пък, от друга страна… не притежава качествата на истински лидер, способен да събере хората и да ги поведе. Наполеон също се е издигнал от тълпата, но Бонард не е Наполеон. Разликата е огромна… Жена му е от богато семейство, но тук става въпрос за средства от съвсем друг мащаб… Отново няма място за сравнение. Следователно… и Бонард отпада, освен ако не пропускам нещо.

Докато Джон, Ранди и Питър продължаваха да обсъждат болната тема, Марти се облегна назад на възглавниците, затвори очи и остави мисълта си да се рее, следвайки своя собствен ход. Съзнанието му се изпълни с цветовете, миризмите и звуците на последните седмици преди експлозията. Споменът ставаше все по-ярък, почти осезаем. Усещанията бяха живи — трескавото въодушевление въпреки умората, трепетът, съпътстващ всяка следваща стъпка; напрегнатият размисъл; безсънните нощи; хапването набързо; вълнението при всеки, макар и малък, успех… Неусетно лабораторията се беше превърнала за него във втори дом, позната му беше всяка педя от пространството, заключено между четирите й стени.

И изведнъж си спомни. Рязко се надигна и отвори очи.

— Това е! — заяви тържествуващо.

— Кое по-точно? — попита Джон.

Погледите на тримата бяха вперени в Марти.

— Джон спомена Наполеон… Може би това ми помогна да направя връзката. Освен това си зададохме въпроса не пропускаме ли нещо. И аз се сетих… какво ми се губи. Нали знаете, че ако разглеждаме една и съща информация по един и същ начин… обикновено тъпчем на място и не стигаме доникъде. Мисля, че открих липсващата брънка от веригата. Неизвестното, което ще ни помогне да решим уравнението.

— Кое е то, Март? — нетърпеливо попита Джон.

— Отговорът на въпроса „защо?“. Защо Емил прави всичко това? Мисля, че ключът е думичката „Наполеон“.

— И каква е връзката с Наполеон?

— Не си ли спомняш, Питър? Бях ти казал…

Питър свъси вежди, опитвайки се да си спомни, но Марти продължи развълнувано, като размахваше ръце:

— Онази вечер… когато отидох в лабораторията и видях трупа, с периферното си зрение забелязах и още нещо — липсващата картина. Стори ми се странно, но не обърнах особено внимание… Сега разбирам, че не е било нещо маловажно. Дори напротив!

— Чакай, чакай… Каква картина? — попита Джон.

— Картината от стената. Беше репродукция, но Емил много си я обичаше. Наричаше се… „Завръщането на Великата армия от Москва“ или нещо подобно. — Той скочи от леглото и закрачи напред-назад из стаята. — Изобразяваше Наполеон, който се завръща от опожарената Москва, увесил нос, следван от останките от армията си. Наполеон е на бял кон, останалите яздят след него в снега с посърнали лица. Много тъжна гледка…

— И ти забеляза, че картината липсва?

— Да, но като се имат предвид обстоятелствата, това беше последното, за което мислех тогава. И все пак фактът остана в съзнанието ми като нещо, за което не можех да намеря обяснение.

— На мен също ми се струва странно — намеси се Ранди. — За какво им е на баските тази картина, която дори не е оригинална, така че не струва кой знае колко…

— Именно! — Лицето на Марти пламтеше от вълнение. — Изобщо не им е трябвала. Излиза, че си я е взел самият Емил!

— Чак толкова много ли е означавала за него? — в гласа на Ранди се долавяше известно съмнение.

— Очевидно — отвърна Джон. — Разбирам какво има предвид Марти. Това обяснява много неща… Например какво се е въртяло в главата на Шамборд и го е накарало да обърне гръб на досегашния си живот и да тръгне с терористите.

Питър се приближи до прозореца, надникна иззад пердето и огледа тъмната улица.

— Има и още нещо, което мисля, че трябва да знаете. МИ-6 ме натовари със задачата да се поразровя в нещо, което може да има връзка с нашия случай. Преди няколко дни загубихме генерал Арнолд Мур от висшето командване. В самолета му е била поставена бомба. Последното, което знаем за него, е, че искал да разговаря с премиера на четири очи. Имал някаква строго поверителна информация. Е, срещата му с премиера така и не се осъществила. Дори не знаем за какво точно се е отнасяла информацията. Намекнал само, че е във връзка с електронната атака върху комуникационните системи на Съединените щати.

Питър се извърна от прозореца. Лицето му беше мрачно.

— Използвах контактите си, за да науча повече за последните часове на Мур — продължи той. — Оказа се, че на борда на френския самолетоносач „Шарл дьо Гол“ се е провела свръхсекретна среща на генерали от върховното командване. Мур е представлявал Великобритания. Освен него са присъствали генерали от Франция, Италия и Германия. Установена е самоличността на немския генерал — Ото Битрих. Организатор на тази среднощна сбирка е бил заместник-главнокомандващият НАТО, стар познайник на Джон, генерал Роланд ла Порт. Странно е, че в същото време в НАТО изобщо не е била издавана разпоредба за провеждането на подобно мероприятие…

— Роланд ла Порт е бил организатор на срещата? — повтори Джон.

— Самият той, от кръв и плът — кимна Питър.

— А капитан Бонард е неговата дясна ръка…

— Точно така…

Мина известно време преди Джон да заговори отново:

— Отначало си мислех, че капитан Бонард се възползва от доверието на Ла Порт, за да осъществи целите си… Ами ако е обратно? Ако всъщност Бонард е оръдие на Ла Порт? Ла Порт спомена, че е бил натоварен от военното командване да контролира работата на Шамборд. Ами ако е запазвал за себе си част от информацията? Още повече, че доколкото разбрах, с Шамборд са близки приятели…

Марти спря да крачи, като поразен от гръм.

Питър бавно кимна, а Ранди промълви:

— Има логика в това…

— Роланд ла Порт разполага с много пари — разпалено каза Марти. — Огромни суми. Емил ми е разказвал за него. Наричаше го „истински патриот, човек, който милее за Франция и е загрижен за бъдещето й“.

— Достатъчно богат ли е, за да финансира тази операция?

Погледите отново бяха вперени в Марти. Той кимна.

— Мисля, че да.

— Каква стана тя… — промърмори Питър. — Не друг, а заместник-главнокомандващият НАТО… Акълът ми не го побира.

Джон си спомни гордата, царствена осанка на французина, властното му излъчване. Наполеон и изгубеното величие на Франция… Липсващата репродукция, изобразяваща началото на края…

Той се обърна към приятелите си:

— И вие ли си мислите, каквото и аз?

— Най-вероятно — отвърна Питър. — Ако Шамборд е виждал в Ла Порт човека, призван да възроди Франция…

— В такъв случай може би и аз трябва да спомена една подробност, която ми направи впечатление — замислено каза Джон. — Може да се окаже дреболия, но пък кой знае?

— За какво става въпрос? — попита Марти.

— За един замък, построен от червеникав камък. Видях го на едно от маслените платна в дома на Ла Порт в Париж. По-късно видях снимка на същия замък в кабинета му в НАТО. Явно това място… играе някаква роля в живота му, щом толкова държи да го вижда пред очите си.

Марти забърза към леглото и отново взе лаптопа в скута си.

— Да видим… Ще проверя и финансовото състояние на Ла Порт… Просто за да сме сигурни.

Ранди се обърна към Питър:

— А за какво точно е ставало въпрос на онази среща на генералите? Може би това ще ни насочи…

— Ще гледам да разбера — смигна Питър. — А вие двамата междувременно не е зле също да се опитате да се свържете с началството. Току-виж сте научили нещо ново…

И докато Марти се включваше в Интернет, тримата излязоха, за да потърсят телефон.

Джон позвъни на Фред Клайн по свръхсекретната линия от кабинета на доктор Камерън.

— Успя ли да откриеш Шамборд и проклетата машина? — попита Фред без всякакво предисловие.

— Още не. Интересува ме всичко, каквото знаеш за капитан Дариус Бонард и генерал Ла Порт. Какви точно са взаимоотношенията им?

— Познават се отдавна… — въздъхна Фред. — Нали вече ти казах…

— Съществува ли вероятност единият да прикрива другия?

— Генералът е спасил живота на капитан Бонард по време на операцията „Пустинна буря“. И Бонард му е много задължен… а генералът е привързан към него като към син… Но защо ми се струва, че всичко това вече го знаеш?

— Така е. Все пак искам да чуя всичко… Може да си пропуснал да ми кажеш нещо или да ми е убягнало от вниманието.

Той изслуша внимателно шефа си. Картината вече започваше да му се изяснява.

— Откъде този интерес към Бонард и Ла Порт, Джон? — попита накрая Фред. — Не се ли отклоняваш от непосредствената си задача? Времето изтича, по дяволите! Няма ли поне да ми кажеш какво си намислил? Стоя тук и се побърквам от притеснение…

Смит му каза за съществуването на втория прототип.

— Какво?! — избухна Фред. — Видя ли сега?! Казах ли ти, че трябваше да ликвидираш Шамборд при първа възможност?!

— Кой е предполагал, че има втори прототип?! — на свой ред повиши глас Джон. — Да, исках да запазя живота на Шамборд, защото вярвах, че още може да бъде полезен на хората! Имах право да взема решение и го направих! Все още не знаех, че всичко е било театър и че Шамборд не само не е жертва на терористите, а сам е в дъното на всичко! Ти знаеше ли?!

— Добре, станалото станало — вече по-спокойно отвърна Клайн. — Сега трябва да помислим как ще се доберем до прототипа. Имаш ли някаква идея?

— Още не — призна Джон. — А така също нямам и най-малка представа къде е въпросният прототип. Освен, че е някъде във Франция, на два-три часа път от Париж. И че няма повече да отлагат удара, който замислят. Можеш да предупредиш президента. Трябва да имаме готовност… Ще ти се обадя пак веднага щом имам някакви новини за теб.

Джон прекъсна връзката и се върна тичешком в стаята на Марти. Всяка минута му беше скъпа.

Питър се беше свързал с генерал Битрих от кабинета на болничния счетоводител и сега напразно се мъчеше да изкопчи нещо от железния германец.

— Генерал Битрих, разберете, че за нас тази информация е изключително важна!

— Сигурно е така, хер Пауъл, но за съжаление, не мога да ви бъда полезен.

— Генерал Битрих, знам, че сте били на тази среща… Знам, че е присъствал и един от нашите генерали, сър Арнолд Мур, който загина при нещастни обстоятелства преди няколко дни. Ако ви кажа, че смъртта му не е била случайна, ще бъдете ли по-склонен да ни съдействате?

— Какво значи „не е била случайна“? — глухо попита генерал Битрих. — Искате да кажете, че Мур е бил убит?

— Да, генерал Битрих. Потвърди се, че в самолета му е била поставена бомба. Опасяваме се, че хората, поръчали убийството на Мур, планират атака срещу Съединените щати. Както виждате, нещата са сериозни. Затова още веднъж ви моля да ни кажете за какво точно ставаше дума на срещата. Може би това ще ни помогне да ги спрем и да предотвратим истински апокалипсис…

Последва дълга, напрегната пауза.

— Добре тогава… — каза най-после генерал Ото Битрих. — Френският генерал Ла Порт изрази желанието си да създадем интегрирана общоевропейска армия, която с нищо да не отстъпва на американската. — Той говореше бавно, сякаш претегляше всяка дума. — Според него НАТО бил неудачен вариант, целящ да постави Европа в подчинена, зависима позиция. Единственият начин да се противопоставим на хегемонията на Съединените щати, за да не се превърнем във васални държави, бил да обединим военната си мощ. Тогава сме щели да си извоюваме позиции на световна свръхсила и да се предпазим от политическо, икономическо и културно обезличаване. Ла Порт смята, че имаме потенциала за това…

— С други думи, той призовава да се обяви война на Съединените щати?

— Нещо такова… Открита конфронтация. Според него такава война вече се води — по много фронтове.

— А… какво смятате вие, генерале?

Битрих отново помълча.

— В много отношения споделям мнението му, хер Пауъл…

— Но?

Битрих се поколеба.

— Но има нещо, което ви смущава, нали, сър? — настоя Питър. — Какво е то? Какво е искал да съобщи генерал Мур на премиера и е трябвало да плати за това с живота си?

— Предполагам… подозираше, че генерал Ла Порт ще се опита да докаже твърдението си, че не бива да разчитаме на закрилата на американците, тъй като те… не са в състояние да защитят дори себе си.

— Как би могъл Ла Порт да докаже подобно твърдение? — с нарастваща тревога запита Питър.

