«Името на розата»

ЕСТЕСТВЕНО, СТАВА ДУМА ЗА РЪКОПИС

На 16 август 1968 година попаднах на ръкопис, рожба на перото на един абат на име Вале — „Ръкописът на дон Адсон от Мелк, преведен на френски според изданието на дон Ж. Мабийон“ (отпечатан в манастира „Ла Сурс“, Париж, 1842 г). В книгата, допълнена с доста оскъдни исторически препратки, се твърдеше, че тя възпроизвеждала достоверно ръкопис от XIV в., намерен в Мелкската обител от този голям учен от XVII в., на когото дължим толкова много за историята на бенедиктинския орден. Тази находка (трета поред) ми доставяше наслада, докато се намирах в Прага, очаквайки едно скъпо за мен същество. Шест дни по-късно съветските войски нахлуха в злочестия град. Успях с премеждия да стигна австрийската граница при Линц и от там заминах за Виена с лицето, което очаквах; заедно продължихме нагоре по Дунава.

Обзет от голяма умствена възбуда, четях смаян страшния разказ на Адсон от Мелк; така се вживях в него, че побързах да го преведа почти на един дъх на няколко големи тетрадки на книжарница „Жозеф Жибер“, по чиито листа се пише толкова приятно, когато перото е меко. Така стигнахме до Мелк, където над един завой на реката се извисява прекрасният манастир, реставриран неведнъж в течение на вековете. Читателят навярно се досеща, че в библиотеката на манастира не открих никаква следа от ръкописа на Адсон.

Преди да стигнем до Залцбург; през една трагична нощ в малък хотел на брега на Мондзее връзката ми с лицето, с което бях тръгнал на път, прекъсна рязко, изведнъж и то си тръгна, като отнесе със себе си книгата на абат Вале — разбира се, не от зла умисъл, а поради бурното, ненадейно прекъсване на нашата връзка. Останаха ми само няколко тетрадки, изписани на ръка, остана ми и усещането за голяма душевна празнота.

Няколко месеца по-късно в Париж реших да доведа докрай своите изследвания. От малкото сведения, които бях успял да извлека от книгата, ми бяха останали доста подробни и точни данни:

„Стари аналекти или Сборник от няколко древни малки и големи трудове от всякакъв род: песни, писма, грамоти, епитафии и прочее, наред с Германския пътепис, плод на някои наблюдения и изследвания на Йоан Мабийон, свещеник и монах от ордена на свети Бенедикт към конгрегацията на свети Мавър. Ново издание, към което се прибави «Животът на Мабийон» и някои дребни съчинения, и по-точно «Проучване за евхаристичния хляб, квасен и неквасен», предназначено за високопреосвещения кардинал Бона. Притуря се и съчинение на испанския епископ Елдефонс за същия въпрос, както и писмата на Еузебий Роман до Теофил Гал за почитането на незнайните светии.“ Париж, издател Левек, 1721, с разрешението на Краля.

Намерих веднага „Старите аналекти“ в библиотеката „Сент Жьонвиев“, но за голяма моя изненада намереното издание се различаваше от първото по две подробности — най-напред по издателя на име Монталан и после по датата — две години по-късно. Излишно е да отбелязвам, че тези „Аналекти“ не съдържаха никакъв ръкопис от Адсон от Мелк; всеки може да установи, че те са сборник от кратки и съвсем кратки текстове, докато разказът, който преписах от книгата на Вале, заемаше неколкостотин страници. Допитах се до видни медиевисти като скъпия и незабравим Етиен Жилсон, но ми стана ясно, че единствените „Стари аналекти“ бяха тези, на които се бях натъкнал в „Сент Жьонвиев“. Прескочих до манастира „Ла Сурс“ в околностите на Паси, разговарях с любезния дон Арне Ланестед и се убедих, че никакъв абат на име Вале не е издавал книги, използвайки печатарските преси (такива изобщо нямаше) на манастира. Известно е нехайството на френските учени към посочването на достоверни библиографски препратки, но случаят надхвърляше и най-разумния песимизъм. Започнах да мисля, че съм попаднал на фалшификат. Вече нямаше как да се добера до книгата на Вале (пък и не се осмелявах да я поискам от лицето, което ми я беше отнело). Разполагах единствено с моите бележки, в които бях започнал да се съмнявам.

Има такива чудодейни мигове на голяма физическа умора и силна психомоторна възбуда, когато на човек започват да му се привиждат лица, с които се е запознавал в миналото. („Като възстановявам тези подробности, започвам да се питам дали те са действителни, или сънувам“.) Както научих по-късно от чудесната книжка на абат Бюкоа, на човек му се привиждат и книги, които още не са написани.

Ако не се бяха случили други неща, все още щях да продължавам да се питам откъде се е появил разказът на Адсон. През 1970 г., докато разглеждах сергиите на малка антикварна книжарница на улица „Кориентес“ в Буенос Айрес, недалеч от заведението „Патио дел Танго“, намиращо се на тази голяма улица, попаднах на испанския превод на книжката на Мило Темешвар „За използването на огледалата в играта на шах“; вече бях имал случай да говоря за нея в книгата си „Апокалиптици и интегрирани“, рецензирайки по-късната му книга „Продавачи на Апокалипсиси“. Ставаше дума за превода на изчезналия оригинал на грузински (Тбилиси, 1934 г.). Тук за голяма моя изненада се натъкнах на голям брой цитати от ръкописа на Адсон, взети не от Вале или Мабийон, а от отец Атаназиус Кирхер (но от коя книга?). Един учен човек, когото не смятам за уместно да назова, ме уверяваше, цитирайки индекси по памет, че големият йезуит никъде не споменавал за Адсон от Мелк. Но книгата на Темешвар беше пред очите ми, а епизодите, за които ставаше дума, се покриваха с тези от ръкописа на Вале (описанието на лабиринта не будеше никакви съмнения). Каквото и да писа по този въпрос Бениамино Плачидо, това означаваше, че абат Вале е съществувал, съществувал е и Адсон от Мелк.

Стигнах до извода, че спомените на Адсон имат голям дял в естеството на събитията, за които разказва той; всичко това е забулено в много и смътни тайни, отнасящи се както до автора, така и до местоположението на манастира, което Адсон премълчава упорито; бихме могли да допуснем, че става дума за областта между Помпоза и Конк; разумно е да предположим, че това място се намира на апенинския хребет между Пиемонт, Лигурия и Франция (все едно между Леричи и Турбия). А колкото до времето, когато стават описаните събития, това е краят на ноември 1327 г. Не може да се удостовери кога авторът е започнал да пише. Самият той отбелязва, че през 1327 г. е бил послушник и че когато се е заловил да пише своите спомени, е бил пред прага на смъртта; това ни навежда на мисълта, че ръкописът е бил създаден през последните десет или двайсет години на XIV в.

Нямах кой знае колко сериозни основания да дам за печат моя италиански превод на този тайнствен френски неоготски превод на латинското издание от XVII в. на една творба, писана на латински от немски монах към края на XIV в.

Какъв стил трябваше да възприема? Налагаше се да отхвърля като неоправдано изкушението да изходя от италианските образци от същото време. И то не само защото Адсон е писал на латински; от целия текст става ясно, че неговата култура (или културата на манастира, която му оказва очевидно влияние) принадлежи на време, което може да се определи с точност; става дума за многовековен сбор от знания и стилови обрати, типични за латинската традиция от ранното Средновековие. Адсон размишлява и пише като монах, незасегнат от революцията на простонародния език; той е свързан със страниците, приютени в библиотеката, за която разказва. Формирал се е, изучавайки патриотични и схоластични текстове, и неговият разказ (независимо от събитията, станали през XIV в., които Адсон споменава с безброй съмнения, и то винаги като чути от други) би могъл да бъде написан (изхождам от езика и от ерудираните цитати) през XII или XIII в.

От друга страна, няма съмнение, че превеждайки латинския език на Адсон на своя неоготски френски език, Вале си е позволил доста голяма свобода, и то не само в стилово отношение. Така например понякога действащите лица говорят за свойствата на билките, изхождайки очевидно от книгата за тайните, приписвана на Алберт Велики, която в течение на вековете е била допълвана безброй пъти. Адсон по всяка вероятност е познавал тази книга, но той цитира откъси, които звучат доста буквално било като рецепти от Парацелз, било като явни допълнения на едно издание на Алберт от времето на Тюдорите. По-късно установих, че когато Вале е преписвал (?) ръкописа на Адсон, в Париж е било популярно едно издание от XVIII в. на Алберт Велики и Алберт Малкия, в което били нанесени непоправими изменения. Все пак можем ли да бъдем сигурни, че текстът, от който изхождат Адсон и монасите в отбелязаните от него техни разговори наред с пояснителните бележки, тълкуванията и разните добавки, не е съдържал и анотации, продължили да подхранват по-късната култура?

Трябваше ли да запазя на латински език пасажите, които Вале не е сметнал за нужно да преведе може би за да запази атмосферата на времето? Нямах особени основания; може би постъпих така с мисълта да остана верен на източника… Премахнах излишното, запазих някои неща. Боя се, че съм постъпил като ония лоши автори на романи, които, вмъквайки в действието някой французин, го карат да възклицава „Парбльо!“ и „Ла фам, о, ла фам!“

С една дума, изпълнен съм със съмнения. Не знам как можах да събера толкова смелост и да представя ръкописа на Адсон от Мелк за автентичен. Може би защото съм се влюбил. Или пък, ако щете, това е начин да се отърся от многобройни отдавнашни кошмари.

Преписвам, без да се тревожа от проблема за актуалността. По времето, когато открих текста на абат Вале, властваше убеждението, че човек трябва да пише, като се ангажира само с настоящето, и то за да промени света. Днес, когато от това време са изминали десет, че и повече години, за литератора (възвърнал се към възвишеното си достойнство) е истинска утеха, че може да пише от обич към писането. Затова сега се чувствам свободен да разкажа историята на Адсон от Мелк само заради удоволствието да разказвам; за мен е истинска утеха и покой, че тя се отдалечава толкова назад във времето (днес, когато бдението на разума е прогонило всички чудовища, породени от неговия сън), далеч от нашето време, чужда по време на нашите надежди и на нашата увереност.

Защото това е разказ за книги, а не за всекидневни житейски незначителни случки, и прочитът му може да ни накара да кажем, също като големия подражател от Кемпис1: „Навсякъде търсих покой и не го намерих никъде освен в някой ъгъл с книга в ръка.“

УМБЕРТО ЕКО

5 януари 1980 г.

(обратно)

БЕЛЕЖКА

Ръкописът на Адсон е разделен на седем дни, а всеки ден е разделен на периоди, отговарящи на богослужебните часове. Подзаглавията в трето лице вероятно са били добавени от Вале. Но тъй като те ще помогнат на читателя да се ориентира по-добре, пък и са присъщи на голяма част от литературата на простонароден език от онова време, аз не сметнах за необходимо да ги съкратя.

Известни затруднения ми създадоха каноническите часове, споменати от Адсон; те се променят според местните условия, пък и твърде вероятно през XIV век не са били спазвани съгласно посочените от свети Бенедикт правила.

Все пак, за да може читателят да се ориентира по-добре, като изхождаме отчасти от текста и отчасти като сравняваме първоначалните правила с описанието на монашеския живот в „Бенедиктинските часове“ от Едуар Шнедер (Париж, Грасе, 1925 г.), мисля, че бихме могли да се придържаме към следното:

Утреня (която понякога Адсон нарича с древното название „Бдение“). Между 2,30 и 3 ч през нощта. Изобразителни (които според най-древната традиция са били наричани и „Утрени“). Между 5 и 6 ч сутринта, така че да завършат при зазоряване. Първи час Към 7,30 ч, малко преди изгрев-слънце. Трети час Към 9 ч. Шести час Обяд (в манастирите, където през зимата монасите не работели на полето, е бил и час за храна). Девети час Между 2 и 3 ч следобед. Вечерня Към 4,30 ч, при залез (правилата предписват монасите да вечерят, преди да се стъмни). Повечерие Към 6 ч (до 7 ч монасите си лягат).

Тези изчисления изхождат от обстоятелството, че в Северна Италия към края на ноември слънцето изгрява около 7,30 ч сутринта, а залязва към 4,40 ч следобед.

(обратно)

ПРОЛОГ

В началото беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото. То беше в начало у Бога и задача на верния монах би трябвало да е да повтаря всеки ден с хвалебствена смиреност единственото неизменно събитие, чиято несъкрушима истина може да бъде утвърждавана. Ала ние виждаме само pre speculum et in aegnimate2, та истината, преди да ни се разкрие изцяло, се проявява на части (ах, колко са трудни за разгадаване) в този грешен свят, така че трябва да разчопляме верните белези и там, където те изглеждат неясни и почти изтъкани от воля, насочена изцяло към злото.

Стигнал до края на грешния си живот, беловлас и състарен като света, докато чакам да изтлея в бездънната пропаст на мълчаливата и пустинна божественост, съпричастен на необратимото сияние на ангелските умове, прикован от натежалото ми и вече болно тяло в тази килия на скъпата ми Мелкска обител, аз се готвя да оставя на този пергамент свидетелства за забележителните и страшни събития, на които на младини ми се падна да бъда очевидец, като повтарям слово по слово това, което видях и чух, без да се осмеля да извлека някаква поука, а така също и да оставя на тези, които ще дойдат след мен (стига Антихристът да не ги изпревари), някакви знаци за личби, та върху тях да се извърши молитва, за да бъдат разгадани.

Нека Бог ме осени с милостта си да бъда верен свидетел на събитията, станали в манастира, чието име е добре и угодно да бъде премълчано, в края на лето Господне 1327, когато император Лудвиг слезе в Италия, за да възвърне достойнството на Свещената римска империя, според намеренията на Всевишния и в ущърб на подлия узурпатор — симоник3 и еретик, — който в Авиньон4 опозори светото име на апостола (имам предвид грешната душа на Жак дьо Каорс, когото нечестивите почитаха като Йоан XXII).

Може би, за да бъдат разбрани по-добре събитията, в които станах участник, е добре да припомня какво се случи през онези години, така, както ги видях тогава като участник и както си ги припомням днес, обогатен с други разкази, които чух по-късно — стига паметта ми да съумее да свърже тези толкова много и объркани преживелици.

Още в началото на този век папа Климент V бе прехвърлил седалището на католическата църква в Авиньон, като остави Рим плячка на амбициите на местните властелини; постепенно преснетият град на християнството се беше превърнал в цирк, или в публичен дом, разкъсван от борбите на първенците; наричаше се република, ала не беше; там върлуваха въоръжени банди, царяха насилие и грабежи. Духовни лица, избегнали светското правосъдие, оглавяваха групи престъпници и грабеха с меч в ръка, вършеха нечестиви дела и тъмни сделки. Как да се попречи центърът на света да стане отново, и то с право, целта на този, който би поискал да сложи на главата си короната на Свещената римска империя и да възстанови достойнството на това светско владичество, което едно време бе в ръцете на цезарите?

И ето че през 1314 г. петима немски принцове бяха избрали във Франкфурт Лудвиг Баварски за върховен властелин на империята. Но същия ден, на другия бряг на Майн, рейнският пфалцграф и кьолнският архиепископ бяха издигнали на същия пост Фридрих Австрийски. Двамина императори за едно място и един папа за двама — положение, което стана повод за голяма бъркотия…

Две години по-късно в Авиньон бе избран нов папа — 72-годишният старец Жак дьо Каорс — с името Йоан XXII, и дано даде Бог никой папа да не взема повече това име, толкова ненавиждано от благочестивите люде. Французин, предан на краля на Франция (людете от тази покварена земя са винаги склонни да облагодетелстват интересите на своите хора и не са способни да гледат на целия свят като на тяхна духовна родина); той бе подкрепял Филип Хубави против тамплиерите5, обвинени от краля (мисля, несправедливо) в най-безчестни престъпления, за да сложи ръка на техните богатства със съучастничеството на този духовник ренегат. Междувременно в тази сплетня се беше замесил и Робер Неаполитански6, който, за да запази властта си над италианския полуостров, бе убедил папата да не признава нито един от двамата немски императори и така остана главен военачалник на църковната държава.

През 1322 г. Лудвиг Баварски разгроми съперника си Фридрих. Йоан, който се боеше от двамата императори, се побоя още повече от този, който остана единствен, и отлъчи победителя, който пък обяви папата за еретик. Трябва да кажа, че същата година в Перуджа бе свикан капитулът7 на францисканските монаси8, чийто глава, Микеле Чезена9, приемайки исканията на спиритуалите10 (на които ще се върна отново), провъзгласи за истинска вяра бедността на Христа, който, дори и да бе притежавал нещо заедно с апостолите си, го бе притежавал само като usus facti11. Достойно решение, взето, за да се запази добродетелността и чистотата на ордена; ала то не се понрави на папата, който може би го схващаше като принцип, в състояние да попречи на намерението му като глава на църквата да оспорва правото на империята да избира епископите, като в същото време държеше на правото на Светия престол да коронясва императорите. Дали по тези, дали по други причини през 1322 г. Йоан осъди намеренията на францисканците с декреталията Cum inter nonnullos12.

Мисля, именно тогава Лудвиг разбра, че след като станаха врагове на папата, францисканците могат да бъдат негови могъщи съюзници. Утвърждавайки бедността на Христос, те в известна степен подкрепяха теориите на имперските теолози — тоест на Марсилий Падуански и Жан Жандьонски13. И най-сетне, няколко месеца преди събитията, за които разказвам, Лудвиг, който се бе спогодил с разгромения Фридрих, дойде в Италия, бе коронясан в Милано, влезе в конфликт с фамилията Висконти, въпреки че те го приеха благосклонно, обсади Пиза, назначи за императорски наместник херцога на Лука и Пистоя Каструцо (и мисля, че постъпи зле, тъй като не съм виждал по-жесток човек от него, с изключение може би на Угочоне дела Фаджола) и вече се канеше да потегли към Рим, повикан от местния властелин Шара Колона.

Такова беше положението, когато аз — вече послушник в ордена на бенедиктинците14 в Мелкската обител — бях изтръгнат от нейното спокойствие с намесата на баща ми; един от видните барони, сражаващи се заедно с Лудвиг, той сметна за уместно да ме отведе със себе си, за да опозная италианските красоти и да присъствам на коронясването на императора в Рим. Но обсадата на Пиза го накара да се залови с военните дела. Аз се възползвах от случая и започнах да обикалям — кога от скука, кога от желание да видя свят — из тосканските градове, но моите родители решиха, че този свободен и нередовен живот не се полага на юноша, който се е отдал на съзерцателен живот. И посъветвани от Марсилий, който започна да е благосклонен към мен, решиха да ме пратят при един учен францисканец, монаха Уилям от Баскервил, комуто предстоеше да тръгне с мисия, която щеше да го заведе в прочути градове и древни обители. Така станах едновременно и негов писар, и негов ученик, и нямаше да има за какво да съжалявам, защото заедно с него станах свидетел на събития, достойни да бъдат предадени — така, както правя сега — на паметта на тези, които ще дойдат след нас.

Тогава не знаех какво ще търси брат Уилям, пък и да си кажа правото, не го знам и днес; предполагам, че и той не знаеше, тъй като бе подтикван единствено от желанието да открие истината и от съмнението — което винаги хранеше, — че истината не е в това, което възниква пред него в момента. А може би тогава от любимите му занимания го изтръгнаха събитията, ставащи през този век. По време на цялото пътуване така и не можах да разбера с каква задача бе натоварен Уилям или по-точно той не ми спомена нищо за нея. Само като слушах откъси от разговорите му с абатите на манастирите, в които отсядахме, аз можах да разбера донякъде каква е мисията му. Но както ще кажа по-късно, разбрах всичко едва след като стигнахме целта си. Потеглихме на север, но не вървяхме направо и отседнахме в редица манастири. Стана така, че се отклонихме на запад — докато крайната ни цел се намираше на изток, — следвайки планинската верига, която води от Пиза към Сан Джакомо, като спирахме в един край, който станалите по-късно там ужасни събития ме карат да не уточнявам, но чиито властелини бяха верни на империята и където абатите от нашия орден по общо съгласие се бяха обявили против покварения папа еретик. Пътешествието ни продължи две седмици, съпроводено с различни събития, и през това време аз можах да опозная (но не достатъчно, както се убеждавам с всеки изминал ден) моя нов учител.

В следващите страници не ще се спирам да описвам разните личности — освен когато изражението на едно лице или определен жест могат да послужат като безмълвни, но красноречиви белези, — защото, както казва Боеций15, няма нищо по-преходно от външната форма, която увяхва и се променя както полските цветя при настъпването на есента; та какъв смисъл би имало да твърдя днес, че абат Абон е имал строг поглед и бледи бузи, след като и той, и всички около него са станали на прах и тяхната плът е придобила мъртвешкия цвят на праха (единствено душата, по Божия воля, грее със светлина, която никога не ще угасне)? Но бих искал да разкажа — веднъж завинаги — за Уилям, защото останах поразен от особените му черти; та нали е присъщо на младите да се привързват към някой по-възрастен и по-мъдър човек не само поради чаровното му слово и остър ум, но и заради външните очертания на тялото му, които също стават любими — така, както се случва с бащата, чиито жестове и мръщене изучаваме и дебнем усмивката му, — без сянка от похотливост да помрачи тази проява (може би единствената и най-чиста) на плътска обич.

Едно време хората бяха красиви и едри (днес са деца и джуджета), но това е само един от многото факти, доказващи нещастието на един свят, който остарява. Младежите вече не искат нищо да учат, науката е в упадък, целият свят върви с краката нагоре, слепци водят други слепци и ги тласкат в бездни, птиците се хвърлят, преди да са излетели, магарето свири на лира, воловете танцуват, Мария не обича вече съзерцателния живот и Марта16 не обича вече дейния живот, Лия е стерилна, Рахил17 има плътско око, Катон18 посещава бардаците, Лукреций19 става жена. Всичко се отклонява от своя път. Слава Богу, че по онова време можах да усвоя от моя учител желанието да се уча и чувството за верния път, което се запазва и тогава, когато пътеката криволичи.

Брат Уилям изглеждаше така, че можеше да привлече вниманието и на най-разсеяния човек. Ръстът му превишаваше нормалния и той беше толкова слаб, че изглеждаше още по-висок. Очите му бяха остри, пронизващи, тънкият, малко гърбав нос придаваше на лицето му израз на бдителност, с изключение на миговете, когато се отпускаше (за това също ще кажа). Брадичката му също говореше за силна воля, макар че дългото и осеяно с лунички лице — каквито често виждах у хората, родени между Хиберния и Нортумбрия20 — понякога можеше да изразява несигурност и недоумение. Но с течение на времето разбрах, че онова, което ми се струваше неувереност, беше само любопитство; в началото знаех малко за тази добродетел, която смятах по-скоро за проява на греховна чувственост, и бях убеден, че една рационална душа не бива да се подхранва с нея, а само от истината, която (така мислех) е известна още от самото начало.

Нали бях още юноша, това, което ме порази у него, бяха кичурите жълтеникави косми, които се издаваха от ушите му, и гъстите руси вежди. Може би имаше петдесетина години и беше твърде стар, но неуморното му тяло се движеше с пъргавина, която често ми липсваше. Заловеше ли се прекалено дейно с нещо, енергията му изглеждаше неизчерпаема. Но от време на време сякаш в неговата жизненост имаше нещо рачешко, той изпадаше в леност и виждах как с часове лежеше на постелята си в килията, промълвяйки едва-едва по някоя сричка, без лицето му да трепне. Тогава очите му изглеждаха празни и блуждаещи и можех да си помисля, че е изпаднал във властта на билка, способна да събужда видения, ако явната умереност, с която той живееше, не ме караше да отхвърлям подобна мисъл. Все пак няма да скрия, че по време на пътешествието ни той се спираше кога край някоя ливада, кога край някоя гора, за да откъсне билка (мисля, че бе една и съща); после започваше да я дъвче замислено. Част от нея носеше със себе си и я дъвчеше в най-напрегнатите мигове (а в манастира такива ни се случваха често). Веднъж, когато го запитах какво е това, той се усмихна и отвърна, че добрият християнин понякога можел да научи нещо и от неверниците; а когато пожелах да опитам тази билка, той отвърна, че както в приказките, така и за обикновените люде имало paidikoi, efebikoi и gunaikoi21 и така нататък, тъй че билките, които подхождали за един стар францисканец, не подхождали за един млад бенедиктинец.

Докато бяхме заедно, нямахме възможност да водим много редовен живот; дори в манастира будувахме нощем и капвахме от умора денем, нито пък участвахме редовно в църковните служби. Все пак, макар и рядко, по време на пътуването той будуваше след повечерие и беше твърде въздържан. Понякога, както стана в манастира, по цял ден се разхождаше из зеленчуковата градина, разглеждаше растенията, сякаш бяха хризопрази или изумруди, и го видях да обикаля из криптата със съкровищата и да оглежда някакво ковчеже, осеяно с изумруди и хризопрази, сякаш беше храст татул. Друг път прекарваше по цял ден в голямата зала на библиотеката, ровейки се в ръкописите, сякаш не търсеше друго освен собствено удоволствие (докато в същото време около нас се множаха труповете на убити по най-жесток начин монаси). Един ден го срещнах да се разхожда безцелно из градината, като че ли не трябваше да дава сметка на Господа за делата си. В ордена ме бяха научили да си разпределям времето по съвсем друг начин и му го казах. А той отвърна, че красотата на Вселената се състои не само в единството на разнообразието, но и в разнообразието на единството. Стори ми се, че отговорът му се дължеше на ненаучна емпиричност, но по-късно узнах, че хората от неговия край често определят нещата по начин, в който като че ли сияйната сила на разума има твърде малък дял.

През целия ни престой в манастира ръцете му винаги бяха покрити с праха на книгите, със златото на все още неизсъхналите миниатюри, с жълтеникави вещества, до които се беше докоснал в болницата на Северин. Като че ли не можеше да мисли с друго освен с ръцете си, нещо, което тогава ми се струваше по-присъщо на един механик (а ме бяха учили, че механикът е прелюбодеец, че извършва прелюбодеяние към интелектуалния живот, с който би трябвало да бъде свързан в най-чисто и непорочно венчило); но дори и когато ръцете му се докосваха до крехки вещи, като някои ръкописи с още свежи миниатюри, или до разядени от времето и ронещи се като сух хляб страници, той, както ми се стори, се докосваше до тях с изключително внимание, същото, с което се докосваше до своите инструменти. Ще кажа, че този интересен човек носеше със себе си, в своята торба, инструменти, които не бях виждал дотогава, които той наричаше моите чудодейни машини. Машините, казваше той, са плод на изкуството, което подражава на природата, и възпроизвеждат не формите, а самото действие. Така ми обясни чудесата на часовника, на астролаба и на магнита. Но в началото се побоях, че става дума за магьосничество, и през някои ясни нощи, когато той наблюдаваше звездите (с някакъв чудноват триъгълник в ръце), аз се преструвах, че спя. Францисканците, с които се бях запознал в Италия и в моя край, бяха прости, често необразовани люде, и аз му казах, че съм смаян от неговите знания. Но той ми отвърна с усмивка, че францисканците от неговите острови били други хора:

— Роджър Бейкън22, когото почитам като учител, ни учи, че божественото начинание един ден ще мине през науката за машините, която е естествена и свещена магия. И един ден ще могат да се правят уреди за плаване, с които корабите да се движат, управлявани от човека, и много по-бързо от корабите, движещи се с платна или с весла; и ще има коли „ut sine animale moveantur cum impetu inaestimabili, et instramenta volandi et homo sedens in medio instrumenti revolvens aliquod mgenium per quod alae artificialiter compositae aerem verberent, ad modvim avis volantis“23. И много малки уреди, които ще вдигат безкрайно големи тежести, и превозни средства, които да позволяват да се пътува по дъното на морето.

Когато го запитах къде са тия машини, той ми каза, че били вече направени в древността, а някои дори и в наше време:

— С изключение на уреда за летене; не съм го виждал, нито знам някого, който го е видял, но познавам един мъдрец, който го е замислил. Могат да се строят мостове, които да прехвърлят реките без опорни стълбове или каквито и да било подпори, и други нечувани машини. Но ти не бива да се безпокоиш, ако те още не са създадени, защото това не значи, че няма да бъдат създадени. Аз ти казвам, че Бог иска те да съществуват, и те сигурно са вече в ума му, макар че моят приятел Окам24 отрича, че идеите съществуват по такъв начин, и то не защото можем да определяме божествената природа, а именно защото не можем да й поставим никакви граници.

Това не беше единствената противоречива мисъл, която чух от него; но и днес, когато остарях и помъдрях, все още не съм разбрал добре как можеше да има такава вяра в своя приятел Окам и в същото време — както правеше — да се кълне в казаното от Бейкън. Но нали това бяха бурни времена и един мъдър човек трябваше да мисли за неща, които си противоречаха взаимно.

Ето, може би казах за брат Уилям безсмислици, сякаш натрупвайки още от самото начало несвързаните впечатления, които той тогава остави у мен. А ти, любезни мой читателю, навярно ще разбереш по-добре какъв беше и какво вършеше той от това, което стори през дните, прекарани в манастира. Не ти обещавам някакъв завършен образ, а списък от забележителни и ужасни събития.

Така, опознавайки ден по ден моя учител, запълвайки дългите часове на пътуването с безкрайни разговори, за които, ако трябва, ще разказвам малко по малко, ние стигнахме в полите на върха, където се издигаше манастирът. А сега, както сторихме тогава, време е моят разказ да се насочи към него и нека десницата ми не трепне в часа, когато се залавям да разкажа за онова, дето се случи по-късно.

(обратно)

ДЕН ПЪРВИ

Ден първи ПЪРВИ ЧАС

Когато пристигат под манастира и Уилям проявява голяма прозорливост

Беше прекрасна утрин в края на ноември. През нощта бе паднал малко сняг, но земята бе забулена с покривало, не по-високо от три пръста. Още преди разсъмване, веднага след изобразителни, бяхме изслушали литургията в едно село в долината. После, щом изгря слънцето, потеглихме към планината.

Докато се катерехме по стръмната пътека, която криволичеше около планината, видях манастира. Не се учудих от зидовете, които го обгръщаха от всички страни, подобни на други, които бях виждал в целия християнски свят, а от това, което после научих, че наричат Зданието. То беше осмоъгълна постройка, а отдалеч изглеждаше като четириъгълник (съвършена фигура, която изразява якостта и непревзимаемостта на Божия град); южните му стени се издигаха над платото на манастира, докато северните сякаш изникваха от самите склонове на върха и се извисяваха отвесно над тях. Искам Да кажа, че на определени места, гледано отдолу, изглеждаше, като че ли скалата се устремява към небето, без разлика в багрите и материята, и в определен момент се превръща в голяма кула (дело на исполини, познаващи добре и земята, и небето). Три реда прозорци подчертаваха тройния ритъм на това извисяване, така че това, което на земята изглеждаше квадратно от физическа гледна точка, в небето — от духовна гледна точка — ставаше триъгълно. Като се доближихме още, видяхме, че от четириъгълната форма, на всеки един от ъглите й, се издигаше по една седмоъгълна кула; пет от нейните стени гледаха навън; така от четирите от страните на по-големия осмоъгълник се издигаха четири по-малки седмоъгълника, които отвън се виждаха като петоъгълници. И няма човек, който да не съзре възхитителното съчетание на толкова свети числа, всяко от които носи подчертан Духовен смисъл. Осем — числото на съвършенството на всеки четириъгълник, четири — броят на Евангелията, пет — колкото са частите на света, седем — броят на даровете на Светия дух. По своята големина и форма Зданието — както щях да видя по-късно в южната част на италианския полуостров — приличаше на Кастел Урсино или Кастел дал Монте, но поради непристъпното си положение изглеждаше още по-страшно от тях и пораждаше боязън у пътника, който се приближаваше към него стъпка по стъпка. Добре че — тъй като бе ясна зимна утрин — постройката не се появи пред мен такава, каквато изглежда в дните, когато има буря.

Все пак няма да кажа, че тя породи у мен приятни мисли. Изплаших се и изпитах смътно безпокойство. Един Бог знае, че това не бяха призраци, рожба на незрелия ми дух, и че правилно тълкувах неподлежащи на съмнение предчувствия, записани на камъка още в деня, когато исполините са посегнали към него, преди заблудената воля на монасите да се осмели да го освети като хранилище на словото Божие.

Докато нашите мулета се катереха по последния склон на планината, там, където главният път се разделяше на три, като от него се отделяха две странични пътеки, моят учител спря за малко, огледа двете страни на пътя и самия път, погледна и нагоре, там, където редици от вечнозелени пинии образуваха естествен свод, побелял от сняг.

— Богат манастир — рече той. — Абатът държи да прави добро впечатление на посетителите.

Не го запитах нищо, тъй като бях свикнал да говори най-чудновати неща. Пък и след като повървяхме още малко, чухме някакъв шум и на следващия завой пред нас се появиха група разтревожени монаси и ратаи. Щом ни видяха, един от тях се запъти към нас и рече най-любезно:

— Добре дошли, господине, и не се учудвайте, че предполагам кой сте, защото сме предупредени за вашето посещение. Аз съм Ремиджо от Вараджине, ключар на манастира. Ако, както предполагам, вие сте брат Уилям от Баскавила, трябва да предупредим абата. Ти — обърна се той към един от ратаите — тичай да предупредиш, че нашият гост е пристигнал.

— Благодаря ви, господин ключарю — отвърна сърдечно моят учител. — Ценя вашата любезност, още повече че за да ме приветствате, прекъснахте преследването. Но не се тревожете, конят е минал оттук и е тръгнал по дясната пътека. Няма да отиде далеч, защото, като стигне при торището, ще спре. Той е премного умен, за да се втурне по стръмната пътека…

— Кога го видяхте? — запита ключарят.

— Изобщо не сме го виждали, нали, Адсон? — рече Уилям, като се обърна усмихнат към мен. — Но ако търсите Брунело, животното не може да не е там, където казах.

Ключарят се поколеба. Погледна Уилям, после пътеката и запита:

— Брунело ли? Откъде знаете?

— Хайде — рече Уилям, — вие търсите Брунело, любимия кон на абата, най-добрия жребец от вашата конюшня, с черна козина, висок пет стъпки, с пищна опашка, с малки кръгли копита, но с твърде правилен алюр; има малка глава, тънки уши и големи очи. Казвам ви, тръгнал е надясно, побързайте.

Ключарят се поколеба за миг, после даде знак на хората си и хукна по дясната пътека, докато нашите мулета продължиха да се катерят. Тъкмо се канех да разпитам Уилям, защото изгарях от любопитство, той ми направи знак да почакам; и наистина, след малко чухме радостни възклицания, на завоя на пътеката се появиха монасите и ратаите, които водеха коня за юздата. Минаха край нас, като продължаваха да ни гледат смаяни, и тръгнаха пред нас към манастира. Мисля, че Уилям нарочно задържа мулето си, за да им даде възможност да разкажат за станалото. Вече имах случай да се уверя, че моят учител — човек с възвишени добродетели във всяко отношение, — станеше ли дума да доказва колко е прозорлив, се поддаваше на порока на суетата; и тъй като вече бях оценил тънката му дипломатическа дарба, разбрах, че държеше да влезе в манастира, предшестван от славата на мъдър човек.

— Я ми кажете — не можах да се сдържа аз — как успяхте да отгатнете?

— Добри ми Адсон — отвърна учителят, — през цялото пътуване те уча да разпознаваш белезите, посредством които светът ни говори така, сякаш е голяма разтворена книга. Ален дьо Лил25 казваше, че

omnis mundi creatura quasi liber et pictura nobis est in speculum26

имайки предвид неизчерпаемия запас от символи, с които Бог чрез своите създания ни говори за вечния живот. Но вселената е много по-красноречива, отколкото е допускал Ален, и ни разказва не само за последните неща (в този случай тя разказва винаги смътно), но и за бъдните — а в това отношение е от ясна по-ясна. Почти се срамувам да ти повторя това, което трябва да знаеш. На разклона, на още пресния сняг, се открояваха ясно следи от конски копита и се губеха по пътеката вляво от нас. Следите бяха на равно разстояние една от друга, личеше, че копитото е дребно и че алюрът е равномерен; ето как разбрах за какъв кон става дума. Там, където пиниите образуваха нещо като естествен свод, на височина пет стъпки видях току-що прекършени клончета. На бодлите на един от къпиновите храсти, там, където конят е завил надясно, за да тръгне по пътеката, имаше дълги черни косми… Надявам се, не ще ми кажеш, че не знаеш, че тази пътека води към торището, защото, докато се качвахме по долния склон, видяхме как потокът отпадъци се спуска отвесно под източната кула, като замърсяваше снега; а като имаме предвид разположението на разклона, пътеката не можеше да не води нататък.

— Да — отвърнах аз, — но малката глава, острите уши, големите очи…

— Не знам дали е така, но съм уверен, че монасите са убедени в това. Исидор Севилски27 казваше, че за да бъде красив един кон, трябва да има „ut sit exiguum caput, et siccum prope ossibus adhaerente, aures breves et argutae, oculi magni, nares patulae, erecta cervix, coma densa et cauda, ungularam soliditate fixa rotunditas“28. Конят, дето отгатнах, че е минал, трябва да е наистина най-добрият кон от конюшнята, иначе как ще си обясниш, че го гонеха не само хсияри: те, ами и самият ключар. А монахът, който смята, че някой кон е прекрасен, не може да не го вижда така, както му е описан от някоя авторитетна личност, още повече — и се усмихна лукаво — ако тази личност е някой учен бенедиктинец…

— Съгласен съм — рекох аз, — но защо пък Брунело?

— Дано Бог те дари с повече ум, отколкото имаш, чадо мое! — възкликна учителят. — Как би го нарекъл, щом дори великият Буридан29, който се кани да стане ректор в Париж, когато трябваше да разкаже за някакъв красив кон, не можа да намери по-подходящо име?

Ето какъв беше моят учител. Той не само умееше да чете в голямата книга на природата, но и да разгадава начина, по който монасите разчитаха книгите и мислеха посредством тях. Дарба, която, както ще видим, щеше да му бъде от голяма полза през следващите дни. Обяснението на Уилям ми се стори толкова естествено, та над срама, загдето не можах да се досетя сам, взе връх гордостта, че и аз ставам съпричастен, и замалко сам да се поздравя за собствената си прозорливост. Истината е толкова могъща, че и тя, подобно на доброто, сама се разпространява. И хвала на нашия Господ Иисус Христос за това хубаво откровение, което ми се разкри.

Но върни се към нишката си, моя повест, тъй като този остаряващ монах губи доста време за странични неща. И разкажи как стигнахме до голямата порта на манастира, а на прага стоеше абатът с двама послушници, които държаха в ръце златен леген, пълен с вода. Щом слязохме от нашите добичета, абатът изми ръцете на Уилям, после го прегърна и целуна по устата, като го приветства с добре дошъл, докато с мен се занимаваше ключарят.

— Благодаря, Абоне — рече Уилям, — за мен е голяма радост да стъпя в манастира на Ваше Преподобие, чиято слава е прекрачила тези планини. Идвам като поклонник в името на нашия Бог и вие ме почетохте именно като такъв. Но аз идвам и от името на нашия властелин на тази земя, както ще разберете от писмото, което ще ви връча, та ви благодаря за оказания ми прием и от негово име.

Абатът пое писмото с императорските печати и рече, че преди Уилям да пристигне, е получил други послания от негови събратя от ордена (тъй като, рекох си аз, трудно е да изненадаш един абат бенедиктинец), после помоли ключаря да ни придружи до нашите килии, а в това време конярите бяха повели пред нас добичетата. Абатът обеща да ни посети по-късно, след като се подкрепим; ние пристъпихме в големия двор, където постройките на манастира се простираха по цялото равно плато, което смекчаваше върха на планината.

За разположението на постройките на манастира ще имам случай да разказвам неведнъж и с по-големи подробности. След портала (единствения отвор в зидовете) започваше оградена с дървета алея, която водеше до църквата. Вляво от алеята се простираха зеленчукови градини и — както научих по-късно — ботаническата градина, а сред тях се издигаха двете постройки на банята и на болницата и билкарницата, които следваха извивките на оградата. В дъното, вляво от църквата, се издигаше Зданието, отделено от църквата от поляна, осеяна с гробове. Северната врата на църквата гледаше към южната кула на Зданието, чиято пък западна кула се издигаше точно срещу посетителя, после вляво то се свързваше със зида и се спускаше стремглаво към бездната, над която бе надвиснала северната кула, която пък се виждаше напреки. Вдясно, до църквата и около вътрешния двор, се издигаха няколко постройки — спалните помещения, домът на абата и домът за поклонниците, към който се бяхме насочили и до който стигнахме, прекосявайки една прекрасна градина. А вдясно, отвъд едно широко равно място, край южните зидове и на изток зад църквата, се редуваха жилища за ратаите, обори, мелници, хамбари и зимници и още един дом, който ми се стори, че е за послушниците. Равният, едва нагънат терен бе дал възможност на древните строители да спазват изискванията за разположението много по-добре, отколкото биха могли да претендират Хонорий Августодунски30 или Гийом Дюран31. От мястото на слънцето по това време на деня отсъдих, че порталът гледаше точно на запад, така че хорът и олтарът да гледат на изток; а слънцето още при изгрев можеше да събуди направо и монасите в спалните, и добичетата в оборите. Не съм виждал по-красив и поточно ориентиран манастир, въпреки че по-късно опознах и „Санкт Гален“, и „Клюни“, и „Фонтне“, и още други, може би по-големи, но не така добре оразмерени. За разлика от другите този манастир се отличаваше с неизмеримата величина на Зданието. Нямах опита на майстор зидар, но веднага забелязах, че то беше много по-старо от заобикалящите го постройки (може би е било издигнато за други цели) и че останалата част от манастира бе разположена около него в по-късни времена, но така, че ориентацията на голямата постройка да бъде съобразена с разположението на църквата или обратното. Защото от всички изкуства именно архитектурата най-смело се стреми да възпроизведе чрез своя ритъм уредбата на Вселената, която древните са наричали космос, тоест украсен, тъй като е като голямо животно, което блести със съвършенството и пропорцията на всички свои членове. И хвала на нашия Творец, който, както казва Августин32, е подредил всички неща по брой, тегло и мярка.

МАНАСТИРЪТ

K Болница

J Бани

A Зданието

B Църква

D Вътрешен двор

F Спални помещения

H Заседателна зала

M Кошари

N Обори

R Ковачници

(обратно)

Ден първи ТРЕТИ ЧАС

Когато Уилям води поучителен разговор с абата

Ключарят беше дебел простоват мъж, но веселяк, побелял, но изглеждаше як, беше дребен и пъргав. Заведе ни в нашите килии в дома на поклонниците. Или по-точно, заведе ни в килията, отредена за моя учител, като ми обеща, че за следния ден ще даде и на мен килия, тъй като аз, макар и послушник, съм техен гост и следователно трябвало да се отнасят към мен с най-големи почести. А тази нощ съм можел да преспя в просторната ниша в стената на килията, където бе наредил да сложат прясна слама. Така, добави той, правели за слугите на някой виден гост, който държал да бъде охраняван, докато спи.

После монасите ни донесоха вино, сирене, маслини, хляб и хубаво сухо грозде и ни оставиха да се подкрепим. Ядохме и пихме с голяма наслада. Моят учител нямаше строгите нрави на бенедиктинците и не обичаше да се храни в мълчание. Пък и винаги говореше за толкова прекрасни и мъдри неща, че приличаше на монах, който чете житията на светиите.

Този ден не можах да се въздържа и го разпитах отново за случката с коня.

Не — рекох аз, — когато вие разгадахте следите по снега и клоните, все още не бяхте видели Брунело. Тия следи можеха да ни говорят за всякакви коне или поне за всички коне от тази порода. Значи ли това, че не можем да твърдим, че книгата на природата ни говори само по същество, както учат мнозина видни теолози?

— Не съвсем, скъпи Адсон — отвърна учителят. — Разбира се, тези следи ми говореха, ако щеш, за коня като понятие и щяха да ми говорят така навсякъде, където се натъкнех на тях. Но следата на това място и в този час на деня ми подсказваше, че оттам е минал поне един от всички възможни коне. Така аз се намирах насред пътя между запознаването с понятието „кон“ и опознаването на кон от определена порода. Така или иначе, онова, което знаех за коня изобщо, ми беше подсказано от следата, която беше особена. Бих могъл да кажа, че в момента бях изпаднал в плен на особения характер на следата и на собственото си невежество, което придобиваше твърде прозрачната форма на всеобхватното понятие. Когато зърнеш нещо отдалеч и не можеш да разбереш какво е, ще се задоволиш да го определиш просто като тяло. След като се приближиш, ще определиш, че е някакво животно, макар и да не знаеш още дали е кон или магаре. И най-сетне, когато се доближиш още повече, ще можеш да кажеш, че е кон, макар и да не знаеш още дали е Брунело или Фавело. Едва когато стигнеш на нужното разстояние, ще видиш, че е Брунело (или именно този кон, а не друг, каквото и име да му дадеш). Това вече ще бъде пълното познание, долавянето на особеното. И аз допреди един час бях готов да срещна всички коне, но не поради широтата на моя ум, а поради ограничеността на моята интуиция. А гладът на моя ум бе уталожен едва когато видях именно този кон, който монасите водеха за юздата. Едва тогава се уверих, че предишните ми разсъждения са ме довели близо до истината. Така понятията, които аз използвах, за да си представя кон, който още не бях видял, бяха чисто и просто знаци, както бяха знаци за понятието „кон“ и следите по снега; ние използваме знаци и знаци за знаци само когато ни липсват нещата.

Друг път пък говореше твърде скептично за всеобщите идеи и с голямо уважение за отделните явления; и тогава, и по-късно си мислех, че тази негова склонност се дължеше както на обстоятелството, че беше британец, така и на обстоятелството, че беше францисканец. Но този ден просто нямах достатъчно сили за теологични спорове; затова се сгуших в определената ми ниша, загърнах се в едно одеяло и заспах дълбоко.

Ако някой влезеше, сигурно би ме взел за някакъв вързоп. Така сигурно си е помислил и абатът, когато дойде към третия час да посети Уилям, Така аз можах да слушам, без те да забележат, първия им разговор. И то не преднамерено, защото, ако се бях разкрил изведнъж пред посетителя, щеше да бъде още по-неучтиво, отколкото да се спотайвам, както и сторих, със смирение.

И така, Абон пристигна. Извини се за безпокойството, приветства отново Уилям с добре дошъл и му каза, че трябвало да говори лично с него за нещо много сериозно.

Започна с това, че го поздрави за умението, което бе проявил при случката с коня, и го запита как е съумял да даде такива точни сведения за кон, който изобщо не бе виждал. Уилям му обясни накратко и безстрастно хода на своите разсъждения и абатът остана много доволен от неговата досетливост. Каза, че не е могъл да очаква друго от човек, известен със своята голяма прозорливост. Каза, че е получил писмо от абата на Фарфа, който не само го известявал за мисията, възложена на Уилям от императора (за което щели да разискват през следващите дни), но му съобщавал, че моят учител бил инквизитор при някои процеси в Англия и Германия, където се отличил с голяма проницателност, съпроводена и с голяма човечност.

— Приятно ми бе да науча — добави абатът, — че в редица случаи вие сте се застъпвали за невинността на обвиняемия. Убеден съм, както никога досега, че в тези мрачни времена дяволът се намесва непрестанно в човешките дела — и се озърна плахо, сякаш врагът бе проникнал и сред тези стени, — но съм убеден също, че често дяволът действа и поради второстепенни причини. Знам, той може да подбуди жертвите си да вършат злини така, че вината да падне върху някой праведник, и изпитва задоволство, загдето праведникът ще бъде изгорен вместо неговата жертва. Често, за да докажат своето усърдие, инквизиторите изтръгват с всякакви средства признания от обвиняемия, като мислят, че добър инквизитор е само онзи, който завършва процеса, като намира изкупителна жертва…

— И един инквизитор може да бъде подтикван от дявола — рече Уилям.

— Възможно е — съгласи се предпазливо абатът, — защото намеренията на Всевишния са неведоми, но не искам да хвърлям сянката на съмнението върху толкова заслужили хора. Днес се нуждая от вас именно защото и вие сте един от тях. В този манастир стана нещо, за което са нужни съветите и вниманието на човек, прозорлив и предпазлив като вас. Проницателен, за да разкрие, и предпазлив (ако се налага), за да прикрие. Защото често се налага да се доказва вината на хора, които би трябвало да се отличават със своята светост, но така, че коренът на злото да бъде изтръгнат, без виновният да бъде разобличаван публично. Ако един пастир сгреши, той трябва да бъде изолиран от другите пастири, но горко ни, ако овцете започнат да не вярват на пастирите.

— Разбирам — отвърна Уилям. Вече имах случай да забележа, че когато се изразяваше така — сдържано и възпитано, — той обикновено прикриваше своето несъгласие или своето недоумение.

— Затова — продължи абатът — смятам, че всеки случай, отнасящ се за грешката на пастир, може да бъде поверен единствено на хора като вас, които умеят да разграничават не само доброто от злото, но и това, което е уместно, от това, което е неуместно. Приятно ми е да си помисля, че вие сте осъждали само когато…

— … обвиняемите са извършвали престъпления, отравяли са хора, покварявали са невинни деца и са вършили други нечестиви дела, които устата ми не се осмелява да изрече…

— … че сте осъждали само когато — продължи абатът, без да обръща внимание на прекъсването — присъствието на демона е било толкова очевидно за всички, че не сте имали възможността да действате по друг начин, та опрощаването да не изглежда по-скандално от самото престъпление.

— Признавал съм някого за виновен — уточни Уилям — единствено когато е извършвал такива престъпления, че можех да го предам с чиста съвест на светските власти.

Абатът се поколеба за миг и запита:

— Защо продължавате да говорите за престъпни деяния, без да споменавате за подбудата на дявола?

— Защото да съдим за причините и следствията, не е никак лесно; мисля, че единствен съдник може да бъде само Всевишният. Нали толкова трудно установяваме връзката между такова очевидно следствие като едно изгоряло дърво и светкавицата, дето го е подпалила, че изследването на дълги вериги от причини и следствия ми се струва не по-малко безумно от опита да издигнем кула, стигаща до небето.

— Учителят Аквински33 — напомни абатът — не се побоя да докаже само с помощта на разума съществуването на Всевишния, като изследва причина по причина, докато стигна до непричинената първопричина.

— Кой съм аз — възрази смирено Уилям, — че да оспорвам учителя Аквински? Та неговото доказателство за съществуването на Бога е подкрепено с толкова много други доказателства, които само потвърждават неговите изводи. Както бе известно още на Августин, Бог говори в душите ни, а вие, Абон, щяхте да възхвалявате Бога и неговото съществувание дори и ако Тома не беше… — Спря и добави: — Предполагам.

— Разбира се — побърза да го увери абатът.

Така моят учител прекъсна умело една схоластична дискусия, която явно не му допадаше. После продължи:

— Да се върнем на процесите. Да предположим, че някакъв човек е бил отровен. Това е факт, доказан опитно. Благодарение на неопровержими признаци мога да допусна, че той е бил отровен от друг човек. Умът ми може да се намеси в подобна верига от прости причини с известна увереност във възможностите си. Но как да усложня тази верига, като допусна, че това злодеяние е било сторено от друга намеса, не на човека, а на дявола? Не казвам, че е невъзможно, дяволът също оставя подире си ясни следи като вашия кон Брунело. Но защо трябва да търся такива доказателства? Нима не е достатъчно да знам, че виновен е именно този човек, и да го предам на светската власт? Във всички случаи, нека Бог му прости, той ще бъде наказан със смърт.

— Но аз знам, че преди три години на един процес в Килкани срещу няколко души, обвинени в нечестиви деяния, вие, след като сте открили виновните, не сте отрекли участието на нечестивия.

— Но не го потвърдих категорично. Вярно е, не го отрекох. Кой съм аз, че да съдя за помислите на дявола — и добави, сякаш за да подчертае мисълта си, — особено в подобни случаи, когато възбудилите инквизиционния процес — сиреч епископът, градските съдии и целият народ, а може би и самите обвиняеми — наистина държаха да се уверят в намесата на нечестивия? Може би единственото истинско доказателство за неговата намеса е упоритостта, с която всички в този момент искат да се уверят, че той се намесва…

— Следователно — рече с тревога абатът — искате да кажете, че в много процеси дяволът не се проявява единствено във виновните, а може би — и най-вече — в съдиите?

— Как бих могъл да твърдя подобно нещо? — възрази Уилям и аз забелязах, че той формулира въпроса така, та абатът да не може да потвърди, че е възможно да го стори; Уилям използва мълчанието му, за да отклони разговора в друга насока. — Така или иначе, това са минали неща. Отказах се от тази благородна работа, сторих го по волята Божия…

— Несъмнено — съгласи се абатът.

— …и сега — продължи Уилям — се занимавам с други деликатни въпроси. Бих желал да се заловя с това, дето ви тревожи, стига да ми го кажете…

Изглежда, абатът се зарадва, че можа да прекъсне предишния разговор и да се върне на своя въпрос. Като подбираше предпазливо словата, той заразказва със заобикалки за някаква необичайна случка, станала преди няколко дни и причинила голям смут сред монасите. Добави, че разказвал това на Уилям, понеже, знаейки го като голям познавач на човешката душа и на помислите на нечестивия, се надявал, че ще отдели от скъпоценното си време, за да разплете една мъчителна загадка. А се случило следното: трупът на Аделмо от Отранто, млад монах, спечелил си слава на голям майстор миниатюрист, който разкрасявал ръкописите в библиотеката с прекрасни рисунки, бил намерен една сутрин от един козар под склона, над който се извисява източната кула на Зданието. Другите монаси го били видели в хора по повечерие, но тъй като не се явил на утринната молитва, те си рекли, че трябва да е паднал там в най-тъмните часове на нощта. Същата нощ имало голяма снежна буря, снежните парцали, носени от бурния южен вятър, режели като остриета, сякаш се сипела градушка. Размекнато от снега, който отначало се разводнил, а после се втвърдил на лед, тялото му било намерено в подножието на стръмния скат, разкъсано от скалите, по които отскачало. Бедното, крехко тленно създание, дано Бог се смили над него! Тъй като, падайки, тялото отскачало на много места по скалите, трудно било да се разбере точно откъде е паднало; все пак сигурно от някой прозорец — от трите реда прозорци, опасващи трите страни на кулата, дето гледат към бездната.

— Къде погребахте трупа? — запита Уилям.

— В гробището — отвърна абатът. — Сигурно сте го забелязали; намира се между северната стена на църквата, Зданието и зеленчуковата градина.

— Разбирам — рече Уилям. — Разбирам, че вашият проблем е следният. Ако този клетник — дано Бог не го е пожелал — се е самоубил (тъй като не можем да помислим, че е паднал случайно), на следния ден щяхте да намерите някой отворен прозорец, а вие сте установили, че всички прозорци са били затворени и под никой от тях не е имало следи от вода.

Както вече казах, абатът бе сдържан, много дипломатичен човек, но бе толкова изненадан, че не можа да се овладее и наруши сдържаността, с която според Аристотел трябва да се отличава един сериозен и великодушен човек.

— Кой ви каза?

— Вие ми казахте — отвърна Уилям. — Ако прозорецът беше отворен, щяхте веднага да помислите, че той се е хвърлил оттам. Както установих отвън, това са големи прозорци с матови стъкла, а в подобни големи сгради такива прозорци обикновено не са на височината на човешки бой. Следователно, ако прозорецът е бил отворен, тъй като е невъзможно този нещастник да се наведе и да загуби равновесие, щяхте да помислите, че той се е самоубил. В такъв случай нямаше да го погребете в осветената земя. Но тъй като сте го погребали по християнски, значи прозорците са били затворени. А щом са били затворени — тъй като дори в процесите за магьосничество не съм срещал случай с грешен смъртник, на когото Бог или дяволът да са помогнали да се изкачи обратно от бездната, за да заличи следите от собственото си злодеяние, — очевидно е, че предполагаемият самоубиец е бил по-скоро бутнат или от човешка ръка, или от нечестива сила. И вие се питате кой ли е могъл — не казвам да го бутне в бездната, — а да го вдигне против волята му до перваза и сте разтревожен, че сега из манастира обикаля някаква злокобна сила, била тя естествена или свръхестествена.

— Така е — отвърна абатът и не беше ясно дали потвърждава казаното от Уилям, или пък се съгласява със смайващите разсъждения на Уилям. — Но откъде знаете, че под нито един прозорец не е имало следи от вода?

— Защото ми казахте, че е духал южният вятър; това значи, че просто е нямало как водата да бъде носена към прозорци, обърнати на изток.

— Значи не съм бил достатъчно осведомен за вашите способности — рече абатът. — Прав сте, вода нямаше, сега знам защо. Случило се е така, както казвате вие. Нали разбирате моята тревога. И без това щеше да бъде много обезпокоително, ако някой от моите монаси си беше навлякъл омразния грях да се самоубие. Но имам основание да мисля, че някой друг си е навлякъл не по-малко ужасен грях. Де да беше само това…

— Но защо някой от монасите? В манастира има много други люде — коняри, козари, ратаи…

— Да, манастирът е малък, но богат — изрече важно абатът. — Имаме сто и петдесет ратаи за шейсет монаси. Но всичко се е случило в Зданието. Там, както може би вече знаете, на първия етаж са кухните и трапезарията, но на двата горни етажа се намират скрипторият и библиотеката. След вечеря Зданието се заключва, има едно много строго правило, което забранява на когото и да е да влиза там. — Той предугади въпроса на Уилям и побърза да добави, но с явно нежелание: — Включително и на монасите, но…

— Но?

—  Но аз изключвам абсолютно, напълно, нали разбирате, че някой ратай може да се е осмелил да се промъкне там през нощта. — В очите му сякаш проблесна предизвикателна усмивка, но бързо — като светкавица или падаща звезда. — Искам да кажа, че те биха се страхували… нали знаете… понякога заповедите, издавани за простолюдието, се подсилват с някаква заплаха, като например, че ако някой не се подчини, ще му се случи нещо страшно, и то от свръхестествена сила. А един монах…

— Разбирам.

— Не само това; един монах би могъл да има и други основания да се вмъкне в забранено място, искам да кажа, основания… как да ги нарека? Разумни, макар и противоречащи на правилото…

Уилям забеляза, че абатът се чувства неудобно, и зададе въпрос, с който може би целеше да отклони разговора, но който причини не по-малък смут.

— Когато говорехте за едно вероятно убийство, вие добавихте „де да беше само това“. Какво искахте да кажете?

— Така ли казах? Е, добре, няма убийство без причина, колкото и нечиста да е тя. И аз треперя при мисълта за нечестивите причини, които може да са накарали един монах да убие свой събрат. Това е.

— Няма ли друго?

— Което да мога да ви кажа — не.

— Искате да кажете, че няма друго, което вие да имате власт да ми разкажете?

— Моля ви, брат Уилям, братко Уилям. — Абатът наблегна както на брат, така и на братко. Уилям се изчерви и изрече:

— Eris sacerdos in aeternum.34

— Благодаря — отвърна абатът.

Господи, Боже мой, до какво велико тайнство се докоснаха в този миг тези непредпазливи люде, дето стояха над мен, единият — подтикнат от тревога, другият — от любопитство. Защото, макар и послушник, който се готвеше за тайнството на светото венчило с Бога, аз, скромният юноша, разбрах, че абатът знае нещо, но го е научил при изповед и трябваше да го запази в тайна. Сигурно беше узнал от нечия уста греховни подробности, които вероятно имаха връзка с трагичния край на Аделмо. И може би затова молеше брат Уилям да разкрие една тайна, за която той имаше подозрения, без да може да ги сподели с някого; той се надяваше, че моят учител ще разкрие с помощта на интелекта онова, което той трябваше да забули в сянка по силата на върховната власт на милосърдието.

— Добре — рече Уилям. — Ще мога ли да разпитвам монасите?

— Ще можете.

— Ще мога ли да обикалям свободно из манастира?

— Разрешавам ви.

— Ще ме натоварите ли с тази задача публично, пред всички монаси?

— Още тази вечер.

— Ще започна още днес, преди монасите да научат с какво сте ме натоварили. Освен това много искам — това е и една от главните причини за посещението ми тук — да посетя вашата библиотека, за която се говори с възторг във всички манастири на християнския свят.

Абатът подскочи рязко, лицето му се напрегна.

— Ще можете да се движите из целия манастир. Но не и на последния етаж на Зданието, където е библиотеката.

— Защо?

— Трябваше да ви обясня по-рано, но мислех, че знаете. Нашата библиотека не е като другите…

— Знам, че притежава повече книги от която и да е друга християнска библиотека. Знам, че в сравнение с вашите шкафове с книги тези в Бобио или Помпоза, в Клюни или Фльори са като стая на дете, което се учи на четмо и писмо. Знам, че шестте хиляди тома, които Новалеза притежаваше преди сто и повече години, са дребна работа в сравнение с вашите, а може би много от тях сега са тук. Знам, че вашият манастир е единствената светлина, която християнският свят може да противопостави на трийсет и шестте библиотеки на Багдад, на десетте хиляди тома на везира Ибн ал-Алками, че броят на вашите библии се равнява на две хиляди и четиристотинте корана, с които се хвали Кайро, че съдържанието на вашите шкафове е ярко опровержение на надменните твърдения на неверниците, които преди години (нали са толкова близки на княза на лъжата) говореха, че библиотеката в Триполи имала шест милиона тома, че там имало осемдесет хиляди коментатори и двеста писари.

— Хвала Богу, така е.

— Знам, че сред живеещите тук монаси мнозина идват от други манастири, пръснати из целия свят; едни идват за кратко време, за да преписват ръкописи, които не могат да намерят другаде, и да ги отнесат в своите манастири, като при това ви носят друг рядък ръкопис, който вие ще препишете и включите към вашата съкровищница; други идват за дълго време, като понякога остават тук до смъртта си, защото само тук могат да намерят творбите, които да им помогнат в техните изследвания. А това значи, че сред вас има германци, даки, испанци, французи и гърци. Знам, че много отдавна император Фридрих е поискал от вас да му съставите книга за предсказанията на Мерлин и да я преведете после на арабски, за да я изпрати в дар на египетския султан. Знам също, че такъв славен манастир като Мурбахския в тези зловещи времена не разполага нито с един писар, че в Санкт Гален са останали малцина монаси, които могат да пишат, че сега в градовете се образуват сдружения и гилдии, съставени от светски лица, които работят за университетите, и че само вашият манастир обновява — какво ти, умножава — ден след ден все повече славата на вашия орден.

— Манастир без книги — изрече вглъбен абатът — е като град без укрепления, като укрепен лагер без войници, кухня без съдове, маса без ястия, зеленчукова градина без зеленчуци, поляна без цветя, дърво без листа… И нашият орден, който се разрастваше съгласно двойната заповед за труд и молитва, бе извор на светлина за целия известен свят, извор на знания, спасение за едно древно учение, което бе застрашено да изчезне от пожари, грабежи и земетресения, ковачница на нова писменост, пазител на древната… Да, вие знаете много добре, че днес живеем в мрачно време, и ме е срам да ви напомня, че неотдавна съборът във Виен трябваше да потвърди, че дълг на всеки монах е да стане свещенослужител… Колко наши манастири, които допреди двеста години бяха сияйни средища на величие и светост, днес са приюти на лентяи. Орденът все още е могъщ, но зловонието на градовете притиска отблизо нашите свети обители, паството Божие днес е склонно към сделки и междуособни войни, там, в големите селища, където Божият дух не може да намери приют, не само говорят (какво друго можеш да поискаш от миряните), но вече и пишат на простонароден език и дано подобна книга никога не проникне сред нашите стени — защото неизбежно става източник на ерес! Заради людските грехове светът е надвиснал над бездната, всмукан от самата бездна, която го зове към себе си. Утре, както казваше Хонорий, телата на хората ще бъдат по-дребни от нашите, така, както нашите са по-дребни от тия на древните люде. Светът старее. Днес Господ е възложил на нашия орден една мисия — да се противопостави на този бяг към бездната, Да запази, множи и брани наследената от отците ни мъдрост. По волята на Божието провидение всемирното управление, което при сътворяването на света е било на изток, с течение на времето се измества на запад, за да ни предупреди, че наближава краят на света, защото ходът на събитията вече е стигнал края на света. Но докато не изтече хилядолетието, преди да е възтържествувал, макар и за малко, този нечестив звяр Антихристът, на нас се пада да браним съкровищницата на християнския свят и самото слово Божие, такова, каквото Бог е продиктувал на пророците и апостолите, каквото отците са повтаряли, без да изменят нито дума, каквото школите се стремяха да изтълкуват, въпреки че днес в същите тези школи се е свила змията на надменността, на завистта, на безумието. В този залез ние все още греем като факли, все още сме светлина, извисила се над хоризонта. И докато тези зидове издържат, ние ще бъдем пазители на словото Божие.

— Амин — рече смирено Уилям. — Но какво общо има това със забраната да се посещава библиотеката?

— Вижте какво, брате Уилям — поясни абатът, — за да извършат огромното свето дело, богатство на тези зидове — и посочи Зданието, което се виждаше през прозорците на килията и се извисяваше над манастирската църква, — предани люде са работили в продължение на векове, спазвайки строги правила. Библиотеката е била създадена по план, останал неведом за всички в течение на вековете, и на никой от монасите не е съдено да го знае. В тайната е бил посвещаван единствено библиотекарят, и то от своя предшественик, и докато е жив, я предава на своя помощник, така че смъртта да не го изненада и да лиши братството от това знание. Но устата и на двамата са запечатани с печата на тайната. Единствен библиотекарят освен правото да знае има право да се движи из лабиринта на книгите, единствен той знае откъде да ги вземе и къде да ги постави отново, единствен той отговаря за тях. Останалите монаси работят в скриптория и могат да се запознаят със списъка на книгите в библиотеката. Но един списък от заглавия често ни казва твърде малко неща, единствен библиотекарят знае — по мястото, където е поставен даден том, от това доколко е достъпен — какви тайни, истини или лъжи съдържа дадена книга. Единствен той решава как, кога и дали изобщо да го даде на монаха, който го поиска, понякога, след като се посъветва с мен. Защото не всички истини трябва да бъдат чути от всички, не всички лъжи могат да бъдат признати за лъжи от една благочестива душа, а и монасите в края на краищата са в скриптория, за да извършат определена работа, за която трябва да прочетат точно определени, а не други книги, и да не се поддават на всяко обхванало ги неразумно любопитство — било поради слабост на ума, било поради надменност, било поради внушение на нечестивия.

— Значи в библиотеката има и книги, които съдържат лъжи…

— Чудовищата съществуват, защото са част от Божията помисъл, и силата на Твореца се проявява в самите ужасяващи черти на чудовищата. Така, все по Божия помисъл, съществуват и книгите на магьосниците, кабалите на юдеите, басните на поетите езичници, лъжите на неверниците. Тези, които са създали и подкрепяли нашия манастир в продължение на векове, са били твърдо и свято убедени, че и в лъжовните книги прозорливият читател може да съзре блед отблясък на знанието Божие. Затова библиотеката притежава и такива книги. Но именно поради това, нали разбирате, в библиотеката не може да проникне всеки. Освен това — добави абатът, сякаш да се извини за неубедителността на последния довод — книгата е крехко творение, изхабява се с времето, бои се от гризачите, от лошите условия, от несръчните ръце. Ако през изтеклите стотици години всеки би имал възможност да се докосва свободно до нашите книги, повечето от тях нямаше да съществуват. Следователно библиотекарят ги пази не само от хората, но и от природата и посвещава целия си живот на тази война против силите на забравата, която пък е враг на истината.

— Така че никой освен тези двама души не влиза в последния етаж на Зданието…

Абатът се усмихна.

— Никой не бива. Никой не може. Никой, дори да пожелае да го стори, не ще успее. Библиотеката се брани сама, необозрима като истината, която приютява, измамна като лъжата, която пази. Духовен, но и земен лабиринт. Можете да влезете, но не бихте могли да излезете. След като казах това, бих искал да се съобразявате с правилата на манастира.

— Но вие не изключвате, че Аделмо може да е паднал от някой прозорец на библиотеката. Как да разсъждавам за смъртта му, без да видя мястото, откъдето може да е започнала случката с неговата смърт?

— Брате Уилям — рече помирително абатът, — за човек, успял да опише коня ми Брунело, без да го е виждал, и смъртта на Аделмо, без да знае почти нищо за нея, няма да е трудно да разсъждава и за места, до които няма достъп.

Уилям се поклони:

— Вие сте мъдър и когато сте строг. Ваша воля.

— Ако изобщо съм мъдър, то е, защото мога да бъда строг — отвърна абатът.

— Един последен въпрос — рече Уилям. — А Убертино?

— Тук е. Чака ви. Ще го намерите в църквата.

— Кога?

— Винаги — усмихна се абатът. — Знаете, че макар и много ерудиран, той не е от тези, които имат слабост към библиотеката. Смята я за лъжовна светска измама… Прекарва по-голяма част от времето си в Църквата в размисъл и молитва.

— Остарял ли е? — попита колебливо Уилям.

— Откога не сте го виждали?

— Отдавна.

— Уморен е. Откъснал се е от светските работи. Сега е на шейсет и осем години. Но мисля, че е съхранил младежкия си дух.

— Ще му се обадя веднага. Благодаря ви.

Абатът го запита дали не би искал да се нахрани заедно с всички, след шестия час. Уилям отвърна, че се е нахранил, и то добре, и че предпочита да се срещне веднага с Убертино. Абатът се сбогува.

Тъкмо излизаше от килията, изведнъж от двора долетя сърцераздирателен писък като от смъртно ранен човек, последван от не по-малко зловещ вой.

— Какво е това? — запита смутено Уилям.

— Нищо — отвърна абатът и се усмихна. — По това време колят свинете. Това е работа за свинарите. Не с тази кръв трябва да се занимаете.

Излезе и накърни името си на прозорлив човек. Защото на следната утрин… Но обуздай нетърпението си, мой несдържан език. Защото през деня, за който говоря, още преди да падне нощ, станаха много други неща, за които заслужава да разкажа.

(обратно)

Ден първи ШЕСТИ ЧАС

Когато Адсон се любува на портала на църквата, а Уилям се среща с Убертино от Казале

Църквата не беше величествена като други, каквито видях впоследствие в Страсбург, Шартр, Бамберг и Париж. Приличаше по-скоро на тия, дето вече бях виждал в Италия — не много склонни да се извисяват шеметно към небето, а стъпили здраво на земята, често по-широки, отколкото високи; над първото й ниво, като над крепост, се нижеха квадратни бойници, а над тях се издигаше втора постройка, приличаща не толкова на кула, колкото на втора яка църква, прорязана от строги прозорци и завършваща с островръх покрив. Една солидна манастирска църква като тия, дето са били изграждани в стари времена в Прованс и Лангдок, нямаща нищо общо със смелите хрумвания и прекомерните украси, присъщи на модерния стил; доколкото разбрах, съвсем наскоро тя е била разкрасена над хора с един шпил, смело устремен към небесния свод.

Две прави, гладки колони се издигаха пред входа, който на пръв поглед се очертаваше като голяма аркада; ала подир колоните следваха два скосени отвора, над които се редуваха други аркади, привличащи погледа, сякаш към дъното на бездна, към същинския портал, който се съзираше в полумрака; над него имаше голям тимпан, поддържан отстрани от две колонки, а по средата — от голям подпорен стълб, който пък разделяше входа на два отвора, препречени от обковани с желязо дъбови врати. По това време на деня слабото слънце грееше почти отвесно над покрива и светлината се плъзгаше по фасадата, без да огрява тимпана; затова, Щом отминахме двете колони, изведнъж — сякаш попаднали под свод от преплетени клони — се озовахме под следващите една след друга аркади, опрени на колоните, които пък укрепваха контрафорсите. А когато очите ми най-сетне привикнаха с полумрака, тозчас безмълвният разказ на изваяния камък — а той ставаше веднага Достъпен за погледа и въображението на всекиго (нали живописта е писмеността на невежите) — порази моя поглед и ме тласна към видение, за което и днес ми е трудно да разказвам.

Видях престол в небето и някой, седнал на него. Лицето на Седналия беше строго и непроницаемо, широките му святкащи очи гледаха към земните люде, стигнали до края на житейския си път, а величествената му коса и брада се спускаха по лицето и гърдите като водите на река на равни, симетрично разделени струйки. На главата си носеше корона, която сияеше от емайл и драгоценни камъни, около коленете му се диплеше на широки гънки императорска пурпурночервена туника, извезана със сребро и злато. Лявата ръка, застинала на коленете, придържаше скрепена с печати книга, а десницата му бе вдигната — не знам дали за благословия или заплаха. Лицето му бе осветено от смразяващата красота на кръстовиден, разцъфнал нимб, а над престола и главата на Седналия грееше смарагдена дъга. Пред престола, в краката на Седналия, имаше стъклено море, подобно на кристал, а около Седналия — над престола и около престола — зърнах четири страшни животни — страшни за мен, дето ги гледах, изпаднал в екстаз, но покорни и нежни към Седналия, на когото въздаваха слава безспир.

По-точно казано, не всички изглеждаха толкова страшни, защото мъжът вляво от мен (и вдясно от Седналия), който подаваше някаква книга, ми се стори красив и любезен. Но ми се стори ужасен орелът от другата страна — с разтворен клюн, с настръхнали, приличащи на броня пера, с могъщи нокти, разперил огромни криле. А под Седналия и под двете споменати фигури имаше още две — телец и лъв, и всеки един от тия два звяра държеше между ноктите и копитата си книга; те стояха гърбом към трона, но с глава, обърната към него, извърнали рамене и шии в някакъв жесток порив; с тръпнещи хълбоци, с лапи на агонизиращ звяр, с разтворена паст, с навити, усукани като змии опашки, от чиито краища излизаха огнени езици. И двете животни имаха криле, около главите им сияеха ореоли; въпреки страшния си вид те не бяха създания на ада, а небесни и изглеждаха страшни, защото ръмжаха от обожание към Единия, който ще дойде, за да съди и живите, и мъртвите.

Около престола, отстрани на четирите животни и под Седналия, сякаш прозираха под водите на кристалното море, изпълвайки почти цялото пространство на видението, разположени съгласно триъгълната структура на тимпана, най-долу, в основата, седмина, над тях още седмина, после трима и над тях още трима, после двамина и над тях още двамина, от двете страни на престола на двайсет и четири малки престола седяха двайсет и четирима старци, облечени с бели дрехи, а на главите си имаха златни венци. Някои държаха в ръка гусли, други — златни чаши с тамян, но свиреше само един; останалите, изпаднали в екстаз, бяха обърнали взор към Седналия и го възпяваха с хвалебствия; телата им бяха извърнати, също като на зверовете, за да могат всички те да виждат Седналия, но не по подобие на зверовете, а с движения, сякаш танцуваха, изпаднали в екстаз — както е танцувал Давид около ковчега35, — така че очите на старците, където и да стояха те — ако и това да нарушаваше закона за пропорциите на тялото, — бяха обърнати към една и съща сияйна точка. Ах, каква хармония от нега и пориви, от неестествени и въпреки това изящни пози имаше в този мистичен език на телеса, отърсили се по чудо от теглото на плътската материя, белязана маса, пропита от нова субстанциална форма, сякаш това свято множество бе подложено на порива на буен вятър, полъх на живот, френетична наслада, хвалебствено ликуване, превърнало се по някакво чудо от звук — какъвто беше — в образ.

С телеса и крайници, обитавани от Светия дух, озарени от откровението, със смаяни от удивление лица, с грейнали от възхита очи, с пламнали от обич страни, с разширени от блаженство зеници, кой поразен от нежно униние, кой изпаднал в смирена нежност, кой преобразен от смайване, кой подмладен от ликуването, всички пееха нова хвалебствена песен с изражението на лицата, с дошлите на туниките, с напрегнатите си застинали тела, с устни, полуразтворени в Усмивка на непрестанна възхвала. Под старците и над тях, над престола и над тетраморфната група, разположени в симетрични ивици, трудноразличими едно от друго — до такава степен умението на изкуството ги бе осъразмерило, еднакви в разнообразието и разнообразни в единството, уникални в различието и различни в единното им подреждане, с чудесни пропорции и приятни нежни багри, истинско чудо на съзвучие и съгласие от неприличащи си един на друг гласове, разположени по подобие на струните на цитра, сговорна и съзаклятничеща непрекъсната родствена връзка по силата на дълбока вътрешна сила, способна да доведе до единомислие в самите разногласия, украса и съжителство от непреклонни и преклонили се създания, плод на нежна връзка, подчиняваща се на едно небесно и едновременно с това светско правило (връзка и здраво звено на мир, любов, добродетел, режим, власт, ред, произход, живот, светлина, блясък, род и образ), едно многочислено равенство, сияещо от блясъка на формата над оразмерените форми на материята, — се сплитаха всички цветя, листа, филизи и гранки на всички растения, които красят земните и небесните градини — виолетка, жълт салкъм, серпила, лилия, лигустро, нарцис, колоказия, акант, малобатро, мирта и опобалсами.