Отговорът потвърди страховете му.

Ранди ядосано затвори телефона във фоайето. В Ленгли нямаха никакви новини за генерал Ла Порт и капитан Бонард. Молеше се поне на Джон и Питър да им е провървяло да научат нещо.

В стаята на Марти Джон беше застанал на пост до прозореца, а Марти съсредоточено се взираше в лаптопа си.

— Нищо — въздъхна Ранди. — Лоша работа…

— Генерал Ла Порт е спасил живота на Бонард в „Пустинна буря“ — каза Джон, без да откъсва поглед от улицата. Стори му се, че вижда някаква фигура да се промъква в сенките. — Оттогава Бонард се е превърнал в негова вярна сянка и е готов на всичко за генерала.

Фигурата беше изчезнала.

— Охо… Виж ти… — промърмори Марти, загледан в екрана. — Семейството на Ла Порт притежава стотици милиони долари. Близо половин милиард.

Джон подсвирна.

— Като нищо би могъл да финансира една-две терористични акции с тези пари.

— Определено… Ла Порт напълно отговаря на търсения профил. Сега, като се замисля, си спомням колко често Емил говореше за Франция… за това, че не получавала признанието, което заслужава. Твърдеше, че страна с такава героична история е достойна да има славно бъдеще и че само трябва да се намерят хора, способни да я поведат напред. Ла Порт беше неговият герой, недооценен според него. Понякога той така се увличаше да изтъква качествата му и да негодува, че човек като него е подчинен на някакъв американец, че като че ли забравяше, че самият аз съм американец… Разбираш ли защо вече съм напълно сигурен, че Емил е взел картината — тази картина е неговият стимул, неговото вдъхновение… Тя укрепва решимостта му да стигне докрай — в името на Франция.

— Да… всичко пасва — съгласи се Джон. — Добра работа свърши, Март. Да си призная, учуден съм, че успя да проникнеш до банковите сметки на Ла Порт.

— Шегуваш ли се? За мен това беше просто като детска игра…

— А направи ли справка за червения замък?

— Ей сегичка…

В този момент Питър влезе задъхан.

— Разговарях с генерал Ото Битрих… Оказа се костелив орех, но като разбра, че смъртта на Мур не е нещастен случай, стана по-разговорлив. Срещата на борда на „Дьо Гол“ е била организирана от Ла Порт, който се опитал да прокара идеята си за обединена Европа, независима от Съединените щати. За тази цел трябвало да бъде създадена единна интегрирана армия, която да гарантира утвърждаването на Европа като световна свръхсила. Онова, което беше обезпокоило Битрих, предполагам, е същото, което Мур е искал да сподели с премиера — Ла Порт намекнал, че американците имат проблеми с комуникационните системи и нищо чудно да се окаже, че не са в състояние да защитят сами себе си от външни атаки.

Джон едва не подскочи.

— Съединените щати не бяха информирали съюзниците за срива в комуникационните системи, за да не всяват излишна паника.

— Именно. Излиза, че Ла Порт по никакъв начин не би могъл да знае това, освен ако…

— Освен ако сам не стои зад всичко това!

— Битрих прозрял зад думите на Ла Порт някакви скрити намерения, но отначало си казал, че позволява на личната си неприязън към френския генерал да повлияе на преценката му. Но когато научи, че в самолета на Мур е била поставена бомба, се убеди, че нещата действително са сериозни.

— Ако наистина Ла Порт планира атака срещу Съединените щати, кога най-вероятно би се опитал да я осъществи?

— Още тази вечер. — Изражението на Питър беше сурово. — В понеделник е запланувана тайна среща на Съвета на Обединените нации, на която ще бъде проведено важно гласуване. На Ла Порт ще са му необходими доказателства в подкрепа на становището му и той ще се погрижи да ги осигури…

В настъпилото напрегнато мълчание се чуваше само тиктакането на часовника върху нощното шкафче.

Джон отново надникна през прозореца и забеляза двама мъже, които имаше чувството, че беше виждал и преди.

— Мисля, че открих… — вдигна глава Марти. — „Шато ла Руж“. Червеният замък. Това ли е?

Джон се приближи до компютъра и погледна екрана.

— Да. Това е замъкът от картината! Къде се намира той, Марти?

— Да видим… стар, средновековен замък, от червен гранит… Намира се в Нормандия!

— Това е на около два часа път от Париж — кимна Питър. — Напълно е възможно вторият прототип да е бил закаран там.

— Знаете ли какво си мисля? — каза Джон. — Ако бях на мястото на Ла Порт, щях да избера за начало на атаката полунощ — тогава в Ню Йорк е шест вечерта, а в Калифорния — три следобед. Час пик на територията на Америка. В същото време във Франция вече е нощ, а терористите обичат да действат под прикритието на мрака…

Ранди погледна часовника.

— Наближава девет… Ако Джон е прав…

— … трябва да побързаме — тихо каза Питър.

Преди това Джон трябваше да се обади на Фред Клайн. За последен път хвърли поглед надолу към улицата и възкликна:

— Имаме гости! Двама току-що влязоха през предния вход! Въоръжени са. Проклятие…

Ранди и Питър грабнаха оръжията си. Ранди се спусна към вратата.

В този миг Марти ахна.

— Какво става тук?! Изгубих връзката с Интернет! Не може да бъде…

Питър изключи модема и бързо вдигна телефона.

— Няма никакъв сигнал…

— О, не! — пребледня Марти. — Само това не! Прекъснали са връзките…

Ранди открехна вратата и се ослуша.

(обратно)

Трийсет и шеста глава

Коридорът на етажа беше тих и безлюден.

— Хайде! — прошепна Ранди. — Да изчезваме! Знам къде е задният изход. Забелязах го, като ходих да търся телефон.

Марти бързо прибра лекарствата си, Джон грабна лаптопа и тримата последваха Ранди. Промъкнаха се безшумно по коридора покрай затворените врати на болничните стаи. Разминаха се с една от сестрите, която ги изгледа стреснато.

Долу, откъм фоайето, се чу гневният глас на доктор Камерън:

— Къде?! Как си позволявате да нахълтвате въоръжени в клиниката ми?!

Ускориха ход. Лицето на Марти беше зачервено от бързане. Минаха покрай асансьорите и Ранди посочи противопожарния изход в дъното на коридора.

Зад тях, нагоре по стълбите, вече кънтяха стъпки.

— Сега накъде?! — задъхано попита Марти, но Ранди само му изшътка.

Хукнаха надолу по противопожарните стълби. Спряха чак най-долу, пред някаква врата.

Ранди понечи да я отвори, но Джон я спря.

— Знаеш ли къде ще излезем?

— Предполагам, в мазето. Минахме първия етаж.

— Добре, но след мен.

Ранди сви рамене и отстъпи назад. Джон пъхна лаптопа в ръцете на Марти, измъкна закривения нож от джоба си и открехна съвсем леко вратата. Боеше се, че тя ще изскърца, но пантите явно бяха смазани наскоро и не се чу никакъв звук. Джон надзърна и видя нечия сянка. Затаи дъх и се обърна назад, като сложи пръст на устните си. Останалите кимнаха безмълвно.

Джон проследи накъде ще отмине сянката и се измъкна навън.

Лъхна го миризма на бензин. Бяха се озовали в подземен гараж, недалеч от двата асансьора. Един мъж с цивилни дрехи, с „Узи“ в ръце, крачеше с гръб към тях.

Джон се спусна към него, но изведнъж мъжът се извърна. Пръстът му беше на спусъка. Джон хвърли към него ножа и отскочи назад приведен.

Афганският нож не беше предназначен за мятане, но все пак свърши работа. Одраска хълбока на мъжа миг преди да натисне спусъка. Той трепна и вместо в Джон куршумите се забиха в пода до краката му.

Без да губи време, Джон се хвърли напред и удари мъжа в гърдите с рамо. Той залитна и се опря на една от паркираните коли. Джон замахна отново — този път с юмрук към лицето му. От носа на мъжа рукна кръв, но това само го разяри. Той изръмжа и вдигна узито. Целеше се в главата на Джон, но в последния миг той успя да се приведе.

Зад гърба му прозвуча глух изстрел и от гърдите на мъжа с узито бликна кръв. Той се свлече на земята.

Джон рязко се извърна.

— Съжалявам, че се намесих — промърмори Питър, — но нямаме излишно време. Трябва да изчезваме от тук! Автомобилът, който взех под наем, е паркиран отвън. С него докарах Марти насам. Ранди, виж какво има в джобовете си приятелчето, Джон, ти вземи оръжието му и да побързаме!

Бусмле сюр Сен, Франция

В живота на човек има съдбовни моменти и Роланд ла Порт знаеше, че това е един от тях. От едрото му мускулесто тяло, облегнато на балюстрадата на най-високата кула на замъка, се излъчваше непоколебимост. Той се взираше в нощното небе — замъкът беше кацнал на хълма и тук, от кулата, звездите изглеждаха толкова близо, сякаш можеше да ги докосне с ръка.

Фамилната крепост беше построена недалеч от руините на замък от епохата на Карл Велики, а той пък от своя страна е бил издигнат върху останките от древно римско укрепление. Историята на това място беше преплетена с историята на рода Ла Порт и свързана със съдбата на цяла Франция.

Тази мисъл винаги го беше изпълвала с гордост. И с чувство за синовен дълг.

Още от дете беше привързан към това място, което пазеше спомена за дедите му. Копнееше да дойде тук и в нощи като тази лежеше в леглото с широко отворени очи и сънуваше наяве. Виждаше в мечтите си брадатия франкски воин Даговик, героя на фамилните предания; представяше си славните подвизи, за които беше чел в старите хроники на рода Ла Порт… Едва десетгодишен се беше научил да разчита тези старинни ръкописи — заради тях упорито се бореше с латинския и старофренския, те даваха храна на въображението му и оставяха във впечатлителната детска душа своя отпечатък. Вече възрастен, не беше обърнал гръб на наследството на миналото, а се отнасяше към него дори още по-сериозно. Не се задоволяваше само с носталгичните спомени, а беше твърдо решен да даде своята дан, за да върне отминалата слава на Франция, да се покаже достоен за гордото име, което носеше.

— Генерале? — пристъпи към него капитан Бонард. — Доктор Шамборд каза, че ще бъде готов след час.

— Някакви новини за Смит и компания?

— Не, сър — притеснено отвърна Бонард. — От клиниката следите им се губят…

Той се замисли за неуспешната операция и за убития легионер в подземния етаж.

— Жалко, че загубихме един от хората си… — каза Ла Порт, като че ли четеше мислите му. — Но на война — като на война. Понякога цената, която трябва да се плати, е твърде висока, но главното е да изпълним мисията си. Нищо не бива да ни спре. — Той добави с по-мек глас: — Когато всичко свърши, ще изпратя съболезнователно писмо на семейството, за да изразя своята признателност за саможертвата на сина им.

— Той изпълни своя дълг, умря като истински французин. — Очите на Бонард мрачно блестяха. — Каква по-достойна смърт?

На магистралата на път за Бусмле сюр Сен

След като излязоха от Париж и се увериха, че никой не ги следи, спряха на една бензиностанция и тримата — Джон, Питър и Ранди, се втурнаха да търсят телефон, за да споделят опасенията си, свързани с Ла Порт, Шамборд, Червения замък и предстоящия удар, с шефовете си. В джобовете на простреляния от Питър мъж не бяха открили нищо, освен малко джобни пари, цигари и пакетче М&М. Но на пръстена му бяха гравирани инициалите на Френския чуждестранен легион.

Джон влезе в една от телефонните кабинки и вдигна слушалката. Не чу никакъв сигнал. Пусна монета — нямаше никаква промяна. Натисна вилката, но линията беше глуха, така както и по-рано, в стаята на Марти. Озадачен, той остави слушалката. Започваше да се притеснява.

Ранди и Питър също скоро се върнаха при колата.

— Успяхте ли да се свържете? — Още докато задаваше този въпрос, Джон прочете отговора по угрижените им лица.

— Тази работа никак, ама никак не ми харесва… — промърмори Питър.

Ранди извади клетъчния си телефон и набра някакъв номер.

— Да видим… — Лицето й изведнъж пребледня. — О, не! Какво, по дяволите, става тук?!

— Да… — поклати глава Питър. — Малко помощ от агенциите ни нямаше да ни навреди в такъв момент.

— Аз лично не бих имала нищо против едно подкрепление от… армейски батальон, който да ни чака в замъка на Ла Порт — подхвърли Ранди.

Разтревожен не по-малко от останалите, Джон се отправи към магазинчето на бензиностанцията. Вътре имаше телевизор, който не беше включен, но радиото работеше.

Точно когато Джон влизаше в магазина, музиката спря и гласът на говорителя обяви, че слушат местната радиостанция.

— Знаете ли, телефоните отвън не работят — обърна се Джон към продавача.

— О, да… — сви рамене мъжът. — Много неприятно. Вече няколко души се оплакаха. Телевизорът също не работи, само местните радиостанции. Няма кабелна връзка.

— И… от кога е така?

— Някъде от девет. Вече близо час…

Изражението на Джон не се промени. По същото време Марти беше загубил връзката с Интернет.

— Дано скоро да отстранят повредата…

— Не знам как ще стане — въздъхна мъжът. — Няма как да съобщя, като не работят телефоните…

Джон побърза да се върне при колата. Ранди току-що беше заредила резервоара и бяха готови за тръгване. Джон им съобщи последните новини.

— Това е само работа на Емил! — избухна Марти. Той не беше взел лекарство, за да е във форма, когато открият компютъра. — Този подлец! Значи все пак го е направил… Точно от това се боях! Прекъснал е всички комуникации — и обикновени, и безжични!

— Но тогава… как самият той ще се включи в мрежата? — недоумяващо попита Ранди.

— Той разполага с ДНК компютър — натъртено отвърна Марти. — За него не е проблем да се свърже със сателитите…

— В такъв случай не е зле да тръгваме — каза Питър, като отвори багажника. — Я елате насам за минутка.

Марти надникна в багажника и ахна.

— Питър… Та това е… същински арсенал!

Той отстъпи назад.

— Избирайте — кратко каза Питър.

В багажника имаше струпани пушки, автомати, пистолети и амуниции.

— Добре си се заредил… — отбеляза Джон.

— Как иначе? — ухили се старият агент. — Мотото ми е: „Никога неподготвен.“

Джон имаше узи, но си избра и един пистолет за всеки случай…

— Не, благодаря — решително поклати глава Марти.

— Случайно да ти се намират катерачески приспособления и въздушен пистолет? — делово попита Ранди. — Може да потрябват — стените на замъка изглеждат високи.

— Имам точно каквото ти трябва — увери я Питър. — Бях ги взел на заем и съм забравил да ги върна. Тц-тц-тц… много съм разсеян.

Седнаха в колата, без да губят повече време, и Питър наду газта. Насочиха се към магистралата, която отиваше на запад, към Нормандия, където се надяваха да открият генерал Ла Порт и ДНК компютъра.

На задната седалка Марти кършеше ръце.

— Значи ще трябва да се оправяме сами?

— Да — отвърна Джон. — Ще трябва да разчитаме само на себе си.

— Малко съм нервен… — призна Марти.

— Така трябва — увери го Питър. — Това те поддържа във форма. Но все пак погледни на нещата от добрата им страна. Можеше и да е по-зле. Представи си, че се намираше в точката, която онези маниаци са взели на прицел.

Недалеч от Бусмле сюр Сен

Емил Шамборд се спря пред вратата на стаята, където беше затворена дъщеря му. Вече няколко пъти напразно се беше опитвал да обясни виждането си на Терез — тя отказваше да го слуша. Това го натъжаваше. Не само че много обичаше дъщеря си, но и винаги я беше уважавал, ценеше таланта й, способността й да дава всичко от себе си, без да мисли за финансови облаги. Неведнъж я бяха канили в Холивуд, но тя упорито отклоняваше поканите, защото знаеше към какво се стреми. Беше сценична актриса със свое разбиране за изкуството и не гонеше евтина популярност. Чужди й бяха стандартите на американското общество, които и баща й презираше. Цялата тесногръда жалка етика на Америка се побираше в думите на един техен издател: „Добрият писател е богат, следователно богатият писател е добър.“ Същото се отнасяше и за артистите, и за учените. Тази йерархия на ценностите винаги го беше отблъсквала. Терез очевидно споделяше неговите разбирания. Защо тогава отказваше да приеме съпротивата му срещу тиранията, която Америка се опитваше да наложи на целия свят?

Той въздъхна, поклати глава и отключи тежката дъбова врата. Пристъпи навътре и се приближи до прозореца, където беше застанала Терез, загърнала раменете си с едно одеяло. Въпреки че в камината гореше буен огън, а на пода бяха постлани килими, от каменните стени се излъчваше хлад и в стаята беше усойно като в пещера.

Терез дори не погледна към него. Тя се взираше в обсипаното със звезди небе. Баща й застана до нея и също се взря навън в нощта. Призрачната светлина на луната озаряваше обраслия с трева крепостен ров и гористите възвишения отвъд него.

— Време е, Терез — тихо каза той най-после. — Наближава полунощ.

Тя извърна глава към него.

— Значи, все пак ще го направиш? Надявах се да се вразумиш… да се опомниш.

— Защо не искаш да проумееш, че всичко, което правя, е в името на Франция?! — повиши глас Шамборд. — Ако искаме европейските народи да запазят своята идентичност и американците да престанат да промиват мозъците ни, трябва да вземем мерки! Аз гледам напред, мисля за бъдещето, за ценностите, които ще оставим на следващите поколения. Американците ги интересува само едно: как да смъкнат кожата от гърба ти. Те измерват всичко с пари. — Той сви презрително устни.

Терез продължаваше да го гледа изпитателно, като че ли наблюдаваше под микроскоп някакво неизвестно досега насекомо.

— Каквито и да са недостатъците им, поне не са масови убийци.

— Нима? А какво ще кажеш за последиците от политиката им в Азия, Африка и Латинска Америка?

Терез се замисли, но после тръсна глава и горчиво се засмя.

— Това е демагогия. Теб изобщо не те е грижа за народите от Африка. Просто си търсиш оправдание. Прикриваш стремежа си към власт зад човеколюбиви намерения. Ти си същият като генерал Ла Порт и капитан Бонард.

— Не, дъще. Не мисля за себе си. Желая единствено възхода на Франция. И правото на Европа сама да определя съдбата си. Съжалявам, че не искаш да ме разбереш…

Терез замълча. Най-после взе ръката му в своята и каза с променен, омекнал глас:

— Аз също мечтая за един обединен свят, но свят, който няма да е разкъсван от вражди. Свят, в който хората ще са просто хора и няма да се избиват едни други заради религиозни, расови и културни противоречия. Мечтая за свят, който ще бъде единен, но ще приема различията и нито една нация няма да се стреми да налага господството си над останалите.

— Смяташ ли, че това е светът, който искат американците?

— А ти смяташ ли, че това е светът, който иска генерал Ла Порт?

Шамборд въздъхна.

— Поне със сигурност ще се доближава повече до твоя идеал.

— Защо говориш така? Спомни си колко много са ни помогнали американците след Втората световна война… И на нас, и на немците, и на японците… Защо според теб ще го правят?

— Заради изгодата. За тях всичко си има определена цена. Но цената е твърде висока, Терез — нашите души, сърца и умове, нашата индивидуалност.

— А на каква цена сте готови да постигнете вие целта си? На цената на милиони отнети човешки живота?

— Преувеличаваш, Терез — смръщи се Шамборд. Защо не можеше да отвори очите на дъщеря си, да я накара да прозре истината? — Това ще бъде акт на предупреждение, за да се убеди светът колко голословни и самонадеяни са твърденията на американците, че притежават непробиваема защита, но в същото време жертвите ще бъдат малко. Искаме само да им покажем, че няма да оставим да бъдем асимилирани, че сме способни да окажем съпротива.

Терез пусна ръката му и отново се загледа през прозореца. След малко заговори с тъжен, ясен глас:

— Бих направила всичко, за да те спася, папа. Но също и за да те спра.

Шамборд остана още малко в стаята, но Терез повече не се обърна да го погледне.

Когато излезе, баща й заключи вратата след себе си.

(обратно)

Трийсет и седма глава

Отново спряха, този път на една по-малка бензиностанция, недалеч от селото Бусмле сюр Сен.

Мъжът от бензиностанцията се оказа доста словоохотлив.

— О, да, граф Ла Порт е в замъка. Днес заредих резервоара на лимузината му. Всички много му се радваме, но за съжаление, откак пое командването на НАТО, не му остава време да се отбива тук по-често. Но пък заслужаваше този пост, не ще и дума — такъв достоен мъж…

Джон се подсмихна — чувството за местна гордост беше накарало човека да издигне Ла Порт малко нагоре в йерархията на НАТО.

— Дали е сам? — попита сякаш между другото.

— Уви… — прекръсти се човекът. — Графинята, лека й пръст, се спомина преди доста време… През всички тези години графът един-единствен път е довеждал жена в замъка — една млада дама, но и тя не се е появявала повече от година. Жалко наистина — такъв хубав мъж и още млад, а живее така самотен… Някои казват, че така е редно и по-добре било, че не се занася със селските момичета, но все пак… животът му не ще да е много радостен…

— Понякога войникът е като женен за своята армия — забеляза Ранди, която слушаше с живо участие. — На капитан Бонард сигурно също рядко му остава време за съпругата му?

— А, този ли? Дето е като вярна сянка на графа — все по петите му ходи. Дори не знаех, че бил женен.

Джон отброи няколко евро, за да плати газта, а мъжът го изгледа с любопитство.

— Ами вие… по каква работа насам? Познавате ли се с графа?

— О, да — стари познати сме. Поканил ни е да разгледаме замъка, когато имаме път насам, та решихме да се отбием.

— Е, имате късмет, че го уцелвате. Нали ви казах, напоследък не се задържа много-много тук. Странно, преди малко още някакъв човек питаше за него — такъв един черен… Служил в легиона заедно с генерала и с капитан Бонард. Очите му бяха особени, котешки… А баретата — килната някак странно, англичаните ги носят така.

— Е, благодарим… Ние ще тръгваме — каза Джон и двамата с Ранди се качиха обратно в колата.

— Чухте ли? — обърна се той към Питър и Марти.

Те кимнаха.

— За Абу Ауда ли ставаше въпрос? — попита Марти.

— Най-вероятно. Което значи, че „Щитът с полумесеца“ също са се насочили насам.

— Нищо чудно. Очакваше се, че ще се опитат да освободят Мавритания, да си върнат ДНК компютъра и да отмъстят на французите.

— Става интересно… — промърмори Джон. — От една страна, това ще усложни нещата, но от друга — може и да ни помогне.

— Как?

— Като отвлече вниманието на французите. Не знаем колко са легионерите в замъка, но сигурно не са малко.

Десетина минути пътуваха мълчаливо в нощта, по озарения от лунната светлина път. Минаваха покрай ябълкови градини и ферми, в които се произвеждаше прочутият френски калвадос. Откакто излязоха от магистралата, почти не бяха срещали други автомобили. Най-после Ранди посочи напред:

— Ето го!

— Истински средновековен замък! — възкликна Марти. — Непристъпна крепост! Да не очаквате да се катеря нагоре по стените като коза?! Не сте познали!

„Шато ла Руж“ се оказа мрачен, суров замък, доста по-различен от великолепните благороднически имения край Бордо и по долината на река Лоара. Озареният от лунната светлина гранит изглеждаше кървавочервен. Кацнал на стръмен хълм, недалеч от руините на древна крепост, замъкът зловещо аленееше в нощния мрак.

Питър го огледа преценяващо.

— Доста е старичък… Още от нормандската епоха — дванайсети-тринайсети век, а нищо чудно и да е от времето на Хенри Втори. Замъците от по-ново време са значително по-елегантни и не толкова масивни.

— Впечатлена съм от познанията ти в областта на архитектурата, Питър, но по-добре кажи как смяташ да се прехвърлим вътре, без да ни забележат?

— Аз не участвам — категорично заяви Марти.

— Не е толкова трудно — увери ги Питър. — Замъкът изглежда модернизиран, което ще ни улесни значително. Крепостният ров е запълнен, решетъчната порта е махната, хълмът е затревен и превърнат в парк… Освен това едва ли ще ни залеят с врящо олио и дъжд от стрели…

— Само това оставаше — настръхна Марти. — Благодаря ти, Питър, ако знаеш как ми олекна…

Питър угаси фаровете и спря колата зад едно възвишение. От тук ясно се виждаше алеята, която отвеждаше към замъка. От двете й страни бяха засадени красиви лехи. По всичко личеше, че членовете на фамилията през последните два века не се бяха страхували от вражески атаки. Техният наследник обаче явно имаше неприятели или не обичаше неканените гости, защото порталът на замъка се охраняваше от двама въоръжени мъже.