Но докато душата ми, пленена от това съзвучие от земни прелести и величествени свръхестествени послания, се канеше да подеме ликуващо песнопение, погледът ми, следвайки равномерния Ритъм на разцъфналите розетки под маститите старци, се спря на сплетените фигури, слели се с централната колона, която крепеше тимпана. Какво представляваха, какво символично послание ни предаваха тези три двойки лъвове, оплетени в напреки разположен кръст, извити като дъги, опрели задните си лапи на земята, а предните — на гърба на другаря си, с гриви, настръхнали на змиевидни плетеници, ръмжейки застрашително с разтворена паст, придържани към колоната чрез плетеница от филизи? Но ето че на душата ми вдъхнаха покой две човешки фигури — поставени може би да укротят дяволската същност на лъвовете и да я превърнат в символичен намек за Божиите дела, — разположени от двете страни на колоната, неестествено дълги колкото колоната и сходни с две други фигури, разположени симетрично срещу тях от двете им страни, до външните краища на двете подпорни колонки, там, където бе рамката на всяка от двете дъбови врати; бяха фигурите на четирима достопочтени старци, по чиито черти се досетих, че са Петър и Павел, Йеремия и Исай36; и те бяха раздвижени, сякаш танцуваха, разперили като криле дългите си ръце с опънати пръсти; като криле се развяваха и брадите и косите им от порива на вятър-поличба, а гънките на предългите им дрехи се раздвижваха от прадългите им крака на вълнообразни дъги; те се противопоставяха на лъвовете, но бяха направени от същата материя, от която бяха и лъвовете. И докато заплененият ми поглед се отделяше от това загадъчно многогласие от свети телеса и нечестива плът, встрани от портала, под дълбоките сводове, кога по контрафорсите в промеждутъците между тънките колони, които ги крепяха и разкрасяваха, кога по гъстите растителни мотиви на капителите на всяка колона и оттам — пръснати към клонестия свод от многобройни аркади, зърнах други ужасни видения, чието присъствие на това място бе оправдано единствено от тяхната иносказателност или от нравствената поука, която носеха; зърнах някаква похотлива жена с изръфана плът, изгризвана от ужасни жаби, изсмуквана от змии, съвкупила се със сатир с бухнал корем, с крака на грифон, обрасли с четинеста козина, със зинало безсрамно гърло, който крещеше собственото си проклятие; видях и скъперник, вкочанен от вкочанилата го смърт на постелята с разкошни колони, беззащитна плячка на цяла кохорта демони — един от тях измъкваше от хъркащата му уста душата му, приела образа на новородено (но, уви, неродено за вечен живот); видях един горделивец, яхнат от демон, впил острите си нокти в очите му, докато други двама алчници се разкъсваха един друг, вкопчили се в гнусна схватка; видях и други твари, с кози глави, с лъвска козина, с паст на пантера, пленници на море от пламъци, чийто парещ полъх почти усещах. А около тях, сред тях, над тях и под тях други лица и други телеса, мъж и жена, сграбчили се за косите, две усойници, които изсмукваха очите на осъден на вечно проклятие хилещ се мъж, който разчекваше с кривите си ръце пастта на хидра, и всички зверове от зверилника на сатаната, събрани заедно, застанали на стража, заобиколили престола срещу тях, славословещи го чрез собственото си поражение, фавни, двуполови твари, ужасни твари с по шест пръста на ръцете, сирени, хипокентаври, горгони, харпии, драконтоподи, минотаври, рисове, леопарди, химери, песоглавци с кучешки муцуни, от чиито ноздри изригваше огън, тиранозаври, многоопашни, космати змии, саламандри, церасти, водни костенурки, смокове, двуглави със зъбести гърбове, хиени, видри, врани, крокодили, хидропи с назъбени рога, жаби, грифони, маймуни, кучеглави, леукроти, мартихори, лешояди, парандри, невестулки, дракони, упупи, кукумявки, змейове, престери, ипнали, спектафики, скорпиони, заври, морски бозайници, скитали, амфисбени, якули, дипсади, зелени гущери, ремори, полипи, мурени и костенурки. Сякаш всички обитатели на подземното царство — зловещ лес, отчайваща пустош на отритнати — си бяха дали среща, за да посрещнат появата на Седналия натимпана, неговия обещаващ и заплашителен поглед, те, победените в Армагедон37, застанали срещу тоя, който ще дойде, за да отдели окончателно живите от мъртвите. И (почти) изпаднал в несвяст от това откровение, като не знаех вече дали съм на дружеско място или в долината на Страшния съд, аз се изумих, едва сдържах сълзите си и ми се стори, че чувам (а дали наистина не чух?) същия глас и виждам същите откровения, съпътствали юношеството ми на послушник, първите ми запознанства със светите книги и нощите, прекарани в бдение в хора в Мелкската обител, и в това сладостно бълнуване на слабите ми и отслабнали чувства дочух силен глас като от тръба, който казваше „И тъй, напиши, което видя“ (това правя сега), и видях седем златни светилника и сред светилниците Едного, подобен на син човечески, препасан до гърдите със златен пояс, главата и космите му бяха бели като бяла вълна, като сняг и очите му — като огнен пламък; нозете му — подобни на лъскава мед, като в пещ нажежена, и гласът му — като шум от много води; той държеше в дясната си ръка седем звезди, а от устата му излизаше двуостър меч. След това погледнах и видях врата, отворена на небето, и Онзи, който седеше, ми заприлича на камък яспис и сардоникс, а около престола имаше и дъга, и от престола излизаха светкавици и гръмотевици. Седналият взе остър сърп и викна: „Прати сърпа си и пожъни, защото дойде ти часът за жътва; жътвата на земята е узряла.“ И Седналият хвърли сърпа си, и земята биде пожъната.

Едва сега проумях, че Откровението говореше не за друго, а за това, което ставаше в манастира и което бяхме доловили от недомлъвките на абата — и колко пъти през следващите дни отново и отново се взирах в портала, уверен, че ще изживея същото, което той разказваше. И разбрах, че се бяхме изкачили тук, за да станем свидетели на голямо, небесно клане.

Изтръпнах като наквасен от леден зимен дъжд. И чух още един глас, но сега откъм гърба ми, и това бе друг глас, защото идеше от земята, а не от ослепителното зрелище на моето откровение; по-точно този глас прекъсна откровението, защото и Уилям (сега забелязах, че и той стоеше тук), и той, досега унесен в съзерцание, се обърна заедно с мен.

Съществото зад нас приличаше на монах, въпреки че с мръсното си и раздърпано расо изглеждаше по-скоро като скитник, а лицето му не се различаваше от лицата на чудовищата, които бях току-що видял по капителите. Никога не ми се е случвало приживе — за разлика от станалото с мнозина мои събратя — да бъда известен от дявола, но си мисля, че ако все някой ден ми се яви — нали по Божията воля той не може да се прикрие изцяло, дори когато рече да стане човекоподобен, — той не би имал черти, различни от тези на нашия събеседник. Беше с бръсната глава, но не от покаяние, а заради последиците от прилепчива екзема, с толкова ниско чело, че ако имаше коса на главата си, тя щеше да се слива с веждите (те бяха гъсти и несресани), с кръгли очи, с малки подвижни зеници, с поглед, в който навремени проблясваха искрици — не можах да разбера дали на добродушие или лукавство, а може би и на едното, и на другото. Носът му можеше да бъде уподобен на такъв само защото сред очите му изникваше кост, но едва изпъкнала от лицето, тя веднага се връщаше обратно, образувайки две тъмни пещери — две широки ноздри с гора от косми. Устата, свързана с ноздрите от някакъв белег, беше широка и грозна, по-широка надясно, отколкото наляво, а между несъществуващата горна бърна и долната — издадена напред и месеста — надникваха неправилни, черни и остри като на куче зъби.

Човекът се усмихна (така поне ми се стори) и вдигайки показалеца си сякаш за предупреждение, изрече:

— Покаятелствувайте се! Видях, когато дявол ще дойде да гризе душата ти! Смъртта е над нас! Моли се да дойде Светият папа да освободи ни от злото на всички грехове! Ха, ха, нали ви харесва тази магия на нашия бог Иисус Христос! И радостта е мъка, и удоволствието е болка… Пази се от дявола! Все ме дебне зад някой ъгъл, за да ме захапе по задника! Но Салваторе не е балама! Манастирът е добър, тук се яде и се моли на Господа наш! А всичко останало тури му пепел. Амин. Нали?

По-нататък, докато трае моят разказ, аз ще трябва — и то често — да споменавам тази твар и да отбелязвам казаното от нея. Признавам, не ми е никак лесно, защото и сега — както изобщо не успях да разбера и тогава — не бих могъл да определя на какъв език говореше той. Не беше латинският, с който си служехме ние, учените в манастира, не беше и простонародният език от този край, нито пък някакъв друг простонароден език, който бях чувал. Мисля, че успях да дам макар и бегла представа за това как той говореше, посочвайки (така, както ги запомних) първите слова, които чух от него. Когато по-късно научих за бурния му живот и за различните краища, където бе живял, без никъде да пусне корен, аз си дадох сметка, че Салваторе говореше и на всички езици, и нито на един. Или по-точно казано, беше си измислил някакъв свой език, като използваше отделни слова от езиците, с които бе влязъл в допир; дори веднъж си рекох, че това не ще да е езикът от адамово време, на който е говорело щастливото човечество, обединено от един език — от сътворението на света до Вавилонската кула, нито пък някой от езиците, възникнал след гибелното им разделяне, а именно вавилонският език от първия ден след Божието наказание, езикът на първия хаос. От друга страна, не бих могъл да назова език брътвежите на Салваторе, защото всеки човешки език си има правила и всеки термин съгласно един общоприет неизменен закон означава нещо; нали човек не може да нарича кучето веднъж куче, а друг път котка, нито да произнася звуци, на които хората по всеобщо съгласие все още не са придали определен смисъл, както би се случило с този, който би изрекъл думата „блитири“. И все пак, кога добре, кога зле, аз разбирах какво искаше да каже Салваторе; така беше и с другите. Това означаваше, че той говореше не един, а всички езици; но нито на един не говореше както трябва, а вземаше думи ту от един, ту от друг. По-късно забелязах също, че той наричаше нещо ту по латински, ту по провансалски, и си дадох сметка, че той не измисляше фразите си, а използваше откъснато части от други фрази, които бе чувал някога, според положението и това, което искаше да каже; например удаваше му се да говори за определено ястие само със словата на хората, при които бе ял това ястие, и да изразява радостта си — когато изпитваше радост — със съждения, които бе чул от възрадвани люде. Сякаш приказката му приличаше на лицето му, сглобено от части на чужди лица, или както съм виждал понякога скъпоценни урни с мощи — ако е възможно големите неща да се сравняват с дребните, или Божиите дела с тези на сатаната, — останки от други свети вещи. В момента, когато го зърнах за пръв път, Салваторе — и по външния си вид, и по начина, по който говореше — ми се стори твар, подобна на косматите и ноктести кръстоски, които току-що бях видял под портала. По-късно забелязах, че този човек имаше добро сърце и беше остроумен. Още по-късно… Но да карам подред. Пък и веднага след като проговори, моят учител го заразпитва с голямо любопитство.

— Защо каза „покаятелствувайте“? — попита той.

— Преподобни господин отче — отвърна Салваторе с нещо като поклон. — Иисус дойде и хората трябва да правят покаяния, нали?

Уилям го изгледа втренчено.

— Да не би да си дошъл тук от някой манастир на минорити?

— Не разбирам.

— Питам дали си живял сред монасите на свети Франциск, питам те дали познаваш така наречените апостоли…

Салваторе пребледня или по-точно животинското му, обгоряло лице посивя. Направи дълбок поклон, прошепна „махни се“, прекръсти се и побягна, като от време на време извръщаше глава.

— Какво го запитахте? — обърнах се към Уилям. Той се позамисли.

— Няма значение, ще ти обясня после. Хайде да влезем. Искам да видя Убертино.

Беше малко след шестия час. Бледото слънце проникваше от запад — а това означаваше през малко на брой тесни прозорци — в църквата. Тясна ивица светлина се плъзгаше все още по главния олтар, чийто горен край сякаш бе увенчан със златисто сияние. Страничните кораби бяха потънали в полумрак.

В левия кораб, до последния параклис преди олтара, се издигаше тънка колона, на която бе поставена изваяна от камък Богородица в модерен стил, с очарователна усмивка, с изпъкнал корем, с детето в ръце, облечена в изящна дреха, с тънък корсет. Под Богородица, почти проснат на пода, се молеше човек, облечен в одеждите на клюнийския орден38.

Доближихме се. Като чу шума от стъпките ни, мъжът надигна глава. Беше плешив старец с бръснато лице, с големи сини очи, с тънки червени устни, с белоснежна кожа, с кокалеста глава, по която кожата прилепваше така, сякаш бе мумия, запазена в мляко. Ръцете му бяха бели, с дълги тънки пръсти. Приличаше на девойка, увехнала от преждевременна смърт. Погледна ни първом замаян, сякаш го бяхме откъснали от някакво видение, после лицето му се озари от радост.

— Уилям! — възкликна той. — Скъпи мой братко! — Надигна се с усилие и се втурна към моя учител, като го прегърна и целуна по устата. — Уилям! — рече отново той и очите му се напълниха със сълзи. — Колко време мина! Но все пак те познах! Колко време мина, какво ли не изживяхме! Колко изпитания ни наложи Господ! — Заплака. Уилям в отговор го прегърна; той бе явно трогнат. Пред нас беше Убертино от Казале.

За него бях чувал да говорят, и то много, още преди да дойда в Италия и най-вече от францисканците в императорския двор. Някой дори ми беше казал, че най-големият поет от това време, Данте Алигиери от Флоренция, умрял преди няколко години, бил написал поема (която аз не можах да прочета, понеже бе писана на тоскански простонароден език), в която бяха намерили място и небето, и земята, и че много стихове в нея не били друго освен парафраза на откъси, писани от Убертино в неговата „Arbor vitae cruxifixae“39. Това не бе единствената заслуга на този прочут човек. Но за да може читателят да разбере по-добре значението на тази среща, ще трябва да се опитам да припомня събитията през ония години така, както ги бях доловил от отделни думи на моя учител и по време на краткия ми престой в Средна Италия и слушайки многобройните разговори, които Уилям водеше с абати и монаси по време на нашето пътешествие.

Ще се опитам да разкажа какво бях разбрал, макар и да не съм уверен, че ще го обясня правилно. Моите учители в Мелк често ми казваха, че за един северняк е много трудно да има ясна представа за религиозния и политическия живот в Италия.

На полуострова, където могъществото на духовенството биеше на очи повече откъдето и да е другаде, където повече от която и да е друга страна духовенството имаше и сила, и богатство, най-малко отпреди два века се бяха зародили движения на хора, стремящи се към по-беден живот в противовес на покварените свещеници, от които отказваха дори да приемат църковните тайнства; те образуваха самостоятелни братства, гледани с лошо око и от благородниците, и от империята, и от градските власти.

После се бе появил свети Франциск и бе започнал да призовава към бедност, която не противоречеше на учението на църквата; благодарение на него църквата бе откликнала на призива за строгост на нравите, присъщ на тези стари движения, и ги бе пречистила от съдържащите се в тях елементи, подтикващи към безредици. След всичко това би трябвало да настане време на благочестиви и свети дела, но тъй като францисканският орден се разраствал и привличал най-добрите, той започнал да става твърде могъщ и да се свързва със земните дела; затова мнозина францисканци бяха пожелали да го върнат към чистотата от неговото начало. Твърде трудна задача за орден, който до времето, когато бях в манастира, наброяваше повече от трийсет хиляди членове, пръснати из целия свят. Но така си беше и мнозина от монасите францисканци се противопоставяха на положението, което орденът си беше създал, като твърдяха, че орденът е заприличал на същите църковни институции, за чието обновление бе създаден. И че това било станало още приживе на свети Франциск, че то означавало измяна на неговите проповеди и намерения. Тогава мнозина от тях открили наново книгата на един цистерциански монах на име Йоахим40, написана в началото на XII век от нашата ера, на когото приписвали пророчески дар. И наистина, той предсказвал, че ще настъпи нова ера, когато духът на Христос, отдавна изопачен от неговите лъжеапостоли, отново щял да зацари на земята. При това той оповестявал такива срокове, та всички си помислили, че макар и без да знаел, имал предвид именно францисканците. Мнозина францисканци се възрадвали доста, дори повече, отколкото трябвало, та към средата на века учените от Сорбоната в Париж осъдили проповедите на абат Йоахим; но, изглежда, постъпили така, защото францисканците (и доминиканците) започвали да стават и твърде силни, и твърде знаещи във френския университет, та се наканили да ги премахнат като еретици. Но това не било сторено и било много добре за църквата, защото позволило да се разпространяват съчиненията на Тома Аквински и на Бонавентура от Баньореджо41, които в никакъв случай не били еретици. От което става ясно, че и в Париж царяло голямо объркване или пък че някой искал да го причини за собствени цели. Ето каква злина носи ереста за християнския народ — причинява объркване и кара всички да станат инквизитори заради лични облаги. Пък и това, което видях по-късно в манастира (и за което ще разкажа по-нататък), ме накара да мисля, че често именно инквизиторите създават еретиците. И то не само в смисъл, че си ги измислят, когато няма такива, ами преследват с такава ярост еретичната язва, че принуждават мнозина от омраза към тях да станат съпричастни на нея. Същински дяволски кръг, Бог да ни е на помощ.

Но думата беше за йоахимитската ерес (ако наистина е била такава). В Тоскана един францискански монах, Джерардо от Борго Сан Донино, започнал да разгласява предсказанията на Йоахим, които намерили широк отклик сред миноритите. Така мнозина измежду тях започнали да поддържат старите правила на ордена и се обявили против преустройството му, което се опитал да извърши Бонавентура, който по-късно станал генерал на ордена. През последното тридесетилетие на миналия век, след като Лионският събор, защищавайки францисканския орден срещу тези, които искали той да бъде разпуснат, утвърдил правото му на собственост над всички блага, които използвал, както вече станало закон за по-старите ордени, неколцина монаси от провинцията Марке се възбунтували, защото смятали, че това означавало окончателна измяна на духа на правилата — нали францисканците не трябвало да притежават нищо — нито лично, нито като членове на манастирите, нито като орден. Осъдили ги на доживотен затвор. Не мисля, че са проповядвали неща, противоречащи на Евангелието, но когато става дума за притежание на земните блага, хората трудно могат да отсъждат справедливо. Разправяха ми, че години след това новият генерал на ордена, Раймондо Гауфреди, открил тези затворници в Анкона, пуснал ги на свобода и им казал: „Де Бог да бе пожелал всички ние и целият орден да се опетним с подобна вина.“ Това показва, че не всичко, което говорят еретиците, е вярно и че в църквата все още се срещат люде с големи добродетели.

Сред освободените затворници бил и Анджело Кларено, който по-късно срещнал един монах от Прованс, на име Пиер Оливи, проповядващ предсказанията на Йоахим; после се срещнал и с Убертино от Казале и така възникнало движението на спиритуалите По това време на папския престол се възкачил един свят отшелник Пиетро Мороне, станал папа под името Целестин V; спиритуалите посрещнали неговия избор с облекчение; нали било казано: „Ще се появи светец и ще спазва учението Христово, и ще води ангелски живот; треперете, покварени свещенослужители.“

Или Целестин е водел прекалено нравствен живот, или духовниците около него са били прекомерно покварени, или той не е могъл да издържи на напрежението от продължителната война с императора и другите европейски крале, но, така или иначе, Целестин се отказал от сана си и станал отшелник. За краткия му престой на Светия престол обаче — по-малко от година — всички очаквания на спиритуалите били задоволени; те отишли при Целестин, който заедно с тях основал братството, наречено с името „Монаси и бедни отшелници на Целестин“. От друга страна, докато папата трябвало да посредничи между най-могъщите римски кардинали, неколцина от тях, като Колона и Орсини, подкрепяли тайно новите стремежи към бедност; едно твърде любопитно становище на могъщи люде, живеещи в прекомерно охолство и разкош, и аз така и не можах да разбера дали те са използвали спиритуалите за своите стремежи към власт, или пък са смятали, че като подкрепят духовни стремежи, изкупват плътския си живот, съдейки от малкото, което знам за нравите в Италия, възможно е да е било вярно и едното, и другото. Но за да дам пример, ще кажа, че кардинал Орсини приел при себе си като капелан Убертино именно в момента, когато над този човек — станал най-известен от спиритуалите — надвиснала опасност да бъде обвинен в ерес. А кардиналът го защитил в Авиньон.

Но както става в подобни случаи, от една страна, Анджело и Убертино проповядвали съгласно учението, а от друга — мнозина най-обикновени монаси подемали техните проповеди и се пръскали из страната, изплъзвайки се от всякакъв контрол. Така Италия била наводнена от тези монаси бедняци или просяци, които на мнозина се сторили опасни. Започнало да става все по-трудно да отличават учителите спиритуали, които поддържали връзка с църковните власти, от техните по-прости следовници, които на практика не били свързани с ордена, просели и живеели ден за ден от собствения си труд, без да притежават нищо. Именно тези хора, които не се различавали от френските бигарди и се позовавали на Пиер Оливи, започнали да наричат просещи монаси.

На мястото на Целестин V дошъл Бонифаций VIII, който побързал да прояви нетърпимостта си към спиритуалите и просещите монаси. Към края на века той подписал булата Firma cautela, с която осъждал всички и просяците, и францисканците, които обикаляли и събирали дарения, и самите спиритуали, — тоест всички, които отказвали да следват правилата на ордена и ставали отшелници.

По-късно спиритуалите се опитали да спечелят подкрепата на други папи, като Климент V, за да могат да се отделят мирно и тихо от ордена. Според мен те са щели да успеят, ала възкачването на Йоан XXII на Светия престол им отнело всякаква надежда. След като бил избран през 1316 г., Йоан XXII писал на краля на Сицилия да изгони от кралството си тия монаси, защото мнозина от тях се били приютили именно там; после хвърлил в окови Анджело Кларено и спиритуалите от Прованс.

Това не ще да е станало толкова лесно, защото мнозина от курията се противопоставяли. Факт е, че Убертино и Кларено успели да си извоюват правото да излязат от ордена, като единият бил приет от бенедиктинците, а другият — от целестинците. Но Йоан бил безмилостен към тия, които продължили свободния си живот, наредил да бъдат преследвани от Инквизицията и мнозина от тях били изгорени на кладите.

Ала той проумял, че за да изтръгне от корен бурена на просешките ордени, които подронвали из основи властта на църквата, било необходимо да се осъдят и основните положения от тяхната вяра. Те поддържали, че Христос и апостолите не притежавали никаква собственост — нито лична, нито обща, — и папата осъдил това като ерес. Решение, достойно за учудване, защото не е понятно как е възможно един папа да тълкува като неправилно твърдението, че Христос е бил беден; но там е работата, че година преди това в Перуджа бил свикан капитулът на францисканците, който подкрепил това твърдение; като осъдил спиритуалите, папата осъдил и решението на капитула. Както вече споменах, капитулът нанасял голяма вреда на борбата му срещу императора — ето каква била работата. И така, оттогава мнозина просещи монаси, които си нямали понятие нито от империята, нито от Перуджа, били изгорени на кладите.

Ето за какво си мислех, докато наблюдавах Убертино — този легендарен човек. Моят учител ме представи и старецът ме погали по бузата с топлата си, почти пареща ръка. При докосването на тази ръка разбрах много от онова, което бях чувал за този свят човек, и много от онова, което бях чел в „Arbor vitae“; разбрах защо е бил обзет от такъв мистичен плам още на младини, когато, докато учел в Париж, се бе отказал от теологичните размисли и си бе въобразил, че се е превърнал в каещата се Магдалина42; разбрах защо е имал толкова тесни връзки със света Анджела от Фолиньо, която го бе въвела в съкровищницата на мистичния живот и в обожанието на кръста; и разбрах защо най-сетне неговите ръководители, обезпокоени от пламенната му проповед, го бяха пратили в отшелничество във Верна.

Оглеждах нежните черти на лицето му, също като чертите на светицата, с която е бил свързан от братската връзка на най-духовни и чисти чувства. Долавях, че това лице е могло да изглежда много по-сурово, когато през 1311 година съборът във Виен с декреталията Exivi de paradiso бе елиминирал висшите францискански духовници, противници на спиритуалите, но бе наложил на последните да живеят мирно и тихо в рамките на ордена; но този сторонник на лишенията не бе приел споменатия далновиден компромис и бе повел борба за учредяването на независим орден, който да се отличава с най-голяма скромност и строгост. Този голям боец беше загубил своята битка, защото по същото време Йоан XXII призовал към кръстоносен поход против последователите на Пиер Оливи (сред които бил и самият той) и осъдил монасите от Нарбон и Безиер. Но Убертино не се поколебал да защити пред папата паметта на своя приятел, и папата, покорен от неговата светост, не посмял да го осъди (въпреки че след това осъдил другите). Нещо повече — тогава му посочил изход да се спаси, като отначало го посъветвал, а след това му наредил да влезе в клюнийския орден. Убертино (наглед толкова беззащитен и крехък), който сигурно е умеел да печели закрила и съюзници в папския двор, се съгласил да постъпи в манастира „Гемблах“ във Фландрия, но аз мисля, че изобщо не е стъпвал там, а е останал в Авиньон като служител на кардинал Орсини, за да защитава каузата на францисканците.

Едва напоследък (слуховете, които чувах, бяха доста смътни) щастието му бе изменило в папския двор и му се бе наложило да напусне Авиньон, докато папата бе наредил да преследват като еретик този неукротим мъж, който бродеше по света като скитник. Разправяха, че изобщо не знаели къде е. Но същия следобед от разговора между Уилям и абата разбрах, че се криеше в манастира, А сега беше пред мен. Той казваше:

— Уилям, знаеш ли, канеха се да ме убият. Наложи се да бягам посред нощ.

— Кой искаше да те убие? Йоан ли?

— Не. Йоан никога не ме е обичал, но винаги ме е уважавал. Та нали той преди десет години измисли как да избегна процеса, като ми наложи да вляза в ордена на бенедиктинците, с което затвори устата на моите врагове. Те дълго приказваха, надсмиваха се, че такъв защитник на бедността е приел да постъпи в такъв богат орден и да живее сред свитата на кардинал Орсини… Уилям, ти знаеш много Добре колко ме интересуват земните работи! Но това беше начин да остана в Авиньон и да защитавам моите събратя. Папата се бои от Орсини, и косъм нямаше да падне от главата ми. Преди три години ме изпрати с мисия при Арагонския крал.

— Тогава кой ти е желаел злото?

— Всички. Курията. На два пъти се опитаха да ме убият. Опитаха се да ме накарат да млъкна. Знаеш какво стана преди пет години. Бяха изминали две години, откакто осъдиха бигардите от Нарбона, а Беренгарий Талони, който при това беше съдия, се беше обърнал към папата. Бяха трудни времена, Йоан вече бе издал две були против спиритуалите и самият Микеле Чезена бе отстъпил — добре, че стана дума, кога ще пристигне?

— Ще бъде тук след два дни.

— Микеле… Колко отдавна не съм го виждал. Сега се оправи, разбрал е какво искахме тогава, капитулът в Перуджа ни подкрепи. Но тогава, през 1318 година, той отстъпи пред папата и му предаде петима спиритуали от Прованс, които не искаха да се подчинят. Те бяха изгорени, Уилям… Страшна работа! — И захлупи лицето си с ръце.

— Какво точно стана след призива на Талони? — попита Уилям.

— Йоан трябваше да поднови дискусията, разбираш ли? Трябваше, защото и в курията имаше хора, които се съмняваха, и францисканците от курията — тия фарисеи, тия варосани гробници, дето са готови да се продадат за някаква облага, и те бяха обзети от съмнение. Тогава Йоан поиска да напиша една паметна бележка за бедността. Стана много хубава, Уилям, Бог да ми прости самохвалството…

— Четох я, Микеле ми я показа.

— Някои от нашите се колебаеха, като например ръководителя на ордена от провинция Аахен, кардинал Сан Витале, епископа на Кафа…

— Той бе глупак — прекъсна го Уилям.

— Мир на праха му, отлетя при Господ преди две години.

— Бог не е чак толкоз милостив. Това бе лъжлива вест, дошла от Константинопол. Той е още жив, казаха ми, че щял да бъде в делегацията. Бог да ни е на помощ!

— Но той подкрепяше капитула в Перуджа — рече Убертино.

— Точно така. Той е от тия хора, дето подкрепят най-енергично собствените си противници.

— Вярно е — каза Убертино, — че и тогава той не ни помогна кой знае колко. На практика нищо не излезе, но поне бе установено, че идеите ни не са еретични, а това бе от значение. Затова другите никога няма да ми простят. Опитаха се да ми навредят с какво ли не, разправяха, че преди три години, когато Лудвиг обяви папата за еретик, аз съм бил в Заксенхаузен. А всички знаеха много добре, че през месец юли бях в Авиньон при Орсини… Били установили, че някои откъси от декларацията на императора били отражение на моите идеи. Каква лудост!

— Не съвсем — рече Уилям. — Аз му бях подсказал някои мисли, като ги извлякох от твоята декларация от Авиньон и от някои писания на Оливи.

— Ти ли? — възкликна Убертино, смаян и радостен. — Значи си съгласен с мен!

Уилям се почувствува неудобно и възрази уклончиво:

— В този момент тия мисли бяха изгодни за императора.

Убертино го изгледа с недоверие.

— Значи всъщност ти не си убеден в правотата ми, така ли?

— Я разкажи как се спаси от тия кучета — каза Уилям.

— Кучета са те, бесни кучета, Уилям. Трябваше да се боря със самия Бонаграций, знаеш ли?

— Но Бонаграций Бергамски е с нас!

— Но сега, след като разговарях с него надълго и нашироко. Едва след това той се убеди и протестира против декреталията Ad conditorem canonum. Папата го хвърли за една година в затвора.

— Чух, че станал близък с един мой приятел, Уилям Окам, който е в курията.

— Не го познавам добре. Не ми харесва. Човек без плам, само ум, без сърце.

— Но главата му си я бива.

— Възможно е, но ще го отведе в ада.

— Значи ще го срещна отново там и ще разискваме за логика.

— Млъкни, Уилям — рече Убертино, като се усмихна сърдечно. — Ти си по-добър от твоите философи. Стига да бе пожелал…

— Какво?

— Кога се видяхме за последен път в Умбрия? Помниш ли? Бях се току-що изцерил от моите страдания благодарение на намесата на тази прекрасна жена… Киара от Монтефалко — прошепна той с грейнало лице. — Киара… Когато жената, която по природа е толкова перверзна, се пречисти в светия живот, тя може да стане най-висш проводник на Божията милост. Уилям, ти знаеш, че целият ми живот е най-чиста непорочност (и го сграбчи тръпнещ за ръката), знаеш с каква жестока — да, точно така, — с каква жестока жажда за покаяние се стремях да потъпча у себе си плътските пориви, за да се отдам чист на любовта към разпнатия на кръст Христос… В моя живот три жени са били за мен посланици на небето. Анджела от Фолиньо, Маргерита от Чита ди Кастело (която ми предсказа как ще завърша книгата си по времето, когато бях написал едва една трета от нея), и накрая Киара от Монтефалко. Небето ме възнагради за това, че аз, именно аз, се заех да разяснявам нейните чудотворства и да я провъзглася за светица пред тълпите, преди да се размърда светата църква майка. Ти беше там, Уилям, можеше да ми помогнеш в това свето начинание, а не пожела…

— Но светото начинание, към което ме приканваше тогава, бе да пратя на кладата Бентивенга, Якомо и Джованучо — възрази тихо Уилям.

— С перверзните си слова те петняха паметта й, а ти беше Инквизитор!

— Именно тогава поисках да бъда освободен от тази длъжност. Онази работа никак не ми харесваше. Ще бъда откровен: не ми хареса и начинът, по който ти принуди Бентивенга да признае своите грешки. Ти се престори, че искаш да влезеш в неговата секта, ако изобщо беше секта, изтръгна всичките му тайни и нареди да го задържат.

— Така трябва да се постъпва с враговете на Христа! Те бяха еретици, бяха лъжеапостоли, воняха на сярата на Долчино43!

— Но бяха приятели на Киара.

— Не, Уилям, не хвърляй сянка върху паметта на Киара!

— Но те бяха в нейната група…

— Бяха минорити, наричаха се спиритуали, а бяха монаси от общността! Не знаеш ли, че при следствието се изясни следното: Бентивенга от Губио се провъзгласявал за апостол, а след това с Джованучо от Беваня прелъстявали монахините, като им казвали, че адът не съществува, че човек може да задоволява плътските си помисли, без да обижда Бога, че човек може да приеме тялото Христово (прости ми, Господи), след като легне с монахиня, че Господ бил по-благосклонен към Магдалина, отколкото към девицата Агнеса44, че това, което народът нарича демон, е самият Бог, защото демонът — това е знанието, а Господ е знанието! Самата света Киара, след като бе чула тия приказки, има видението, в което сам Бог й бе казал, че ония били престъпни следовници на Свободния дух!

— Те бяха минорити, умовете им бяха в плен на същите видения на Киара, а често пъти крачката, която отделя екстазното видение от порива към прегрешение, е много малка — възрази Уилям.

Убертино го хвана за ръцете и очите му се изпълниха със сълзи.

— Не говори така, Уилям. Как е възможно да бъркаш момента на екстазната любов, която те изгаря с тамянови благовония, с разпусната чувственост, която вони на сяра? Бентивенга подканяше да опипват голотата на тялото, твърдеше, че само така човек може да се освободи от властта на чувствеността, гол мъж лежеше с гола жена…

— Et non commiscebantur ad invicem…45

— Лъжа! Те търсеха удоволствието; при плътското желание те не смятаха за грях, ако — за да укротят това желание — мъжът и жената легнат заедно и се опипват и целуват един друг навсякъде, а мъжът да допре голия си корем до голия корем на жената!

Признавам, че начинът, по който Убертино порицаваше чуждите пороци, не будеше у мен добродетелни помисли. Като че ли моят учител забеляза, че съм смутен, и прекъсна светия мъж:

— Убертино, ти целият гориш — и от обич към Бога, и от омраза против злото. Аз исках да кажа, че няма кой знае каква разлика между пламенността на серафимите и пламенния порив на Луцифер, защото те винаги са дело на разпалено докрай желание.

— Има, има разлика, знам я! — възкликна страстно Убертино. — Ти искаш да кажеш, че крачката между желанието към доброто и желанието към злото е много малка, защото винаги става дума за насочване на една и съща воля. Това е така. Но разликата е в обекта, а обектът може да бъде разпознат много добре. От едната страна е Господ, а от другата — дяволът.

— А пък аз се боя, че не мога вече да правя разлика, Убертино. Та нали именно твоята Анджела от Фолиньо разказваше за деня, когато, изпаднала в екстаз, се оказала в гробницата на Христос? Нали разказваше как първом го целунала по гърдите и той лежал със затворени очи, после го целунала по устата и доловила как от устните му заизлизало неописуемо ухание от нежности, а когато малко по-късно допряла бузата си до бузата на Христос, той допрял ръката си до бузата й и я притиснал до себе си, и тя — това са нейни думи — била обзета от възвишена наслада?

— Че какво общо има това с порива на чувствеността? — запита Убертино. — Това е било мистично състояние, а тялото е било на нашия Господ бог.

— Може би съм повлиян от Оксфорд — рече Уилям, — където мистицизмът беше съвсем друг…

— Чрез ума — усмихна се Убертино.

— Или чрез очите. Бог, усетен като светлина, в слънчевите лъчи, в образите на огледалата, в плъзгането на багрите по формите на организираната материя, в отраженията на дневната светлина по мокрите листа… Нима тази любов не е по-близо до любовта на Франциск, когато той възхвалява Господа в неговите създания, цветята, тревите, водата и въздуха? Не мисля, че такава любов може да крие някаква опасност. Но не ми харесва такава любов, която прехвърля в разговора с Всевишния трепетите, изпитвани при плътската връзка…

— Уилям, това е богохулство! Не е едно и също. От екстаза на любящото сърце на разпнатия Иисус до покварения екстаз на лъжеапостолите от Монтефалко разликата е огромна — един огромен скок към бездната…

— Но те не бяха лъжеапостоли, нали сам каза, че са били братя на Свободния дух.

— Че какво? Ти не знаеше всичко за този процес, самият аз не се осмелих да впиша в протоколите някои признания, за да не хвърля нито за миг нечестива сянка върху светия ореол, с който Киара бе оградила това място. Ех, Уилям, да знаеш какви неща научих, какви неща! Събирали се нощем в някой зимник, вземали новородено дете, подхвърляли си го един на друг, докато то умре от бой… или от друго… А този, в чиито ръце то попадало живо за последен път и умирало, ставал водач на сектата… После разкъсвали тялото на детето, смесвали го с брашно и правели богохулни причастия!

— Убертино — рече Уилям със строг глас, — много отдавна арменските епископи са казвали същото за сектата на павликяните; същото са приказвали и за богомилите.

— И какво от това? Дяволът е упорит, той следва определен ритъм в своите уловки и прелъстителства, повтаря своите обреди и след хилядолетия той е винаги един и същ, именно затова го познаваме веднага като наш враг! Кълна ти се, през нощта срещу Възкресение палели свещи и замъквали момичета в зимника. После гасели свещите и се нахвърляли върху тях — и върху тези, с които имали кръвна връзка… И ако от това съвкупление се раждало дете, те подновявали дяволския си обред, събирали се около съд, пълен с вино, който наричали буренце, напивали се, после нарязвали детето на късчета, изливали кръвта му в една чаша, хвърляли живи деца в огъня, смесвали пепелта от детето с кръвта му и пиели!

— Но това е написано преди триста години от Михаил Псел46 в книгата му за деянията на демоните! Кой ти е разказвал тия неща?

— Те, Бентивенга и другите, по време на изтезанията!

— Едно-единствено нещо възбужда животните повече от насладата, това е болката. Подложеният на изтезания човек живее също като под влиянието на треви, възбуждащи видения. В ума ти изплува всичко, което си чувал, всичко, дето си чел, така, сякаш си се понесъл не към небето, а към ада. При изтезания човек разказва не само това, което инквизиторът желае, но и това, което предполага, че ще му се хареса, защото между инквизитора и изтезавания се установява наистина дяволска връзка… Знам ги тия работи, Убертино, нали и аз бях един от хората, дето си въобразяват, че с нажежено желязо сътворяват истината. Знай, че парещата истина се поражда от друг пламък. Подложеният на изтезания Бентивенга може да е казал и най-невероятни неща, защото не е говорел той, говорела е похотливостта му, вселилите се в душата му демони.

— Похотливост ли?

— Да, съществува похотливост на болката, както съществува похотливост при обожание и дори похотливост при смиреност. Щом на разбунтувалите се ангели им е било нужно толкова малко, за да превърнат пламенното си обожание и смиреност в надменна и бунтовна ярост, какво да кажем за една човешка твар? Ето, сега знаеш каква мисъл ми мина през ума по време на моите инквизиции. И именно поради това се отказах от тази работа. Нямах смелост да разследвам слабостите на злосторниците, защото разбрах, че са същите слабости, които имат и светците.

Убертино слушаше последните слова на Уилям така, сякаш не разбираше това, което чува. От изражението на лицето му, което говореше все повече за любезно състрадание, разбрах, че той смяташе Уилям за жертва на твърде греховни чувства, които той му прощаваше, защото го обичаше много. Прекъсна го и каза горчиво:

— Няма значение. Щом си изпитал подобно чувство, добре си сторил, че си спрял. Трябва да се борим против изкушенията. Но ти не ме подкрепи, а ние можехме да разгромим онази престъпна банда. Знаеш какво стана после — обвиниха ме, че съм бил много мекушав с тях, заподозряха ме в ерес. Но и ти прояви голяма слабост, борейки се против злото. Злото, Уилям; нима това наказание, тази сянка, тази кал, която ни пречи да се докоснем до извора, никога няма да има край? — И се доближи до Уилям, сякаш се боеше да не го чуе някой: — То е и тук, между тези стени, предопределени за молитва, знаеш ли?

— Знам. Абатът ми каза, дори поиска да му помогна да изясним някои неща.

— Щом е така, чопли, разравяй, наблюдавай с остро око в две посоки — към похотливостта и надменността…

— Похотливостта ли?

— Да, похотливостта. В този младеж, дето загина, имаше нещо… нещо… женствено, а следователно и дяволско. Имаше очи на девойка, която търси сношение с кошмар. Но споменах и надменността, надменността на ума, в този манастир, посветен на гордостта на словото, на илюзията за знанието…

— Ако знаеш нещо, помогни ми.

— Нищо не знам. Не става дума за нещо, което знам. Но някои неща се усещат със сърцето. Остави сърцето си да говори, взирай се в лицата, не се вслушвай в словата… Но защо да говорим за такива тъжни работи и да сплашваме нашия млад приятел? — Той ме погледна с небесносините си очи, докосна бузата ми с дългите си бели пръсти, а аз — аха — да се отдръпна инстинктивно; но се сдържах и добре сторих, защото щях да го обидя, а намеренията му бяха чисти. — Я ми разкажи за себе си — обърна се той отново към Уилям. — Какво прави след това? Оттогава изминаха…

— Осемнайсет години. Върнах се в нашия край. Учих отново в Оксфорд. Изучавах природата.

— Природата е добра, защото е рожба на Господа — рече Убертино.

— А Бог трябва да е добър, щом е създал природата — усмихна се Уилям. — Учих, срещнах мнозина мъдри приятели. После се запознах с Марсилий, привлякоха ме неговите схващания за империята, за народа, за нов закон за царствата на земята и така попаднах в числото на тези наши събратя, които са съветници на императора. Но ти знаеш това, нали ти писах. Когато в Бобио ми казаха, че си тук, много се зарадвах. Мислехме, че с теб е свършено. Но сега, като си с нас, след няколко дни, когато ще пристигне и Микеле, можеш много да ни помогнеш. Сблъсъкът ще бъде труден.

— Едва ли ще мога да кажа много повече от това, което казах преди пет години в Авиньон. Кой ще дойде с Микеле?

— Някои от участниците в капитула в Перуджа — Арнолд от Аахен, Хю от Нюкасъл…

— Кой? — запита Убертино.

— Уго от Новокаструм, извинявай, служа си с родния език дори когато говоря латински. А също и Уилям Олнуик. А от францисканците от Авиньон ще можем да разчитаме на Джироламо, глупака от Кафа; може би ще дойдат и Беренгарио Талони и Бонаграций Бергамски.

— Да се уповаваме на Бога — рече Убертино. — Тия, дето спомена последни, ще гледат да не си навлекат омразата на папата. А измежду коравосърдечните кои ще подкрепят становищата на курията?

— Ако трябва да съдя по писмата, които получих, мисля, че ще дойдат Лоренцо Декоалконе…

— Лукав човек е той.

— Жан д’Ано…

— Той е много изкусен теолог, пази се от него.

— Ще внимавам. И накрая — Жан дьо Бон.

— Той ще спори с Беренгарио Талони.

— Да, убеден съм, че ще бъде забавно — рече моят учител, който беше във великолепно настроение. Убертино го погледна и се усмихна колебливо.

— Никога не мога да разбера кога вие, англичаните, говорите сериозно. Няма нищо забавно в този толкова сериозен въпрос. Става дума да се запази орденът, на който ти принадлежиш и който дълбоко в сърцето си все още смятам и за мой. Но аз ще увещавам Микеле да не отива в Авиньон. Йоан иска да го види, търси го, кани го прекалено настойчиво. Не вярвайте на този стар французин. Господи, в какви ръце попадна Твоята църква! — И се обърна към олтара. — Превърната в блудница, изнежена от разкоша, тя се е свила в похотливостта подобно на змия в топло гнездо. От голата непорочност на Витлеемската кошара, направена от дърво, както е било от дърво и дървото на живота на кръста, до вакханалиите от злато и камък; ето на, и тук, нали видя портала, държат на пищните изображения! А и времето на Антихриста наближава. Уилям, страх ме е! — Той се огледа, втренчил широко отворените си очи в мрачните кораби така, сякаш Антихристът щеше да се появи всеки миг, та и аз — да си кажа право — очаквах да го зърна. — Наместниците му вече са тук, пратил ги е, както Христос бе пратил своите апостоли по света. Те тъпчат църквата, прелъстяват с измама, лицемерие и насилие. И ето че Бог ще трябва да прати своите служители Илия и Енох47, които е запазил живи в земния рай, та един ден да объркат Антихриста, и те ще дойдат да пророчестват, облечени в конопени дрехи, и ще проповядват покаянието с пример и слово…

— Те вече са тук, Убертино — рече Уилям, като посочи францисканското си расо.

— Но те още не са победили; сега е времето, когато обзетият от ярост Антихрист ще заповяда да убият Енох и Илия и да унищожат телата им, така че всички да ги видят и да се боят да им подражават. Така, както искаха и мен да убият…

Изпаднал в ужас, аз си помислих, че Убертино е жертва на някаква божествена мания, и се побоях за неговия разум. Сега, след толкова време, като знам това, дето знам, тоест че няколко години по-късно той бе убит тайнствено в един град в Германия и не се разбра от кого, изпадам в още по-голям ужас, защото е повече от очевидно, че онази привечер Убертино бе изрекъл пророчество.

— Знаеш ли, абат Йоахим е казал истината. Стигнали сме до шестата ера от човешката история, когато ще се появят двамина Антихристи — мистичният Антихрист и самият Антихрист; това става сега, в шестата ера, след като Франциск се появи, за да изобрази на собствената си плът петте рани на разпнатия Христос. Бонифаций бе мистичният Антихрист, а абдикацията на Целестин не бе валидна; Бонифаций бе този звяр, който идва от морето, чиито седем глави означават хули срещу седемте гряха, а десетте рога — хули срещу десетте Божи заповеди; а кардиналите, които го заобикаляха, бяха скакалците, чието тяло е Аполион48. Ала числото на звяра, ако прочетеш името в гръцки букви, е Benedicti49 — Той се втренчи в мен, за да види дали съм разбрал, и вдигна поучително показалеца си: — Бенедикт XI бе самият Антихрист, звярът, който излиза от земята! Бог позволи на това чудовище, изтъкано от пороци и нечестивост, да ръководи неговата църква, та добродетелта на неговия наследник да грейне от слава!

— Но, света отче — се осмелих да възразя, шепнейки, — на негово място дойде Йоан!

Убертино допря ръка до челото си, сякаш искаше да заличи досаждащ му сън. Дишаше тежко, беше уморен.

— Да, изчисленията се оказаха погрешни, ние все още чакаме ангелския папа… Но нали се появиха Франциск и Доминик. — Вдигна очи към небето и изрече, сякаш се молеше (но аз бях уверен, че той рецитираше откъс от голямата си книга за дървото на живота): „Quorum primus seraphico calculo purgatus et cherubinus extensus et pretegens lumine sapientiae et verbo predicationis fecundus super mundi tenebras clarius radiavit…“50 Да, ако обещанията са били наистина такива, ангелският папа трябва да се появи.

— Така да бъде, Убертино — рече Уилям. — А аз съм тук, за да не бъде прогонен императорът на човеците. И Долчино говореше за твоя ангелски папа…

— Не споменавай повече името на тази змия! — викна Убертино и за пръв път видях как пламенността му прерасна в ярост. — Той омърси словото на Йоахим Калабрийски и го превърна в извор на смърт и мръсотия! Той бе пратеник на Антихриста, ако изобщо е имало такъв.

А ти, Уилям, говориш така, защото не вярваш в появата на Антихриста, защото твоите учители в Оксфорд са те учили да обожаваш разума, пресушавайки пророческите дарби на сърцето ти!

— Грешиш, Убертино — отвърна сериозно Уилям. — Ти знаеш, че от моите учители най-много почитам Роджьр Бейкън…

— Дето му се привиждаха летящи машини — подметна с горчивина Убертино.

— Дето говори ясно и откровено за Антихриста, дето отбеляза, че негови предвестници са покварата на света и намаляването на знанието. Но той учи, че има един-единствен начин, за да се подготвим срещу него: да изучаваме тайните на природата, да използваме знанието, за да подобряваме човешкия род. Човек може да се готви за борба против Антихриста, като изучава лечебните свойства на билките, природата на камъните, дори като проектира летящите машини, над които се надсмиваш.

— Антихристът на твоя Бейкън е само претекст за насаждане надменността на разума.

— Свят претекст.

— Нищо, което може да служи като претекст, не е свято. Уилям, знаеш, че те обичам. Знаеш, че възлагам на теб големи надежди. Накажи ума си, научи се да плачеш над раните Господни, хвърли книгите си.

— Ще запазя само твоята — усмихна се Уилям. Убертино също се усмихна и го заплаши с пръст.

— Глупав англичанин. Не се надсмивай много над себеподобните си. Бой се от тия, дето не можеш да обичаш. И се пази от манастира. Това място не ми харесва.

— Затова искам да го опозная по-добре — рече Уилям на прощаване.

— Да вървим, Адсон.

— Аз ти казвам да се пазиш, а ти искаш да го опознаеш! Ех! — рече Убертино и поклати глава.

Бяхме стигнали насред кораба, когато Уилям го запита:

— Я ми кажи, кой е тоя монах, дето прилича на животно и говори на този вавилонски език?

— Салваторе ли? — Убертино, който бе вече коленичил, се обърна. — Май аз го подарих на тоя манастир… заедно с ключаря. Когато захвърлих расото на францисканците, аз се прибрах за малко в моя бивш манастир в Казале; там срещнах други монаси, които бяха изпаднали в затруднение, защото ги обвиняваха, че били спиритуали от моята секта… така разправяха. Постарах се да им помогна, издействах да следват моя пример. Миналата година, когато дойдох тук, намерих двамина от тях — Салваторе и Ремиджо. Салваторе… Наистина прилича на звяр. Но е услужлив.

Уилям се поколеба.

— Чух го да казва „покаятелствувайте“.

Убертино замълча и махна с ръка, сякаш искаше да прогони някаква досадна мисъл.

— Не, не вярвам. Нали знаеш какви са тези наши братя. Селяни, чули са може би някой скитащ проповедник и не знаят какво приказват. Бих упрекнал Салваторе за друго — той е лаком, похотлив звяр. Но не мога да го упрекна в нищо против вярата. Не, злото в манастира се крие другаде; търси го сред ония, дето знаят много, а не сред тия, дето не знаят нищо. Не изграждай кула от подозрения върху една-единствена дума.

— Никога не бих постъпил така — отвърна Уилям. — Отказах се от поста инквизитор именно за да не постъпвам така. Но обичам да се вслушвам в думите, а после да размишлявам.

— Ти мислиш прекалено много. Момче — рече той, като се обърна към мен, — не вземай лош пример от учителя си. Единственото нещо, за което трябва да мислим — давам си сметка за това сега, когато животът ми е към края си, — е смъртта. Смъртта е покой за странника — тя е край на всяка мъка. Остави ме да се помоля.

(обратно)

Ден първи ОКОЛО ДЕВЕТИЯ ЧАС

Когато Уилям води ерудиран разговор с билкаря Северин

Закрачихме обратно през централния кораб и излязохме през портала, откъдето бяхме влезли. Словата на Убертино продължаваха да бръмчат в главата ми.

—  Ама че… чудак — осмелих се да кажа на Уилям.

— По отношение на много неща той е — или беше — голям човек. Именно затова е чудак. Само обикновените люде изглеждат нормални. Убертино можеше да стане еретик — като тия, дето е пращал на кладите, или пък кардинал от Светата римска църква. Той бе стигнал съвсем близо и до двете. Всеки път, когато разговарям с Убертино, имам чувството, че адът — това е раят, гледан от другата страна.

Не разбрах какво иска да каже и запитах:

— От коя страна?

— Да — рече Уилям, — въпросът е дали има такива страни, дали съществува нещо цяло. Не ми обръщай внимание. И престани да поглеждащ към портала — добави той, като ме потупа леко по врата, докато се обръщах, привлечен от скулптурите, които бях видял, влизайки. — За днес те доста те поизплашиха. Всички.

Докато извръщах глава към изхода, зърнах пред мен друг монах. Изглеждаше на годините на Уилям. Той се усмихна и ни поздрави учтиво. Каза, че бил Северин от Санкт Емеран, че бил монахът билкар, грижел се за баните, болницата и зеленчуковите градини и че се поставял на наше разположение, за да ни помогне да се запознаем с манастира.

Уилям му благодари; каза, че още като влизал, забелязал чудесната градина и доколкото му позволявал снегът, е могъл да се увери, че в нея са засадени не само варива и зеленчуци, но и целебни билки.

— Лете или напролет с разнообразните си растения, разкрасени от покрилите ги цветове, тази градина по-добре от всичко друго отдава възхвала на Твореца — отвърна Северин, сякаш да се извини. — Но дори и сега опитното око на билкаря вижда в сухите клони на растенията, които ще се раззеленят, и може да ти каже, че тази градина е по-богата от най-богатата книга за растения и билки, по-пъстроцветна и от най-прекрасните миниатюри, които биха могли да разкрасяват тази книга. Целебни билки растат и през зимата, други съм събрал и приготвил в съдовете в моята лаборатория. С корени от киселец се церят катари, със запарка от корени от ружа се правят лапи за лечение на кожни болести, лападът лекува екземи, със счукани и смлени корени от змийска трева се лекуват диарии и някои женски болести, пиперът улеснява храносмилането, маточината е добра за кашлица, имаме и чудесна тинтява, подпомагаща храносмилането, и сладък корен, и хвойна за настойка, и бъз, от чиято кора се прави отвара за черния дроб, и сапуниче, чиито корени, счукани в студена вода, лекуват катар, и валериан, чиито качества сигурно знаете.

— Имате различни растения, подходящи за различни климати. Как така?

— От една страна — благодарение милостта на Господа, който е поставил нашето плато в една планинска верига, чийто южен склон гледа към морето, откъдето веят топли ветрове, а на север гледа към по-високите планини, които пращат горските балсами. От друга страна, го дължа на умението, което придобих незаслужено по волята на моите учители. Някои растения могат да виреят и при неблагоприятен климат, стига да се поддържа както трябва почвата, да се подхранват и наглеждат.

— Имате ли растения, които стават само за ядене? — попитах аз.

— Мое гладно младо жребче, всички растения, които могат да се ядат, могат да бъдат използвани и за цяр, стига да се спазва нужната мярка. Само ако прекалиш, тогава причиняват болести. Ето например тиквата. Тя е студена, влажна, утолява жаждата, но ако я ядеш развалена, ще получиш стомашно разстройство и трябва да затегнеш червата си със смес от саламура и синап. А лукът? Няколко стоплени и влажни глави лук подпомагат съвкуплението — разбира се, за тия, дето не са дали нашия обет, — но ако ядеш повече, главата ти ще натежи и ще трябва да се лекуваш с мляко и оцет. Ето защо — Добави лукаво той — един млад монах не бива да прекалява с лука. Но ти препоръчвам да ядеш чесън. Стоплен и сух, той е добро средство против отровите. Но не прекалявай, той е причина за обезводняване на мозъка. Бобът подтиква уринирането и угоява, и едното, и другото е Много хубаво. Но бобът е причина за лоши сънища. Но не до такава степен, както ги причиняват някои други растения, защото има и растения, предизвикващи лоши видения.

—  Кои са те? — попитах аз.

—  Виж го ти този послушник, много иска да знае. Тия неща трябва да ги знае само билкарят, иначе всеки може да тръгне да продава видения, тоест да лъже с помощта на билките.

— Но в такъв случай е достатъчно малко коприва — обади се Уилям — или роибра, или олиерибус и човек е застрахован против виденията. Надявам се, че имате тези треви.

Северин погледна изпод вежди моя учител.

— Интересуваш ли се от билкарство?

— Малко — отвърна скромно Уилям. — Веднъж ми попадна „Theatrum Sanitatis“51 от Убубхасим Балдах.

— Абул Асан ал Мухтар ибн Ботлан.

— Или Елукасим Елимитар, както предпочиташ. Питам се дали ще мога да намеря тук копие от тази книга.

— Да, и то от най-хубавите, с ценни илюстрации.

— Хвала Богу. А „De virtutibus herbarum“52 от Платеарнус?

— И нея, и „De plantis“53 от Аристотел, преведена от Алфред от Сарешел.

— Чувал съм, че тази книга не е от Аристотел — възрази Уилям, — така, както бе установено, че Аристотел не е автор и на „De causis“54.

— Така или иначе, това е една чудесна книга — рече Северин; моят учител го подкрепи горещо, без да запита билкаря дали той има предвид „De plantis“ или „De causis“ — две книги, които не познавах, но за които разбрах от разговора, че трябва да са много ценни.

— Ще се радвам — заключи Северин, — ако си поприказваме по-задълбочено за билките.

— За мен ще бъде още по-голямо удоволствие — отвърна Уилям, — но няма ли да нарушим правилото за мълчанието, установено във вашия орден?

— Правилото — рече Северин — в течение на вековете се е приспособило към изискванията на различните братства. Правилото предвиждаше напътствията Божии, а не да учим; но ти знаеш приноса на нашия орден за изследванията на Божиите и човешките дела. Ще ти кажа и друго — правилото предвижда обща спалня, но понякога, както е при нас, монасите трябва да имат възможност да размишляват и нощем, затова всеки от тях живее в отделна килия. Правилникът е много строг по отношение на мълчанието; при нас не само монахът, занимаващ се с физически труд, но и монахът, който пише или чете, не бива да разговаря със своите събратя. Но манастирът е преди всичко братство от учени, та често пъти е от полза монасите да обменят натрупаните знания. Всеки разговор, отнасящ се до нашите проучвания, се смята за законен и ползотворен, стига да не се води в трапезарията или по време на църковните служби.

— Имал ли си възможност да разговаряш продължително с Аделмо от Отранто? — запита рязко Уилям.

Северин не се изненада.

— Виждам, че абатът вече ти е разказал — отвърна той. — Не. Не съм разговарял често с него. Той рисуваше миниатюри. Понякога съм го чувал да разговаря за своята работа с други монаси, с Венанций от Салвемек или Хорхе от Бургос. Пък и аз не си прекарвам времето в скриптория, а в моята лаборатория. — И посочи към сградата на болницата.

— Ясно — рече Уилям, — Значи ти не знаеш дали Аделмо е имал видения.

— Видения ли?

— Като тия, дето се причиняват от твоите билки например.

Северин се сепна.

— Казах ти, че пазя много грижливо опасните билки.

— Нямах предвид това — побърза да уточни Уилям. — Имах предвид видения изобщо.

— Не разбирам — повтори Северин.

— Мислех си, че един монах, който обикаля нощем из Зданието, където по думите на абата могат да се случат… ужасни неща на този, който влезе там, когато е забранено да се влиза… мислех си, че той може да е имал нечестиви видения, които да са го тласнали в пропастта.

— Казах ти, че не посещавам скриптория, освен когато ми е нужна някаква книга, но обикновено използвам моите книги за растенията, а тях държа в болницата. Казах ти, че Аделмо беше много близък с Хорхе, с Венанций и… разбира се, с Беренгарий.

Долових, че Северин за миг се поколеба. Забеляза го и моят учител.

— Беренгарий ли? Защо да се разбира?

— Беренгарий от Аруидел, помощник-библиотекарят. Те бяха връстници, заедно са били послушници, редно беше да има за какво да си приказват. Ето какво исках да кажа.

— Значи това си имал предвид — рече Уилям. Аз пък се изненадах, че той не настоя повече. Учителят ми веднага промени темата на разговора. — Май е време да влезем в Зданието. Искаш ли да ни водиш?

— С удоволствие — отвърна Северин с облекчение, което беше повече от очевидно. Накара ни да минем край градината и ни отведе при западната страна на Зданието.

— Срещу градината е порталът, който води към кухнята — поясни топ. — Но кухнята заема само западната половина от първия етаж, а във втората половина е разположена трапезарията. При южната врата — за да стигнеш до нея, трябва да минеш зад хоровата част на Църквата — има други два портала, които водят към кухнята и трапезарията. Но нека влезем оттук, защото след това от кухнята можем да минем направо в трапезарията.

Щом влязохме в голямата кухня, видях, че откъм вътрешната си страна Зданието ограждаше осмоъгълен двор; както разбрах по-късно, той приличаше на огромен кладенец и на всеки етаж се открояваха широки прозорци, подобни на тия от външната страна. Кухнята беше огромно помещение, изпълнено с дим, където множество ратаи бързаха да приготвят ястията за вечеря. Двамина приготовляваха на голяма маса някакво месиво от зеленчуци, ръж, просо и овес, като кълцаха репи, гулии и моркови. Край тях един готвач току-що бе сготвил няколко риби в смес от вино и вода и ги заливаше със сос от салвия, магданоз, чесън, пипер и сол.

Към западната кула се намираше огромна пещ за хляб, където проблясваха червеникави пламъци. А откъм южната кула — огромно огнище, където вряха казани и се въртяха шишове. През вратата, която водеше към гумното зад църквата, влизаха свинарите; те носеха закланите свине. Излязохме през тази врата и се озовахме на гумното в източния край на платото до зидовете, където се издигаха много постройки. Северин ми обясни, че в първата сграда са свинарниците, а след нея — оборите за конете, след това — за воловете, после кокошарниците, а след това — покритите кошари за овцете. При свинарника свинарите бъркаха в голяма делва кръвта на току-що закланите свине, за да не се съсири. Ако кръвта бъдела разбъркана веднага, благодарение на студа тя щяла да се запази през следващите дни и после щели да я използват за кървавици.

Върнахме се в Зданието и хвърлихме бегъл поглед на трапезарията, която прекосихме, за да се насочим към източната кула. Трапезарията завършваше с две кули; в северната се намираше огнище, а в другата — виеща се стълба, която водеше към скриптория, тоест към втория етаж. Оттук всеки ден монасите минаваха, за да отидат да работят, или пък използваха други две стълби — не толкова удобни, но добре отоплени, — които се виеха спираловидно зад огнището и пещта на кухнята.

Уилям запита дали ще намерим някого в скриптория, тъй като беше неделя. Северин се усмихна и отвърна, че за бенедиктинеца трудът е молитва. В неделя службите траели по-дълго, но въпреки това монасите, занимаващи сее книгите, прекарвали там по няколко часа; обикновено те си разменяли ползотворни наблюдения, съвети и размишления върху светите книги.

(обратно)

Ден първи СЛЕД ДЕВЕТИЯ ЧАС

Посещение в скриптория, запознанство с мнозина книжовници, преписвани и миниатюристи, както и с един сляп старец, който очаква пришествието на Антихриста

Докато се изкачвахме, забелязах, че моят учител оглежда прозорците, които осветяваха стълбата, и тозчас ми стана ясно, че разположението на прозорците трудно би позволило някому да стигне до тях. Пък и прозорците на трапезарията (единствените прозорци на първия етаж, които гледаха към пропастта) изглеждаха труднодостъпни, тъй като под тях нямаше никакви мебели.

Като стигнахме горния край на стълбата, влязохме през източната кула в скриптория, където не можах да се сдържа и възкликнах от удивление. Вторият етаж не беше разделен на две като първия и се ширна пред мен с цялото си огромно пространство. Сводовете — извити и не много високи, по-ниски, отколкото в църква, но по-високи, отколкото в други манастирски зали, които съм посещавал), опрени на яки колони, ограждаха пространството, залято от ярка светлина; на всяка от големите стени имаше по три големи прозореца, докато пет по-малки прозореца се очертаваха на всяка от петте външни стени на всяка кула; светлина струеше и през осемте високи тесни прозореца, които гледаха към вътрешния осмоъгълен двор.

Благодарение на многото прозорци голямата зала въпреки зимния следобед бе заляна от равномерна и разсеяна светлина. Стъклата не бяха оцветени като в църквите, оловните спойки съединяваха късове безцветно стъкло, за да може да прониква колкото е възможно повече светлина, непроменена от намесата на човека, и да служи на една цел — да подпомага труда на тия, дето четат и пишат. Виждал съм и друг път и другаде много скриптории, но никъде в потоците физическа светлина, заливащи залата, не съм виждал да сияе толкова ослепително духовният принцип, въплътен в светлината — claritas, — източник на всяка красота и знание, неотменна съставка от съразмерните пропорции на залата. Защото три са нещата, от чието съчетание се ражда красотата: на първо място целостта или съвършенството — нали затова смятаме за грозни недовършените неща; подир това пропорциите или съзвучието, и най-сетне яснотата и светлината — нали наричаме красиви всички неща с ясни багри. И тъй като съзерцанието на красотата води до покой, и нашите стремления също се укротяват в покоя, в доброто или в красивото, бях обзет от голяма утеха и си рекох колко ли ще е приятно човек да работи на това място.

Така, както се разкри пред очите ми в този следобеден час, това място ми се стори като сияйна ковачница на знания. По-късно в „Санкт Гален“ видях скрипторий със същите пропорции, отделен от библиотеката (другаде монасите работеха там, където се съхраняваха книгите), но не беше подреден така, както тукашния. Монаси, изучаващи древни ръкописи, преписвани, миниатюристи и учени седяха — всеки на своето писалище, по едно под всеки прозорец. И тъй като прозорците бяха четиридесет (истинско съвършено число, получено от умножаването на четириъгълника по десет, сякаш десетте Божи заповеди се възвеличаваха от четирите основни добродетели55), тук можеха да работят едновременно четиридесет монаси, въпреки че в момента бяха едва трийсетина. Северин поясни, че монасите, които работят в скриптория, били освободени от службите в третия, шестия и деветия час, за да не прекъсват по светло; преставали да работят едва по залез, за вечерня.

Най-светлите места бяха отредени за тези, които изучаваха древни ръкописи, за най-опитните миниатюристи и за преписвачите. На всяко писалище имаше всичко необходимо за рисуване на миниатюри и за преписване — рогове за мастило, тънки пера, които някои монаси подостряха с тънки ножчета, пемза за изглаждане на пергамента, линии за нанасяне на редовете, по които щяха да пишат. До всеки преписван или на горния край на наклонената плоскост на всяко писалище имаше поставка, където лежеше книгата, която преписваха, а всяка страница беше покрита с изрезки, ограждащи реда, който биваше преписван в момента. Някои ползваха златни и разноцветни мастила, други само четяха книги и си вземаха бележки на личните си тетрадки или плочки.

Но не ми остана време да понаблюдавам тяхната работа, защото към нас се приближи библиотекарят, който, както вече знаех, се казваше Малахий от Хилдерсхайм. Опитваше се да придаде на лицето си сърдечно изражение, за да ни приветства, но аз не се сдържах и изтръпнах — изглеждаше много особен. Беше висок на ръст и въпреки че беше много слаб, крайниците му бяха дълги и грубовати. Вървеше с широка крачка, загърнат в черните одежди на ордена; в целия му вид имаше нещо, внушаващо смут. Идваше отвън, качулката му бе все още вдигната и засенчваше бледото му лице, като придаваше нещо мъчително на големите му тъжни очи. Сякаш по лицето му бяха останали следи от много страсти, овладени от волята, но които като че ли бяха оформили тези черти и бяха престанали да ги одухотворяват. В чертите на лицето му преобладаваха смиреност и строгост, а очите му бяха толкова проницателни, че един поглед бе достатъчен, за да прониже сърцето на тогова, който разговаряше с него, и да прочете и най-съкровените му помисли; затова човек трудно можеше да устои на този изпитателен поглед и се изкушаваше да избегне втора среща с него.

Библиотекарят ни представи на мнозина от монасите, които работеха. Малахий ни поясни кой с какво се занимава и аз се възхитих от дълбоката преданост към знанието и изучаването на словото Божие, проявявана от всички. Така се запознах с Венанций от Салвемек, преводач от гръцки и арабски, почитател на Аристотел, несъмнено най-мъдрия от всички люде; с Бенций от Упсала, млад скандинавски монах, който се занимаваше с риторика; с Беренгарий от Арундел, помощник-библиотекаря; с Аймаро от Алесандрия, който преписваше ръкописи, заети на библиотеката само за няколко месеца; запознах се и с група миниатюристи от разни страни — Патрис от Клонмакноа, Рабано от Толедо, Магнус от Йона, Валдо от Хернфърд.

Разбира се, списъкът би могъл да бъде продължен, и няма нищо по-прекрасно от списъка — средство за чудесни хипотипози56. Но аз трябва да се върна към темата на нашите дискусии, от която извлякохме голяма полза, за да доловим както смътната тревога, обзела монасите, така и недомлъвките, които тежаха над всички техни приказки.

Моят учител поведе разговор с Малахий, като хвалеше прекрасния скрипторий и това, което се вършеше тук, питаше го как върви работата, защото — поясни той съобразително — навсякъде чувал да се говори за тази библиотека и искал да разгледа много от книгите. Малахий каза същото, което чухме и от абата — че монахът се обръщал към библиотекаря за нужния ръкопис, а той, щом преценявал, че искането е правилно и благочестиво, отивал Да го вземе от шкафовете на горния етаж. Уилям попита как може да се запознае със заглавията на ръкописите, съхранявани в разположените горе шкафове; тогава Малахий му показа един обемист том със ситно изписани списъци, прикрепен към неговото писалище със златна верижка.

Уилям бръкна в расото на височина на гърдите, там, където то се отваряше, за да образува нещо като торбичка, и измъкна един предмет, който вече бях видял да държи в ръце или да слага на лицето си, докато пътувахме. Беше малка кобилица, направена така, че да се закрепи на носа на човек (и още по-здраво на неговия изпъкнал орлов нос) така, както конникът възсяда коня си или както птицата се залавя за клонче. От двете страни на кобилицата на височината на очите, бяха прикрепени два метални пръстена, обграждащи две бадемовидни стъклени късчета, дебели колкото дъното на чаша. Уилям ги слагаше на очите си и предпочиташе да чете през тях; твърдеше, че с тях виждал по-добре, отколкото с това, което го била дарила природата, и по-добре, отколкото позволявала напредналата му възраст, особено в часовете, когато дневната светлина намалявала. Не ги използваше, за да гледа надалеч — защото имаше орлов поглед, — а за да гледа отблизо. С тяхна помощ можеше да разчита ръкописи с най-ситни букви, които дори аз разчитах с мъка. Обясни ми, че когато човек преполови живота си, ако и да е имал винаги отлично зрение, окото се втвърдява и зеницата трудно се приспособява, затова мнозина учени, след като прехвърлели петдесетте, ставали съвсем безпомощни при четене и писане. А това е голяма беда за хора, които биха могли да дават най-доброто от своите знания и ум за още дълги години. Затова трябвало да благодарим на Бога, че някой е измислил и измайсторил този уред. Казваше ми това в подкрепа на мисълта на своя Роджър Бейкън, че една от целите на знанието е да продължи живота на човека.

Другите монаси изгледаха Уилям с голямо любопитство, но не се осмелиха да го разпитват. А аз забелязах, че този чудотворен уред още не бе проникнал в това място, отредено с такава ревност и гордост за четене и писане. И се почувствах горд, загдето придружавам човек, притежаващ нещо, с което да изуми други люде, прочули се в целия свят със своята мъдрост.

Като сложи този уред на очите си, Уилям се наведе над списъците от книгата. Погледнах и аз; и открихме заглавия на нечувани досега книги, както и на други много известни ръкописи, които бяха притежание на библиотеката.

— „De pentagono Salomonis“, „Ars loquendi et intelligenti in lingua hebraica“, „De rebus metallicis“ от Роджър от Хирфорд, „Algebra“ от Ал Хауаризми, „Puniche“ от Силий Италик, „Gesta francoram“, „De laudibus sanctae crucis“ от Рабано Maypo, „Flavii Claudii Giordani de aetate mundi et hominis reservatis singulis litteris per singulos libros ah А usque ad Z“57 — изчете моят учител. — Прекрасни творби. Но по какъв ред са записани? — После цитира от някакъв текст, който не знаех, но който сигурно бе познат на Малахий: — Habeat Librarius et registrum omnium librorum ordinatum secundum facultates et auctores, reponeatque eos separatim et ordmate cum signaturis per scripturam applicatis58. Как можете да знаете мястото, където е поставена всяка книга?

Малахий му посочи анотациите встрани на всяко заглавие Прочетох: iii, IV gradus, V in prima graecorum; ii, V gradus, VII in tertia anglorum59, и така нататък. Досетих се, че първото число означен мястото на ръкописа на рафта или градус, обозначен с второто число, а третото число обозначава шкафа; разбрах също, че другите пояснения уточняват стая или коридор в библиотеката, и се осмелих да поискам по-подробни пояснения за последните обозначения. Малахий ме изгледа строго.

— Може би не знаете или пък сте забравили, че единствен библиотекарят има достъп до библиотеката. Затова е достатъчно — така и трябва да бъде — само библиотекарят да умее да разчита тези знаци.

— Но как са подредени книгите в този списък? — попита Уилям. — Доколкото разбирам, не тематично. — Той не спомена за подреждане на авторите по азбучен ред, защото този начин започна да се прилага едва през последните години; тогава се използваше все още много рядко.

— Библиотеката е създадена в дълбока древност — поясни Малахий — и книгите са записани по реда на придобиването, на дарението, според времето, когато са попаднали сред нашите стени.

— Сигурно не е лесно да се намерят — забеляза Уилям.

— Достатъчно е библиотекарят да ги знае наизуст и да знае коя книга кога е постъпила. А що се отнася до останалите монаси, те могат да се доверяват на паметта му. — Каза го, сякаш говореше за друг човек, а не за себе си; разбрах, че той имаше предвид длъжността, която в момента заемаше и която преди него е била заемана от стотици други, отдавна измрели, които си бяха предавали знанията един другиму.

— Ясно — рече Уилям. — Значи, ако ми е нужно нещо, без да знам точно какво, за Соломоновия петоъгълник, вие можете да ми посочите, че ръкописът, чието заглавие току-що прочетох, съществува и че можете да го намерите на горния етаж.

— Ако наистина трябва да научите нещо за Соломоновия петоъгълник — рече Малахий. — Но преди да ви дам тази книга, бих предпочел да се посъветвам с абата.

— Разбрах — рече Уилям, — че съвсем неотдавна е загинал един от най-способните ви миниатюристи. Абатът ми говори много за неговото умение. Бих ли могъл да видя ръкописите, които той разкрасяваше?

— Аделмо от Отранто — рече Малахий, поглеждайки с недоверие Уилям — се занимаваше само с полетата на ръкописите, тъй като беше много млад. Имаше богато въображение, от вече известни неща умееше да измисля неизвестни, смайващи рисунки, като например да свърже човешко тяло с конски врат. Неговите ръкописи са хей там. Никой още не се е докоснал до писалището му.

Приближихме се до работното място на Аделмо; там се намираха все още листовете от един богато изрисуван псалтир. Бяха листове от най-фин пергамент, последният стоеше все още прикрепен към писалището. Той бе вече изтъркан с пемза и омекотен с гипс, после бе добре изгладен, а подир това с едва забележими точици, избодени по краищата с тънка игла, бяха отбелязани всички линии, които трябваше да следва ръката на художника. Първата половина беше вече изписана и монахът бе започнал да нахвърля по полетата различни фигури. Но другите листове бяха довършени и като ги огледахме, и аз, и Уилям не можахме да се сдържим и възкликнахме от възхищение. Това беше псалтир, по чиито полета се очертаваше свят, обърнат наопаки по отношение на този, към който са ни привикнали нашите възприятия. Сякаш като въведение към разказ, който по своята същност е разказ за истината, се водеше друг — дълбоко свързан с него посредством чудесни загадъчни алюзии — лъжовен разказ за едно обърнато с главата надолу мироздание, където кучетата бягат, подгонени от зайците, а елените гонят лъва. Малки глави, изрисувани като птичи крак, зверове с човешки ръце на гърба си, глави с буйни коси, от които стърчаха крака, шарени като зебри змейове, четириноги със змийски шии, увиващи се в безброй преплетени възли, маймуни с еленови рога, птицеобразни сирени с ципести криле на гърба, безръки люде, от чийто гръб се подаваха други човешки тела, образуващи нещо като гърбица, фигури с назъбена уста на корема, люде с конски глави и коне с човешки крака, риби с птичи криле и птици с риби опашки, двуглави еднотели или едноглави двутели чудовища, крави с петльови опашки и пеперудени криле, жени с люспести глави като гръб на риба, двуглави химери, сплетени с водни кончета с муцуни на гущери, кентаври, змейове, слонове мартихори, грифони, чиито опашки се превръщаха в стрелци с лъкове в бойни доспехи, дяволски твари с безкрайни шии, поредици от човекообразни животни и зооморфни джуджета се свързваха, понякога на същата страница, за да изобразят сцени от селския живот, където бяха представени толкова живо, та човек можеше да си помисли, че всички тия фигури са надъхани с живот, че са представени всички полски работи — орачи, плодоберачи, жътвари, предачки, сеячи, наред с лисици в рисове, въоръжени с балисти, които се катереха по ограден с кули град, отбраняван от маймуни. Тук някаква начална буква се извиваше като „L“ и от долната й част се раждаше дракон, там от някое главно „V“, с което започваше думата „verba“60, се изнизваше змия, усукана на безброй спирали, а от нея излизаха други змии, подобни на филизи и корени.

До псалтира лежеше прекрасен молитвеник, явно довършен скоро, с такива малки размери, че човек можеше да го обхване в дланта си. Писмото беше съвсем ситно, а миниатюрите по полетата се забелязваха едва-едва от пръв поглед, та човек трябваше да ги гледа отблизо, за да ги види в цялото им изящество (и да се запита с какъв ли чудодеен прибор художникът ги бе изписвал, за да получи такова живо изображение на това малко пространство). Всички полета на ръкописа бяха осеяни с дребни фигурки, които бяха естествено продължение на крайните извивки на прекрасно изписаните букви: морски сирени, бягащи елени, химери, безръки човешки торсове, които се подаваха като червеи от самите стихчета. На едно място като продължение на трите „Свят, свят, свят“, повтарящи се на три отделни реда, се виждаха три животински фигури с човешки глави; две от тях се извиваха — едната надолу, другата нагоре, — за да се съединят в целувка, която без колебание бих нарекъл безсрамна, ако не бях убеден, че това изображение, поставено на това място, сигурно е оправдано от някакъв дълбок, макар и смътен духовен смисъл.

Прелиствах страниците ту с възхищение, ту ми идеше да се разсмея, защото тия фигури будеха смях, ако и да коментираха такива свети страници. Брат Уилям ги разглеждаше с усмивка и рече:

— Babewyn, така ги наричат на моите острови.

— Бабуени, както ги наричат в Галия — рече Малахий. — Защото Аделмо е изучил изкуството си във вашата страна, въпреки че след това е учил и във Франция. Бабуини, или африкански маймуни. Образи от един обърнат наопаки свят, където къщите се крепят на върха на шпил, а земята виси над небето.

Аз си припомних няколко стиха, които бях чул на езика на моя край, и не можах да се сдържа да не ги кажа:

Aller Wunder si geswigen, das herde himel hat uberstigen, das sult ir vur ein Wunder Wigen.

А Малахий продължи, цитирайки същия текст:

Erd ob un himel unter das sult ir han besunder Vur alier Wunder ein Wunder.61

— Браво, Адсон — продължи библиотекарят. — Тези образи наистина ни говорят за оня край, където можеш да отидеш, яхнал синя гъска, където соколи ловят риба в поток, мечки преследват ястреби в небето, раци летят с гълъбите и където има трима исполини, хванати в капан, хапани от петел.

Устните му просветнаха в смътна усмивка. Тогава другите монаси, които слушаха смирено разговора ни, се разсмяха от сърце, сякаш чакаха съгласието на библиотекаря. А той се навъси, докато те продължаваха да се смеят, хвалеха умението на Аделмо и си сочеха един другиму най-невероятните фигури. И докато всички се смееха, зад нас прокънтя тържествен строг глас:

— Не изричай празни или предизвикващи смях слова!

Обърнахме се. Гласът принадлежеше на прегърбен от тежестта на годините монах, побелял като сняг — нямам предвид само косата, но и лицето, и зениците му. Беше сляп. Гласът му звучеше все още величествено, тялото му беше яко, макар и огънато от тежестта на годините. Беше се втренчил в нас, сякаш ни виждаше; и по-късно ми направи впечатление, че той се движеше и говореше така, сякаш все още можеше да вижда. Но гласът му беше като глас на човек, притежаващ единствено дарбата да пророкува.

— Уважаваният мъж и по възраст, и по знание, когото виждате пред себе си — рече Малахий на Уилям, посочвайки му новодошлия, — е Хорхе от Бургос. Той е най-стар от всички, живеещи в манастира, с изключение на Алинардо от Гротаферата; това е човекът, на когото мнозина от монасите доверяват бремето на греховете си под тайната на изповедта. — После добави, обръщайки се към стареца: — А този, който стои пред вас, е монахът Уилям от Баскервил, наш гост.