— Френски легионери — незабавно констатира Питър.

— Ти все много знаеш — подхвърли Марти, който беше изпаднал в опакото си настроение. — Откъде си толкова сигурен?

— Мой малък приятелю, това просто не може да се обърка — снизходително отвърна Питър. — Армията на всяка страна си има свой стил, свои традиции, свой маниер на обучение. Можеш да познаеш къде служи някой само по стойката, по маршировката, по начина, по който отдава чест, а и по това, дали държи пушката на лявото или на дясното си рамо. Но това са тънкости, които се усвояват с течение на времето.

— Мерси — отвърна Марти. — Съветвам те да поработиш върху френския си — произношението ти е отвратително.

— Вижте! Там горе! — възкликна Джон, забелязал зад каменната балюстрада перките на хеликоптера. — Знаех си, че Шамборд и Бонард са тук.

— Прекрасно — каза Ранди. — Остава само и ние да влезем вътре и да се доберем до ДНК компютъра.

— Не виждам защо да не успеем — сви рамене Питър. — С екипировка като нашата…

Питър, Джон и Ранди излязоха да поогледат. Когато приближиха парапета на замъка, забелязаха още един часовой, който обикаляше отгоре.

Вече шепнеха, защото звукът се разнасяше надалеч в притихналата нощ.

— Виждате ли още някой? — попита Джон.

Тримата огледаха крепостната стена, но не забелязаха друг войник.

— Нека да засечем времето — каза Питър.

Включиха таймерите си. След малко Джон прошепна:

— Добре… Ще тръгнем, когато завие надясно. Ще разполагаме с около пет минути. Достатъчни са, за да се изкачат догоре двама от нас.

— Става — кимна Питър.

— Стига, разбира се, да не ни чуе — подхвърли Ранди.

— Да се надяваме, че няма.

— Вижте там! — прошепна изведнъж Питър и посочи наляво.

По склона се катереха приведени тъмни сенки и приближаваха входа на замъка. „Щитът с полумесеца“ отиваха да си разчистят сметките с французите.

Абу Ауда предвождаше хората си и им даваше сигнали с ръце. Беше успял да събере повече от петдесет човека — потърси подкрепление и от други ислямски групировки. Лъжливите французи щяха да си получат заслуженото. Този път нямаше да му се изплъзнат.

Беше изпратил напред разузнавачи и те му докладваха, че входът на замъка се охранява от двама войници, а не повече от петима патрулират по крепостната стена. Донякъде го притесняваше това, че не му беше известен броят на легионерите вътре в замъка, но в крайна сметка, реши, че това не е от особено значение. Неговите бойци можеха да се справят и с три пъти по-многобройна армия, ако се наложи.

Най-лошото беше, че Мавритания е в ръцете на французите. Не биваше да допусне да го убият. Затова реши да започне издирването му с ударна група, да се прокрадне навътре в замъка, докато французите са заети да отблъскват хората му, и да го измъкне.

Джон, Ранди и Питър се върнаха при колата, взеха раниците си от багажника и приготвиха всичко необходимо — експлозиви, приспособления за катерене, няколко ръчни гранати.

Отвътре Марти ги наблюдаваше изпод вежди.

— Приятно ви катерене! — подхвърли през спуснатото стъкло.

— Излизай, Март! — подкани го Джон. — Ти си тайното ни оръжие, тежката артилерия.

— Няма начин — поклати глава Марти. — Няма да ме принудите. Без мен.

Ранди метна раницата си на гръб и мълчаливо тръгна нагоре по склона.

Джон и Питър се спогледаха. Питър мина от другата страна на колата.

— Хайде, Март, не се инати — каза Джон. — Сега не е време да си играем игрички.

После пристъпи към действие — отвори вратата и посегна да издърпа Марти. Той се отскубна от ръцете му и… попадна в мечешката прегръдка на Питър, който го изтегли навън, без да обръща внимание на протестите му.

Ранди вече беше в подножието на стената и подготвяше катераческите приспособления и ремъците, с които щяха да изтеглят Марти до горе. Всеки миг щеше да метне абордажната кука и изкачването можеше да започне.

Но ето че Марти, който току-що беше стигнал до нея, подкрепян от Питър и Джон, се препъна и се блъсна в Ранди.

Тя залитна, а металната кука се удари в стената и издрънча.

Звукът отекна в нощта. Четиримата се вкамениха. Само след миг отгоре се разнесе тропот на ботуши. Часовоят тичаше насам.

— Плътно към стената! — прошепна Питър и измъкна деветмилиметровия си „Браунинг“.

Над главите им надникна някакво лице — часовоят се беше навел, за да разбере какво е причинило странния шум. Но четиримата се бяха притиснали до стената, спотаени в сянката, и той не видя нищо подозрително. Озадачен се подаде още малко — вече стърчеше почти до кръста. Забеляза ги точно в мига, в който Питър натисна спусъка.

Пистолетът беше със заглушител и изстрелът почти не се чу. Войникът изхриптя, свлече се надолу и тупна в краката им.

Джон се наведе над него.

— Мъртъв е… Носи пръстен с инициалите на Френския легион.

— Е, аз тръгвам — каза Ранди.

Тя метна нагоре абордажната кука, която се захвана за стената, и пъргаво се закатери. След малко помаха отгоре — знак, че беше „чисто“.

Спусна ремъците и Джон и Питър сръчно ги пристегнаха около Марти, който изведнъж беше притихнал, сякаш си беше глътнал езика. Лицето му беше смъртнобледо.

Все пак, миг преди да потегли нагоре, се опита да се пошегува:

— Е, бих предпочел асансьор или ескалатор, но в краен случай…

— Това е то — промърмори Джон. — Котката по гръб не пада.

Откъм входа на замъка се разнесоха първите изстрели. Хората на Абу Ауда си пробиваха път…

(обратно)

Трийсет и осма глава

„Еър Форс 1“, насочил се на запад от Вашингтон

Мисис Естел Пайк, секретарката на президента, надникна в заседателната зала на самолета. Изглеждаше по-притеснена отвсякога.

— Синият!

Президентът вдигна слушалката на синия радиотелефон. Погледите на Чарлс Аурей, Емили Пауъл-Хил и останалите му съветници бяха вперени в него.

— Да?… Сигурен ли е?!… Къде?… Какво?! Цялата страна?! Добре, дръж ме в течение.

Съветниците на президента, седнали около дългата заседателна маса, го гледаха безмълвни. Белият дом сякаш се беше пренесъл на борда на този самолет по изрично настояване на тайните служби. Обстановката беше тревожна, но медиите все още не бяха информирани за сериозността на ситуацията. Военните от висшия ешелон щяха да вземат всички възможни мерки, за да предотвратят катастрофата, но беше взето решение смущенията в комуникационните системи да бъдат приписани на хакер, вкарал в мрежата опасен вирус. Представителите на медиите трябваше да уверят обществеността, че виновникът ще бъде наказан с цялата сила на закона.

Вицепрезидентът на страната и заместниците на всички в самолета вече се намираха в безопасен бункер в Северна Каролина и непрекъснато получаваха информация за развоя на събитията, за да имат готовност да поемат управлението, ако се случи най-лошото. В такъв момент страната не биваше да остава без правителство. Съпругите и децата на членовете на висшия команден състав също бяха евакуирани в тайни подземни бункери. За съжаление, за цялото население на страната не можеха да бъдат осигурени скривалища и провизии, но президентът се молеше това изобщо да не се наложи.

Обърна се към събраните в залата, като се стараеше да звучи спокойно, въпреки че се разкъсваше от безпокойство.

— Току-що ме уведомиха, че атаката по всяка вероятност ще бъде днес. Нищо по-конкретно обаче не се знае. — Той се намръщи и поклати глава. — Нито кога, нито къде ще ударят…

Можеше да прочете въпроса, изписан на всички лица: какъв беше източникът му на информация? С кого беше разговарял преди малко? И доколко надежден беше този източник, след като не разполагаше с по-конкретни факти?

Сам Кастила нямаше намерение да удовлетвори любопитството им. Фред Клайн и отделът му щяха да си останат в пълна секретност до последно. Само този, който щеше да поеме поста му на държавен глава, щеше да научи за тяхното съществуване. И на свой ред да го запази в дълбока тайна.

Най-после Емил Пауъл-Хил, съветникът по въпросите на националната сигурност, попита:

— А… сигурна ли е тази информация, господин президент?

— Стопроцентово… — въздъхна Кастила, като се вгледа в сериозните им удължени лица. — Освен това вече е известно местонахождението на ДНК компютъра и нашите хора ще направят опит той да бъде унищожен… навреме.

— Къде се намира компютърът, сър? — попита адмирал Стивънс Броуз.

— Някъде във Франция. Там също са прекъснати всички съобщения.

— В цяла Франция?! — трепна гласът на началник-щаба на Белия дом Чарлс Аурей. — Това е… някакъв кошмар!

— Щом са прекъснали всички съобщения — замислено каза Емили Пауъл-Хил, — това означава, че ударът ще бъде в най-скоро време.

Президентът огледа помощниците си.

— Разполагахме с пет дни, за да мобилизираме силите си и да подготвим надеждна защита. Дали сме се справили, как смятате?

Адмирал Стивънс Броуз се изкашля. Беше влизал в много битки и неведнъж се беше сблъсквал с превратностите на съдбата, но това тук беше друго. Сега неизвестните бяха прекалено много — имаше чувството, че се изправя пред неведом противник със завързани очи.

— Имаме готовност да посрещнем удара, доколкото, разбира се, това е възможно, при положение, че сателитите и останалите ни комуникационни системи са извън строя. Сменени са всички кодове и защитните системи ще бъдат активирани незабавно. — Той добави след кратка пауза: — Остава да се надяваме, че това ще помогне… Като се имат предвид обаче възможностите на един ДНК компютър, боя се, че нашите противоударни програми няма да се окажат непреодолима преграда за него. Въпрос на минути ще е да проникне в кодовете им и да ги обезвреди. Мисля, че можем да възлагаме известни надежди единствено на новата експериментална защитна система. Никой още не знае за съществуването й и в това е козът ни. — Той погледна президента. — При положение, че изпратят срещу нас ракета.

Сам Кастила кимна.

Началник-щабът на военновъздушните сили Брус Кели добави решително:

— Нито една междуконтинентална балистична ракета не би могла да проникне през въздушния щит на новата противоударна система. Това е повече от сигурно.

— И е сигурно, че никой не подозира за съществуването й?

Съветниците на президента се спогледаха и кимнаха утвърдително.

Адмирал Броуз отвърна от името на всички:

— Пълната секретност е гарантирана, сър.

— Е… в такъв случай… безпокойството е излишно — каза президентът и огледа смълчаната групичка, сякаш очакваше да получи потвърждение. Никой обаче не посмя да го погледне.

„Шато ла Руж“, Франция

В оръжейната на върха на кулата, където работеше, заобиколен от метални ризници и доспехи, доктор Шамборд вдигна глава и се ослуша. Не, не му се беше сторило, някъде отвън се разнасяха изстрели. Звукът достигаше до него приглушен, но не по-малко стряскащ. Какво ставаше?

В този момент екранът на компютъра угасна.

Шамборд ядосано поклати глава — необходима му беше пълна концентрация и канонадата отвън не му помагаше. ДНК компютърът притежаваше почти неограничени възможности и в същото време беше прекалено фин, прекалено неустойчив. Изискваха се огромни усилия, за да се запази деликатно постигнатото равновесие. Но Шамборд се справяше. За броени секунди успя да възстанови връзката. Лошото беше, че това го забавяше. Ето, вече на два пъти беше успял да проникне в командните кодове на старата съветска ракета, но ги беше загубил отново само заради своенравния темперамент на своя уред, сглобен от оптични кабели и снопчета желе.

Времето напредваше, а и отвън определено ставаше нещо… Обезпокоен, вдигна поглед към любимата си картина, от която черпеше сили. Трагичното завръщане от Москва на неговия любим герой и гордата френска армия го изпълваше с горест и негодувание, караше кръвта му да кипи. Беше си купил тази репродукция още съвсем млад и още тогава се беше заклел, че ще посвети живота си на Франция. След смъртта на жена му тази мисъл го беше обсебила изцяло, беше се превърнала в единственото, заради което си струваше да живее.

Предположи, че членовете на „Щита с полумесеца“ са нападнали замъка, за да освободят Мавритания. Току-виж този път наистина успееха да отвлекат и него, а така също и компютъра.

Всъщност това вече нямаше никакво значение. Бяха закъснели.

Отпъди всички мисли, които го разсейваха, и продължи работата си, но в този момент вратата се отвори и снажната внушителна фигура на генерал Ла Порт сякаш изпълни тясното помещение.

— Програмирано ли е вече изстрелването на ракетата? — прокънтя гласът му.

— Всеки момент ще стане — раздразнено отвърна Шамборд. — Не ме пришпорвай. Тази пукотевица и без това ми лази по нервите.

— А, това ли? — усмихна се Ла Порт. Самият той не изглеждаше притеснен — ботушите му бяха излъскани до блясък, буйната черна грива — отметната назад, а гордата му войнишка стойка излъчваше властност. — Това са нашите ислямски приятели. Не им обръщай внимание. Бонард ще се справи с тях. Всъщност тъкмо те ни трябваха. Мъртвите им тела ще бъдат неопровержимо доказателство, че атаката е била тяхно дело. След което са били разбити от моите доблестни легионери. Жалко само, че не разполагахме с време да осъществим и атаката срещу Израел, както беше първоначалният замисъл. Тогава нямаше да има никакво съмнение какви са били мотивите им…

Шамборд не отвърна нищо. Бяха се отказали да изпращат ракетата срещу Йерусалим, тъй като бяха притиснати от времето. Ударът срещу Съединените щати беше приоритет, а всичко трябваше да приключи сега, за да може Ла Порт да посвети следващия ден на телефонни разговори със съюзниците. Трябваше да бъде сигурен, че в понеделник щеше да получи подкрепата им на срещата на представителите на Европейския съюз.

Шамборд изглеждаше затруднен. Помощта на Мартин Целербах би била добре дошла в такъв момент.

— Странно… Тези кодове са доста по-трудни от онези, в които проникнах по нареждане на Мавритания. А не би трябвало — нали уж ракетите са еднотипни, стари бойни глави… От къде на къде им е хрумнало да сменят кодовете с нови? — мърмореше той, докато се взираше в екрана и пробягваше с пръсти по клавиатурата.

— Остави това за момент — прекъсна го Ла Порт. — Налага се преди това да свършиш още нещо…

Шамборд притеснено погледна часовника си.

— Разполагаме само с половин час! Искам да оставя прозорчето възможно най-малко, а за целта трябва да действам с абсолютна точност… Не е толкова лесно да се осъществи комуникацията със сателит…

Ла Порт го потупа по рамото.

— Ще успееш, Шамборд. Не се съмнявам в теб. Половин час е предостатъчно време за уникалната ти машина. Но това, което ще те помоля да свършиш, е наистина важно. Дошъл съм само за това. Получих сведение, че американците разполагат със свръхмодерна експериментална защитна система, на която основно разчитат, за да отбият удара ни. Тя не е била изпробвана досега и е държана в най-дълбока тайна. Едва ли ще се окаже ефективна в случая, но не можем да рискуваме. Нека първо я изключим от играта, както направихме с останалите, а след това ще продължим нататък.

— Как разбрахте за нея?

— Имам си начин — подсмихна се Ла Порт. — В политиката няма приятели, а само интереси.

Лунната светлина озаряваше пътеката от червени гранитни плочи в краката им и на четиримата им се струваше, че са нагазили в река от кръв. Отпъдиха зловещото видение и се разделиха на две, като продължиха обиколката си върху крепостната стена. Джон и Ранди поеха в едната посока, а Марти отиде с Питър. Срещнаха още двама часовои, които обезвредиха по най-бързия начин, и след малко се събраха отново.

До полунощ оставаха само двайсет и две минути.

— Имаме съвсем малко време… — изрече Ранди гласно тревогата на всички.

Спуснаха се надолу по стръмното вито стълбище, чийто край се губеше в мрака, сякаш потъваше в бездна. Марти подтичваше най-отзад, стиснал с две ръце автомата, като че се боеше да не го изпусне.

— Легионерите са заети при входа на замъка — каза Джон. — Моментът е благоприятен. Имаме четири етажа за претърсване, плюс кулите. За да стане по-бързо, предлагам да се разделим. На всеки се пада по етаж. Ако има проблем, ще използваме предавателите.

— Не знам, Джон — колебливо каза Ранди. — Не е ли рисковано да се разделяме?

— Рисковано е, но иначе няма да успеем. Марти?

— Отивам с Питър.

— Добре тогава. Поемете приземния етаж, аз — втория, Ранди — третия. Ще се срещнем най-горе.

Ускориха ход и след малко се разделиха.

Питър и Марти свиха по коридора на приземния етаж. Питър вървеше напред, а Марти — след него, като се озърташе неспокойно. Коридорът беше слабо осветен — електрическите крушки бяха на твърде голямо разстояние една от друга. Отляво и отдясно имаше по няколко врати, разположени в ниши. Марти предпазливо ги отваряше подред, а Питър чакаше с насочен напред автомат. Но не срещнаха жива душа. В някои от стаите дори нямаше мебелировка, което означаваше, че част от замъка е необитаема. И нищо чудно — как биха могли да се отопляват всички тези мрачни и студени като гробници помещения?

Продължиха обиколката. От време на време до тях долитаха автоматични откоси, а после отново наставаше тишина. Не можеха да предвидят как ще се развие битката, не можеха дори да преценят къде точно се стреляше, но се надяваха и терористите, и легионерите да се задържат по-дълго извън замъка.

Малко по-късно четиримата се събраха на най-горния етаж, както беше уговорката. Досега никой не беше открил нищо.

Тръгнаха заедно надолу по коридора и… едва не се сблъскаха с двама войници, които се появиха иззад ъгъла. Докато французите успеят да грабнат пушките си, Джон и Ранди се хвърлиха върху единия и го повалиха на земята, а Питър се справи с другия с няколко удара на сгъваемия си нож. Прозвуча глух изстрел, чу се стон и нито един от двамата легионери повече не помръдна.

Марти си пое дълбоко дъх. Слава Богу, не се беше наложило да използва автомата си. Мразеше насилието, но беше готов да стреля, ако видеше, че някой от приятелите му се нуждае от помощ.

Скриха двата трупа в най-близката стая и продължиха по коридора, докато Джон изведнъж не им даде знак да спрат. Пред една от вратите в дъното се беше облегнал лениво друг войник. Беше си запалил цигара и гледаше в другата посока, като се прозяваше отегчено.

Дори не гъкна, когато Джон се промъкна зад гърба му и го удари по главата с тежкия автомат. Строполи се като покосен. Беше жив, но в безсъзнание. Замъкнаха и него в една от съседните стаи, завързаха го и запушиха устата му. В един от джобовете му Ранди откри тежък метален ключ. Прибраха оръжието му и резервните патрони и се върнаха обратно при вратата, която войникът охраняваше.

Питър се ослуша и прошепна:

— Вътре има някой! Дали е Шамборд?

— Сега ще разберем. — И Джон превъртя ключа в ключалката.

Ранди и Питър се промъкнаха навътре, а Джон и Марти останаха да охраняват в коридора.

Тази стая беше по-топла от останалите — в камината гореше огън. Тежки средновековни мебели изпълваха тясното пространство, но като че ли вътре нямаше никого. Ранди и Питър пристъпиха навътре с пръсти на спусъка, като се озъртаха предпазливо.

Терез Шамборд се появи като привидение иззад огромен старинен шкаф. В ръката си държеше тежък свещник от ковано желязо.

Тя замръзна на мястото си от учудване.

— Агент Ръсел?

— Къде е баща ви, Терез? — бързо попита Ранди. — Къде е ДНК компютърът?

— В оръжейната. Ще ви заведа. — Терез остави свещника, с който се беше въоръжила, и забърза напред. Все още беше облечена както в деня на отвличането си. — Чух изстрелите… Значи сте били вие? Радвам се, че дойдохте навреме, за да ги спрете…

— Не стреляха по нас — шепнешком отвърна Ранди. — Хората на Мавритания са отвън…

— О, Боже… — разтревожи се Терез. — А Джон?… Той…

Тя не довърши — видя кой стоеше на прага.

— За колко часа е планиран ударът?

— Атаката ще започне точно в полунощ.

— Разполагаме само с осем минути… Терез, можеш ли да ни кажеш какво по-точно са замислили?

— Знам, че се готвят да изстрелят балистична ракета срещу Съединените щати. Но за съжаление не ми е известно нищо повече.

— Засега това стига. Ето, вземи — той й подаде оръжието на легионера. — Да побързаме!

„Еър Форс 1“, над Айова

Президентът Кастила слушаше бръмченето на самолетните двигатели и неспокойно поглеждаше часовника на стената. Цифрите се сменяха пред погледа му. 05:52. Кога щяха да ударят онези негодници? Нервите на всички бяха изопнати до крайност.

Адмирал Броуз се опита да разведри атмосферата, въпреки че стомахът му беше свит, а гърлото — пресъхнало.

— Защитните системи са в пълна бойна готовност, сър; военните самолети са на линия; направихме всичко, каквото е по силите ни.

— Дано наистина да са взети всички необходими мерки — кимна президентът.

— Взети са всички възможни мерки, сър — тихо отвърна Емили Пауъл-Хил, съветникът по въпросите на националната сигурност. — Остава ни само… да чакаме.

(обратно)

Трийсет и девета глава

Изправен зад Шамборд, генерал Ла Порт се взираше в екрана на компютъра, където пробягваха дълги редици цифри. Не разбираше какво става, но лицето му беше съсредоточено и напрегнато, сякаш от онова, което ученият вършеше, зависеше животът му, а и нещо повече от него — съдбините на цяла Франция.

— Успя ли да обезвредиш противоракетната система на американците? — попита нетърпеливо.

— Само минута… — промълви Шамборд. — Да… Точно така. Ето. Готово! — Той се облегна назад и уморено се усмихна. — И този път ги надхитрихме.

Ла Порт кимна доволно.

— Много добре. Сега можеш да продължиш с програмирането на ракетата. Побързай.

Гласът му беше по-рязък и суров от обикновено и Шамборд учудено го изгледа. Нетърпението беше оправдано в такъв момент, но в тона на генерала, в изражението му се долавяше някакво… настървение. Някаква мрачна жестокост, което вече беше малко прекалено. А може би просто… напрежението си казваше думата, което беше обяснимо. И Шамборд се съсредоточи върху непосредствената си задача.

В кулата, където се помещаваше оръжейната, въздухът беше застоял и миришеше на влага и мухъл. Джон и Ранди, които се бяха изкачили до най-горната стълбищна площадка, предпазливо подадоха глави и се огледаха. В кулата цареше полумрак и ако пред вратата имаше страж, едва ли би ги забелязал, освен ако не чуеше някакъв подозрителен шум.

Джон погледна часовника си. Имаха само седем минути!

Вратата на оръжейната беше на пет-шест метра от тях и се охраняваше от двама легионери, но за разлика от войника, който пазеше Терез, те съвсем не изглеждаха лениво отпуснати. Стойката им беше стегната, оръжията не бяха метнати през рамо, а готови за стрелба. Те бяха нащрек и трудно щяха да ги изненадат, а и нищо чудно охраната тук да беше подсилена и вътре в оръжейната да имаше още войници.

Джон и Ранди се снижиха и безшумно изтичаха надолу по стълбата. На долната площадка ги чакаха останалите. Те им описаха с две думи ситуацията.

— Осветлението в кулата е доста слабо и мисля, че ще можем да се промъкнем в сенките поне донякъде — завърши Джон.

— Няма ли начин да ги изненадаме в гръб? — попита Питър.

— Няма как да стане… — отвърна Ранди.

Стрелбата отвън се беше усилила и почти заглуши думите й. Освен това им се стори, че вече звучеше по-наблизо. Нищо чудно „Щитът с полумесеца“ да бяха стигнали до замъка.

— Предполагам, че освен Шамборд вътре е и генерал Ла Порт — предположи Джон.

— И аз така мисля — кимна Ранди.

— А защо не и капитан Бонард? — добави Питър.

— Не, не, някой трябва да ръководи войниците, които се опитват да отблъснат атаката — възрази Ранди.

— Права си — отвърна Питър. — Безпокои ме само това, че Шамборд е в оръжейната, което обикновено е най-добре защитеното помещение. Ако войниците отстъпят навътре, биха могли да удържат цяла нощ… Да помислим… Трябва да има някакъв начин.

— Шест минути! — разтревожено прошепна Ранди.

Марти прехапа устни.