— Надявам се, че това, което казах, не ви е разгневило — рече рязко старецът. — Чух хора, които се смееха на неща, заслужаващи насмешка, и им припомних един от принципите на нашето правило. Както казва псалмопевецът, щом монахът трябва да се въздържа от благочестиви разговори поради дадения обет да мълчи, с още по-голямо основание трябва да избягва неблагочестивите разговори. А както има неблагочестиви разговори, има и неблагочестиви образи. Именно те изопачават формата на сътворението и показват света обърнат наопаки, а не такъв, какъвто трябва да е, какъвто винаги е бил и ще бъде винаги през вековете, докато изтлее времето. Ала вие идвате от друг орден, където, чувал съм, гледат благосклонно и на най-неуместната проява на веселие. — Той намекваше за приказките сред бенедиктинците за своенравието на свети Франциск Асизки, а може би и за своенравията, приписвани на просещите монаси и на спиритуалите — най-свежите и всяващи смут кълнове на францисканския орден. Но брат Уилям се престори, че не е разбрал намека.

— Изображенията по полетата често будят усмивка, но с възпитателна цел — отвърна той. — Както при проповедите, за да поразим въображението на простолюдието, се налага да вмъкваме примери, при това често остроумни, така и целта, която преследват тези образи, трябва да оправдава приумиците. Нали за всяка добродетел, за всяко прегрешение има примери, извлечени от бестиариите, и животните олицетворяват човеците.

— Разбира се — рече подигравателно старецът, без да се усмихне.

— Всеки образ може да подтиква към добродетелен живот, стига съвършеното творение, обърнато с главата надолу, да стане за присмех. Така словото Божие се проявява чрез магарето, което дрънка на лира, чрез совата, която оре с щит, чрез воловете, които се впрягат сами в ралото, чрез реките, връщащи се срещу течението, чрез горящото море, чрез вълка, който става отшелник! Ловете зайци с волове, учете граматика от кукумявките, нека кучетата хапят бълхите, кьоравите да гледат немите, а немите да искат хляб, мравката да ражда теле, нека летят печените пилета, нека по покривите растат питки, папагалите да преподават риторика, кокошките да оплождат петлите, впрягайте колата пред воловете, сложете кучето да спи в постелята и нека всички тръгнат с главата надолу! Какво целят всички тия приумици? Един друг свят, обратен на света, предопределен от Бога, под претекст, че проповядват Божите напътствия!

— Но Ареопагитът62 учи — възрази смирено Уилям, — че Бог може да бъде споменаван само чрез най-уродливите неща. А Хуго от Сен Виктор63 ни напомняше, че колкото сходството става по-несходно, толкова повече истината ни бива разкрита под булото на ужасни и неприлични образи, толкова по-малко въображението намира покой в плътските наслади и е принудено да долавя тайните, които се крият под непристойността на образите.

— Този довод ми е познат! Признавам със срам, че това бе основният довод на нашия орден, когато клюнийските абати се бореха срещу цистерцианите. Но свети Бернар64 беше прав: постепенно човекът, който изобразява чудовища и природни чудесии, за да разкрива Божите работи чрез образи и загадки, започва да харесва същността на чудовищните изображения, които създава, и се забавлява с тях и чрез тях и започва да вижда само чрез тях. Достатъчно е вие, дето сте още зрящи, да погледнете капителите във вашия манастирски двор. — И посочи с ръка към прозореца, към църквата. — Какво означават тези смешни чудовищни образи, тези уродливи форми, тези изпълнени с плът уроди? Тези гадни маймуни? Всички тия лъвове, кентаври, тия получовешки същества с уста на корема, еднокраки, с уши като платна? Тия петнисти тигри, тия биещи се воини, тия надуващи роговете ловци и тия едноглави многотели и многоглави еднотели? Четирикраки със змийска опашка, риби с глави на четириноги, тук някакъв звяр, който отпред прилича на кон, а отзад — на пръч, там кон с рога и така нататък; за монасите стана по-приятно да разчитат мрамора вместо ръкописите и да се възхищават от сътвореното от човека, вместо да размишляват за Божия закон. Засрамете се заради похотливостта на вашите погледи и заради вашите усмивки!

Старецът млъкна, като се задъхваше. Аз се възхитих от свежата му памет, която — въпреки че може би бе отдавна ослепял съживяваше у него образите, за чиято непристойност ни говореше. Рекох си, че щом все още бе в състояние да ги описва толкова страстно, навремето, когато ги е разглеждал, сигурно са го тласкали в голямо изкушение. Често ми се е случвало да откривам най-изкушаващи описания за греховността именно в страниците, писани от люде с неподкупни добродетели, осъждащи нейния р и последици. А това показва, че тия люде са подтиквани от такъв плам да удостоверят истината, че от любов към Бога не се разколебават да опишат злото с всички изкушения, с които то се прикрива, та хората да знаят по-добре с какви средства ги примамва нечестивият. И наистина словата на Хорхе събудиха у мен голямо желание да видя тигрите и маймуните във вътрешния двор, които все още не бях разгледал. Но Хорхе прекъсна моите мисли, защото продължи да говори, но сега по-спокойно.

— Господ бог наш не се е нуждаел от подобни глупости, за да ни сочи правилния път. В неговите притчи няма нищо, което да ни подтиква към смях или боязън. А Аделмо, когото сега оплаквате, понеже е мъртъв, изпитваше такава наслада от чудовищата, които рисуваше, че се беше откъснал от основното, на което тези образи трябваше да бъдат материален израз. И той измина всички, казвам всички — тук неговият глас прокънтя тържествено и заплашително пътеки на чудовищността. А Бог умее да наказва.

Настана гробна тишина. Венанций от Салвемек се осмели да я наруши.

— Достопочтени Хорхе — рече той, — вашата добродетелност ви кара да сте несправедлив. Два дни преди Аделмо да умре, вие бяхте свидетел на научна дискусия, която се състоя тук, в скриптория. Аделмо държеше неговото изкуство, въпреки че изобразява чудати и невероятни същества, да бъде разбирано като изкуство, прославящо Бога, средство за опознаване на небесните дела. Преди малко брат Уилям цитираше Ареопагита относно познанието чрез уродливостта. А същия ден Аделмо цитира друг голям авторитет — учителя Аквински, заявявайки, че е по-подходящо Божите работи да бъдат изобразени чрез уродливи образи, отколкото чрез благородни образи. Първо, защото така човешката душа се предпазва по-добре от грешка; защото е ясно, че някои свойства не могат да бъдат приписвани на небесните твари; ако тези свойства бъдат изобразени чрез благородни образи, това ще събуди съмнения. На второ място, защото този начин на изобразяване е по-подходящ за познанието за Бога, което имаме на земята: нали той се проявява пред нас повече чрез това, което не е, отколкото чрез това, което е; затова образите на тези неща, които се отдалечават най-много от Бога, ни карат да имаме — точна представа за него, защото по този начин знаем, че той стои над това, което казваме и мислим. И трето — защото по този начин Божиите дела стават по-недостъпни за недостойните люде, кратко, тогава ставаше дума да разберем как истината може да бъде разкрита посредством смайващи, остроумни и загадъчни образи. А аз му припомних, че в творбите на великия Аристотел съм намерил много ясни мисли по този въпрос…

— Не си спомням — прекъсна го рязко Хорхе. — Много съм стар. Не помня. Може би бях прекалено строг. А сега е късно, трябва да вървя.

— Чудно е, дето сте забравили — настоя Венанций. — Това беше прекрасна научна дискусия, в която взеха участие и Бенций, и Беренгарий. Въпросът беше да разберем дали метафорите, игрословиците и загадките, които на пръв поглед поетите създават за удоволствие, не ни карат да гледаме на нещата по нов, необичаен начин, а аз твърдях, че и това е добродетел, която е нужно да притежава един мъдрец… Присъстваше и Малахий.

— Щом достопочтеният Хорхе не си спомня, уважавай възрастта му и изморената му памет… която е запазила своята свежест — обади се един от монасите, които слушаха спора.

Тия думи бяха произнесени с вълнение, поне отначало, защото този, който се обади, като забеляза, че приканвайки за уважене към стареца, всъщност подчертаваше една негова слабост, бе смекчил тона на словата си, които накрая прозвучаха почти като прошепнато извинение. Беше се обадил помощник-библиотекарят Беренгарий от Арундел. Беше младеж с бледо лице и докато го наблюдавах, си спомних как Убертино беше охарактеризирал Аделмо: очите му приличаха на очи на сладострастна жена. Смутен от това, че всички го гледаха, той бе сплел пръсти като човек, който иска да потисне голямо напрежение.

Венанций реагира по много особен начин: изгледа Беренгарий така, че тоя наведе очи.

— Добре, братко — рече той, — ако паметта е дар Божи, то и способността да се забравя не е грях и трябва да бъде зачитана. Аз я зачитам във възрастния събрат, на когото говорех. Но очаквах, че ти ще си спомниш по-ярко това, което стана, когато бяхме тук заедно с един твой скъп приятел…

Не мога да кажа дали Венанций натърти на думата „скъп“. Но факт е, че сред присъстващите настана голямо смущение. Всички започнаха да гледат настрани, никой не поглеждаше Беренгарий, който бе пламнал като божур. Малахий се намеси веднага и каза властно:

— Елате, брате Уилям. Ще ви покажа други интересни книги.

Групата се разпръсна. Забелязах как Беренгарий хвърли гневен поглед към Венанций, който му отвърна със същото, като някакво нямо предизвикателство. А аз, като видях, че старият Хорхе си тръгва, подтикнат от смирена почит, се наведох да му целуна ръка. Старецът ми позволи да я целуна, после сложи ръка на главата ми и ме попита кой съм. Когато му казах името си, лицето му просветна.

— Ти носиш велико, прекрасно име — рече той. — Знаеш ли кой е бил Адсон от Монтие ан Дер? — попита ме той. Аз си признах, че не знам.

Затова Хорхе добави: — Той е автор на една голяма и страшна книга, „Libellus de Antichristo“65, в която прозря неща, които предстои да станат, но не се вслушаха достатъчно в словата му.

— Книгата е била написана, преди да изтече хилядолетието — обади се Уилям, — и ония неща не се сбъднаха.

— За този, който няма очи да гледа — рече слепецът. — Пътищата на Антихриста са бавни и лъкатушещи. Той идва, когато ние не го очакваме, и то не защото пресмятанията на апостола са погрешни, а защото не притежаваме неговите способности. — После викна колкото му глас държи, обърнат към залата, и гласът му проехтя под сводовете на скриптория: — Той идва! Не пропилявайте последните дни, като се смеете на разни чудовища с петниста козина и усукана опашка! Не пропилявайте последните седем дни!

(обратно)

Ден първи ВЕЧЕРНЯ

Когато посещават останалата част от манастира, Уилям стига до някои изводи за смъртта на Аделмо, разговаря с монаха стъклар за лещи за четене и за привиденията на тия, които прекаляват с четенето

В този миг камбаните забиха за вечерня и монасите се наканиха да напуснат своите писалища. Малахий ни даде да разберем, че и ние ще трябва да си вървим. Той щял да остане с помощника си Беренгарий, за да подреди и (както се изрази) да приготви библиотеката за през нощта. Уилям го запита дали ще заключи вратите.

— Няма врати, които да препречват достъпа до скриптория откъм кухнята и трапезарията, както и до библиотеката откъм скриптория. Забраната на абата трябва да е по-властна от всякакви врати. Монасите могат да ползват кухнята и трапезарията само до повечерие. След това, за да се попречи на чужди люде и животни, за които забраната не е валидна, да влязат в Зданието, лично аз затварям долните порти, които водят до кухнята и трапезарията; от този момент Зданието бива изолирано.

Слязохме. Докато монасите се запътиха към хора, моят учител реши, че Господ ще ни прости, ако не присъстваме на църковната служба (а през следващите дни се наложи Господ да ни прощава много неща), и ми предложи да се поразходим из платото, за да се запознаем с разположението на манастира.

Излязохме през кухнята и прекосихме гробището: имаше по-нови надгробни камъни, и други, по които времето беше оставило своите следи, напомнящи за монаси, живели през миналите векове. Гробовете бяха безименни, над тях стърчаха каменни кръстове.

Захладня. Духаше студен вятър, небето потъмняваше. Зад градините блестяха последните лъчи на залязващото слънце, а на изток, накъдето тръгнахме, вървейки край хора на църквата и стигайки до задната част на платото, вече се здрачаваше. Тук, почти опрени до зида, там, където той се свързваше с източната кула на Зданието, се намираха свинарниците; свинарите тъкмо покриваха делвата с кръвта от свинете. Забелязахме, че зад свинарниците зидът се снишаваше, така че човек можеше да се надвеси. Отвъд зида склонът, който се спускаше стремглаво надолу, беше покрит с пръст, която снегът не успяваше да покрие изцяло. Разбрах, че това е торището; торът се изхвърляше оттук и стигаше чак до подножието на склона, откъдето се отделяше пътеката, по която беше побягнал Брунело. Казвам тор, защото ставаше дума за някакво вонящо месиво, чиято смрад стигаше чак до зида, над който се бях надвесил; очевидно селяните идваха да загребват откъм долната страна, за да торят нивите си. Но изпражненията на хората и животните се смесваха с други отпадъци, с целия поток от мъртви вещества, които манастирът изхвърляше от тялото си, за да остане чист и непорочен във връзката си с върха на планината и небето.

В съседните обори конярите отвеждаха животните към яслите. Изминахме целия път, край който откъм зида се издигаха различните обори, а вляво, до хора, се намираше спалното помещение на монасите и малко по-нататък — отходните места. Там, където източният зид завиваше на юг, в самия ъгъл, беше ковачницата. Ковачите оставяха своите сечива и гасяха духалата, за да отидат на службата. Подтикван от любопитство, Уилям се запъти към едно кътче в ковачницата, почти отделно от нея, където някакъв монах прибираше своите сечива. На масата му видях прекрасна сбирка от малки разноцветни стъкла, докато на стената бяха изправени по-големи стъкла. Пред него стоеше недовършена мощехранителница; личеше само сребърният й скелет, който той очевидно покриваше със стъкла и други камъни, превърнати с помощта на сечивата до големината на скъпоценни камъни.

Така се запознахме с Никола от Моримондо, майстора стъклар на манастира. Той ни поясни, че в задната част на ковачницата духали и стъкла, докато в предната част, където работеха ковачите, стъклата се свързвали с оловни връзки, за да се направят големи витражи. Но, добави той, големите витражи, която разкрасяваха църквата и Зданието, били изработени най-малко отпреди два века. Сега се занимавали само с по-дребни работи или с поправката на това, което се разваляло с времето.

— И то с голяма мъка — добави той, — защото не успяваме да докараме боите, както са били едно време, особено синия цвят, който можете да видите в хора; той е толкова чист, че когато слънцето е високо, в кораба на църквата струи райска светлина. Стъклата в западната част на кораба, подменени наскоро, не са от същото качество и това може да се забележи през летните дни. Няма смисъл — добави той, — ние не притежаваме знанията на древните люде, времето на исполините е отминало!

— Джуджета сме — съгласи се Уилям, — но джуджета, изправени на раменете на тези исполини, и макар и дребнички, понякога успяваме да видим по-далеч от тях, отвъд хоризонта.

— Кажи ми какво умеем да правим по-добре от тях! — възкликна Никола. — Ако слезем в криптата на църквата, където се съхранява съкровището на манастира, ще видиш толкова изящно изработени мощехранителници, че това малко чудовище, което работя сега с толкова мъка — и посочи творбата си на масата, — ще ти се стори тяхно бледо копие!

— Не е писано, че майсторите стъклари трябва да продължават да правят прозорци, а златарите — мощехранителници, щом майсторите в миналото са умеели да направят такива изящни неща, на които е съдено да пребъдат във вековете. Иначе земята ще се напълни с мощехранителници, и то във време, когато има толкова малко светии, чиито мощи заслужават да бъдат запазени — подметна Уилям. — Нито пък трябва да се спояват прозорци до безкрайност. Но в редица страни видях нови неща, направени от стъкло, които ни карат да мислим за един утрешен свят, в който стъклото не ще бъде поставено в служба единствено на църквите, а ще подпомага и слабостта на човека. Искам да ти покажа нещо, създадено в наши дни, нещо, от което имам честта да притежавам един извънредно полезен екземпляр. — Пъхна ръце в расото и измъкна очилата си, които смаяха нашия събеседник.

Никола пое с голям интерес очилата, които му подаде Уилям.

— Стъклени очи с капсула! — възкликна той. — За тях ми разказваше един монах на име Джордано66, с когото се запознах в Пиза! Разправяше, че били изнамерени преди по-малко от двайсет години. Но аз разговарях с него преди повече от двайсет години.

— Мисля, че са били изнамерени много преди това — рече Уилям, — но се правят трудно, нужни са опитни майстори стъклари. Отнемат много време и много труд. Преди десет години чифт от тези стъкла за четене се е продавал в Болоня по шест солди. А тези ми ги подари преди десет години един голям майстор — Салвино Армати; през цялото това време ги пазя най-грижливо, сякаш са — а и вече са станали — част от моето тяло.

— Надявам се, че ще ми позволиш да ги разгледам тези дни, бих искал да направя нещо такова — рече с вълнение Никола.

— Разбира се — съгласи се Уилям, — но имай предвид, че дебелината на стъклото трябва да се изменя в зависимост от окото, към което трябва да се приспособи, и трябва да направиш много такива лещи, Да ги изпробваш на пациента, докато се уточни нужната дебелина.

— Възхитително! — продължи Никола. — А мнозина ще заговорят за магия, за нечестиво дело…

— За тия неща наистина може да се говори като за магия — съгласи се Уилям. — Но има две форми на магията. Има магия, която е дело на нечестивия и цели да подяде човека чрез деяния, за които не е уместно да говорим. Но има и друга магия, която е Божие дело; в нея Божието учение се проявява чрез науката на човека, която служи за преобразяване на природата, а една от целите й е да удължи живота на човека. Това е свята магия, на която трябва да се отдават все повече учените, и то не само за да откриват нови неща, а и за да разгадаят отново много тайни на природата, които Божията мъдрост е разкрила на евреите, на гърците, на други древни народи, а днес дори и на неверниците. (Да знаеш само какви чудеса из областта на оптиката и науката за виждане има в книгите на неверниците!) Та християнската наука трябва да си възвърне владението на всички тия знания, да ги отнеме от езичниците и неверниците като от хора, незаслужаващи да ги притежават.

— Но защо хората, които владеят тези знания, не ги предадат на цялото паство Божие?

— Защото не цялото паство Божие е готово да поеме толкова тайни; често се е случвало носителите на тези знания да бъдат смятани за магьосници, свързани с дявола, и са заплащали с живота си желанието да направят другите съпричастни на съкровищницата от притежаваните от тях знания. Самият аз, на процесите срещу хора, заподозрени, че общуват с дявола, трябваше да внимавам да не използвам тези лещи и да прибягвам до помощта на усърдни секретари, които да ми четат нужните ръкописи; иначе в тоя момент, когато присъствието на дявола се чувстваше от всички, и всички, така да се каже, долавяха вонята на сяра, щяха да гледат на мен като на приятел на инквизираните. Пък и великият Роджър Бейкън предупреждаваше, че невинаги тайните на науката трябва да стават всеобщо достояние, защото някои биха могли да ги използват с лоши намерения. Често пъти се налага ученият да представя за магьоснически книги, които не са магьоснически, а чисто научни, за да ги пази от очи, които не трябва да ги видят.

— Значи ти смяташ, че простолюдието може да използва тези тайни за лоши цели — рече Никола.

— Що се отнася до простолюдието, боя се, че мнозина могат да се изплашат, като помислят тези тайни за ония деяния на нечестивия, за които толкова често чуват да се говори от проповедниците. Слушай, случвало ми се е да се запозная с много опитни лекари, които бяха получили церове, способни да излекуват веднага определена болест. Но те даваха своя мехлем или настойка на простите хорица, като съпровождаха действието си със свети слова и напевни изрази, напомнящи молитви. И не защото тези молитви притежаваха целебна сила, а за да могат простите хорица, вярвайки, че изцерението ще дойде благодарение на молитвите, да погълнат настойката или да се намажат с мехлема и да оздравеят, без да обръщат голямо внимание на целебната им сила. Правеха това и с още една цел — за да може душата, възбудена от вярата в свещените формули, да се приготви по-добре за действието на цера върху тялото. Но често съкровищницата на науката трябва да се пази не от простолюдието, а от други учени. Днес се правят изумителни машини, за които някой ден ще ти разкажа, с които наистина може да се направлява развитието на природата. Но тежко ни, ако те попаднат в ръцете на люде, които да ги използват, за да разширят земната си власт и задоволят жаждата си за владичество. Казаха ми, че в Китай някакъв учен бил получил прах, който в допир с огъня можел да предизвика силен гръм и голям пламък, като разруши всичко на много разтези наоколо. Чудесно средство, ако бъде използвано, за да се отклони течението на реките или да се разбиват камъни там, където трябва да се разорават и почистват целини. Но ако някой го използва, за да нанесе вреда на своите врагове?

— Може би ще бъде добре, ако става дума за врагове на християнството — рече предано Никола.

— Може би — съгласи се Уилям. — Но кой е днес враг на християнството? Император Лудвиг или папа Йоан?

— Боже господи! — възкликна изплашено Никола. — Не бих могъл да реша сам такъв мъчителен въпрос!

— Виждаш ли? — каза Уилям. — Понякога има смисъл някои тайни все още да се забулват с неясни приказки. Тайните на природата не се пренасят в кози или овчи кожи. В книгата за тайните Аристотел твърди, че ако се оповестяват прекалено много тайни на природата и изкуството, се нарушава една небесна забрана и от това нарушаване могат да последват много злини. Това не значи, че тайните трябва да останат неразкрити, но учените трябва да мислят кога и как да го сторят.

— Поради това — рече Никола — в места като нашия манастир не всички книги трябва да бъдат достъпни за всички.

— Това е друго нещо — каза Уилям. — Човек може да съгреши поради прекалена бъбривост или поради прекалено мълчание. Не исках да кажа, че трябва да крием изворите на науката. Според мен това е голяма злина. Исках да кажа, че като се занимава с тайни, които могат да породят както добро, така и зло, ученият има правото и дълга да си служи с неясен език, достъпен единствено за равните нему. Пътят на науката е труден, трудно е да се разграничава доброто от злото. И често пъти учените, наши съвременници, са само Джуджета, изправили се на раменете на други джуджета.

Личеше, че приятният разговор с моя учител е предразположил Никола към доверчивост. Затова той намигна на Уилям (сякаш искаше да намекне: ние двамата се разбираме, защото говорим за едно и също) и подхвърли:

— Но там — и посочи към Зданието — тайните на науката са добре защитени от разни магии…

— Така ли? — рече с подчертано безразличие Уилям. — Сигурно става дума за затворени врати, за строги забрани, за заплахи.

— Не, не, за по-страшни работи…

— Какви например?

— Не знам точно какви, занимавам се със стъкла, а не с книги, но в манастира се носят разни… чудновати слухове…

— Какви?

— Много особени. Например, че през нощта някакъв монах понечил да влезе в библиотеката, за да търси нещо, което Малахий не искал да му даде, и видял змии, безглави хора, мъже с по две глави. За малко да полудее, докато излезе от лабиринта…

— Защо говориш за магия, а не за поява на нечестивия?

— Защото, макар и да съм прост майстор стъклар, не съм толкова глупав. Дяволът (Бог да ни е на помощ!) не изкушава монасите със змии или двуглави мъже. Ако рече да го направи, ще го стори със сладострастни видения, както е постъпвал с отците в пустинята. Пък и щом да се докосваш до някои книги, е равносилно да вършиш грях, защо дяволът ще се стреми да попречи на един монах да съгреши?

— Мисля, че тази ентимема не е лоша — съгласи се моят учител.

— А когато поправях прозорците в болницата, прелистих с интерес някои от книгите на Северин. Имаше някаква книга за тайните, написана, доколкото си спомням, от Алберт Велики67; вниманието ми бе привлечено от някои чудновати миниатюри, прочетох няколко страници, където се описваше начинът, по който можеш да намажеш фитила на светилник, та димът от него да предизвика различни видения. Сигурно си забелязал — не, ти още не си забелязал, тъй като още не си нощувал в манастира, — че щом падне мрак, горният етаж на Зданието започва да свети. На определени места през прозорците прозира слаба светлина. Мнозина са се питали какво е това, някои говореха за блуждаещи огньове, други твърдяха, че били душите на починалите библиотекари, които идвали да посещават своите владения. Тук мнозина вярват в това. Нали знаеш, ако вземеш тлъстина от ухото на куче и намажеш фитила на светилник, който вдъхне дима, ще повярва, че има кучешка глава и че ако някой стои край него, ще види как той е с кучешка глава. А има друг мехлем, под чието въздействие тези, които обикалят около светилника, си мислят, че са големи колкото слонове. А с очите на прилеп и на две риби, чиито имена не помня, и жлъчката на вълк можеш да направиш мехлем, с който, ако намажеш фитила, ще видиш същите животни, от които си взел съставките за мехлема. С опашка от гущер всичко наоколо ще залъщи като от сребро, с мас от черна змия и парче погребален покров стаята ще се изпълни със змии. Знам си аз. В библиотеката се навърта някакъв голям хитрец…

— Ами ако тези магии ги вършат душите на умрелите библиотекари, а?

Никола се замисли — беше неспокоен.

— Не бях мислил за това. Може би. Бог да ни е на помощ. Късно е, вечернята е започнала. Сбогом. — И се запъти към църквата.

Продължихме край южния зид — вдясно беше странноприемницата за поклонниците и заседателната зала с градината, вляво — пресите за маслини, воденицата, хамбарите, зимниците, домът на послушниците. И всички бързаха към църквата.

— Какво мислите за това, дето каза Никола? — запитах аз.

— Не знам. В библиотеката става нещо, но не мисля, че това са душите на починалите библиотекари…

— Защо?

— Защото според мен са били толкова добродетелни, че сега си стоят в царството небесно и съзерцават лицето Божие, стига този отговор да те задоволява. А колкото до светилниците — ако има, ще видим. Колкото до мазилата, за които ни говореше стъкларят, има много по-лесни начини за предизвикване на видения; Северин си знае работата, навярно си го забелязал днес. Едно е сигурно — в манастира не искат никой да посещава нощем библиотеката, но мнозина или са се опитвали, или се опитват да влязат.

— А какво общо има с това нашето престъпление?

— Престъпление ли? Колкото повече мисля, толкова повече се убеждавам, че Аделмо се е самоубил.

— Защо?

— Помниш ли как тази сутрин забелязах торището? Докато се изкачвахме по склона под източната кула, забелязах следи от свличане или по-точно част от почвата, горе-долу там, където се струпва торът, се беше свлякла чак под кулата. Затова сега, когато погледнахме отгоре, видяхме, че не цялото торище е покрито с много сняг или по-точно, че е едва покрито от последния вчерашен сняг, но не и от снега, паднал по-рано. Що се отнася до трупа на Аделмо, абатът ни каза, че бил разкъсан от скалите, а под източната кула, там, където зидът пада отвесно, има пинии. Скалите са там, където зидът свършва и образува нещо като праг, а след това започва торището.

— Тогава?

— Я си помисли, дали не е по… как да кажа, по-лесно за нас да си представим, че Аделмо по причини, които тепърва трябва да се изясняват, се е хвърлил доброволно от стената, паднал е на скалите и оттам — мъртъв или ранен, е паднал в торището. После поради бурята, връхлетяла тогава, почвата се е свлякла заедно с част от тора и трупа на този нещастник под източната кула.

— Защо казвате, че това ще е по-лесно решение за нашия ум?

— Скъпи Адсон, не е нужно да се дават повече пояснения и причини, без да е наложително. Ако Аделмо бе паднал от източната кула, то той е трябвало да влезе в библиотеката, някой да го удари, та да не се съпротивлява. После този човек да се качи, нарамил трупа, до прозореца, да го отвори и после да хвърли този нещастник. При моето предположение са достатъчни Аделмо, неговото желание и едно свличане на почвата. Всичко се обяснява, като се използват по-малко причини.

— Но защо се е самоубил?

— А защо да го убиват? Нужно е да открием причините. А причини несъмнено има. В Зданието се сблъскваме с недомлъвки, всички премълчават нещо. Но вече чухме някои, макар и смътни намеци за някакви особени отношения между Аделмо и Беренгарий. Значи ще наблюдаваме помощник-библиотекаря.

Докато разговаряхме, вечерната служба свърши. Слугите се връщаха към помещенията си, преди да отидат да вечерят, монасите тръгнаха към трапезарията. Небето беше потъмняло, започваше да вали сняг. Ситен сняг от дребни пухкави снежинки, който според мен щеше да вали доста време през нощта, защото на следната утрин, както ще отбележа по-нататък, цялото плато щеше да лежи под белоснежно покривало.

Бях гладен и приех с радост предложението да отидем в трапезарията.

(обратно)

Ден първи ПОВЕЧЕРИЕ

Когато Ушям и Адсон се радват на сърдечното гостоприемство на абата и разговарят с мрачния Хорхе

Големи факли осветяваха трапезарията. Монасите бяха насядали на дълга редица от маси, а перпендикулярно на тях, на голяма платформа, беше поставена масата на абата. На отсрещната страна имаше амвон, където бе заел място монахът, който трябваше да чете по време на вечерята. Абатът ни чакаше край едно шадраванче и държеше бяла кърпа, за да избършем ръцете си, след като ги измием, съгласно прастарите съвети на свети Пахомий68. Абатът покани Уилям на своята маса, а на мен каза, че макар и да съм бенедиктински послушник, тъй като бях още нов гост, тази вечер ще се радвам на същата привилегия. През следващите дни, рече ми той бащински, съм можел да седна на някоя от масите на монасите; ако моят учител ми възложел някаква работа, бих могъл да се отбивам преди или след храна в кухнята, където готвачите щели да се погрижат за мен.

Сега монасите се бяха изправили край масите, стояха неподвижни, със спуснати над лицата качулки, с ръце, пъхнати под скапулария. Абатът се доближи до своята маса и изрече „Benedicite!“69 Певецът от амвона запя „Edent pauperes…“70. Абатът благослови трапезата и всички седнаха.

Правилата на основателя на нашия орден постановяват храната да бъде твърде скромна, но дават свобода на абата да решава колко да бъде храната, нужна за монасите. Пък и в нашите манастири вече се гледа по-благосклонно на гастрономическите удоволствия. Нямам предвид манастирите, превърнали се за съжаление в свърталища на лакомници; ала и в тези, където господстват принципите на покаянието и добродетелността, монасите — почти винаги заети с тежък умствен труд — получават здрава и питателна, макар и не изтънчена храна. От друга страна, масата на абата винаги се ползва с особени привилегии, тъй като там често сядат й гости, заслужаващи особена почит, а манастирите се гордеят с това, което се отглежда в техните земи и обори, както и с умението на своите готвачи.

Както е прието, монасите се хранеха мълчаливо, като общуваха помежду си с общоприетата азбука на пръстите. Най-напред поднесоха храна на послушниците и на по-младите монаси веднага след като предназначените за всички ястия биваха поднесени първом на масата на абата.

На масата на абата редом с нас седнаха Малахий, ключарят и двамината най-възрастни монаси — Хорхе от Бургос, слепият старец, с когото се запознах в скриптория, и престарелият Алинардо от Гротаферата; той беше почти столетник, накуцваше, изглеждаше нездрав и както ми се стори, съвсем отпаднал. За него абатът ни каза, че бил постъпил в манастира още като послушник, бил прекарал тук целия си живот и си спомнял за разни случки, станали в продължение на повече от осемдесет години. Абатът ни разказа всичко шепнешком още в самото начало, защото по-нататък ние спазвахме мълчанието, прието в нашия орден, и мълчейки, слушахме четеца. Но както вече споменах, на масата на абата си позволяваха по-голяма свобода; така можахме да похвалим някои от поднесените ни ястия, докато абатът подчертаваше достойнствата на своя зехтин и на виното. Дори по едно време, като ни наливаше чашите, ни припомни ония откъси от правилата на ордена, с които светецът основател отбелязва, че не прилича на монасите да пият вино, но тъй като в наши дни те не могат да бъдат убедени да не пият, нека поне не пият до насита, защото, както отбелязва Еклисиастът71, виното подбужда дори мъдреците към вероотстъпничество. Бенедикт, казвайки „в наши дни“, е имал предвид неговото вече далеч отминало време; а можем да си представим какво беше по времето, когато вечеряхме в манастира, след като нравите се бяха разпуснали толкова много (имам предвид моето време, сега, когато пиша, само че тук, в Мелк, ние предпочитаме бирата!); с една дума, пихме, без да прекаляваме, но пък с удоволствие.

Ядохме изпечено на шиш месо от току-що закланите свине; забелязах, че при приготовлението на други ястия не използваха животинска мас или слънчогледово олио, а много хубав зехтин от маслиновите насаждения на манастира, разположени в полите на планината откъм морето. Абатът ни покани да хапнем от пилето, което видях да готвят в кухнята и което беше предназначено за неговата маса. Забелязах и нещо, което се срещаше твърде рядко — абатът ползваше и метална вилица, чиито очертания ми напомняха рамките на очилата на моя учител; тъй като беше от благородно коляно, нашият домакин не искаше да си цапа ръцете с яденето; той дори ни предложи своята вилица, за да си вземем месо от големия поднос и да го сложим в нашите паници. Аз отклоних поканата, но Уилям се съгласи с най-голямо удоволствие и си послужи много ловко с този уред, ползван от благородниците; може би постъпи така, за да не си помисли абатът, че францисканците са люде невъзпитани и от долен произход.

Тъй като бях изпаднал във възторг от тия чудесни ястия (нали по време на нашето пътешествие се бяхме хранили както дойде), аз бях престанал да следя четенето, което продължаваше. Затова ми напомни Хорхе, който по едно време изръмжа одобрително, та се сепнах и разбрах, че четецът бе стигнал до мястото, където се четеше една глава от правилата. След като бях чул думите на Хорхе в следобедните часове, разбрах защо той изрази сега своето задоволство. Четецът говореше: „Нека следваме примера на пророка, който казва: реших да бдя над пътя си, за да не греша с моя език, сложих си превръзка на устата, онемях, унижавайки се, въздържах се да говоря и за почтени неща. И ако в този откъс пророкът ни учи, че понякога от любов към мълчанието трябва да се въздържаме дори от позволени приказки, колко повече трябва да се въздържаме от непозволените приказки, за да избегнем мъката на подобен грях!“ И продължи: „Но ние осъждаме на вечен затвор грубиянските и непристойни дела и приказки, както и шутовщината, където и да се проявяват те, и не позволяваме ученикът да си отваря устата за подобни приказки.“

— И нека това важи и за маргиналните, за които стана дума днес — прошепна Хорхе, като не можа да се въздържи. — Йоан Златоуст72 е казал, че Христос никога не се е смял.

— Но нищо от човешката му същност не му е забранявала да го прави — забеляза Уилям, — защото смехът, както ни учат теолозите, е присъщ на човека.

— Forte potuit sed non legitur eo usus fuisse73 — изрече строго Хорхе, цитирайки Пиер Певеца74.

— Manduca, jam coctum est75 — прошепна Уилям.

— Какво? — запита Хорхе; той мислеше, че Уилям има предвид някакво ястие, което му поднасят.

— Това са словата, които според Амвросий76 били изречени от свети Лаврентий на скарата, когато приканил палачите да го обърнат на другата страна, както напомня и Пруденций в „Перистефанон“77 — изрече Уилям с вид на светец. — Следователно свети Лаврентий е можел и да се смее, и да говори смешни неща, макар и за да унизи своите врагове.

— Което доказва, че смехът е нещо съвсем близко до смъртта и покварата на плътта — изръмжа Хорхе; трябва да се съглася, че той се прояви като добър логик.

Абатът добродушно ни прикани да мълчим. Пък и вечерята привършваше. Абатът стана и представи Уилям на монасите. Похвали неговата мъдрост, изтъкна името, с което се ползваше, и предупреди, че го е помолил да разследва обстоятелствата около смъртта на Аделмо, като прикани монасите да отговарят на неговите въпроси и да предупредят подчинените си в целия манастир да сторят същото. И да улесняват воденото от него разследване, стига — добави той — въпросите му да не влизат в противоречие с правилата на манастира. Ако се случи подобно нещо, ще трябва да искат разрешение от него.

След вечерята монасите се наканиха да се отправят към хора за повечерие. Те отново забулиха лицата с качулките си и се наредиха край вратата. После дългата редица се отправи през гробището към хора, където влезе през северната врата. Ние тръгнахме заедно с абата.

— Сега ли се затварят вратите на Зданието? — попита Уилям.

— Щом слугите почистят трапезарията и кухнята, библиотекарят лично трябва да затвори вратите, като ги залости отвътре.

— Отвътре ли? А той откъде ще излезе?

Абатът се втренчи за миг в Уилям и отвърна рязко:

— Няма да спи в кухнята. — И забърза.

— Много добре — прошепна Уилям, — значи има още един вход, но ние не бива да знаем къде е. — Аз се усмихнах, горд от неговия извод, и той ми се скара: — Не се смей. Нали разбра, че сред тези стени смехът не се ползва с добро име.

Влязохме в хора. На бронзов триножник, висок колкото двама души, гореше един-единствен светилник. Монасите насядаха мълчаливо по своите тронове, докато четецът зачете откъс от проповед на свети Григорий.

После абатът даде знак и четецът запя „Tu autem Domine miserere nobis“78. Абатът отвърна „Djutorium nostrum in nomine Domini“ и всички подеха в хор „qui fecit coelum et terram“79. След това започнаха да пеят псалмите: „Когато призовавам, отговори ми, Господи, за моята праведност“; „Господи, ще ти благодаря с пялото си сърце“; „Слуги господни, благословете Господа“. Ние не седнахме на троновете, а се оттеглихме в главния кораб. Именно оттам зърнахме Малахий, който изникна от мрака откъм един страничен параклис.

— Наблюдавай това място — рече Уилям. — Може би оттам има проход до Зданието.

— Под гробището ли?

— Защо не? Дори мисля, че някъде трябва да има и костница; не е възможно умрелите монаси в продължение на векове да се заравят в това късче земя.

— Наистина ли искате да проникнете в библиотеката през нощта?

— запитах го ужасен.

— Там, където са мъртвите монаси, змиите и тайнствените светлини ли? Не, драги ми Адсон. Мислех за това днес, и то не от любопитство, а защото се питах как ли е загинал Аделмо. Сега, както ти казах, съм склонен да приема едно по-логично обяснение и затова предпочитам да спазвам правилата, приети тук.

— Но защо искате да знаете?

— Защото науката не се изразява единствено в това да знаем какво трябва или можем да правим, но и да знаем онова, което би могло да бъде направено и което може би не бива да бъде правено. Именно поради това днес казах на стъкларя, че ученият трябва по някакъв начин да мълчи за тайните, които открива, та други да не ги използват за лоши цели; но те трябва да бъдат разкрити, а тази библиотека ми се струва място, където тайните биват прикривани.

След тия думи той тръгна към изхода, защото службата бе завършила. И двамата бяхме много уморени и се прибрахме в килията. Свих се в нишата, която Уилям нарече на шега моята „килийка“, и заспах веднага.

(обратно) (обратно)

ДЕН ВТОРИ

Ден втори УТРЕНЯ

Когато краткотрайното мистично щастие бива прекъснато от едно кърваво събитие

Няма животно, по-коварно от петела, символ понякога на демона, а понякога и на възкръсналия Христос. Нашият орден познава мнозина коварни люде, които не пееха при изгрев-слънце. А от друга страна, особено в зимните дни, утринната служба се провежда, когато все още цари дълбок мрак, а природата спи; така че монахът трябва да става по тъмно и да се моли продължително на тъмно, като очаква деня и разсейва мрака с пламъка на предаността. Затова много мъдро е възприет обичаят да има бдящи, които да не си лягат по времето, когато си лягат техните събратя, а цяла нощ да четат равномерно необходимото число псалми, за да могат да отмерят точно изминалото време, та като изтекат часовете, отредени за сън за другите, да ги събудят.

Затова тази нощ бяхме събудени от монасите, които минаваха из спалните помещения и дома на послушниците, дрънкайки със звънец, докато един от тях се отбиваше от килия в килия и викаше „Да благословим Бога“, а всеки отвръщаше „Хвала Богу“.

Уилям и аз спазихме обичая на бенедиктинците; за по-малко от половин час се приготвихме за настъпващия ден и слязохме в хора; тук монасите, проснали се на пода, изричаха първите петнайсет псалма, докато влязоха послушниците, водени от техния наставник. След това всеки седна на мястото си и хорът поде „Domine labia mea aperitas et os meum annuntiabit laudem tuam“80. Този призив литна към сводовете на църквата като вопъл на дете. На амвона се изкачиха двамина монаси и запяха деветдесет и четвъртия псалм „Venite exultemus“81; последваха другите предписани псалми. Бях обзет от пламъка на една обновена вяра.

Монасите седяха на троновете си — шестдесет фигури, които расото и качулката правеха да си приличат като две капки вода, шестдесет сенки, едва осветени от пламъка, горящ на големия триножник, шестдесет гласа, отдаващи възхвала на Всевишния. Слушайки това вълнуващо съзвучие, предвестник на насладата в рая, аз се запитах дали наистина този манастир е средище на скрити тайни, на непристойни опити да бъдат разкрити, на зловещи заплахи. Защото сега ми приличаше на приют на светци, на средище на добродетелност, мощехранителница на знанието, ковчег на разума, кула на мъдростта, кошара на кротостта, бастион на могъществото, кадило, ухаещо на светост.

След шест псалма започна четенето от Светото писание. Някои монаси клюмаха от умора, та един от бдящите през нощта обикаляше с малък светилник, за да събужда тия, дето бяха заспали. Този, който биваше заварен, унесен в дрямка, за наказание поемаше светилника и продължаваше да обикаля. Изпяха още шест псалма. После абатът изрече своята благословия, монахът, натоварен с тази служба, каза молитвите, всички се обърнаха към олтара и се поклониха с минутно мълчание — действие, чиято наслада не може да бъде изпитвана от човек, неизпитвал мистичен плам и дълбок вътрешен покой. После всички си наложиха качулките, седнаха и подхванаха тържествено „Te Deum“82. И аз възхвалих Бога, защото ме бе освободил от моите съмнения, бе ме освободил от онова неприятно усещане, породило се у мен след първия ден от престоя ми в манастира. Ние сме крехки твари, рекох си аз, сред тези учени и предани монаси нечестивият разпалва дребни завиеш, подмолни вражди, но това е дим, който се разсейва от буйния повей на вярата, щом всички се съберат в името на отца и Христос отново слезе сред тях.

В интервала между утреня и изобразителни монахът не се прибира в килията си, ако и да е все още посред нощ. Послушниците тръгнаха след своя наставник към заседателната зала, за да изучават псалмите, неколцина монаси останаха в църквата да подредят украсата за богослужението, но повечето почнаха да се разхождат мълчаливо, отдадени на размисъл, във вътрешния двор; така направих и аз с Уилям. Ратаите все още спяха и продължаваха да спят, когато — небето още не бе почнало да просветлява — се върнахме в хора за изобразителни.

Отново започнаха да пеят псалми; един от тях — от тия, дето се пеят в понеделник — събуди у мен предишните ми страхове: „Вината е стигнала дълбоко в сърцето на грешника — в очите му не личи страх от Бога-той го мами — така, че езикът му става омразен.“ Обстоятелството, че правилото предвижда подобно ужасно предупреждение именно за този ден, ми се стори лоша поличба. А обичайното четене на Апокалипсиса — последвало хвалебствените псалми, не успя да укроти тревожните ми пориви; и отново си спомних фигурите от портала, които предния ден ме бяха поразили и развълнували толкова много. Но след респонзориума83, химна и стиха тъкмо когато започваше четенето на Евангелието, през прозорците на хора, точно над олтара, зърнах бледа светлина, от която разноцветните стъкла, доскоро погълнати от мрака, започнаха да блестят в пъстрата си украса. Още не се зазоряваше — това щеше да стане по време на първия час, когато щяхме да пеем „Deus que est sanctorum splendor mirabilis“84 и „Iam lucis orto sidere“85. Това беше първият плах белег на зимната зора, но бе достатъчен, а лекият полумрак, който сега изместваше нощната тъма, също бе достатъчен, за да отърси от тревоги сърцето ми.

Пеехме словата от Светата книга и докато споменавахме Словото, дошло да просветли хората, стори ми се, че дневното светило нахлува в храма с целия си блясък. Стори ми се, че все още липсващата светлина се излъчва от словата на химна — мистична лилия, разтваряща се с ухание сред преплетените сводове. „Благодаря ти, Боже, за този миг на неизразимо ликуване“ — изрекох мълчаливо аз и запитах сърцето си: „А ти, глупчо, от какво се боиш?“

Изведнъж откъм северната врата долетя глъчка. Как е възможно — рекох си — ратаите, готвейки се за работа, да си позволяват да нарушават светото богослужение. В този момент влязоха трима свинари — по лицата им бе изписан ужас, — доближиха се до абата и му прошепнаха нещо. Абатът най-напред ги успокои с жест, сякаш не искаше да прекъсне службата; но влязоха и други ратаи, завикаха по-силно:

— Там има човек, той е мъртъв! — викна някой, а други добавиха: — Монах е, не видя ли обувките?

Молещите се млъкнаха, абатът се втурна към изхода, като даде знак на ключаря да го последва. Уилям тръгна след тях, монасите също се надигнаха от троновете и се спуснаха навън.

Небето просветляваше, а платото блестеше от падналия сняг. Зад хора, пред кочините, още предния ден бяха поставили големия съд с кръвта от свинете; сега от него стърчеше някакъв странен, почти кръстат предмет — сякаш бяха побити два кола, които трябваше да бъдат покрити с парцали, та да плашат птиците.

А всъщност бяха два човешки крака — краката на човек, забучен с главата надолу в делвата с кръвта.

Абатът заповяда да измъкнат трупа от тази гадост (защото, уви, жив човек никога не би могъл да се задържи в подобно положение). Свинарите пристъпиха плахо до делвата и измъкнаха прогизналия от кръв труп, като и те се изпомазаха. Както ми бяха обяснили вчера, кръвта още не се беше съсирила, защото бе разбъркана добре веднага след като бе изсипана в делвата и бе оставена на студа; но кръвта, която бе полепнала по трупа, започваше да се втвърдява, тя бе просмукала дрехите, а лицето бе просто неузнаваемо. Доближи се ратай — носеше кофа вода и я изля върху главата на нещастния мъртвец. Друг се наведе и избърса с парче плат лицето. Пред нас се появи бялото лице на Венанций от Салвемек, познавачът на гръцките въпроси, с когото бяхме разисквали предния следобед пред ръкописите на Аделмо.

— Аделмо може и да се е самоубил — рече Уилям, вперил поглед в мъртвеца, — но този не; пък и не можем да допуснем, че се е покачил до ръба на делвата и е паднал вътре погрешка.

Абатът се доближи.

— Брате Уилям, както виждате, в манастира става нещо, нещо, което налага да впрегнете ума си. Заклинам ви — действайте бързо!

— Беше ли в хора по време на службата? — запита Уилям, сочейки трупа.

— Не — отвърна абатът. — Забелязах, че мястото му бе свободно.

— Отсъстваше ли някой друг?

— Мисля, че не. Не забелязах.

Преди да зададе следващия си въпрос, Уилям се поколеба и го зададе шепнешком, за да не чуят другите:

— Беренгарий беше ли на мястото си?

Абатът го погледна с безпокойство, сякаш искаше да подчертае изненадата си от това, че моят учител изпитва същото подозрение, което по обясними причини бе минало и на него през ума. После отвърна припряно:

— Беше. Той седи на първата редица, почти вдясно от мен.

— Разбира се — рече Уилям, — всичко това не означава нищо. Не вярвам някой да е влязъл в хора, минавайки зад абсидата; следователно трупът може да е бил тук отдавна, поне веднага след като всички си легнаха.

— Така е. Ратаите стават призори, затова са го намерили едва сега. Уилям се наведе над трупа, сякаш бе свикнал да се оправя с мъртъвци. Натопи във водата парчето плат, хвърлено до кофата, и изчисти отново лицето на Венанций. Изплашени, другите монаси се скупчиха наоколо в кръг, развикаха се, та абатът им кресна да млъкнат. Северин, чието задължение бе да се грижи за мъртъвците в манастира, се промуши сред монасите и се наведе редом с моя учител. Аз, за да чуя какво говорят и за да помогна на Уилям, който се нуждаеше от чисто парче плат, натопено във водата, се доближих до тях, като надвих страха и погнусата.

— Виждал ли си удавник? — запита Уилям.

— Много често — отвърна Северин. — И ако съм отгатнал въпроса ти, ще ти кажа, че те не изглеждат така; лицата им са подпухнали.

— Значи е бил вече мъртъв, когато са го хвърлили в делвата.

— Защо е трябвало да постъпят така?

— А защо е трябвало да бъде убит? Имаме си работа с извратен ум. Сега трябва да видим дали по тялото има рани или контузии. Предлагам да бъде отнесен в банята, да бъде съблечен и измит и след това да го огледаме. Идвам веднага.

Докато Северин с разрешението на абата каза на свинарите да пренесат трупа, моят учител помоли абата да нареди монасите да се върнат в хора по същия път, по който бяха дошли; пожела ратаите да се приберат по същия начин, та мястото да остане празно. Абатът не го попита защо иска това и задоволи желанието му. Останахме сами край делвата; като вадеха трупа, от нея се бе изляла кръв, снегът наоколо бе почервенял, а на места бе стопен от излятата вода; там, където бяха доложили трупа, зееше голямо черно петно.

— Ама че бъркотия — рече Уилям, като посочи следите, оставени от монасите и ратаите. — Снегът, драги ми Адсон, е чудесен пергамент, по който човешките тела оставят лесни за разчитане следи. Но това е зле изтрит стар ръкопис, върху който е положен нов текст, та може да не разчетем нищо интересно. Оттук до църквата са следите от втурналите се монаси, а от свинарниците и оборите се стекоха сума ти ратаи. Единственото непокътнато място е между свинарниците и Зданието. Я да го огледаме, може да открием нещо интересно.

— Какво се надявате да откриете? — запитах аз.

— Ако не се е хвърлил сам в делвата, някой трябва да го е донесъл дотук, вече труп. А който пренася чужд труп, оставя дълбоки следи в снега. Затова огледай наоколо; да видим дали ще откриеш следи, различни от следите на тия кресливи монаси, дето ни развалиха пергаментовия лист.

Така и направихме. Ще кажа веднага, че именно аз — нека Бог ме опази от суета — открих нещо между делвата и Зданието. Бяха следи от човешки крака, доста дълбоки, и то на място, където все още никой не бе стъпвал; както забеляза веднага моят учител, бяха по-плитки от тия, оставени от монасите и ратаите; това означаваше, че върху тях бе навалял сняг, значи бяха оставени отдавна, й друго, което ни се стори твърде интересно — между тези следи личеше още една, почти непрекъсната следа, сякаш този, който бе оставил следите, бе влачил нещо. С една дума — следата водеше от делвата към вратата на трапезарията, намираща се на тая страна на Зданието, между южната и източната кула.

— Трапезарията, скриптория, библиотеката — рече Уилям. — Отново библиотеката. Венанций е умрял в Зданието, най-вероятно в библиотеката.

— Защо точно в библиотеката?

— Опитвам се да се поставя на мястото на убиеца. Ако Венанций е умрял или е бил убит в трапезарията или в кухнята, или в скриптория, защо да не го оставят там? Но ако е умрял в библиотеката, се е наложило да бъде пренесен другаде, било защото в библиотеката никога нямаше да открият трупа (а може би убиецът е искал да го открият), било защото убиецът вероятно не желае да насочи нашето внимание към библиотеката.

— А защо пък убиецът да е искал да открият трупа?

— Не знам, това са само предположения. Кой твърди, че убиецът е убил Венанций, понеже го е ненавиждал? Може да го е убил така, както би могъл да убие и друг, за да остави някакъв знак, означаващ нещо друго.

— Omnis mundi creatura, quasi liber et scriptura… — промърморих аз. — Но за какъв ли знак става дума?

— Точно това не знам. Не бива да забравяме, че има знаци, които са привидно такива, а всъщност са лишени от всякакъв смисъл, все едно да кажеш ала-бала или бъра-бъра…

— Жестоко е — рекох — да убиеш човек само за едно ала-бала.

— Жестоко е — възрази Уилям — и да убиеш човек, за да кажеш „Credo in unum Deum…“86.

В този миг пристигна Северин. Съобщи, че трупът бил измит и го огледали най-старателно. Не открили нито рани, нито следи от удар по главата. Умрял — ама от какво, не могли да разберат.

— По Божие наказание, така ли? — запита Уилям.

— Може би — отвърна Северин.

— Ама ако е бил отровен?

Северин се поколеба.

— Възможно е.

— Държиш ли отрови в твоята лаборатория? — запита Уилям, докато крачехме към болницата.

— Имам. Но зависи какво разбираш под отрова Има вещества, които в малки дози имат целебно действие, а в големи дози причиняват смърт. Като всеки опитен билкар, имам такива вещества, но ги използвам много внимателно. Ето на, в фадината отглеждам валериан. Няколко капки валериан в настойка от други билки премахват сърцебиенето. А прекомерно голяма доза причинява унес и смърт.

— Не забеляза ли по трупа следи от някаква особена отрова?

— Никакви, но много отрови не оставят следи.

Влязохме в болницата. Монасите бяха измили трупа на Венанций, след което го бяха пренесли тук — бяха го положили на голямата маса в лабораторията на Северин; тук беше пълно с аламбици и разни стъклени и глинени съдове, та си рекох (за това знаех от разказите на други), че съм попаднал в лабораторията на алхимик. Покрай външната стена на една дълга полица бяха наредени голям брой ампули, какви ли не съдове и стомни, пълни с разноцветни вещества.

— Чудесна сбирка — рече Уилям. — Всички ли са от вашата градина?

— Не — отвърна Северин. — Много от тях са редки, не виреят по нашите краища; донасяни са ми в продължение на години от монаси, посетили различни краища на света. Имам ценни вещества, които не могат да се намерят никъде; имам и вещества, които лесно могат да бъдат извлечени от растенията, дето отглеждам тук. Виж… това е алгалита пестум, идва от Китай, даде ми я някакъв арабски учен. Това алое от остров Сокотра, Индия, е чудесно средство за зарастване на рани. А този живак възкресява мъртъвците или по-точно възвръща силите на всекиго, който е изпаднал в безсъзнание. А това е арсеник — много опасен, смъртоносна отрова. Това е борасус — растение, лекуващо болни дробове. Бетониката лекува счупвания на черепа; това е мастицие — възпира белодробни възпаления и остри кашлици. Мирата…

— Тази на влъхвите ли? — запитах аз.

— Същата. Само че се използва за предотвратяване на аборти и се извлича от дърво, което се нарича балсамодендрон мира. А това е мумия — много рядко вещество, получено при разлагането на мумифицираните трупове; използва се за приготвянето на много почти чудодейни церове. А това е мандрагора официналис, добра за сън…

— И за възбуждане на плътски желания — добави моят учител.

— Така казват, но тук, както ви е известно, не я използваме за такива цели — усмихна се Северин. — Погледнете — продължи той и взе една ампула. — Това е туция, чудодеен лек за очите.

— А това какво е? — запита Уилям, докосвайки някакъв камък, който лежеше в един шкаф.

— Това ли? Подариха ми го отдавна. Наричат го лоприс ематити или лапис ематити. Казват, че има лечебни свойства, но какви — още не съм открил. Знаеш ли нещо за него?

— Да — отвърна Уилям, — но не като за лечебно средство. — Измъкна от расото си ножче и го доближи бавно до камъка. Щом ножчето, което доближаваше много внимателно, стигна до камъка, видях как острието изведнъж трепна, сякаш Уилям бе помръднал с ръка, а той държеше ръката си неподвижно. Острието се долепи до камъка с леко изщракване.

— Видя ли? — обърна се Уилям към мен. — Привлича желязото.

— За какво служи? — попитах аз.

— За разни работи; ще ти обясня после. А сега, Северин, аз искам да знам дали тук има нещо, което да причини смъртта на човек.

Северин се позамисли (според мен прекалено дълго), тъй като отговорът му беше ясен.

— Има много неща Нали ти казах — границата между целебното и отровното действие е твърде крехка; гърците са наричали и лека, и отровата с едно име — фармакон.

— А някой да е вземал нещо оттук, и то наскоро? Северин помисли и отвърна, сякаш претегляше думите си:

— Наскоро, нищо.

— А преди?

— Отде да знам. Не си спомням. В манастира съм от трийсет години, в болницата — от двайсет и пет.

— Това е прекалено много за човешката памет — съгласи се Уилям. После изведнъж го запита: — Вчера стана дума за растения, предизвикващи видения. Кои са те?

И с израза на лицето си, и с поведението си, Северин показа, че би предпочел да не засяга тази тема.

— Виж какво, трябва да си помисля; тук разполагам с много чудодейни неща Я по-добре да поговорим за Венанций. Какво ще кажеш?

— Ще трябва да си помисля — отвърна Уилям.

(обратно)

Ден втори ПЪРВИ ЧАС

Когато Бенций от Упсала доверява някои неща, Беренгарий от Арундел доверява други и Адсон научава какво е истинско покаяние

Нещастният случай обърка живота на братството. Суетнята, настъпила, след като откриха трупа, стана причина утринната служба да бъде прекратена. Абатът нареди монасите да се върнат веднага в хора и да се молят за душата на своя събрат.

Гласовете на монасите звучаха дрезгаво. Застанахме така, че да можем да наблюдаваме добре лицата им в момента, когато според литургията те не трябваше да стоят със спуснати качулки. Видяхме веднага лицето на Беренгарий. То беше пребледняло, напрегнато, лъщеше от пот. Предния ден чухме две подмятания по негов адрес — между него и Аделмо имало някаква особена връзка; не ставаше дума за това, че двамата, които бяха връстници, са приятели, а за особената интонация на тези, които бяха намекнали за тази дружба.

До него седеше Малахий. Беше навъсен, мрачен, непроницаем. До Малахий зърнахме не по-малко непроницаемото лице на слепеца Хорхе. Направиха ни впечатление нервните движения на Бенций от Упсала, монаха, изучаващ риторика, с когото се бяхме запознали предния ден в скриптория; успяхме да забележим погледа, който той хвърли на Малахий.

— Бенций е нервен, Беренгарий е изплашен — забеляза Уилям. — Ще трябва да ги разпитаме веднага.

— Защо? — запитах наивно.

— Тежък е нашият занаят — рече Уилям. — Тежка е задачата на инквизитора; трябва да притиснеш най-слабите тогава, когато са най-слаби.

Щом службата приключи, ние настигнахме Бенций, който се бе запътил към библиотеката. На младежа явно не му стана приятно, когато Уилям го повика, затова се опита да възрази, че имал работа. Като че ли бързаше да отиде в скриптория. Но моят учител каза, че абатът му е възложил да води следствие, и го заведе във вътрешния двор. Седнахме на вътрешния зид между две колони. Бенций очакваше Уилям да заговори и от време на време поглеждаше към Зданието.

— Я ми кажи — запита Уилям — какво си казахте ти. Беренгарий, Венанций, Малахий и Хорхе в деня, когато обсъждахте маргиналните на Аделмо?

— Нали чухте вчера. Хорхе твърдеше, че не бива книгите, които съдържат истината, да бъдат украсявани със смешни фигури. А Венанций възрази, че сам Аристотел говори за остроумието и игрословиците като средства за по-пълно разкриване на истината и че щом може да стане оръдие на истината, смехът сигурно не е чак толкова лошо нещо. Хорхе се обади, че доколкото помнел, Аристотел споменавал за това в Поетиката, и то във връзка с метафорите. И че ставало дума за две тревожни обстоятелства, първо, защото Поетиката, останала неизвестна толкова дълго време на християнския свят — и може би по Божията воля, — била стигнала до нас чрез неверниците маври…

— Но тя е преведена на латински от един приятел на преподобния учител Аквински — забеляза Уилям.

— Това казах и аз — побърза да добави Бенций, явно ободрен. — Аз не знам добре гръцки и можах да прочета тази голяма книга именно благодарение на превода на Уилям Мьорбек. Така му казах. Но Хорхе посочи още една причина за безпокойство, а именно, че в нея Аристотел говори за поезията, която е долно учение и се подхранва от измислици. Венанций рече, че и псалмите и те били плод на поезия и използват метафори, а Хорхе се разгневи и каза, че псалмите са творби, вдъхновени от Господа, и си служат с метафори, за да предават истината, докато творбите на поетите езичници използват метафори, за да предават лъжи и за чисто развлечение, нещо, което ме нарани дълбоко…

— Защо?

— Защото аз се занимавам с риторика, чета мнозина поети езичници и знам… или по-точно мисля, че техните слова предават и истини, които по своята същност са християнски… С една дума, доколкото си спомням, Венанций спомена други книги и Хорхе се разгневи страшно…

— Кои книги? Бенций се поколеба.

— Не си спомням. Толкова ли е важно за какви книги сме разговаряли?

— Дори много важно, защото сега се опитваме да разберем какво се е случило между хора, които живеят сред книгите, с книгите, от книгите; следователно от значение е и това, което те казват за книгите.

— Така е — съгласи се Бенций, като се усмихна за пръв път, а лицето му сякаш засия. — Ние живеем за книгите. Чудесна мисия в този свят, където господстват безредие и упадък. Може би така ще разберете какво се случи този ден. Венанций, който знае… който знаеше много добре гръцки, рече, че Аристотел бил посветил на смеха втората книга на Поетиката и че щом такъв велик философ е посветил на смеха цяла книга, смехът трябва да е много важно нещо. Хорхе възрази, че мнозина светци били посветили цели книги на греха, нещо, което е важно, но непристойно, а Венанций рече, че доколкото му било известно, Аристотел говорел за смеха като за нещо добро, като средство за казване на истината; тогава Хорхе го запита подигравателно дали е чел тази книга на Аристотел. Венанций отвърна, че няма човек, който да я е чел, тъй като била изчезнала, може би се е загубила. Защото никой не е могъл да прочете втората книга на Поетиката, тя не е попадала в ръцете на Уилям Мьорбек. Тогава Хорхе каза, че щом не я е намерил, това означавало, че такава книга изобщо не е писана, защото провидението не е пожелало да бъдат увековечени неверни неща. Аз понечих да успокоя духовете, защото Хорхе лесно се гневи, а Венанций говореше така, че да го предизвика, та рекох, че в тази част от Поетиката, която познаваме, както и в Риториката, се срещат много мъдри мисли относно остроумните загадки; Венанций се съгласи с мен. Трябва да кажа, че с нас бе и Пачифико от Тиволи, който познава твърде добре поетите езичници; той се обади и каза, че колкото до остроумните енигми, никой не може да се сравнява с африканските поети. И ни цитира гатанката за рибата от Симфозий:

Est domus in terras quae voce resultat. Ipsa domus resonat, tacitus sed non sonat hospes. Ambo tamen current, hospes simul et domus una.87

Тогава Хорхе възрази, че Иисус препоръчвал да казваме само „да“ или „не“, че излишните приказки се дължали на нечестивия; за да спомене човек рибата, било достатъчно да каже „риба“, без да забулва това понятие с други лъжовни слова. Добави, че според него не било уместно да се вземат за образец африканците… Тогава…

— Тогава?

— Тогава стана нещо, което не можах да разбера, Беренгарий се разсмя, Хорхе му се скара, а той обясни, че се засмял, защото се досетил, че ако човек седне да се рови у африканците, ще намери съвсем други гатанки, по-трудни от гатанката за рибата. Малахий, който беше там, побесня, дръпна Беренгарий за качулката и го отпрати да си гледа работата… Нали знаете, Беренгарий е неговият помощник…

— А после?

— После Хорхе престана да спори и се отдалечи. Всеки отиде да си гледа работата, но докато работех, видях как отначало Венанций, а след него и Аделмо отидоха при Беренгарий да го питат за нещо. Отдалеч видях, че той отказваше, ала по-късно те отново отидоха при него. Същата вечер видях Беренгарий и Аделмо да разговарят във вътрешния двор, преди да отидат в трапезарията. Това е всичко, което знам.

— Значи знаеш, че двама души, загинали неотдавна при тайнствени обстоятелства, са искали нещо от Беренгарий — рече Уилям.

Бенций възрази с неохота:

— Не съм казал подобно нещо! Разказах какво се случи този ден, така, както поискахте… — Поразмисли, после побърза да добави: — Но ако ви интересува какво е моето мнение, ще ви кажа, че Беренгарий им е говорил за нещо, което се намира в библиотеката, там трябва да търсите.

— Защо мислиш за библиотеката? Какво е искал да каже Беренгарий с думите да се потърси у африканците? Да не би да е искал да каже, че трябва да се четат по-внимателно африканските поети?

— Може би, така поне ми се стори; но тогава защо Малахий се разгневи толкова? В края на краищата той решава дали да даде за прочит книга от африкански поет, или не. Но аз знам едно: всеки, който прелисти каталога на ръкописите, ще намери сред сиглите, които са известни само на библиотекаря, една, която се среща често — „Africa“; дори съм се натъквал и на обозначението „finis Africae“88. Веднъж поисках книга с такова обозначение — не си спомням за коя ставаше дума, просто заглавието й ме бе заинтересувало, — но Малахий ми каза, че книгите с това обозначение били изгубени. Това знам. Затова ви казвам: наблюдавайте Беренгарий, наблюдавайте го, когато се качва в библиотеката. Ей така, за всеки случай.

— За всеки случай — заключи Уилям и го отпрати.

Почнахме да се разхождаме из двора и той отбеляза, че Беренгарий отново станал прицел на недомлъвките на своите събратя — това на първо място. И второ — Бенций явно се стремеше да ни насочи към библиотеката. Възразих, че той може би иска да открием там неща, които и той иска да знае; Уилям отвърна, че може би е така, но е възможно и друго — като ни насочва към библиотеката, той иска да отклони вниманието ни от някакво друго място.

— Кое? — запитах аз.

Уилям отвърна, че не знае; може би става дума за скриптория, може би за кухнята или хора, или спалните, или болницата. Казах, че предния ден именно той, Уилям, бе очарован от библиотеката, а той възрази, че желаел да бъде очарован от нещата, които му харесват, а не от тези, които му препоръчват другите. Но, така или иначе, трябвало да държим под око библиотеката, пък и нямало да бъде зле, ако се опитаме да проникнем в нея. Обстоятелствата вече били такива, че му разрешавали да проявява любопитство в рамките на учтивостта и зачитането на нравите и правилата в манастира.

Излязохме от вътрешния двор. След службата ратаите и послушниците напускаха църквата. Докато вървяхме край западната стена на църквата, видяхме Беренгарий; той излезе от портала на страничния кораб и се запъти през гробището към Зданието. Уилям го извика, той се спря и ние го настигнахме. Беше още по-разстроен, отколкото когато го видяхме в хора; Уилям явно реши да се възползва от душевното му състояние, както постъпи и с Бенций.

— Ти май си последният, който е видял Аделмо, докато е бил още жив — рече му той.

Беренгарий се олюля, аха да изпадне в несвяст.

— Аз ли? — измънка той.

Уилям му подхвърли въпроса си случайно, вероятно защото Бенций му бе казал, че е видял двамата да си приказват на двора след вечерня. Но трябва да беше попаднал в целта, а Беренгарий явно се сети за още една, наистина последна среща, защото започна да говори с глас, пресекващ от вълнение:

— Как можете да твърдите подобно нещо; та аз се видях с него, преди да си легна, както всички останали!

Тогава Уилям реши, че се налага да го притисне.

— Не, ти си се видял с него още веднъж и знаеш много повече, отколкото искаш да ме накараш да повярвам. Сега става дума за двамина мъртъвци, не можеш повече да мълчиш. Ти знаеш много добре, че има много начини да бъде принуден човек да заговори!

Уилям ми бе казвал, и то неведнъж, че и когато бил инквизитор, винаги избягвал да си служи с изтезания, но Беренгарий изтълкува неправилно думите му — или пък Уилям залагаше на това и постигна целта си.

— Да, да — отвърна Беренгарий и се разплака, — видях Аделмо онази вечер, но той вече бе мъртъв!

— Къде? — запита Уилям. — Под склона ли?

— Не, не, видях го тук, в гробището, вървеше сред гробовете като червей сред червеите. Срещнах го и разбрах веднага, че пред мен не стоеше жив човек; лицето му приличаше на лице на мъртвец, а очите му бяха втренчени във вечните мъки. Едва на следната утрин, когато научих за смъртта му, ми стана ясно, че съм срещнал неговия призрак, но още тогава си дадох сметка, че имам видение, че пред мен стои прокълната душа, един лемур… Господи, Боже мой, с какъв гробовен глас ме заговори той.

— Какво каза?

— „Аз съм прокълнат! — така ми рече. — Както ме виждаш сега, пред теб стои човек, върнал се от ада; и аз трябва да се прибера в ада.“ Точно така каза. Аз му викнах: „Аделмо, наистина ли идваш от ада? Какви са адските мъки?“ Треперех целият, защото малко преди това бях излязъл от повечерие, по време на което ни бяха прочели страхотии за гнева Господен. Той ми отвърна: „Мъките в ада са безкрайно по-големи от това, което може да разкаже нашият език. Виждаш ли — рече той — този плащ от софизми, в който се обличах до днес? Тежи ми, сякаш нося на раменете си най-голямата парижка кула и най-голямата Планина в света и никога не ще мога да я сваля. Това наказание ми бе наложено от Божието правосъдие заради моята суета, загдето си бях помислил, че тялото ми е средище на наслада, загдето си бях въобразил, че знам много повече от другите, загдето се забавлявах с чудовищни неща, които, разпалени от моето въображение, породиха още по-чудовищни неща в душата ми и сега ще трябва да живея с тях во веки веков. Виждаш ли? Подплатата на този плащ сякаш е от жарава и пламтящ огън, огънят, който изгаря плътта ми; това наказание ми е наложено заради нечестивия ми плътски грях, който превърнах в порок, и сега този огън ме пари и изгаря безспир! Подай ми ръка, учителю мой — продължи той, — за да можеш да извлечеш полезна поука от срещата си с мен, така ще ти се отплатя за много от поуките, които ми даде, подай ми ръка, учителю мой!“ Той размаха един пръст от горящата си ръка, върху ръката ми капна капчица от потта му и ми се стори, че проби дупка в ръката ми; тя остави белег, който носих дълго, само че успях да го прикрия от всички. После той изчезна сред гробовете, а на следната утрин узнах, че този труп, който ме бе хвърлил в такъв ужас, лежеше безжизнен под манастира.

Беренгарий се задъхваше и плачеше. Уилям го запита:

— А защо те е наричал мой прекрасни учителю? Вие сте връстници. Да не би да си го научил на нещо?

Беренгарий нахлузи качулката на главата си, скри лицето си и коленичи, като прегърна краката на Уилям.

— Не знам, не знам защо ми викаше така, на нищо не съм го научил! — И се разрида. — Отче, боя се, искам да се изповядам пред вас, милост, демонът ме изяжда отвътре!

Уилям го отблъсна от себе си и му подаде ръка да стане.

— Не, Беренгарий — рече му той, — не искай от мен да те изповядвам. Не искам да затвориш устата ми, като отвориш твоята. Ще ми кажеш това, което искам да знам от теб, по друг начин. А ако не ми го кажеш, сам ще го разкрия. Ако искаш, можеш да ме молиш за милост, но не и да мълча. Мнозина в този манастир предпочитат да мълчат. Я ми кажи как забеляза, че лицето му е пребледняло, щом е било посред нощ, как е могъл да изгори ръката ти, щом е имало дъжд, градушка и суграшица, какво си търсил на гробището? Хайде, говори! — И го разтърси грубо за раменете. — Кажи ми поне това!

Беренгарий трепереше като лист:

— Не мога да ви кажа какво правех в гробището, не си спомням. Не знам как видях лицето му, може би носеше светилник, не знам… да, той носеше светилник, може би затова успях да зърна лицето му…

— Как е могъл да носи запален светилник, щом е валял и дъжд, и сняг?

— Това стана след повечерие, веднага след повечерие, още не валеше сняг, заваля по-късно… Помня, че докато тичах към спалното помещение, едва тогава почна да вали. Аз тичах към спалното помещение в посока, обратна на посоката, в която вървеше призракът… Повече не знам, моля ви, не ме разпитвайте повече, щом не искате да приемете моята изповед.

— Добре — рече Уилям, — върви, върви в хора, иди да разговаряш с Бога, щом не искаш да разговаряш с хората, или пък иди да потърсиш някой монах, който да се съгласи да приеме твоята изповед, защото, ако не си изповядал греховете си оттогава, ти си общувал с тайнствата като богохулник. Върви. Пак ще се видим.

Беренгарий хукна. А Уилям потри ръце — така го бях виждал да прави винаги когато беше доволен.

— Много добре — рече той, — сега много неща стават ясни.

— Как така, учителю? — запитах го аз. — Как ще стават ясни, след като сега си имаме работа и с призрака на Аделмо?

— Скъпи Адсон — отвърна Уилям, — този призрак според мен не е никакъв призрак; според мен той е играел нещо, което вече съм чел в някоя книга, използвана от проповедниците. Тия монаси май четат прекалено много и когато са възбудени, изживяват виденията, за които са чели в книгите. Не знам дали Аделмо е изрекъл наистина всички тия думи, или пък Беренгарий ги е чул, защото просто е изпитвал необходимостта да ги чуе. Но тази случка идва да потвърди редица мои предположения. Аделмо например може би се е самоубил; в такъв случай разказът на Беренгарий ни пояснява, че преди да се самоубие, Аделмо е обикалял, обзет от голяма възбуда и от угризения за нещо, което е извършил. Бил е възбуден и изплашен от своето прегрешение просто защото някой друг го е сплашил и може би му е разказал онзи епизод от видението за ада, който той е изиграл с такова смайващо умение пред Беренгарий. А е прекосявал гробището, защото е идвал от хора, където трябва да се е доверил (или изповядал) на някого, който пък го е накарал да изпадне в ужас и да има угризения. А от гробището — както ни обясни Беренгарий — той е тръгнал в посока, противоположна на спалното помещение. Значи към Зданието, а може би (и това е възможно) и към зида зад свинарниците, там, където стигнах до заключението, че може да се е хвърлил в пропастта. И се е хвърлил преди бурята, умрял е в долния край на зида и едва след това, при свличането, трупът му е попаднал между северната и източната кула.

— А капката пламтяща пот?

— И това го има в случката, която той е чул и повторил или която Беренгарий си е представил вследствие възбудата си и угризението. Защото в противовес на угризението на Аделмо, както чу, угризения изпитва и Беренгарий. Ако Аделмо е идвал откъм хора, той може да е носел запалена свещ, в такъв случай капката върху ръката на Беренгарий е била капка стопен восък и нищо друго. Но Беренгарий си е помислил, че изгарянето е по-силно, защото Аделмо го е назовал свой учител. А това означава, че Аделмо го е укорявал за нещо, на което той го е научил, нещо, което го е хвърлило в дълбоко отчаяние. Беренгарий знае това и страда, защото съзнава, че е тласнал Аделмо към смъртта, като го е накарал да стори нещо, което не е трябвало да прави. Не е трудно да си представим какво е било това, бедни ми Адсон, след всички приказки, които чухме по адрес на нашия помощник-библиотекар.

— Мисля, че разбрах какво се е случило между тях — рекох аз, като се засрамих от собствената си досетливост, — но нали всички вярваме в един и същи милостив Бог? Казвате, че Аделмо може да се е изповядал; защо тогава е решил да накаже своя първи грях с друг, още по-тежък или най-малко еднакво тежък грях?

— Защото някой му е наговорил неща, които са го хвърлили в отчаяние. Както казах, възможно е някоя случка от тия неща, дето ги разказват днес проповедниците, да е подсказала някому словата, които са изплашили Аделмо и с които Аделмо е изплашил Беренгарий. През последните години както никога досега проповедниците, за да възбудят у хората състрадание и ужас (и пламенна вяра, и да ги подтикнат да спазват божите и човешки закони), им разказват страшни, мрачни и зловещи неща. Никога, както това става днес при процесиите на самобичуващите се, не са ехтели такива свещени хвалебни песнопения, вдъхновени от страданията на Христа и Богородица, никога, както става днес, не са се опитвали да разпалват вярата у простолюдието, като му припомнят мъките, които го очакват в ада.

— Може би това се дължи на нуждата от покаяние — рекох аз.

— Адсон, никога не съм чувал толкова призиви за покаяние, колкото се надават днес, а живеем във време, когато нито проповедниците, нито епископите, нито дори моите духовни събратя не са в състояние да поведат хората към истинско покаяние…

— Но третата ера, ангелският папа, капитулът в Перуджа… — промълвих аз.

— Това е само носталгия. Великото време на покаянието е отминало, затова и капитулът на ордена може да говори за покаяние. Преди стотина-двеста години по света наистина е минал силен повей за обновление. Било е по времето, когато всеки, който е говорел за това, е бил изгарян, бил той светец или еретик. Днес за това говорят всички. В известен смисъл за обновление говори и папата. Но ти не вярвай в обновленията на човешкия род, когато за тях говорят папските курии или кралските дворове.

— Ами Долчино — осмелих се да възразя аз, тъй като исках да науча повече за това име, което бе споменавано неведнъж предния ден.

— Той загина, при това загина зле, така както и живя, защото се появи твърде късно. Пък и какво ли знаеш за него?

— Нищо, затова ви питам.

— Предпочитам да не говоря за него. Сблъсквал съм се с някои от така наречените апостоли, наблюдавал съм ги отблизо. Тъжна работа. Ще те обърка. Тя и мен обърка, а ти ще се объркаш още повече от това, че не съм способен да съдя. Става дума за човек, извършил безумни неща, защото бе решил да прилага на практика това, което е било проповядвано от мнозина светци. По едно време вече не можех да проумея кой е виновен, бях някак си… как да ти кажа, някак си замаян от нещо общо, което лъхаше от двата противни лагера — светци, проповядващи покаяние, и грешници, осъществяващи го на дело, често пъти за сметка на другите… Но аз говорех за друго. Или не — говорех именно за това, — след като настъпи краят на времето за покаяние, нуждата от покаяние се е превърнала в необходимост от смърт за разкайващите се. Тези, които са избивали полуделите каещи се, отвръщайки на смъртта със смърт, за да разгромят истинското покаяние, сеещо смърт, замениха покаянието на душата с покаяние на въображението, с призив за свръхестествени видения на страдания и кръв, наричайки ги „огледало“ на истинското покаяние. Огледало, което кара простолюдието, а понякога и учените да изживяват още приживе, в своето въображение, мъките на ада. Та — така казват — никой да не съгрешава. Надяват се да възпрат душите от грях чрез страха, вярват, че посредством страха ще предотвратят бунта.

— Но дали те наистина няма да съгрешават? — запитах нетърпеливо.