Изведнъж доловиха някакво раздвижване встрани, където коридорите се пресичаха. Няколко тъмни, приведени сенки притичаха по другия коридор.

— Долу! — дрезгаво прошепна Джон.

Тъкмо навреме. Не можеха да видят ясно фигурите, но на лунната светлина, която се промъкваше през прозореца в далечния край на коридора, едно от лицата за миг проблесна като абанос.

— Абу Ауда… С малка групичка… Отварят вратите, чувате ли? Явно и те търсят някого…

— Мавритания?

— Да, най-вероятно. Разделили са се и са изпратили хора да го освободят.

— Можем да се възползваме от това… Ако започне стрелба, тя най-вероятно ще привлече Ла Порт и легионерите от кулата.

— И тогава Шамборд ще остане сам в оръжейната…

— Именно. Е, хайде тогава да изненадаме господата!

Четиримата притичаха по коридора и Джон надникна иззад ъгъла.

В дъното на другия коридор Абу Ауда се мъчеше да отвори някаква врата, а останалите му пазеха гърба.

След малко Джон се обърна и прошепна през рамо:

— Влязоха… Сега е моментът!

Четиримата притичаха и откриха огън по Абу Ауда и хората му.

Един от терористите изкрещя пронизително. Останалите залегнаха и отвърнаха на огъня. Мавритания грабна оръжието на убития и също се включи в престрелката.

Изстрелите отекваха надалеч по коридорите на замъка.

Пред очите на озадачения доктор Шамборд продължаваха да се нижат редица цифри и символи. Не му беше ясно защо руснаците си бяха правили труда да сменят кодовете на балистичната ракета в далечната тайга, но така или иначе новият код също не беше непробиваем. Само щеше да го затрудни малко повече…

— Не знам защо се отказахме от първата ракета, която бяхте избрали — говореше той на Ла Порт, без да откъсва поглед от екрана. — Нейният код беше също толкова лесен, колкото и кодът на ракетата, която щяхме да изпратим срещу Йерусалим. Докато тук нещата са по-сложни… дявол знае защо…

— Побързайте, Шамборд — настоя Ла Порт.

Ученият отново се подразни от студения заповеднически тон. Правеше каквото можеше. Излишно беше някой да го подканя.

След малко уморено прокара ръка по челото си.

— Готово. Приключих. Това беше. Ракетата е програмирана и точно в полунощ ще бъде изстреляна автоматично.

Изведнъж спря на средата на думата и се втренчи в екрана като хипнотизиран. Смръщи вежди и бързо натисна няколко клавиша на клавиатурата. Отговорът, от който се опасяваше, се появи на екрана. О, Господи… Обля го студена пот.

Извърна се към Ла Порт и заговори като обезумял:

— Генерале, вие сте знаели! Какво ме накарахте да извърша?! Само ако знаех… Ако можех да предположа… Това не е обикновена балистична ракета, а ядрена! Ето защо са били свръхзащитените кодове! Каква грешка… Каква непростима грешка! Не… Още не е късно… Трябва да я спра!

Той се обърна към компютъра, но в същия миг на сантиметри от ухото му профуча куршум.

— Какво…

Гласът на Ла Порт беше студен, заплашителен:

— Не докосвай клавиатурата, Шамборд.

Шамборд си пое дъх като човек, комуто не достига въздух. Започваше да разбира, но все още не искаше да повярва на ужасяващото си прозрение.

— Кажете ми, че сте сбъркали, генерале! Не може да искате това! Би било безумие… Господи!

Ла Порт си играеше с пистолета. На лицето му не трепваше и мускулче.

— Не, доктор Шамборд. Ако тук някой греши, това сте вие. Една балистична ракета не би предизвикала… нужния ефект. А аз трябва на всяка цена да си осигуря мнозинството от гласовете в понеделник. Ако искаш да победиш, трябва да действаш непоколебимо, да оставиш настрана задръжките, угризенията. Вашето плахо буржоазно съзнание, страховете ви… ви пречат да прозрете величието на подобна стъпка. А който не рискува, не печели, докторе — дори американците вече са наясно с това.

Доктор Шамборд беше сдържан, интровертен човек — не беше свикнал да дава външен израз на емоциите си. Покойната му съпруга често го беше упреквала за това. Може би беше права — с такъв като него се живееше трудно. Но човешката психика е нещо неизмеримо по-сложно и по-дълбоко от онова, което се вижда на повърхността. И слава Богу.

Лицето му си остана затворено, безизразно. Но вече знаеше какво трябва да направи.

Погледна Ла Порт право в очите и се чу да казва:

— Жертвите на ядрения удар и на радиацията ще са милиони…

— Известно ми е — хладно го прекъсна Ла Порт, но Шамборд продължи:

— Затова ли избрахте Омаха? Мястото не е било произволно избрано, целта ви е била да поразите самото сърце на Съединените щати. Не заради военните обекти, не защото е център на телекомуникациите, а защото е точка във вътрешността на страната… Вие сте чудовище, Ла Порт! Не бихте се спрели пред нищо, за да постигнете целта си.

— Действително — кимна Ла Порт. — Обстоятелствата го налагат.

Шамборд се задъха.

— Осъзнавате ли, че това е… същински Армагедон?!

— От пепелта ще възкръсне птицата феникс — духът на възродена Европа.

— Вие сте безумец, генерал Ла Порт…

— Възможно е, доктор Шамборд. Напълно е възможно — сви рамене генералът. — Но съм се погрижил за всичко… Утре, когато намерят телата на Мавритания, капитан Бонард и… вашето, едва ли ще предположат кой всъщност стои зад всичко това.

— Разбирам — глухо каза Шамборд. — Ще се измъкнете, все едно нямате пръст в това…

— Естествено. Не мога да си позволя да рискувам авторитета си. Както и… да ви оставя жив, въпреки че оценявам стореното от вас. — Двата изстрела от пистолета на генерала отекнаха един след друг. — Сбогом, Шамборд. Вие изпълнихте дълга си към Франция.

Тялото на учения се свлече от стола като парцалена кукла.

В този момент в коридора се разнесе стрелба. Ла Порт трепна. Възможно ли беше „Щитът с полумесеца“ да са проникнали чак дотук?

Той се втурна навън, последван от двамата легионери, които го охраняваха. Войниците, които пазеха отвън, се присъединиха към тях и петимата затичаха надолу по стълбите в посоката, от която се разнасяха изстрелите.

Джон даде на другарите си знак за отстъпление и те се втурнаха обратно по коридора. Зад тях продължаваха да трещят изстрели. Откъм долния етаж долетяха гласове на френски. Легионерите бяха чули стрелбата и изпращаха подкрепление.

Джон, Ранди, Питър, Марти и Терез се пъхнаха в две празни стаи от двете страни на коридора.

Джон открехна леко вратата и видя Питър от другата страна да прави същото.

След малко по коридора притичаха Ла Порт и четиримата легионери. Сега беше моментът да се качат в оръжейната.

Джон хукна нагоре по витата стълба. Останалите го последваха. На горната площадка спряха и се огледаха. Вратата на оръжейната зееше широко отворена. Отвътре не долиташе никакъв звук.

Джон направи знак на Ранди и Питър да влязат навътре.

— Ние тримата ще пазим стълбите — прошепна.

Но само след миг Ранди подаде глава отвътре.

— Елате насам! Бързо!

Марти, Терез и Джон спряха на прага, стъписани от гледката. Емил Шамборд лежеше по очи на килима.

Терез се спусна към него.

— Господи… Папа!

— О, Боже — ахна Марти.

Терез ридаеше, коленичила до тялото на баща си.

Марти сложи ръка на рамото й.

— Март! — тихо го повика Джон. — До полунощ остават по-малко от две минути… Компютърът…

— Ей сега… — промълви Марти и седна на стола пред компютъра.

— Ранди, ела отвън! — повика Питър. — Някой трябва да им пази гърба.

Джон се наведе над мъртвия Шамборд.

— И двата куршума са попаднали в сърцето… Смъртта е настъпила веднага. Съжалявам, Терез…

Тя вдигна към него обляното си в сълзи лице и риданията я разтърсиха отново.

Джон пристъпи към Марти и застана зад гърба му, готов да помага, ако се наложи. По-голямата част от стаята тънеше в полумрак — и тук, както и в целия замък, осветлението беше недостатъчно, — но в дъното забеляза някакви сандъци, по всяка вероятност, с амуниции.

— Ах, ти, чудовищна машина… — шепнеше Марти. — Не искаш да се подчиняваш, така ли?! Ще видиш ти! Не знаеш с кого си имаш работа! Паладин, рицарят на светлината, стои пред теб! Предай се, хлъзгаво чудовище! Гадино… Почакай само… Ето! Добре… Хайде… Давай… Така… Така! Пипнах ли те?! Къде ще бягаш? О, не! Божичко…

— Марти! Какво има?

Марти вдигна глава. Устните му бяха побелели.

— Джон… Те са задействали ядрена ракета! И тя… вече е изстреляна!

— Накъде, Март? — задавено попита Джон.

— Към Омаха. — Лицето на Марти се сгърчи от отчаяние. Закъсняхме… Божичко!

(обратно)

Четирийсета глава

Въздушна база Омаха

Президентският самолет се приземяваше. Сам Кастила наблюдаваше отражението си в стъклото на прозореца. Скоро той и екипът му щяха да бъдат в безопасност — в укрепените подземни бункери на Стратегическото командване. Тук беше координационният център, който контролираше военновъздушната защита на страната.

Колелата на самолета вече се плъзгаха по пистата, а в същото време друг един самолет на военновъздушната база се готвеше да излети, за да отклони вниманието на противника. Извънредната ситуация го налагаше — такива бяха изискванията на протокола. И все пак Сам Кастила изпитваше угризения заради хората, които рискуваха живота си заради него. Той въздъхна дълбоко, проследи с поглед излитащия самолет и се извърна от прозореца.

Включи микрофона на радиопредавателя и се свърза с вицепрезидента Брандъл Ериксън.

— Как си, Брандън?

— Горе-долу — отвърна заместникът му от бункера в Северна Каролина. — А ти? Държиш ли фронта?

— Какво да ти кажа… Вече се обливам в пот.

— Така е… Всички ни тресе треска…

— Имаш ли готовност да поемеш командването, Брандън?

— Остави това, Сам. Сигурен съм, че няма да се наложи.

Президентът мрачно се засмя.

— Винаги съм завиждал на оптимизма ти… Добре, Брандън. Ще държим връзка.

Той изключи предавателя и се облегна назад на седалката, но в същия миг на вратата се чу рязко почукване.

— Да? Влизай!

Появи се Чарлс Аурей. Лицето му беше неузнаваемо, смъртнобледо, и сякаш едва се държеше на краката си.

— Получи се съобщение от командния център на СТРАТКОМ, сър. Експерименталната противоракетна защита е извън строя. В момента сме оголени… напълно беззащитни. Експертите ни се опитват да измислят нещо, но изгледите за успех са минимални.

„Шато ла Руж“

Джон надничаше неспокойно иззад рамото на Марти. Имаше чувството, че четирите стени на старата оръжейна ги притискат отвсякъде. Някъде отдалече долитаха изстрели, но тук беше толкова тихо, че можеха да чуят собственото си дишане.

Пръстите на Марти трескаво пробягваха по клавиатурата. Джон не смееше да го прекъсне, но най-после не се сдържа и попита:

— Как смяташ — дали ще можеш да направиш нещо?

— Опитвам се… — глухо отвърна Марти. — Дявол да го вземе… Не трябваше да показвам на Емил някои хватки… Ако знаех какви поразии ще направи… Сам съм си виновен!… Мисля, че я засякох… Най-после! О, не… Вече е на половината път! Някъде над океана…

Джон усещаше, че трепери. Беше напрегнат като струна. Пое си дълбоко дъх и сложи ръка на рамото на Марти.

— Опитай се да я спреш, Март. Моля те!

Капитан Дариус Бонард се облегна на каменната стена. Лявата му ръка беше цялата окървавена и висеше безжизнена. Беше загубил много кръв и се усещаше замаян. Опита се да спре кървенето с разкъсаната си риза.

Чуваше командите на генерала някъде наблизо и по лицето му пробяга усмивка. За такава смърт си беше мечтал — да умре в битка, да отдаде живота си на Франция.

Зад ъгъла хората му бяха струпали барикада от тежки средновековни мебели и сега от там долитаха изстрели. Един от легионерите притича край него.

Бонард му извика:

— Почакай… Какви са новините от замъка?

— Открихме Морис — завързан в една от стаите. Той охраняваше дъщерята на Шамборд. Каза, че нападателите му били трима мъже и една жена. Не може да са хората на Мавритания.

— Да… Сред тях няма жени.

Бонард с усилие се задържа на крака и се облегна на рамото на войника. Това трябва да бяха Джон Смит и онази проклета агентка от ЦРУ… Трябваше да уведоми генерала… Незабавно…

Намери Ла Порт приведен зад барикадата.

— Генерале… Полковник Смит е в замъка… с трима от хората си… — Задъхваше се от усилието.

Ла Порт не изглеждаше притеснен.

— Не го мисли, Дариус. Господата са закъснели.

Но изведнъж се сепна. Смит и трима от хората му? Как така? Трябваше да са общо трима — Смит, англичанинът и онази жена. Кой беше четвъртият? Внезапно подозрение го накара да изтръпне.

— Целербах! Довели са Целербах! Бързо! Тичайте горе в кулата!

Няколко легионери хукнаха към замъка.

Ла Порт изгледа замислено помощника си, който вече едва се държеше на крака. Беше ранен лошо и вероятно щеше да умре от загуба на кръв, но… Ла Порт не можеше да остави това на случайността. Прекалено рисковано беше.

— Генерале? — въпросително го погледна Бонард. Лицето му се сгърчи от болка.

Понякога Ла Порт изпадаше в сантименталност като всеки французин.

— Благодаря ти за всичко, момчето им. И… добър ден!

Простреля го в главата и забърза да види какво ставаше в замъка.

Омаха, Небраска

Президентът и антуражът му пътуваха към бункерите в три бронирани микробуса. Изведнъж радиопредавателят на Сам Кастила запращя.

— Господин президент — докладваха от командния център, — новините не са добри. Засега няма никакъв напредък. Противникът прониква във вече сменените кодове… Компютърът му реагира с невероятна скорост… Не можем да повярваме на очите си… За момент, сър… Какво?! О, не! По дяволите…

Гласът заглъхна, но след малко прозвуча друг, женски глас:

— Радарът ни засече приближаваща ядрена ракета, сър! Насочила се е към Омаха… Мисля, че няма да успеем да я спрем.

Първият глас, който вече се чуваше по-слабо, повтаряше ужасено:

— Не… Не мога… Не мога да направя нищо, Божичко…

„Шато ла Руж“

Абу Ауда се ослуша. Електрическите крушки бяха простреляни от заблудени куршуми и коридорът тънеше в мрак.

— Няма ги, Халид — прошепна той най-после. — Отидоха си, слава на Аллах!

— Чуй! — вдигна ръката си Мавритания.

Доловиха тропот на ботуши. Легионерите. Този път обаче не тичаха към тях, а в противоположна посока — към кулата.

Сините очи на Мавритания студено проблеснаха.

— Да вървим, Абу Ауда. Да съберем хората си.

— Да. Вече е крайно време да напуснем този прокълнат замък.

— О, не — поклати глава Мавритания. — Още не. Не можем да си тръгнем без онова, за което сме дошли.

— Дойдохме за теб, Мавритания.

— Помисли, мой храбри приятелю. За нашата кауза имаме нужда от Шамборд и от неговия компютър. Няма да си тръгнем от тук без него. Ще дадем на продажния французин един добър урок и ще вземем онова, което ни се полага по право!

Марти продължаваше гневния си монолог и отчаяните си усилия да унищожи ракетата.

— Ще ти дам да разбереш, огнедишащо чудовище… Вкопчили сме се в смъртоносна схватка и единият от нас ще трябва да се предаде… Хайде да те видим сега, никаквецо… На ти! Да… Точно така!…

Отвън, на стълбищната площадка, Ранди и Питър се ослушваха, притаени в сенките. От долния етаж долиташе остър, задушлив мирис на барут.

Изведнъж Ранди трепна.

— Чу ли това, Питър?

Дулото на автомата й беше насочено към стълбите.

— Да… Гадовете се връщат. Няма да ни оставят на мира, то се е видяло…

По стълбите вече трополяха ботушите на легионерите. Веднага щом се подаде главата на първия, Ранди и Питър стреляха. Войникът падна назад, улучен в слепоочието. Другарите му се стъписаха и отстъпиха, но това нямаше да е задълго.

Питър извика към оръжейната:

— Побързайте! Взе да става напечено…

— Хората на Ла Порт се връщат — добави Ранди. — И този път като че ли са доста повече…

Терез, коленичила до тялото на баща си, изведнъж се раздвижи и излезе от вцепенението си.

— Ще ида да помогна!

Тя взе пушката, която Джон й беше дал, и се надигна, като че ли се събуждаше от сън.

— Сигурна ли си, че си добре? — загрижено попита Джон.

— Не съм. Но ще се оправя. — Гласът й звучеше твърдо. Тя хвърли отново поглед към баща си и по лицето й пробяга тъжна усмивка.

— Той беше добър човек и забележителен учен… Такъв ще го помня, макар че накрая се остави да бъде подмамен от една илюзия…

Джон я изпрати с поглед.

— Пази се, Терез.

Тя кимна и изтича навън.

След малко изстрелите зачестиха. Легионерите бяха подновили настъплението. Изстрелите отекваха зловещо в нощта и по гърба на Джон полазиха тръпки.

Времето им изтичаше.

— Март? Как върви? Има ли някаква надежда?

Марти цял трепереше като изпъната тетива на лък и в изражението му имаше някакво нетърпение, а може би дори… ликуване. Изведнъж той подскочи.

— Какво става?! — възкликна Джон.

Но Марти затанцува, като размахваше ръце, сякаш беше изпаднал в транс.

— Хей, Марти! Няма ли да ми кажеш какво е станало?!

— Виж! — посочи Марти монитора и отново заподскача лудешки.

На мястото на дългите редици числа и символи сега се виждаше обсипано със звезди небе. И очертанията на френското крайбрежие, както и на американския континент. Една миниатюрна червена стрелка тръгваше от Франция и описваше дъга, като оставяше след себе си червена пунктирана линия.

— Това… ракетата ли е? — попита Джон. — Ядрената бойна глава?

— Тя, същата. Наблюдавай внимателно… Три… две… едно… Бум!

Червената стрелка се превърна в бяло облаче дим.

Джон примигна.

— Дали съм разбрал правилно…

— Да! Да! Да! — ликуваше Марти. — Това е! Край! Финито!

— Сигурен ли си, Март? — прошепна Джон. — Абсолютно ли си сигурен?

— Разбира се! Накарах я да се самовзриви над океана! Успях! Чудесна машинка… Обичам те! — В очите му проблясваха сълзи. — Америка е спасена, Джон!

(обратно)

Четирийсет и първа глава

Джон почувства, че огромна тежест се свлича от плещите му и докато слушаше възторжените възгласи на Марти, му се прииска на свой ред да се отдаде на радостта си, но отвън долитаха изстрели. Там бяха Ранди, Питър и Терез и не се знаеше дали ще удържат още дълго. Легионерите имаха значително числено превъзходство и тъй като вече нищо не ги задържаше в кулата, беше крайно време да помислят за бягство.

Джон докосна рамото на приятеля си.

— Марти! Америка е спасена, но ние все още сме в опасност… Опитай се да възстановиш сателитните комуникации и да изчезваме от тук!

— Няма никакъв проблем… След обезвреждането на ракетата това е детска игра.

— Радвам се. Защото наистина трябва да побързаме.

Джон надникна навън.

Питър, Ранди и Терез бяха залегнали и отвръщаха на стрелбата.

— Можете ли да ги задържите още няколко минути.

— Да, но само няколко — предупреди Ранди.

Джон се върна при компютъра.

— Ето, готов съм! — засия Марти! — Казах ти, че ще стане бързо.

— Добре… А сега, моля те, изпрати едно съобщение. — И той продиктува свръхсекретния код, който гарантираше, че съобщението ще стигне до получателя си, Фред Клайн.

— Готово! — Марти изглеждаше напълно доволен от себе си. — А сега какво?

— Сега да изчезваме.

— Чакай… А компютърът? Не можем да го оставим. Ще го разглобим и ще го вземем с нас.

Джон поклати глава. Веднъж вече бяха опитали.

— Не, Марти. Няма за кога.

— Но как?! — отчаяно запротестира Марти. — Не можем да го оставим в ръцете им.

— Колкото до това, бъди спокоен.

Питър беше ранен в бедрото, а Ранди — в ръката, но раните не бяха сериозни. Терез ги беше превързала с остатъка от ръкавите на ризата си.

— Какво стана? — задъхано прошепна Ранди. — Успяхте ли?

— И още как. Марти е герой.

— Не можахте ли само… малко по-бързичко? — изпъшка Питър.

Джон клекна до него.

— Подай ми една граната.

Питър беше свикнал да не задава излишни въпроси.

— Ето.

— Ей сега се връщам…

Джон изтича в оръжейната, сложи гранатата върху компютъра и дръпна предпазителя. После удари на бяг.

— Залегнете! — извика още щом подаде глава на площадката.

В следващия миг се чу оглушителен трясък и във въздуха се разлетяха парчета. Един от легионерите, който тъкмо беше стигнал до стълбищната площадка, изрева от болка и скри обляното си в кръв лице в шепи.

— Джон, налагаше ли се? — попита Ранди.

— Да — отвърна Джон. — Заради снопчетата желе. В тях беше съхранена ДНК информацията.

— Така е — мрачно кимна Марти. — Ако ги бяхме оставили, всеки би могъл да се добере до конфигурацията, създадена от Шамборд.

— Трябваше да бъдат унищожени напълно… За да не попаднат в неподходящи ръце.

Откъм стълбите непрекъснато долитаха изстрели. Марти, който досега беше на седмото небе, лека-полека започваше да осъзнава сериозността на ситуацията.

— Май сме хванати натясно, така ли е, Джон?

— Има нещо накова…

Сякаш в потвърждение на това, отдолу прокънтя гласът на генерал Ла Порт.

— Предайте се, полковник Смит! Нямате никакъв шанс!

— Той и бездруго няма намерение да ни остави живи — забеляза Питър.

В този момент стрелбата сякаш се отдалечи и се чуха яростни викове на арабски и разни други езици.

— Охо. Хората на Абу Ауда ги атакуват в гръб. Това е добре дошло за нас.

Марти внимателно наблюдаваше Джон.

— Защо ми се струва, че имаш някакъв план?

Джон кимна.

— Идеята ми е… да опитаме да се измъкнем по обратния път. С катераческите ни приспособления няма да е чак толкова трудно.

— А и пътят е чист…

— И хеликоптерът като че ли само нас чака…

— Гениално! — Този път дори Марти не възнегодува срещу катеренето.

За всеки случай дадоха по още един откос с автоматите и затичаха нагоре.

На минаване покрай оръжейната, Джон усети, че го лъхна гореща вълна. Старите дървени мебели се бяха подпалили след избухването на гранатата. Спомни си за сандъците с амуниции в дъното на стаята, но реши да си премълчи, за да не всява излишна паника.

Забърза след останалите. Тропотът на ботушите на легионерите отново се чуваше по стълбите.

— Ранди и аз ще задържим легионерите — реши най-после Джон. — Терез, ти вземи Марти и изберете подходящ прозорец. Питър, ти сложи малко взрив на десетина метра надолу по коридора.

Питър кимна, а Ранди и Джон отново залегнаха на каменния под и откриха огън по преследвачите си. Първите двама паднаха, а третият хукна обратно надолу по стълбите. Други като че ли нямаше. Отдолу продължаваше да долита ожесточена стрелба — очевидно „Щитът с полумесеца“ създаваха на хората на Ла Порт доста проблеми.

— Готово — тихо извика Питър и тримата затичаха надолу по коридора. Само няколко секунди по-късно се чу взрив, зад гърба им се разхвърчаха каменни отломки и димна завеса ги скри от очите на преследвачите. Терез и Марти им махнаха, застанали до един от прозорците в дъното на коридора.

— Това ли е хеликоптерът? — В гласа на Марти се долавяше безпокойство. — Изглежда ми малък…

— Ще свърши работа — увери го Ранди. — Нека първо да се измъкнем оттук.

Тя се подаде през прозореца и заби катераческата кука в една от цепнатините на стената. После разви найлоновото въже, ремъците около кръста си и се спусна надолу.

— Давай, Марти. Ти си следващият.

— Добре… — промърмори Марти, като седна на перваза и затвори очи. — Вече и бездруго имам опит…

Терез и Джон му помогнаха да затегне ремъците и го спуснаха надолу. Дойде редът на Терез.