— Зависи какво разбираш под грях, Адсон — отвърна моят учител. — Не бих искал да съм несправедлив към хората от тази страна, където живея от няколко години, но ми се струва, че за ниската добродетелност на италианците е типично това, че те се боят да не съгрешат, защото се боят от някакъв идол, ако и да го накичат с името на някой светия. Те се боят повече от свети Себастиан или от свети Антоний, отколкото от Христа. Ако някой тук реши да опази чисто някое кътче, та да не пикаят там, както правят италианците по подобие на кучетата, достатъчно е да изобрази свети Антоний с дървен член; това ще прогони тия, дето биха пожелали да пикаят. Така италианците благодарение на собствените си проповедници се излагат на опасността да се върнат към древните суеверия; те не вярват повече във възкръсването на плътта, изпитват само голям страх от телесните рани и от бедите; ето защо се боят повече от свети Антоний, отколкото от Христа.

— Но Беренгарий не е италианец — възразих аз.

— Няма значение. Аз имам предвид атмосферата, наложена в този полуостров от църквата и от ордените на проповедниците; а оттук тази атмосфера се разпространява навсякъде. И стига до такъв заслужаващ уважение манастир, обитаван от учени монаси като тукашните.

— Но поне да не грешаха — настоях аз, защото бях готов да се задоволя и с това.

— Ако този манастир беше огледало на света, ти щеше да получиш отговор.

— А дали е такъв?

— За да съществува огледало на света, светът трябва да има определена форма — заключи Уилям, който беше твърде голям философ за моя юношески ум.

(обратно)

Ден втори ТРЕТИ ЧАС

Когато сме свидетели на свада между грубияни, Аймаро от Алесандрия прави намеци, а Адсон размишлява върху светостта и изпражненията на нечестивия. После Уилям и Адсон се връщат в скриптория, Уилям забелязва нещо интересно, води трети разговор за допустимостта на смеха, но в края на краищата не може да огледа където иска

Преди да се изкачим в скриптория, се отбихме в кухнята да се подкрепим, защото, откакто бяхме станали, не бяхме сложили залък в уста. Изпих паница топло мляко и се ободрих веднага. Голямото южно огнище пламтеше като в ковачница, във фурната печаха хляб. Двамина козари бяха донесли месото от току-що заклана овца. Сред готвачите зърнах Салваторе, който ми се усмихна с вълчата си уста. Забелязах също, че взе от една маса късчета от пиле, останали от предната вечер, и ги пробута скришом на козарите; те ги пъхнаха под кожусите си и се хилеха доволни. Но главният готвач ги видя и се скара на Салваторе.

— Ключарю, ключарю — рече му той, — ти трябва да се грижиш за имуществото на манастира, а не да го пилееш!

— И те са чада Божии — отвърна Салваторе. — Нали Иисус е казал да правим от негово име същото, което правим на тия младежи.

— Нечестиви монахо, пръдлив минорит неден! — викна му готвачът. — Да не се намираш при твоите дрипави събратя! За тия Божии чада ще се погрижи нашият милостив абат!

Салваторе помръкна, обърна се и му викна, кипящ от ярост:

— Не съм минорит! Аз съм монах на светаго Бенедикта! Говно си ти, мръсен богомил неден!

— Богомилка ще да е курвата, дето я одупваш нощем с еретичния си кулен, свиня такава! — кресна му готвачът.

Салваторе изблъска навън козарите, мина край нас и ни погледна смутено.

— Отче — рече той на Уилям, — защитавай твоя орден, който не е мой; кажи му, че чадата Францискови не са еретици! — После ми прошепна на ухото: — Оня лъже, Бог да го убие! — И се изплю.

Готвачът се затече, изблъска го грубо и затвори вратата.

— Отче — рече той почтително на Уилям, — не казах лоши думи за вашия орден и за светите люде, дето са в него. Говорех на тоя льжеминорит и лъжебенедиктинец, дето е ни рак, ни риба.

— Знам откъде идва — рече примирително Уилям. — Но сега той е монах като теб и ти трябва да го уважаваш като брат.

— Но той си пъха носа където не трябва, защото е закрилян от ключаря, та си въобразява, че той е ключарят. Прави каквото си ще и денем, и нощем!

— Защо пък нощем? — запита Уилям. Готвачът махна с ръка, сякаш да подчертае, че не иска да отваря дума за нечестиви дела. Уилям му зададе други въпроси и допи млякото си.

Любопитството ми се разпалваше все повече. Срещата с Убертино, приказките за миналото на Салваторе и на ключаря, все по-честите намеци за просещите монаси и еретиците минорити, които стигаха до ушите ми, нежеланието на Уилям да ми разкаже за Долчино… Постепенно започнах да си припомням някои неща. Така например, докато пътувахме, най-малко два пъти срещнахме шествие на самобичуващи се. Първия път местните хора гледаха на тях като на светци, при втората среща започнаха да подмятат, че били еретици. А ставаше дума за едни и същи хора. Вървяха из улиците на града. Двама по двама, с по парче плат около срамните места, не изпитваха никакъв свян. Всеки държеше в ръка кожен бич, самобичуваха се по раменете до кръв, лееха сълзи, сякаш виждаха с очите си мъките на Спасителя, и с песен, която приличаше на плач, призоваваха милостта Господня и помощта на Божията майка. Обикаляха църквите не само денем, но и нощем, със запалени свещи, посред зима, просваха се ничком пред олтарите, предшествани от свещеници със свещи и хоругви; сред тях имаше не само мъже и жени от простолюдието, но и благородни матрони, и търговци… Станахме свидетели на големи прояви на покаяние; тези, които бяха откраднали, връщаха присвоеното, други признаваха извършените от тях престъпления…

Но Уилям ги изгледа сурово и ми каза, че това не било истинско покаяние. Каза ми почти същото, което ми каза преди малко: времето на голямото пречистване чрез покаяние било отминало, а това, дето виждаме сега, било само начин, по който самите проповедници насочвали предаността на тълпите, за да не станат плячка на друг порив за покаяние, което било еретично и от което всички се страхували. Но аз все не успявах да доловя разликата, ако изобщо имаше такава. Мислех си, че разликата не се дължеше на проявите на едното или другото желание, а на отношението на църквата към едното и другото.

Спомних си спора с Убертино. Уилям без съмнение му подметна — опита се да му каже, — че между неговата мистична (и ортодоксална) вяра и неправоверната вяра на еретиците няма кой знае каква разлика. А Убертино се бе засегнал, защото смяташе, че вижда много добре разликата. Останах с впечатлението, че е различен именно защото е човек, който е в състояние да долови различията. Уилям пък се беше отказал от задълженията си като инквизитор, защото бе изгубил способността да разграничава. Затова не съумяваше да ми разкаже за този тайнствен Долчино. Щом е така (мислех си аз), очевидно Уилям се е лишил от Божията закрила, защото Бог не само ни учи да виждаме разликата, но така да се каже, дарява своите избраници с тази способност, Убертино и Киара от Монтефалко (която е била заобиколена от грешници) са си останали светци тъкмо защото са можели да разграничават. А светостта се състои именно в това и в нищо друго.

Но защо Уилям не можеше да разграничава? Нали беше с такъв остър ум, а колкото до природните явления, винаги съумяваше да долови и най-малката разлика и най-незначителната прилика между нещата… Докато размишлявах така, а Уилям допиваше млякото си, някой ни поздрави. Беше Аймаро от Алесандрия, с когото се бяхме запознали в скриптория, той ми бе направил впечатление с изписаната по лицето му гримаса — все се подхилваше, сякаш не можеше да се примири със суетата на човешките твари, но без да придава кой знае какво значение на тази всемирна трагедия.

— Е, брате Уилям, свикнахте ли вече с нашата бърлога на безумци?

— Струва ми се, че тук живеят хора, достойни за възхищение заради тяхната светост и ученост — отвърна предпазливо Уилям.

— Било е. Ама едно време, когато абатите са били абати, а библиотекарите — библиотекари. А сега сигурно сте забелязали, че там — и той посочи горния етаж — онзи полумъртъв немец с очи на слепец слуша почтително брътвежите на слепия испанец с очи на мъртвец, като че ли всяка сутрин трябва да очакваме пришествието на Антихриста, драскат по пергаментите, а постъпват много малко нови книги… Ние си седим тук, а в градовете хората работят… Едно време нашите манастири са управлявали света. А сега — сам виждате — императорът ни използва и праща тук своите приятели да се срещнат с неговите врагове (аз съм все пак осведомен за вашата мисия, монасите говорят, говорят, нямат друга работа), но рече ли да упражнява контрол над събитията в тази страна, си стои в градовете. Ние тук прибираме жито и отглеждаме кокошки, там хората разменят аршини коприна с ленени платове, ленените платове — с чували, пълни с различни подправки, и всичко това — срещу добри пари. Ние пазим нашето съкровище, а там трупат съкровища. И книги. При това по-хубави от нашите.

— Така е, в света наистина стават много нови неща. Но защо мислите, че за това е виновен абатът?

— Защото предаде библиотеката на чужденците и ръководи манастира така, сякаш е крепост, издигната, за да брани библиотеката. А един бенедиктински манастир в този италиански край би трябвало да бъде средище, където италианските работи да се решават от италианци. А какво правят днес италианците, след като нямат дори и папа? Търгуват, произвеждат и са по-богати от краля на Франция. Щом е така, нека и ние правим същото; щом можем да правим хубави книги, нека правим книги за университетите и да се заловим с това, което става там долу, в равнините; нямам предвид императора, казвам това с най-голямо уважение към вашата мисия, брате Уилям, имам предвид онова, дето вършат жителите на Болоня или Флоренция. Оттук бихме могли да упражняваме контрол над поклонниците и търговците, които отиват от Италия за Прованс и обратно. Нека отворим библиотеката за книгите на простонароден език; тогава тук ще дойдат и хора, дето вече не пишат на латински език. А ние сме надзиравани от група чужденци, които ръководят библиотеката така, сякаш Одийон е все още абат на Клюни…

— Но абатът е италианец — възрази Уилям.

— Тук никой не бръсне абата за нищо — отвърна Аймаро, като продължаваше да се хили. — Вместо глава на раменете си носи шкаф от библиотеката. Той е покварен. За да прави напук на папата, дава приют в манастира на просещите монаси… имам предвид ония, еретиците, братко, тия, дето излязоха от вашия пресвети орден… а за да достави удоволствие на императора, вика монаси от всички манастири от Севера, сякаш ние си нямаме изкусни преписвани или хора, владеещи гръцки и арабски, сякаш във Флоренция и Пиза няма да се намерят синове на богати и щедри търговци, които биха постъпили на драго сърце в ордена, ако орденът допринесе за силата и авторитета на бащата. Но тук гледат със снизхождение на светските неща само когато става дума да разрешат на немците… Господи боже мой, порази моя език, за да не разправям неща, които не бива да разправям…

— Нима в манастира стават неща, дето не бива да стават? — попита разсеяно Уилям, като си доля още мляко.

— И монасите са хора — изрече Аймаро. После добави: — Но тук по-малко в сравнение с другаде. Да сме наясно — това, дето казах, все едно, че не съм го казал.

— Много интересно — рече Уилям. — Това само ваше мнение ли е, или на мнозина други, които мислят като вас?

— На мнозина, на мнозина. На мнозина, които сега страдат заради нещастието, сполетяло клетия Аделмо, но ако в пропастта беше паднал някой, дето обикаля из библиотеката повече, отколкото трябва, нямаше да бъдат недоволни.

— Какво искате да кажете?

— Много се разприказвах. Тук — сигурно сте забелязали — говорим прекалено много. От една страна, никой вече не спазва правилото на мълчанието. От друга страна, го спазват дори повече, отколкото трябва. Тук вместо да говорят или мълчат, би трябвало да действат. В златното време на нашия орден работите са се оправяли така: ако някой абат не притежавал нужните качества, чаша отровено вино и готово — търси му заместник. Разбира се, брате Уилям, не ви разказах всичко това с намерение да подмятам разни неща по адрес на абата или на други събратя. Опазил ме Бог, за щастие порокът да клюкарствам не ми е присъщ. Но не бих желал абатът да ви е натоварил да разследвате мен или други, като Пачифико от Тиволи или Пиетро от Сант Албано. Нямаме нищо общо със случките в библиотеката. Но бихме искали да надзърнем малко повече в тях. Затова вие, дето сте изгорили толкова еретици, разбутайте това змийско гнездо.

— Не съм изгорил никого — отвърна рязко Уилям.

— Казах го ей така — рече Аймаро, като се ухили. — Наслука, брате Уилям, но си отваряйте очите нощем.

— А защо не и денем?

— Защото денем тук лекуват тялото с добри билки, а нощем възбуждат умовете с лоши треви. Не вярвайте, че Аделмо е бил бутнат от някого в пропастта или че нечии други ръце са потопили Венанций в кръвта. Тук някой просто не желае монасите сами да решават къде да ходят, какво да правят, какво да четат. И използва силите на пъкъла или на магьосниците, приятели на нечестивия, за да обърква умовете на любопитните…

— Да не би да имате предвид монаха билкар?

— Северин от Санкт Емеран е човек на място. Разбира се, и той е немец като Малахий… — И след като доказа още веднъж, че не желае да се занимава с клюки, Аймаро отиде да работи.

— Какво ли искаше да ни каже? — запитах аз.

— Всичко и нищо. В един манастир монасите винаги се борят помежду си, за да си осигурят власт над братството. Така е и в Мелк, но ти, може би защото си послушник, не си имал възможност да се увериш в това. В твоята страна да поемеш управлението на манастир значи да си извоюваш място, откъдето можеш да се свържеш пряко с императора. Тук обаче положението е различно; императорът е далеч дори и тогава, когато слиза до Рим. Няма никакъв двор, дори и папски. Но както сигурно си забелязал, тук на преден план излизат градовете.

— Разбира се, и това ме порази. В сравнение с моята страна тук, в Италия, градът е съвсем друго нещо… Той не е само място за живеене, той е място, където се вземат решения; всички са винаги по площадите, градските управници имат по-голяма власт от императора или папата. Всеки град е… нещо като отделно кралство.

— А кралете — това са търговците. Тяхното оръжие са парите. Тук, в Италия, ролята на парите е по-различна, отколкото в твоята или в моята страна. Там навсякъде има в обращение пари, но в живота все още преобладава размяната на стоки — кокошки или снопове жито, или сърп, или кола — а парите служат да си набавиш тези стоки. Сигурно си забелязал, че в италианските градове става обратното — стоките се използват за набавяне на пари. Затова и свещениците, и епископите, дори религиозните ордени — и те трябва да държат сметка за парите. Именно затова бунтът срещу властта се проявява като призив за бедност; срещу властта въстават тези, които са извън кръга на парите, и всеки призив за бедност е причина за толкова напрежение и спорове, и целият град — от епископа до магистрата, смята за свой враг всеки, дето прекалява с проповедите за бедност. На инквизиторите им замирисва на нечестивия там, където някой реагира срещу вонята от изпражненията на нечестивия. Това ще ти помогне да разбереш какво има предвид Аймаро. В златното време на бенедиктинския орден бенедиктинският манастир е бил мястото, откъдето пастирите са упражнявали контрол над паството вярващи. Аймаро държи да бъде възстановена традицията. Само че животът на паството се е променил и манастирът може да се върне към традицията (към своята едновремешна слава и власт) само ако приеме новите нрави на паството и сам той се промени. И понеже днес тук властта над паството се упражнява не с помощта на оръжието или с блясъка на ритуалите, а посредством парите, Аймаро иска и манастирът, и библиотеката да се превърнат в работилница, във фабрика за пари.

— А какво общо може да има това с престъпленията или с престъплението?

— Още не знам. Сега искам да се кача горе. Ела.

Монасите се бяха заловили за работа. В скриптория цареше тишина, но това не беше тишина, плод на творческия покой на душата. Беренгарий, който бе дошъл малко преди нас, ни посрещна смутено. Останалите монаси вдигнаха глави от своите ръкописи. Те знаеха, че сме тук, за да разкрием нещо, свързано с Венанций, техните погледи насочиха вниманието ни към една свободна маса под един прозорец, който гледаше към вътрешния осмоъгълен кладенец.

Въпреки че навън беше доста студено, температурата в скриптория беше приятна. Не случайно скрипторият се намираше над кухните, откъдето идеше топлина; пък и комините на двете пещи минаваха през колоните, на които се опираха двете виещи се стълби, разположени в западната и южната кула. До северната кула, в противоположния край на голямата зала, нямаше стълба, а голяма камина, където гореше огън, пръскащ приятна топлина. Подът беше настлан със слама, която приглушаваше стъпките ни. Най-слабо отоплено беше мястото около източната кула; имаше доста свободни места, затова ми направи впечатление, че всички монаси, които работеха, избягваха да сядат на масите, разположени в този ъгъл. Когато пък по-късно разбрах, че виещата се стълба покрай източната кула е единствената, която води не само надолу към трапезарията, но и нагоре — към библиотеката, почнах да се питам дали отоплението на залата не беше нарочно устроено така, че монасите да не изпитват голямо желание да надзъртат нататък, а на библиотекаря да му е по-удобно да надзирава входа за библиотеката. Но може би — подражавайки на моя учител — прекалявах с подозренията, защото веднага си рекох, че ако някой си е правил подобна сметка, тя не би била кой знае колко полезна лете, освен ако тогава (рекох си аз) слънцето тук грее най-силно и следователно всички ще избягват да идват насам.

Масата на клетия Венанций бе обърната с гръб към голямата камина и вероятно бе едно от най-желаните места. По онова време не бях прекарвал кой знае колко време в някой скрипторий, но по-късно голяма част от живота ми мина в тях, та знам каква мъка е за един преписван, писач на заглавия или учен да седи с часове зад масата през зимните дни; пръстите му, които държат перото, вкочанясват (дори при нормална температура, след шестчасова работа пръстите се вдървяват от страшната монашеска спазма, а палецът почва да боли, сякаш са го смачкали). Това обяснява защо по полетата на ръкописите често срещаме разни изречения, оставени от преписваните като знак за страдание от рода на: „Хвала Богу, скоро ще мръкне“, или „Ех, да имаше чаша хубаво вино!“, или пък „Днес е студено, светлината е слаба, този пергамент е влакнест, нещо не е в ред“. Или както казва една стара поговорка: три пръста държат перото, а се труди цялото тяло. И страда.

Но думата ми беше за масата на Венанций. Тя беше по-малка от другите — такива бяха всички маси, разположени около осмоъгълния двор и предназначени за учени — докато масите, пръснати под прозорците на външните стени, бяха по-големи — те бяха предназначени за преписвани и миниатюристи. Но и Венанций ползваше допълнителна поставка за книги, тъй като по всяка вероятност трябваше да прави справки и в ръкописи, заети от манастира, които се преписваха. Под масата имаше рафтове, където бяха натрупани неподвързани листове, и тъй като всички бяха на латински език, се досетих, че това трябва да бяха последните му преводи. Бяха написани не много старателно, не бяха страници за подвързване в книга, сигурно после щяха да бъдат поверени на преписван и миниатюрист. Затова не бяха лесни за четене. Сред листовете имаше няколко книги на гръцки. Друга книга на гръцки стоеше разтворена на поставката — очевидно това беше творбата, която Венанций бе превеждал в последните си дни. Тогава още не знаех гръцки език, но моят учител прочете заглавието и каза, че това са „Метаморфозите“ на Апулей — езическа басня, за която бях чувал да казват, че не била подходящо четиво за послушници.

— Защо Венанций превеждаше тази книга? — обърна се Уилям към Беренгарий, който стоеше до него.

— Този превод бе поръчан на манастира от синьора на Милано; срещу което манастирът ще се ползва с предимства при продажбата на вино, произведено в някои имоти на изток. — Беренгарий посочи с ръка някъде надалеч и побърза да добави: — Не мислете, че манастирът върши услуги на миряни срещу заплащане. Поръчителят на тази работа се застъпи този ценен гръцки ръкопис да ни бъде зает от дожа на Венеция, който пък го имал от византийския император; след като Венанций завършеше своята работа, щяхме да направим два преписа — един за синьора на Милано и един за нашата библиотека.

— Следователно тя няма нищо против да съхранява и езически басни — рече Уилям.

— Библиотеката съхранява свидетелства и за истината, и за прегрешението — рече някой зад нас. Беше Хорхе. Отново се смаях (но през следващите дни щях да се смайвам още) заради необичайния начин, по който този старец се появяваше внезапно, сякаш не го виждахме, а той виждаше нас. Мина ми през ума какво ли може да търси един слепец в скриптория, но после разбрах, че Хорхе бе навсякъде, из целия манастир. Идваше често в скриптория, сядаше на някой стол до камината и сякаш следеше всичко, каквото ставаше в залата. Веднъж го чух да пита високо, както си седеше на мястото: — Кой се изкачва по стълбата? — Въпросът бе отправен към Малахий, който се бе запътил към библиотеката; и той го чу, въпреки че сламата поглъщаше шума от стъпките. Всички монаси се отнасяха към него с голямо уважение, често се обръщаха към него, като му четяха на глас трудни за разбиране пасажи; съветваха се с него за някои бележки или пък искаха съвет как да изобразят някое животно или светец. Той втренчваше в пространството угасналите си очи, сякаш гледаше запечатани в паметта си страници, и отвръщаше, че лъжепророците са облечени като епископи, а от устата им излизат жаби, или пък им обясняваше с какви камъни трябва да бъдат украсени стените на небесния Ерусалим, или пък че аримаспите89 трябва да се изобразяват на картите близо до земите на свещеника Йоан, като препоръчваше да не прекаляват с техния чудовищен вид, за да не предизвикват интерес; достатъчно било да ги изобразяват като символи, да могат да бъдат разпознати, но не да привличат, а да предизвикват погнуса, дори присмех.

Веднъж чух да съветва един схоластик как да изтълкува рекапитулацията в текстовете на Тихоний според мисълта на свети Августин, та да се избегне донатистката ерес90. Друг път чух да дава съвети как в тълкуванията еретиците да бъдат отличавани от схизматиците. На друг учен, който не знаеше какво да прави, каза коя книга трябва да търси в каталога на библиотеката, като спомена приблизително и страницата; при това го уверяваше, че библиотекарят сигурно щял да му я даде, тъй като била творба, вдъхновена от Бога. Веднъж го чух да казва, че еди-коя си книга не бивало да се търси; вярно е, била вписана в каталога, но била проядена от мишки още преди петдесет години и ако някой я докоснел сега, щяла да стане на прах. С една дума, той беше живата памет на библиотеката и душата на скриптория. Понякога, чувайки монасите да разговарят, им подвикваше:

— Побързайте да оставите свидетелства за истината, защото денят наближава! — И имаше предвид пришествието на Антихриста. — Библиотеката е свидетелство и за истината, и за прегрешението — рече Хорхе.

— Апулей от Мадаура наистина се е ползвал с името на вълшебник — рече Уилям. — Но под булото на своите измислици тази басня крие и добра поука, защото ни учи до каква степен човек плаща за собствените си грешки; а освен това мисля, че случката с човека, превърнат в магаре, намеква за метаморфозата на душата, изпадаща в грях.

— Възможно е — отвърна Хорхе.

— Едва сега разбирам защо Венанций по време на оня разговор, за който ми разказваше вчера, е проявявал такъв интерес към проблемите на комедията; защото и тези басни могат да бъдат причислени към комедиите на древните автори. И едните, и другите не разказват за действително съществуващите хора, както е в трагедиите, но, както казва Исидор, те са измислици: „Fabulaepoetae а fando nominaverunt quia поп sunt res factae sed tantum loquendo fictae…“91

Отначало не разбрах защо Уилям се впусна в такава учена дискусия, и то с човек, който май не обичаше подобни теми; но отговорът на Хорхе ми подсказа колко хитро постъпи моят учител.

— Тогава ние не дискутирахме за комедиите, а само за това дали смехът е допустим или не — възрази намусеният Хорхе.

А аз се досетих, че вчера, когато Венанций отвори дума за този спор, Хорхе ни увери, че не си спомнял.

— Аха — рече небрежно Уилям, — аз пък си мислех, че сте говорили за лъжите на поетите и за остроумните гатанки…

— Ставаше дума за смеха — отвърна рязко Хорхе. — Езичниците са писали комедии, за да възбудят смях у зрителите, и не са постъпили правилно. Нашият Господ бог Иисус Христос не е разказвал нито комедии, нито басни, а само ясни притчи, които ни учат иносказателно как да си спечелим място в рая, амин.

— Питам се — обади се Уилям — защо сте такъв противник на мисълта, че Иисус може и да се е смял. Според мен смехът също като къпането е добър лек против лошото настроение и другите телесни болести и особено против меланхолията.

— Къпането е хубаво нещо — отвърна Хорхе, — сам Тома Аквински го препоръчва като средство за прогонване на тъгата, която може да се превърне в лоша страст, когато не е насочена против злина, която не може да бъде отстранена чрез смелост. Баните възстановяват равновесието на настроенията. Смехът разтърсва тялото, деформира чертите на лицето, превръща човека в подобие на маймуна.

— Маймуните не се смеят, смехът е присъщ на човека, той е белег за неговия разум — рече Уилям.

— Но и словото и то е белег за човешкия разум, а със словото може да се богохулства. Не всичко, което е присъщо на човека, трябва да се смята поначало за добро. Смехът е белег за глупост. Който се смее, не вярва в това, на което се смее, но не го и мрази. Следователно да се смееш на злото, означава, че не се готвиш да се бориш против него, а да се надсмиваш над доброто, означава да не признаваш силата, благодарение на която доброто само се разпространява. Затова уставът казва: „Decimus humilitatis gradus est si non sit facilis ac promptus in ricu quia scriptum est: stultus in risu exatat vocem suam.“92

— Квинтилиан93 — прекъсна го моят учител — твърди, че смехът трябва да бъде изключен от панегирика, това е въпрос на достойнство, но трябва да се препоръчва в много други случаи, Тацит94 възхвалява иронията на Калпурний Пизон95, Плиний Млади писа: „Aliquando praeterea rido, jocor, ludo, homo sum.“96

— Те са били езичници — възрази Хорхе. — Уставът казва: „Scurrilitates vero vel verba otiosa et risum moventia aeterna clausura in omnibus locis damnamus, et ad talia eloquia discipulum aperire os non permittimus.“97

— Но след като словото Христово възтържествува по земята, Синесий от Кирена98 заяви, че Бог е съумял да съчетае хармонично комичното и трагичното, а Елий Спарциан99 казва за император Адриан, човек с възвишени нрави и природно християнска душа, че е съумял да съчетае мигове на веселие с мигове на сериозност. И накрай Авзоний100 препоръчва да се дозират умерено и сериозното, и веселото.

— Но Павлин Нолански101 и Климент Александрийски102 ни предупреждават да се пазим от подобни глупости, а Сулпиций Север103 казва, че никога никой не бил виждал свети Мартин нито обзет от гняв, нито да се смее.

— Но той припомня няколко остроумни отговора на светията — възрази Уилям.

— Те са били остроумни и мъдри, но не и смешни. Свети Ефрем104 е написал една паренеза против смеха на монасите, а в „De habitu et conversatione monachorum“105 се препоръчва да се избягват непристойните изрази, сякаш става дума за змийска отрова!

— Но Хилдеберт е казал: „Admitenda tibi joca sunt post seria quaedam, sed tamen et dignis ipsa gerenda modis.“106 Джон от Солсбъри107 разрешава сдържано веселие. И накрая, нека припомним Еклисиаста, откъдето цитирахте пасажа, отнасящ се за вашия устав, и където е казано, че смехът е присъщ на глупеца; но и там се допуска мълчаливият смях, присъщ на ведрата душа.

— Душата е ведра само когато съзерцава истината и се наслаждава от извършеното добро дело, а човек не се смее на истината и доброто. Затова Христос не се е смял. Смехът е източник на съмнения.

— Но понякога да се съмняваш е правилно.

— Не виждам защо. Когато човек изпитва съмнения, трябва да се обърне към някой авторитет, към някой свещеник или учен, така всяка причина за съмнение ще изчезне. Струва ми се, че сте натъпкан със съмнителни учения, като тия на парижките логици. Но свети Бернар се справи много добре със скопения Абелар108, който искаше да подчини всички проблеми на студената и безжизнена преценка на разум, неосветен от светите писания, и да отсъди „така е“ и „не е така“. Разбира се, който приеме тези крайно опасни схващания, ще цени и поведението на глупака, който се смее на това, за което трябва да се знае само единствената истина, казана веднъж завинаги. Като се смее, глупакът всъщност казва: „Бог не съществува.“

— Достопочтени Хорхе, мисля, че е несправедливо да наричате Абелар скопен, защото знаете, че той изпадна в това достойно за съжаление положение поради злобата на други хора…

— Заради греховете си. За сляпата си вяра в човешкия разум. Така вярата на простолюдието бе подложена на присмех, Божите тайнства бяха изпразнени от съдържание (или пък се опитаха да го сторят и тези, които се опитаха, бяха глупци), въпроси, отнасящи се до най-възвишени дела, бяха разглеждани най-безочливо, а отците, които смятаха, че тези въпроси е по-добре да бъдат премълчавани, отколкото решавани, бяха подложени на присмех.

— Не съм съгласен, достопочтени Хорхе. Бог иска ние да използваме нашия разум за много неясни въпроси, по които Светото писание ни дава пълна свобода да вземаме решение. А когато някой ви предлага да повярвате на определено съждение, вие първо трябва да размислите дали то е приемливо, защото нашият разум е дело Божие и което се харесва на нашия разум, не може да не се харесва и на Божия разум, за който знаем само това, до което стигаме благодарение на нашите разсъждения, по аналогия и често по пътя на отрицанието. Така че понякога и смехът може да бъде подходящо средство за подронване мнимия авторитет на някаква абсурдна мисъл, която бива отхвърлена от разума. Често пъти смехът е средство за объркване на злонамерените и за изтъкване на тяхната глупост. Разказват, че езичниците потопили свети Мавър109 във вряла вода, а той се оплакал, че водата била много студена; тогава владетелят езичник от глупост потопил пръст във водата, за да провери, и се изгорил. Чудесна проява на светеца мъченик, който осмял враговете на вярата. Хорхе се ухили.

— И в приказките на проповедниците се срещат много глупости. Потопеният във вряла вода светия страда заради Христос и сдържа виковете си, а не крои детски шеги на езичниците!

— Виждате ли? — рече Уилям. — Вие смятате, че тази случка е противна на разума и я определяте като смешна! Макар и мълчаливо, стискайки устни, вие се смеете на нещо и искате и аз да не го приемам за сериозно. Присмивате се на смеха, но се смеете.

Хорхе махна с ръка от досада.

— С тия игрословици за смеха ме въвличате в празни спорове. Но вие знаете, че Христос не се е смял.

— Не ми се вярва. Когато приканва фарисеите първи да хвърлят камък, когато пита чий е ликът върху монетата, когато си играе с думите и казва „Ти си камък“110, мисля, че казва остроумни приказки, и то за да обърка грешниците, да поддържа духа на своите последователи. Прибягва до остроумие и казвайки на Каяфа: „Ти го каза.“111 А Йероним, като коментира Йеремия, там, където Господ казва на Ерусалим „nudavi femora contra faciem tuam“, пояснява: „Sive nudabo et relevado femora et posteriora tua.“112 Следователно и Бог си служи с остроумни приказки, за да обърка тия, дето иска да накаже. Знаете много добре, че когато борбата между клюнийците и цистерцианците бе достигнала връхната си точка, първите, за да направят за посмешище другите, ги обвиниха, че не носели гащи. А в „Speculum stultoram“113 се разказва за магарето Брунело, което се пита какво ще стане, ако някоя нощ вятърът повдигне завивките и монахът си види срамотиите…

Монасите около нас се разсмяха, а Хорхе кипна.

— Въвличате моите събратя в някаква лудешка вакханалия. Знам, че францисканците, за да спечелят симпатиите на простолюдието, си служат с подобни щуротии, но във връзка с това ще ви напомня словата, които чух от един от вашите проповедници: „Tum podex carmen extulit horridulum.“114

Забележката бе прекалено остра, Уилям прекали, а сега Хорхе го обвиняваше, че пърди през устата си. Попитах се дали с този рязък отговор старият монах не искаше да ни прикани да напуснем скриптория. Но Уилям, който малко преди това беше толкова борчески настроен, сега изведнъж стана по-нисък и от тревата.

— Моля ви да ме извините, достопочтени Хорхе — рече той. — Моята уста измени на мислите ми, не исках да проявя неуважение към вас. Може би сте прав, а аз съм сбъркал.

След тази изящна проява на смиреност Хорхе изръмжа нещо, което можеше да бъде израз и на доволство, и на прошка, и се върна на мястото си, а монасите, които по време на разговора постепенно се бяха струпали около нас, се разотидоха на работните си места. Уилям коленичи отново пред масата на Венанций и продължи да се рови сред книжата. Със смирения си отговор Уилям спечели няколко мига спокойствие. А това, което успя да види междувременно, му послужи за разследването през следващата нощ.

Но бяха наистина само няколко мига. Бенций побърза да се приближи към нас, като се престори, че когато бе дошъл да слуша разговора ни с Хорхе, е забравил стилото си на масата; прошепна на Уилям, че искал да му каже нещо много важно, и му определи среща зад баните. Каза му да излезе пръв, а той щял да дойде малко по-късно.

Уилям се поколеба, после повика Малахий, който от работното си място при каталога бе проследил цялата случка, и го помоли, като му напомни заръката на абата (при това наблягайки на тази своя привилегия) да постави някого да пази масата на Венанций; Уилям поясни, че ще бъде полезно за разследването, с което е натоварен, през целия ден, докато той не се върне отново, никой да не се доближава до масата. Изрече това на висок глас, защото така задължаваше не само Малахий да надзирава монасите, но и монасите да надзирават Малахий. На библиотекаря не му остана друго, освен да се съгласи, и ние с Уилям излязохме.

Докато прекосявахме градината на път за баните, които бяха до сградата на болницата, Уилям забеляза:

— Май на мнозина не им се ще да намеря нещо, което е върху или под масата на Венанций.

— За какво става дума?

— Мисля, че не го знаят и тези, на които не им се ще да го намеря.

— Значи ли това, че Бенций няма какво да ни разкаже и че иска само да ни накара да се отдалечим от скриптория?

— Ще разберем веднага — отвърна Уилям.

Малко след това Бенций дойде при нас.

(обратно)

Ден втори ШЕСТИ ЧАС

Когато Бенций разказва странни неща, от които стават известни твърде непристойни явления от живота в манастира

Разказът на Бенций бе твърде объркан. Като че ли наистина бе пожелал да се срещнем тук, за да ни отклони от скриптория; но в същото време си рекох, че като не можеше да измисли по-благовиден предлог, той започна да ни разказва частици от истина, надхвърляща далеч онова, което той знаеше.

Каза ни, че сутринта не искал да говори, но сега, след като размислил добре, сметнал, че Уилям трябва да знае цялата истина. По време на прословутия разговор за смеха Беренгарий бе намекнал за „finis Africae“. За какво ставаше дума? Библиотеката бе пълна с тайни и най-вече с книги, които никога не били давани на монасите за прочит. Думите на Уилям за рационалното обмисляне на съжденията бяха поразили Бенций. Той смяташе, че всеки монах, занимаващ се с научни изследвания, има право да се запознае с всичко, което се съхранява в библиотеката, и говори с голямо възмущение против събора в Соасон, който бе осъдил Абелар; докато говореше, разбрахме, че този все още млад човек, който се занимаваше с риторика, проявяваше стремеж към независимост и трудно понасяше ограниченията, които дисциплината в манастира поставяше пред любопитния му ум. Винаги са ме учили да се пазя от подобно любопитство, но знам много добре, че моят учител се отнасяше благосклонно към такива интереси, дори забелязах, че Бенций му е симпатичен и той му вярва. С една дума, Бенций разказа, че не знаел за какви тайни са споменавали Аделмо, Венанций и Беренгарий, но той нямал нищо против, ако тези мрачни случки хвърлят малко светлина върху начина, по който е ръководена библиотеката; хранеше надежда, че моят учител, независимо от това как ще приключи разследването, ще намери основания да подтикне абата да отслаби интелектуалната дисциплина, която е истинско бреме за монасите; те — добави той — също като него били дошли отдалеч именно за да подхранят ума си с чудесата, съхранявани в просторната утроба на библиотеката.

Според мен Бенций беше искрен, като очакваше от разследването резултатите, на които се надяваше. Но в същото време — както бе предвидил и Уилям — той вероятно искаше да си запази и правото пръв да се порови из книжата на масата на Венанций, тъй като изгаряше от любопитство, и за да ни задържи далеч оттам, бе готов да ни даде и други сведения. Ето какво ни каза.

Беренгарий изгарял — това било известно на мнозина монаси — от порочна страст по Аделмо, същата страст, чиито пагубни последици били наказани от Божия гняв в Содом и Гомор. Бенций се изрази точно така — може би заради крехката ми възраст. Но всеки, който е прекарал юношеството си в манастир, макар и да е запазил своята непорочност, е чувал да се говори за подобни страсти, а понякога се е налагало и да се пази от уловките на тези, станали роби на тия страсти. Та нали като послушник в Мелк получавах листове от един възрастен монах, изписани със стихове, които обикновено мирянин посвещава на жена? Монашеският обет ни държи далеч от женската плът — източник на пороци, но често ни тласка към ръба на други прегрешения. Нима мога да скрия, че и днес аз, старецът, започвам да тръпна от нечестиви помисли всеки път, когато в хора спирам поглед на гладкото лице на някой непорочен и свеж като девойка послушник?

Споменавам тези неща не за да поставя под съмнение направения от мен избор да се посветя на монашески живот, а за да оправдая прегрешенията на мнозина, за които светото бреме се оказва твърде тежко. Може би за да оправдая страшното престъпление на Беренгарий. Но по думите на Бенций този монах като че ли поддържал своя порок по още по-непристоен начин — тоест прибягвайки до изнудване, за да получи от другите това, което от добродетелност и приличие не би трябвало да му дават.

И така, доста отдавна монасите си подхвърляли иронични забележки за нежните погледи, които Беренгарий хвърлял на Аделмо, който, изглежда, бил много красив. А Аделмо бил погълнат изцяло от своята работа — която единствена му доставяла някакво удоволствие — и не обръщал внимание на страстта на Беренгарий. Но може би сам той не е знаел, че нещо, загнездило се дълбоко в душата му, го е тласкало към същото нечестиво деяние. Бенций ни каза, че веднъж станал свидетел на разговор между Аделмо и Беренгарий, по време на който Беренгарий, намеквайки за някаква тайна, която Аделмо искал да му бъде разкрита, му предложил една нечестива сделка, а каква била тя — може да се досети и най-непорочният читател. При това като че ли Бенций чул Аделмо да се съгласява и като че ли изрекъл тези думи с облекчение. Сякаш — осмели се да отсъди Бенций — Аделмо само това искал, нужен му бил единствено повод, отличаващ се от плътската помисъл, за да се съгласи. Според Бенций това означавало, че тайната на Беренгарий сигурно се е отнасяла до съкровени тайни на знанието, за да може Аделмо да заживее с илюзията, че за да задоволи поривите на ума си, трябва да се поддаде на плътско прегрешение. Нали и сам той — добави Бенций и се усмихна — неведнъж се е вълнувал от толкова силни пориви на ума си, че за да ги задоволи, бил готов да задоволи чужди плътски желания, макар и против собствените си плътски помисли.

— Понякога — обърна се той към Уилям — не изпадате ли в такова състояние, че сте готов да извършите и заслужаващи порицание неща, за да получите книга, която търсите с години?

— Много отдавна мъдрият и добродетелен Силвестър II115 подарил извънредно ценна армилярна сфера116 за един ръкопис на Стаций или Лукиан117 — отвърна Уилям. И добави сдържано: — Но става дума за армилярна сфера, а не за собствената добродетелност.

Бенций призна, че е попрекалил от вълнение, и продължи да разказва. През нощта, преди Аделмо да умре, той, подтикнат от любопитство, проследил двамата. Видял как след повечерие те се запътили заедно към спалното помещение. Оставил вратата на своята килия притворена — килията му била недалеч от техните, — изчакал доста, но успял да види как, след като монасите заспали и навсякъде стихнало, Аделмо се промъкнал в килията на Беренгарий. Не могъл да заспи, будувал, докато чул да се отваря вратата на Беренгарий, и видял Аделмо да се измъква почти тичешком, докато приятелят му се опитвал да го задържи. Аделмо се спуснал към долния етаж, Беренгарий го последвал. Бенций тръгнал безшумно след тях и в началото на долния коридор зърнал разтреперания се Беренгарий, който се бил свил в ъгъла и се бил втренчил във вратата на килията на Хорхе. Бенций се досетил, че Аделмо се е проснал в краката на стария брат, за да се изповяда за сторения грях. А Беренгарий треперел, след като разбрал, че тайната му е разкрита, макар и под печата на тайнството.

После Аделмо излязъл — бил блед като платно, — отблъснал Беренгарий, който се опитал да му каже нещо, и хукнал навън от спалните помещения, заобиколил абсидата на църквата и влязъл в хора през северната врата (която нощем е винаги отворена). Вероятно е искал да се моли. Беренгарий го последвал, но не влязъл в църквата, а бродел сред гробовете и кършел ръце.

Бенций тъкмо се чудел какво да направи, когато забелязал наблизо още някакъв човек. И той следял двамата, но не забелязал Бенций, който се бил долепил до дънера на един дъб до гробището. Този човек бил Венанций. Като го видял, Беренгарий се притаил Между гробовете, а Венанций влязъл в хора. Бенций се побоял да не го видят и се прибрал в спалното помещение. На следния ден намерили трупа на Аделмо под склона. Бенций не знаеше повече.

Наближаваше време за храна. Бенций си тръгна, моят учител не му зададе други въпроси. Постояхме малко зад банята, после се поразходихме из градината, размишлявайки за тези странни разкрития.

— Смрадлика — рече изведнъж Уилям, като се наведе да разгледа някакво растение, което в този зимен ден разпозна по стъблото. — Отвара от кората помага при хемороиди. А това е лопуш — с лапи от неговите корени се лекува кожна екзема.

— По-добър сте от Северин — рекох му аз, — но я ми кажете какво мислите за това, което чухме?

— Драги ми Адсон, трябва да се научиш да мислиш с главата си. По всяка вероятност Бенций ни каза истината. Разказът му съвпада с това, което чухме тази сутрин от Беренгарий, въпреки че неговият разказ бе смесен с разни халюцинации. Ние вече бяхме подразбрали, че Беренгарий и Аделмо са вършили нещо много непристойно. Беренгарий сигурно е разкрил на Аделмо онази тайна, която за съжаление си остава тайна. След като е нарушил правилата на непорочността и на природата, Аделмо е заживял с една мисъл — да се изповяда пред някого, който да му опрости греха, затова е хукнал при Хорхе. Този човек, както можахме да се уверим, е много строг и сигурно е порицал остро Аделмо. Може и да не му е опростил греха, може би му е наложил някакво невъзможно покаяние, ние не знаем, пък и Хорхе никога няма да ни каже. Така или иначе, Аделмо хуква към църквата, просва се пред олтара, но това не успокоява неговите угризения. И ето че при него идва Венанций. Не знаем какво са си казали. Може би Аделмо е поверил на Венанций тайната, която му подарил (или пък с която му заплатил) Беренгарий, тайна, която за него вече нямала никакво значение, тъй като го мъчела друга, много по-страшна и парлива тайна. И какво прави Венанций? Може би, обзет от същото любопитство, което подтикваше днес и Бенций, доволен от това, което е научил, той оставя Аделмо сам със собствените му угризения. Аделмо се чувства изоставен, изпада в отчаяние, замисля да се самоубие, тръгва през гробището и там среща Беренгарий. Наговорва му страшни слова, казва му, че именно той е виновен за всичко, нарича го свой учител по порочност. Уверен съм, че като оставим настрана всички халюцинации, това, което ни разказва Беренгарий, отговаря на истината. Аделмо му наговорва всички страшни думи, които му е наговорил Хорхе. Така разстроеният Беренгарий тръгва в една посока, а Аделмо — в друга, решен да се самоубие. А после идва другото, на което почти станахме свидетели. Всички са убедени, че Аделмо е бил убит, Венанций остава с впечатлението, че тайната на библиотеката е много по-важна, отколкото е предполагал, и продължава да търси сам. Докато някой го спира, преди или след като е разкрил това, което е търсел.

— Кой го е убил? Беренгарий ли?

— Може би. Или пък Малахий, който трябва да пази Зданието. Или някой друг. Беренгарий знае неговата тайна. Можем да подозираме и Малахий — като пазител на библиотеката, той открива, че някой е влязъл там, и го убива. Хорхе знае всичко за всички, Аделмо му е поверил тайната си и не желае аз да разкрия какво може да е намерил Венанций… Редица факти говорят, че той може да бъде заподозрян. Но я ми кажи как е възможно слепец да убие мъж в разцвета на силите си, как е възможно старец, макар и як, да пренесе трупа в делвата. И още нещо — а защо убиецът да не е самият Бенций? Може да ни е излъгал, подтикван от неизповедаеми намерения. И защо да ограничим кръга на заподозрените само с тези, които участваха в дискусията за смеха? Може престъплението да е извършено от други подбуди, които нямат нищо общо с библиотеката. Така или иначе, нужни са две неща — да разберем как може да влезем нощем в библиотеката и да намерим светилник. За светилника ще се погрижиш ти. По време на обяда се завърти из кухнята, вземи един и…

— Да открадна ли?

— Вземи го назаем, за слава на Господа.

— Щом е така, разчитайте на мен.

— Чудесно. А колкото до това, откъде да влезем в Зданието, нали снощи видяхме откъде се появи Малахий. Днес ще разгледаме църквата и особено онзи параклис. След един час ще трябва да отидем в трапезарията. После имаме среща с абата. Ще присъстваш и ти, тъй като пожелах да разполагам със секретар, който да запише нашия разговор.

(обратно)

Ден втори ДЕВЕТИ ЧАС

Когато абатът заявява, че се гордее с богатствата на своя манастир, но че се бои от еретиците, а накрая Адсон започва да мисли, че е сгрешил, като е тръгнал да пътешества

Намерихме абата в църквата пред главния олтар. Надзираваше неколцина послушници, които бяха измъкнали от някакво потайно помещение разни свещени съдове, потири, подноси, ковчежета за дарове и едно разпятие, което не забелязах по време на утринната служба. Като видях ослепителната красота на светите съдове, не можах да се сдържа и ахнах от почуда. Беше по пладне, през прозорците на хора струяха снопове светлина; още по-ярки бяха тия, дето се лееха през прозорците на фасадите — втурваха се като белоснежни водопади, като мистични потоци от небесно вещество, кръстосваха се на разни места в църквата и заливаха и олтара.

Те разкриваха скъпоценната материя, от която бяха направени съдовете, потирите и всичко останало; сред жълтеникавия отблясък на златото, сред девствената белота на слоновата кост и прозрачните кристали видях да блещукат разноцветни скъпоценни камъни с най-различни размери — хиацинти, топази, рубини, сапфири, изумруди, хризолити, оникси, гранати, ясписи и ахати. В същото време забелязах и нещо, което сутринта, отначало унесен в молитва, а после разстроен от ужас, не можах да видя: вратата на олтара и другите три пана над него бяха изцяло от злато, целият олтар, откъдето и да го погледнеше човек, лъщеше от злато.

Абатът отвърна с усмивка на моята почуда:

— Богатствата, които виждате — рече той, обръщайки се към мен и моя учител, — както и другите, които ще видите, са плод на вековна преданост и милосърдие, свидетелство за могъществото и светостта на манастира. Князе и властелини, архиепископи и епископи са пожертвали за този олтар и предназначените за него съдове и предмети пръстените, с които са били въздигани в сан, златото и скъпоценните камъни, белег за тяхното величие; пожелали са да бъдат претопени тук за още по-голяма слава на Господа и тази Божия обител. Макар днес в манастира да стана още едно мрачно събитие, ние не можем да забравим, че сме тленни и крехки, а Всевишният — силен и могъщ. Наближава светото Рождество Христово и почваме да почистваме светите утвари, та рождеството на Спасителя да бъде чествано с великолепието и блясъка, които му се полагат и които заслужава. Всичко ще трябва да бъде показано в пълния му блясък…

— добави той, като втренчи поглед в Уилям; а по-късно разбрах защо се стремеше с такава гордост да оправдае дейността си — смяташе, че ще бъде полезно и изгодно да не крием, а да изложим на показ Божията щедрост.

— Да — рече любезно Уилям, — щом Ваше Преподобие смята, че Господ трябва да бъде възхваляван именно по този начин, значи вашият манастир е достигнал връхната точка в това отдаване на възхвала.

— Така трябва да бъде — рече абатът. — Щом навремето по волята Божия или по заповед на пророците са били използвани златни амфори и чаши и малки златни потири, за да изливат в тях кръвта на кози или телета, или на кравата в Соломоновия храм, с още по-голямо основание за кръвта Христова трябва да ползваме с непрестанна почит и всеотдайна преданост и златни съдове, и скъпоценни камъни, и най-ценното от всичко, което е сътворено! Дори ако при едно второ сътворение бъдем изваяни от същото вещество, от което са сътворени херувимите и серафимите, и в такъв случай то няма да бъде достойно за такава възвишена жертва…

— Амин — обадих се аз.

— Мнозина възразяват, че за подобна света почит е достатъчно да имаш ум, вдъхновяван от свети помисли, чисто сърце и намерения, подхранвани от искрена вяра. Искам да подчертая — ние поддържаме ясно и категорично, че това е най-важното; но сме убедени също, че трябва да дадем израз на почитта си и чрез външната украса на светите утвари, защото е повече от правилно ние да служим изцяло на нашия Спасител във всичко, защото той не се отказа да ни дари с всичко, без изключение.

— Великите люде от вашия орден винаги са били на това мнение — съгласи се Уилям — и аз си спомням чудесните мисли, отнасящи се до украсата на църквите, записани от великия и достопочтен абат Сюже118.

— Така е — рече абатът. — Погледнете това разпятие. То още не е довършено… — Взе го с безкрайно благоговение и го огледа с грейнало от блаженство лице. — Ето, тук липсват няколко бисера, досега не можах да намеря бисери с нужните размери. Навремето апостол Андрей се обърнал към кръста на Голгота, заявявайки, че раните на тялото Христово го украсявали като бисери. Затова именно с бисери трябва да бъде украсено и това скромно изображение на онова велико чудо. Въпреки че сметнах за необходимо да наредя тук, над главата на Спасителя, да бъде инкрустиран най-красивият диамант, който сте виждали. — Погали предано с дългите си бели пръсти най-ценните части на светото разпятие, или по-точно на светата слонова кост, тъй като кръстът бе направен именно от такава материя.

— Всеки път, когато се наслаждавам на всички богатства на този Божи дом и омаята на разноцветните камъни ме откъсва от земните грижи, а благочестивият размисъл ме кара да размишлявам — като пренасям материалното към нематериалното — върху разнообразието на светите добродетели, изпитвам, така да се каже, чувството, че съм попаднал в някакво особено кътче на Вселената, кътче, което се измъква от калта на земята, но което не се е извисило напълно в непорочното небе. И ми се струва, че по Божията милост аз мога да бъда пренесен от този долен свят към горния по аналогичен път.

Говореше, обърнал лице към свода на кораба. И както беше унесен в обзелия го плам, като че ли по някакво особено благоволение на дневното светило сноп светлина, проникващ отгоре, заливаше лицето му и разперените му като кръст ръце.

— Всяка твар — рече той, — била тя видима или невидима, е светлина, доведена в битието от Създателя на светлините. И тази слонова кост, и този оникс, и камъните, които ни заобикалят, са светлина, защото аз усещам, че те са благородни и красиви, че съществуват според собствени закони за пропорция, че се различават по род и вид от всички останали родове и видове, че се определят от своето число, че не изменят на своя ред, че търсят полагаемото им се място според собствената си тежест. И тези неща ми се разкриват толкова ясно, колкото по-скъпоценна е по своята природа материята — светило по Божията сила, — която гледам; та нали, ако трябва да стигна до величието на причината — недостижима в своето съвършенство — от величието на следствието, нищо не ми говори по-ясно за величието на Божията първопричина от подобно великолепно следствие като златото или диаманта; та нали за нея ми напомнят дори такива неща като тора и насекомото! И когато в тези камъни долавям такива възвишени неща, душата ми плаче, тръпнеща от радост, не от земна суета или обич към богатството, а от най-чиста обич към непричинената първопричина.

— Наистина това е най-сладостната теология — промълви със смирена кротост Уилям, а аз си помислих, че той прибягна до онази коварна форма на мисълта, която риториците наричат ирония и която винаги трябва да бъде предшествана от пронунциацио119 — което пък е и знак, и оправдание за нейното използване; но Уилям никога не правеше така. Поради това абатът, привърженик на образната реч, изтълкува казаното от Уилям буквално и добави, все още изпаднал в мистичния си унес:

— Това е най-непосредственият способ, по който можем да се свържем с Всевишния, материално богоявяване.

Уилям се покашля възпитано и измърмори:

— Хъм… хъм. — Правеше така всеки път, когато искаше да заговори за друго. Успя да го стори умело, тъй като имаше обичая — мисля, че това е присъщо на всички от неговия край — да започва всяко свое изказване с дълга предварителни мънкания, сякаш изложението на една завършена мисъл щеше да му струва голямо умствено усилие. Но аз вече знаех, че колкото повече мънкания предшестваха думите му, толкова по-уверен беше той в правилността на съждението, което те щяха да изразят. — Хъм… хъм… — рече Уилям. — Ще трябва да поговорим за срещата и за дискусията за бедността…

— Бедността… — промълви все още унесеният абат, сякаш му бе трудно да слезе от онова прекрасно кътче на Вселената, където го бяха отнесли неговите скъпоценни камъни. — Да, срещата…

Започнаха да разговарят оживено за неща, някои от които вече ми бяха известни, а някои успях да проумея, докато ги слушах. Както вече споменах в началото на тази моя достоверна хроника, ставаше дума за двойния спор, който, от една страна, противопоставяше императора на папата, а от друга — папата на францисканците, които на капитула в Перуджа, макар и много години по-късно, бяха възприели тезисите на спиритуалите за бедността на Христа; и за бъркотията, след като францисканците застанаха на страната на императора — бъркотия, която от триъгълник на противопоставяне и съюз вече се бе превърнала в четириъгълник с намесата — която пък ми беше съвсем неясна — на абатите от ордена на свети Бенедикт.

Така и не можах да си обясня защо бенедиктинските абати бяха решили да закрилят и да дават приют на францисканците спиритуали, още преди техният собствен орден да започне да споделя становищата им. Защото, ако спиритуалите проповядваха отказ от всички земни блага, абатите от моя орден — както бе потвърдено и в деня, за който става дума, — следваха друг, не по-малко добродетелен, но съвършено противоположен път. Според мен абатите се опасяваха, че прекомерната власт на папата ще означава и прекомерна власт на епископите и на градовете, а моят орден бе запазил непокътнато своето могъщество през вековете именно водейки борба с бялото духовенство и търговците и заставайки като пряк посредник между небето и земята, като съветник на кралете.

Толкова често бях чувал да повтарят мисълта, че населението на тази земя се дели на пастири (сиреч духовниците), на кучета (сиреч войниците) и на овце (сиреч простолюдието). По-късно научих, че тази мисъл може да бъде изказана по различен начин. Бенедиктинците често говореха не за три степени, а за две големи разделения; едното се отнасяше за управлението на земните дела, а другото — за управлението на небесните дела. Що се отнася до земните дела, там беше валидно разделението на духовенство, светски властници и народ, но над това разделение властваше присъствието на черното духовенство, пряка връзка между християните и небето; монасите нямаха нищо общо със светските пастири — свещениците и епископите, невежи и покварени, вече склонни да подкрепят интересите на градовете, където под овце сега разбираха не толкова добрите и верни селяни, колкото търговците и занаятчиите. Бенедиктинският орден нямаше нищо против управлението на простолюдието да бъде поверено на бялото духовенство, стига окончателното определяне на правилото на тази връзка да бъде привилегия на монасите, които са в пряка връзка с източника на всяка земна власт, сиреч империята, така както имаха пряка връзка с източника на всяка небесна власт. Именно поради това — поне така мисля — мнозина бенедиктински абати, за да защитят достойнството на империята срещу градските управи (обединилите се епископи и търговци), се съгласиха да закрилят и спиритуалите францисканци; не споделяха техните становища, но тези хора им бяха полезни, тъй като предлагаха на императора добри аргументи против прекомерната власт на папата.

По тези причини, рекох си аз, сега Абон беше готов да сътрудничи с Уилям, пратеник на императора, и да служи като посредник между ордена на францисканците и папския двор. Въпреки яростния спор, поставящ в такава опасност единството на църквата, Микеле Чезена, когото папа Йоан бе канил нееднократно в Авиньон, най-сетне бе решил да приеме поканата, защото не искаше неговият орден да скъса окончателно с папата. Като генерален министър на францисканците той желаеше да помогне и за утвърждаването на техните становища и да спечели одобрението на папата, тъй като разбираше, че не би могъл да остане дълго време начело на ордена без съгласието на папата.

Ала мнозина му възразяваха, че папата го вика във Франция, за да му устрои клопка, да го обвини в ерес и да го даде под съд. Затова препоръчваха посещението на Микеле в Авиньон да бъде предшествано от преговори. Марсилий бе измислил нещо по-добро — да изпрати с Микеле и пратеник на императора, който да изложи пред папата становището на привържениците на императора. И то не толкова за да убеди стария Йоан XXII, а за да укрепи позициите на Микеле, който като член на имперска делегация не би могъл да стане толкова лесна плячка на отмъщението на папата.

Но и това предложение имаше твърде много неудобства и не можеше да се осъществи веднага. Оттук се бе зародила идеята за предварителна среща между членовете на имперската делегация и неколцина папски пратеници, за да съпоставят своите становища и да се споразумеят за среща с гаранции за сигурността на италианските гости. С уреждането на тази първа среща бе натоварен Уилям от Баскервил. След това той трябваше да изложи становищата на имперските теолози в Авиньон, ако, разбира се, преценеше, че пътуването не е свързано с опасности. Трудно начинание, тъй като се предполагаше, че папата, който искаше Микеле да се яви пред него сам, та да му е по-лесно да го склони към послушание, ще изпрати в Италия делегация, инструктирана да провали, доколкото това се окаже възможно, посещението на императорските пратеници в папския двор. До този момент Уилям бе действал твърде ловко. След продължителни консултации с редица бенедиктински абати (ето защо по време на нашето пътешествие се отбивахме на много места) той се бе спрял на манастира, където се намирахме в момента, именно защото бе известно, че абатът е предан на империята, но въпреки това — поради голямото си дипломатическо умение — бе гледан с добро око и от папския двор. Следователно манастирът беше нещо като неутрална територия, където двете групи можеха да се срещнат.

Но папата продължаваше да поставя условия. Той знаеше, че след като стъпи на територията на манастира, неговата делегация ще попадне под властта на абата; и тъй като в нея щяха да участват и представители на свещениците, не се съгласяваше с тази клауза, понеже се боеше от клопка на императора. Затова бе поставил условие за безопасността на неговите пратеници да се грижи отряд стрелци на френския крал, оглавявани от негово доверено лице. В Бобио чух Уилям да разговаря по този въпрос с пратеник на папата, разговаряха как да се формулират задълженията на този отряд или по-точно какво трябваше да се разбира под запазване неприкосновеността на папските пратеници. Накрая бе приета формулата, предложена от авиньонците, която изглеждаше приемлива: стрелците и техният капитан щяха да имат власт „над всички, които по един или друг начин биха се опитали да посегнат на живота на папските пратеници и да повлияят върху тяхното поведение и мнение с насилнически действия“. Тогава изглеждаше, че споразумението почива върху чисто формални основи. Но сега, след последните събития в манастира, абатът изглеждаше разтревожен и сподели своите съмнения с Уилям. Ако делегацията пристигнеше в манастира, преди да е разкрит авторът на двете престъпления (на следния ден тревогите на абата щяха да се умножат, защото престъпленията щяха да станат три), абатът трябваше да се съгласи, че сред тези стени се навърта човек, способен да повлияе с насилнически действия върху мнението и поведението на папските пратеници. Нямаше никакъв смисъл да се правят опити за прикриване на извършените престъпления, защото, ако се случеше още нещо, папските пратеници щяха да помислят, че срещу тях се крои заговор. Следователно имаше само два изхода. Или Уилям да открие убиеца, преди делегацията да пристигне (тук абатът го изгледа втренчено, сякаш искаше да му отправи мълчалив упрек, че още не се е справил с тази работа), или пък да предупредят честно представителя на папата за това, което ставаше, и да го помолят да сътрудничи, та по време на работата над манастира да бъде установен строг надзор. Това, разбира се, не се харесваше на абата, защото означаваше той да се откаже от част от властта си и да постави своите монаси под надзора на французите. Но не можеше да се рискува. И Уилям, и абатът бяха раздразнени от хода на събитията, но нямаха кой знае какъв избор. Затова решиха да вземат окончателно решение на следния ден. А дотогава не им оставаше друго, освен да се доверят на Божията милост и на съобразителността на Уилям.

— Ще направя всичко възможно, Ваше Преподобие — рече Уилям.

— Но, от друга страна, не виждам защо това може да компрометира срещата. Надявам се, че представителят на папата ще съумее да направи разлика между деянията на някакъв луд или убиец, или просто на един объркан човек, и сериозните въпроси, които ще трябва да се обсъдят от разумни мъже…

— Така ли мислите? — запита абатът, като се втренчи в Уилям. — Не забравяйте: авиньонците знаят, че ще се срещнат с минорити, сиреч с хора, които са в опасна близост с просещите монаси и с други, още по-неразумни от тях люде, с опасни еретици, които са се опетнили с престъпления — тук абатът понижи глас, — в сравнение с които станалите тук ужасни събития бледнеят като мъгла пред слънцето.

— Не е едно и също! — възкликна Уилям. — Не можете да поставяте знак на равенство между миноритите от капитула в Перуджа и някаква си банда еретици, които са изтълкували неправилно учението на Евангелието и са превърнали борбата срещу богатството в поредица от лични отмъщения или кръвопролитни безумства…

— Не много отдавна, и то недалеч оттук, една от тия банди, както ги наричате вие, премина с огън и меч през земите на епископа на Верчели и през планините край Новара — възрази рязко абатът.

— Имате предвид брат Долчино и апостолските братя…

— Лъжеапостолите — поправи го абатът. Отново чух да споменават Долчино и лъжеапостолите, отново някак си предпазливо, почти с нотки на ужас.

— Да, лъжеапостолите — съгласи се Уилям. — Но те нямаха нищо общо с миноритите…

— Но и едните, и другите почитаха еднакво Йоахим Калабрийски — настоя абатът. — Можете да попитате за това вашия събрат Убертино.

— Искам да напомня на Ваше Преподобие, че сега той е ваш събрат — рече Уилям, като се усмихна и направи лек поклон, сякаш искаше да поздрави абата за придобивката, която бе спечелил орденът, приемайки човек с такава репутация.

— Знам, знам — усмихна се абатът. — Известно ви е с каква братска загриженост нашият орден прие спиритуалите, когато върху тях се стовари гневът на папата. Нямам предвид само Убертино, но и мнозина други по-нисши братя, за които знаем малко, но за които навярно би трябвало да е известно повече. Защото се е случвало да даваме приют на бегълци, явили се облечени с раса на миноритите, а едва по-късно узнавах, че редица събития в техния живот са ги тласкали за известно време твърде близо до хората на Долчино…

— И тук ли? — запита Уилям.

— И тук. Може би ви разкривам нещо, за което всъщност знам малко, във всеки случай твърде малко, за да обвинявам. Но тъй като разследвате живота в тази обител, добре е и вие да знаете това. Ще ви кажа, че подозирам — обърнете внимание, подозирам — въз основа на неща, които съм чул или за които съм се досетил, че има един неясен период в живота на нашия ключар, който пристигна тук преди години заедно с миноритите.

— Ключарят ли? Ремиджо от Вараджине, привърженик на Долчино? Струва ми се, че това е най-кроткото създание, най-малко разтревоженото от въпроса за бедността създание, което съм виждал… — рече Уилям.

— Аз наистина не мога да кажа нищо против него, използвам добрата му служба, за която му е признателно и цялото братство. Но ви казвам това, за да разберете колко е лесно да се открие връзката между един монах и един просещ монах.

— Ваше Преподобие, пак не сте справедлив, ако ми разрешите да се изразя така — възрази Уилям. — Ние говорехме за хората на Долчино, а не за просещите монаси. За тях могат да се говорят различни неща, без дори да знаем за кои от тях става дума, тъй като имат най-различни имена, но никой не може да ги обвини, че проливат кръв. Най-много могат да бъдат обвинени, че прилагат на практика, без да проявяват кой знае колко разум, неща, които спиритуалите са проповядвали по-уверено и вдъхновявани от истинска обич към Господа; в това отношение аз съм съгласен, че разделителната линия между едните и другите е твърде крехка…

— Но просещите монаси са еретици! — прекъсна го рязко абатът. — Те не се ограничават да поддържат тезата за бедността на Христос и апостолите, учение, което — макар и да не го споделям — може да бъде успешно противопоставено на авиньонската надменност. Но от това учение просещите монаси стигат до практически извод, като оповестяват правото на бунт, на плячкосване, на извращаване на нравите…

— Но кои просещи монаси?

— Поначало всички. Знаете, че те са се опетнили със страшни Престъпления, не признават брака, отричат ада, вършат содомия, приемат богомилската ерес от България и Драговица…

— Моля ви — рече Уилям, — не смесвайте различни неща! Говорите, сякаш просещите монаси, патарените, валденсите, катарите, българските богомолци и еретиците от Драговица са едно и също!

— Така е — възрази рязко абатът. — Такива са, защото са еретици, защото поставят под опасност реда в цивилизования свят, включително и реда в империята, която ми се струва, че поддържате. Преди повече от сто години последователите на Арналдо Брешански120 подпалиха домовете на благородниците и на кардиналите и това бе резултат от ломбардската ерес на патарените. Знам разни страшни истории за тези еретици, чел съм за тях в Цезарий от Хайстербах121. Във Верона каноникът на църквата „Свети Гедеон“, на име Еверардо, забелязал, че неговият хазаин излизал всяка нощ с жена си и дъщеря си. Попитал един от тях — кого не си спомням — къде ходят и какво правят. Ела и ще видиш, бил отговорът; и той отишъл с тях в някакво просторно подземие, където се били събрали лица от двата пола. Някакъв ересиарх — всички го слушали мълчаливо — им държал проповед, пълна с богохулства, за да ги тласне към поквара и разврат. После угасили свещта и всеки се нахвърлил върху съседката си, без да го е еня дали му е законна съпруга, или е неомъжена жена, дали е вдовица или девственица, господарка или слугиня, нито (и това било най-лошото, нека Бог ми прости, че разказвам тия страшни неща) дали му е дъщеря или сестра. Като видял това, Еверардо, който бил лекомислен и похотлив младеж, се престорил на техен последовател, примъкнал се — не помня дали до дъщерята на своя хазаин или до друга девойка — и след като изгасили свещта, съгрешил с нея. За съжаление правел това повече от година, та накрая учителят казал, че този младеж, който посещавал толкова усърдно техните сбирки, скоро щял да може да поучава и новоприетите. Едва тогава Еверардо си дал сметка в каква бездна е пропаднал и успял да се отърве от техните примамки, като заявил, че посещавал този дом не заради ереста, а защото обичал да си има работа с млади момичета. Изгонили го. Както виждате, такъв е законът, такъв е начинът на живот на еретиците — патарени, катари, йоахимити и разните му там спиритуали. И няма какво да им се чудим: не вярват във възкресението на плътта, не вярват, че адът е наказание за грешниците, смятат, че могат да вършат безнаказано всичко. Наричат се катари, сиреч чисти.

— Абон — рече Уилям, — вие водите усамотен живот в този прекрасен и свят манастир, който е далеч от светската низост. Животът в градовете е много по-сложен, отколкото си мислите, пък и вие знаете, че и грехът, и злото имат различни степени. Лот122 е съгрешавал много по-малко от своите съграждани, които са имали нечестиви помисли дори към пратените от Бога ангели, а предателството на Петър е нищо в сравнение с това на Юда; първият е получил прошка, другият — не. Не можете да смятате, че патарените и катарите са едно и също. Патарените са движение за реформиране на нравите, но в рамките на законите на Светата църква майка. Те винаги са искали да подобрят начина на живот на духовниците.

— Поддържайки, че не бива да се приемат тайнствата от нечистите свещенослужители…

— И са сбъркали, но това е била единствената им грешка от гледна точка на доктрината. Никога не са си поставили за цел да изменят Божия закон…

— Но патаренските проповеди на Арналдо Брешански в Рим преди повече от двеста години са подбудили тълпите да подпалят домовете на благородниците и кардиналите.

— Арналдо се опитал да приобщи към своето реформаторско движение градските управници. Но те отказали и той намерил подкрепа в простолюдието, в бедняците. Той не носи никаква отговорност за яростта, с която те отговорили на призива му против покварата в града.

— Градът винаги е покварен.

— Градът — това е мястото, където днес живеят християните, а вие и ние сме техни пастири. Градът е място за скандали, място, където богатият прелат учи на добродетели бедното и гладно простолюдие. Безредиците на патарените се пораждат от тези условия. Печално, но не и непонятно явление. Катарите са друго нещо. При тях става дума за една източна ерес, която стои извън учението на църквата. Не знам дали наистина вършат, или пък са вършили престъпленията, които им се приписват. Знам, че не признават брака, че отричат ада. Питам се дали много от деянията, които не са извършили, не им се приписват само заради техните идеи (които, разбира се, са нечестиви).

— Нима искате да кажете, че катарите не са се объркали с патарените и че и едните, и другите не са две от многобройните лица на намесата на нечестивия?

— Исках да кажа, че много от тези ереси, независимо от ученията, които поддържат, имат успех сред простолюдието, защото им подсказват, че е възможен и друг живот. Искам да кажа, че твърде често простолюдието не може да се оправи в различните учения. Искам да кажа, че често се е случвало тълпите от простолюдието да бъркат проповедите на катарите с проповедите на патарените, а и едните, и другите — с проповедите на спиритуалите. Абон, животът на простолюдието не се осветява от знанието, нито от бдителното умение да различаваме, които ни правят мъдри. Над простолюдието тегнат и болестите, и бедността, която пък е утежнена от невежеството. Често за мнозина от тези хора приобщаването към една еретическа група е само начин да изразят своето отчаяние. Къщата на един кардинал може да бъде подпалена или защото някой иска животът на духовенството да стане по-съвършен, или за да се докаже, че адът, за който той проповядва, не съществува. Но има една постоянна причина — съществуването на ад на земята, в който живее паството, на което пък сме пастири. Знаете много добре, че както те не правят разлика между българската църква123 и последователите на свещеника Липранд, така и имперските власти и техните привърженици често не правеха разлика между спиритуалите и еретиците. Не са малко случаите, когато гибелини, за да се наложат над своите врагове, са подкрепяли сред народа идеите на катарите. Според мен те са постъпвали неправилно. Но сега знам, че същите хора, за да се отърват от тези твърде „прости“ неспокойни и опасни противници, често пъти са приписвали на едните еретическите схващания на другите, пращайки всички на кладите. Абон, кълна ви се, виждал съм с очите си добродетелни люде, искрени последователи на бедността и непорочността, но противници на епископите, които епископите предаваха на светските власти — били те служители на империята или на свободните градове, — обвинявайки ги в полово смешение, в содомия и нечестиви деяния, вършени може би от други, но не и от тези хора. Простите хорица са като добитък за клане — използват ги в борбата срещу властта на съперниците, а когато вече не са нужни, ги предават на заколение.

— Добре тогава — запита абатът с очевидна ирония, — какви са били Долчино и неговите безумци, Герардо Сегалели и ония долни убийци? Катари-престъпници или добродетелни просещи монаси, богомили-содомити или патарени-реформатори? Уилям, ще ми кажете ли къде е истината, вие, дето знаете толкова за еретиците, че можете да минете и за някой от тях?

— Понякога никъде — отвърна тъжно Уилям.

— Виждате ли, че и вие не можете да правите разлика между еретик и еретик? Аз поне си имам едно правило. Знам, че еретици са тия, дето поставят в опасност реда, в който живеят християните. Защитавам империята, защото тя ми гарантира този ред. Боря се срещу папата, защото предава духовната власт на епископите в градовете, които се съюзяват с търговците и сдруженията и не ще могат да поддържат този ред. А ние го поддържаме от векове. Що се отнася до еретиците, и за тях си имам правило; то се изразява в отговора на абата на Сито Арнолд Амалрик, когато го запитали какво да правят с жителите на град Безиер, които били заподозрени в ерес. Избийте ги до крак, Бог ще разпознае своите.

Уилям наведе очи и помълча. После каза:

— Град Безиер бе превзет и нашите не се съобразяваха нито с достойнството, нито с пола, нито с възрастта; близо двайсет хиляди души бяха изклани. А след клането градът бе ограбен и изгорен.

— И свещената война е война.

— И свещената война е война. Може би именно затова не бива да се водят свещени войни. Но какво приказваме, аз съм тук, за да поддържам правата на Лудвиг, който също опустошава Италия. И аз съм в плен на плетеница от странни съюзи. Странен е съюзът на спиритуалите с империята, на империята с Марсилий, който иска власт за народа. Странен е и съюзът между нас двамата, с толкова различни намерения и традиции. Но имаме две общи цели — успешното провеждане на срещата и разкриването на един убиец. Нека се опитаме да работим в мир.

Абатът разпери ръце.

— Целунете ме и да се помирим, брате Уилям. С такъв знаещ човек като вас бих могъл да разисквам дълго по сложни въпроси из областта на теологията и морала. Но не бива да се поддаваме на страстта към дискусията по подобие на парижките учени. Прав сте, имаме важна задача, трябва да действаме в съгласие. Но говорих за всички тия неща, защото мисля, че има някаква връзка — нали разбирате, — някаква възможна връзка, или по-точно, че някои биха могли да свържат станалите престъпления със становищата на вашите събратя. Затова ви предупредих, затова трябва да предотвратим всякакви подозрения или намеци от страна на авиньонците.

— Трябва ли да направя извод, че Ваше Преподобие ми подсказва следа за моето издирване? Смятате ли, че зад тези събития може да стои някаква тъмна история, свързана с еретичното минало на някой монах?

Абатът помълча, като гледаше Уилям с каменно лице, После каза:

— Вие трябва да разследвате тези злокобни събития. Ваша работа е да имате подозрения, дори и да заподозрете някого без причина. Тук аз съм баща на всички. Ще добавя: ако знаех, че миналото на един от моите монаси поражда оправдани съмнения, сам щях да взема мерки да изкореня вредния бурен. Знаете какво знам. А каквото не знам, ще трябва да излезе на бял свят благодарение на вашата проницателност. Но при всички случаи дръжте ме в течение, непременно. — После се сбогува и излезе от църквата.

— Драги ми Адсон, работата става все по-сложна — рече помръкнал Уилям. — Ние тичаме подир някакъв ръкопис, интересуваме се от наклонностите на някои твърде любопитни монаси и от живота на други, прекалено похотливи монаси, а ето, че се очертава все по-настойчиво още една следа, при това съвършено различна. Ключарят… А с ключаря тук е пристигнало и онова звероподобно, Салваторе… Но сега трябва да си починем, нали решихме тази нощ да не спим.

— Още ли възнамерявате да проникнете тази нощ в библиотеката? Не се ли отказвате от първата следа?

— Ни най-малко. Кой казва, че става дума за две различни следи? Пък и тази история с ключаря може да е само някакво подозрение на абата.

И тръгна към дома на поклонниците. Като стигна при входа, той се спря и заговори, сякаш продължаваше казаното дотук:

— Всъщност абатът ме натовари да разследвам случая със смъртта на Аделмо, когато си мислеше, че между младите монаси стават нечестиви неща. Но сега смъртта на Венанций буди други подозрения; може би абатът е доловил, че ключът на тайната е в библиотеката, и не желае да разследвам този въпрос. А за да отклони вниманието ми от Зданието, ми подхвърля следата за ключаря…

— Но защо смятате, че той не иска да…

— Не задавай излишни въпроси. Абатът ми каза още в самото начало, че библиотеката е недосегаема. Сигурно има основания. Възможно е и той да е замесен в нещо, което смята, че няма връзка със смъртта на Аделмо; но сега си дава сметка, че скандалът се разраства и може да бъде забъркан и той. Затова не желае истината да бъде разкрита или поне не желае аз да я разкрия…

— Но това значи, че се намираме в място, което Бог е лишил от своята закрила — рекох с отчаяние.

— Нима си срещал място, където Бог би се чувствал добре? — запита ме Уилям, като ме огледа отвисоко.

После ме отпрати да спя. Докато си лягах, си рекох, че не биваше баща ми да ме праща да пътешествам, че това се оказа много по-сложно, отколкото си мислех. Започнах да научавам прекалено много.

— Избави ме от пастта лъвска — помолих се аз, като заспивах.

(обратно)

Ден втори СЛЕД ВЕЧЕРНЯ

Когато, въпреки че разказът е кратък, старецът Алинардо казва твърде интересни неща за лабиринта и за начина, по който може да се влезе там

Събудих се малко преди часа за вечеря. Бях замаян от съня, тъй като дневният сън е като плътското прегрешение — колкото повече си го вършил, толкова повече ти се иска да продължиш, и въпреки това човек се чувства нещастен, хем преситен, хем неутолил страстта си. Уилям не беше в килията си, явно бе станал по-рано. Походих насам-нататък и го видях да излиза от Зданието. Каза ми, че се отбил в скриптория, прелистил каталога и наблюдавал работата на монасите, опитвал се да се доближи до масата на Венанций, за да поднови разследването. Но по една или друга причина всички сякаш нарочно му пречели да се рови из ръкописите. Най-напред при него дошъл Малахий, за да му покаже някакви ценни миниатюри. Подир това Бенций му отнел доста време с разни незначителни поводи. А когато се навел, за да продължи разследването, Беренгарий започнал да се навърта около него и предложил да помага.

Най-сетне Малахий, като видял, че моят учител възнамерява да се заеме сериозно с нещата на Венанций, му заявил без заобикалки, че може би, преди да почне да се рови из ръкописите на мъртвеца, ще трябва да поиска разрешение от абата; че самият той, макар и да бил библиотекар, се бил въздържал от подобни действия — от уважение и от чувство за дисциплина; във всеки случай — така както бил пожелал самият Уилям — никой не се бил доближавал до масата и никой нямало да се доближи до нея, докато абатът не разреши. Уилям му напомнил, че има разрешение от абата да разследва из целия манастир, а Малахий го попитал насмешливо дали абатът му е разрешил да се движи свободно и из скриптория и — опазил Бог — из библиотеката. Уилям разбрал, че нямало смисъл да влиза в спор с Малахий, въпреки че цялото това навъртане и страхове около ръкописите на Венанций разпалили още повече желанието му да се запознае с тях. И тъй като бил твърдо решен да се върне там през нощта — макар че още не знаел как, — решил да не влиза в спорове. Но Уилям явно гореше от желание да вземе реванш; и ако това желание не беше породено — както беше в действителност — от стремежа към истината, то можеше да се изтълкува като упоритост, заслужаваща може би порицание.

Преди да влезем в трапезарията, се поразходихме из вътрешния двор, та студеният вечерен въздух да избистри замаяните ни от съня глави. Неколцина монаси продължаваха да се разхождат, потънали в размисъл. В градината отсреща видяхме престарелия Алинардо от Гротаферата; целият грохнал, той прекарваше голяма част от деня сред растенията, с изключение на времето, когато се молеше в църквата. Бе приседнал до външната страна на портика и сякаш не усещаше студа.

Уилям го поздрави с няколко любезни слова, а старецът се зарадва, че му обръщат внимание.

— Ведър ден — рече Уилям.

— Слава Богу — отвърна старецът.

— Ведър на небето, но мрачен на земята. Познавахте ли добре Венанций?

— Кой Венанций? — запита старецът. — После очите му проблеснаха. — Аха, оня младеж, дето умря. Звярът обикаля из манастира…

— Какъв звяр?

— Големият звяр, дето излиза от морето… със седем глави и десет рога, с десет корони на роговете, а на главите му — богохулни имена. Звярът, който прилича на леопард, с нозе като на мечка, с уста като на лъв… Аз го видях.

— Къде сте го видели? В библиотеката ли?

— В библиотеката ли? Че защо? От години не съм стъпвал в скриптория, никога не съм влизал в библиотеката. Никой не отива в библиотеката. Аз познавах тия, дето се качваха там…

— Кой? Малахий, Беренгарий?

— Не, не… — Старецът се засмя пискливо. — Преди него. Библиотекаря преди Малахий, беше много отдавна…

— Кой беше той?

— Не си спомням, той умря, а Малахий беше още младеж. Познавам и тоя, дето беше преди учител на Малахий и беше млад помощник-библиотекар, когато бях съвсем млад… Но не съм стъпвал в библиотеката. Тя е лабиринт…

— Нима библиотеката е лабиринт?

— Hunc mundum tipice laberinthus denotat ile — изрече замислен старецът. — Intranti largus, redeunti sed nimis artus.124 Библиотеката е един голям лабиринт, знак за това, че и светът е лабиринт. Влизаш, а не знаеш дали ще излезеш. Не бива да се минава отвъд Херкулесовите стълбове…125

— Значи не знаете как може да се влезе в библиотеката, след като бъдат затворени вратите на Зданието.

— Ами — засмя се старецът. — Мнозина знаят. Минаваш през костницата. Можеш да минеш през костницата, но не ще пожелаеш да минеш през костницата. Мъртвите монаси бдят.

— Значи бдят мъртвите монаси, а не тия, дето обикалят нощем със светилник из библиотеката, така ли?

— Със светилник ли? — Старецът се изненада. — Никога не съм чувал такова нещо. Мъртвите монаси са в костницата, костите се спускат постепенно от гробището и се събират там, за да пазят входа. Виждал ли си олтара на параклиса, откъдето се влиза в костницата?

— Третия вдясно след напречния кораб, нали?

— Третият? Може би. На камъка на неговия олтар са изваяни безброй скелети. Пъхаш пръсти в очите на четвъртия череп вдясно… и си в костницата. Но не ходи там, аз никога не съм ходил. Абатът не разрешава.

— А звярът? Къде сте виждали звяра?

— Звяра ли? Аха, Антихриста… Той ще дойде, хилядолетието изтече, чакаме го…

— Но хилядолетието е изтекло преди триста години и той не дойде…

— Антихристът няма да дойде, след като изтекат хилядата години. След тия хиляда години започва царството на праведните, после ще дойде Антихристът да обърка праведните и после ще стане последната битка…

— Но праведните ще царуват хиляда години — рече Уилям. — Или пък са царували от смъртта на Христос до края на първото хилядолетие, значи Антихристът е трябвало да дойде тогава; или пък тяхното царство още не е дошло и пришествието на Антихриста е далече.

— Хилядолетието не се изчислява от смъртта на Христос, а от Константиновия дар126. Сега са хиляда години…

— Значи царството на праведните свършва?

— Не знам, нищо не знам… Изморен съм. Трудно е да изчислявам. Беатус от Лиебана127 е правил тия изчисления, питай Хорхе, той е млад и помни… Но времената са назрели. Не си ли чул седемте тръби?

— Защо седемте тръби?

— Не чу ли как е загинал другият младеж, миниатюристът? Първият ангел затръби и се появиха град и огън, смесени с кръв. Затръби и вторият ангел и третата част от морето стана кръв… Нали второто момче умря в морето от кръв? Внимавайте за третата тръба! Ще умре третата част от тварите, които живеят в морето. Бог ни наказва. Светът около манастира е заразен от ереста, казаха ми, че на трона в Рим се е възкачил покварен папа, който използва причастията, за да върши магии и да храни с тях своите мурени…

А при нас някой е нарушил забраната, счупил е печатите на лабиринта…

— Кой ви каза?

— Чух, всички приказват, че грехът се е промъкнал в манастира. Имаш ли бакла?

Въпросът бе зададен на мен. Изненадах се.

— Не, нямам — смънках аз.

— Следващия път ми донеси. Слагам зърната в устата, нали я виждаш клетата ми беззъба уста, държа ги, докато омекнат. Така се отделя повече слюнка, а тя е вода, извор на живот. Нали утре ще ми донесеш?

— Утре ще ви донеса — отвърнах аз. Но той беше задрямал. Оставихме го и тръгнахме към трапезарията.

— Какво мислите за това, дето ни каза? — запитах моя учител.

— Осенен е от Божията лудост на столетниците. Трудно е да отсееш истината от лъжата в това, което чухме. Но мисля, че ни каза как можем да влезем в Зданието. Видях параклиса, откъдето снощи се появи Малахий. Там наистина има каменен олтар, а в основата му са изваяни черепи; тази вечер ще опитаме.

(обратно)

Ден втори ПОВЕЧЕРИЕ

Когато двамата влизат в Зданието, натъкват се на тайнствен посетител, намират тайно послание с магически знаци, а една току-що намерена книга — която по-нататък ще бъде търсена в още много глави — изчезва; друго, не по-малко важно събитие е открадването на скъпоценните очила на Уилям

Вечерята премина в потиснато настроение, мълчаливо. От момента, в който бяха открили трупа на Венанций, бяха изминали малко повече от дванайсет часа. Всички поглеждаха изпод вежди празното му място на масата. А когато дойде време за повечерие, шествието, което тръгна към хора, приличаше на погребална процесия. Взехме участие в службата; бяхме застанали в кораба и наблюдавахме третия параклис. Църквата бе слабо осветена, затова, когато видяхме как Малахий изникна от мрака, за да стигне до своя трон, не можахме да разберем откъде идва. За всеки случай се оттеглихме на тъмно място — скрихме се в страничния кораб, та никой да не забележи, че след като службата приключи, ще останем. Под расото си бях скрил светилника, който успях да взема от кухнята по време на вечерята. Щяхме да го запалим от големия бронзов триножник, където през цялата нощ гореше огън. Имах и нов фитил, и много зехтин. Можехме да си светим дълго време.

Бях твърде възбуден от това, което се канехме да сторим, та не обръщах внимание на службата, която приключи почти незабелязано за мен. Монасите нахлузиха качулките над лицата си и потеглиха бавно един след друг към своите килии. Църквата опустя, осветена от припламващия огън в триножника.

— Хайде — подкани ме Уилям, — на работа.

Доближихме се до третия параклис. Долната част на олтара наистина приличаше на костница: в чудесно изваяния барелеф върху купчина пищяли бяха струпани черепи с дълбоки очни кухини и вдъхваха уплаха у този, който ги погледнеше. Уилям повтори шепнешком това, което чу от Алинардо (четвъртият череп вдясно, натисни в очните кухини). Пъхна пръсти в очните кухини на това лице без плът и веднага се разнесе дрезгаво изскърцване. Олтарът се раздвижи и се завъртя около някаква невидима ос, а пред нас се откри потънал в мрак отвор. Вдигнах високо светилника, видяхме влажни стъпала. Преди да слезем, обсъдихме дали трябва да затворим вратата след себе си.

— По-добре не — рече Уилям, — не знаем дали после ще съумеем да я отворим. А колкото до опасността да бъдем разкрити, ако някой дойдеше по това време, използвайки същия механизъм, той щеше да го стори, защото знаеше как да влезе и затворената врата нямаше да го спре.

Слязохме десетина и повече стъпала и тръгнахме по някакъв коридор, от двете страни на който бяха издълбани хоризонтални ниши, подобни на тия, които по-късно имах случай да видя в много катакомби. За пръв път влизах в костница и ми стана много страшно. Костите на монасите бяха събирани тук в продължение на векове; след като са били изравяни, са били струпвани в нишите, без да са правени опити да бъдат сглобени отново така, както са лежали в гробовете. В някои ниши имаше само дребни кости, в други само черепи — наредени почти на пирамиди, та да не падат един връз друг; зрелище, всяващо истински ужас, особено с тия светлини и сенки, дето се редуваха, като минавахме със запаления светилник. В една ниша зърнах само ръце, много ръце, сплетени завинаги една в друга — истинско валмо от мъртви кости. И когато за миг усетих, че в това средище на мъртъвци има някаква живинка, когато нещо изцвърча и се шмугна в мрака, не можах да се сдържа и извиках.

— Мишки са — успокои ме Уилям.

— Какво търсят тук мишки?

— И те минават оттук, също като нас, тъй като костницата води към Зданието, значи и към кухнята. И към книгите в библиотеката. Сега ще разбереш защо лицето на Малахий изглежда толкова строго. Службата му го задължава да минава оттук два пъти на ден — сутрин и вечер. Той наистина няма за какво да се смее.

— Но защо в Евангелието никъде не се споменава, че Христос се е смял? — запитах аз ей така, без повод. — Вярно ли е това, дето твърди Хорхе?

— Безброй хора са се питали дали Христос се е смял. Мен тази работа не ме интересува кой знае колко. Мисля, че изобщо не се е смял, защото — бидейки всезнаещ, както се полага на сина Божи — той е знаел какво ще сторим ние, християните. Но ето че стигнахме.

И наистина, слава Богу, коридорът свърши, следваха отново стъпала; като ги изкачихме, трябваше само да бутнем една врата от масивно дърво, обкована с желязо, и се озовахме зад комина в кухнята, точно под виещата се стълба, която водеше към скриптория. Докато се изкачвахме, стори ни се, че горе нещо изшумоля.

Помълчахме, после аз казах:

— Не може да бъде. Никой не е влизал преди нас…

— Ако това е единственото място, откъдето може да се стигне до Зданието. В миналото е било крепост, сигурно има много повече тайни входове. Ще се изкачваме тихо. Но нямаме кой знае какъв избор. Ако изгасим светилника, няма да знаем къде отиваме, ако го оставим да свети, ще предупредим този, който е горе. Единствената ни надежда е, ако наистина има някой, той да се бои повече от нас.

Стигнахме в скриптория, като се изкачихме през северната кула. Масата на Венанций се намираше точно на отсрещната страна. Залата беше твърде просторна, затова, докато вървяхме, можехме да осветяваме само по няколко разкрача от стената. Надявахме се, че в двора няма никой, който да забележи през прозорците, че тук свети. На масата всичко изглеждаше наред, но Уилям се наведе веднага да огледа листовете в долния шкаф и възкликна недоволен.

— Липсва ли нещо? — попитах аз.

— Днес тук видях две книги, едната беше на гръцки. Именно тя липсва. Някой трябва да я е взел, и то бързайки, защото един пергамент е паднал на пода.

— Нали надзираваха масата…

— Да. Може би някой е ровил преди малко. Може би още е тук, — Той се обърна към мрака и гласът му проехтя сред колоните: — Ако си тук, пази се! — Това ми се стори уместно; както каза Уилям, винаги е по-добре, ако този, от когото се боим, се бои повече от нас.

Уилям постави на масата листа, който беше намерил на пода, и се наведе над него. Каза ми да му светна. Доближих светилника и видях, че половината от листа бе празна, а другата бе изписана с дребни букви, чийто произход успях да разгадая с мъка.

— Гръцки ли е? — попитах аз.

— Да, но не мога да разчета добре. — Извади от расото очилата си и ги сложи на носа си, после се наведе още към листа. — Да, гръцки е, изписано е съвсем ситно, и то твърде хаотично. И с очилата ми е трудно, нужна ми е още светлина. Доближи се…

Той вдигна листа към очите си, а аз направих глупост — вместо да мина зад него и да вдигна светилника над главата му, застанах точно пред него. Той ми каза да се отдръпна, но докато се измествах, пламъкът облиза гърба на листа. Уилям ме отблъсна, рече, че май искам да изгоря ръкописа, и изведнъж възкликна. Видях съвсем ясно как върху горната част на листа се появиха някакви неясни кафявожълти знаци. Уилям ме накара да му подам светилника и почна да го движи зад листа, като гледаше пламъкът да е близо до пергамента, но така, че да го нагрява, без да го облизва. Постепенно, сякаш някаква невидима ръка изписваше „Мане, Текел, Фарес“128 — следвайки движението на светилника, който Уилям държеше в ръка, докато димът от върха на пламъка почерняше задната част, — по бялото лице на листа започваха да се появяват знаци, които не приличаха на буквите на никоя азбука, а напомняха заклинателните знаци на магьосниците.

— Фантастично! — възкликна Уилям. — Става все по-интересно!

— Той се огледа и продължи: — По-добре ще бъде да не позволяваме нашето откритие да стане достояние на тайнствения посетител, ако все още е тук… — Сне очилата и ги постави на масата, нави грижливо пергамента и го скри в расото си. Бях все още смаян от тия, малко е да се каже, чудодейни събития и тъкмо се канех да поискам да ми разясни някои неща, стресна ни внезапен рязък шум. Идеше откъм подножието на източната стълба, дето водеше към библиотеката.

— Нашият човек е там, дръж го! — викна Уилям и ние хукнахме нататък; Уилям се затича по-бързо, а аз по-бавно, защото държах светилника. Чух шум като от човек, който се спъва и пада, затичах се и видях Уилям до стълбата — оглеждаше някаква дебела книга с корици, скрепени с металически розетки. В същия миг чухме друг шум — идеше оттам, откъдето бяхме дошли. — Ама че съм глупак!

— възкликна Уилям. — Към масата на Венанций, бързо!

Разбрах, че този, който се криеше в мрака зад нас, бе хвърлил книгата, за да отвлече вниманието ни.

Уилям отново се оказа по-бърз от мен и стигна пръв до масата. Докато тичах след него, зърнах сред колоните сянката на бягащ човек, който хукна по стълбата на западната кула.

Обзет от войнствен плам, подадох светилника на Уилям и хукнах слепешката към стълбата, по която се бе спуснал беглецът. Имах чувството, че съм воин на Христа, борещ се с всички пълчища на пъкъла, и изгарях от желанието да заловя непознатия и да го предам на моя учител. Почти се претърколих по виещата се стълба, като се спънах в полите на расото си (това бе единственият миг в живота ми — кълна се, — когато изпитах съжаление, че съм постъпил в монашески орден!), но веднага се утеших с проблесналата в ума ми мисъл, че и моят противник сигурно се сблъсква със същите трудности. При това, ако беше успял да вземе книгата, ръцете му не бяха свободни. Почти се търкулнах в кухнята зад пещта за хляба и в слабата светлина, която звездната нощ хвърляше в просторното помещение, зърнах сянката, която преследвах — тя тъкмо се вмъкваше през вратата на трапезарията и я хлопна след себе си. Втурнах се към вратата, загубих няколко секунди, докато я отворя, влязох, огледах се — нямаше никой. Външната врата беше все още залостена. Огледах се — мрак и тишина. Зърнах някаква светлина откъм кухнята и се долепих до стената. На прага между двете помещения се появи фигура на човек, осветена от светилник. Извиках. Беше Уилям.

— Няма никой, нали? Така си и мислех. Тоя човек не е излязъл през вратата. Не се ли спусна към костницата?

— Не, излезе оттук, но накъде — не знам.

— Нали ти казах, сигурно има и други проходи, няма смисъл да ги търсим. Нашият човек сигурно вече се измъква, и то далеч от нас. И е взел и очилата ми.

— Очилата ли?

— Точно така. Нашият приятел не можа да вземе листа, но проявявайки забележително хладнокръвие, минавайки, е взел от масата очилата ми.

— Защо?

— Защото не е глупав. Той ме чу да говоря за тези бележки, разбрал е колко са важни, рекъл си е, че без очилата не ще успея да ги разчета, при това е уверен, че няма да ги покажа никому. И наистина сега съм в такова положение, че е все едно дали тия бележки са у мен, или не.

— Но откъде е разбрал за очилата ви?

— Ех, нали вчера говорихме за тях със стъкларя; освен това тази сутрин, когато бяхме в скриптория, си ги сложих, за да се ровя из книжата на Венанций. Значи мнозина знаят колко са ценни тия лещи. Аз бих могъл да разчета един обикновен ръкопис, но не и този — и в същия миг разви тайнствения пергамент, — където текстът на гръцки е изписан съвсем ситно, а горната част е твърде неясна…

Той ми посочи загадъчните знаци, появили се като по чудо след загряването със светилника.

— Венанций е искал да прикрие някаква важна тайна, затова е използвал някое от тия мастила, дето, като пишеш с тях, не остава следа, а при загряване написаното излиза наяве. Но тъй като не знам точно какво мастило е използвал и знаците може да изчезнат отново, побързай — ти имаш силно зрение, — побързай да ги препишеш колкото се може по-точно, дори — по-едри.

Така и сторих, без да знам какво преписвах. Ставаше дума за четири-пет реда от наистина магьоснически знаци; сега отбелязвам само началните знаци, та читателят да добие представа с каква загадка трябваше да се справяме:

След като ги преписах, Уилям ги прегледа, за съжаление без очила, като държеше плочката на доста голямо разстояние от носа си.

— Сигурно е някаква тайна азбука, която ще трябва да разчетем — рече той. — Знаците не са изписани добре, а може ти да си ги преписал още по-лошо, но, така или иначе, трябва да е някаква зодиакална азбука. Ето виж, на първия ред имаме… — Отдалечи още повече листа от себе си, присви очи и направи опит да се съсредоточи. — Стрелец, Слънце, Меркурий, Скорпион…

— А какво означават?

— Ако Венанций е бил наивник, е щял да използва най-често срещаната зодиакална азбука: А равно на Слънцето, В равно на Юпитер… Следователно първият ред би трябвало да се чете… я се опитай да го запишеш: RAIQASVL… — Замълча. — Не, това не означава нищо, а Венанций не беше наивник. Той е използвал азбуката под друг ключ. Ще трябва да го открия.

— Възможно ли е това? — запитах с възхищение.

— Да, стига да притежаваш малко от познанията на арабите. Най-добрите книги по криптография са дело на учени-неверници, в Оксфорд имах възможност да накарам да ми прочетат някои от тях. Бейкън беше прав, като твърдеше, че овладяването на знанията минава през изучаването на езиците. Много отдавна Абу Бакр Ахмад бен Али бен Уахия ан Набати е написал „Книга за неистовото желание на предания да усвои загадките на древните писмена“ и е набелязал много правила за създаване и разчитане на тайнствени азбуки, подходящи не само за магьосничество, но и за размяна на писма между войските или пък между някой крал и неговите посланици. Виждал съм други арабски книги, където са изброени доста остроумни начини за писане. Така например ти можеш да замениш една буква с друга, можеш да напишеш думата обратно, можеш да пишеш буквите в обратен ред, но като ги използваш през буква, а след това да започнеш отначало; можеш, както е в този случай, да замениш буквите със зодиакални знаци, но като придаваш на буквите тяхната числена стойност, а след това, използвайки друга азбука, да превърнеш числата в други букви…

— Коя ли от тия системи е използвал Венанций?

— Ще се наложи да опитаме всички и много други. Но първото правило за дешифрирането на едно послание е да отгатнем какво иска да ни съобщи.

— Но в такъв случай няма нужда да се дешифрира по-нататък! — засмях се аз.

— Нямам предвид това. Могат да бъдат формулирани различни хипотези какви биха могли да бъдат първите думи от посланието, а след това да се провери дали извлеченото правило важи и за останалата част от текста. Например тук Венанций сигурно е отбелязал ключа, за да проникнем в „finis Africae“. Ако реша, че посланието говори именно за това, изведнъж ми идва наум определен ритъм. Погледни първите три думи, като имаш предвид не буквите, а броя на знаците… IIIIIIII IIIII IIIIIII… А сега, опитай се да разделиш всяка дума на срички от по два знака и ги изговори на глас: та-та-та, та-та, та-та-та… Нищо ли не ти идва наум?

— На мен нищо.

— А на мен — да. Secretum finis Africae…129 Но ако е така, то първата и шестата буква на последната дума би трябвало да са еднакви; така е в действителност; виж, повтаря се два пъти знакът, символ на Земята. А първата буква от първата дума, S, би трябвало да бъде и последна буква от втората дума; така е, както виждаш, два пъти се повтаря знакът на Дева. Може би сме на прав път. Но би могло да става дума и само за поредица от съвпадения. Трябва да се открие някакво правило за съответствието…

— Но къде?

— В главата. Трябва да се измисли. И да проверим дали е точно. Но докато си играя да ги изпробвам, ще ми отиде пял ден. Не повече, защото — запомни добре — няма тайнопис, който човек да не е в състояние да разгадае, стига да има малко търпение. Но сега има опасност да закъснеем, а нали искаме да посетим библиотеката. Пък и без очила не ще успея да прочета втората част от посланието, а ти не можеш да ми помогнеш, тъй като за теб тези знаци…

— Graeca sunt, non leguntur130 — добавих аз и се почувствах крайно неудобно.

— Точно така. Сега нали разбра колко е бил прав Бейкън. Учи! Но да не губим кураж. Да приберем пергамента и твоите записки и да се качим в библиотеката. Защото тази нощ и десет пълчища от дяволи не ще съумеят да ни спрат.

Аз се прекръстих.

— Кой ли бе дошъл тук преди нас? Може би Бенций?

— Бенций изгаряше от желание да разбере какво има на масата на Венанций, но мисля, че нямаше намерение да ни играе такива долни номера. Той ни предложи да се съюзим, пък и не останах с впечатлението, че е чак толкова смел да се вмъкне нощем в Зданието.

— Ами ако е бил Беренгарий или Малахий?

— Струва ми се, че Беренгарий би могъл да се реши на подобна постъпка. В края на краищата и той е отговорен за библиотеката, има угризения, загдето е издал нейна тайна; може би е предполагал, че Венанций е взел книгата и е искал да я върне на мястото й. Не е успял да се качи, сега сигурно се опитва да скрие някъде книгата и ако е рекъл Бог, когато се опита да я сложи там, където е била, бихме могли да го заловим на местопрестъплението.

— Може би е бил и Малахий, подтикнат от същите причини.

— Не бих казал. Малахий, след като е останал сам, за да затвори Зданието, е имал колкото си иска време да се рови из масата на Венанций. Това ми беше от ясно по-ясно и нямаше как да го предотвратя. Сега знаем, че Малахий не е постъпил така. Ако поразмислиш, ще ти стане ясно — нямаме основание да подозираме, че Малахий е знаел, че Венанций е проникнал в библиотеката и е взел нещо оттам. Това е известно на Беренгарий и Бенций, на теб и на мен. След изповедта на Аделмо това може да е станало известно и на Хорхе, но той не може да тича по виещата се стълба така, както правеше онзи…

— Ами ако е бил Беренгарий или пък Бенций?

— А защо не Пачифико от Тиволи или някой от монасите, които видяхме днес тук? Или пък стъкларят Никола, който знае за моите очила? Или пък онзи чудак Салваторе, за когото ни казаха, че обикалял нощем за не знам какви си работи? Трябва да внимаваме, не бива да ограничаваме кръга на заподозрените само защото думите на Бенций ни насочват в една посока, Може би Бенций е искал да ни обърка.

— Но ви се стори искрен.

— Така е. Но не забравяй, че първото задължение на един инквизитор е да заподозре най-напред тези, които изглеждат искрени.

— Работата на инквизитора не е никак приятна — рекох аз.

— Затова се и отказах. Но както виждаш, налага се отново да се заловя с нея. А сега, хайде в библиотеката.

(обратно)

Ден втори ПРЕЗ НОЩТА

Когато те най-после проникват в лабиринта, имат странни видения и — както се случва в лабиринтите — се загубват

Изкачихме се отново в скриптория — този път по източната стълба, която водеше и към забранения етаж, — като държахме светилника високо пред нас. Мислех си за това, което Алинардо ни бе разказал за лабиринта, и очаквах какви ли не страхотии.

А когато се изкачихме там, където не трябваше да влизаме, аз се изненадах, че се озовахме в зала със седем стени; тя не беше кой знае колко просторна, нямаше прозорци, но и тук, както на целия етаж, въздухът беше застоял, миришеше на мухъл. Нямаше нищо ужасяващо.

Както вече казах, залата имаше седем стени; но само на четири от тях имаше врати; бяха доста широки, всяка една от тях бе опасана от колонки, вградени в стената, завършващи с полукръгъл свод. Край стените се издигаха огромни шкафове, пълни с добре подредени книга. На всеки шкаф имаше художествено изработен номер; такива номера имаше и на всеки рафт; явно бяха същите номера, които бяхме видели в каталога. Насред залата имаше маса, и тя отрупана с книга. Всички томове бяха покрити с тънък слой прах; това показваше, че книгите се почистваха доста редовно. Чист беше и подът. Над свода на една от вратите на стената беше изписан с едри букви надпис, който гласеше: „Apocalypsis lesu Christi“.131 Не изглеждаше избледнял, въпреки че буквите бяха старинни. По-късно забелязахме, че и в другите стаи тези надписи бяха издълбани доста дълбоко в каменните стени, като кухините бяха запълнени с боя така, както правят, когато изписват фрески в църквите.

Минахме под един от сводовете. Озовахме се в друга стая; тя беше с прозорец, на който вместо стъкла бяха вградени алабастрови плочи, имаше и две стени без прозорци и един вход, подобен на тоя, през който току-що минахме; входът въвеждаше в друга стая, с две стени без прозорци, с една стена с прозорец, а на другата стена точно срещу нас имаше вход. И в двете стаи се четяха надписи, подобни по форма на първия, но с други думи. Надписът на първата стая гласеше „Super thronos viginti quatuor“132, а на втората „Nomel illi mors“133. Що се отнася до останалото, макар двете стаи да бяха по-малки от залата, през която влязохме в библиотеката (залата беше седмоъгълна, а двете стаи — четириъгълни), подредбата беше еднаква: шкафове с книги, а по средата — маса.

Влязохме в третата стая. В нея нямаше книги, нямаше и надпис. Под прозореца имаше каменен олтар. Имаше три врати — една, през която влязохме, друга, водеща към седмоъгълната стая, която бяхме посетили, и трета, през която проникнахме в друга стая, която не се различаваше по нищо от другите освен по надписа, който гласеше: „Obscuratus est sol et aer“134. Оттук минахме в още една стая, чийто надпис гласеше: „Fasta est grando et ignis“135; тя нямаше други врати, тоест стигнеше ли тук, човек не можеше да продължи нататък и трябваше да се върне обратно.

— Я да видим — рече Уилям. — Това са пет четириъгълни или леко трапецовидни стаи, всяка с по един прозорец; те заграждат седмоъгълното помещение, което няма прозорци и където свършва стълбата. Не е трудно. Намираме се в източната кула, а всяка кула от външната страна има пет прозореца и пет стени. Сметката излиза. Празната стая е стаята, която е обърната на изток, в същата посока на хора на църквата; призори слънчевата светлина осветява олтара, според мен така трябва и да бъде. Единственото хитро измислено нещо са алабастровите плочи. През деня те пропускат равномерна светлина, а нощем не пропускат дори лунните лъчи. Лабиринтът не е чак толкова сложен. А сега да видим накъде водят другите две врати в седмоъгълната стая. Мисля, че няма да ни е трудно да се ориентираме.

Но моят учител грешеше — строителите на библиотеката се оказаха много по-находчиви, отколкото предполагахме. Не мога да обясня какво точно стана, но щом излязохме от кулата, редът, в който следваха стаите, стана по-объркан. Някои имаха по две, други — по три врати. Всички бяха с по един прозорец, включително и тези, в които влизахме от стая с прозорец, като мислехме, че отиваме към вътрешната част на Зданието. Във всички стаи шкафовете и масите бяха еднакви, добре подредените книги също изглеждаха еднакви, та не може да се каже, че поне те ни помагаха да разберем от пръв поглед къде се намираме. Опитахме се да се ориентираме по надписите. Веднъж прекосихме една стая, над която бе написано „In diebus illis“136, и след няколко обиколки ни се стори, че сме се върнали отново там. Но си спомнихме, че вратата, която беше срещу прозореца, водеше в стая, където бяха изписани думите „Primogenitus mortuorum“137, а сега се натъкнахме на друга, където видяхме пак надписа „Apocalypsis lesu Christi“, а не беше седмоъгълната зала, откъдето тръгнахме. Това ни убеди, че понякога едни и същи надписи се повтаряха в различни стаи. Натъкнахме се на две съседни стаи и над двете пишеше „Apocalypsis“, а веднага след тях на друга, където пишеше „Cecidit de coelo stella magna“138.

Ясно беше откъде са взети изреченията за надписите — това бяха отделни фрази от Апокалипсиса на Йоан, — но не беше ясно защо бяха изписани по стените, нито пък каква логична нишка ги свързва. Объркахме се още повече, като забелязахме, че някои надписи — макар и не много — бяха изписани с червена вместо с черна боя.

По едно време излязохме в седмоъгълната зала, откъдето потеглихме (познахме я лесно, защото там се намираше отворът на стълбата), и тръгнахме отново — движехме се все надясно, като гледахме да вървим направо от стая в стая. Прекосихме три стаи и пред нас се изпречи стена без врата. Единственият проход водеше в друга стая, която имаше само една врата; минахме през тази врата, прекосихме четири стаи и пред нас отново се изпречи стена. Върнахме се в предната стая, която имаше два изхода, минахме през този, през който не бяхме минавали, прекосихме още една стая и отново излязохме в седмоъгълната зала.

— Как се наричаше последната стая, от която се върнахме назад? — попита Уилям.

Понапрегнах се и отвърнах:

— „Equus albus“139.

— Добре, хайде да я намерим отново. — Оказа се много лесно. Оттук, ако не искахме да се върнем назад, трябваше да минем в стаята с надпис „Gratia vobis et рах“140, после ни се стори, че вдясно сме открили друга врата, през която нямаше да се върнем обратно. Всъщност се натъкнахме отново на „In diebus illis“ и на „Primogenitus mortuorum“ (но дали бяха същите, които бяхме посетили преди малко?), ала най-сетне стигнахме в друга стая, която май не бяхме посетили: „Tertia pars terrae combusta est“141. Но сега вече не можехме да разберем къде се намираме по отношение на източната кула.

Протегнах ръката, която държеше светилника, и тръгнах из следващите стаи. Пред мен се изпречи исполин с ужасяващи размери, тялото му се полюшкваше като на призрак и се запъти към мен.

— Дявол! — викнах аз и за малко не изпуснах светилника, защото се обърнах и се втурнах в обятията на Уилям. Той пое светилника, отмести ме и тръгна с решителност, която ме удиви. Но и той трябва да бе видял нещо, защото изведнъж се спря. После се наведе напред, вдигна светилника и прихна да се смее.

— Ама че хитра работа! Огледало!

— Огледало ли?

— Да, мой храбри боецо. Преди малко ти се втурна толкова смело срещу един истински враг в скриптория, а сега се изплаши от собствения си образ. Та това е огледало, което увеличава и изкривява твоя образ.

Хвана ме за ръка и ме поведе към стената срещу входа в стаята. Сега, когато светилникът бе по-близо, видях една вълнообразна стъклена плоча, по която плаваха гротескно изкривените ни отражения, като изменяха своите очертания и размери според това дали се доближавахме, или се отдалечавахме.

— Ще трябва да прочетеш някой и друг трактат по оптика — рече развеселеният Уилям. — Така са постъпили и основателите на библиотеката. Най-добрите трактати са писани от арабите. Алхазен е написал трактата „De aspectibus“142, в който с точни геометрични изчисления говори за възможностите на огледалата. Някои от тях според начина, по който е нагъната тяхната повърхност, могат да увеличават и най-дребните неща (нали същото могат и моите лещи), други обръщат наопаки отразените образи или ги правят да изглеждат наклонени, или пък показват два предмета вместо един, или четири вместо два. А други подобно на това огледало превръщат джуджето в исполин или исполина в джудже.

— Боже Господи! — възкликнах аз. — Това ли са виденията, които някои твърдят, че са имали в библиотеката?

— Може би. Наистина хитро измислено. — После прочете надписа на стената над огледалото: „Super thronos viginti quatuor.“ — Вече го видяхме, но беше в стая без огледало. А тази при това няма прозорци и не е седмоъгълна. Къде ли се намираме? — Огледа се и се доближи до един шкаф. — Адсон, без тия очила за четене не мога да разбера какво е написано по тези книги. Прочети ми няколко заглавия.

Взех наслуки една книга.

— Учителю, тук няма нищо писано!

— Как така? Виждам, че има писано, какво четеш там?

— Нищо. Това не са букви от азбуката, не са и гръцки, бих ги разпознал. Приличат на червеи, змийчета, на следи от мухи…

— Аха, това е на арабски. Има ли и други на този език?

— Да, още няколко. Но ето, слава Богу, и едно заглавие на латински. Ал… Ал Хауаризми, „Tabulae“143.

— Астрономическите таблици на Ал Хауаризми, преведени от Аделард от Бат! Много рядка творба! Продължавай.

— Иса ибн Али, „De Oculis“144, Ал Кинди, „De radiis stellatis“145…

— Я виж на масата.

Разтворих един дебел том, който лежеше на масата, „De bestiis“146. Попаднах на изящно изписана страница, където беше изобразена прекрасна ликорна.

— Чудесно изработено — рече Уилям, който виждаше добре образите. — А другата?

— „Liber monstrorum de diversis generibus“147 — прочетох аз. — И тук има чудесни рисунки, но според мен са по-стари.

Уилям се наведе над текста и каза:

— Рисувани са от ирландски монаси най-малко преди пет века. А книгата с ликорната е по-нова; според мен е изписана по маниера на французите.

Отново се възхитих от познанията на моя учител. Влязохме в съседната стая, после прекосихме следващите четири стаи — всичките с прозорци, пълни с томове на непознати езици, имаше и няколко книги по окултни науки — и стигнахме до една стена, която ни накара да се върнем обратно, защото последните пет стаи бяха свързани една с друга така, че друг изход от тях нямаше.

— Ако съдим по наклона на стените, сигурно сме попаднали в петоъгълника на друга кула — рече Уилям. — Но тук липсва централната седмоъгълна зала, може би греша.

— Ами прозорците? — възразих аз. — Как е възможно да има толкова много прозорци? Невъзможно е всички стаи да гледат към външната страна.

— Забравяш централната вътрешна шахта; много от прозорците, които видяхме, гледат към тази осмоъгълна шахта. Ако беше през деня, по разликата в силата на светлината щяхме да разберем кои прозорци са външни и кои — вътрешни, дори бихме могли да разберем разположението на стаята по отношение на слънцето. Но вечер няма никаква разлика. Хайде да се върнем обратно…

Върнахме се в стаята с огледалото и тръгнахме към третата врата; през която — поне така мислехме — още не бяхме минавали. Пред нас се разкри анфилада от три-четири стаи и в последната нещо проблесна.

— Там има някой! — възкликнах с приглушен глас.

— Ако има някой, той вече е видял нашия светилник — рече Уилям, но все пак прикри пламъка с ръка. Постояхме така минута-две. Светлината продължаваше да се полюшва, без да се засилва или отслабва.

— Може би е само светилник — рече Уилям, — от тия, дето са поставени, та монасите да мислят, че библиотеката е обитавана от духовете на предците. Но трябва да разберем какво е. Ти остани тук и прикривай светилника, аз ще се промъкна предпазливо нататък.

Още се срамувах, загдето се изложих така пред огледалото, затова реших да се реабилитирам пред Уилям.

— Не, аз ще отида — рекох, — а вие останете тук. Ще вървя внимателно, аз съм по-дребен и по-лек. Щом разбера, че няма опасност, ще ви повикам.

Така и сторих. Минах през три стаи, прокрадвах се край стените, пристъпвах безшумно като котка (или като послушник, който слиза в кухнята, за да открадне сирене от долапите — начинание, в което в Мелк бях недостижим). Стигнах до прага на стаята, където мъждукаше бледата светлина, прокрадвайки се край стената, докато наближих колоната в дясната страна на вратата, и надникнах в стаята. Нямаше никой. На масата беше поставено нещо, което приличаше на светилник — гореше и издаваше слаб дим. Не приличаше на нашия светилник, а по-скоро на незахлупена кадилница; не изпускаше пламък, в нея имаше тлееща пепел от нещо, което изгаряше. Престраших се и влязох. На масата до кадилницата бе поставена разтворена книга, изписана с ярки бои. Доближих се и видях на отворената страница четири разноцветни ивици — жълта, яркочервена, синя и тъмнокафява. Тук бе изрисуван някакъв страшен звяр, някакъв десетоглав змей, който с опашката си обираше звездите от небето и ги хвърляше на земята. Изведнъж образът на змея започна да се размножава, а люспите по тялото му се превърнаха в рой искрящи плочки, които се отделиха от листа и започнаха да кръжат около главата ми. Извърнах глава и видях как таванът почна да се наклонява и да се спуска връз мен, после долових съскането на безброй змии, но то не предизвикваше ужас, а звучеше почти примамливо; появи се оградена със сияние жена, тя доближи лице към мен и усетих дъха й. Отблъснах я с протегнати ръце и ми се стори, че ръцете ми докосват книгите по отсрещния шкаф или че те започваха да се увеличават безкрайно. Не можех да разбера къде се намирам, къде е земята, къде е небето. Зърнах насред стаята Беренгарий — гледаше ме с омразна, похотлива усмивка. Захлупих лице с ръце и ръцете ми се сториха като крайници на жаба — лепкави и ципести. Мисля, че извиках, в устата ми загорча, после започнах да пропадам в някаква мрачна бездънна бездна и изгубих съзнание.

Дойдох на себе си — стори ми се, че бяха изминали векове, — а в главата ми кънтяха удари. Лежах на пода, а Уилям ми удряше плесница след плесница по бузите. Намирах се в друга стая и очите ми се спряха на надпис, който гласеше: „Requiescant а laboribus suis“148.

— Адсон, съвземи се — шепнеше Уилям, — нищо ти няма…

— Там… — промълвих все още ужасен. — Там, онзи звяр…

— Няма никакъв звяр. Ти бълнуваше, беше паднал до масата, на която имаше книга за Апокалипсиса, изписана по времето на владичеството на маврите в Испания, разтворена на страницата за жената, облечена в слънце, срещу която се изпречва змеят. По миризмата разбрах, че си вдъхнал нещо лошо, затова те изнесох веднага. И аз имам главоболие.

— Но какво съм видял?

— Нищо. Там горяха разни вещества, предизвикващи видения, разпознах миризмата, това са вещества, измислени от арабите, може би същите, които Старецът от планината е давал на убийците да дишат, преди да ги прати да вършат своите злодеяния. Ето че разкрихме и тайната за виденията. Нощем някой слага вълшебни треви, за да убеждава нежеланите посетители, че библиотеката е закриляна от нечестиви сили. Я ми кажи, какво почувства?

Разказах му объркано това, което си спомнях от моето видение; Уилям се засмя.

— Половината от твоите видения са били плод на това, което си видял в книгата, а другата половина — на твоите страхове и желания. Ето какво причиняват тия треви. Утре ще трябва да поговоря по този въпрос със Северин; мисля, че той знае повече, отколкото твърди. Това са треви, само треви, при тях не са нужни ония магьоснически заклинания, за които ни спомена стъкларят. Треви, огледала… Това средище на забраненото познание е защитено с много умело измислени препятствия. Науката е използвана, за да прикрива, а не за да разкрива. Не ми харесва тази работа. Светата закрила на библиотеката се ръководи от извратен ум. Прекарахме една тежка нощ, засега се налага да излезем оттук. Ти си разстроен, имаш нужда от вода и чист въздух. Няма смисъл да се опитваме да отворим тези прозорци; те са твърде високи, може би не са отваряни от десетилетия. Как са могли да допуснат, че Аделмо се е хвърлил оттук?

Уилям каза да излезем. Сякаш беше лесно. Знаехме, че в библиотеката можеше да се влезе само през една кула — тоест през източната. Но къде ли се намирахме сега? Бяхме се объркали. Бродихме дълго, бояхме се, че няма да се измъкнем никога от това място — аз се олюлявах все повече, повдигаше ми се, Уилям се безпокоеше за мен и се ядосваше на собственото си неумение, — но това ни подсказа, или по-точно казано, подсказа на него нещо, което трябваше да сторим на следния ден. Стига да успеехме да се измъкнем оттук, при следващото ни посещение в библиотеката трябваше да носим или обгорена главня, или някакво друго вещество, което да оставя следи по стените.

— Има само едно средство — поясни Уилям — да се намери изходът от един лабиринт. При всеки нов възел, непосетен до този момент, изминатият маршрут ще бъде отбелязан с три знака. Но ако по някои от разклоненията на възела се натъкнем на вече поставени знаци, подсказващи, че този възел вече е бил посетен, пътят, изминат до идването там, ще бъде отбелязан с един-единствен знак. Ако се установи, че всички входове са белязани, ще се наложи да се върнем по обратния път. Но ако един или два входа от възела се окажат без знаци, ще изберем някой наслуки, като ще отбележим два знака. Тръгнем ли през вход с един знак, ще поставим още два, така че на него да има три знака. И ако стигнем до възел, където всички входове са отбелязани с по три знака, това ще означава, че сме изминали целия лабиринт, стига, разбира се, всички входове да са обозначени със знаци.

— Откъде знаете всичко това? Нима сте добър познавач на лабиринтите?

— Не, цитирам ти един древен текст, който четох доста отдавна.

— Може ли човек да се измъкне, като следва това правило?

— Доколкото знам, почти никога. Но все пак ще опитаме. Пък и през следващите дни ще имам очила и ще мога да огледам по-добре книгите. Възможно е там, където надписите ни объркват, начинът, по който са подредени книгите, да ни подскаже някакво правило.

— Имате ли очила? Как мислите да ги намерите?

— Казах, че ще имам очила! Ще си направя други. Мисля, че и стъкларят само това чака — да има възможност да придобие повече опит. Стига да има нужните сечива, за да шлифова лещите. А колкото до парчета стъкло — при него е пълно.

Докато бродехме, търсейки изхода, изведнъж, както стояхме посред една стая, по лицето ми се плъзна милувка от невидима ръка, а в същото време в тази и в съседната стая се разнесе вопъл — нито на човек, нито на животно, — сякаш някакъв призрак бродеше от стая в стая. Трябваше да съм подготвен за изненадите, които можеше да ни поднесе библиотеката, но отново се ужасих и отскочих назад. И Уилям трябва да бе усетил същото, което усетих и аз, защото почна да опипва бузата си, после вдигна високо светилника и се заоглежда.

Вдигна ръка, огледа пламъка, който загоря по-силно, после наплюнчи пръст и го изправи пред себе си.

— Ясно — рече той и ми показа две точки на две срещуположни стени, на височина колкото човешки бой.

Там имаше две тесни бойници; щом доближеше ръка, човек усещаше полъха на идващия отвън студен въздух. Доближеше ли ухо, чуваше шумолене, сякаш навън духаше вятър.

— Библиотеката има и система за проветряване — поясни Уилям, — иначе особено през лятото тук няма да може да се диша. Освен това през тези бойници прониква и достатъчно влага, та пергаментите да не изсъхнат. Но предвидливостта на строителите на библиотеката не се е ограничила дотук. Те са разположили бойниците под определени ъгли, та когато нощем излезе вятър, повеите, проникващи през тези отвори, да се кръстосат с повеите, проникващи през другите отвори, да се преплитат в свързаните една с друга стаи, като пораждат звуците, които чухме. А тези звуци заедно с огледалата и тревите плашат още повече хората, които подобно на нас са влезли тук, без да познават добре мястото. Нали и ние, макар и за миг, си рекохме, че усещаме по лицата си дъха на призраци. Усетихме ги едва сега, защото сега е задухал вятър. И така, разкрихме още една тайна. Но въпреки това все още не знаем откъде да минем, за да излезем!

Докато си говорехме, бродехме наслуки, бяхме объркани, престанахме да четем надписите, които ни се струваха еднакви. Излязохме в още една седмоъгълна зала, обиколихме съседните стаи, не намерихме никакъв изход. Върнахме се обратно, вървяхме почти час, като се отказахме да разберем къде се намираме. По едно време Уилям реши, че няма смисъл, че не ни остава друго, освен да легнем да поспим някъде и да се надяваме, че Малахий ще ни открие на следния ден. Но докато се вайкахме за нещастния край на нашето смело начинание, изведнъж се озовахме в залата, откъдето започваше стълбата. Благодарихме горещо на Бога и слязохме с радостни сърца.

Като слязохме в кухнята, хукнахме към пещта, влязохме в коридора на костницата и аз се заклевам, че смъртните гримаси на черепите ми се сториха като усмивки на скъпи мен люде. Влязохме в църквата и излязохме през северната врата; после приседнахме доволни върху каменните плочи на гробовете. Чистият нощен въздух ми се стори като божествен балсам. Звездите блещукаха над нас, виденията в библиотеката ми се сториха като далечен сън.

— Колко е хубав този свят, колко са грозни лабиринтите! — възкликнах с облекчение.

— Колко хубав щеше да е този свят, ако имаше някакво правило, за да обикаляме из лабиринтите — отвърна моят учител.

— Колко ли е часът? — запитах аз.

— Изгубил съм всякаква представа за времето. Но ще бъде добре да сме си в килиите, преди да удари часът за утреня.

Тръгнахме покрай лявата стена на църквата, минахме край портала (извърнах глава, за да не гледам старците от Апокалипсиса (super thronos viginti quatuor), после прекосихме вътрешния двор, за да влезем в дома за поклонници.

При входа на постройката се натъкнахме на абата, който ни изгледа строго.

— Цяла нощ ви търся — рече той на Уилям. — Нямаше ви в килията, не бяхте и в църквата…

— Бяхме тръгнали по една следа… — отвърна неопределено Уилям, който явно бе смутен.

Абатът го изгледа продължително, после изрече бавно, със суров глас:

— Потърсих ви веднага след повечерие. Беренгарий не беше в хора.

— Какво говорите! — възкликна с насмешка Уилям. Той разбра кой е бил в скриптория.

— Не беше в хора за повечерие — повтори абатът, — не беше и в килията си. Скоро ще удари часът за утреня, ще видим дали ще се появи. Не се ли появи, боя се, че е станало още едно нещастие.

Беренгарий не се яви на утреня.

(обратно) (обратно)

ДЕН ТРЕТИ

Ден трети ОТ ИЗОБРАЗИТЕЛНИ ДО ПЪРВИЯ ЧАС

Когато в килията на изчезналия Беренгарий намират прогизнало в кръв парче плат. И нищо повече

Докато пиша, чувствам същата умора, която усещах онази нощ или по-точно — онази сутрин. Какво да кажа? След службата абатът разпрати повечето монаси, които се бяха разтревожили, да търсят навсякъде; но резултат нямаше.

Към изобразителни един монах, който се ровеше в килията на Беренгарий, намери под сламеника му прогизнало от кръв парче бяло платно. Показаха го на абата, който рече, че трябва да е станало най-лошото. Това стана в присъствието на Хорхе, който, след като чу, рече:

— Кръв ли? — сякаш му се струваше невероятно. Уведомиха и Алинардо, който поклати глава и рече:

— Не, не, при третата тръба смъртта ще бъде причинена от вода…

Уилям погледна парчето плат и отсъди:

— Сега всичко е ясно.

— Щом е така, къде е Беренгарий? — попитаха всички.

— Не знам — отвърна той.

Аймаро го чу, погледна към небета и прошепна на Пиетро от Сант Албано:

— Такива са англичаните.

Когато наближи първият час и слънцето изгря, пратиха слуги да огледат целия склон под стените. Върнаха се към третия час, не бяха открили нищо.

Уилям каза, че е сторено всичко, което е трябвало да се направи. Налагаше се да изчакаме. Той отиде в ковачницата и разговаря продължително с майстора стъклар Никола.

Седнах в църквата до централния портал, слушах литургиите. Така и заспах и спах дълго, защото май младите се нуждаят от сън повече от старците, които вече са спали толкова много и се готвят за вечния сън.

(обратно)

Ден трети ТРЕТИ ЧАС

Когато в скриптория Адсон размишлява за историята на своя орден и за съдбата на книгите

Когато излязох от църквата, вече не се чувствах толкова изморен, но главата ми беше замаяна, защото тялото се радва на добър покой единствено през нощта. Качих се в скриптория, поисках разрешение от Малахий и почнах да прелиствам каталога. И докато оглеждах разсеяно листовете, които обръщах, наблюдавах монасите.

Останах поразен от спокойствието и смирението, с което се занимаваха със своите задължения, сякаш не търсеха един техен събрат с такава тревога из целия манастир, сякаш други двама техни събратя не бяха загинали при ужасни обстоятелства. Ето, рекох си аз, доказателство за величието на нашия орден; в течение на векове мъже като тези са посрещали нашествията на варварските орди, били са свидетели на опустошаването на манастирите си, на огнената разруха на царства и въпреки това са продължили да обичат пергаментите и мастилата, продължавали са да четат, мълвейки думи, предавани от векове, които те предаваха за идните векове. Те бяха продължили да четат и да преписват и при наближаването на хилядолетието; защо да не продължават да вършат същото и сега?

Предния ден Бенций каза, че е готов да извърши и грях, стига да може да се добере до някоя рядка книга. Той не лъжеше, не се шегуваше. Разбира се, монахът би трябвало да почита книгите със смирение, да им желае доброто, а не да прославя собственото си любопитство; но стремежът към познанието е лъст за монасите, така както прелюбодеянието е изкушение за миряните, а ламтежът за богатство — за бялото духовенство.

Прелистих каталога и през очите ми заигра поредица от тайнствени заглавия: „Quinti Sereni de medicamentis“, „Phaenomena“, „Liber Aesopi de natura animalium“, „Liber Aethici peronymi de cosmographia“, „Libri tres quos Arculphus episcopus Adamnano escipiente de locis sanctis ultramarinis designavit conscribendos“, „Libellus Q. lulii Hilarionis de origine mundi“, „Solini Polyhistor de situ orbis terrarum et mirabilibus“, „Almagestus“…149. Не се учудих, че над библиотеката витае тайната на престъпленията. За тези, посветили се на писането люде библиотеката означаваше небесния Ерусалим и в същото време и един подземен свят, на границата между непознатата земя и царството на мъртвите. Те бяха подвластни на библиотеката, на това, което тя им обещаваше, и на това, което им забраняваше. Живееха с нея, за нея и може би против нея, с греховната надежда, че един ден ще съумеят да разкрият всичките й тайни. Защо да не се изложат и на смъртна опасност, за да задоволят любознателния си ум, или пък да прибягнат до убийство, за да попречат някому да стигне до ревниво съхранявана от тях тайна?

Да, това бяха изкушения, надменни пориви на ума. Колко по-различен бе монахът преписван, такъв, какъвто си го е представял светецът, основал нашия орден, способен да преписва, без да разбира, изоставен на волята Божия, пишещ, защото е молещ се, и молещ се, защото е пишещ. Защо вече не беше така? Ох, та това не беше единственото, в което се бе изродил нашият орден! Беше станал прекомерно могъщ, абатите съперничеха на кралете, нима Абон не беше пример за монарх, който със самочувствието на монарх се стремеше да уреди споровете между монарси? Пък и знанието, което бе натрупано в манастирите, сега бе използвано като разменна стока, повод за надменност, хвалба и белег за престиж; нашите абати се хвалеха с изрисуваните си с миниатюри кодекси, така както рицарите се хвалеха със своите доспехи и знамена… Още повече че (какво безумие!) нашите манастири се бяха лишили и от първенството на знанието; сега в школите при катедрите, градските сдружения, университетите се преписваха книги — може би повече и по-добре от нас — и се съставяха нови, и навярно тук се криеше причината за бедите.

Манастирът, в който се намирах, бе може би единственият, който можеше да се похвали с превъзходното си производство и възпроизводство на знания. Но именно поради това тукашните монаси не се задоволяваха вече със святото занимание да преписват, а подтиквани от стремежа към нови неща, искаха да откриват нови допълнения към природата. В същия момент долових смътно (днес, когато съм побелял, на възраст и с опит, съзнавам това много добре), че постъпвайки така, те подронваха собственото си превъзходство. Защото, ако новите знания, които те искаха да произведат, излезеха свободно от тези стени, това свято място нямаше да се различава по нищо от школата при някоя катедра или от градските университети. А като оставаха скрити, те запазваха непокътнати своя престиж и сила, не биваха разяждани от диспути, от надменността на тези, които искат да прекарат през ситото на одобрението или отрицанието всяка тайна, всяко величие. Именно затова — рекох си аз — библиотеката е забулена в мълчание и мрак; тя е хранилище на знания, но тя може да запази тези знания непокътнати само ако не позволява те да стигат до когото и да било, включително и до самите монаси. Знанието не е като монетата, която остава физически непокътната дори и когато минава през най-долни сделки; то прилича по-скоро на прекрасно одеяние, което се похабява при употреба и показване. Нима не става така и с книгата, чиито страници се разкъсват, а мастилата и позлатата избледняват, щом до нея се докоснат повече ръце? Ето, недалеч от мен Пачифико от Тиволи прелистваше някакъв старинен том, чиито страници бяха залепнали една в друга от влагата. За да прелиства книгата, той навлажняваше с език палеца и показалеца си и при всеки допир със слюнката му листовете губеха якост; разтварянето им означаваше огъване, излагане на неумолимото въздействие на въздуха и праха: те щяха да разяждат тънките жилки, на които пергаментът се набраздяваше при сгъването, щяха да доведат до нови натрупвания на мухъл там, където слюнката смекчаваше, но и отслабваше крайчеца на листа. Този изблик на прекомерна обич, породена от желание за усвояване и от любознателност, щеше да предразположи книгата за болестта, на която бе съдено да я убие, така както прекомерната нежност размеква воина и го прави негоден.

Какво трябваше да се направи? Да престанем да четем и само да пазим? Бяха ли оправдани моите опасения? Какво би казал моят учител?

Недалеч видях миниатюриста Магнус от Йона, който току-що бе престанал да търка своя пергаментов лист с пемза и го омекотяваше с тебешир, за да може след това да го изглади. До него Рабано от Толедо бе закрепил пергаментовия лист на масата, а по двете му страни бе нанесъл едва забележими дупчици, между които чертаеше с тънко металическо стило едва забележими хоризонтални линии. След малко двата листа щяха да се изпълнят с багри и форми, страницата щеше да заприлича на мощехранителница, щеше да заблести от скъпоценни камъни, инкрустирани в старателно нанесеното след това писмо. Тези двама събратя, рекох си аз, изживяват райските си мигове тук, на земята. Те създаваха нови книги, подобни на тези, които щяха да бъдат унищожени от неумолимия ход на времето… Значи библиотеката не можеше да бъде застрашена от никаква земна сила, значи тя беше нещо живо… Но щом живее, защо да не рискува и се открие за познанието? Дали Бенций искаше именно това? Това ли бе желал и Венанций?

Обърках се и се изплаших от собствените си мисли. Може би те не подхождаха на послушник, длъжен да съблюдава старателно и смирено правилата през годините, които му бяха отредени за живот — нещо, което продължих да спазвам и по-късно, без да си задавам други въпроси, докато светът около мен затъваше все по-дълбоко в истински въртоп от кръв и безумство.

Дойде време за утринната закуска и аз отидох в кухнята; бях се сприятелил с готвачите и те ми дадоха от най-вкусните гозби.

(обратно)

Ден трети ШЕСТИ ЧАС

Когато Салваторе се доверява на Адсон; разказът му не може да бъде предаден накратко, но поражда у Адсон много тревожни размисли

Докато се хранех, зърнах в един ъгъл Салваторе; очевидно той се беше сдобрил с готвача и ядеше с явно удоволствие печено овче месо. Ядеше така, сякаш цял живот не бе ял нищо, не изпускаше нито троха и като че ли непрекъснато благодареше на Бога за това изключително събитие.

Той ми намигна и ми поясни на чудноватия си език, че бързал да се наяде за всичките години, през които бил гладувал. Поразпитах го. Последва разказ за мъчителното му детство в едно село с лош климат, с чести дъждове, където нивята гниели, а въздухът бил изпълнен с ужасна смрад. Както разбрах от думите му, сполетявали ги непрекъснати наводнения, нивята оставали без бразди, от крина засято зърно добивали само една шеста от него, а от това количество — нищо. И синьорите, и те били бледи като бедняците, въпреки че — рече Салваторе — умирали повече бедняци, отколкото господари, може би (ухили се той) защото бедняците са по-многобройни. Една шеста от крина струвала петнайсет солди, една крина — шейсет солди, проповедниците оповестявали, че настъпва краят на света, но родителите и дядовците на Салваторе помнели, че същото ставало и преди, та били стигнали до заключението, че на тоя свят все му идвал краят. А когато изяли всички измрели птици и всички животни, които успели да хванат, из селото се заговорило, че някои били почнали да изравят и мъртъвците. Салваторе обясняваше много изкусно, сякаш беше комедиант, как постъпвали тези гадни люде, дето ровели с ръце из гробищата още на следния ден след някое погребение. „Ам!“ — казваше той и отхапваше от овчето месо, но аз виждах на лицето му гримасата на обезумелия от глад човек, който изяжда трупа. При това, като не се задоволявали да се ровят из осветената земя, някои — те били по-лоши от другите — подобно на пладнешки разбойници се притайвали в гората и се нахвърляли върху пътниците. „Шат!“ — казваше Салваторе, заколвали ги с нож и „Ам!“ А най-лошите измежду най-лошите примамвали децата кога с яйце, кога с ябълка и ги изяждали, но — поясни сериозно Салваторе — преди това ги изпичали. Разказа за някакъв мъж, който дошъл в селото и започнал да продава евтино печено месо, хората просто не можели да се поберат от радост при този късмет, но после свещеникът им казал, че това било човешко месо, и мъжът бил разкъсан на парчета от ожесточилата се тълпа. Но още същата нощ един селянин отишъл на гробището, изровил трупа на убития и ял от месото на тоя човекоядец, а когато селяните го разкрили, и него осъдили на смърт.

Но разказът на Салваторе не приключи с тази случка. Малко несвързано, принуждавайки ме да си припомня малкото думи, които знаех от провансалски и от италианските диалекти, той ми разказа как избягал от родното си село и тръгнал да скита по света. Чрез историята му аз го отъждествих с мнозина, с които се бях запознал или срещнал по време на моето пътуване, с него отъждествявам сега и мнозина други, които срещнах по-късно; затова не съм сигурен дали след толкова време не му приписвам чужди приключения и престъпления, извършени преди и след него и които сега в изнурения ми ум се уеднаквяват и сливат в един-единствен образ именно под въздействието на въображението, което, като съчетава представата за златото с представата за планина, съумява да очертае представата за една планина от злато.

Често по време на нашето пътуване чувах Уилям да споменава за простите хорица, понятие, което някои негови събратя употребяваха, имайки предвид не само народа, но и неуките. Това понятие ми се струваше винаги доста общо, тъй като в италианските градове срещах търговци и занаятчии, които не бяха духовни лица, но не бяха неуки, въпреки че за да изразят своите познания, ползваха говоримия народен език. Ще добавя, че и някои от тираните, които по това време управляваха полуострова, нямаха познания по теология, медицина, логика или латински език, но не бяха нито прости, нито невежи. Затова си мисля, че дори и моят учител, когато споменаваше думата „прости“ хора, използваше едно опростителско понятие. Ала Салваторе несъмнено беше прост човек, беше със селски произход, от край, страдал векове наред от глад и от насилията на феодалите. Беше прост, но не беше глупак. Стремеше се към друг, различен свят, който — според това, което ми разказа — по времето, когато избягал от вкъщи — си представял като приказната страна Куканя150, където от дърветата капе мед, а по тях растат цели пити кашкавал и ароматни наденици.

Подтикван от тази надежда, почти отказвайки се да приеме този свят като залята от сълзи долина, в която (както са ме учили) и неправдата е предопределена от провидението, за да поддържа равновесието на нещата, та това намерение често ни убягва, Салваторе странствал из различни краища; от родното Монферато се запътил към Лигурия, а после по-нататък — от Прованс към земите на краля на Франция.

Салваторе бродел по света, просел, крадял, преструвал се на болен, от време на време постъпвал на служба при някой феодал, после отново хващал гората или тръгвал по пътищата. От неговия разказ разбрах, че се е присъединявал към онези банди от скитници, които по-късно ставаха все по-многобройни и странстваха из Европа: лъжемонаси, шарлатани, измамници, лъжци, дрипльовци и просяци, прокажени и сакати, скитници, певци разказвачи на истории, бездомни клирици, бродещи студенти, мошеници, жонгльори, осакатени наемници, скитници евреи, избягали от неверниците с разбита душа, луди, бегълци, преследвани от властта, злосторници с отрязани уши, содомити и заедно с тях амбулантни занаятчии, тъкачи, казанджии, столари, точилари, кошничари, зидари и с тях какви ли не други негодници — мошеници, хитреци, изнудвани, вероломници, негодяи, бродяги, хаймани, скитници, изроди, просяци, каноници и свещеници, занимаващи се със симония и измами, хора, които живееха за сметка на чуждото лековерие — фалшификатори на папски були и печати, продавачи на индулгенции, лъжепаралитици, които се просваха пред вратите на църквите, скитници, избягали от манастирите, продавачи на мощи, на прошки, гадатели и хироманти, магьосници, лечители, лъжепросещи, всякакви развратници, покваряващи монахини и девойки с измама и насилие, люде, преструващи се, че боледуват от хидропизия, епилепсия, хемороиди, подагра и язви, както и от тиха лудост. Имаше и такива, дето си мажеха телесата с разни мазила, та да личи, че уж страдат от неизлечими язви, други си пълнеха устата с кървавочервена смес, за да симулират белодробни кръвоизливи, разни измамници се преструваха на сакати, ходеха с тояги, без да имат нужда от тях, преструваха се, че са болни от епилепсия или че имат краста, отоци и какви ли не възпаления, като си слагаха превръзки, мажеха сее шафран, слагаха на ръцете си вериги, ходеха с превързани глави, промъкваха се с вонята си в църквите или изведнъж почваха да се гърчат по площадите с пяна на уста, или пък от ноздрите им рукваше кръв, направена от сок от къпини и киновар; правеха това, за да изпросят храна или пари от боязливите люде, които си припомняха подканите на светите отци за милостиня: раздели хляба си с гладния, заведи в дома си тоя, дето е без подслон, да навестим Христос, да приемем Христос, да облечем Христос, защото милостинята ни пречиства от греховете, така както водата пречиства огъня.

И след събитията, за които разказвам, край Дунава продължих да срещам и все още се сблъсквам с мнозина от тия шарлатани, които си имаха свои наименования и бяха разделени на пълчища също като демоните: скопци, окаляни, архиатри, смирени бедняци, белязани, мощехранители, кръстоносци, набрашнени, дрипльовци, щръкльовци, бесовци, епилептици, измамници, лъжепоклонници.

Приличаха на тиня, стичаща се по пътеките на нашия свят, а между тях се промъкваха и добронамерени проповедници, и еретици, търсещи нови жертви, и такива, дето раздухваха крамоли. Именно папа Йоан, който продължаваше да се бои от движенията на простите хорица, проповядващи и водещи беден живот, се нахвърли срещу просещите проповедници, които според него развявали хоругви с изобразени на тях фигури и така привличали любопитните, проповядвали и прибирали пари с измама. Прав ли беше този покварен папа, който се занимаваше със симония, като приравняваше просещите монаси, проповядващи беден живот, с тия банди от бедняци и разбойници? По онова време, след като бях попътувал из италианския полуостров, се бях съвсем объркал; бях чул за монасите от Алтопашо, които проповядвали и заплашвали с отлъчване от църквата, обещавали индулгенции, опрощавали грабежи и братоубийства, убийства и лъжесвидетелства срещу заплащане, намеквали, че в тяхната болница на ден се отслужвали до стотина литургии, за което събирали дарения, а освен това твърдели, че издържали със средствата си двеста бедни девойки. Бях чул и за брат Паоло Дзопо, който живеел като отшелник в гората край Риети и се хвалел как лично Светият дух му бил разкрил, че плътското удоволствие не било грях; така прелъстявал жертвите си, като ги наричал сестри, принуждавал ги да се самобичуват голи и да се просват на земята пет пъти, разперени като кръст, преди да представи жертвата си на Бога и да иска от тях онова, което наричал целувката на помирението. Но дали беше истина? И какво ли свързваше тези отшелници, които твърдяха, че са осенени от духа Божи, с водещите беден живот монаси, които бродеха по пътищата на полуострова и наистина се покайваха и бяха ненавиждани от духовенството и епископите, чиито пороци и алчност бичуваха?

От разказа на Салваторе и от онова, което вече знаех от опит, тези различия сякаш се изглаждаха, едното напомняше другото. Понякога Салваторе ми заприличваше на някой от ония сакати просяци от Тюрен, за които се разказва в баснята, дето щом наближили чудодейните мощи на свети Мартин, хукнали да бягат, защото се страхували, че светията ще ги изцери и ще ги лиши от източника им на доходи, а светията взел, че ги изцерил най-безжалостно, преди да стигнат границата; вдъхнал живот на сакатите им крайници и така ги наказал за техните злодеяния. Но от време на време звероподобната мутра на монаха просто засияваше от нежност, това ставаше, когато ми разказваше как, живеейки сред тези банди, му се случвало да чуе словата на проповедници францисканци, и те бродещи като него, и разбрал, че не трябвало да приема бедния и скитнически живот, който водел, като някаква зловеща неизбежност, а като начин за пречистваща всеотдайност; така станал член на разни секти и групи, отдали се на покаяние, чиито названия произнасяше изкълчено, като излагаше доста смътно техните учения. Заключих, че сигурно е срещал патарени и валденси151, а може би и катари152, арнолдисти и хумилиати153, че бродейки по света, се е прехвърлял от една група в друга, като постепенно започнал да смята скитничеството си за мисия и да върши в името на Бога онова, което дотогава е правел за стомаха си.

Ала как, докога? Доколкото разбрах, преди около трийсетина години той отишъл в един манастир на минорити в Тоскана и там облякъл расото на францисканците, но без да постъпи в техния орден. И май че там понаучил малкото латински думи, които употребяваше, като ги смесваше с думи от всички места, където той, клетият безотечественик, бе стъпвал, с думи, дето бе научил от всичките си другари по скитничество, с които се бе срещал — от наемниците от моите краища до далматинските богомили. Там се отдал на покаяние („покаятелствувайте се“, повтаряше той и очите му горяха и отново чух израза, който бе събудил любопитството на Уилям), но доколкото разбрах, и миноритите, при които живеел, били с твърде объркани схващания, защото веднъж, като се разгневили на каноника от съседната църква, когото обвинили в грабежи и други низости, нахлули в дома му и го търколили по стълбите; грешникът умрял, а те разграбили църквата. Поради това епископът пратил войници, монасите се пръснали кой накъдето види и Салваторе доста скитал, вече из Северна Италия, с една банда просещи монаси, или по-точно просещи минорити, несъблюдаващи ни ред, ни закони.

Оттам се прехвърлил някъде край Тулуза, където се забъркал в друга история, разпален от разказите за големите подвизи на кръстоносците. Един ден разни овчари и бедняци — били безброй — се събрали и решили да прекосят морето и да се сражават срещу враговете на вярата. Нарекли ги пастирчетата. Всъщност те искали да избягат от прокълнатите си краища. Имали двамина водачи, които успели да ги надъхат с какви ли не лъжеучения; единият бил свещеник, изгонен от църквата заради непристойното си поведение, а другият — монах вероотстъпник от ордена на свети Бенедикт. Двамата успели да заблудят до такава степен всичките тия нещастници, че те се стичали на тълпи след тях; имало и шестнайсетгодишни момчетии, тръгнали против волята на родителите си, грабнали по една торба и една тояга, без пукната пара, оставили нивите си, следвали ги като стадо, били се насъбрали сума ти хора. За тях вече нямало ни разум, ни закон, за тях имали значение само силата и техните желания. Били като пияни, загдето били заедно, най-сетне свободни, подтиквани от смътната надежда за някаква обетована земя. Минавали през градове и села и грабели каквото им падне, а когато задържали някои от тях, те нападали затворите и ги освобождавали. Когато влезли в парижката крепост, за да освободят неколцина свои другари, затворени по заповед на синьорите, началникът на стражата се опитал да окаже съпротива, те се нахвърлили върху него, бутнали го от стълбата на крепостта и разбили вратите на затвора. После се струпали, готови да се сражават, в ливадите край Сен Жермен. Но никой не се осмелил да се опълчи против тях и те напуснали Париж, като се запътили към Аквитания. По пътя си избивали всички срещнати евреи и разграбвали тяхното имущество…

— Защо именно евреите? — запитах Салваторе.

А той ми отвърна:

— А защо не? — И поясни, че откакто се помнел, чувал проповедниците да втълпяват на хората, че евреите били врагове на християнството и трупали богатствата, до които те не можели да се доберат. Попитах го дали не е вярно обратното — че ако някой трупа богатства, това са синьорите и епископите, които събират десятък и други данъци, и че следователно пастирчетата не са се борили против истинските си врагове. А той ми отвърна, че когато истинските врагове са твърде силни, човек трябва да си избере по-слаби врагове. Аз пък си рекох, че именно поради това простите хора биват наричани прости. Само силните са винаги наясно кои са истинските им врагове. Синьорите не желаели пастирчетата да застрашават техните богатства и за тях било истинско щастие, дето водачите внушавали на пастирчетата, че евреите притежавали големи богатства.

Попитах го кой е съумял да внуши на тълпите, че трябва да нападат евреите. Салваторе не си спомняше. Според мен, когато се съберат толкова много хора, за да следват едно обещание, и настояват да получат нещо веднага, никога не можеш да знаеш кой за какво ги насъсква. Помислих си, че техните водачи са били възпитавани в манастирите и епископските школи, че са говорели на езика на синьорите, въпреки че после говорели на пастирчетата така, че те да могат да ги разберат. А пастирчетата не са знаели къде е папата, но са знаели къде са евреите. И така, те обсадили една висока и яка кула на френския крал, където изплашените евреи се били приютили. Евреите, които излезли на стените на кулата, се бранели смело и отчаяно, като хвърляли дърва и камъни. Но пастирчетата подпалили вратата на кулата, като измъчвали обсадените евреи с дим и огън. И понеже нямало как да се спасят, евреите предпочели да се самоизбият, вместо да загинат от ръцете на необразованите; затова помолили един от техните, който изглеждал най-смел, да ги убие с меч. Той се съгласил и избил близо петстотин души. После излязъл от крепостта с децата на евреите и поискал да се покръсти. Но пастирчетата му рекли: хубава работа, ти изкла толкова хора от твоите, а сега искаш да се покръстиш; разкъсали го на парчета, но пощадили децата и ги покръстили. После тръгнали към Каркасон, като по пътя извършили много кланета и грабежи. Тогава френският крал разбрал, че те започнали да прекаляват, и заповядал да им бъде оказвана съпротива във всеки град, през който минат, дори наредил да защитават и евреите, сякаш са негови хора…

Но защо именно в този момент френският крал започнал да се грижи толкова за евреите? Може би защото почнал да се бои от това, което тези пастирчета биха могли да извършат в цялото кралство, или че техният брой ще се умножи прекомерно. И ето, изведнъж почнал да се безпокои за евреите — било защото евреите били полезни за търговията на кралството, било защото сега се налагало пастирчетата да бъдат изтребени; та затова всички християни трябвало да започнат да се възмущават от техните престъпления. Но мнозина християни не се подчинили на краля; те били убедени, че евреите не трябвало да бъдат защитавани, защото винаги били смятани за врагове на християнската вяра. В много градове по-бедните хорица, които вземали назаем пари под лихва от евреите, сега се радвали, че пастирчетата ги наказвали за натрупаните богатства. Тогава кралят издал заповед, че всеки, който подпомага пастирчетата, ще бъде осъден на смърт. Събрал многобройна войска и ги нападнал; мнозина от тях били убити, други успели да избягат и се изпокрили в горите, където измрели от глад. Скоро всички били изтребени. Кралският наместник ги изловил и почнал да ги беси по двайсет-трийсет души наведнъж на най-големите дървета, та труповете им да служат за назидание и никой да не се осмелява да смущава мира в кралството.

Странното беше, че Салваторе ми разказа тази история, сякаш ставаше дума за добродетелно начинание. Той продължаваше да вярва, че пастирчетата искали да завоюват Божия гроб и да го освободят от неверниците; не можах да го убедя, че това прекрасно дело е било извършено още по времето на Петър Пустинника154 и свети Бернар, и по времето на френския крал Луи Свети155. Така или иначе, Салваторе не стигнал до земите на неверниците, защото се наложило да се измъкне колкото е възможно по-скоро от френска земя. Каза ми, че отишъл в областта Новара, но разказът му за случилото се по-нататък бе твърде смътен. Най-сетне стигнал в Казале, където намерил убежище в манастира на миноритите (мисля, че именно тук срещнал Ремиджо); по това време мнозина минорити били преследвани от папата, затова често сменяли расото си и за да не бъдат изгорени на кладите, търсели убежище в манастирите на другите ордени. Понеже придобил ловкост и умение за редица работи (които вършел и с нечестиви цели, докато скитал насам-нататък, и за прослава на Господа, когато бродел от обич към Христа), Салваторе веднага бил назначен от ключаря за негов помощник. Именно затова живеел тук от толкова години, без да го е еня за богатствата на ордена, но пък полагал много големи грижи за избата и складовете, радвал се на пълната свобода да яде, без да трябва да краде, и да възхвалява Бога, без да бъде изгорен на кладата.

Ето какво ми разказа той, докато се хранехме, а аз се питах какво измисляше и какво премълчаваше.

Оглеждах го с любопитство, но не заради необичайните му преживявания, а защото си мислех, че всичко, което бе преживял, е чудесен синтез на толкова много събития и движения в тогавашна Италия, които я правеха и интересна, и неразгадаема.

Какво излезе на преден план от тези приказки? Образът на човек с бурен живот, способен да убие себеподобния си, без да си дава сметка за извършеното от него престъпление. И въпреки че по онова време всяко нарушение на Божия закон ми се струваше равнозначно на всяко друго нарушение, започнах да проумявам някои от явленията, за които ми разказваха; разбирах, че клането, което беше в състояние да извърши почти изпаднала в екстаз тълпа, която бърка законите на нечестивия със законите на Господа, е едно, а личното престъпление, извършено хладнокръвно, безмълвно и с хитрост — друго. И не мислех, че Салваторе е могъл да се опетни с подобно престъпление.

От друга страна, исках да си изясня някои от нещата, за които намекна абатът, преследваше ме мисълта за брат Долчино, за когото не знаех почти нищо. А ми се струваше, че призракът му витаеше над много от разговорите, на които бях свидетел през предните два дни.

Затова го запитах внезапно:

— Срещал ли си по време на твоите странствания брат Долчино?

Реакцията на Салваторе бе необичайна. Облещи очи — ако изобщо за него можеше да се каже подобно нещо, нали очите му бяха винаги опулени, — прекръсти се няколко пъти, измърмори някакви неясни думи на език, който изобщо не можах да разбера. Но ми се стори, че отричаше. До този момент ме гледаше със симпатия, бих казал приятелски. Но сега ме изгледа почти с ненавист. После измисли някакъв повод и излезе.

Не можех повече да се владея. Кой беше този монах, че внушаваше такъв ужас у всекиго, който чуваше името му? Реших, че нямаше да изтрая много, без да задоволя любопитството си. Изведнъж ми мина през ума: Убертино! Той бе споменал това име още първата вечер, когато го срещнахме, той знаеше всичко за светлите и тъмните дела на монасите, за просещите монаси и разни други сбирщини през последните години. Къде ли можех да го намеря по това време? Сигурно беше в църквата, отдаден на молитва. Нататък се и запътих, тъй като в момента нямах друга работа.

Но не го намерих, нещо повече, намерих го чак вечерта. И така любопитството ми остана незадоволено, а в това време станаха други събития, за които се налага да разказвам.

(обратно)

Ден трети ДЕВЕТИ ЧАС

Когато Уилям говори на Адсон за голямата еретическа река, за ролята на нисшите в църквата, за съмненията си по отношение на възможността да се знаят всеобщите закони и почти случайно обяснява как е разчел магическите знаци, оставени от Венанций

Заварих Уилям в ковачницата; работеше заедно с Никола и вниманието на двамата беше погълнато от техните занимания. Бяха наредили на тезгяха голям брой малки стъкла, вероятно приготвени, за да бъдат сглобени за голям прозорец, и с разни сечива им бяха придали желаната дебелина. Уилям ги изпробваше, като ги поставяше пред очите си. А Никола упътваше ковачите как да направят рамките, в които след това трябваше да се поставят най-подходящите стъкла.

Уилям мърмореше; беше ядосан, защото засега лещите, които най подхождаха за очите му, имаха изумруден цвят, и разправяше, че не желаел, гледайки през тях, пергаментите да му се виждат като ливади. Никола отиде да надзирава ковачите. Докато Уилям се занимаваше със своите стъкълца, аз му разказах за разговора си със Салваторе.

— Този човек е имал какви ли не преживелици — рече той. — Може би наистина е бил с хората на Долчино. Този манастир е същински микрокосмос; а когато пристигнат пратениците на Йоан XXII и Микеле Чезена, ще бъдем в пълен състав.

— Учителю — казах аз, — вече нищо не разбирам.

— Какво по-точно, Адсон?

— Най-напред за различията между еретическите движения. Но за това ще ви питам по-късно. Сега ме занимава самата същност на различието. Останах с впечатлението, че когато разговаряхте с Убертино, вие се опитвахте да му докажете, че всички, и светиите, и еретиците, са еднакви. А когато разговаряхте с абата, вие се стремяхте да му обясните различията между еретическите движения и между еретиците и ортодоксалните. Или с една дума, вие укорявахте Убертино, загдето смята за различни тези, които в края на краищата са еднакви, а абата — загдето смята за еднакви тези, които всъщност са различни.

Уилям остави за миг лещите на тезгяха.

— Драги ми Адсон — рече той, — нека се опитаме да набележим някои различия, като при това изходим от становището на парижките школи. И така, там твърдят, че всички хора имат еднаква субстанциална форма; така ли е, или греша?

— Разбира се — отвърнах аз, като се гордеех с моите знания. — Те са животни, но рационални животни и характерната им особеност се състои в това, че могат да се смеят.