— Хайде, Питър. Ти си с предимство — каза най-после Джон. — Трябва да се отстъпва на по-възрастните.

— Поласкан съм — изръмжа Питър.

Докато чакаше реда си, Джон се озърташе неспокойно. Сърцето му биеше до пръсване. Прехвърляше се през прозореца, когато двама от легионерите се спуснаха към него. Дръпна предпазителя на една от гранатите, хвърли я в краката им и се плъзна надолу по въжето. Чу зад гърба си пронизителни викове.

След малко петимата тичаха към хеликоптера. Изведнъж откъм крепостната стена се разнесоха изстрели и викове.

— Този път са хората на Абу Ауда! — извика Ранди. — По-бързо!

Метнаха се в хеликоптера и затегнаха коланите. Едва се бяха отделили от земята, когато куршумите зачаткаха по стените. Питър успя бързо да издигне във въздуха хеликоптера, преди да е пострадал сериозно.

Спогледаха се, изтощени до смърт. След целия преживян ужас, след цялата суматоха нощното небе ласкаво ги обгръщаше, а над главите им блещукаха звезди.

Едва бяха успели да си отдъхнат, когато откъм замъка на Ла Порт долетя страховит тътен, сякаш изригваше вулкан.

Чак хеликоптерът им се разтърси.

Удивени, хвърлиха поглед назад и видяха източната кула на замъка да рухва, обгърната от пламъци. Към небето се издигаха кълба черен дим.

— Какво беше пък това?! — възкликна Питър.

— Ами… не ми се искаше да го споменавам, но вече мога да ви кажа — изкашля се Джон.

— Какво имаш предвид? — погледна го изпод вежди Ранди. — Пак с твоето скрито-покрито…

— Добре де, нали сега ще ви кажа. В оръжейната имаше няколко сандъка с амуниции и след като избухна гранатата, очевидно…

— Ти с всичкия си ли си?! — повиши глас Питър. — Възпламеняваш граната в стая с амуниции! На всичко отгоре дори не ни предупреди!

— Нали и вие бяхте там — не забелязахте ли сандъците? — сви рамене Джон. — Кой ви е виновен, че не сте наблюдателни?

Лицето му имаше виновно изражение. Ранди се смили и му се усмихна окуражително.

— Хайде, Джон, направил си, каквото е трябвало. Най-важното беше да елиминираме ДНК компютъра. Нали успяхме? Въпреки всичко.

— Така е — изръмжа Питър, но най-после и той не се сдържа и се ухили. — А сега да си вървим у дома.

— Виждате ли онези ярки точици в небето откъм изток? — възкликна Марти изведнъж. — Като ято светулки. Може ли някой да ми каже какво представляват?

Всички се взряха натам.

— Това са хеликоптерите на НАТО — каза Джон най-после. — Насочват се към замъка на Ла Порт.

— Значи, който трябва, вече е приел съобщението ти, нали, Джон? — доволно заключи Марти.

Питър описа кръг с хеликоптера и видяха хеликоптерите да приближават. Отдалеч приличаха на светещи точици, но всъщност бяха огромни. Накацаха на поляните около замъка и от гигантските им туловища се изсипаха войници.

— НАТО в действие… Не е ли внушителна гледка? — каза Джон с особена нотка в гласа.

— За днес мисля, че видяхме достатъчно — уморено въздъхна Марти. — Какво ще кажете да се прибираме в къщи.

— Аз съм „за“ — отвърна Питър.

(обратно) (обратно)

Епилог

Месец по-късно

Форт Колинс, Колорадо

Беше един от слънчевите юнски дни, така типични за Колорадо. Ясно небе, свеж въздух, дъх на борова гора…

Джон влезе в сградата на Военния изследователски институт, където в екип с други учени работеше върху създаването на „първия“ ДНК компютър.

Спря се да размени поздрави със срещнатите по коридора колеги. Някои от тях го виждаха за пръв път след „отпуската“.

— Как е баба ти, Джон? Оздравя ли?

— Вече е по-добре, но здравата ни изплаши…

Беше се завърнал от Европа само преди два дни и преживените събития бяха все още живи в паметта му, въпреки че ужасът лека-полека започваше да избледнява.

Човешката памет е щастливо устроена — запазва хубавите спомени, а лошите „милостиво“ запраща на дъното и оставя времето да ги затрупа.

Фред Клайн беше изслушал подробния му доклад и картотеката на Първи секретен беше набъбнала. В нея се съхраняваше всичко, което в един момент можеше да има отношение към бъдещето. Например досието на терориста Мавритания, който беше успял някак да се измъкне от замъка онази нощ…

Но трупът на Абу Ауда беше намерен — чернокожият гигант беше прострелян в гръб с няколко куршума.

Френският генерал Роланд ла Порт също беше мъртъв. Беше облякъл парадната си униформа с всички медали и беше пръснал черепа си.

Официалната версия, предложена на медиите, разбира се, беше малко по-друга. Хакер магьосник, новоизобретен компютърен вирус и своевременната намеса на американските служби за сигурност.

След време инцидентът щеше да слезе от първите страници на вестниците и да се забрави. Животът продължаваше…

Джон влезе в заседателната зала, където вече бяха започнали да се събират колегите му. Предстоеше ежемесечното заседание, на което се обсъждаха текущи проблеми от академичен характер. Напоследък на дневен ред беше създаването на молекулярния компютър.

Джон огледа интелигентните, оживени лица. От истинските учени никога не лъхаше скука. Те бяха по-скоро авантюристи, експериментатори. Сред тях се чувстваше в свои води — имаше чувството, че се е завърнал у дома.

Лъхна го аромат на току-що сварено кафе. Усмихна се. Денят едва започваше.

След няколко изказвания на колеги беше негов ред да вземе думата. Изправи се до прозореца, зад който се зеленееха поляните и меките хълмове на Колорадо.

— Радвам се да ви видя… Сигурно сте се чудили къде се изгубих в последно време…

— Ами, нищо подобно! — подхвърли Лари Шуленберг с възможно най-сериозната физиономия.

— Че ти къде беше?! — възкликна друг, „искрено“ учуден.

Разнесоха се смехове и закачки.

— Сигурен ли си, че те е нямало, Джон? Човече, да не би да си сънувал?!

— Добре, добре — засмя се Джон. — Заслужавам си го. Та, както казах, тези дни ме нямаше, но не съм преставал да мисля за работата ни. — Изражението му изведнъж стана сериозно. — Хрумнаха ми някои идеи, които бих искал да споделя с вас. Например това, че бихме могли да използваме излъчващи светлина молекули като превключватели. Така освен двете полярни положения „включено“-„изключено“ ще имаме и различни степени.

— Искаш да кажеш, да използваме молекулите не само при изчисленията, но и при регистриране на изчисленията — обади се Лари Шуленберг.

— Идеята си я бива! — въодушеви се друг.

— Тогава бихме могли да улавяме светлината с традиционни методи — намеси се трети — и да я пренасочваме. Може например светлинната енергия да се абсорбира от метална пластина с покрития, която на свой ред да излъчва енергия.

Започна оживена дискусия. Джон изслуша колегите си, доволен, че им е дал насока за размисъл, и след малко продължи:

— Друг проблем, с който се сблъскваме, е как да променяме свободно посоката на потока информация, така, както е при силиконовите компютри. Може би едно от възможните решения е да се използва втора разделяща повърхност между ДНК молекулите и превключвателя. Кой казва, че трябва да се ограничим в избора си до твърдата материя? Няма причини ДНК материалът да не е прикрепен към чипове. И да използваме химически разтвор. Така ще постигнем много по-голяма гъвкавост.

— Точно така! — възкликна някой. — Например да използваме биомолекулярно желе? Розлин, нали ти защити докторска дисертация на тема „биополимери“? Какво ще кажеш, не бихме ли могли да приложим тази нова технология?

Доктор Розлин Джеймс взе думата и започна да чертае на дъската някакви схеми, за да обясни по-нагледно принципа на действие на биополимерите.

Срещата съвсем се оживи. Няколко души трескаво си водеха записки. Други изказваха мнения и нахвърляха нови идеи.

Едно предложение водеше след себе си друго и така — цялата сутрин. Дори нито една от идеите да не дадеше резултат, Джон знаеше, че пътят беше този. Началото беше поставено. За съжаление така и не успя да научи подробности за изобретението на Шамборд, но никъде не е казано, че има един-единствен път до вярното решение. Важното беше, че вече имаха отправна точка.

Прекъснаха заседанието за обяд. Някои от колегите му щяха да продължат дискусията и в столовата, а други щяха да изтичат направо в лабораториите си и да изпробват една или друга идея.

Джон реши първо да мине през кафето, за да се подкрепи, а следобеда щеше да прекара в лабораторията си. Нямаше търпение отново да се залови с научната си работа. Още размишляваше за полимерите, когато клетъчният му телефон иззвъня.

— Здравей, полковник. Обажда се Фред Клайн. — Това не беше суровият, напрегнат глас от последните седмици. Сега шефът му звучеше ведро, жизнерадостно.

Джон се засмя.

— Ти ли си, Фред? Гласът ти ми се стори някак променен.

Изведнъж някой го тупна по рамото. Джон трепна и рязко се извърна. Видя усмихнатата физиономия на Лари Шуленберг, опомни се и се усмихна. Преживяният стрес беше сложил отпечатък върху реакциите му и трябваше да мине известно време, за да свикне с нормалния живот.

— Хайде с нас на обяд, Джон!

— След малко ще дойда! Само да си довърша разговора…

— Да не се е появила някоя жена? — смигна му приятелски Лари.

— Не, но ако се появи, обещавам ти първи да научиш! — увери го Джон.

— Става! — засмя се Лари и тръгна към асансьора.

— За момент, Фред… Ще изляза в градината, за да поговорим на спокойствие.

Слънцето напичаше. Джон си сложи тъмните очила и тръгна, без да бърза, надолу по алеята.

— Чувал ли си се с Ранди напоследък? — подхвърли Фред.

— Не, но доколкото знам, пак е заминала по задачи. Тази сутрин получих имейл от Марти. Скрил се е в бърлогата си и се кълне, че за нищо на света няма да мръдне оттам.

— Ще видим… Чували сме го и преди…

Джон се засмя, но в същото време се чудеше накъде бие Фред. Шефът му рядко се обаждаше току-така.

— А… да си чувал нещо за Мавритания? — попита той на свой ред.

— Знаеш ли, точно за това ти се обаждам. Май следите водят към Ирак. Един от наблюдателите на МИ-6 е забелязал човек, който напълно отговаря на описанието. Скоро ще го пипнем.

Джон си спомни ясно плъзгавия като змия Мавритания и потръпна.

— Радвам се. Дръж ме в течение. А аз смятам да се посветя на научната си работа, която позанемарих напоследък. Нали знаеш, работим върху създаването на ДНК компютъра…

(обратно)

Информация за текста

© 2002 Робърт Лъдлъм

© 2002 Йолина Миланова, превод от английски

Robert Ludlum

The Paris Option, 2002

Сканиране, разпознаване и редакция: Dave, 2010 г.

Издание:

Робърт Лъдлъм. Парижкият вариант

Редактор: Марта Владова

Художник: Буян Филчев

ИК „Прозорец“, 2002

ISBN: 954-733-286-4

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2010-04-04 12:00:00

1

Френските служби за сигурност. — Бел.ред.

(обратно)

Оглавление

Пролог

Част I

  Първа глава

  Втора глава

  Трета глава

  Четвърта глава

  Пета глава

  Шеста глава

  Седма глава

  Осма глава

  Девета глава

  Десета глава

  Единайсета глава

  Дванайсета глава

  Тринайсета глава

Част II

  Четиринайсета глава

  Петнайсета глава

  Шестнайсета глава

  Седемнайсета глава

  Осемнайсета глава

  Деветнайсета глава

  Двайсета глава

  Двайсет и първа глава

  Двайсет и втора глава

  Двайсет и трета глава

  Двайсет и четвърта глава

  Двайсет и пета глава

  Двайсет и шеста глава

  Двайсет и седма глава

Част III

  Двайсет и осма глава

  Двайсет и девета глава

  Трийсета глава

  Трийсет и първа глава

  Трийсет и втора глава

  Трийсет и трета глава

  Трийсет и четвърта глава

  Трийсет и пета глава

  Трийсет и шеста глава

  Трийсет и седма глава

  Трийсет и осма глава

  Трийсет и девета глава

  Четирийсета глава

  Четирийсет и първа глава

Епилог

Реклама на сайте