— Много добре. Ала Тома е различен от Бонавентура; Тома е дебел, докато Бонавентура е слаб, а може да се случи и така, че Угочоне да е лош, а Франциск — добър, Алдемар да е флегматичен, а Агилулф — жлъчен. Или не си съгласен?

— Така е, разбира се.

— Щом е така, значи между различните хора съществува пълно сходство, що се отнася до тяхната субстанциална форма, но те се различават по специфичните си свойства и външни отлики.

— Така е.

— Затова, казвайки на Убертино, че самата човешка природа със сложните си действия направлява както любовта към доброто, така и склонността към злото, аз се опитвам да убедя Убертино в идентичността на човешката природа. А когато твърдя пред абата, че между катарите и валденсите има разлика, аз поставям ударение върху техните специфични особености, И настоявам за това, защото се случва да пращат на кладите валденси, като им приписват свойствата, присъщи на катарите, и обратно. А когато бива изгарян човек, се изгаря индивидуалната му субстанция, унищожава се едно конкретно съществуване, само по себе си нужно, поне в очите на Бога, който го е поддържал. Не смяташ ли, че това основание е достатъчно, за да настоявам за различията?

— Да, учителю — отвърнах с възторг. — Сега разбрах защо говорите така и ценя мъдрата ви философия.

— Тя не е моя — отвърна Уилям, — пък и не знам дали е най-добрата. Важното е, че си разбрал. А сега да видим твоя втори въпрос.

— Там е работата — рекох аз, — че се смятам за пълен глупак. Вече не съм в състояние да отличавам свойствата, разграничаващи едни от други катарите, лионските бедняци, хумилиатите, бигардите, просяците, ломбардските бедняци, арноддистите, йоахимитите, апостолските братя, ломбардите, последователите на свободния дух и последователите на Луцифер. Какво да правя?

— Бедни ми Адсон — засмя се Уилям и ме потупа сърдечно по врата, — та ти имаш основание да мислиш така! Представи си, че през последните две столетия, а и преди това по света са минали повеи на недоволство, надежда и отчаяние, и то всички заедно… Или не, сравнението не ми се струва подходящо. Представи си една величествена пълноводна река, която тече на голямо разстояние, обградена от яки диги, и ти знаеш къде е реката, къде е дигата, къде е земята. Но на определено място реката — защото е текла продължително и е изминала прекалено дълъг път, и защото наближава морето, което пък поглъща всички реки — вече изгубва представа за себе си. Превръща се в собствената си делта. Може би от реката остава някакъв главен ръкав, но от нея се разклоняват много други ръкави, в различни посоки; някои отново се сливат и ти губиш представа кой откъде идва, понякога не можеш да разбереш кое все още е река, а кое вече е станало море…

— Ако съм разбрал правилно вашата алегория, реката е църквата, или царството на праведните, която наближава хилядолетието; при тази несигурност тя вече не издържа, появяват се истински пророци и лъжепророци и всичко върви към голямата равнина, където ще стане Армагедон…

— Нямах предвид точно това. Но все пак е вярно, че сред нас, францисканците, е все още жива мисълта за настъпването на трета ера и за пришествието на царството на Светия Дух. Не, аз по-скоро се стремях да ти обясня, че църквата, която в течение на векове е обединявала цялото общество, цялото християнско население, е станала много богата и пълноводна и като е повлякла със себе си и отпадъците от всички страни, през които е преминала, е загубила своята чистота. Всеки ръкав от делтата може да бъде сравнен с опит на реката да стигне колкото се може по-скоро до морето, тоест до момента на пречистването. Ала моята алегория не беше съвършена, с нея исках само да ти поясня, че когато реката започне да излиза от руслото си, еретичните разклонения и разклоненията на движенията за обновление стават много и се объркват. Към моята недостойна алегория би могъл да добавиш и образа на някой, който се опитва да възстанови насила дигите край реката, но не успява. И някои ръкави от делтата биват засипвани, други — отведени с изкуствени канали към реката, а трети биват оставяни да си текат, защото не е възможно да се обуздае всичко; пък и не е зле реката да се очисти от част от своята вода, ако иска да запази целостта си, ако иска да има свое, забележимо русло.

— Разбирам все по-малко.

— И аз. Не мога да говоря образно. Забрави тази приказка за реката. По-скоро опитай се да разбереш защо много от движенията, които ти спомена, са се появили най-малко преди двеста години и вече не съществуват, а други са възникнали неотдавна…

— Но стане ли дума за еретици, споменават всички тези движения.

— Прав си, но това е един от начините, по които се разпространява ереста, и един от начините за нейното премахване.

— Пак не разбирам.

— Господи, колко е трудно. Добре. Представи си, че ти си реформатор на нравите и си отишъл с неколцина приятели на някой планински връх, за да живеете в бедност. След известно време при теб ще започнат да се стичат мнозина, включително и от далечни краища, защото те смятат за пророк или за нов апостол, и ще станат твои последователи. За какво идват — заради теб или заради това, което проповядваш?

— Не знам, надявам се. Иначе защо им е да идват?

— Защото са чували от родителите си за други реформатори, разказвали са им легенди за повече или по-малко съвършени общности и си въобразяват, че твоята е като някоя от тях или някоя от онези е като твоята.

— Значи всяко движение получава в наследство рожбите на другите.

— Разбира се, защото към него се присъединяват най-вече простите хорица, които не притежават научни познания. И все пак движенията за реформиране на нравите възникват на различни места, по различен начин, проповядват различни учения. Така например често бъркат катарите с валденсите. А между тях има голяма разлика. Катарите мислеха, че светът е разделен на противостоящите сили на доброто и злото, изградиха църква, в която съвършените се отличаваха от обикновените вярващи, имаха си свои тайнства и обреди; бяха изградили много строга йерархия, почти като йерархията на нашата света църква майка, и нямаха ни най-малкото намерение да разрушат всички форми на власт. Това обяснява защо към катарите се присъединиха и хора с положение, богати люде, феодали. Те не възнамеряваха да преустроят света, защото смятаха, че борбата между доброто и злото не ще стихне никога. Докато валденсите (а заедно с тях и арнолдистите, и ломбардските бедняци) искаха да изградят друг, различен свят, основаващ се на идеала за бедност; затова те приемаха бедняците и живееха общо от плодовете на свят труд. Катарите отричаха тайнствата на църквата, докато валденсите отричат само устната изповед.

— Но защо тогава ги бъркат и говорят за тях като за един и същи бурен на злото?

— Нали ти казах. Това, което им вдъхва живот, ги довежда и до смърт. Към тях се стичат прости хорица, подбудени от други движения; те са убедени, че става дума за същото движение на бунт и надежда; те биват разгромявани от инквизиторите, които приписват на едните грешките на другите, а ако последователи на едно движение извършат някакво престъпление, това престъпление бива приписвано на всеки последовател на всяко друго движение. Поставяйки под един знаменател противоречащи си едно на друго учения, инквизиторите грешат, но те са прави, като използват грешките на другите, защото, ако, да речем, в някой град се зароди арнолдистко движение, към него се присъединяват и хора, които другаде биха могли да станат или са били катари или валденси. Апостолите на Долчино проповядваха духовниците и господарите да бъдат избивани; те извършиха много насилнически действия, докато валденсите и просещите монаси са противници на насилието. Ала аз съм уверен, че по време на Долчино към него са се присъединявали мнозина последователи на проповедите на просещите монаси или на валденсите. Адсон, простите хорица не могат да си избират ереста, те се вкопчват в този, който проповядва в техния край, в този, който минава през тяхното село или площад. А враговете им използват именно това. Да говориш на народа за една-единствена ерес, независимо че тя може да проповядва отказ от плътската наслада и едновременно с това да препоръчва плътското общуване, е много изгодно, защото така еретиците биват представяни като валмо от нечестиви противоречия, нарушаващо здравия разум.

— Значи те не са свързани помежду си; значи, че само благодарение на уловките на нечестивия някой човечец, който би искал да стане йоахимит или спиритуал, попада сред катарите или обратно. Така ли е?

— Не е така. Адсон, хайде да се опитаме да започнем отначало. Ала преди това искам да те уверя, че се опитвам да ти обясня нещо, без да съм уверен, че познавам свързаната с него истина. Според мен грешката е в това, дето вярваме, че най-напред се появява ереста, а едва после простите хорица попадат под нейно влияние (и се самоосъждат на вечно проклятие). А всъщност на първо място трябва да поставим условията на живот на простолюдието и след това — ереста.

— Как така?

— Ясно ти е какво е положението в християнския свят. Християните са едно голямо стадо, в което има и добри, и лоши овце, надзиравани от овчарските кучета — воините, или по-точно от светската власт, императора и благородниците, под ръководството на пастирите — духовниците, тълкувателите на словото Божие. Образът е ясен.

— Но не е верен. Пастирите се бият с кучетата, защото едните искат да обсебят правата на другите.

— Така е; именно това обърква същността на стадото. Както са се заловили да се разкъсват взаимно, кучетата и пастирите престават да се грижат за стадото. И една част остава извън него.

— Къде извън него?

— По периферията. Селяни, които не са селяни, защото не притежават земя или защото тази, която имат, не може да ги изхрани. Граждани, които не са граждани, защото не принадлежат нито към някой цех, нито към някакво сдружение; те са бедни хорица и стават плячка всекиму. Случвало ли ти се е да видиш в полето групи от прокажени?

— Да, веднъж видях група от сто души. Уродливи, със скапани, белезникави меса, с патерици, с подпухнали клепачи, с кървящи очи; не говореха, не викаха, а писукаха като мишки.

— За християните те са другите, ония, дето са извън стадото. Стадото ги мрази, те ненавиждат стадото. Те искат всички да загинем, да станем прокажени като тях.

— Да, спомням си някакъв разказ за крал Марк; той осъдил хубавицата Изолда и тъкмо заповядал да я качат на кладата, дошли прокажените и рекли на краля, че кладата е дребно наказание, че има и друго, по-тежко наказание. Викнали му: дай ни Изолда, нека принадлежи на всички ни, болестта възбужда нашите желания, дай я на твоите прокажени; виж, нашите дрипи лепнат по стенещите ни рани, а тя, която, докато седеше до теб, се наслаждаваше на скъпите си подплатени с кожа дрехи и на скъпоценностите, след като влезе в нашите бордеи и легне с нас, едва тогава ще осъзнае какво е сторила и ще има да плаче за тоя хубав огън от трънаци!

— Виждам, че ти, бенедиктинският послушник, си чел доста съмнителни неща — подметна Уилям; а аз се изчервих, защото знаех, че един послушник не бива да чете любовни романи. Но в Мелкската обител ние, юношите, ги предавахме един на друг и ги четяхме нощем на запалена свещ. — Няма значение — продължи Уилям, — ти разбра какво исках да ти кажа. Отритнатите прокажени биха искали да ни завлекат до един със себе си. Колкото повече ги отритват, толкова повече ще се озлобяват, а ти колкото повече гледаш на тях като на стадо лемури, които искат да те унищожат, толкова повече ще ги отритваш. Свети Франциск бе разбрал това и затова първото му решение бе да отиде сред прокажените. Християнският свят не може да бъде изменен, ако отритнатите не бъдат приобщени към него.

— Но вие имахте предвид други отритнати люде, нали еретическите движения не се състоят от прокажени.

— Стадото е като поредица от концентрични кръгове, чак до най-далечните му краища. Прокажените са знак за отритнатост изобщо. Свети Франциск го разбра. Той не искаше само да помогне на прокажените, защото в такъв случай начинанието му щеше да си остане една незначителна и безсилна проява на милосърдие. Той целеше да покаже друго. Нали знаеш за проповедта му сред птиците?

— Разбира се; чувал съм тази прекрасна история, възхищавал съм се на светията, наслаждаващ се на компанията на тези крехки твари — отвърнах пламенно.

— Тогава знай, че са ти разказвали нещо, което не отговаря на истината, нещо, което орденът днес иска да утвърди. Всъщност след като Франциск говорил на простолюдието и на градските управници и си дал сметка, че не го разбират, той тръгнал към гробището и започнал да проповядва на враните и свраките, на ястребите и на други грабливи птици, които кълват труповете.

— Ужасно! — възкликнах аз. — Значи не е говорел на пойните птици.

— Става дума за грабливи птици, за птици, отритнати също като прокажените. Франциск сигурно е имал предвид онова място от Апокалипсиса, където е казано: „След това видях един ангел да стои на слънцето; той извика с висок глас и каза на всички птици, хвърчащи сред небето: долетете и се съберете на великата вечеря Божия, за да ядете плът на царе, плът на хилядоначалници, плът на юнаци, плът на коне и на ездачите им, и плът на всички — свободници и роби, малки и големи.“

— Значи Франциск е искал да подбуди отритнатите към бунт?

— Не, към това по-скоро се стремяха Долчино и неговите привърженици. Франциск искаше да призове готовите за бунт отритнати да се върнат към християнския свят. Трябвало е отритнатите да бъдат привлечени отново, за да бъде възстановено стадото. Франциск не успя — заявявам ти това с голяма горчивина. За да привлече отново отритнатите, той е трябвало да действа в рамките на църквата; за да действа в рамките на църквата, е трябвало да извоюва признание за своите правила, след което е било нужно да последва образуването на орден, а орденът — както и станало — възстановил представата за един кръг; и отритнатите останали извън него. Нали разбираш сега защо съществуват групите на просещите монаси и на йоахимитите, които отново събират около себе си отритнатите.

— Но ние не говорехме за Франциск, а за това, че ереста е рожба на отритнатите и на простолюдието.

— Прав си. Говорехме за отритнатите от овчето стадо. В продължение на векове, докато папите и императорите са се разкъсвали взаимно в борбата за власт, тези хора са продължавали да живеят извън стадото; те са истинските прокажени, а прокажените по Божия воля са само техен образ, за да можем да разберем тази чудесна притча, та като казваме „прокажени“, да имаме предвид „отритнатите, бедняците, простолюдието, безимотните, прогонените от селата, унизените в градовете“. Ние не проумяхме това, тайнството на проказата продължава да ни хвърля в ужас, защото не го тълкуваме като някакъв знак. Бидейки отритнати от стадото, всички те са били готови да се вслушат — или да поставят начало — във всяка проповед, която, позовавайки се на словото Христово, осъжда поведението на кучетата и пастирите и обещава, че един ден те ще бъдат наказани. Това винаги е било ясно за властниците. Привличането на отритнатите би наложило ограничаване на привилегиите на властниците, затова всички отритнати, осъзнали, че са такива, биват заклеймявани като еретици независимо от тяхното учение. А от своя страна те, заслепени от това, че са отритнати, не са истински заинтересовани от никакво учение. Ето каква е илюзията на ереста. Всеки е еретик, всеки е ортодоксален, вярата, предлагана от дадено движение, не е от значение, от значение е надеждата, която то предлага. Всички ереси са знаме на отритнатите, открехнеш ли ереста, ще видиш под нея прокажения. Всяка битка против ереста преследва една-единствена цел — прокаженият да си остане прокажен. А колкото до прокажените, какво можеш да искаш от тях? Да отличават правилното от погрешното в догмата за Света троица или в евхаристията? Хайде, Адсон, това са играчки за нас, учените. Простолюдието си има други проблеми. При това не забравяй, че ги решава погрешно. Затова простите хорица стават еретици.

— Но защо някои ги подкрепят?

— Защото ги използват за собствените си цели, които рядко имат нещо общо с вярата, а много по-често с борбата за власт.

— Затова ли римската църква обвинява в ерес всички свои противници?

— Затова. Затова признава за ортодоксална всяка ерес, която успява да постави под свой контрол или пък бива принудена да приеме, защото е станала твърде силна и няма да е добре да я има за противник. Няма точно установено правило. Зависи от хората, от обстоятелствата. Същото важи и за светските властелини. Преди петнайсетина години градската управа в Падуа издаде разпоредба, съгласно която всеки, който убие духовник, биваше осъждан да плати голяма глоба…

— Нищо работа!

— Точно така. Това бе начин за разпалване омразата срещу духовенството, защото градът водеше борба против епископа. Така ще разбереш защо преди време привържениците на императора в Кремона подкрепяха катарите; не ги подкрепяха по верски причини, а за да създават неприятности на римската църква. Понякога градските управи подкрепят еретиците, защото те превеждат Евангелието на простонароден език; а простонародният език е езикът, който се говори в градовете, докато латинският е езикът на Рим и на манастирите. Или пък подкрепят валденсите, защото те твърдят, че всички — мъже и жени, малки и големи — могат да учат и да проповядват, и работникът, който е ученик, след десет дни търси другиго, на когото да стане учител…

— И така заличават различията, които правят духовниците незаменими! Но защо се случва самите градски управи да се обръщат против еретиците и да помагат на църквата да ги праща на кладите?

— Защото си дават сметка, че разрастването на еретическите движения ще постави под заплаха и привилегиите на светските лица, говорещи на простонароден език. На Латеранския събор през 1179 г. (виждащ, че става дума за неща, станали преди близо двеста години) Уолтьр Мап156 предупреждава какво може да стане, ако се повярва на безумните и неграмотни люде, както той нарича вадденсите. Ако не греша, той казвал, че те нямали постоянно местожителство, обикаляли боси, следвайки голи голия Христос; сега започвали така, защото били отритнати, но ако им се дадяла прекалено голяма свобода, щели да изгонят всички. Та именно затова по-късно градовете подкрепиха просяшките ордени и особено нас, францисканците — защото позволявахме да се установи хармонична връзка между необходимостта от покаяние и градския живот, между църквата и бюргерите, които се интересуват от своите си пазари…

— Значи ли това, че е постигната хармония между любовта към Бога и любовта към търговията?

— Не. Движенията за духовно обновление бяха блокирани, те бяха впримчени в руслото на орден, признат от папата. Но това, което кипеше отдолу, не беше обуздано. Част от него преля към движенията на самобичуващите се, които не вредят никому, към различните въоръжени групи като тия на Долчино, към магьосническите обреди, като обредите на монасите от Монтефалко, за които ни говори Убертино…

— Но кой е бил прав, кой е прав, кой греши? — запитах аз.

— Всички са били прави за себе си, всички са сбъркали.

Тогава, в порив на негодувание, викнах:

— Но защо, защо вие не вземате становище, защо не ми казвате къде е истината?

Уилям замълча и вдигна срещу светлината лещата, над която работеше. После я свали над тезгяха и ми показа през нея едно сечиво:

— Погледни — рече ми той, — какво виждаш?

— Сечивото, само че малко увеличено.

— Ето, най-многото, което можем да направим, е да се взираме по-внимателно.

— Но сечивото е едно и също!

— И ръкописът на Венанций ще си остане същият, след като успея да го прочета благодарение на тази леща. Ала може би, след като прочета ръкописа, ще разбера по-добре част от истината. И може би ще успеем да направим така, че животът в манастира да стане по-добър.

— Но това не е достатъчно!

— Адсон, казвам ти повече неща, отколкото изглежда на пръв поглед. Не за пръв път споменавам пред теб за Роджър Бейкън. Може и да не е бил най-големият мъдрец за всички времена, но аз съм очарован от надеждата, подтикваща жаждата му за знание. Бейкън вярваше в силата, в потребностите, в духовните способности на простите хорица. Той нямаше да е добър францисканец, ако не беше убеден, че нашият Господ бог често говори чрез бедните, безимотните, идиотите и невежите. Ако имаше възможност да ги опознае отблизо, той щеше да се вслушва повече в просещите монаси, отколкото в ръководителите на ордена в отделните провинции. Низшите притежават нещо повече от учените, които често се улисват в търсенето на най-общи закони. Те притежават интуицията за частното. Но тази интуиция сама за себе си не е достатъчна. Простите хорица долавят една своя истина, която може би е по-вярна от тази на църковните учени, но после я пропиляват в неразумни постъпки. Какво трябва да се направи? Да направим науката достояние на простите хорица? Това е твърде лесно или твърде трудно. А и коя наука? Науката от библиотеката на Абон? Същите въпроси си поставяха учителите францисканци. Великият Бонавентура твърдеше, че учените трябва да изведат до концептуална яснота истината, свързана с постъпките на простолюдието…

— Като капитула в Перуджа и Убертино в своите спомени — те превръщат в теологични решения повика на простолюдието към бедност — забелязах аз.

— Да. Но нали видя, това става със закъснение, а когато става, истината на простите хорица вече се е превърнала в истина на властниците, по-изгодна за император Лудвиг, отколкото за монах, отдал се на скромен живот. Как трябва да постъпим, за да не се откъсваме от опита на простите хорица, като запазим, така да се каже, тяхната действена сила, способността им да се работи за преустройството и подобряването на техния свят? Такъв беше проблемът, който си поставяше Бейкън: „Quod enim laicali raditate turgescit non habet effectum nisi fortuito“ — твърдеше той. Опитът на простолюдието избива в диви, неподдаващи се на контрол изблици. „Sed орега sapientiae certa lege vallantur et in finem debitum efficaciter diriguntur“157. Което е равносилно да се твърди, че за практическата дейност, била тя механика, земеделие или управлението на някой град, е необходимо нещо като теология. Той твърдеше, че новата наука за природата трябва да бъде новото голямо начинание на учените, за да се координират, чрез ново опознаване на природните процеси, елементарните потребности, съдържащи се в стихийната, но по свой начин вярна и справедлива смесица от очакванията на простите хорица. Това е новата наука, новата природна магия. Само че според Бейкън новото начинание трябва да бъде ръководено от църквата; мисля, че той поддържаше това становище, защото по негово време духовниците биваха отъждествявани със знаещите.

Днес вече не е така; учени се появяват и извън манастирите, извън катедралите, дори извън университетите. Ето например най-големият философ на нашия век в тази страна не е монах, а аптекар. Имам предвид флорентинеца158, за чиято поема съм чувал, но която не съм чел, защото не разбирам неговия простонароден език; пък и доколкото знам, тя едва ли би ми допаднала кой знае колко, тъй като в нея той мечтае за неща, твърде далечни на нашия опит. Но мисля, че той е писал най-мъдрите думи, които можем да знаем за същността на елементите и на целия Космос, както и за управлението на държавата. Днес и аз, и моите приятели сме на мнение, че решенията по управлението на хорските дела трябва да се вземат не от църквата, а от събранията на народа; но смятаме също, че в бъдеще именно общността на учените трябва да изработи тази съвсем нова и човешка теология, която е природна философия и позитивна магия.

— Прекрасно начинание — възкликнах аз. — Но дали е възможно?

— Бейкън вярваше в това.

— А вие?

— И аз вярвах. Но за да повярваш, трябва да си убеден, че простите хорица са прави, защото притежават интуиция за частното и че само тя е най-доброто. Но ако интуицията за частното е най-добрата, как науката ще съумее да изведе всеобщите закони, посредством които — и като изхожда от тях — добрата магия става действена?

— Да. Как? — повторих аз.

— Вече не знам. По този въпрос имах много спорове в Оксфорд с моя приятел Уилям Окам, който сега се намира в Авиньон. Той пося в душата ми съмнения. Защото, ако интуицията за частното е единствено правилната, фактът, че причини от един и същи вид пораждат еднакви следствия, е съждение, трудно за доказване. Едно и също тяло може да бъде студено или топло, сладко или горчиво, влажно или сухо на едно място, а на друго — не. Как е възможно да открия общата закономерност, подреждаща нещата, щом не мога да мръдна пръста си, без да създам безброй много нови величини, защото с това движение се изменя съотношението между моя пръст и всички останали предмети? Връзките — ето начина, по който моят ум долавя съотношението между отделните величини, но къде е гаранцията, че този начин е всевалиден и постоянен?

— Но вие знаете, че на леща с определена дебелина съответства определена способност за гледане; именно защото знаете това, вие можете да си изработите лещи като тези, които сте изгубили. Как в противен случай ще можете да ги изработите?

— Умен отговор, Адсон. Всъщност аз стигнах до съждението, че на определена дебелина трябва да съответства определена способност за гледане. Съставих го, защото и друг път съм имал подобни интуиции за частното. Всеки, който изпитва лечебните свойства на билките, знае, че всички билки от определен вид имат еднакво въздействие върху пациента при определено негово състояние; затова този, който експериментира, формулира съждението, че всяка билка от определен вид помага на трескавия или че всяка леща от определен вид подпомага в определена степен окото. Науката, за която говореше Бейкън, има предвид именно тези съждения. Но обърни внимание — говоря за съждения, свързани с нещата, а не за самите неща. Науката се занимава със съжденията и техните понятия, а понятията се отнасят за единични неща. Нали разбираш, Адсон, аз трябва да съм убеден, че съждението ми е правилно, защото съм го извлякъл опитно, но за да повярвам, би трябвало да допусна, че има всеобщи закони, а не мога да говоря за тях, защото самата мисъл за наличието на всеобщи закони и на определен ред на нещата трябва да ни наведе на мисълта, че Бог е техен пленник, а Господ е напълно свободен, и то дотолкова, че стига да пожелае, с един замах може да направи така, че светът да изглежда другояче.

— Следователно, ако съм разбрал добре, вие действате и знаете защо действате, но не знаете защо знаете, че знаете това, което вършите.

Трябва да кажа с гордост, че Уилям ме погледна с възторг.

— Възможно е да е така. Но както и да е, това ще ти подскаже защо съм толкова неуверен в моята истина, въпреки че й вярвам.

— Та вие сте по-голям мистик и от Убертино! — подметнах аз.

— Може би. Но както виждаш, аз се занимавам с неща от природата. А и в разследването, което водим, не искам да знам кой е добър и кой — злосторник; искам да узная кой е бил снощи в скриптория, кой е взел очилата, кой е оставил по снега следи от тяло, влачещо друго тяло, къде е Беренгарий. Това са факти; после ще се опитам да ги свържа, ако това изобщо се окаже възможно, защото е трудно да се съди кое от каква причина е следствие; достатъчна е намесата на някой ангел, и всичко ще се промени, затова не бива да се учудваме, ако не можем да докажем, че едно нещо е причинило друго. Въпреки че винаги трябва да се стремим да го доказваме, както правя сега.

— Не ви е лесно — рекох аз.

— Но нали намерих Брунело — възкликна Уилям; той имаше предвид коня, който бе открил преди два дни.

— Значи в този свят все пак има някакъв ред! — възразих аз.

— Това значи, че в клетата ми глава все пак има някакъв ред — отвърна Уилям.

В този миг влезе Никола; той носеше почти готови рамки за очила и сияеше.

— Може би след като тези рамки легнат на носа ми, ще започна да разсъждавам по-смислено — рече Уилям.

Дойде някакъв послушник и каза, че абатът искал да говори с Уилям. Чакал го в градината. Моят учител бе принуден да отложи опитите си за по-късно и ние забързахме към мястото на срещата. Докато вървяхме, Уилям се тупна по челото, сякаш едва сега си спомни нещо, което бе забравил.

— Щях да забравя — рече той, — успях да разчета кабалистичните знаци на Венанций.

— Всички ли? Кога?

— Докато спеше. Зависи какво разбираш под всички. Аз разчетох знаците, които се появиха, след като листът бе нагрят от пламъка, и дето ти преписа. А бележките на гръцки език ще почакат, докато се сдобия с нови очила.

— Става дума за тайната на „finis Africae“, нали?

— Да, и ключът се оказа твърде лесен. Венанций е разполагал с дванайсет зодиакални знака и с осем знака за петте планети, за двете светила и за Земята. Всичко двайсет. Това е достатъчно, за да свържеш с тях буквите от латинската азбука, тъй като можеш да използваш една и съща буква, за да обозначиш началния звук на шит и на velut159. Знаем как се подреждат буквите. Помислих за подредбата на небесата, като поставих зодиакалния квадрант на периферията. После Земята, Луната, Меркурий, Венера, Слънцето и така нататък, а подир това зодиакалните знаци в традиционната им последователност, както ги подрежда и Исидор Севилски, като се почне от Овен и пролетното равноденствие и се свърши със зодията Риби. Опиташ ли се да приложиш този ключ, ще видиш, че посланието на Венанций придобива определен смисъл.

И ми показа пергамента, на който бе преписал посланието с едри латински букви: „Secretvm finis Africae manvs svpra idolvm age primvm et septimvm de qvatvor.“

— Ясно ли е? — попита той.

— Ръката върху идола натиска първия и седмия от четирите… — повторих, като поклатих глава. — Нищо не е ясно!

— Знам. Преди всичко трябва да разберем какво е имал предвид Венанций с думата „idolum“. Образ, призрак или фигура? И освен това какво ли означават тия четири, които имат един пръв и един седми? И какво трябва да се прави с тях? Да се побутнат, натиснат или издърпат?

— Значи не знаем нищо, значи трябва да започнем отначало — рекох с досада.

Уилям се спря и ме изгледа не съвсем доброжелателно.

— Момче — рече той, — ти имаш работа с един нещастен францисканец, дето със скромните си познания и малкото умение, което дължи на безпределното могъщество на Бога, е успял само за няколко часа да разчете един тайнопис, чийто автор е бил уверен, че ще остане неразгадаем за всички, с изключение на самия него… И ти, неграмотни клетнико, се осмеляваш да твърдиш, че трябва да започнем отначало?

Извиних се, но твърде недодялано. Бях засегнал суетата на моя учител, въпреки че знаех колко се гордееше с бързата си мисъл и уверените си изводи. Уилям беше свършил нещо, което бе достойно за възхищение, и нямаше никаква вина за това, че хитрият Венанций бе съумял да прикрие разкритото от него под булото на една неясна зодиакална азбука, но беше съставил и една неразгадаема загадка.

— Няма значение, няма значение, не се извинявай — прекъсна ме Уилям. — Прав си, знаем твърде малко.

Да вървим.

(обратно)

Ден трети ВЕЧЕРНЯ

Когато отново разговарят с абата; Уилям има чудесни хрумвания, за да разгадае загадката на лабиринта, и успява да го стори по най-логичен начин. Накрая ядат питка от сирене

Абатът ни чакаше; беше навъсен и загрижен. Държеше в ръка някакво писмо.

— Получих писмо от абата на Конк — рече той. — Съобщава ми името на човека, назначен от Йоан за началник на френските войници и да отговаря за сигурността на делегацията. Той не е военен, не е и човек на двора, но ще бъде и член на делегацията.

— Рядък случай на съжителство на различни добродетели — рече неспокойно Уилям. — За кого става дума?

— За Бернар Ги, или Бернардо Гуидони, както още го наричат.

Уилям възкликна нещо на своя език; не го разбрах, не го разбра и абатът и може би така бе по-добре за всички, защото думата, която изрече Уилям, звучеше твърде непристойно.

— Не ми харесва тази работа — побърза да добави той. — Дълги години Бернар бе истински бич за еретиците край Тулуза; написал е и упътването „Practice officii inquisitionis hereticae pravitatis“160 за ползване от всички, които ще трябва да преследват и унищожават валденси, бигарди, просяци, просещи монаси и хора на Долчино.

— Знам. Чел съм тази книга със забележителна научна основа.

— Да, със забележителна научна основа — съгласи се Уилям. — Той е предан на Йоан, който в миналото му възлагаше редица мисии във Фландрия и тук, в Северна Италия. Когато бе назначен за епископ в Галиция, той изобщо не се яви в своята епархия, а продължи да действа като инквизитор. Мислех, че се е оттеглил в епископството Лодев, но доколкото разбирам, Йоан е решил да го използва отново, и то именно тук, в Северна Италия. Но защо именно Бернар и защо го е назначил и за началник на войниците?…

— Отговорът на този въпрос не е никак труден — рече абатът — и идва да потвърди всички мои опасения, за които стана дума вчера. Знаете много добре — макар и да не искате да се съгласите с мен, — че становищата за бедността на Христос и на църквата, поддържани от капитула в Перуджа, макар и подкрепени с теологични доводи, са същите, които поддържат още по-невъздържано и с далеч по-неправоверно поведение много еретически движения. Не е чак толкова трудно да се докаже, че становището на Микеле Чезена, възприето от императора, не се различава от това на Убертино и на Наежело Кларено. Дотук двете делегации ще са съгласни във всичко. Но Ги може да се опита да направи нещо повече и е достатъчно ловък, за да го стори — ще се опита да докаже, че тезисите от Перуджа не се различават от тезисите на просещите монаси или на лъжеапостолите. Съгласен ли сте с мен?

— Какво искате да кажете — че това е истина или че Бернар Ги ще поддържа, че е истина!

— Да предположим, че казвам, че той ще го каже — отвърна предпазливо абатът.

— Съгласен съм. Но това се предвиждаше. Сиреч знаехме, че ще стигнем дотам и без присъствието на Бернар. Най-много Бернар да го направи по-успешно от мнозина от ония глупави членове на курията; ще трябва да спорим с него много по-внимателно.

— Да — отвърна абатът. — Но ето, че стигаме и до въпроса, който бе повдигнат вчера. Ако до утре не открием виновника за две или може би за три престъпления, ще трябва да разреша на Бернар да постави под надзор живота в манастира. Не мога да скрия от човек, облечен с властта на Бернар (и то по наше взаимно съгласие, нека не го забравяме), че в манастира са станали и продължават да стават необясними неща. В противен случай в момента, в който той разбере това, в момента (да не дава Бог), в който стане друго тайнствено събитие, той ще има пълното право да твърди, че тук има предателство…

— Прав сте — измърмори загрижено Уилям. — Няма как. Ще трябва да си отваряме очите и да бдим над Бернар, който пък ще бди за тайнствения убиец. А може да е за добро; ако Бернар насочи вниманието си към убиеца, той няма да се намеси така ефикасно в дискусията.

— Ако Бернар се залови да разкрие убиеца, ще означава подронване на моята власт. Не забравяйте това. Тази мътна работа ме принуждава за пръв път да отстъпя част от моята власт между тези стени; а това е нещо ново не само за манастира, но и за самия клюнийски орден. Готов съм на всичко, за да го избегна. И първото, което би трябвало да направя, е да откажа да приема делегацията.

— Моля ви горещо, Ваше Преподобие, да поразмислите за това сериозно решение — рече Уилям. — Вие притежавате писмо от императора, в което той ви приканва да…

— Знам какво ме свързва с императора — прекъсна го рязко абатът.

— Знаете и вие. Следователно знаете, че за съжаление не мога да откажа. Но всичко това е много неприятно. Къде е Беренгарий, какво се е случило с него, какво правите?

— Аз съм само монах, който много отдавна е бил инквизитор и е водил успешни разследвания. Знаете, че истината не може да бъде разкрита за два дни. Пък и каква власт ми дадохте? Мога ли да влизам в библиотеката? Мога ли да задавам каквито въпроси искам, като се позовавам на вашия авторитет и подкрепа?

— Не виждам каква връзка може да има между престъпленията и библиотеката — рече абатът и се намръщи.

— Аделмо се занимаваше с миниатюри, Венанций — с преводи, Беренгарий е помощник-библиотекар… — поясни търпеливо Уилям.

— От тази гледна точка всички монаси — а те са шейсет души — са свързани с библиотеката, така както са свързани и с църквата. Тогава защо не търсите в църквата? Брате Уилям, вие провеждате разследване по моя заръка, и то в границите, в които ви помолих да го водите. По отношение на всичко друго, след Господ — и по негова милост — аз съм господар сред тези стени. Това ще важи и за Бернар. От друга страна — добави абатът вече по-спокойно, — не е казано, че Бернар ще дойде именно заради срещата. Абатът на Конк ми пише, че щял да дойде в Италия, за да продължи на юг. Пише ми също, че папата е помолил кардинал Бертрандо от Поджето да дойде тук от Болоня, за да оглави папската делегация. Може би Бернар идва, за да се срещне с кардинала.

— Което, погледнато в по-широк план, ще бъде още по-лошо. Бертрандо е бич за еретиците в Централна Италия. Тази среща между двама изтъкнати ръководители на борбата против еретиците може да означава началото на едно по-широко настъпление в страната, което накрая може да се насочи и против цялото францисканско движение…

— За което ще уведомим незабавно императора — рече абатът, — но в такъв случай те няма да бъдат застрашени веднага. Ще си отваряме очите. Довиждане.

Докато абатът се отдалечаваше, Уилям се позамисли. После ми каза:

— Най-важното, драги ми Адсон, е да не избързваме. Когато се налага да се разследват толкова подробности, не може да се действа бързо. Аз ще се върна в работилницата, защото без очилата не само не ще мога да прочета ръкописа, но и няма смисъл да се върнем отново тази нощ в библиотеката. Иди да разбереш дали има нещо ново за Беренгарий.

В този миг към нас се затече Никола от Моримондо; носеше лоши вести. Докато се опитвал да шлифова най-добрата леща, тази, на която Уилям разчиташе най-много, тя се счупила. А другата леща, която можела да я замени, се пукнала, когато се опитвал да я намести в рамката. Никола погледна безутешно към небето. Наближаваше време за вечерня, смрачаваше се. Повече възможности за работа днес нямаше. Още един изгубен ден, рече с горчивина Уилям, като не се поддаде (както ми призна по-късно) на изкушението да сграбчи за врата нескопосния стъклар, който и без това изглеждаше доста смутен.

Оставихме го да изживее смущението си и отидохме да питаме за Беренгарий. Разбира се, никой не бе успял да го намери.

Имахме усещането, че сме стигнали до мъртва точка. Поразходихме се из вътрешния двор, не знаехме какво да предприемем. Забелязах, че Уилям се беше замислил, погледът му се рееше, сякаш не виждаше нищо. Малко преди това бе измъкнал от расото стръкче от тревите, които бе събрал преди няколко седмици, и го дъвчеше, сякаш това стръкче му вдъхваше някаква особена кротка възбуда. Изглеждаше унесен, но от време на време очите му грейваха, сякаш в ума му се раждаше нова идея. После отново изпадаше в особения си деен унес. По едно време изрече:

— Разбира се, би могло…

— Какво? — попитах аз.

— Мислех за един начин да се ориентираме в лабиринта. Не е много прост, но би могъл да бъде ефикасен… Нали изходът е в източната кула, това е известно. Сега, представи си, че разполагаме с уред, който да ни покаже къде е север. Какво ще стане?

— Разбира се, достатъчно ще бъде да се завъртим надясно и ще се обърнем на изток. Или пък достатъчно ще бъде да потеглим в обратна посока и ще знаем, че вървим към южната кула. Но дори да приемем, че съществува подобна магия, лабиринтът си е лабиринт и щом се насочим на изток, бихме могли да се сблъскаме със стена, която не ще ни позволи да продължим, и отново ще се изгубим… — отвърнах аз.

— Да, но уредът, за който ти говоря, ще сочи винаги на север, дори и да променим посоката, и винаги ще ми подсказва накъде да завием.

— Това би било чудесно. Но би трябвало да притежаваме такъв уред, а той ще трябва да е в състояние да сочи на север и нощем, и в затворено помещение, без да трябва да разчита нито на слънцето, нито на звездите… Не вярвам и вашият Бейкън да е притежавал подобен уред! — засмях се аз.

— Лъжеш се — възрази Уилям. — Защото подобен уред вече е бил направен, бил е използван и от някои мореплаватели. Той не се нуждае нито от звездите, нито от слънцето, защото използва свойството на един чудодеен камък, също като камъка, който видяхме в болницата на Северин — камъка, който привлича желязото. Той е проучен и от Бейкън, и от един вълшебник пикардиец, Пиер от Марикур161, който е описал многобройните му приложения.

— А вие бихте ли могли да направите такъв уред?

— Не мисля, че ще е трудно. Камъкът може да бъде използван за много вълшебни неща, между които и за направата на машина, която да се движи непрекъснато без външна сила, но най-простото приложение е описано от арабина Байлек ал Кабаяки. Вземаш съд, пълен с вода, а във водата пускаш късче корк, в което е забучена игла. После хващаш в ръка магнитния камък и започваш да описваш над водата кръгови движения, докато иглата не придобие същите свойства, които има камъкът. При това положение иглата — но това би могъл да направи и камъкът, ако имаше възможност да се движи около ос — ще се завърти така, че върхът й ще сочи на север. И ако ти тръгнеш със съда в ръка, иглата ще се завърта винаги на север. Излишно е да ти казвам, че ако си отбелязал на ръба на съда, като изхождаш от север и юг, запад и така нататък, ти винаги ще знаеш накъде трябва да вървиш в библиотеката, за да стигнеш до източната кула.

— Прекрасно! — възкликнах аз. — Но защо иглата сочи винаги север? Камъкът привлича желязото, видях го с очите си, представям си, че камъкът се привлича от огромно количество желязо. Но това значи… това значи, че на края на земното кълбо, по посока на полярната звезда, има големи залежи от желязо!

— Някои твърдят, че е така. Но иглата не сочи точно към полярната звезда, а към точката, където се срещат небесните меридиани. А това означава, че, както е казано, „hie lapis gerit in se similitudinem coeli“162 и че наклонът на полюсите се определя от въздействието на небесните, а не на земните полюси. Това е чудесен пример за движение, породено от разстояние, а не по пряка материална причинност. Това е проблем, с който се занимава моят приятел Жан Жандьонски в свободното си време, когато императорът не го кара да направи така, че Авиньон да се продъни вдън земи…

— Тогава да вървим, да вземем камъка на Северин, един съд, вода, парче корк и… — предложих възбудено.

— Не бързай, не бързай — рече Уилям. — Не знам защо, но никога не съм виждал уред, който на практика да работи така съвършено, както описват философите. Докато сърпът на един селянин, въпреки че не е описан от нито един философ, работи винаги както трябва… Боя се, че ако започнем да обикаляме из лабиринта със светилник в едната ръка и съд, пълен с вода, в другата… Чакай, хрумна ми нещо. Уредът ще сочи на север и ако се намираме извън лабиринта, нали?

— Да, но в такъв случай няма да ни е нужен, защото ще можем да се ориентираме по слънцето и звездите… — отвърнах аз.

— Знам, знам. Но щом уредът действа и вътре, и вън, защо по същия начин да не може да работи и нашата глава?

— Нашата глава ли? Разбира се, тя работи и навън; като гледаме отвън, ние знаем много добре как е разположено Зданието. Но влезем ли вътре, се объркваме!

— Точно така. А сега забрави уреда. Мисълта за уреда ме наведе на мисълта за природните закони и за законите, от които се ръководи нашият ум. Ето какво: трябва да измислим начин да опишем отвън Зданието така, както е вътрешната му подредба…

— Но как?

— Чакай да помисля, няма да е чак толкова трудно…

— А методът, за който споменахте вчера? Нали искахте да обикаляте лабиринта, като поставяте знаци с въглен?

— Не — отвърна той, — колкото повече мисля за този начин, толкова по-неподходящ ми изглежда. Може би съм позабравил правилото, а може би, за да обикаляш спокойно един лабиринт, е нужно да разчиташ на някоя Ариадна, която да те чака на изхода и да държи края на въженце. Но толкова дълги въженца няма. А дори да има, би означавало (често приказките казват истината), че можеш да се измъкнеш от лабиринт само с външна помощ. Там, където външните закони са еднакви с вътрешните, Адсон, ще приложим математическите науки. Както казва Авероес163, нещата, които са ни известни, и тези, които са абсолютно известни, се отъждествяват само в математическите науки.

— Значи вие допускате съществуването на универсални познания.

— Математическите знания са съждения, изградени от нашия ум, за да бъдат винаги верни, било защото са вродени, било защото математиката е измислена преди другите науки. А библиотеката е била построена от човек с математически ум, защото без математиката не можеш да правиш лабиринти. Следователно ние трябва да съпоставим нашите математически съждения със съжденията на строителя и от тази съпоставка да стигнем до научен извод, защото става дума за наука от понятия, съпоставени с други понятия. И престани да ме въвличаш в метафизически спорове. Какво те прихваща днес? Я по-добре, нали имаш добро зрение, вземи един пергамент или плочка — нещо, на което да можеш да отбелязваш знаци, едно стило… аха, имаш, браво, Адсон. Хайде да обиколим Зданието, докато е още светло.

И така, обикаляхме дълго време край Зданието. Или поточно изучавахме отдалече източната, южната и западната кула, както и свързващите ги стени. Защото останалата част гледаше към пропастта, но от гледна точка на симетрията сигурно не се различаваше от това, което виждахме.

А това, което видяхме, отбеляза Уилям, докато ме караше да водя точни бележки на моята плоча, беше, че на всяка стена имаше по два прозореца, а на всяка кула — по пет.

— А сега разсъждавай — рече моят учител. — Всяка стая, която посетихме, имаше по един прозорец…

— С изключение на седмостенните — рекох аз.

— Естествено, нали са по средата на всяка кула.

— И без тези, които се оказаха без прозорци и не бяха седмоъгълни.

— Забрави ги. Първо да открием правилото, а после ще се опитаме да обясним изключенията. И така, откъм външната страна на всяка кула ще имаме по пет стаи и по две стаи за всяка стена, всяка с по един прозорец. Но ако от една стая с прозорец тръгнем към вътрешността на Зданието, ще влезем в друга стая с прозорец. Което значи, че става дума за вътрешните прозорци. Я ми кажи каква форма има вътрешната шахта, както се вижда от кухнята и скриптория?

— Осмоъгълна.

— Отлично. А на всяка страна на осмоъгълника може да има място за два прозореца. Това означава, че на всяка страна на осмоъгълника има по две вътрешни стаи. Така ли е?

— Да, но стаите без прозорец?

— Те са всичко осем на брой. Вътрешната зала на всяка кула има седем стени, от които пет гледат към всяка от петте стаи във всяка кула. С какво граничат другите две стени? Нито с някоя от стаите, разположени край външните стени, защото в такъв случай би имало прозорци, и по същата причина — нито със стаи, разположени край осмоъгълната шахта; в такъв случай стаите щяха да бъдат прекалено дълги. Опитай се да начертаеш библиотеката така, сякаш я гледаме отгоре. Ето, ще видиш, че срещу всяка кула трябва да има две стаи, които граничат със седмоъгълната стая и водят към две стаи откъм вътрешната осмоъгълна шахта.

Опитах се да нахвърля чертежа така, както ми подсказваше моят учител, и възкликнах с въодушевление:

— Но в такъв случай знаем всичко! Почакайте да преброя… Библиотеката има петдесет и шест стаи; четири от тях са седмоъгълни, петдесет и две са повече или по-малко квадратни; от тях осем са без прозорци, двайсет и осем са откъм външната страна, а шестнайсет — откъм вътрешната!

— А всяка една от четирите кули има по пет четиристенни и една седмостенна стая… Библиотеката е изградена съгласно една божествена хармония, на която могат да бъдат приписани различни и чудни значения…

— Чудесно откритие — рекох аз, — но тогава защо е толкова трудно човек да се ориентира в нея?

— Защото, ако има нещо, което да не съответства на никакви математически закони, това е разположението на вратите. От някои стаи може да се мине в няколко други, от други — само в една; трябва да разберем дали няма и стая, от която изобщо не може да се мине в друга. Ако вземеш предвид това обстоятелство, ако прибавиш към него липсата на светлина — и на отправна точка спрямо положението на слънцето, — както и виденията и огледалата, ще ти стане ясно, че лабиринтът може да обърка всеки, който се опитва да мине из него; при това този човек вече е смутен от чувството за вина. Спомни си как се бяхме отчаяли нощес, когато объркахме пътя. Максимално объркване, постигнато с максимално възможен ред — чудесно пресметнато. Строителите на библиотеката са били големи майстори.

— Тогава как ще се ориентираме?

— Сега вече няма да е трудно. С помощта на плана, който ти нахвърли и който в една или друга степен трябва да отговаря на разпределението на библиотеката, щом влезем в първата седмоъгълна зала, ще се насочим така, че да намерим веднага една от двете стаи без прозорци. След това, като се движим все надясно, след три или четири стаи би трябвало да се озовем в друга кула — която може да бъде само северната, — докато влезем в друга стая без прозорци, вляво от която ще се намира седмоъгьлната зала, а като тръгнем надясно, ще можем да следваме маршрут, аналогичен на този, за който току-що ти споменах, докато стигнем до западната кула.

— Да, ако всички стаи водеха до всички стаи…

— Така е. Именно затова ще имаме нужда от твоя чертеж, на който трябва да отбелязваме стените без отвори, та да знаем накъде се отклоняваме. Но няма да е трудно.

— Можем ли да разчитаме на чертежа? — запитах смутено, тъй като всичко ми се струваше прекалено просто.

— Можем — отвърна Уилям. — „Omnes enim causae effectum naturalium dantur per lineas, angulos et figuras. Aliter enim impossibile est sciri propter quid in illis“164 — изрече той. — Това са думи на един от големите учители в Оксфорд. Но за съжаление все още не знаем всичко. Научихме се как да не се изгубим. А сега трябва да разберем дали подреждането на книгите в стаите е извършено въз основа на някакво правило. Стиховете от Апокалипсиса ни казват твърде малко, пък и много от тях се повтарят в различни стаи…

— Въпреки че от книгата на апостола биха могли да се извадят много повече от петдесет и шест стихчета!

— Така е. Следователно полезни могат да ни бъдат само някои от тези стихчета. Чудно. Като че ли са разполагали с по-малко от петдесет, с трийсет или двайсет… Ах, кълна се в брадата на Мерлин…

— На кого?

— Няма значение, това е един магьосник от моя край… Използвали са толкова стихчета, колкото са буквите в азбуката! Така е, разбира се. Текстът на стихчетата няма значение; от значение са само началните букви. Всяка стая е отбелязана с буква от азбуката, а всички букви заедно съставят текст, който трябва да открием!

— Като песен загадка под формата на кръст или риба!

— Нещо подобно: по всяка вероятност, когато са строили библиотеката, този вид песни са били твърде на мода.

— Но откъде започва този текст?

— От някой надпис, който е по-едър от другите, от седмоъгълната зала в кулата, откъдето се влиза… или пък… Разбира се, от червените надписи!

— Но те са много!

— Значи има повече текстове или повече думи. Сега пречертай по-добре твоя чертеж, направи го по-едър, а когато влезем в библиотеката, ще отбелязваш леко на него със стилото си не само стаите, които прекосяваме, разположението на вратите и стените (както и на прозорците), но и началната буква на всеки стих; и внимавай, подобно на умел миниатюрист отбелязвай с по-едри букви тия, които са червени.

— Но как стана така — запитах с възхищение, — че успяхте да разгадаете тайната на библиотеката, наблюдавайки я отвън, а не успяхте да го сторите, докато бяхте в нея?

— По същия начин Бог познава света, защото го е замислил така, сякаш го е гледал отвън, преди да е бил създаден, докато ние не знаем правилото, по което е създаден, защото живеем в него, след като е бил вече създаден.

— Значи нещата могат да бъдат опознати, като ги гледаме отвън!

— Само творенията на изкуството, защото посредством нашия ум ние следваме действията на техния творец. Но не и творенията на природата, защото те не са дело на нашия ум.

— Но за библиотеката това е достатъчно, нали?

— Да — отвърна Уилям. — Но само за библиотеката. А сега да вървим да почиваме. Аз не мога да върша нищо до утре сутринта, когато — надявам се — ще получа очилата си. Затова по-добре да се наспим и да станем рано. Ще се опитам да поразмисля.

— А вечерята?

— Ах, да. Часът за вечеря мина. Монасите са вече в църквата. Но може би кухнята още е отворена. Иди да потърсиш нещо.

— Да открадна ли?

— Да поискаш. От Салваторе, нали станахте приятели.

— Но това значи той да открадне!

— Нима си пазач на брат си? — запита Уилям с думите на Каин.

Но разбрах, че се шегува; искаше да каже, че Бог е велик и милостив. Затова тръгнах да търся Салваторе; скоро го открих при конюшните.

— Много е хубав — рекох, сочейки Брунело, колкото да имам повод за разговор. — Ще ми се да го пояздя.

— Не може. Той е на Абон. Но за да препускаш, не е нужен хубав кон… — После ми посочи един здрав, наглед тромав кон: — И той ще ти свърши работа… Този, tertius equi…165

Препоръчваше ми третия кон. Аз се изсмях на странния му латински език.

— Какво можеш да сториш с тоя кон? — запитах го аз.

Той ми заразказва някакви чудновати работи. Каза, че всеки кон, дори и най-старият и най-мързеливият, може да стане толкова бърз, колкото и Брунело. Нужно е овесът му да се смеси с някаква билка, която се наричала сатирион — трябвало да бъде стрита много добре, — а след това да му се намажат краката с еленова мас. После яхваш коня и преди да го пришпориш, обръщаш муцуната му на изток и му прошепваш три пъти в ухото: „Гаспар, Мелхиор, Маркизар“166. Конят щял да препусне в кариер и да измине за час пътя, който Брунело би изминал за осем часа. А ако му се окачат на шията зъбите на вълк, убит от самия препускащ кон, конят нямало да усети никаква умора.

Попитах го дали е опитвал някога да прави това.

Той се приближи тайнствено и ми прошепна на ухото с неприятния си дъх, че било трудна работа, защото сега само епископите и приближените им рицари отглеждали сатирион, използвали го, за да укрепват силата си. Прекъснах го, като му казах, че тази вечер моят учител трябва да прочете едни книги в килията си, затова иска да се нахрани там.

— Остави на мен — рече той. — Ще направя питка от сирене.

— Какво е това?

— Приготвя се много лесно. Вземаш сирене, ама да не е нито много старо, нито много солено, и го нарязваш на квадратни късчета или както искаш. После слагаш малко масло или мас да се стопи на огъня. После поставяш две парчета сирене и като омекнат, слагаш върху тях захар и канела. Поднасяш питката веднага, защото трябва да се яде топла.

— Така да бъде — рекох. А той тръгна към кухнята, като ми заръча да го чакам. След около половин час пристигна — носеше чиния, покрита с кърпа. Миризмата беше приятна.

— Дръж — рече той и ми подаде голям светилник, пълен със зехтин.

— За какво ми е? — запитах аз.

— Отде да знам — подметна той. — Може би твоят учител ще иска тази нощ да отиде в някое тъмно място.

Салваторе явно знаеше повече, отколкото можех да предположа. Но не го разпитах, а занесох храната на Уилям. Нахранихме се и аз се оттеглих в моята килия. Или по-точно — престорих се. Искаше ми се да поговоря с Убертино, затова се промъкнах скришом в църквата.

(обратно)

Ден трети СЛЕД ПОВЕЧЕРИЕ

Когато Убертино разказва на Адсон историята на Долчино; Адсон си припомня или чете в библиотеката за други случаи, след което се среща с някаква девойка, красива и страшна като стегната за бой войска

Видях Убертино при статуята на Богородица. Застанах мълчаливо до него и (признавам) за малко се престорих, че се моля. Подир това се осмелих да го заговоря.

— Отче свети — рекох, — мога ли да се обърна към вас за съвет и разяснение?

Убертино ме погледна, хвана ме за ръката, надигна се и ме отведе да седнем на една скамейка. Прегърна ме така, че усетих дъха му по лицето си.

— Драги ми синко — рече той, — този стар грешник ще стори с радост всичко, което е по силите му, за да помогне на душата ти. Какво те смущава? Пориви, нали? — запита, като се задъхваше. — Поривите на плътта, нали?

— Не — отвърнах и се изчервих, — по-скоро става дума за поривите на ума, който иска да разбере твърде много неща.

— Това не е хубаво. Единствен Бог знае всичко, а ние трябва да обожаваме неговото знание.

— Ала ние трябва да умеем да отличаваме доброто от злото и да разбираме страстите човешки. Аз съм послушник, но ще стана и монах, и свещеник. Затова трябва да науча къде е злото, как изглежда, та един ден да го разпозная и да уча и другите да го разпознават.

— Така е, момчето ми. Какво искаш да знаеш?

— Искам да науча повече за лошия бурен на ереста, отче — отвърнах уверено. После изрекох на един дъх: — Чувал съм да се говори за някакъв злосторник на име Долчино, който покварил и други.

Убертино замълча. После рече:

— Така е, ти чу, като говорехме онази вечер с брат Уилям. Ала това е грозна история, като говоря за нея, ми става болно, защото ни учи (да, ти трябва да я знаеш, именно за да извлечеш полезна поука), защото — както вече казах — тя ни учи как любовта към покаянието и желанието да бъде пречистен светът могат да родят кръв и изтребление. — Настани се по-удобно, отслаби прегръдката си, но едната му ръка остана на врата ми, като че ли искаше да ми предаде я мъдростта си, я своя плам — не можах да разбера какво. — Тази история започва още преди Долчино — рече той. — Преди повече от шейсет години. Тогава бях дете. Случи се в Парма. Там проповядваше някой си Герардо Сегалели: приканваше всички към покаяние, ходеше по улиците и викаше „Покаятелствувайте се!“; нали беше неук, говореше така вместо „Покайте се, защото се приближи царството небесно“. Приканваше учениците си да подражават на апостолите и поиска сектата му да бъде наричана апостолски орден, искаше хората му да бродят по света като бедни просяци, да живеят само от подаяния…

— Като просещите монаси — рекох. — Не е ли такава заръката на Господа бог наш и на вашия Франциск?

— Да — въздъхна Убертино, като се поколеба. — Но Герардо попрекали. Той и хората му бяха обвинени, че не признават свещениците, църковните служби, изповедта, че скитат и безделничат.

— Но в същото са обвинявали и спиритуалите францисканци. Та нали днес миноритите твърдят, че не бива да признаваме авторитета на папата?

— Да, но не и на свещениците. Та ние също сме свещеници. Човек трудно се оправя в тия неща, момчето ми. Линията, която отделя доброто от злото, е толкова тънка… Така или иначе, Герардо сбърка и бе обвинен в ерес… Поиска да го приемат в ордена на миноритите, но нашите събратя се възпротивиха. Стоеше по цял ден в църквата на нашите монаси, видя там апостолите, изрисувани със сандали на краката, наметнати с мантии, пусна си дълга коса и брада, обу сандали, препаса се с въжето на миноритите, защото всеки, който иска да основе нов орден, все взема по нещо от ордена на блажения Франциск.

— Значи не е сгрешил…

— И все пак сгреши… Ходеше с бяла туника и бяло наметало, с дълга коса, та простолюдието започна да го смята за светец. Продаде къщичката си и като получи парите, взе, че се качи на един камък, откъдето произнасяли речи старите кметове; държеше в ръка кесията с парите и не ги хвърли, не ги раздаде на бедните, ами повика някакви негодници, дето играеха наблизо на комар, и им хвърли парите с думите „Който иска, да взема“; тия негодници грабнаха парите и отидоха да ги изиграят на зарове, като псуваха Бога, а той, дето бе дал, слушаше и не се червеше.

— Но нали и Франциск, нали и той е раздал всичко; днес пък чух от Уилям, че отишъл да проповядва на гарваните и ястребите, а така също и сред прокажените, тоест сред измета, който народът, наричащ се добродетелен, отритва колкото е възможно по-далеч от себе си.

— Да, но Герардо все пак сгреши. Франциск никога не се е сблъсквал със Светата църква, пък и в Евангелието е казано да се дава на бедните, а не на безделниците. Герардо даде, а в замяна не получи нищо, защото бе дал на негодници; започна лошо и свърши лошо, защото папа Григорий X не одобри неговата секта.

— Може би — възразих — той не е бил толкова далновиден, колкото папата, който разрешил ордена на Франциск…

— Да, но Герардо сгреши, докато Франциск е знаел много добре какво върши. А освен това, момчето ми, всички тия свинари и кравари, след като станаха изведнъж апостоли, искаха да си живеят най-безсрамно и най-блажено, без да се трудят, от подаянията на тия, дето бяха възпитани от миноритите с такъв труд, с такива героични примери за бедност! Но не е там работата — добави веднага той, — работата е в това, че за да приличат на апостолите, които били юдеи, Герардо ги накара да се обрежат, а това противоречи на онова, което Павел казал на галатяните, а нали знаеш, дето мнозина свети люде говорят, че Антихристът ще дойде от народа на обрязаните… Но Герардо извърши много по-лоши дела, събираше около себе си простите хорица и им говореше: „Елате с мен в лозето“, и тия, дето не го познаваха, отиваха с него в чуждото лозе, като мислеха, че е негово, и ядяха чуждото грозде…

— Но и миноритите, и те не защитават чуждата собственост — възразих непредпазливо.

Убертино ме изгледа строго.

— Миноритите искат да бъдат бедни, но никога не са искали и другите да бъдат бедни. Не можеш да посягаш безнаказано върху собствеността на добрите християни, защото добрите християни ще те сочат с пръст като разбойник. Така стана и с Герардо. За него разправяха също (имай предвид, че не знам дали е било така, но вярвам на брат Салимбене, който познаваше тия хора), че за да постави на изпитание волята си и способността да се въздържа, той спал с няколко жени, без да се сношава с тях, но след като неговите ученици рекли да му подражават, последиците били съвсем други… Ех, но това са неща, които едно момче не бива да слуша, жената е ладия на демона… Герардо продължаваше да вика „покаятелствавуйте се“, но един негов ученик, някой си Гуидо Путаджо, се опита да застане начело на сектата, започна да обикаля важен-важен, с много коне, харчеше сума ти пари и уреждаше банкети, също като кардиналите от римската църква. После се хванаха за косите кой да оглави сектата и станаха страшни работи. Въпреки всичко мнозина се стичаха при Герардо, и то не само селяни, ами и граждани, записани в цеховете; Герардо ги караше да се събличат голи, за да следват голи голия Христос, и ги пращаше да проповядват; поръча да му ушият бяла дреха от дебело платно, без ръкави, и като я облече, приличаше повече на шут, отколкото на църковно лице! Живееха под открито небе, но от време на време се качваха на амвоните в църквите, пречеха на вярващите да слушат литургиите и прогонваха проповедниците; веднъж дори сложиха някакво дете на трона на епископа в църквата „Сант Орсо“ в Равена. А твърдяха, че били продължители на учението на Йоахим Флорски…

— Но и францисканците, и Герардо от Борго Сан Донино, и вие! — възкликнах аз.

— Спокойно, момчето ми. Йоахим Флорски бе велик пророк; той пръв разбра, че Франциск означава начало на обновлението на църквата. А лъжеапостолите използваха учението му, за да оправдават щуротиите си; Сегалели мъкнеше със себе си някаква апостолка, някоя си Трипия или Рипия, която твърдеше, че притежавала пророчески дар. Една жена, представяш ли си?

— Но, отче — опитах се да възразя, — нали сам вие онази вечер ни казахте какви светици били Киара от Монтефалко и Анджела от Фолиньо…

— Ама те наистина бяха светици! Живееха смирено, признаваха властта на църквата, никога не са твърдели, че притежават пророчески дар! А лъжеапостолите проповядваха, че и жените можели да ходят от град в град да проповядват по подобие на мнозина други еретици. Не правеха разлика между женени и неженени, не признаваха никакви обети. Нейсе, за да не те отегчавам с разни печални случки — пък и ти не ще можеш да доловиш нюансите в тях, — ще ти кажа, че накрая пармският епископ Обицо нареди да сложат пранги на Герардо. Но ето че се случи нещо странно, което ще ти подскаже колко е слаба човешката природа и колко е опасен буренът на ереста. Накрая епископът освободи Герардо, почна да го кани на масата си, забавляваше се с неговите приказки, държеше го край себе си като шут.

— Защо?

— Не знам или по-точно подозирам защо. Епископът бе от благородно коляно, та не обичаше градските търговци и занаятчии. Пък и може да е бил доволен, че проповядвайки да се живее в бедност, Герардо говореше против тях и призоваваше привържениците си да преминат от подаяния към грабежи. Най-сетне се намеси папата, епископът бе принуден да вземе строги мерки и Герардо свърши на кладата като заклет еретик. Това се случи в началото на века.

— Но какво общо има с това Долчино?

— Има, и това ни напомня, че ереста надживява изтреблението на еретиците. Този Долчино бил незаконен син на някакъв свещеник от епархията Новара, в този край на Италия, само че малко по на север. Някои разправяха, че бил роден другаде, в долината на Осола или в Романяно. Но няма значение. Бил младеж с жив ум, бил и образован, но обрал свещеника, който се грижел за него, и избягал на изток, в град Тренто. Там продължил проповедите на Герардо и станал още по-яростен еретик, защото твърдял, че бил единственият истински Божи апостол, че всичко в любовта трябвало да бъде общо, че човек можел да ляга с всички жени, поради което никой не бивало да бъде обвиняван в незаконно съжителство, дори да ляга и с жена си, и с дъщеря си…

— Наистина ли е проповядвал това, или пък са го обвинявали, че го е вършел? Защото съм чувал, че и спиритуалите, както и ония монаси от Монтефалко, и те били обвинявани в подобни престъпления…

— Достатъчно по този въпрос — прекъсна ме рязко Убертино. — Ония не бяха монаси. Бяха еретици. И то прелъстени от Долчино. Слушай внимателно: достатъчно е да чуеш какво започна да върши Долчино след това, за да разбереш, че е бил злосторник. Не знам как се е запознал с учението на лъжеапостолите. Може на младини да е минал през Парма и да е слушал Герардо. Известно е, че след гибелта на Сегалели той поддържаше връзка с еретиците в Болонската област. Знае се със сигурност, че започнал да проповядва в Тренто. Там прелъстил една красавица от благороден произход на име Маргерита, а може и тя да го е съблазнила, така както Елоиза е прелъстила Абелар, защото не бива да забравяш, че демонът прониква в сърцето на мъжа с помощта на жената! Точно тогава епископът на Тренто го изгонил от своята епархия; Долчино по това време събрал около хиляда последователи и тръгнал на дълъг поход, който го отвел в родния му край. По пътя към него се присъединявали други заблудени, прелъстени от словото му; възможно е към него да са се присъединили и други еретици — валденси, които обитавали планините, където минавал, възможно е сам той да е искал да се присъедини към валденсите от този северен край. Като стигнал в областта Новара, Долчино намерил обстановка, благоприятна за неговия бунт, защото васалите, които управлявали Гатинара от името на епископа на Верчели, били прогонени от населението, което посрещнало разбойниците на Долчино като свои съюзници.

— Какво били сторили васалите на епископа?

— Не знам, пък и не ми е работа да ги съдя. Но както виждаш, често ереста се съюзява с бунта срещу благородниците и властниците; еретикът започва да проповядва бедност, а после изпада в плен на всички изкушения на властта, на войната и на насилието. По същото време в град Верчели се бореха помежду си няколко богати семейства; лъжеапостолите се възползваха от това, а пък семействата използваха бъркотията, причинена от лъжеапостолите. Феодалите събираха наемници да грабят гражданите, а гражданите се обърнаха за закрила към епископа на Новара.

— Ама че бъркотия. На чия страна застана Долчино?

— Не знам; той си гледаше интереса, намеси се в тия спорове и ги използваше, за да проповядва борба против чуждата собственост в името на бедността. По това време Долчино бе вече събрал три хиляди сподвижници и вдигна стан на един връх край Новара, наричан Голата стена; там си направиха укрепления и хижи и Долчино оглавяваше всички тия мъже и жени, които живееха в най-безсрамно смешение. Той изпращаше оттам писма до верните си сподвижници, за да им разяснява еретичното си учение. Говореше и пишеше, че бедността била техният идеал, че те не били обвързани от никакви връзки на подчинение и че той, Долчино, бил пратен от Бога, за да смъкне печатите на пророчествата и да изтълкува Стария и Новия завет. Наричаше духовниците, проповедниците и миноритите министри на дявола и освобождаваше всички от задължението да им се подчиняват. Твърдеше, че в живота на християнския народ имало четири ери; първата била ерата на Стария завет, на патриарсите и пророците, преди появата на Христа, когато бракът бил необходим, защото населението трябвало да се размножава; втората била ерата на Христос и апостолите — и това била ерата на светостта и непорочността. После настъпила третата ера, когато папите отначало трябвало да приемат земните богатства, за да могат да управляват народа, но когато хората започнали да се отдалечават от любовта към Бога, се появил Бенедикт, който се обявил против всякаква светска собственост. Но след като и монасите на Бенедикт започнали да трупат богатства, дошли монасите на свети Франциск и на свети Доминик167, които били още по-резки от Бенедикт в проповедта си против светското господство и богатство. Сега, когато начинът на живот на толкова много прелати отново изпаднал в противоречие с всички тези добри учения, настъпвал краят на третата ера и всички трябвало да се върнат към напътствията на апостолите.

— Значи Долчино е проповядвал същото, което са проповядвали францисканците и най-вече спиритуалите, пък и сам вие, отче!

— Да, да, но той извличаше от всичко един коварен силогизъм! Твърдеше, че за да се сложи край на тази трета ера на поквара, всички свещеници и монаси трябвало да бъдат избити най-жестоко; твърдеше, че всички прелати, клирици, монахини, монаси и всички, които са от ордените на проповедниците и миноритите, отшелниците, пък и самият папа Бонифаций, трябвало да бъдат изтребени от избрания от него, от Долчино, император; този император трябвало да бъде Фридрих, кралят на Сицилия.

— Та нали именно Фридрих прие благосклонно в Сицилия изгонените от Умбрия спиритуали, нали именно миноритите настояват императорът — ако и да става дума за Лудвиг — да премахне светската власт на папите и кардиналите?

— На ереста или на безумието е присъщо да изопачава и най-правдивата мисъл и да я насочва към последици, противоречащи на Божиите и хорските закони. Миноритите никога не са искали императорът да избива други духовници.

Сега знам, че той се заблуждаваше. Защото, когато няколко месеца по-късно Лудвиг Баварски въведе свой ред в Рим, Марсилий и други минорити сториха с верните на папата духовници същото, за което настояваше и Долчино. С това не искам да кажа, че Долчино е бил прав, а по-скоро, че може би Марсилий не е бил прав. Но особено след следобедния ми разговор с Уилям започнах да се питам как така простите хорица са правели разлика между обещанията на спиритуалите и начина, по който Долчино ги е изпълнявал. Ами ако е бил виновен, че е прилагал на дело онова, което хора, смятани за ортодоксални, са проповядвали по чисто мистичен път? А може би разликата се състоеше именно в това, може би светостта се изразяваше в това да изчакваме Бог да ни дари обещаното от неговите светии и да не се стремим да го получим по земни пътища? Сега знам, че е така, знам къде беше сгрешил Долчино; подредбата на нещата не бива да се изменя, дори и да се надяваме пламенно, че тя трябва да бъде променена. Ала тогава бях изпаднал в плен на противоречиви мисли.

— Искам да ти кажа — продължи Убертино, — че ереста винаги се съпровожда от надменност. През 1303 година, във второто си писмо, Долчино се самообяви за върховен ръководител на конгрегацията на апостолските братя, издигна за свои помощници коварната Маргерита (една жена!), Лонджино от Бергамо, Федерико от Новара, Алберто Карентино и Валдерико от Бреша. И започна да бълнува за някаква поредица от бъдещи папи — двамина добри (първият и последният) и двамина лоши (вторият и третият). Първият бил Целестин, вторият — Бонифаций VIII, за когото пророците казвали: „Горделивото ти сърце те опозори, тебе, дето обитаваш дупките в скалите,“ Третият папа не е назован, но за него Йеремия бил казал „като лъв“. И — какво безобразие — Долчино твърдеше, че лъвът бил Фридрих, кралят на Сицилия. Долчино казваше, че все още не знаел кой ще е четвъртият папа, но това щял да бъде светият папа, ангелският папа, за когото говорел абат Йоахим. Той щял да бъде посочен от Бога и тогава Долчино и всички негови сподвижници (а по това време те наброяваха вече четири хиляди души) щели да бъдат осенени от Светия Дух и щели да обновят църквата чак до края на света. Но до появата на този папа оставали три години и дотогава трябвало да се сложи край на всички злини. Долчино се стремеше да прави именно това, като разпалваше навсякъде война. А четвъртият папа — тук вече можеш да видиш как демонът се подиграва с жертвите си — бе именно Климент V, който вдигна кръстоносен поход против Долчино. И бе правилно, защото в ония краища Долчино проповядваше учения, които бяха несъвместими с правата вяра. Той твърдеше, че римската църква била блудница, че не трябвало да се слушат свещениците, че всяка духовна власт била вече преминала към сектата на апостолските братя, че единствено те представлявали новата църква, че апостолските братя можели да разтрогват брака, че никой нямало да се спаси, ако не влезе в сектата, че нито един папа не можел да опрощава греховете, че не бивало да се плаща десятък, че да се живее, без да се дава обет, означавало да се води по-съвършен живот, отколкото, ако се даде обет, че нямало разлика дали се молиш в осветена църква, или обор, че Христос можел да бъде почитан и в горите, и в църквите.

— Наистина ли е говорил такива работи?

— Да, разбира се, така е; писал ги е. Но той направи още по-лоши неща. Когато отиде на Голата стена, започна да плячкосва селата в долините, вършеше набези, за да се снабдява; с една дума, поведе истинска война против съседните селища.

— Всички ли са били против него?

— Не се знае. Възможно е някои да са го подкрепяли, нали ти казах, че той успя да се замеси в бъркотията от местни крамоли. Междувременно през зимата на 1305 година, една от най-суровите зими през последните десетилетия, настана голям глад. Долчино написа трето писмо до своите сподвижници, при него продължаваха да се стичат мнозина, но там, в планината, бе невъзможно да се живее; налегна ги такъв глад, че започнаха да ядат конско месо и месо от други животни, както и сготвено сено. Мнозина пукнаха от глад.

— Но против кого се е сражавал?

— Епископът на Верчели се обърна към Климент V и той обяви кръстоносен поход против еретиците. Оповестено бе, че ще бъдат опростени греховете на всички, които ще вземат участие в него, подканени бяха да се присъединят и Людовик Савойски, и ломбардските инквизитори, и архиепископът на Милано. Мнозина грабнаха кръстовете в подкрепа на жителите на Верчели и Новара; дойдоха от Савоя, от Прованс, от Франция, а верчелският епископ бе назначен за върховен ръководител. Челните отряди на двете страни имаха непрекъснати сблъсквания, но укрепленията на Долчино бяха непревзимаеми и тия разбойници все получаваха помощи.

— От кого?

— Вероятно от други злосторници, които се радееха на това огнище на безредици. Но към края на 1306 година ересиархът бе принуден да напусне Голата стена, като остави там болните и ранените; той отиде към Триверо и там се укрепи на един връх, който тогава се наричаше Дзубело, а после започнаха да го наричат Рубело или Ребело, на името на разбунтувалите се против църквата. Не мога да ти разкажа всичко, каквото се случи, но станаха страшни кланета. Накрая бунтовниците бяха принудени да се предадат. Долчино и хората му бяха заловени и както и заслужаваха, свършиха на кладата.

— А хубавицата Маргерита? И тя ли?

Убертино ме погледна.

— Аха, ти си спомни, че била хубавица, а? Разправяха, че била хубавица, че мнозина местни благородници се опитали да я вземат за съпруга, за да я спасят от кладата. Ала тя не пожела, умря дръзко със своя дързък любовник. И нека това ти послужи за урок: пази се от блудницата Вавилон168 и тогава, когато се явява пред теб в най-прекрасен образ.

— Отче, искам да ми обясните още едно нещо. Научих, че ключарят на манастира, а може би и Салваторе са се срещали с Долчино и че май са били с него…

— Мълчи, не говори такива страшни работи. Запознах се с ключаря в един манастир на минорити. Вярно, след като тази история с Долчино бе приключена. По онова време мнозина спиритуали си имахме доста неприятности — това стана, преди да решим да се приютим в ордена на свети Бенедикт — и се наложи да напуснем нашите манастири. Не знам къде е бил Ремиджо, преди да го срещна. Знам, че винаги е бил примерен монах, поне от гледна точка на правата вяра. А що се отнася до другото, ех, плътта се поддава на съблазни…

— Какво искате да кажете?

— Не е за теб работа. Добре, тъй като стана дума, тъй като трябва да умееш да отличаваш доброто от злото… — той се поколеба — ще ти кажа: тук, в манастира, съм чувал, че ключарят не можел да се пребори с някои изкушения… Но става дума само за слухове. Ти трябва да разбереш, че не бива дори да мислиш за подобни неща.

— Прегърна ме отново, притисна ме до себе си и ми посочи статуята на Богородица. — Ти трябва да се посветиш на непорочната любов. Ето жената, в която женствеността се е извисила до съвършенство. Затова за нея можеш да кажеш, че е красива като любимата от Песен на песните. При нея — рече той с лице, озарено от вътрешно ликуване, също като абата, когато предния ден ни говореше за скъпоценните камъни и златните си съдове, — при нея дори прелестите на тялото стават изразители на небесната красота и затова скулпторът я е изобразил с всички прелести, които трябва да разкрасяват жената.

— Посочи ми нежния бюст на Богородица, повдигнат и притиснат от корсет, пристегнат по средата с панделки, с които си играеха малките ръчички на Младенеца. — Виждаш ли? Pulchra enim sunt ubera quae paululum supereminent et tument modice, nee fluitantia licenter, sed leniter restricta, repressa sed non depressa169… Какво изпитваш пред това нежно видение?

Пламнах като божур, сякаш изгарях от вътрешен огън. Убертино сигурно разбра какво ми стана или пък забеляза поруменелите ми бузи, защото побърза да добави:

— Но трябва да се научиш да отличаваш плама на свръхестествената любов от порива на чувствеността. Това е трудно дори за светците.

— Но по какво човек може да отличи правилната любов? — запитах, треперейки.

— Какво е любовта? Към нищо друго на този свят — нито към човек, нито към дявол, към нищо — не се отнасям с такова подозрение, както към любовта, защото в сравнение с всичко останало тя прониква по-дълбоко в душата. Нищо друго не изпълва и обвързва сърцето така, както любовта. Поради това, ако е лишена от средства за защита, душата от любов се проваля в бездънна пропаст. Мисля, че ако не беше прелъстен от Маргерита, Долчино нямаше да продаде душата си на дявола, че ако не бяха покварата и кръвосмешението на Голата стена, едва ли толкова много хора щяха да бъдат привлечени от неговия бунт. Имай предвид, че ти казвам всички тия неща не само за порочната любов, която всички трябва да избягват като присъща на сатаната, казвам ти ги, и то с голям страх, и за правилната любов, свързваща Бога и човека, ближния с ближния. Често става така, че двама-трима, мъже или жени, се обичат сърдечно, изпитват един към друг сърдечна привързаност и желаят да живеят винаги в близост; а когато едната страна желае, другата иска. Признавам, че съм изпитвал подобно чувство към добродетелни жени като Анджела и Киара. Но и то е достойно за порицание, въпреки че е само духовно, в името на Бога… Защото и любовта, която изпитва душата, ако не бъде предпазена, а се разгори, свършва с разруха или пък причинява объркване. Ех, любовта има различни свойства; отначало разнежва душата, после душата се поболява… Но след това започва да се съгрява от истинската топлота на Божествената обич и вика, и се вайка, става като камъка, хвърлен в пещта, за да се превърне на вар, и пращи, облизвана от пламъците…

— Това ли е правилната любов?

Убертино ме погали по главата; погледнах го и видях, че очите му се бяха изпълнили със сълзи.

— Да, това най-сетне е правилната любов. — Свали ръка от рамото ми и добави: — Но колко е трудно, колко е трудно да я различиш от другата. Понякога, когато душата ти бива изкушавана от демоните, ти се чувстваш като обесен човек, който с ръце, вързани отзад, и вързани очи остава да виси на бесилото и продължава да живее, без никаква подкрепа, без никаква опора, без да може да си помогне, и се рее в бездната…

Сега лицето му бе овлажнено не само от сълзите, но и от бликналата пот.

— А сега си върви — рече ми той, — казах ти каквото искаше да знаеш. От едната страна — ангелски хор, от другата — бездната на ада. Върви, да бъде благословен Бог. — Просна се пред статуята на Богородица и захлипа. Той се молеше.

Не излязох от църквата. Разговорът с Убертино бе разпалил дълбоко в душата ми някакъв особен плам, някакво неизразимо безпокойство. Затова може би се поддадох на непослушанието и реших да отида сам в библиотеката. Не знаех какво да търся. Исках да разгледам сам това тайнствено място, подтикваше ме мисълта да се ориентирам в него сам, без помощта на моя учител. И се качих горе така, както Долчино се беше изкачил на връх Рубело.

Носех със себе си светилника (Защо ли го бях взел? Може би бях набелязал в подсъзнанието си този тайнствен план?) и влязох в костницата с притворени очи. Скоро стигнах в скриптория. Мисля, че това бе съдбоносна вечер, защото, докато оглеждах писалищата, зърнах на едно от тях някакъв ръкопис, преписван очевидно от монах. Заглавието ме привлече веднага: „Historia fratris Dulcini Heresiarchae“170. Сигурно беше писалището на Пиетро от Сант Албано; бяха ми разказали, че той пишел подробна история на еретическите движения (разбира се, след това, което стана в манастира, той не успя да я завърши; но нека не изпреварваме събитията). Затова нямаше нищо чудно, че този ръкопис се намираше тук и че до него лежаха и други на подобни теми — за флагелантите171 и патарените. Но аз приех това като свръхестествена — и до днес не знам дали Божия, или дяволска — поличба и зачетох жадно ръкописа. Не беше много дълъг, в първата част се разказваше с много повече подробности — които вече съм забравил — това, което чух от Убертино. Споменаваше се и за многото престъпления, извършени по време на войната от сподвижниците на Долчино, както и за обсадата. И за последната битка, която била страшна и кръвопролитна. Но се натъкнах и на неща, за които Убертино не спомена; това очевидно бе разказ на очевидец, разказ, написан с разпалено въображение.

Така научих, че през март 1307 година — на Великата събота — Долчино, Маргерита и Лонджино, след като били заловени, били откарани в град Биела. Предали ги на епископа, който решил да изчака какво ще нареди папата. Щом научил новината, папата уведомил веднага френския крал Филип Хубави, като му писал следното: „Съобщиха ни извънредно приятни новини, които ни изпълват с радост и ликуване, защото онзи чумав демон, синът на Белиал172, отвратителният ересиарх Долчино, след много опасности, трудности, кланета и чести битки най-сетне попадна в нашия затвор заедно със своите привърженици благодарение на нашия уважаван брат Раниеро, епископа на Верчели; той бе заловен точно в деня на Тайната вечеря на нашия Господ бог и многобройните люде, които бяха с него, заразени от неговата ерес, бяха избити същия ден.“ Папата е бил безмилостен с пленниците и наредил на епископа да ги изтреби. През юли същата година, на първия ден от месеца, еретиците били предадени на светските власти. Натоварили ги на една кола, заобиколена от палачите, следвана от войници, а всички камбани в града биели непрекъснато; така прекосили целия град, като на всяко кръстовище палачите късали месата на злосторниците с нажежени клещи. Маргерита била изгорена първа, пред Долчино, а той дори не трепнал, както и не издал нито звук, докато късали месата му с клещите. После колата продължила, а палачите продължавали да пъхат клещите в съдове, пълни с пламтяща жарава. Долчино бил подложен и на други мъчения, но не проронил дума; само когато му откъснали носа, посвил рамене, а когато му откъснали члена, въздъхнал дълбоко и въздишката му приличала на продължително мучене. Последните му слова прозвучали като богохулство — казал, че щял да възкръсне на третия ден. После бил изгорен и прахът му бил пръснат във всички посоки.

Затворих ръкописа с треперещи ръце. Бяха ми казали, че Долчино е извършил страшни престъпления, но е бил жестоко изгорен. А на кладата се държал… как? С твърдостта на мъчениците или с дързостта на прокълнатите? Докато се изкачвах, олюлявайки се, по стълбите към библиотеката, разбрах защо съм толкова смутен. Сетих се изведнъж за една случка, на която станах свидетел няколко месеца преди това, когато пристигнах в Тоскана. Дори почнах да се питам как съм могъл да я забравя, сякаш болната ми душа искаше да заличи спомен, който й тежеше като кошмар. Но всъщност не я бях забравил, защото всеки път, когато ставаше дума за просещите монаси, в паметта ми изникваха отделни моменти от тази случка, но аз бързах да ги върна в бездната на моя дух, сякаш беше грях, че съм бил свидетел на целия този ужас.

За пръв път чух да се говори за просещите монаси във Флоренция в деня, когато видях да изгарят един от тях на кладата. Това се случи малко преди да срещна в Пиза брат Уилям. Той се бе забавил, та баща ми разреши да посетя Флоренция, чиито прекрасни църкви всички хвалеха. Обиколих Тоскана, за да понауча простонародния език, подир което се отбих за една седмица във Флоренция, защото бях чувал да говорят много за този град и исках да го разгледам.

Стана така, че още щом пристигнах, научих за един случай, който бе развълнувал целия град. През тези дни някакъв просещ монах еретик, обвинен в престъпления против религията, бил откаран пред епископа и други духовници и бил подложен на строго разследване от Инквизицията. Тръгнах с хората, които ми разказваха за случая, и стигнах до мястото, където ставаше разпитът; хората твърдяха, че този монах, на име Микеле, бил всъщност много благ човек, приканвал към покаяние и бедност, като повтарял словата на свети Франциск, но бил откаран пред съдиите благодарение злобата на някои жени, които се престорили, че искат да се изповядат пред него, а после му приписали еретически помисли; нещо повече — той бил заловен от хората на епископа именно в дома на тези жени, нещо, което ме учуди, защото едно духовно лице никога не трябва да прилага тайнствата в толкова неподходящи места; но изглежда, слабостта на просещите монаси се изразяваше именно в това, че не държаха сметка за приличието, а може би имаше и нещо вярно в това, което се говореше, че освен еретици били и със съмнителни нрави (така както винаги са твърдели, че катарите били българи и содомити).

Стигнах до църквата „Сан Салваторе“, където се водеше процесът, но не можах да вляза вътре, защото пред нея се беше струпал много народ. Неколцина се бяха покатерили на прозорците, държаха се за решетките, гледаха, слушаха какво става и разказваха на тия, които стояха под прозорците. В тоя момент четяха признанията на брат Микеле от предния ден, в които той твърдеше, че Христос и неговите апостоли „не са притежавали нищо, нито като лична, нито като обща собственост“, но Микеле протестираше, загдето нотариусът бил прибавил „много неверни неща“, и викаше (чух го, като стоях отвън): „За това ще ви се търси сметка в деня на Страшния съд!“ Но инквизиторите изчетоха признанията така, както ги бяха написали, и накрая го запитаха дали не иска най-смирено да съблюдава мнението на църквата и на цялото население на града. Чух Микеле да вика колкото му глас държи, че той иска да се придържа към това, в което вярва, и по-точно, че „продължава да смята Христос за разпнат на кръст бедняк, а папа Йоан XXII за еретик, защото твърди обратното“. Последва оживен спор, по време на който инквизиторите — между които имаше голям брой францисканци — искаха да му внушат, че това, което твърдеше той, не е отбелязано в Светото писание; той ги обвиняваше, че се отричали от правилата на собствения си орден, а ония се нахвърлиха срещу него и го питаха наистина ли мисли, че може да тълкува Светото писание по-добре от тях, дето го познавали до съвършенство. А брат Микеле, който беше много упорит, им оспорваше това право, затова те продължиха да се нахвърлят срещу него с предизвикателства от рода на: „Щом е така, искаме да заявиш, че смяташ Христос за собственик, а папа Йоан за католик и свят.“ Микеле не се огъваше и отговаряше: „Не, за еретик.“ Ония викаха, че не били виждали човек да проявява такова упорство в своята нечестивост. Но чух как мнозина от тълпата пред църквата мълвяха, че Микеле бил също като Христос сред фарисеите; забелязах, че мнозина от народа смятаха брат Микеле за свят човек.

Най-сетне хората на епископа го изведоха и го откараха в затвора, окован във вериги. Вечерта ми казаха, че мнозина от монасите, приближени на епископа, отишли да го хулят и настоявали да се отрече от думите си, но той отговарял като човек, убеден в своята правота. Повтарял всекиму, че Христос бил беден, че същото били казали и свети Франциск, и свети Доминик и че ако заради това, че изповядва това правилно мнение, трябва да бъде осъден на изгаряне, толкоз по-добре, защото скоро щял да види онова, за което се говори в Светото писание — двайсет и четиримата старци от Апокалипсиса и Иисус Христос, и свети Франциск, и славните мъченици. Разправяха, че бил казал: „След като четем с такъв плам ученията на някои свети абати, с още по-голям плам и радост трябва да искаме да бъдем сред тях.“ След тия негови слова инквизиторите излизаха навъсени от затвора и викаха (аз ги чух): „Тоя човек е полудял!“

На следния ден научихме, че присъдата е издадена, и като отивах към епископството, можах да видя пергамента; преписах част от присъдата на моята плочка. Започваше така:

„В името Господне, амин. Това е осъждане на телесното, а идеята за осъждане на телесното е разширена, дадена в тези писания и е разумно оповестена и разгласена…“

и прочие; следваше описание на греховете и престъпленията на споменатия Микеле; отбелязвам част от тях, та читателят да може да съди по съвест:

„Йоан, наричан брат Микеле, син на Яков, от свитата на свети Фредиан, човек с лоши убеждения, живот и име, а най-лош в общуването с хората, еретик и омърсен от еретичен позор, който вярва и убеждава против католическата вяра… Почитайки не Бога, а по-скоро врага на човешкия род, той умело, усърдно, умишлено, лекомислено и с душа и усилие в прилагането, постоянствал в еретическата поквара, сношавал се с еретиците и схизматици фратицели — наричани «Братя на бедния живот», — като последвал тяхната порочна секта и вървял против католическата вяра… и като достигнал прочутата държава Флоренция и на обществени места на споменатата държава — според обвинителния акт на Инквизицията — изповядвал, твърдял и упорито утвърждавал с думи и сърце… че нашият изкупител Христос не притежавал нищо като частна и обществена собственост, а притежавал някои неща, за които Светото писание споменава, че ги е притежавал, но само като потребност за делото. Известно ни е също от предишните изказвания, от широко разпространеното мнение и от думите на известния господин епископа на флорентинците, че споменатият Йоан е еретик, не е искал при толкова големи прегрешения и ерес да се поправи и оправи и не се насочва по правия път на вярата; смятайки, прочие, споменатия Йоан като невъзвратим за вярата, упорит и враждебен в своите прочути извратени прегрешения — за да не би — да посмее да се хвали със своите прочути извратени прегрешения, но за да бъде неговото наказание пример за другите, затова споменатият Йоан, наричан брат Микеле, еретик и схизматик, да се отведе до обичайното място на правораздаването и на същото място в огъня и разпалените огнени пламъци да се изгори и затрие така, че напълно да умре и душата му да се разлъчи от тялото.“

След обявяването на присъдата в затвора пристигнаха отново разни духовници и съобщиха на Микеле какво ще стане с него: нещо повече, чух ги да казват: „Брате Микеле, митрите с лентите са готови и на тях са изписани просещи монаси, придружавани от дяволи.“ Правеха така, за да го сплашат и да го принудят да се отрече от думите си. Но брат Микеле коленичи и отвърна: „Мисля, че край кладата ще бъде нашият отец Франциск; нещо повече — вярвам, че там ще бъдат и Иисус и неговите апостоли, и славните мъченици Вартоломей173 и Антоний174.“ Което означаваше, че отхвърля за последен път предложенията на инквизиторите.

На следната утрин отидох на моста при епископството, където се бяха събрали инквизиторите; доведоха при тях окования във вериги брат Микеле. Един вярващ коленичи пред него, за да получи благословия, но войниците го хванаха и го тикнаха в затвора. След това инквизиторите отново прочетоха присъдата на Микеле и го попитаха дали ще се покае. При всяко изречение от присъдата, където се казваше, че е еретик, Микеле отвръщаше: „Не съм еретик, грешник съм, но съм католик“, а когато в текста се споменаваше „достопочтеният и пресвят папа Йоан XXII“, Микеле се обаждаше: „Не е такъв, а еретик.“ Тогава епископът нареди Микеле да се приближи и да коленичи пред него, а Микеле отвърна, че пред еретици на колене не пада. Насилиха го да коленичи и той избъбри: „Бог ще ми прости за това.“ И тъй като го бяха довели облечен с всички свещенически одежди, започна цял ритуал, по време на който му сваляха одеждите една по една, докато остана само по ризата, която във Флоренция наричат „чопа“. И както е прието при лишаването на свещеник от сан, с остър нож му изрязаха възглавничките на пръстите, а след това му обръснаха косата. После го предадоха на капитана и неговите войници, които се отнесоха с него много грубо, оковаха го във вериги и го отведоха в затвора, а той викаше на тълпата: „Ще умрем за Господа бога.“ Казаха ми, че щели да го качат на кладата едва на следния ден. Тогава отишли отново при него и го попитали дали иска да се изповяда и да приеме светото причастие. А той отказал да съгреши, като приеме тайнствата от грешници. Мисля, че не направи добре, защото доказа, че е покварен от ереста на патарените.

Настъпи денят на мъчението; дойде да го вземе един гонфалониер175, който ми се стори дружески настроен, защото го запита защо е такъв човек, защо проявява такъв инат, когато беше достатъчно да каже това, което поддържаше цялото население, и да се съгласи с мнението на Светата църква майка. Но Микеле продължи да упорства и рече: „Вярвам в Христа, разпънат на кръст като бедняк.“ Гонфалониерът разпери ръце и си отиде. Тогава дойдоха капитанът и войниците и отведоха Микеле в двора, където викарият на епископа му прочете отново признанията и присъдата; Микеле отново почна да оспорва неверните неща, които му се приписваха; ставаше дума за такива тънкости, че аз не си ги спомням, а тогава не можах да ги разбера. Но въз основа на тях бяха решили Микеле да бъде убит, решаваше се и въпросът с преследването на просещите монаси. Аз не можех да проумея защо духовниците и светските власти се нахвърляха с такава ярост срещу хора, които искаха да живеят в бедност и смятаха, че Христос не е притежавал земни блага. Защото, казвах си аз, те би трябвало по-скоро да се боят от хора, които искат да живеят богато и да измъкват пари от другите, да въвлекат църквата в грях и да практикуват симонията. Споделих това с един, който стоеше до мен, защото не можах да мълча повече. А той се ухили насмешливо и рече, че когато един монах започне да живее в бедност, започва да дава лош пример на народа, който след това не може да приема монасите, които не живеят в бедност. Добави, че проповедите за бедност предизвиквали лоши мисли у населението, защото щяло да започне да се гордее със своята бедност, а гордостта може да доведе до много горделиви постъпки. Добави, че би трябвало да зная следното: и на него не му било ясно защо, но когато монасите проповядвали бедност, това означавало, че са на страната на императора, а тая работа не се харесвала на папата. Стори ми се, че става дума за разумни основания, макар и да бяха изречени от недотам учен човек. С изключение на това, че не можех да проумея защо брат Микеле искаше да умре от такава ужасна смърт — за да достави удоволствие на императора, или за да допринесе за уреждането на спор между религиозни ордени. Защото някои от присъстващите казваха: „Той не е светия, пратен е от Лудвиг, за да сее раздори между гражданите; просещите монаси са тосканци, но зад тях стоят пратеници на империята.“ Други твърдяха: „Ама той е луд, у него се е вселил сатаната, надул се е от гордост, мъчението му доставя удоволствие — плод на дяволска надменност, тия монаси четат твърде много жития на светии, по-добре ще бъде, ако се женят!“ Трети пък казваха: „Не, всички християни би трябвало да са такива, такива хора ни трябват, готови да доказват вярата си, както по времето на езичеството.“ Докато слушах тия гласове и не знаех какво повече да мисля, случи се така, че можах да зърна отново осъдения, когото тълпата пред мен понякога скриваше. Видях лицето на човек, обърнал взор към нещо, което не е от тая земя, също като изпадналите в захлас лица на статуите на светиите, каквито виждах понякога. Стана ми ясно, че този човек, независимо от това дали беше луд, или ясновидец, искаше съвсем съзнателно да умре, защото беше убеден, че като умре, ще разгроми своя враг, който и да е той. Разбрах, че неговият пример щеше да накара и други да отидат на смърт. Но тази твърдост ме смая, защото и днес все още не знам дали у тези хора взема връх гордостта и обичта към истината, в която вярват, или пък някакво горделиво желание да умрат, което ги тласка да дават свидетелства за своята истина, каквато и да е тя. И бях съкрушен от възхищение и страх.

Но нека се върнем към мъченичеството, защото всички потеглиха към мястото, където този човек трябваше да умре.

Капитанът и войниците го изведоха през вратата, както си беше по риза, а тя — полуразкопчана; той вървеше с широки крачки и наведена глава, мълвейки молитви, приличаше на мъченик. Имаше страшно много хора, просто да не повярва човек, и мнозина му викаха: „Не умирай!“, а той отвръщаше: „Искам да умра за Христа“, „Но ти не умираш заради Христа“, казваха му те, а той викаше: „Но за истината.“ Когато стигнаха до едно място, наречено Кътчето на проконсула, някой му викна да се моли Богу заради всички и той благослови тълпата. А при основите на „Санта Липерата“ друг му викна: „Глупако, вярвай в папата!“, а той отвърна: „Превърнахте този ваш папа в бог“ и добави: „Ето докъде ви докараха тия папери.“ (Това беше остроумна игра на думи на тоскански диалект, вследствие на която, както ми обясниха, излизаше, че папите са глупави твари, сиреч патоци.) И всички се смаяха, че този човек, който отиваше на смърт, можеше да се шегува.

При „Сан Джовани“ му викнаха: „Спаси си живота!“, а той отвърна: „Избавете се от греховете!“; при Стария пазар му викнаха: „Спаси се, спаси се!“, а той отвърна: „Спасете се от ада“; при Новия пазар му викнаха: „Покай се, покай се“, а той отвърна: „Покайте се заради лихварството си.“ Като стигнаха „Санта Кроче“, той видя монасите от своя орден, бяха се наредили по стълбището и той им направи забележка, загдето не следват правилото на свети Франциск. Едни от тях свиха рамене, а други от срам захлупиха лица с качулките си.

Като потеглиха към Портата на правосъдието, мнозина му казваха: „Отречи, отречи, недей да отиваш на смърт“, а той рече: „Христос умря за нас.“ А те: „Но ти не си Христос, не бива да умираш заради нас!“, а той: „Но аз искам да умра в негово име.“ На Поляната на правосъдието някой го запита защо не постъпи като някакъв монах, негов ръководител, който се бил отрекъл, но Микеле отвърна, че това не било вярно; видях, че мнозина от насъбралите се потвърдиха думите му и го подканяха да бъде твърд. Затова аз, както и други разбрахме, че това бяха негови хора, и побързахме да се отдалечим от тях.

Най-сетне излязохме през портата и пред нас се появи кладата, или колибката, както я наричаха там, защото дървата бяха подредени като колиба; колибката бе обградена от стражи, та хората да не се доближават много. Привързаха брат Микеле към стълба. Чух как някой му викна: „За какво искаш да умреш?“, а той отвърна: „За една истина, която живее у мен и която не може да бъде доказана иначе освен чрез смъртта.“ Запалиха кладата. Брат Микеле, който отначало запя „Credo“, сега подхвана „Te Deum“. Изпя около осем стиха, после изведнъж наклони глава, като да искаше да кихне, и се строполи на земята — въжетата бяха прегорели. Беше мъртъв, защото още преди тялото да изгори напълно, човек умира от голямата горещина, от която се пръска сърцето, и от дима, който прониква в гърдите.

После кладата изгоря напълно, като факел, изригна силен пламък и ако не беше овъгленият труп на клетия Микеле, който се мяркаше сред пламтящите главни, бих казал, че пред мен гори трънак. И за малко да имам видение, защото (както си спомних сега, докато се изкачвах към библиотеката) започнах да мълвя един откъс за изпадането в екстаз, който бях прочел в книгите на света Хилдегард176: „Пламъкът се състои от ярък блясък, от мощ и огнен плам, но той притежава яркия блясък, за да блести, а огнения плам — за да изгаря.“

Припомних си и някои мисли на Убертино за любовта. Образът на Микеле на кладата се сля с образа на Долчино, образът на Долчино — с образа на красавицата Маргерита. И отново бях обзет от същото безпокойство, както и в църквата.

Опитах се да не мисля за това и закрачих решително към лабиринта.

За пръв път влизах тук сам и продълговатите сенки, които светилникът хвърляше по пода, ме караха да изпадам в ужас, също като виденията от предните нощи. Боях се, че всеки миг ще се натъкна на друго огледало, защото такава е магията на огледалата — те все всяват смут у човека, ако и да знае, че става дума за огледала.

Не се опитвах да се ориентирам, нито да избегна стаята с благовонията, предизвикващи видения. Крачех като трескав, не знаех дори къде искам да отида. Не бях се отдалечил много от мястото, откъдето бях тръгнал, защото след малко се озовах отново в седмоъгълната зала, където излизаше стълбата. Тук на една маса видях няколко книги, които май не забелязах предната вечер. Досетих се, че са книги, които Малахий бе прибрал от скриптория, но не бе върнал на определените им места. Не можех да разбера дали съм далеч от стаята с благовонията, защото се чувствам като замаян; това можеше да се дължи както на някоя струя, достигаща дотук, така и на онова, което бях премислил, докато идвах насам. Разтворих един богато изписан том и стилът на неговите миниатюри ме наведе на мисълта, че може би е донесен от манастирите на последната Туле177.

На страницата, където започваше светото Евангелие на апостол Марко, ме порази изображението на един лъв. Несъмнено бе лъв, въпреки че дотогава не бях виждал подобен звяр жив, но миниатюристьт го бе възпроизвел точно и вярно, като вероятно бе използвал за образец лъвовете на Хиберния, земя на чудовищни твари; убедих се, че този звяр, както се изтъква и във „Физиолога“178, е събрал в себе си всички черти, присъщи и на най-ужасяващото, и на най-величественото. Затова неговият образ събуждаше у мен и образа на врага, и образа на нашия Господ бог Христос; пък и не знаех как да го тълкувам, та се разтреперих като лист — и от страх, и от вятъра, който проникваше през отворите в стените.

Лъвът, който видях, имаше паст с настръхнали остри зъби, а главата му бе изрисувана с изящни люспи, също като на змиите; козината на огромното му тяло, опиращо се на четири лапи с остри, хищни нокти, приличаше на ориенталските килими, които видях по-късно — бе на червени и изумрудени люспи, върху които се виеха жълти като чумата, всяващи страх фризове от кости. Жълта беше и опашката, която се извиваше от задната част чак до главата и завършваше с кичур бели и черни косми.

Лъвът ми направи поразяващо впечатление (дотолкова, че неведнъж извръщах глава, сякаш очаквах, че от мрака всеки миг може да се появи подобен звяр); но ето че реших да разгледам и другите страници и погледът ми се спря на образа на мъж, изобразен в началото на Евангелието на Матея. Не знам защо, но този образ ме изплаши повече от лъва; лицето беше лице на човек, но мъжът бе облечен в броня, приличаща на дреха — тя стигаше до краката му и тази дреха или броня бе обсипана с твърди червени и жълти камъни. Загадъчната глава, която се подаваше от цял замък от рубини и топази, ми се стори (ето до какво богохулство ме доведе ужасът!), че е главата на тайнствения убиец, по чиито неуловими следи вървяхме. После разбрах защо виждах такава тясна връзка между звяра, облечения в броня мъж и лабиринта — защото и двамата, както всички фигури, изобразени в книгата, изникваха от същинско валмо от сплетени лабиринти, чиито ониксови и смарагдови линии, златистозеленикави нишки и сиви ленти напомняха за плетеницата от зали и коридори, в която се намирах. Реейки се по страницата, погледът ми се губеше из тия сияйни пътеки, така както нозете ми се объркваха в будещата безпокойство поредица от помещения в библиотеката; виждах как на тия пергаментови листове бе изобразено моето бродене, това ме изпълни с безпокойство и ме убеди, че всяка една от тия книги разказваше с тайнствени, насмешливи намеци за моите преживявания в момента. „De te fabula narratur“179, рекох си аз и се запитах дали на тези страници не е изписано и бъдещето, което ме очакваше.

Разтворих още една книга — стори ми се, че е от испанската школа. Цветовете бяха ярки, червените багри напомняха кръв или огън. Беше книга за откровението на апостола и отново, както предната вечер, попаднах на страницата на жената, облечена в слънце. Но не беше същата книга, миниатюрата беше друга, тук художникът бе обърнал по-голямо внимание на образа на жената. Сравних нейното лице, гърди и гъвкави бедра с тия на статуята на Богородица, която бях видял с Убертино. Щрихите бяха различни, но и тази жена ми се стори прекрасна. Реших, че не бива да мисля за това, и прелистих няколко страници. Натъкнах се на още една жена, но това беше блудницата Вавилон. Не ме порази толкова нейният вид, колкото мисълта, че и тя бе жена като другата, и все пак тази беше ладия на всички пороци, докато другата беше средище на всички добродетели. Но и в двата случая изображенията бяха женствени, та по едно време престанах да разбирам по какво се различават. Отново изпитах дълбоко вълнение, образът на Богородица от църквата потули образа на красавицата Маргерита. „Аз съм прокълнат! — помислих си аз. — Или съм луд!“ И реших, че повече не мога да остана в библиотеката.

За щастие бях близо до стълбата. Хукнах надолу, рискувайки да се спъна и да изгася светилника. Озовах се под широките сводове на скриптория, но и тук не спрях и забързах по стълбата, която водеше в трапезарията.

Спрях се задъхан. Нощта беше светла, лунната светлина проникваше през прозорците, почти не се нуждаех повече от светилника, който беше нужен за килиите и проходите на библиотеката. Въпреки това не го загасих, сякаш търсех в него опора. Все още се задъхвах и си рекох, че ще трябва да пийна вода, за да се успокоя. Тъй като кухнята беше близо, прекосих трапезарията и отворих една от вратите, която водеше към втората половина от приземния етаж на Зданието.

В същия миг уплахата ми, вместо да намалее, нарасна. Защото забелязах веднага, че в кухнята до пещта за хляба има някой, или поточно забелязах, че там гореше светилник; изплаших се и побързах да загася моя. Бях изтръпнал от страх, но и аз всях страх, защото другият (или другите) побързаха да загасят техния. Но напразно, защото лунната светлина осветяваше достатъчно кухнята, за да забележа пред себе си една или повече смътни сенки, които се очертаваха на пода.

Стоях като вкаменен, не смеех нито да се оттегля, нито да пристъпя напред. Долових шепот, стори ми се, че чувам приглушен женски глас. После от безформената група, която се очертаваше край пещта, се отдели някаква тъмна валчеста сянка и хукна към външната врата — която очевидно беше притворена — и я хлопна след себе си.

Останахме аз, на прага между трапезарията и кухнята, и нещо смътно, което продължаваше да стои край пещта. Нещо смътно и — как да се изразя? — мучащо. От сянката долиташе нещо като стон, като сподавен плач, като ритмично хълцане, дължащо се на страх.

Нищо не вдъхва по-голяма смелост у страхливия от чуждия страх, но не пристъпих към сянката, подтикван от смелост. По-скоро бих казал, че ме подтикваше някакво опиянение, което не се различаваше от опиянението, обзело ме при виденията. В кухнята се носеше миризма, напомняща благовонията, които предния ден ме бяха изненадали в библиотеката. Може би не бяха същите вещества, но въздействието им върху превъзбудените ми нерви бе същото. Долавях воня от стипца и винен камък, които готвачите използваха, за да ароматизират виното. А може би — както научих по-късно — тъкмо приготвяха бира (която в този северен край на полуострова се ползваше с известно име), като я произвеждаха, както бе прието в моя край, с калуна, блатна мирта и див блатен розмарин. Всички тези ухания замаяха не толкова ноздрите, колкото главата ми.

И докато рационалният ми инстинкт ме караше да викна „Махни се!“ и да се отдалеча от стенещото нещо, което сигурно беше някаква примамка, пратена ми от нечестивия, моята любознателност ме накара да пристъпя нататък, сякаш исках да стана участник в някакво чудо.

И така, аз се приближих към сянката, докато благодарение на светлината, която проникваше през прозорците, видях, че беше една трепереща жена, която придържаше с ръка към гърдите си вързоп и се отдръпваше, плачейки, към пещта.

А сега нека Бог, светата Богородица и всички светии от рая бдят над мен, докато ви разказвам какво ми се случи. Срамът, достойнството на моя сан (нали вече съм стар монах в тази прекрасна Мелкска обител, средище на покой и на ведър размисъл) биха ми препоръчали да бъда крайно предпазлив. Би трябвало да кажа, че стана нещо лошо, но че няма да е пристойно да повторя какво се случи, та да не причиня смут нито на себе си, нито на моя читател.

Но аз се зарекох да разкажа цялата истина за онези далечни събития, а истината е неделима, тя блести със собствената си необорима чистота и не допуска да бъде прикривана от нашите интереси и от нашия срам. Въпросът по-скоро е да разкажа случилото се не така, както го виждам и си го припомням сега (въпреки че все още помня всичко с безмилостна яснота и не знам дали последвалото разкаяние не допринесе случилото се и мислите да се запечатат толкова ярко в паметта ми, или пък това се дължи на недостатъчното ми покаяние, нещо, което продължава да ме измъчва, като съживява в нажалената ми памет и най-малката отсянка на моя позор), а така, както го видях и изживях тогава. Мога да го сторя с достоверността на летописец, защото затворя ли очи, мога да повторя не само всичко, което извърших, но и което ми мина през главата в онези мигове, все едно, че преписвам написан тогава пергамент. Следователно трябва да постъпя именно така и нека свети Архангел Михаил ме закриля, защото за поука на бъдещите читатели и за да се самобичувам заради моя грях, искам да разкажа как млад човек може да се поддаде на уловките на нечестивия и те да станат ясни и очевидни, та който попадне в тях, да може да ги превъзмогне.

И така, беше жена. Какво ти — девойка. Тъй като дотогава (а слава Богу, и оттогава насам) не съм имал много вземане-даване със същества от този пол, не мога да кажа на колко години беше. Знам, че беше млада, почти девойка, трябва да беше на шестнайсет или осемнайсет, най-много двайсет години; порази ме усещането за човешка плът, което се излъчваше от тази фигура. Не беше видение, във всеки случай ми се стори, че беше твърде хубава. Може би защото трепереше като птиче през зимата, плачеше и се боеше от мен.

Затова, бидейки убеден, че всеки добър християнин е длъжен да помага на ближния си, пристъпих внимателно към нея и й казах на чист латински език, че не бива да се бои от мен, защото съм приятел, във всеки случай не враг, не и врагът, от който тя се страхува.

Може би благодарение на кротостта, излъчвана от моя поглед, момичето се успокои и пристъпи към мен. Стана ми ясно, че тя не разбираше моя латински, затова инстинктивно й заговорих на моя простонароден немски език; но това я изплаши страшно — не знам дали поради резките звуци, необичайни за хората от този край, или пък защото тези звуци й напомняха за друг допир с войници от моите земи. Тогава се усмихнах — реших, че езикът на жестовете и на израза на лицето е по-универсален от говоримия, и тя се успокои, усмихна ми се и изрече няколко думи.

Знаех твърде слабо нейния простонароден език, във всеки случай той се различаваше от езика, който бях понаучил в Пиза; и все пак по интонацията долових, че тя ми говореше нежни слова, че ми казваше нещо от рода на: „Ти си млад, ти си красив…“ Рядко се случва на послушник, прекарал детството си в манастир, да чуе да му говорят за неговата красота; напротив, прието е да ни предупреждават, че плътската красота е преходна и не трябва да й обръщаме внимание; ала уловките на нечестивия са безбройни и признавам, че този намек за моята хубост, колкото и да беше лъжовен, ми прозвуча като безкрайно нежна милувка и ми причини неудържимо вълнение. Още повече че изричайки тези слова, момичето протегна ръка и прекара върха на пръстите си по моята буза, която по онова време не бе обрасла дори с мъх. Постъпката й ми причини дълбока наслада, но в момента не можах да доловя и сянка от грях в сърцето си. Ето на какво е способен сатаната, когато иска да ни подложи на изпитание и да заличи в душата ни и най-малката следа от милостта Божия.

Какво изпитах? Какво видях? Помня само, че така и не съумях да определя вълнението, което ме обзе първоначално, тъй като моят език и моят ум не бяха научени да изразяват със слова подобни чувства. Докато от подсъзнанието ми не изплуваха други слова, чути по друго време и другаде, сигурно изречени с други намерения, но които ми се сториха в чудно съзвучие с обзелото ме ликуване, сякаш бяха се появили нарочно, за да го изразят. Слова, скупчили се в глъбините на паметта ми, стигнаха до моите (онемели) устни, а аз забравих, че са били използвани в светите писания или житията на светиите, за да изразят много по-сияйни неща. Но дали наистина имаше разлика между блаженството, за което споменават светиите, и насладата, която развълнуваната ми душа изпитваше в този миг? В този миг у мен изчезна бдящият усет към отликата. А именно това според мен е белег за унес в бездната на самопознанието.

Изведнъж девойката ми заприлича на черната, но прекрасна девица, за която се споменава в Песен на песните180. Облечена бе в олизана дреха от грубо платно, разтворена доста непристойно на гърдите, а на шията си носеше гердан от разноцветни — и мисля — съвсем евтини камъни. Но главата й се издигаше гордо на шия, бяла като кула от слонова кост, очите й бяха прозрачни като езерата на Есевон181, носът й приличаше на ливанска кула, къдрите й — на пурпурна мантия. Да, косите й ми напомниха стадо кози, а зъбите й — стадо току-що изкъпали се овце, пристъпващи две по две, така че никоя не изпреварва другата. И „колко си хубава, моя любима, колко си хубава“ ми се дощя да замълвя, „косата ти е като стадо овце, които слизат от планините на Галаад, устните ти са като пурпурна лента, бузата ти — като нар, а шията ти — като кулата на Давид, на която са окачени хиляда щита“. И се питах със страх и унес коя беше тази, дето засияваше пред мен като зора, прекрасна като луната, ослепителна като слънцето, страшна като стегната за бой войска.

Това създание се приближи още към мен, захвърли в ъгъла тъмния вързоп, който притискаше до гърдите си, отново протегна ръка, за да ме погали по лицето, и повтори словата, които бях чул. И докато не знаех дали да се отдръпна, или да се доближа още повече, докато главата ми се тресеше така, сякаш тръбите на Иисус щяха всеки миг да сринат стените на Йерихон182, и в същото време хем изгарях от желание, хем се боях да я докосна, на лицето й грейна радостна усмивка, тя измуча тихо като разнежена коза, развърза ширита, който придържаше дрехата на гърдите й, смъкна я като туника и застана пред мен така, както трябва да се е появила Ева пред Адама в градината на Едема. „Pulchra sunt ubera quae paululum supereminent et tument modice“, прошепнах аз, повтаряйки думите, които бях чул от Убертино, защото гърдите й ми заприличаха на сърни, на газели близначки, излезли на паша сред лилии, пъпът й заприлича на кръгла чаша, винаги пълна с омайно вино, а коремът й — на купчина жито сред венец от полски цветя.

— О sidus clarum puellaram — възкликнах аз, — о porta clausa fons hortorum, cella custos unguentorum, cella pigmentaria!183 — и — без да разбера как — се озовах прилепен до тялото й, усещайки и топлината му, и острото ухание на непознати мазила. Спомних си: „Чада мои, дойде ли безумната любов, човек нищо не може да стори!“ И разбрах: вече не можех да сторя нищо, за да се възпротивя на порива, който ме подтикваше — бил той уловка на нечестивия или небесен дар; викнах „Oh, langueo, causa languoris video nec caveo!“184; пък и от устните й ухаеше на рози, хубави бяха обутите й в сандали стъпала, краката й приличаха на колони, като колони бяха и извивките на бедрата, творение на ръката на художник. Ах, любов, чадо на насладата, в примката ти попадна крал, шепнех си аз; озовах се в нейните обятия и се проснахме заедно на голия под на кухнята, и не знам дали по моя воля, или с нейна намеса се оказах без моето расо на послушник, не почувствахме срам от голите си тела и всичко беше чудесно.

Устните й ме обсипаха с целувки, ласките й бяха по-омайни от вино, омайно бе уханието и на нейните благовония, прекрасна беше шията й сред бисерите, прекрасни — бузите сред обиците, „колко си хубава, любов моя, колко си хубава — мълвях аз, — очите ти са гълъби; дай да погледна лицето ти, искам да чуя гласа ти, защото гласът ти е нежен, лицето ти — чаровно, ти ме подлуди от любов, сестрице моя, подлуди ме с един-единствен поглед, с едно украшение на шията си, устните ти са като килийка от пчелна пита, езикът ти е мед и мляко, дъхът ти ухае на ябълка, гърдите ти ухаят на грозде, те са като чепки грозде, езикът ти е като омайно вино, което се стича в моята любов и се разлива по устните и зъбите ми.“ Градински фонтан, нард и шафран, канела и кинамон, мира и алое, аз ядях от моята пчелна пита и от моя мед, коя беше, коя беше тази, дето засилваше пред мен като зора, прекрасна като луната, ослепителна като слънцето, страшна като стегната за бой войска?

О, Боже, изпадне ли душата в унес, единствената добродетел е да обичаш това, което виждаш (нали така?), върховното щастие — да притежаваш това, което имаш; тук пиеш направо от извора на блажения живот (нали така е казано?), тук се наслаждаваш на истинския живот, който след този смъртен живот ни е отреден да живеем във вечността, до ангелите… Ето какво си мислех и ми се струваше, че пророчествата най-сетне се сбъдват, докато девойката ме даряваше с неописуеми ласки и се чувствам така, сякаш цялото ми тяло — и отпред, и отзад — се бе превърнало в око и виждаше всичко, което ме заобикаляше. И усещах, че от това — а то е любовта — се пораждат едновременно и единството, и нежността, и доброто, и целувката, и съвкуплението, така, както бях чувал да говорят, мислейки, че става дума за друго. И само за миг, докато радостта ми стигаше своя апогей, си рекох, че може би изпитвах, и то нощем, какво значи да си обладан от демона, осъден най-сетне да се разкрие пред душата такъв, какъвто е, а тя, изпаднала в екстаз, да пита „Кой си ти?“ — него, който знае как да примами душата и да залъже плътта. Ала веднага се убедих, че ако имаше нещо дяволско, това бяха моите колебания, защото нищо не можеше да бъде по-правилно, по-хубаво, по-свято от това, което изпитвах и чиято наслада растеше с всеки изминал миг. Както капчица вода, паднала във виното, се разтваря и приема цвета и дъха на виното, както нажеженото до червено желязо заприличва на огъня, загубвайки първоначалната си форма, както въздухът, залят от слънчевата светлина, придобива нейния блясък и нейната яснота, тъй че престава да бъде осветен и заприличва на самата светлина, така и аз усещах, че умирам, стопявайки се от нежност, и ми останаха сили само за да промълвя словата от псалома: „Ето, гърдите ми са като младо вино, което разкъсва нови мехове.“ И тозчас бях заслепен от сияйна светлина и сред нея видях някаква форма с цвят на сапфир, обгърната от пламъците на ослепителен и нежен огън, и тази сияйна светлина се разпространи из целия ослепителен огън, а ослепителният огън — из бляскавата форма, а сияйната светлина и ослепителният огън — по цялата форма.

Докато се просвах почти в несвяст над тялото, с което се бях съвкупил, разбрах с последния полъх на жизненост, че пламъкът се състои от ярък блясък, от мощ и огнен плам, но той притежава яркия блясък, за да блести, а огнения плам — за да изгаря. После усетих бездната и другите бездни, към които тя водеше.

Сега, когато пиша тези редове с трепереща ръка (и не знам дали тя трепери от ужас заради греха, за който разказвам, или от греховна носталгия по случката, която припомням), си давам сметка, че за да опиша недостойния екстаз, обзел ме тогава, си послужих със същите слова, до които прибягнах няколко страници по-горе, за да опиша огъня, който изгаряше мъченическото тяло на просещия монах Микеле. И неслучайно ръката ми, покорна изпълнителка на повелите на душата, прибягна до един и същ израз за две толкова различни една от друга случки; предполагам, че и тогава, когато ги изживях, и преди малко, когато се опитвах да опиша и двете на пергаментовия лист, съм ги изстрадал по един и същи начин.

По силата на някаква тайнствена мъдрост различни едно от друго явления могат да бъдат назовани с аналогични думи; това е същата мъдрост, съгласно която небесните неща могат да бъдат назовани със земни думи, и използвайки грешни символи, Бог може да бъде наречен лъв или леопард, смъртта — рана, радостта — пламък, пламъкът — смърт, смъртта — бездна, бездната — гибел, гибелта — изпадане в несвяст, а изпадането в несвяст — страст.

Защо аз като юноша наричах смъртния екстаз, който ме бе поразил у мъченика Микеле, със словата, с които светицата бе нарекла жизнения (Божествен) унес, а не можех със същите слова да не нарека екстаза (греховен и преходен) от земната наслада, който пък от своя страна веднага след това ми се стори като чувство за смърт и унищожение? Сега се опитвам да разсъждавам и за начина, по който изстрадах две случки — и двете възбуждащи и мъчителни, станали на няколко месеца една от друга, и за начина, по който онази нощ в манастира си припомних първата и само няколко часа по-късно изживях чувствено втората, и още за начина, по който ги изживявах едновременно сега, пишейки тези редове, за това как и в трите случая ги разказвам със словата, отнасящи се до съвсем различната случка с една света душа, разтапяща се от видението на Божественото. Или може би съм богохулствувал (тогава ли, сега ли)? Какво сходно имаше в желанието на Микеле да умре, в унеса, в който изпаднах, гледайки как го обгарят пламъците, в изпитания с девойката порив на плътско съвкупление, в мистичния свян, с който го предавах иносказателно, и в ликуващия порив, тласкащ светицата да умре заради обичта си, за да живее по-дълго във вечността? Нима е възможно толкова разнородни неща да бъдат изказани по един и същи начин? И все пак като че ли такова е напътствието, завещано ни от най-изтъкнатите мъдреци: Omnis ergo figura tanto evidentius veritatem damonstrat quanto apertius per dissimilem similitudinem figuram se esse et non veritatem probat185. Но щом любовта на пламъка и любовта на бездната са образ на обичта Божия, могат ли те да бъдат образ и на любовта на смъртта, и на греховната любов? Да, така както лъвът и змията са едновременно образи и на Христа, и на демона. Там е работата, че правилното тълкуване може да бъде определено единствено от авторитета на отците, а в случая, който ме измъчва, няма авторитет, към който да се обърне покорната ми мисъл, затова се терзая от съмнения (и пак образът на огъня се намесва, за да очертае липсата на истина и наличието на грешката — на това, което ме съкрушава!). Господи, какво ли става в душата ми сега, след като се оставям да ме влече въртопът на спомените и едновременно с това сливам различни по време случки, сякаш се каня да разбъркам подредбата на небесните светила и реда на тяхното движение в небето? Сигурно прехвърлям границите на моя греховен и болен ум. Но хайде, нека се върна към онова, което бях набелязал най-смирено. Разказвах за случилото се тогава, за бездънната несвяст, в която изпаднах. И така, поясних какво си бях припомнил по този повод и нека безсилното ми перо на верен и достоверен летописец се ограничи с това.

Лежах не знам колко време, момичето лежеше до мен. Само ръката й продължаваше да се плъзга леко по плувналото ми в пот тяло. Изпитвах някаква вътрешна наслада; не беше покой, а нещо като последните приглушени проблясъци на огън, който все още не загасва, след като пламъкът е стихнал. Не бих се поколебал да нарека блажен всекиго, комуто би се удало (шепнех като насън) да изживее, макар и рядко, подобно нещо през земния си живот (аз го изпитах един-единствен път — тогава), макар и за кратко време, за един-единствен миг. Сякаш човек престава да съществува, сякаш не усеща себе си, сякаш се е провалил, сякаш се е превърнал в нищо; и ако някой смъртен (казвах си аз) може да се наслади светкавично, за миг, на същото, от което бях изпитал наслада, щеше да погледне с лошо око този извратен свят, щеше да се смути от коварството на всекидневието, щеше да усети бремето на смъртното тяло… Нали така ме бяха учили? Тази подкана към духа ми да потъне в безпаметно блаженство беше всъщност (сега го разбирах) излъчването на вечното Слънце, а радостта, породена от духа, вдъхва на човек и сила, и мощ, той израства, ненаситната паст, която човек носи у себе си, вече не може да бъде затворена толкова лесно; такава е раната, която любовта нанася с пронизващия си меч, и тук, на Земята, няма нищо по-сладостно и страшно. Но такова е правото на слънцето, то жегва ранения със своите стрели и раните се разширяват, самият човек се разкрива и разширява, вените му — и те се отварят, а силите му престават да се подчиняват на разума и следват единствено поривите на желанието, духът се изпепелява, потъвайки в бездната на това, до което се докосва в момента, виждайки как и неговото желание, в неговата истина биват надхвърлени от онова, което е изживял и изживява в действителност Така човек става смаян свидетел на собствената си несвяст.

И се унесох в сън, потънал в подобни неизразими сладостни усещания.

След време отворих отново очи; луната, може би забулена от облак, хвърляше много по-слаба светлина. Протегнах ръка, но не усетих до себе си тялото на девойката. Извърнах глава — нямаше я. Отсъствието на тази, която бе възбудила моите желания и бе утолила жаждата ми, ме накара да усетя изведнъж и суетата на това желание, и порочността на тази жажда. Omne animal triste post coitum.186 Осъзнах, че съм съгрешил. Сега, когато са изминали толкова години, докато оплаквам горчиво грешката си, не мога да забравя, че онази вечер бях изпитал голяма наслада и бих обидил Всевишния, сътворил всичко с добри и чисти намерения, ако не заявя, че и в случилото се тогава между двама грешници имаше нещо, което само по себе си, естествено, беше и хубаво, и чисто. Но може би именно загдето сега съм вече стар, разглеждам виновно като хубаво и чисто всичко, което е било присъщо на младостта ми. А би трябвало да мисля за наближаващата смърт. Тогава, когато бях млад, не помислих за смъртта, а плаках много и искрено заради сторения от мен грях.

Надигнах се, треперейки, защото бях лежал дълго на ледените плочи в кухнята и тялото ми се беше вдървило. Облякох се, почти обзет от треска. Зърнах в един ъгъл вързопа, захвърлен от момичето, докато бягаше. Наведох се и го огледах; беше нещо като пакет, загърнат в платно, което като че ли бях виждал в кухнята, разгърнах вързопа и било поради слабата светлина, било поради безформените очертания на съдържанието отначало не можах да разбера какво е. После видях: между съсирени от кръв и късчета белезникаво меко месо пред погледа ми се очерта голямо сърце, вече мъртво, но все още тръпнещо с тръпките на мъртвите вътрешности, прорязано със синкави нишки.

Черно було се спусна над очите ми, устата ми се изпълни с горчива слюнка. Извиках и се строполих, както пада мъртво тяло.

(обратно)

Ден трети ПРЕЗ НОЩТА

Когато съкрушеният Адсон се изповядва пред Уилям и размишлява за ролята на жената за сътворението, но после открива трупа на мъж

Дойдох на себе си; някой ми мокреше лицето. Беше брат Уилям, носеше светилник, беше подложил нещо под главата ми.

— Какво се е случило, Адсон? — запита той. — Нима си тръгнал нощем да крадеш огризки в кухнята?

И така, Уилям се събудил, потърсил ме — за какво, вече не помня, и като не ме намерил, си рекъл, че може да съм отишъл на своя глава в библиотеката. Когато се доближил до Зданието откъм кухнята, зърнал някаква сянка, която се шмугнала от вратата накъм градината (било момичето, то бързало да се измъкне, може би е чуло, че някой се приближава). Опитал се да разбере кой е и да го проследи, но той (или по-точно това, което за него било сянка) тръгнал към стената и изчезнал. Тогава Уилям — след като поогледал наоколо — влязъл в кухнята и ме намерил в безсъзнание.

Когато, все още обзет от ужас, му споменах за вързопа със сърцето и изфъфлих, че е извършено още едно престъпление, той се разсмя:

— Адсон, може ли човек да има такова голямо сърце? Това е сърце на крава или на вол, нали тъкмо днес заклаха цяло говедо! Я по-добре ми обясни как е попаднало у теб?

А аз, разяждан от угризения, замаян от изживения ужас, изведнъж се разридах и го помолих да ми разреши да се изповядам пред него. Той се съгласи и аз му разказах всичко, без да премълча нищо.

Брат Уилям ме изслуша сериозно, но с отсянка на снизхождение. Когато млъкнах, той стана сериозен и ми рече:

— Адсон, ти несъмнено си съгрешил; престъпил си заповедта да не се съвкупяваш, нарушил си задълженията си като послушник. Оправдава те това, че си изпаднал в положение, на което не би устоял и някой от отците в пустинята. А за жената като източник на лъст е писано достатъчно в Светото писание. В Еклисиаста е казано, че приказките на жената са като пламтящ огън, а в Притчите187 е казано, че жена прелюбодейка улавя многоценна душа и мнозина юнаци са убити от нея. А Еклисиастът продължава: и намерих, че по-горчива от смъртта е жената, защото тя е мрежа, сърцето й — примка, ръцете й — окови. Други пък са казали, че тя е ладия на демона. Драги ми Адсон, след като изяснихме това, все пак не съм убеден, че Бог е пожелал да сътвори такова нечестиво същество, без да го дари с някаква добродетел. И не мога да не размишлявам за обстоятелството, че той е благоволил да я удостои с много привилегии и ценни качества, поне три от които са от големи по-големи. Той е сътворил мъжа на този долен свят от кал, а по-късно — жената, и то в рая, от благородна човешка плът. И не я е сътворил от краката или от вътрешностите на тялото Адамово, ами от реброто. Второ. Господ, който може всичко, би могъл да се въплъти направо по чудодеен начин в някой човек, а вместо това си е избрал като обител утробата на жена, което показва, че тя не е чак толкова нечестива. А когато се появил след възкресението, се е появил пред жена. И най-сетне, нито един мъж няма да царува в небесните селения; царица ще бъде жена, която никога не е съгрешила. И щом Господ е бил толкова внимателен към самата Ева и нейните дъщери, какво необичайно има в това, че и ние се чувстваме привлечени от изяществото и благородството на този пол? Едно ще ти кажа, Адсон: не го прави повече, но не е чак толкова страшно, че си се поддал на изкушението да го сториш. Пък и това, че един монах поне веднъж в живота си е задоволил плътската си страст, та един ден да прояви снизхождение и разбиране към грешниците, на които ще даде съвет и утеха… е добре, драги ми Адсон, това не е нещо, което да пожелаем да стане, преди да се е случило, но не бива и да прекаляваме с порицания, след като е станало. Затуй върви си с Бога и да не говорим повече. Да не прекаляваме с размисли над нещо, което е по-добре да забравиш, ако успееш. — И тук ми се стори, че гласът му попритихна сякаш от вътрешно вълнение. — Хайде да обсъдим смисъла на станалото тази нощ. Кое беше това момиче, с кого имаше среща?

— Не знам, не видях и мъжа, който беше с нея — отвърнах.

— Но по редица сигурни улики можем да се досетим кой може да е бил. Бил е преди всичко грозен и стар; една девойка не отива драговолно при такъв мъж, особено ако, както твърдиш, е и красавица, макар, жребче мое, да мисля, че ти си готов да наречеш вкусна всяка храна.

— Защо пък грозен и стар?

— Защото девойката не се е срещнала с него от любов, а за вързоп карантия. Сигурно е момиче от селото, което може би не за пръв път се отдава от глад на някой сластолюбив монах, а в замяна получава нещо за хапване — за себе си и за семейството.

— Блудница значи! — възкликнах ужасен.

— Бедна селянка, Адсон. Може да има и братчета, които трябва да храни. Ако можеше, би се отдала от любов, а не за да спечели нещо. Както е сторила тази нощ. Нали ми каза, че те е нарекла млад и хубав, че ти е дала безплатно и от любов всичко, което би дала другиму срещу някое волско сърце и парче дроб. И е изпитала такова благородство и облекчение, задето ти се е отдала безплатно, че е избягала, без да вземе нищо в замяна. Ето защо мисля, че другият, с когото те е сравнявала, не е бил нито млад, нито хубавец!

Признавам, макар да продължавам да се разкайвам дълбоко, това обяснение ме изпълни с нежна гордост, но си замълчах и моят учител продължи:

— Тоя грозен дъртак сигурно има възможност да слиза в селото и да се свързва със селяните, понеже такава му е службата. Сигурно знае как се влиза и излиза през зида, знаел е и в коя кухня има от тази карантия (на другия ден щяха да кажат, че вратата е била оставена отворена и през нея се е промъкнало куче, което е изяло всичко). Сигурно е и скъперник и е бил заинтересован кухнята да не бъде лишена от по-ценни продукти, иначе щеше да й даде я пържола, я нещо още по-вкусно. Виждаш как образът на непознатия започва да се очертава все по-ясно и че всички тези белези ни насочват към човек, който не бих се страхувал да кажа, че е Ремиджо от Вараджине, нашият ключар. А ако съм сбъркал, става дума за нашия тайнствен Салваторе, който освен това, бидейки от тоя край, умее да говори доста добре с местните хора и знае как да убеди една девойка да стори това, което е искал да я накара да стори, ако ти не се бе появил.

— Така е — рекох аз, — но каква е ползата, че го знаем?

— Никаква. Това е — отвърна Уилям. — Тази случка може да има, а може и да няма връзка с престъпленията, с които сме се заловили. От друга страна, ако ключарят е бил с Долчино, двете неща се обясняват взаимно. Знаем също, че нощем този манастир става средище на много събития. А дали нашият ключар или Салваторе, които обикалят така свободно в мрака из манастира, не знаят повече от това, което явно премълчават?

— Ще ни кажат ли на нас?

— Не, ако се отнасяме към тях състрадателно, като се правим, че не знаем техните грехове. Но ако наистина се наложи да узнаем нещо, имаме начин да ги накараме да говорят. С други думи, ако стане нужда, ключарят или Салваторе са в наши ръце и Бог ще ни прости този грях, след като прощава толкова други грехове — рече той и ме погледна лукаво, а аз не дръзнах да разсъждавам позволени ли бяха намеренията му, или не.

— А сега ще трябва да си легнем, защото след час ще бие за утреня. Клети ми Адсон, ти още не си се успокоил, още се тревожиш заради сторения грях… Нищо не успокоява душата така, както едно посещение на църквата. Аз ти простих греха, ама знае ли човек. Я по-добре иди и попитай Бога. — И ме потупа здравата по главата — не можах да разбера дали бе проява на мъжка симпатия, или на това, че ми прощаваше. А може би (тогава ми хрумна и тази греховна мисъл!) бе и проява на благородна завист — нали беше човек, жадуващ за нови, ярки преживявания.

Тръгнахме към църквата по обичайния път; постарах се да го измина колкото се може по-бързо, защото тази нощ всички тия кости ми напомняха още по-отчетливо, че и аз ще се превърна в пепел, напомняха ми и безумието на моите плътски пориви.

Като се озовахме в кораба, забелязахме някаква сянка пред главния олтар. Рекох си, че е Убертино. А се оказа, че е Алинардо, който отначало не ни разпозна. Каза, че вече не го хващал сън, затова решил да прекара нощта в молитви за изчезналия млад монах (не можеше да си припомни дори името му). Молел се за душата му — в случай, че е умрял, и за тялото му — в случай, че лежал някъде сам и болен.

— Много хора умряха — рече той, — много… Но така е записано и в книгата на апостола. С първата тръба се появи град, при втората тръба третата част от морето стана на кръв — нали намерихте единия в градушката, а другия — в кръв… Третата тръба предупреждава, че звезда, горяща като светило, ще падне върху третата част на реките и върху водните извори. Казвам ви — така е изчезнал третият брат. Бойте се за четвъртия, защото ще бъде ударена третата част от слънцето, третата част от месечината и третата част от звездите, та ще настане почти пълен мрак…

Докато излизахме от кораба, Уилям се запита дали в думите на стареца нямаше нещо вярно.

— Но — възразих аз — това би означавало, че някакъв зловещ ум, водейки се по Апокалипсиса, е замислил убийството и на тримата, ако разбира се, допуснем, че и Беренгарий е умрял. А нали знаем, че Аделмо е умрял по своя воля…

— Така е — рече Уилям, — но същият зловещ или болен ум би могъл да се подсети от смъртта на Аделмо и да уреди символично гибелта на другите двама. Ако е така, Беренгарий трябва да се намира в някоя река или в някой извор. Но в манастира няма нито река, нито извор, поне не такива, че човек да се удави или да бъде удавен…

— Има само бани — подхвърлих съвсем случайно.

— Адсон! — възкликна Уилям, — Това е идея, знаеш ли? Баните!

— Сигурно са ги огледали…

— Сутринта, когато слугите търсеха, видях, че отвориха вратата на сградата, огледаха я, но без да я претърсят из основи; явно не са мислели, че ще трябва да търсят нещо, което е прикрито старателно, очаквали са да се натъкнат на труп, оставен демонстративно някъде, също като трупа на Венанций в делвата… Хайде да отидем да хвърлим един поглед; още не се е развиделило, но нашият светилник явно няма намерение да изгасне.

Така и направихме. Отворихме с лекота вратата на баните, които бяха долепени до болницата, Вътре бяха наредени вани — не помня колко, — отделени една от друга с големи завеси. В определения от правилника ден монасите се къпеха в тях, а Северин ги използваше за лечебни цели, тъй като няма по-добро средство за успокояване на тялото и ума от една баня. В ъгъла имаше огнище за подгряване на вода. Пепелта в него беше още топла, а пред него бе оставен обърнат казан. В другия ъгъл имаше чешма за точене на вода.

Огледахме първите вани — бяха празни. Последната вана, закрита със завеса, беше пълна с вода, а край нея бе захвърлено расо. На пръв поглед, след като се доближихме с нашия светилник, повърхността на водата ни се стори чиста; но щом я осветихме добре, зърнахме на дъното някакво бездушно човешко тяло. Извадихме го внимателно — беше Беренгарий. Лицето му, каза Уилям, наистина приличаше на лице на удавник. То беше подпухнало. Омекналото белезникаво неокосмено тяло приличаше на тяло на жена; изключение правеше неприличната гледка на отпуснатите срамни части. Изчервих се, после изтръпнах. Прекръстих се, а в това време Уилям благослови трупа.

(обратно) (обратно)

ДЕН ЧЕТВЪРТИ

Ден четвърти ИЗОБРАЗИТЕЛНИ

Когато Уилям и Северин оглеждат трупа на Беренгарий и откриват, че езикът му е почернял — нещо необичайно за удавник. После разговарят за страшни отрови и за една отдавнашна кражба

Не ще губя време да разказвам как уведомихме абата, как целият манастир се събуди преди каноническия час, за ужасените викове, за уплахата и мъката, изписани по лицата на всички, за това как вестта стигна до всички обитатели на платото, как ратаите се кръстеха и произнасяха заклинания. Не знам дали тази сутрин първата служба бе отслужена, както изискваше правилникът, нито кой присъства на нея. Аз тръгнах с Уилям и Северин, които наредиха да покрият трупа на Беренгарий и да го сложат на една маса в болницата.

След като абатът и другите монаси се оттеглиха, билкарят и моят учител огледаха подробно трупа с присъщото на лечителите спокойствие.

— Смъртта е настъпила поради удавяне — рече Северин. — В това няма съмнение. Лицето е подпухнало, коремът — опънат…

— Но той не е бил удавен от други — забеляза Уилям, — ако беше така, щеше да окаже съпротива на убиеца и около ваната щяхме да открием следи от вода. А всичко беше подредено и чисто, сякаш Беренгарий е стоплил водата, после е напълнил ваната и е легнал там по своя воля.

— Това не ме изненадва — рече Северин. — Беренгарий страдаше от конвулсии, та неведнъж му казвах, че хладките бани успокояват и телесната, и душевната възбуда. Често ми искаше разрешение да ползва банята. Сигурно така е направил и нощес…

— Миналата нощ — поправи го Уилям, — защото, нали виждаш, този труп е престоял във водата най-малко един ден…

— Възможно е да е станало миналата нощ — съгласи се Северин.

Уилям го уведоми, макар и не изцяло, за събитията през предишната нощ. Не му каза, че бяхме проникнали тайно в скриптория, но като скри от него редица подробности, му разказа, че сме преследвали някаква тайнствена личност, която ни е откраднала една книга. Северин разбра, че Уилям му казва само част от истината, но не му зададе други въпроси. Само забеляза, че ако тайнственият крадец е бил Беренгарий, възможно е изживяното вълнение да го е накарало да потърси спокойствие в една освежителна баня. Беренгарий — рече той — бил много чувствителен; понякога се разтрепервал или обливал в студена пот, било от вълнение или неприятност, облещвал очи и се строполявал на земята, а от устата му почвала да излиза белезникава пяна.

— Във всеки случай — рече Уилям, — преди да дойде тук, трябва да се е отбил другаде, защото не видях в банята откраднатата книга.

— Да — потвърдих не без гордост, — аз повдигнах расото му, дето беше захвърлено край ваната, и не забелязах никакви следи от обемист предмет.

— Браво — усмихна ми се Уилям. — Значи той се е отбил другаде; добре, да допуснем, че за да се поуспокои, а може би и за да се отърве от нас, се е промъкнал в банята и е легнал във ваната. Северин, мислиш ли, че е могло да стане така, че да загуби съзнание и да се удави от пристъпите на болестта си?

— Възможно е — отвърна Северин, но се съмняваше. — От друга страна, ако това е станало преди две нощи, край ваната може да е имало вода и тя да е изсъхнала. Ето защо не бива да изключваме, че може и да е бил удавен насила.

— Не — възрази Уилям. — Кога си видял убит човек да си сваля дрехите, преди да бъде удавен?

Северин поклати глава, сякаш този довод за него нямаше кой знае каква стойност. Бе започнал да разглежда ръцете на удавника.

—  Интересно… — рече той.

— Какво?

— Онзи ден огледах ръцете на Венанций, след като бяха измили трупа му от кръвта, и забелязах една подробност, на която не отдадох голямо значение. Върховете на два пръста на дясната ръка на Венанций бяха потъмнели, сякаш бяха начернени с някакво тъмно вещество. Също — нали виждаш — като върховете на двата пръста на Беренгарий. Тук има следи дори и по третия пръст. Тогава си рекох, че Венанций трябва да е пипал мастилата в скриптория…

—  Много интересно — каза замислено Уилям и се наведе към пръстите на Беренгарий. Зазоряваше се, светлината в сградата бе все още твърде бледа, учителят ми явно страдаше, че не може да ползва очилата си. — Много интересно — повтори той. — Потъмнели са върховете на палеца и показалеца, а средният пръст е потъмнял само откъм вътрешната страна Слаби следи има и по лявата ръка, поне по показалеца и палеца.

—  Ако беше само по дясната ръка, би могло да се каже, че пръстите са притиснали нещо дребно или тънко и продълговато…

— Като стило. Или храна. Или насекомо. Или змия. Или ковчеже за дарове. Или тояга. Много неща. Ала щом има следи и по другата ръка, може да е държал и чаша — държал я е здраво в дясната ръка, а с лявата я е крепял, без да я притиска…

Северин бе започнал да трие леко пръстите на мъртвеца, но тъмният цвят не изчезваше. Забелязах, че си бе сложил ръкавици, които по всяка вероятност ползваше, когато му се налагаше да борави с отровни вещества. Душеше, но не усещаше нищо.

— Бих могъл да ти изброя много растителни (и минерални) вещества, които оставят подобни следи. Някои са смъртоносни, други — не. Понякога пръстите на миниатюристите са изцапани със златен прах…

— Аделмо е бил миниатюрист — рече Уилям. — Предполагам, че когато си видял изранения му труп, не ти е хрумнало да огледаш пръстите му. Но тия може да са пипали нещо, което да е принадлежало на Аделмо.

— Не знам — отвърна Северин. — Двама мъртъвци, и двамата с почернели пръсти. За какво ти говори това?

— За нищо. Nihil sequitur geminis ex particularibus unquam.188 Трябва да сведем и двата случая към едно правило. Например: съществува вещество, което почерня пръстите на онзи, който се докосне до него…

Побързах да довърша, тържествувайки, този силогизъм:

— …Пръстите на Венанций и Беренгарий са почернели, значи те са се докосвали до едно и също вещество.

— Браво, Адсон — похвали ме Уилям. — Жалко само, че твоят силогизъм не важи, защото aut semel aut iterum medium generaliter esto189, и в този силогизъм средният термин никога не може да бъде приет за общовалиден. А това значи, че не сме избрали правилно основната предпоставка. Не трябваше да казвам: всички, които се докосват до определено вещество, са с почернели пръсти, защото може да има хора с почернели пръсти, без да са се докосвали до това вещество. А трябваше да кажа: всички и само всички, които са с почернели пръсти, сигурно са се докосвали до определено вещество. Венанций и Беренгарий, и така нататък. С което щяхме да получим един трети първокачествен силогизъм.

— Значи все пак намерихме отговора! — възкликнах с радост.

— Ех, Адсон, ти разчиташ прекалено много на силогизмите! За нас въпросът остава открит. Ние само допуснахме, че Венанций и Беренгарий са се докосвали до едно и също нещо — една разумна хипотеза. Но след като допуснахме, че само едно вещество — едничко от всички останали — може да предизвика подобни последици (а това трябва да се изясни), не знаем какво е то, къде двамата са го намерили и защо са се докосвали до него. Обърни внимание — не знаем дали веществото, до което са се докосвали, е причина за смъртта им. Представи си, че някой безумец пожелае да избие всички, които се докосват до златистия прах. Нима трябва да стигнем до извода, че златистият прах е смъртоносен?

Обърках се. До този момент бях убеден, че логиката е универсално средство, а сега ми стана ясно, че валидността й зависи от това как бива използвана. От друга страна, от разговорите с моя учител ми стана ясно — и ми ставаше все по-ясно през следващите дни, — че логиката може да бъде много полезна, ако съумееш да вникнеш в нея, а след това да се измъкнеш.

В това време Северин, който явно не беше добър логик, размишляваше въз основа на своя опит:

— Отровите са толкова разнообразни, колкото разнообразни са тайните на природата — рече той. После посочи съдовете и стъклениците (които вече бяхме видели), наредени по лавиците край стените заедно с голям брой книги. — Както вече ти казах, от много от тия треви, съответно примесени и дозирани, могат да се получат смъртоносни отвари и мазила. Ето там има татул, беладона и бучиниш; те могат да предизвикат сънливост или възбуда, или двете заедно; давани в малки дози, са отлични целебни средства, а в големи дози — смъртоносни…

— Но нито едно от тези вещества не оставя следи по пръстите, нали?

— Предполагам. Освен това има вещества, които са опасни само ако са погълнати, а други действат върху кожата. Бялата чемерика може да предизвика повръщане у този, който се навежда, за да я изскубне из корен. Росенът, когато цъфти, замайва градинарите, които го докосват, сякаш са пили вино. Едно докосване до черната чемерика може да предизвика диария. Други растения предизвикват сърцебиене, трети — главоболие, някои отнемат гласа. А отрова от пепелянка, намазана по кожата, без да проникне в кръвта, предизвиква само леко възпаление… Веднъж ми показаха някакъв мехлем и ми казаха, че ако с него се намажат слабините на куче, близо до половите органи, животното умирало скоротечно в страшни мъчения, като крайниците му постепенно се вкочанявали…

— Знаеш много за отровите — рече Уилям с глас, в който прозираше възхищение.

Северин го изгледа, без да трепне, и отвърна:

— Знам това, което трябва да знае всеки лекар, всеки билкар, всеки, който се занимава със здравето на човека!

Уилям се позамисли. После помоли Северин да отвори устата на мъртвеца и да му види езика. Северин взе някаква тънка лопатка — един от своите инструменти — и изпълни охотно поръчението. Възкликна Удивен:

— Езикът е почернял!

— Значи така — избъбри Уилям. — Взел е нещо с ръка и го е погълнал… Това изключва отровите, за които спомена преди малко, дето действат през кожата. Но не улеснява работата ни. Защото сега трябва да мислим, че и той, и Венанций са вършели нещо доброволно, неслучайно, не от разсеяност или от непредпазливост, нито пък насила. Взели са нещо и са го сложили в уста, съзнавайки какво правят…

— Дали е било храна, или напитка?

— Може би. А може би… отде да знам, някакъв музикален инструмент, наподобяващ флейта…

— Невъзможно — възрази Северин.

— Разбира се, че е така. Но не бива да изключваме нито една хипотеза, колкото и да изглежда абсурдна. А сега нека се опитаме да стигнем до отровата. Ако някой, познаващ отровите толкова добре, както ги познаваш ти, влезе тук и вземе някои от твоите билки, би ли могъл да направи смъртоносен мехлем, който да остави същите следи по пръстите и по езика? Мехлем, който да може да бъде поставен в ястие, напитка или намазан върху лъжица, върху нещо, което се слага в устата?

— Да — отвърна Северин. — Но кой? Да допуснем, че е станало така, но как е дал отровата на тия двама наши клети събратя?

Да си кажа правото, и аз не можех да си представя, че Венанций и Беренгарий са могли да се поддадат на увещанията на някого, който им е предлагал някакво тайнствено нещо, убеждавайки ги да го изядат или изпият. Но Уилям не се смути.

— За това ще помислим после — отвърна той. — А сега бих искал да си припомниш нещо, за което досега не си се досетил — дали някой те е разпитвал някога за твоите билки, дали някой има достъп до болницата…

— Почакай — рече Северин, — много отдавна, преди много години, на една от полиците съхранявах някакъв много силен мехлем, беше ми го оставил един брат, който беше посетил далечни страни. Не можа да ми обясни от какво е направен, беше уверен, че е от разни треви, но не всички му бяха известни. На вид изглеждаше лепкав и жълтеникав, но той ме посъветва да не го докосвам, защото можел да предизвика скоротечна смърт дори само ако по някакъв начин стигне до устните му. Този брат ми обясни, че дори да бъде погълнат в минимални дози, мехлемът отначало предизвиквал — и то след половин час — отпадналост, после — бавна парализа, и накрая — смърт. Не искаше да носи мехлема със себе си и ми го подари. Пазих го дълго време, защото исках да го изследвам. После един ден над платото налетя силна буря. Един послушник — от моите помощници — бе оставил вратата на болницата отворена, та бурята бе обърнала с краката нагоре всичко в стаята, в която сме сега. Подът бе осеян със счупени стъкленици, с разни течности, с треви и прахове. Трябваше ми цял ден, за да подредя всичко, помогнаха ми само да изхвърля парчетиите и тревите, които не можеха да се използват. Накрая забелязах, че стъкленицата, за която ти споменах, липсва. Отначало се разтревожих, после си рекох, че се е счупила и се е смесила с другите, дето се бяха изпотрошили. Накарах да измият старателно и пода, и лавиците…

— А да си виждал стъкленицата преди бурята?

— Да… Не, не. Бях я скрил зад едни съдове, не се виждаше, та не проверявах всеки ден…

— Значи някой е можел да я измъкне много преди бурята, без да забележиш, нали?

— Сега, като поразмислих, виждам, че е могло да стане и така.

— Значи твоят послушник може да я е откраднал, а после се е възползвал от бурята, оставил е нарочно вратата отворена, та бурята да стори това, което е сторила.

Северин се развълнува.

— Да, разбира се. Не само това. Сега, когато си спомням случилото се, аз се изненадах, че бурята е могла да причини такава бъркотия, ако и да беше силна. Бих могъл да кажа, че някой се бе възползвал от бурята, за да обърне с краката нагоре цялата стая и да нанесе по-големи вреди, отколкото е могъл да нанесе вятърът!

— Кой беше тоя послушник?

— Казваше се Агостино. Но той загина миналата година, падна от скелето, докато почистваше с други монаси и ратаи скулптурите по фасадата на църквата. Сега се сещам, той ми се кле, че не е оставял вратата отворена, преди да излезе бурята. Тогава се ядосах много, затова го обвиних. А може наистина да не е бил виновен.

— Тогава трябва да допуснем, че за твоята отрова е знаел още някой, при това по-вещ от послушника. Кой друг знаеше за отровата?

— Не помня, Знаеше абатът, защото му поисках разрешение да съхранявам тази толкова опасна отрова. Може да съм споменал и пред други, и то в библиотеката, защото търсех хербарии, които да ми помогнат.

— Нали ми каза, че държиш тук книгите, които са ти необходими за работата?

— Да, при това много — отвърна Северин и посочи няколко шкафа в един ъгъл на стаята, отрупани с десетки томове. — Но тогава търсех някои книги, които не можех да задържам при себе си; дори Малахий не искаше да ми ги даде, та се наложи да искам разрешение от абата. — После сниши глас, сякаш не искаше да го чуя. — Виж какво, някъде в библиотеката — къде точно не знам — се съхраняват и книги за магии, за черна магия, с рецепти за дяволски питиета. Можах да направя справки в някои от тях — нали съм длъжен да знам, — надявах се да намеря описание на тази отрова и за нейното действие, но напразно.

— Значи си споменал за нея и пред Малахий.

— Сигурно, а може би и пред Беренгарий, който му беше помощник. Но не стигай до прибързани изводи; не си спомням, но е възможно, когато е ставало дума за отровата, там да е имало и други монаси; понякога в скриптория има доста народ…

— Не подозирам никого. Опитвам се да разбера какво е станало. Все пак ти ми каза, че това се е случило преди няколко години; любопитно е, че някой може да е прибрал предварително отрова, за да я използва много по-късно. А това ни навежда на мисълта, че някой злосторник дълго време е скривал намерението си да убива.

— Прости ни, Господи! — рече Северин и се прекръсти, а по лицето му се изписа ужас.

Нямаше какво повече да добавим. Покрихме отново тялото на Беренгарий — трябваше да го приготвят за погребението.

(обратно)

Ден четвърти ПЪРВИ ЧАС

Когато Уилям принуждава първом Салваторе, а после и ключаря да разкрият миналото си. Северин намира откраднатите очила, Никола донася новите и Уилям с шест очи отива да разчете ръкописа на Венанций

Тъкмо излизахме, влезе Малахий. Нашето присъствие май му беше неприятно, та понечи да се върне. Северин го забеляза и го запита:

— Мен ли търсиш? Сигурно е за… — Но млъкна и ни изгледа.

Малахий направи едва забележимо движение, сякаш искаше да каже „За това ще говорим по-късно…“ Ние излизахме, той влизаше, та и тримата стояхме на прага. Малахий поясни, като да искаше да подчертае:

— Търсех брата билкар… Имам… главоболие.

— Сигурно е от застоялия въздух в библиотеката — рече със състрадателно добродушие Уилям. — Ще трябва да си правите инхалации.

Малахий размърда устни, като да искаше да добави нещо, но се отказа, наведе глава и влезе, а ние си тръгнахме.

— Какво ли търси при Северин? — запитах аз.

— Адсон — отвърна с раздразнение моят учител, — научи се да разсъждаваш със собствената си глава. — После промени темата. — А сега ще трябва да поразпитаме няколко души. Поне докато са още живи — добави той, оглеждайки платото. — И да не забравя: отсега нататък ще трябва да си отваряме очите, да внимаваме какво ядем и пием. Храна ще вземаш винаги от общата чиния, а за пиене ще си наливаш от стомната, от която вече са си наливали другите. След Беренгарий ние знаем най-много. Освен убиеца, разбира се.

— Кого ще разпитвате сега?

— Адсон — отвърна Уилям, — сигурно ти е направило впечатление, че тук най-интересното се случва нощем. Нощем умират хора, нощем някой обикаля из скриптория, нощем в манастира се промъкват жени… Има два манастира — един дневен и един нощен, и за нещастие май нощният е много по-любопитен от дневния. Затова за нас представлява интерес всеки, който обикаля нощем, включително и онзи мъж, когото си видял нощес с момичето. Възможно е случката с момичето да няма нищо общо с отровата, възможно е и обратното. Така или иначе, аз си имам едно наум за снощния мъж; той сигурно знае много неща за нощния живот в това свято място. И също като вълка в баснята — ето го, хей там.

И посочи Салваторе, който също ни беше забелязал. Видях, че се поколеба, сякаш искаше да избегне срещата с нас, и като че ли поспря, за да тръгне в обратна посока. Но само за миг. Очевидно бе разбрал, че няма как да не ни срещне, та продължи. Обърна се към нас с любезна усмивка и изрече мазно „Благословете“. Моят учител просто не го остави да довърши и го заговори рязко:

— Знаеш ли, че утре тук пристига Инквизицията? — запита го той. Салваторе явно не се зарадва на тази вест и запита почти шепнешком:

— Че какво ме засяга?

— И още как. Я по-добре кажи истината на мен, дето съм ти приятел и брат минорит, какъвто си бил и ти, отколкото да я разкажеш утре на ония, дето добре знаеш какви са.

Нападнат така, почти в упор, Салваторе реши да не се съпротивлява повече. Изгледа смирено Уилям, сякаш искаше да му каже, че е готов да отговори на всичките му въпроси.

— Нощес в кухнята е имало жена. Кой е бил с нея?

— Ах, жена, дето се продава като стока, нито е за света, нито е стока — изрече Салваторе.

— Не ме интересува дали е била свястно момиче, или не, искам да знам кой е бил с нея!

— Боже мой, колко са нечестиви жените! Мислят само как да примамят мъж… Уилям го сграбчи за расото.

— Кой беше с нея? Ти или ключарят?

Салваторе разбра, че няма как повече да лъже. И заразказва някакви чудновати приказки, от които успяхме — макар и трудно — да разберем, че той, за да се подмаже на ключаря, му доставял момичета от селото, като ги вкарвал нощем в манастира, ала не пожела да обясни как и откъде. Но се кълнеше, че правел това от добрина, и ни стана смешно, като намекна, че не извличал някаква полза за себе си, та момичето, след като задоволи ключаря, да позадоволи и него. Разказваше с мазни, двусмислени усмивки, намигаше ни, сякаш искаше да намекне, че разказва всичко това пред хора, вършещи подобни действия. И току ме поглеждаше изпод вежди, а аз не можех да му отвърна, както бих искал, защото чувствам, че ни свързва обща тайна, че съм негов съучастник и събрат по грях.

Уилям реши да заложи на карта всичко и го запита рязко:

— Откога знаеш Ремиджо? Преди или след като е бил с Долчино?

Салваторе коленичи пред него и започна да го моли със сълзи на очи да не го погубва, да го избави от Инквизицията. Уилям се закле тържествено, че няма да каже никому това, дето ще чуе от него, и Салваторе не се поколеба да издаде ключаря. Запознали се на Голата стена; и двамата били в бандата на Долчино, заедно избягали и постъпили в манастира в Казале, пак заедно се прехвърлили при клюнийските монаси. Фъфлеше, молеше за прошка, стана ясно, че от него няма какво повече да научим. Уилям реши, че най-добре ще бъде да разпита веднага Ремиджо, и пусна Салваторе, който побърза да се скрие в църквата.

Намерихме ключаря на другия край на манастира, при хамбарите — пазареше се с неколцина селяни от долината. Изгледа ни смутено, опита се да ни даде да разберем, че е много зает, но Уилям настоя да поговорят. Дотогава не бяхме имали кой знае колко работа с този човек — той се отнасяше любезно с нас, ние — с него. Сега Уилям се обърна към него така, както би постъпил към монах от собствения си орден. Ключарят се посмути от тази проява на доверие и отначало отговаряше доста предпазливо.

— Мисля — нали такава ти е и службата, — че понякога ти се налага да обикаляш из манастира и когато другите са си легнали — рече му Уилям.

— Зависи — отвърна Ремиджо, — понякога се налага да свърша това-онова, та трябва да крада и от съня си.

— А когато си оставал до късно, да си забелязал нещо, което да ни подскаже кой би могъл да обикаля из кухнята и библиотеката, без да има оправдателни причини като теб?

— Ако бях забелязал нещо, щях да уведомя абата.

— Правилно — съгласи се Уилям и промени темата. — Това село в долината не е много богато, нали?

— И да, и не — отвърна Ремиджо. — Там живеят пребендарии190, които са на служба към манастира; когато годината е плодородна, ние им даваме доста неща. Така например за празника на свети Иван получиха дванайсет модии малц, един кон, седем вола, един бик, четири юници, пет телета, двайсет овце, петнайсет свине, петдесет кокошки и седемнайсет кошера. А освен това двайсет пушени свине, двайсет и седем калъпа свинска мас, половин мярка мед, три мерки сапун, една рибарска мрежа…

— Добре, добре! — прекъсна го Уилям. — Но нали разбираш, от това не ми стана ясно какво е положението в селото, колцина от жителите му са пребендарии на манастира, колко земя притежава селянинът, който не е пребендарии…

— Е, щом питаш — отвърна Ремиджо, — знай, че едно семейство може да притежава и петдесет таволе земя.

— А колко е една тавола?

— Четири квадратни трабуки.

— Квадратни трабуки ли? Какво значи това?

— Един трабуко се равнява на 36 квадратни стъпки. Или осемстотин линейни трабуки правят една пиемонтийска миля. Имай предвид също, че едно семейство — по на юг — може да отглежда маслинени дървета, от които да получава най-малко половин мех зехтин.

— Половин мех ли?

— Да. Един мех се равнява на пет емини, а една емина се равнява на осем големи чаши.

— Ясно — отвърна унило моят учител. — Всяко село си има своите мерки. Вие например как мерите виното? На бокали ли?

— Или на рубии. Шест рубии правят една брента, а осем бренти — едно буренце. Или едно рубо се равнява на шест пинти от по два бокала.

— Мисля, че разбрах — отвърна примирен Уилям.

— Интересува ли те още нещо? — запита Ремиджо и както ми се стори, предизвикателно.

— Да! Питах те как живеят долу в равнината, защото днес размишлявах за проповедите на Умберто от Романс към жените и по-точно върху главата с наслов „За бедните жени в селата“, където казва, че те, поради това че са бедни, се поддават повече от другите жени на плътски изкушения, и твърди, че „peccant enim mortaliter, cum peccant cum quocumque laico, mortalius vero quando cum Clerico in sacis ordinibus constituto, maxime vero quando cum Religioso mundo mortuo“191. Ти знаеш по-добре и от мен, че и в светите места като манастирите никога не липсват плътски изкушения. Питах се — нали си имаш работа с хората от селото — дали не си чувал някои монаси — не дай Бог — да са прелъстили някои момичета.

Въпреки че моят учител изричаше тия думи някак си между другото, читателят ще се досети какъв смут всяваха те у клетия ключар. Не знам дали пребледня, но ще кажа, че желанието ми да го видя пребледнял бе толкова силно, че видях как стана блед като платно.

— Ако знаех всичко, за което ме питаш, щях да го кажа на абата — отвърна смирено Ремиджо. — За всеки случай, ако, както предполагам, такива сведения са от полза за твоето дирене, узная ли нещо, ще ти го съобщя. Виж какво, първият ти въпрос ме накара да поразмисля… През нощта, когато загина клетият Аделмо, аз обикалях из двора… във връзка с една кокоша история… бях дочул, че нощем някакъв коняр ходел да краде в кокошарника… Та същата нощ ми се стори, че видях Беренгарий — но бях далеч, не мога да се закълна, че е бил той; беше се запътил към спалните помещения, вървеше край хоровата част на църквата, като да идваше откъм Зданието… Не се учудих, защото от доста време монасите говореха за Беренгарий… сигурно си дочул нещо…

— Не, продължавай.

— Какво да ти кажа… Подозираха, че Беренгарий се е поддал на страсти, неподходящи за един монах…

— Да не би да намекваш, че Беренгарий е имал някакви връзки с момичета от селото, както вече те запитах?

Ключарят се изкашля смутено, после се усмихна угоднически.

— Не, не… още по-нечестиви страсти…

— Значи ли това, че ако един монах се забавлява плътски с момичета от селото, се поддава на страсти, които подобават на сана му?

— Не съм казал такова нещо. Но ти твърдиш, че и пороците, и добродетелите се степенуват. Плътта може да съгреши според природата и… против природата.

— Значи искаш да кажеш, че Беренгарий се е поддал на плътски помисли към лица от мъжкия пол?

— Казвам само, че така говореха… Казвам ти го, за да ти докажа, че съм искрен и че имам най-добро желание…

— Благодаря ти. Съгласен съм с теб, че содомията е много по-тежко престъпление от други прояви на разврат, за които, искрено казано, не съм склонен да водя разследване…

— Това са жалки неща, ако и да се случват — отвърна философски ключарят.

— Жалки работи, Ремиджо. Всички сме грешни. Никога не ще се осмеля да търся сламката в очите на мой събрат, защото се боя, че в окото си имам греда. Но ще ти бъда благодарен за всички греди, които ще ми посочиш отсега нататък. Така ще се опираме на дебели, яки дънери, а ще оставим сламките да се носят из въздуха. На колко се равняваше един трабуке?

— На трийсет и шест квадратни стъпки. Не се безпокой. Искаш ли да знаеш нещо, идвай при мен. Можеш да разчиташ на мен като на верен приятел.

— Такъв те и смятам — натърти Уилям. — Убертино ми каза, че навремето си бил в моя орден. Никога няма да издам мой стар събрат, особено сега, когато очакваме да пристигне папска делегация начело е един голям инквизитор, известен с това, че е пратил на кладата мнозина от хората на Долчино. Та ти каза, че един трабуко имал трийсет и шест квадратни стъпки, така ли?

Ключарят не беше глупак. Реши, че няма повече смисъл да си играе на котка и мишка; още повече, след като разбра, че той е мишката.

— Брате Уилям — рече той, — разбирам, че знаеш много повече, отколкото можех да допусна. Не ме предавай и аз няма да те предам. Вярно е, и аз съм човек, и аз се поддавам на плътски изкушения. Салваторе ми каза, че или ти, или твоят послушник снощи сте ги заварили в кухнята. Уилям, ти си видял свят, знаеш, че и кардиналите в Авиньон, и те не са пример за добродетелност. Знам, не ме разпитваш за тия дребни, нищожни прегрешения. Ала се досещам, че си дочул нещо за моето минало. Подобно на мнозина минорити и аз съм се люшкал насам-нататък. Преди години повярвах в идеала за бедност, напуснах братството и се отдадох на скитнически живот. И аз като мнозина други повярвах на проповедите на Долчино. Не съм учен човек, подстриган съм за монах, но знам само едно — да отслужвам литургия. От богословие не разбирам кой знае колко. Й може би не съм способен да подкрепям никаква идея. Виждаш ли, навремето се опитах да се дигна на бунт срещу господарите, а сега им служа; в името на тукашния господар командвам хора като мен. Ние, простолюдието, нямаме кой знае какъв избор — или да се бунтуваме, или да изменяме.

— Понякога простите хорица схващат нещата по-ясно от учените — рече Уилям.

— Може би — отвърна ключарят и сви рамене. — Просто не мога да разбера защо тогава постъпих така. Виждаш ли, за Салваторе е обяснимо; той е от крепостните, детството му е било глад и болести… Долчино бе символ на бунт, на премахването на господарите. С мен беше друго, аз съм от градско семейство, не бях подтикван от глад. Беше нещо… просто не знам как да се изразя, като лудешки празник, като хубав карнавал… Там, в планините, при Долчино, преди да бъдем принудени да ядем месото на нашите загинали другари, преди толкова много наши другари да почнат да измират от лишения, че не успявахме да ги изядем и оставяхме труповете им на хищните птици и зверовете по склоновете на Ребело… а може и по това време… се чувстваме някак си свободни. Дотогава не знаех какво е свободата, проповедниците казваха: „Истината ще ви направи свободни.“ Чувстваме се свободни, мислехме, че това е истината. Мислехме, че всичко, каквото вършим, е правилно…

— Там ли започнахте… да се сношавате свободно с жени? — запитах аз; не знам защо постъпих така, но казаното от Убертино предната нощ, това, което прочетох в скриптория, и всичко, дето ми се беше случило, ме преследваше като кошмар. Уилям ме погледна с любопитство; навярно не очакваше, че ще проявя такава смелост и безсрамие. Ключарят ме изгледа, сякаш виждаше някакъв странен звяр.

— На Ребело — отвърна той — имаше хора, прекарали цялото си детство, десетина, че и повече души — братя и сестри, бащи и дъщери, наблъскани в една стая. Какво мислиш, че означаваше за тях новото положение? Правеха вече по свой избор това, което дотогава бяха правили по необходимост. Пък и нощем, когато се боиш да не се появят отнякъде вражеските войници и легнал на земята, се гушиш до съседа си, за да не ти е студено… Еретиците. Вие, младите монаси, дето идвате от някой замък и отивате направо в някой манастир, смятате, че това е начин на мислене, подбуден от демона. А то си е начин на живот и бе… и бе… просто една нова преживелица… Нямахме никакви господари, казваха ни, че Бог е с нас. Уилям, не искам да кажа, че сме били прави, нали виждаш, че съм тук, скоро се отказах от тях. Но никога не съм могъл да разбера вашите дискусии за бедността на Христа, за ползването, за правото… Вече ти казах, това беше голям карнавал, а по време на карнавала всичко се прави наопаки. Пък и човек остарява, не че помъдрява, но става лакомец. А тук съм лакомец. Можеш да осъдиш еретик, но можеш ли да съдиш лакомец?

— Достатъчно, Ремиджо — рече Уилям. — Не те разпитвам за това, дето е било някога, а за това, дето сее случило наскоро. Помогни ми, и аз няма да ти сторя зло. Не мога и не искам да те съдя. Но трябва да ми кажеш какво знаеш за станалото в манастира. Ти обикаляш доста — и денем, и нощем — из манастира, няма как да не знаеш нещо. Кой уби Венанций?

— Не знам, кълна ти се. Но знам кога умря и къде.

— Кога? Къде?

— Чакай да ти разкажа. Онази нощ, след повечерие, влязох в кухнята…

— Откъде? Защо?

— През вратата откъм градината. Имам си ключ, ковачите ми го направиха отдавна. Тази кухненска врата е единствената, дето не я залостват отвътре. А защо… няма значение, нали сам каза, че не искаш да ме обвиняваш за плътските ми слабости… — Усмихна се смутено. — Но не мисли, че прекарвам дните си в разврат… Онази нощ търсех храна за момичето, което Салваторе трябваше да вкара в манастира…

— Откъде?

— Ех, освен портала в зида има и други входове. Знае ги абатът, зная ги и аз… Но тогава момичето не дойде, накарах я да се върне именно поради това, дето разкрих и дето ще ти разкажа. Ето защо нощес се опитах да я накарам да дойде отново. Ако бяхте позакъснели, щяхте да се сблъскате с мен вместо със Салваторе; той ме предупреди, че в Зданието има хора, и аз се прибрах в килията си…

— А сега разкажи какво се случи през нощта в неделя срещу понеделник.

— Да. Влязох в кухнята и видях Венанций да лежи мъртъв на пода.

— В кухнята ли?

— Да, до водоема. Може би току-що бе слязъл от скриптория.

— Нямаше ли следи от борба?

— Не. Или по-точно до трупа имаше счупена чаша, а по пода — следи от вода.

— Откъде знаеш, че е било вода?

— Не знам. Просто си помислих, че е вода. Какво друго можеше да бъде?

Както ми поясни малко по-късно Уилям, тази чаша можеше да означава две различни неща. Или някой бе дал в кухнята на Венанций да изпие някаква отровна отвара, или клетникът вече е бил погълнал отровата (но къде и кога?) и е слязъл да уталожи или обзелата го изведнъж жажда, или някаква болка, изгаряща я червата, я езика му (защото езикът му сигурно е бил почернял, също като езика на Беренгарий).

Във всеки случай засега повече не можахме да научим. След като видял трупа, Ремиджо се изплашил, помислил какво да направи и решил да не прави нищо. Ако потърсел помощ, това значело да признае, че е обикалял през нощта из Зданието, пък и нямало да помогне на вече умрелия брат. Затова решил да не прави нищо, ами да изчака някои да открие трупа сутринта, след като отворят вратите. Изтичал да възпре Салваторе — той тъкмо вкарвал момичето в манастира, след което и той, и неговият съучастник отишли да спят, ако изобщо можело да се нарече спане тревожното будуване, в което прекарали до утреня. А по утреня, когато свинарите дошли да уведомят абата, Ремиджо бил уверен, че са открили трупа там, където го бил оставил той, та се смаял, когато разбрал, че са го намерили в делвата. Кой е измъкнал трупа от кухнята? Ремиджо не знаеше.

— Единствен Малахий има право да ходи свободно из Зданието — рече Уилям.

— Не, не може да е бил Малахий — възрази енергично ключарят. — Тоест не вярвам… Във всеки случай аз не съм ти казал нищо против Малахий…

— Бъди спокоен, каквото и да дължиш на Малахий. Знае ли нещо за теб?

— Да — изчерви се ключарят, — но не е казал нищо. На твое място бих обърнал внимание на Бенций. Поддържаше странни връзки с Беренгарий и Венанций… Но кълна ти се: друго не знам. Ако науча нещо, ще ти кажа.

— Засега достатъчно. Ако е нужно, пак ще те потърся.

Ключарят явно се успокои и отиде да си гледа работата; той се скара на селяните, загдето бяха преместили някакви чували със семена.

В този момент се появи Северен. Носеше очилата на Уилям, същите, дето ги бяха откраднали преди две нощи.

— Намерих ги в расото на Беренгарий — рече той. — Онзи ден ги видях на носа ти в скриптория. Твои са, нали?

— Слава Богу! — възкликна радостно Уилям. — Решихме два въпроса! Очилата ми се намериха, а сега зная със сигурност, че човекът, който ги открадна онази нощ в скриптория, е бил Беренгарий!

Едва изрекъл, ето че притича Никола от Моримондо с по-тържествуващ вид от този на Уилям. Носеше две готови лещи, монтирани в рамките.

— Уилям! — викна той. — Сам успях да ги направя, готови са, мисля, че всичко е наред!

После видя, че Уилям си бе сложил други очила, и остана като вцепенен. Уилям не искаше да го обижда, свали старите очила и опита новите.

— Тези са по-добри — рече той. — Ще пазя старите за всеки случай, а занапред ще нося твоите. — После ми каза: — Адсон, ще отида в килията си да прочета ония документи. Най-после! Почакай ме някъде. А на вас, скъпи братя, на вас сърдечно благодаря.

Удари третият час и отидох в хора, за да пея заедно с другите химна, псалмите и Кирие елейсон192. Другите се молеха за душата на мъртвия Беренгарий. Аз благодарях на Бога за това, че ни помогна да намерим не един, а два чифта очила.

Успокоих се, забравих всички лоши неща, които бях видял и чул, и задрямах; събудих се едва когато службата свърши. Сетих се, че през нощта не бях мигнал, а когато си помислих, че бях изразходил и не малко сили, се смутих. И щом излязох навън, в мислите ми отново взе превес споменът за момичето.

Опитах се да се поразсея и закрачих бързо по платото. Имах лек световъртеж. Удрях вкочанените си ръце. Потупвах с крака. Още ми се спеше, но въпреки това се чувствам бодър и жизнерадостен. Не можех да разбера какво става с мен.

(обратно)

Ден четвърти ТРЕТИ ЧАС

Когато Адсон се измъчва от любовни терзания; после Уилям пристига с текста на Венанций, който си остава неразгадаем и след като е дешифриран

Право да си кажа, след греховната ми среща с девойката, другите ужасни събития бяха почти заличили от паметта ми тази случка; пък и веднага след като се изповядах пред брат Уилям, душата ми се бе облекчила от угризенията, обзели ме, след като се събудих, и осъзнах греховната си слабост, и то дотолкова, та ми се струваше, че заедно с думите съм прехвърлил върху монаха и бремето, което тези слова изразяваха. Та за какво друго служи благодатното пречистване на изповедта, ако не да ни разтовари от бремето на греха и свързаните с него угризения и да ги прехвърли в лоното на Господа бог наш, а от получената прошка душата ни да изпита ново, ефирно облекчение, така че да забрави изтерзаната от лъстивостта плът? Но не се бях отърсил от всичко. Сега, докато се разхождах под бледото студено слънце в тази зимна утрин, заобиколен от суетнята на хората и животните, започнах да си припомням изминалите събития по различен начин. Сякаш от всичко, дето се беше случило, в паметта ми надделяваха не разкаянието и утешителните слова на пречистващата изповед, а само образи на човешки тела и крайници. Във възбуденото ми съзнание изникваше издутият от водата призрак на Беренгарий и аз изтръпвах от отвращение и състрадание. После, за да прогони този лемур, умът ми се насочваше към други образи, все още свежи в паметта ми, и аз не можех да избегна пред очите ми (пред очите на душата, но сякаш се появяваше пред очите на плътта) отново да изникне образът на девойката, красива и страшна като стегната за бой войска.

Дал съм си дума (беловлас писар на ненаписан досега текст, но звучал в паметта ми в течение на десетилетия) да бъда достоверен летописец, и то не само от любов към истината или от желание (от Достойно по-достойно) да поучавам бъдещите си читатели, а и за да облекча вехнещата си и изнурена памет от видения, терзали я цял живот. Затова трябва да разкажа всичко — благопристойно, но без да се срамувам. А сега трябва да споделя откровено онова, което си помислих тогава и почти се опитах да скрия от себе си, докато се разхождах по платото, като ту се затичвах, за да припиша на рязкото движение внезапното учестено биене на сърцето си, ту се спирах да наблюдавам работата на ратаите с илюзията, че така ще се поразсея, и вдишвах с пълни гърди студения въздух също като човек, който пие вино, за да забрави страх или мъка.

Напразно. Мислех за девойката. Плътта ми бе забравила силната греховна и преходна наслада (нечестиво деяние), която ми бе доставило съвкуплението с нея; но душата ми не бе забравила нейния лик и все не успяваше да се отърси от този спомен като непристоен; напротив — тръпнеше, сякаш нейният лик отразяваше всички наслади на мирозданието.

Долавях смътно, като почти се опитвах да скрия от себе си, какво всъщност чувствам, че това нещастно, нечисто и безсрамно създание, което се продаваше (кой знае с какво сластолюбиво постоянство) на други грешници, тази евтина дъщеря, дето, слаба като всички свои посестрими, бе търгувала толкова много с плътта си, все пак беше нещо прекрасно и вълшебно. Умът ми знаеше, че тя е източник на грехове, докато чувственото ми желание я виждаше като извор на всякакви нежности. Трудно ми е да кажа какво изпитвах. Бих могъл да се опитам да напиша, че след като все още бях в плен на прегрешението, желаех греховно тя да се появи отново всеки миг и почти дебнех работещите ратаи, за да видя дали тази, която ме бе прелъстила, няма да се появи зад някоя колиба или от мрака на някой обор. Но това няма да отговаря на истината или пък би означавало опит да забуля истината, за да не е така ярка и очевидна. Защото истината е, че аз „виждах“ девойката, виждах я в голите клони на някое дърво, които затрептяваха, щом някое измръзнало врабче долиташе да търси приют сред тях, виждах я в очите на юниците, които излизаха от обора, чувах я в блеенето на агнетата, които срещах. Сякаш цялата природа ми говореше за нея; да, аз желаех да я видя отново, но бях готов да се примиря и с мисълта, че не ще я видя никога вече, че няма повече да се съвъкуплявам с нея, стига да можех да се радвам на насладата, обзела ме тази сутрин, и да я усещам винаги край себе си, макар и да останеше вечно далеч от мен. Сякаш — сега се опитвам да си го обясня — целият свят, който е почти книга, написана от пръста Господен, в която всяко нещо ни говори за безкрайната доброта на Твореца, в която всяко създание е почти писание и огледало на живота и смъртта, в която и най-скромната роза се превръща в пояснителен знак на нашия земен път, с една дума, сякаш всичко не ми говореше за друго, освен за лицето, което едва бях успял да съзра в миризливия мрак на кухнята. Поддавах се на тази игра на въображението, защото си казвах (или по-точно не си казвах, защото в този момент мислите ми не бяха такива, че да могат да се изразят с думи), че ако на целия свят е съдено да ми говори за могъществото, добротата и мъдростта на Твореца и че ако тази сутрин целият свят ми говореше за девойката, която (ако и да беше грешница) беше все пак глава от великата книга на мирозданието, стих от великия псалом на Вселената — казвах си (а и сега казвам), че щом това ставаше, то не можеше да не е част от великото Божие предначертание, на което се подчинява Вселената, подредена като цитра — истинско чудо на съзвучие и хармония. Почти опиянен, тогава се наслаждавах на нейното присъствие във всичко, което виждах, и като я пожелавах в тях, се наслаждавах на това, което виждах. И при все това сякаш ме пронизваше болка, защото макар и изпитвайки щастие от подобно призрачно присъствие, все пак страдах заради едно отсъствие. Трудно ми е да обясня това тайнство от противоречия, показващо, че човешката душа е твърде крехка и никога не следва строго пътеките на Божия разум, сътворил света като съвършен силогизъм, а долавя само отделни, често несвързани съждения от този силогизъм, поради което ние толкова лесно ставаме жертви на илюзиите, подхвърляни от нечестивия. Дали илюзията, която така ме вълнуваше онази сутрин, бе наистина илюзия, подхвърлена от нечестивия? Днес мисля, че беше така, защото бях послушник, но мисля, че човешкото чувство, което ме вълнуваше, само по себе си не беше лошо, беше лошо, като имам предвид моето положение. Защото именно чувството е, което тласка мъжа към жената, та той да се съедини с нея, както е казал свети Павел193, и да бъдат двамата една плът и заедно да създадат нови човешки същества, и да си помагат един на друг от младини до старост. Само че апостолът е говорил така на тези, които търсят лек за плътското желание, и на тия, дето не искат да се разпалват, припомняйки все пак, че непорочността, на която аз като монах се бях посветил, е много по за предпочитане. Следователно онази сутрин страдах от това, което беше лошо за мен, а за други може би бе благо, и то безкрайно нежно благо, поради което сега ми става ясно, че обзелият ме смут не се дължеше на порочността на моите мисли, сами по себе си достойни и чисти, а на порочната връзка между моите мисли и обета, който бях дал. Следователно не постъпвах Добре, изпитвайки наслада от нещо, което от една гледна точка бе хубаво, а от друга — лошо; грешах в това, че се опитвах да примиря помислите на рационалната душа с дадените от природата пориви. Сега знам, че се измъчвах от несъответствието между проявения Умствен стремеж, в който е трябвало да се изяви силата на волята и проявената чувствена жажда, плод на човешките страсти. Защото „actus appetitus sensitivi in guantum habent tramutationem corporalem annexam, passiones dicuntur, non autem actus voluntatis“194. А моят чувствен порив бе съпътстван именно от тръпки, полазили по цялото ми тяло, от някакъв физически порив да викам и да се вълнувам. Тома Аквински казва, че страстите сами по себе си не са нещо лошо, само че трябва да бъдат укротявани от волята, ръководена от рационалната душа. Но тази сутрин рационалната ми душа бе изпаднала в унес вследствие на умората, която пък обуздаваше невъздържаните пориви, насочващи се към доброто и злото като цели за постигане, но не и порива на сладострастието, насочен към доброто и злото като вече опознати и изпитани. За да оправдая тогавашното си безотговорно лекомислие, днес искам да кажа — и то със словата на Тома Аквински, — че аз несъмнено бях обзет от любов, която е и страст, и всемирен закон, тъй като и взаимното привличане на телата е естествена любов. И естествено бях прелъстен от тази страст, защото при тази страст „appetitus tendit in appetibile realiter consequendum ut sit idi finis motus“195. Поради което по естествен път „amor facit quod ipsas res quae amantur, amanti aliquo modo uniantur et amor est magic cognitivus quam cognitio“196. Й наистина, сега виждах девойката много по-ясно, отколкото я бях видял предната вечер, и разбирах с цялото си същество защо в нея усещах себе си, а нея — в себе си. Питам се дали онова, което изпитвах тогава, бе само приятелска обич, при която ближният обича ближния си и му желае само доброто, или пък сластна обич, при която човек желае собственото си добро и иска само това, което може да допълни другото, дето му липсва. Мисля, че сластно бе любенето през нощта, когато исках от девойката нещо, което дотогава не бях имал, а сутринта не желаех да получа от нея нищо, желаех й само доброто, исках тя да се отърси от жестоката нужда, която я принуждаваше да се продава за къшей хляб, и да бъде щастлива, нито възнамерявах да искам нещо повече от нея, исках единствено да продължавам да мисля за нея и да я виждам в овцете, воловете, дърветата, във ведрата светлина, която заливаше оградата на манастира.

Сега знам, че доброто е причина за любовта, а какво е добро, се определя от познанието и човек може да обича само това, което е схванал като добро, а аз бях опознал девойката като добро за чувствения порив, но като зло за порива на волята. Но тогава бях изпаднал в плен на безброй, при това толкова противоречиви душевни вълнения именно защото чувството, което изпитвах, приличаше на най-святата любов, такава, каквато я описват теолозите — тя ме докарваше в екстаз, при който любещият и любената искат едно и също (и осенен от тайнствено просветление, тогава знаех, че девойката, където и да се намираше, желаеше същото, което желаех и аз), и изпитвах към нея ревност, но не лошата ревност, осъдена от Павел в Първото послание до коринтяните, която е „principium contentionis“197 и не допуска „consortium in amato“, но онази, за която говори Дионисий в „Nomi Divini“198, поради което и Бог бива наречен ревнив „propter multum amorem quem habet ad existentia“199 (а аз обичах девойката именно защото тя съществуваше и се радвах, а не завиждах, загдето тя съществува). Изпитвах същата ревност, която Тома Аквински нарича „motus in amatum“ — дружеска ревност, която подтиква към действие срещу всичко, дето вреди на любимия (а тогава аз имах едни кроежи — да освободя девойката от властта на този, който купуваше плътта й, омърсявайки я с нечестивите си страсти).

Сега знам, както твърди Тома Аквински, че любовта, когато е чрезмерна, може да нарани този, който обича. А моята обич беше чрезмерна. Опитах се да обясня какво изпитвах тогава, не се опитвам ни най-малко да оправдая това, което изпитвах. Говоря за първите ми греховни младежки пориви. Те бяха непристойни, но истината ми повелява да кажа, че тогава ги сметнах за чрезмерно хубави. И нека това бъде поука за всеки, който подобно на мен попадне в мрежите на изкушението. Днес, когато съм вече стар, знам хиляди начини да се избавя от подобни изкушения (но се питам доколко трябва да се гордея с това, след като съм се освободил от изкушенията на плътта; но не съм се освободил от други, та се питам дали това, дето върша сега, не е греховно примирение със земната страст за припомняне на миналото, напразен опит да избегнем хода на времето, да избегнем смъртта).

Тогава успях да се спася благодарение на някакво почти чудодейно чувство. Виждах девойката в природата и в човешките дела край мен. Затова по щастливо хрумване на душата ми се опитах да се отдам на кротко съзерцание на тези дела. Наблюдавах работата на говедарите, които извеждаха воловете от оборите, на свинарите, които носеха храна на свинете, на пастирите, които подвикваха на кучетата да съберат овцете, на селяните, които караха жито и просо за смилане и излизаха с чували хубава храна. Потънах в съзерцание на природата, като се опитвах да забравя мислите си и да наблюдавам само тварите, така както те се явяват пред погледа ни, и като ги гледам, да бъда обзет от ведра забрава.

Колко прекрасна беше гледката на природата, все още недокосната от често пъти коварното човешко знание!

Зърнах агнето, наречено така сякаш като признание за неговата чистота и доброта. Защото името agnus произлиза от факта, че това животно, agnoscit, познава майка си, познава гласа й, когато тя е сред стадото, докато майката сред толкова еднакви и еднакво блеещи агнета разпознава винаги единствено своето чедо и го храни. Видях овцата, наричана ab ablatione ovis200, защото още в самото начало е била използвана при жертвоприношенията; овцата, която с приближаването на зимата търси жадно тревата и се тъпче с фураж, преди студът да изгори пасищата. А стадата бяха надзиравани от кучетата, чието име canis идва от canor201 поради техния лай. Кучето — едно съвършено животно, открояващо се сред другите с по-високата си интелигентност — разпознава своя стопанин, може да бъде обучено да преследва зверовете в горите, да пази стадата от вълците, пази къщата и децата на своя стопанин, а понякога, бранейки ги, загива. Цар Гараманте202, пленен от своите врагове, бил върнат обратно в страната си от двеста кучета, пробили си път сред вражеските бойни редици; кучето на Язон203 Лиций след смъртта на стопанина си отказвало да приема храна, докато най-сетне умряло от изтощение; а кучето на цар Лизимах204 се хвърлило в кладата, на която изгарял стопанинът му, за да умре с него. Кучето притежава дарбата да лекува рани, ближейки ги с езика си, а езикът на малките кученца може да лекува чревни заболявания. По природа обикновено използва два пъти една и съща храна, след като я повърне. Умереност, която е символ на съвършенството на духа, така както целебното свойство на неговия език е символ на пречистването от греховете чрез изповедта и покаянието. Но това, че кучето се връща отново към храната, която е повърнало, е и признак, че след изповедта човек отново повтаря предишните си грехове; тази поука ми бе твърде полезна онази сутрин — тя бе като предупреждение за сърцето ми, докато се любувах на чудесата на природата.

Междувременно се бях запътил към оборите, където държаха воловете; воловарите тъкмо ги извеждаха. Веднага ги видях такива, каквито бяха и каквито са — символ на дружбата и добротата, защото всеки вол, когато се труди, се обръща и търси другаря си по впряг в ралото да се увери, че е там, и се обръща към него с нежно мучене. Воловете се научават да се прибират послушно и сами в обора, когато вали, а когато намират подслон до яслата, непрекъснато надзъртат навън, за да видят дали времето се е оправило, защото желаят да продължат да работят. А заедно с воловете излизаха и теленцата; те — без разлика дали са мъжки или женски — са наречени така от думата viriditas, а така също и от virgo205, защото на тази възраст са още свежи, млади и непорочни, та затова си рекох, че не постъпих и не постъпвам добре, като виждах в изящните им движения образа на порочната девойка. Ето за какво си мислех, докато наблюдавах кипящия труд в този утринен час, сключил мир и със света, и със себе си. Не мислех повече за девойката или по-точно се напрегнах да превърна пламенното чувство по нея в усещане за духовна наслада и смирен покой.

Рекох си, че светът е добър, достоен за възхищение. Че Божията доброта се проявява и чрез най-ужасните зверове, както пояснява Хонорий Августодунски. Вярно е, има змии, толкова големи, че изяждат елени и преплуват океана, съществува и звяр с тяло на магаре, с рога на алпийска коза, с гърди и паст на лъв, с конски крака, но двукопитни, като на вол, с прорез на устата, стигащ до ушите, с почти човешки глас, а вместо зъби — една-единствена дебела кост. Съществува и звярът мантихора, с лице на човек, с три реда зъби, с тяло на лъв, с опашка на скорпион, със синьо-зеленикави очи, с кървавочервен цвят, гласът му прилича на змийско съскане и обича човешко месо. Има и чудовища с по осем пръста на крак, с вълчи муцуни, с криви нокти, с овча козина, лаят като кучета и остарявайки, не побеляват, ами почерняват, и живеят много по-дълго от нас. Има и твари с очи на раменете и две дупки на гърдите вместо ноздри, защото нямат глава; други пък живеят край реката Ганг и се хранят само с уханието на някакъв тамошен плод, а когато се отдалечат от него — умират. Но и тези отвратителни зверове с цялото си разнообразие възхваляват Твореца и неговата мъдрост, така както правят и кучето, волът, овцата, агнето и рисът. Колко е величава — рекох си аз, повтаряйки словата на Винценций от Бове206 — и най-скромната красота на този свят и колко приятно е за разума да се вглежда внимателно не само в начините, числото и подредбата на нещата, така съразмерно установени в цялата Вселена, но и в хода на времето, което непрестанно тече през замяна и тленност, белязани от смъртта на това, което се е родило. Аз, грешникът, с клетата си, все още пленница на плътта душа признавам, че тогава душата ми се изпълни с безкрайна нежност към Създателя и подредбата на този свят и се любувах с ликуваща почит на величието в непреходността на Вселената.

В такова добро разположение на духа срещнах моя учител, когато, влачен от краката си, без да си давам сметка, след като обиколих почти целия манастир, се озовах там, където се бяхме разделили преди два часа. Уилям беше там и това, което чух от него, ме отклони от мислите ми и ме върна отново към мрачните тайни на манастира.

Уилям изглеждаше много доволен. Държеше в ръка пергамента на Венанций, най-сетне бе успял да го разчете. Отидохме в неговата килия, далеч от любопитните уши, и той ми преведе каквото беше разчел. Ето какво гласеше гръцкият текст след изречението, написано със зодиакалната азбука (secretum finis Africae manus supra idolum age primum et septimum de quatuor):

Страшната отрова, която пречиства.

Най-доброто оръжие, за да унищожим врага…

Общувай с бедните и грозни хора, извличай удоволствие от техния недъг… Не бива да умрат… Не по домовете на благородниците и властелините, а от селата на селяните, след изобилно ядене и пиене… Трътлести тела, уродливи лица.

Изнасилват девици и лягат с блудници, не злоумишлено, без страх.

Една различна истина, една друга представа за истината…

Почитаемите смокини.

Посраменият камък се търкаля из равнината… Пред очите.

Трябва да мамим и да изненадваме, мамейки, да казваме нещата обратно на това, което очакват, да казваме едно, а да подразбираме друго.

Тях щурците ще възпяват от земята.

Нищо друго. Според мен твърде малко, почти нищо. Приличаше на бълнуване на луд човек — така казах на Уилям.

— Възможно е. И от моя превод изглежда още по-безсмислен, отколкото е в действителност. Знам твърде слабо гръцки. И все пак, дори да допуснем, че Венанций е бил луд или че е бил луд авторът на книгата, то не може да ни обясни защо толкова много хора — а не всички са луди — положиха толкова усилия първо да скрият книгата, после да я върнат…

— Но всичко това, дето е написано тук, от тайнствената книга ли е взето?

— Написано е от Венанций. Сам виждаш, че пергаментовият лист не е стар. Сигурно Венанций е водил бележки, докато е чел книгата, иначе нямаше да ги пише на гръцки. Сигурно е преписвал със съкращения отделни фрази от книгата, измъкната от „Finis Africae“, Донесъл я в скриптория и започнал да я чете, като си е водил бележки за нещата, които е сметнал за нужни. После се е случило нещо. Или му е станало лошо, или е чул, че някой се качва. Тогава е сложил книгата под масата заедно с бележките, като по всяка вероятност е възнамерявал да я вземе отново следната вечер. Така или иначе, ние можем да си представим каква е тайнствената книга само ако изходим от този лист и само като разберем каква е тази книга, може да определим какъв човек е убиецът. Защото при всяко престъпление, извършено за присвояване на определена вещ, чрез естеството на тази вещ бихме могли да си създадем някаква, макар и бледа представа за това какъв може да е убиецът. Ако убийството е извършено за шепа злато, убиецът сигурно е алчен човек, ако пък е извършено заради някоя книга, убиецът сигурно се стреми да запази за себе си нейните тайни. Следователно трябва да разберем за какво разказва книгата, която не притежаваме.

— Можете ли от тези редове да разберете за каква книга става дума?

— Драги ми Адсон, по всичко личи, че редовете са извлечени от някаква свещена книга и не бива да бъдат тълкувани буквално. Когато ги четях тази сутрин, след като разговаряхме с ключаря, направи ми впечатление, че и в тях се намеква за простите хорица и селяните като носители на истина, различна от тази на учените. Ключарят ни намекна, че нещо тайнствено го свързва Малахий. Дали Малахий не е скрил някоя опасна еретична книга, дадена му от Ремиджо? В такъв случай е възможно Венанций да е прочел и да си е взел бележки за някакво тайнствено напътствие, отнасящо се до общност от неуки и прости хорица, вдигнали се на бунт против всички. Но…

— Но?

— Но това мое предположение се оборва от две обстоятелства. Първото е, че Венанций не е проявявал интерес към тези въпроси; той е превеждал гръцки текстове, не е проповядвал ереси… Второто е, че изрази като този за смокините, за камъка или за щурците не биха могли да се обяснят от първото предположение.

— Ами ако става дума за енигми с друго значение? — отвърнах аз. — А може би имате и друга хипотеза?

— Да, но още не се е избистрила. Като чета тази, все ми се струва, че съм чел някои от тези думи другаде, в паметта ми изплуват почти подобни изрази, които съм срещал. Нещо повече — струва ми се, че страницата напомня неща, за които стана дума тези дни… Но не си спомням какво. Трябва да поразмисля. Може би ще трябва да прочета други книги.

— Как така? Нима, за да разберете какво е казано в дадена книга, ще трябва да прочетете и други?

— Понякога и това е възможно. Често в книгите се говори за други книги. Често пъти една безвредна книга е като семе, което ще разцъфти в опасна книга, или обратно — тя е сладкият плод на горчив корен. Не би ли могъл, като четеш Алберт, да узнаеш какво би могъл да каже Тома? Или четейки Тома, да разбереш какво е казал Авероес?

— Така е — отвърнах възторжено. Дотогава си мислех, че всяка книга разказва за човешкото или Божиите дела, дето са извън книгите. А сега си давах сметка, че често книгите говорят за други книги, сякаш разговарят помежду си. В светлината на тези размисли библиотеката събуди у мен още по-голямо безпокойство. Значи тя е средище на някакъв продължаващ от векове шепот, на недоловим разговор между пергамент и пергамент, нещо живо, средище на неподдаващи се на човешкия ум сили, съкровищница на тайни, плод на много умове, тайни, надживели хората, които са ги изобретили или които са ги поели от други. — Но щом е така — запитах, — защо е нужно да се крият книги, ако от явните книги може да се стигне до скритите?

— Ако измерваш с векове, това е безполезно. Ако измерваш с години и дни — все води до нещо. Нали виждаш колко сме объркани.

— Следователно една библиотека не е средство заразпространение на истината, а за да забави излизането й наяве, така ли? — смаях се аз.

— Невинаги, това невинаги е наложително. Но в нашия случай е точно така.

(обратно)

Ден четвърти ШЕСТИ ЧАС

Когато Адсон тръгва да търси трюфели и среща пристигащите минорити; те разговарят надълго и нашироко с Уилям и Убертино и от този разговор научаваме много зловещи неща за Йоан XXII

След този разговор моят учител реши да не предприема нищо. Вече споменах, че понякога изпадаше в пълно бездействие, сякаш безспирният ход на небесните светила секваше изведнъж, а с него и с тях спираше и той. Така постъпи онази сутрин. Изтегна се на сламеника, зарея поглед в пространството, скръсти ръце на гърди и току помръдваше устни, сякаш казваше молитва, но някак си на пресекулки, без особена преданост.

Рекох си, че мисли, та реших да уважа неговите размисли. Излязох отново на двора и видях, че слънцето грее по-слабо. Чудесната ведра утрин (сега, когато денят се канеше да прехвърли първата си половина) ставаше влажна и мъглива. От юг прииждаха големи облаци и се плъзгаха по платото, като го забулваха с прозрачни валма. Като да беше мъгла и може би мъгла се надигаше и от земята, но на такава височина човек трудно можеше да различава парите, които се надигаха от земята, от мъглата, която се спускаше отгоре. По-далечните сгради ставаха все по-трудно забележими.

Видях Северин, беше весел, викаше при себе си свинарите, но да вземели и някои от свинете. Каза ми, че щели да се спуснат по склоновете чак долу до равнината да търсят трюфели. Аз все още не познавах този деликатес, който растеше на полуострова, и като че ли беше типичен за земите, притежавани от бенедиктинците — било край Норча (черен) или из този край — по-бял и по-ароматен. Северин ми обясни какво представлява и колко е вкусен, когато бива приготвен по най-различен начин. Каза ми също, че било страшно трудно да се открие, защото растял под земята — бил по-тайнствен и от гъба, и единствени свинете с тяхното обоняние можели да го откриват. Само че, щом го откриели, тозчас искали да го изядат, та се налагало веднага да бъдат отстранени, а трюфелите — бързо изровени. По-късно научих, че мнозина благородници обичали да се занимават с този лов, следвали прасетата, сякаш следвали най-расови хрътки, а след тях вървели слугите с мотиките. Спомням си дори, че много по-късно някакъв благородник от моя край, дето знаеше, че познавам Италия, ме запита как е станало така, че съм видял там благородници да водят свинете на паша, а аз се изсмях, защото разбрах, че са ходили да търсят трюфели. Но тъй като му казах, че тези благородници са ходели да търсят под земята „трюфел“, за да го ядат, той разбра, че са търсели „дер Тойфел“, сиреч дявола, и се прекръсти най-набожно, гледайки ме смаяно. После изяснихме недоразумението и се смяхме много. Нали на човешките езици е присъщо често с еднакви звуци да обозначават различни неща.

Приготовленията на Северин възбудиха моето любопитство и реших да го последвам; пък и разбрах, че искаше да се заеме с това начинание, за да забрави зловещите събития, дето потискаха всички ни; рекох си, че ако му помогна да забрави налегналите го мисли, щях ако не да забравя, то поне да повъзпра моите. И тъй като съм решил да казвам винаги и само истината, не искам да крия, че тайно ме подтикваше и надеждата, като сляза в долината, да видя може би някого, ама кого — няма да кажа. А за да убедя себе си, изрекох, почти на глас, че тъй като този ден очаквахме да пристигнат двете делегации, може би щях да срещна поне една от тях.

Колкото по-надолу слизахме, толкова по-светло ставаше; не че слънцето се появи отново — горе небето беше затлачено от облаци, но всичко се виждаше ясно, защото мъглата остана над нас. Дори като слязохме още по-надолу, аз се обърнах да видя върха, но не видях нищо: от средата на склона нагоре всичко — върхът, платото, Зданието, — всичко бе забулено в облаци.

Сутринта, когато пристигнахме тук и пътувахме вече из планината, от някои склонове все още можехме да виждаме морето на не повече от десет — а може би и по-малко — мили от нас. Пътуването ни предложи много изненади, защото изведнъж се озовахме на планинска тераса, която се издигаше отвесно над прекрасни заливи, малко след това пък се мушвахме в дълбоки ждрела, където между планините се извисяваха други планини и взаимно си препречваха изгледа към далечния бряг, а слънцето едва проникваше в долините. Никъде другаде, както в този край на Италия, не съм виждал такова съчетание на море и планини, на брегове и алпийски пейзажи, а във вятъра, който препускаше из ждрелата, човек можеше да долови борбата на морските балсами с ледените планински повеи.

Тази сутрин всичко изглеждаше сиво, почти млечнобяло, а когато ждрелата се разширяваха към далечния бряг, не се виждаше никакъв хоризонт. Но, мой търпеливи читателю, аз взех да си спомням неща, които нямат нищо общо със събитията, които ни интересуват. Затова няма да разказвам за нашите приключения, докато търсехме „дертойфелите“. Предпочитам да разкажа за делегацията на миноритите; забелязах я пръв и хукнах веднага към манастира, за да предупредя Уилям.

Учителят ми съгласно обичая изчака миноритите да влязат в манастира и да бъдат приветствани от абата. После отиде при групата и те се запрегръщаха, приветствайки се братски.

Времето за обяд бе минало, но за гостите бе приготвена маса, а абатът прояви такт и ги остави да се хранят сами — а с тях и Уилям — и да разговарят, без да трябва да спазват правилата; нали в края на краищата — нека Бог ми прости неприятното сравнение — ставаше дума да се проведе нещо като военен съвет, и то колкото е възможно по-скоро, преди да е пристигнала вражеската войска, тоест авиньонската делегация.

Излишно е да споменавам, че гостите се срещнаха веднага и с Убертино; всички го поздравиха с изненада, радост и почит, дължащи се и на продължителното му отсъствие, и на страховете, свързани с неговото изчезване, и на добродетелите на този смел воин, който от десетилетия водеше същата битка, която и те водеха.

По-късно, когато ще стане дума за съвещанието на следния ден, ще разкажа за монасите, които влизаха в състава на делегацията. Пък и аз разговарях много малко с тях, тъй като вниманието ми бе погълнато от разговорите между Уилям, Убертино и Микеле Чезена, които тозчас образуваха отделна група.

Микеле изглеждаше много особен човек; бе пламенен францисканец (понякога жестовете му, интонацията на гласа му напомняха Убертино, когато изпадаше в мистичен унес), много човечен и жизнерадостен като земен човек, родом от областта Романя, способен да цени вкусната храна и да покаже, че е щастлив, загдето се среща отново с приятели; хитър и уклончив, изведнъж ставаше внимателен и ловък като лисица, потаен като къртица, когато се отвореше дума за отношения между властниците; способен да се смее с пълно гърло, да говори пламенно, да мълчи красноречиво, умеещ ловко да отклони вниманието на своя събеседник, когато зададеният му от него въпрос налагаше отказ от отговор да бъде прикрит с разсеяност.

За него вече споменах и в предишните глави, но писах неща, които бях чувал, и то може би от хора, които го бяха научили от трети лица. А сега разбирах по-добре много от противоречивите му прояви и от внезапните поврати в политическата му линия, с които през последните години смайваше собствените си приятели и последователи. Генерален министър на ордена на монасите минорити, той по принцип бе наследник на свети Франциск, а фактически — наследник на неговите тълкуватели: трябваше да бъде на висотата на такъв свят и мъдър предшественик като Бонавентура от Баньореджо, трябваше да бди за устава и в същото време за богатството на ордена, станал толкова могъщ и голям, трябваше да бъде внимателен с дворовете и градските управи, откъдето, макар и под формата на милостиня, орденът получаваше дарения и наследства, източник на благоденствие и богатство; в същото време трябваше да внимава стремежът към покаяние да не повлече извън ордена най-запалените спиритуали, та това блестящо братство, което той оглавяваше, да не се разпадне на съзвездие от еретически банди. Трябваше да се харесва на папата, на императора, на монасите, привърженици на бедния живот, на свети Франциск, който сигурно го наблюдаваше от небето, на вярващите, които го наблюдаваха от земята. Когато Йоан бе осъдил всички спиритуали като еретици, Микеле не се бе поколебал да му предаде петима от най-твърдоглавите монаси от Прованс и остави папата да ги прати на кладата. Но след като си бе дал сметка (в това сигурно имаше пръст и Убертино), че мнозина от членовете на ордена подкрепиха привържениците на евангелската бедност, той бе направил така, че четири години по-късно капитулът в Перуджа да възприеме становищата на изгорените. Разбира се, постъпвайки така, той се стремеше да ограничи една потребност — която би могла да прерасне в ерес — в рамките и институциите на ордена, като искаше това, което сега искаше орденът, да бъде желано и от папата. Но докато се надяваше да убеди папата, без чието одобрение нямаше да може да действа, той не бе отказал да приеме подкрепата на императора и на императорските теолози. На капитула в Лион, две години преди да го видя, той бе наредил на своите монаси да говорят за папата с уважение и умереност (при това само няколко месеца след като папата, говорейки за миноритите, бе изразил възмущението си от „техните лайове, техните грешки и техните безумства“). А сега седеше на една маса с хора, с които бе най-близък приятел и които говореха за папата без никакво уважение.

Що се отнася да останалото, вече писах. Йоан го викаше в Авиньон, той хем искаше, хем не искаше да отиде, та срещата, дето щеше да стане на следния ден, трябваше да даде отговор за формата и гаранциите на едно посещение, което не биваше да бъде тълкувано нито като акт на подчинение, нито като предизвикателство. Не мисля, че Микеле вече се бе срещал с Йоан, поне откакто той бе станал папа. Така или иначе, не го бе виждал отдавна, затова приятелите му се надпреварваха да представят този занимаващ се със симония човек в най-неблагоприятна светлина.

— Едно трябва да знаеш — казваше му Уилям. — Не вярвай на неговите обещания — спазва ги формално, а по същество ги нарушава.

— Всички знаят — обади се Убертино — какво стана по времето, когато бе избран…

— Не бих казал избран, а наложен — прекъсна го един от сътрапезниците, когото по-късно чух да наричат Хю от Нюкасъл и чието произношение приличаше на това на моя учител. — И без туй не е много ясно от какво умря Климент V. Кралят не можа да му прости, че той му бе обещал да съди посмъртно Бонифаций VIII, а след това направи какво ли не, за да не оклевети своя предшественик. Никой не знае истината за смъртта му в Карпентрас. Знае се само, че когато кардиналите се събират на конклава в Карпентрас, не избират папа… защото (много правилно) започва спор къде да бъде неговото седалище — в Рим или в Авиньон. Не ми е много ясно какво е ставало там, казват, че било истинско клане, племенникът на починалия папа заплашвал кардиналите, слугите им били избити, дворецът бил подпален, кардиналите се обърнали към краля, той им отвърнал, че и през ум не му е минавало да иска папата да напуска Рим, настоявал да имат търпение, да направят сполучлив избор… После и Филип Хубави умрял, един Бог знае как…

— А може би дяволът — рече Убертино и се прекръсти и примерът му бе последван от всички.

— А може би дяволът — съгласи се Хю и се ухили. — С една дума, на трона се възкачва нов крал, управлява само осемнайсет месеца, после умира, след няколко дни умира и новороденият му наследник, а на трона се възкачва брат му, който дотогава бил регент…

— Същият този Филип V още по времето, когато е бил граф Дьо Поатие, събрал кардиналите, които бягали от Карпентрас — рече Микеле.

— Да — продължи Хю, — вкарал ги на конклав в Лион в манастира на доминиканците, обещал им да ги пази, а не да ги държи като затворници. А щом те се съгласили, той не само наредил да ги държат под ключ (както е и редно), ами заповядал всеки ден да им дават все по-малко храна, докато не вземат решение. При това обещал подкрепа на всеки кардинал, който се стремял към папския престол. А когато станал крал, кардиналите, на които дотегнало да живеят затворени цели две години, при това при тая лоша храна, склонили на всичко, лакомниците му недни, и поставили върху престола на Петър това джудже, прехвърлило седемдесетте години…

— Че е джудже, джудже е — изхили се Убертино, — изглежда и хилавичък, ама е много по-здрав и хитър, отколкото би казал човек от пръв поглед.

— Син на обущар — изсумтя някой от пратениците.

— Христос е бил син на дърводелец — сряза го Убертино. — Не е там работата. Той е начетен, учил е право в Монпелие и медицина в Париж, винаги е съумявал да поддържа най-изгодни връзки, за да бъде утвърждаван за епископ, а после и за кардинал, когато това му се е струвало изгодно; по времето, когато е бил съветник на Робер Мъдри в Неапол, смаял мнозина с прозорливостта си. Като епископ на Авиньон е давал най-подходящи съвети (имам предвид най-подходящи за целите на онова зловещо начинание) на Филип Хубави, за да унищожи тамплиерите. А след като бил избран, съумял да се спаси от заговора на група кардинали, които искали да го убият… Но нямах предвид това, а друго — колко ловко и умело изменя на дадената дума, без да може да бъде обвиняван в клетвопрестъпничество. Когато бе избран — и за да бъде избран, — обеща на кардинал Орсини да върне папския престол в Рим и се закле върху осветеното причастие, че ако не удържи на обещанието си, никога няма да възседне кон или муле. А знаете ли какво направи тази лисица? След като уреди така, че да бъде коронясан в Лион (против волята на краля, който пък настояваше церемонията да се състои в Авиньон), той измина пътя от Лион до Авиньон с кораб!

Всички монаси се изсмяха. Вярно, папата беше клетвопрестъпник, но никой не можеше да отрече, че не е чак толкова глупав.

— Нечестен човек е той — рече Уилям. — Нали Хю каза, че дори не се и опитал да прикрие своята злонамереност. Нали и ти, Убертино, ми разказа какво бил казал на Орсини в деня, когато пристигнал в Авиньон?

— Да — продължи Убертино, — каза му, че небето във Франция било толкова красиво, че не виждал защо трябва да отиде в град, пълен с развалини, като Рим. И понеже папата, подобно на Петър, имал власт да обвързва и освобождава от едно задължение, той рече, че сега упражнявал именно тази власт, затова решил да остане там, където се намира в момента и където се чувства толкова добре. А когато Орсини се опита да му припомни, че той е длъжен да живее на ватиканския хълм, папата го смъмри строго, прикани го да се подчини и прекъсна спора. Но да продължа за случката с дадената клетва. Когато слезе от кораба, той по традиция трябваше да възседне бяла кобила, а кардиналите да то следват на черни коне. А вървя пеша чак до епископията. Оттогава не съм чувал да се е качвал на кон. А ти, Микеле, се надяваш такъв човек да зачете гаранциите, които ще ти даде!

Микеле мълча дълго. После рече:

— Мога да разбера желанието на папата да остане в Авиньон и не го оспорвам. Но той не може да оспорва нашето желание да живеем в бедност и нашето тълкуване на примера на Христос.

— Не бъди наивен, Микеле — намеси се Уилям, — на фона на вашето, на нашето желание неговото се откроява със зловеща светлина. Не бива да забравяш, че от векове насам на папския престол не се е възкачвал по-алчен човек. Вавилонските блудници, срещу които се нахвърляше навремето нашият Убертино, покварените папи, срещу които говореха поетите от твоята страна като Алигнири, в сравнение с Йоан приличат на кротки, смирени агънца. Той е крадлива сврака, евреин лихвар, в Авиньон се върти по-голяма търговия, отколкото във Флоренция! Научих за нечестивата му сделка с племенника на Климент, Бертран дьо Гот, оня от клането в Карпентрас (когато между другото обрали всички скъпоценности на кардиналите); този човек заграбил богатствата на своя чичо, които не били малко, а Йоан си отбелязал всичко, каквото оня откраднал (в енцикликата Cum venerabiles изброява точно монетите, златните и сребърните съдове, книгите, килимите, скъпоценните камъни, накитите…). Но Йоан се престорил, че не знае как Бертран по време на обира в Карпентрас заграбил повече от милион и половина златни флорини и споменал пред него за друга сума от трийсет хиляди флорини, които Бертран признал, че бил получил от чичо си за благочестива цел, тоест за един кръстоносен поход. Споразумели се Бертран да задържи половината от тази сума за кръстоносния поход, а другата половина да внесе за папския престол. После Бертран изобщо не предприел кръстоносния поход или поне досега не е сторил това, а папата не е получил пукнат флорин…

— Значи, че не е чак толкова хитър — забеляза Микеле.

— Това е единственият път, когато се е оставил да бъде изигран при парични сделки — рече Убертино. — Трябва да знаеш с какъв търгаш си имаш работа. При всички други случаи стане ли дума за пари, е дяволски ловък. Същински цар Мидас207 — пипне ли нещо, превръща го в злато, което се стича в касите в Авиньон. Колкото пъти съм влизал в неговите апартаменти, толкова пъти съм срещал там разни банкери, обменители на монети, виждал съм маси, отрупани със злато, и духовници да броят и редят купища флорини… Ще видиш и какъв палат си е построил, с такъв разкош, какъвто навремето са си позволявали византийският император или великият хан на татарите. Нали разбираш сега защо е издал всички тия були против идеята за бедността. Нима не знаеш, че за да направи напук на нашия орден, накара доминиканците да извайват статуи на Христос с кралска корона, с пурпурна туника, извезана със злато, и с пищни сандали? В Авиньон са изложени разпятия, на които Иисус е прикован само за едната ръка, а с другата докосва кесия, окачена на пояса му, за да станело видно, че той разрешава ползването на парите за вярата…

— Ама че безочие! — възкликна Микеле. — Ама че богохулство!

— И прибавил — допълни Уилям — трета корона към папската тиара, нали, Убертино?

— Така е. В началото на хилядолетието папа Хилдебранд бе поставил една с надпис „Corona regni de manu Dei“; негодникът Бонифаций неотдавна прибави още една с надпис „Diadema imperil de manu Petri“208, така че Йоан само допълни символа — три корони: духовната власт, светската власт и властта на духовенството. Това е символ на персийските царе, езически символ…

Имаше още един монах; досега си мълчеше и гълташе с наслада вкусните ястия, които абатът бе наредил да сложат на масата. Слушаше разсеяно говорещите, като от време на време се изсмиваше саркастично по адрес на папата или изръмжаваше одобрително при възмутените възклицания на сътрапезниците си. Но само толкоз — през останалото време гледаше да чисти брадичката си от мазнините и късчетата месо, които изпускаше от беззъбата си, но алчна уста; обърна се няколко пъти към съседа си, но само за да похвали колко е вкусно това или онова лакомство. По-късно разбрах, че това беше месер Джироламо, епископ на Кафа, същият, дето Убертино преди няколко дни мислеше, че е починал. (Налага се да уточня: слухът, че е починал отпреди две години, дълго обикаляше християнския свят и всички уверяваха, че е починал — чух този слух и след тази случка; а всъщност той умря няколко месеца след нашата среща и аз продължавам да мисля, че причина за смъртта му стана гневът, обзел го на съвещанието, което се проведе на другия ден; мислех си, че ще пукне на място — толкова беше слаб телесно и гневлив.)

Но ето, че най-сетне се намеси и заговори с пълна уста:

— Знаете също, че тоя негодник издаде разпоредба за Taxae sacrae poenitentiariae209, с която използва прегрешенията на духовните лица, за да измъкне още пари. Ако духовно лице извърши плътско прегрешение с монахиня, роднина или с която и да било жена (защото и това се случва!), грехът му ще бъде опростен само ако плати шейсет и седем златни лири и дванайсет солди. А ако върши още по-големи безобразия, трябва да плати над двеста лири, но ако ги е вършел само с деца или животни, а не с жени, глобата се намалява със сто лири. А когато една монахиня се е отдавала на мнозина, било едновременно, било по различно време, в манастира или извън него, и иска да стане игуменка, ще трябва да плати сто трийсет и една златни лири и петнайсет солди…

— Хайде, месер Джироламо — възрази Убертино, — знаете колко обичам папата, но тук се налага да го защитя! Това е клевета, обикаля цял Авиньон, но аз никога не съм виждал тази разпоредба!

— Има такава — настоя Джироламо. — И аз не съм я виждал, ама съществува.

Убертино поклати глава, другите млъкнаха. Забелязах, че не вярваха кой знае колко на месер Джироламо, за когото предния ден Уилям бе казал, че е глупак. Уилям се опита да продължи разговора.

— Така или иначе, бил той достоверен или не, слухът ни доказва какъв е моралният климат в Авиньон, където всички — и експлоатирани, и експлоататори — знаят, че живеят по-скоро в пазар, отколкото в двора на представител на Христа. Когато Йоан се възкачи на престола, се говореше, че богатството му възлизало на седемдесет хиляди златни флорини, а сега разправят, че бил натрупал над десет милиона.

— Истина е — потвърди Убертино. — Микеле, Микеле, да знаеш какви безобразия съм видял в Авиньон!

— Да бъдем справедливи — рече Микеле. — Знаем, че и нашите хора също са вършели безобразия. До мен стигнаха слухове за францисканци, които нападали с оръжие доминикански манастири и събличали монасите, за да им наложат да живеят в бедност… Именно поради това не се осмелих да се противопоставя на Йоан по време на събитията в Прованс… Искам да се споразумеем с него, няма да унизя гордостта му, ще поискам от него едно-единствено нещо — да не унижава нашата смиреност. Няма да му говоря за пари, ще поискам да се съгласи с правилното тълкуване на Светото писание. Ето какво трябва да направим утре на срещата с неговите пратеници. В края на краищата и те са богослови, не всички са алчни като Йоан. А след като учени люде са взели решение по въпроса за тълкуването на Светото писание, той не ще може…

— Той ли? — прекъсна го Убертино. — Това значи, че ти не знаеш безумията му в богословието. Той иска да наложи своя ред и на небето, и на земята. Какво върши на земята, вече видяхме. А що се отнася до небето… Той още не е изказал — поне публично — своите намерения, но знам със сигурност, че е разговарял по този въпрос с доверените си хора. Нахвърля някакви безумни — какво ти, — извратени положения, които ще променят самата същност на нашето учение и ще обезсилят нашата проповед!

— Какво точно? — обадиха се мнозина.

— Попитайте Беренгарий, той ги знае, той ми спомена за тях. — Убертино се обърна към Беренгарий Талони, един от най-големите врагове на папата в самия му двор. Идваше от Авиньон, преди два дни се бе срещнал с останалите францисканци и бе пристигнал заедно с тях в манастира.

— Това е една мътна, почти невероятна история — рече Беренгарий. — Изглежда, Йоан е намислил да поддържа, че праведните ще могат да съзрат Бога едва след Страшния съд. От дълго време той размишлява върху деветия стих от глава шеста на Апокалипсиса, където става дума за свалянето на петия печат, когато под жертвеника се появяват душите на закланите за словото Божие и за свидетелството и искат справедливост. И всекиму от тях се дават бели дрехи и им се казва да починат още малко време… Според Йоан това означавало, че те ще могат да видят Бога в неговата същина едва след Страшния съд.

— Но с кого е споделял всичко това? — запита изумен Микеле.

— Досега с малцина, и то с най-близките си. Но слухът се носи, разправят, че се канел да говори открито, не веднага, може след някоя и друга година, допитвал се до своите теолози…

— Ха, ха! — изхили се Джироламо, като продължаваше да дъвче.

— И не само това; като че ли иска да отиде още по-далеч и да заяви, че и адът щял да бъде отворен едва тогава… И за демоните!

— Господи Иисусе, помогни ни! — възкликна Джироламо. — Какво ще разправяме на грешниците, след като няма да можем да ги заплашваме, че ще отидат в ада, още щом умрат?

— Попаднали сме под властта на луд човек — рече Убертино. — Но не мога да разбера защо иска да поддържа тия неща…

— Цялото учение за индулгенциите отива по дяволите — завайка се Джироламо, — а и той няма да може да ги продава. Защо свещеник, извършил грях с безобразията си, ще трябва да плати толкова златни лири, за да избегне едно толкова далечно наказание?

— Не е чак толкова далечно — възрази енергично Убертино. — Часът наближава!

— Това го знаеш ти, драги ми брате, но простолюдието не го знае. Това е! — викна Джироламо, който явно бе престанал да се наслаждава на вкусните ястия. — Ама че пагубна помисъл, сигурно са му я внушили ония монаси проповедници… Ех! — И поклати глава!

— Но защо? — настоя Микеле Чезена.

— Не мисля, че има някаква причина — рече Уилям. — По-скоро мисля, че той си позволява това от тщеславие. Иска той да решава и небесните, и земните работи. Тия слухове са ми известни, Уилям Окам ми писа. Ще видим дали в края на краищата ще се наложи папата или пък ще се наложат богословите, цялата църква, дали ще се чуе гласът на християнството, на епископите…

— О, по въпросите на учението той ще съумее да се наложи и на теолозите — рече тъжно Микеле.

— Не се знае — продължи Уилям. — Живеем във време, когато богословите не се боят да заявят, че папата е еретик. А теолозите, макар и по своему, са глашатаи на християнството. Папата вече не е в състояние да върши неща, противни на този глас.

— От трън, та на глог — прошепна със страх Микеле. — От една страна, един безумен папа, а от друга — народът Божи, който, макар и чрез своите богослови, скоро ще поиска да тълкува свободно Светото писание…

— Защо вие в Перуджа не сторихте ли същото? — запита Уилям.

Микеле подскочи като ужилен.

— Именно затова искам да се срещна с папата. Не можем да сторим нищо без неговото съгласие.

— Ще видим, ще видим — заключи загадъчно Уилям.

Моят учител беше наистина много прозорлив. Как бе съумял да предвиди, че Микеле щеше да реши да се опре на имперските теолози и на народа, за да осъди папата? Как бе съумял да предвиди, че когато четири години по-късно Йоан щеше да оповести невероятните си постановки, целият християнски свят щеше да се надигне срещу него? Щом носещото блаженство видение щеше да дойде с такова закъснение, как мъртвите щяха да се застъпват за живите? И какво щеше да стане с култа към светиите? Именно миноритите щяха да поставят началото на протестите, щяха да осъдят папата, а Уилям Окам щеше да застане начело, строг и неумолим със своите доводи. Борбата щеше да продължи цели три години, а Йоан преди смъртта си щеше да се поправи, макар и отчасти. Разказваха ми години по-късно, че когато се явил на консисторията през декември 1334 г., смален, станал още по-дребничък, съсухрен от годините, деветдесетгодишен, пред прага на смъртта, той (тази стара лисица, използваща толкова умело словото не само за да нарушава собствените си обещания, но и да се отрича от собственото си упорство) бил казал: „Ние признаваме и вярваме, че отделените от тялото и изцяло пречистени души са на небето, в рая с ангелите, и с Иисуса Христа и че те виждат Бога в неговата божествена същност съвсем ясно, очи в очи…“, а след кратка пауза — никой така и не разбрал дали това се дължало на затрудненото му дишане, или на коварното намерение да подчертае последната си мисъл като противопоставяща се на предишната — продължил: „… дотолкова, доколкото състоянието и условията на отделената душа позволяват това.“ На следната утрин — било неделя — накарал да го сложат на дълъг стол с наклонено облегало, кардиналите му целунали ръка и той умрял.

Но ето, че отново се отклоних и разказвам неща, различни от това, което би трябвало да разказвам. Пък и останалата част от разговора на масата не ще помогне да бъдат разбрани по-добре събитията, за които разказвам. Миноритите се споразумяха какво да поддържат на следния ден. Обсъдиха един по един своите противници. Коментираха със загриженост вестта, която им съобщи Уилям, че ще пристигне и Бернар Ги. И още повече обстоятелството, че делегацията на Авиньон ще бъде ръководена от кардинал Бертрандо от Поджето. Двама инквизитори — това вече беше прекалено; то означаваше, че имаха намерение да обвинят миноритите в ерес.

— Толкоз по-зле за тях — рече Уилям. — Ние пък ще се държим с тях като с еретици.

— Не, не — възрази Микеле, — трябва да бъдем предпазливи, да не провалим възможността за постигане на споразумение.

— Доколкото мога да разсъждавам — рече Уилям, — въпреки че положих усилия за провеждането на тази среща, Микеле, това ти е добре известно, не мисля, че авиньонците идват тук, за да се стигне до някакво положително решение. Йоан иска ти да отидеш в Авиньон сам, без никакви гаранции. Но срещата поне ще ти помогне да го проумееш. Щеше да бъде още по-лошо, ако ти бе тръгнал направо за там, без да се убедиш в това.

— Значи ти си положил толкова усилия, и то продължителни, за да уредиш нещо, което смяташ за безполезно — рече с горчивина Микеле.

— Това поискахте и ти, и императорът — отвърна Уилям. — В края на краищата никога не е излишно да опознаеш по-добре враговете си.

В този момент ни уведомиха, че в манастира пристигала и другата делегация. Миноритите станаха и отидоха да посрещнат хората на папата.

(обратно)

Ден четвърти ДЕВЕТИ ЧАС

Когато пристигат кардинал Дел Поджето, Бернар Ги и другите представители на Авиньон, а после всеки се занимава с най-различни неща

Хора, които се знаеха отдавна, хора, които, без да се познават лично, бяха чували какво единият е говорил за другия, се здрависваха на двора с привидна благост. Съпровождан от абата, кардинал Бертрандо дел Поджето се държеше като човек, свикнал да властва, сякаш беше втори папа, раздаваше на всички — и особено на миноритите — сърдечни усмивки, като предричаше, че утрешната среща ще донесе чудодейни спогодби, и подчертаваше, че носи пожелания за мир и добродетелност (той си служеше преднамерено с този скъп за францисканците израз) от страна на Йоан XXII.

— Чудесно, чудесно — рече ми той, когато Уилям благоволи да ме представи като негов писар и ученик. После ме запита дали познавам Болоня, похвали прелестите на този град, добрите ястия, дето се приготвяли там, както и университета, и ме покани да посетя града, вместо да се върна един ден сред моите немци, които — както се изрази той — причинявали такива страдания на нашия господар папата. После протегна ръка да целуна пръстена му, като в същото време се обръщаше с усмивка към другите.

Аз пък насочих веднага вниманието си към човека, чието име през тези дни се споменаваше най-често — към Бернар Ги, както му викаха французите, или Бернардо Гуидони, или Бернардо Гуидо, както го наричаха другаде.

Беше доминиканец, около седемдесетгодишен, слабичък, но прав като свещ. Останах поразен от сивите му студени очи, способни да гледат втренчено и безизразно, но в които, както можах Да се уверя, често заискряваха двусмислени пламъчета; той умееше както да потулва своите мисли и чувства, така и да ги проявява открито.

По време на всеобщата размяна на приветствия той за разлика от другите не проявяваше радушие или сърдечност, а се държеше с всички със сдържана учтивост. Когато зърна Убертино, когото познаваше, го поздрави твърде почтително, но го изгледа така, че ме полазиха тревожни тръпки. Когато се доближи до Микеле Чезена, по лицето му се изписа трудно разгадаема усмивка и избъбри „Горе ви очакват отдавна“ — фраза, в която не успях да доловя нито нотка на тревога, нито сянка от ирония, нито намек за настойчивост, нито отсянка от пристрастие. Срещна се с Уилям и щом разбра кой е, го изгледа със сдържана неприязън — не че лицето му издаваше чувствата, които той спотайваше — бях сигурен в това (въпреки че не бях уверен дали изобщо можеше да изпитва някакви чувства), а защото явно държеше Уилям да усети неговата неприязън. Уилям му отвърна със същото, като се усмихна прекалено сърдечно и рече:

— Отдавна желаех да се запозная с човек като вас, ползващ се със слава, която ми е била за пример и поука всеки път, когато ми се е налагало да вземам важни решения.

Похвални, почти ласкателни слова, би казал всеки несведущ, но Бернар знаеше много добре, че едно от най-важните решения, взети от Уилям, бе да се откаже от инквизиторската професия. Останах с впечатлението, че както Уилям би се радвал да види Бернар в килията на някой императорски затвор, така и на Бернар би му доставило удоволствие, ако Уилям почине скоропостижно, ей сега; и тъй като Бернар сега разполагаше с въоръжена охрана, аз се побоях за живота на скъпия си учител.

Бернар явно бе осведомен от абата за станалите в манастира престъпления. Защото, като се престори, че не е доловил язвителния намек в думите на Уилям, му отвърна:

— Изглежда, че по време на престоя ми тук, по искане на абата и за да изпълня възложената ми задача съгласно споразумението, което ни е събрало, ще трябва да се занимая и с много неприятни събития, в които долавям злокобната воня на нечестивия. Споменавам ви за това, защото знам, че в миналото, когато щяхте да сте по-близо до мен, до мен и до хората като мен, вие сте се сражавали на това бойно поле, където бойните редици на доброто се изправят срещу пълчищата на злото.

— Така беше — отвърна кротко Уилям, — но после минах на другата страна.

Бернар не трепна и го запита:

— Бихте ли могли да ми кажете нещо полезно за тия престъпни деяния?

— За съжаление, не — отвърна сдържано Уилям. — Нямам вашия опит в престъпните деяния.

От този миг нататък не можах да ги следя. След като поприказва отново с Микеле и Убертино, Уилям се оттегли в скриптория. Поиска разрешение от Малахий да прегледа някакви книги — но кои точно, не успях да чуя, Малахий го изгледа някак си особено, но не можа да му откаже, Чудно, не се наложи да ги търси в библиотеката. Всички те бяха на масата на Венанций. Моят учител се зачете и аз реших да не го безпокоя.

Слязох в кухнята. Там видях Бернар Ги. Може би искаше да проучи как е устроен манастирът, затова обикаляше навсякъде. Чух как разпитваше готвачите и другите ратаи, говореше сносно местния простонароден език (спомних си, че е бил инквизитор в Северна Италия). Като че ли ги питаше за реколтата, за това как е организирана работата в манастира. Но дори когато задаваше най-невинни въпроси, той пронизваше с поглед своя събеседник, после изведнъж му задаваше съвсем друг въпрос, жертвата му пребледняваше и започваше да мънка. Стигнах до извода, че той водеше разследване, но по особен начин, и използваше едно страшно оръжие, което притежава и с което си служи всеки инквизитор, заловил се да изпълнява своите задължения — страха у другия. Защото от страх да не бъде заподозрян, всеки човек, подложен на разпит, обикновено казва на инквизитора неща, които да хвърлят подозрение върху някой друг.

През целия следобед, където и да зървах Бернар, се уверих, че навсякъде — било край мелниците, било във вътрешния двор — той действаше все така. Но почти не разговаряше с монаси, а с ратаи или селяни. Точно обратното на това, което досега бе правил Уилям.

(обратно)

Ден четвърти ВЕЧЕРНЯ

Когато Алинардо като ме ли съобщава полезни сведения, а Уилям разкрива своя метод да стигне до една вероятна истина посредством поредица от очевидни грешки

По-късно Уилям слезе от скриптория; беше в добро настроение. Докато чакахме да стане време за вечеря, във вътрешния двор срещнахме Алинардо. Не бях забравил молбата му, та още от предния ден бях взел зърна бакла от кухнята и му ги дадох. Той ми благодари и ги напъха в беззъбата си лигава уста.

— Видя ли, момче — рече ми той, — и другият труп лежеше там, където оповестява книгата… А сега чакай четвъртата тръба!

Попитах го защо според него ключът за разгадаване на тая поредица от престъпления трябва да се търси в Книга на откровението. Той ме погледна смаяно.

— Книгата на Йоан е ключ за разгадаване на всичко! — И като се намръщи гневно, добави: — Знаех си аз, откога разправям… Знай, че именно аз предложих на абата… на тогавашния, да събере колкото е възможно повече тълкувания на Апокалипсиса. Аз трябваше да стана библиотекар… Но другият успя да уреди да го пратят в Силос, където намери най-прекрасните ръкописи, и се върна с богата плячка… Ех, той знаеше къде да търси, говореше и езика на неверниците… Така библиотеката получи той, а не аз. Но Господ го наказа и го прибра преждевременно в царството на мрака. Ха-ха… — И този потънал във ведър размисъл беловлас старец, който досега ми приличаше на невинно дете, се изхили злобно.

— Кой беше този, за когото споменахте? — попита Уилям.

Той ни изгледа смаяно.

— Кой ли? Не помня… беше толкова отдавна. Но Господ наказва, Господ заличава, Господ замъглява и спомените. В библиотеката станаха много лоши неща. Особено откакто попадна в ръцете на чужденците. Бог продължава да наказва…

Не успяхме да изтръгнем друго от него и го оставихме потънал в кроткия си гневлив унес. Излезе, че този разговор бе заинтересувал твърде много Уилям.

— Трябва да се вслушваме в това, дето казва Алинардо; заговори ли, все казва нещо интересно.

— Че какво каза сега?

— Адсон — отвърна Уилям, — да разгадаеш тайна, не е като да правиш изводи от основни положения. И не е нужно да събираш много частни данни, за да ги обобщиш в някакъв всеобщ закон. Това по-скоро е все едно да се натъкнеш на един, два или три частни случая, нямащи привидно нищо общо, и да се опиташ да си представиш дали биха могли да бъдат отделни частни случаи от общ закон, който все още не знаеш и който може би изобщо не е изведен. Разбира се, ако знаеш, както твърди философът, че човекът, конят и мулето нямат жлъчка и живеят дълго, би могъл да се опиташ да изведеш принципа, че всички животни без жлъчка живеят дълго. Но я помисли за рогатите животни. Защо имат рога? Изведнъж ще забележиш, че всички рогати животни нямат зъби на горната си челюст. Това би било чудесно откритие, ако не си дадеш сметка, че, уви, има и животни без зъби на горната челюст, които въпреки това нямат рога, като например камилата. Накрая ще установиш, че всички животни, които нямат зъби на горната челюст, имат по два стомаха. Добре, можеш да допуснеш, че който няма достатъчно зъби, не дъвче добре, затова са му нужни два стомаха, за да смелят добре храната. Но рогата? Тогава ще се опиташ да откриеш някаква материална причина за рогата — тоест, че липсата на зъби води до натрупване в животното на излишно костно вещество, което все трябва да избие някъде. Но дали това обяснение е достатъчно? Не, защото камилата няма горни зъби, има два стомаха, но няма рога. В такъв случай трябва да допуснеш някаква друга причина. Костното вещество излиза навън във вид на рога само при животните, които не притежават други средства за защита. А камилата има много дебела кожа и няма нужда от рога. В такъв случай законът би могъл да гласи…

— Но какво общо имат тук рогата? — запитах нетърпеливо. — Защо сте се захванали с рогатите животни?

— Никога не съм се залавял с тях; но с тях се е занимавал твърде много епископът на Линкълн, следвайки една мисъл на Аристотел. Честно казано, не знам дали неговите размишления са правилни, нито пък някога съм проверявал има ли камилата зъби и колко стомаха има; исках само да ти кажа, че търсенето на обяснителните закони за природните явления следва една лъкатушна линия. Изправиш ли се пред някои необясними факти, ти трябва да се опиташ да си представиш много общи закони, без все още да виждаш някаква връзка между тях и фактите, с които се занимаваше; и ето, че изведнъж при ненадейно откритата връзка между един резултат, един случай и един закон те осенява мисъл, която ти се струва по-убедителна от другите. Опитваш се да приложиш този извод за всички подобни случаи, да го използуват, за да стигнеш до някои предвиждания, и откриваш, че си отгатнал. Но до края никога не ще узнаеш кои предикати можеш да използуваш в хода на твоя размисъл и кои да отхвърлиш. По същия начин действувам сега и аз. Подреждам много несвързани помежду си елементи и правя хипотези. Но трябва да измисля много хипотези, а пък абсурдните са толкова много, че ще ме бъде срам да ти ги изброя. Виждаш ли, при случая с коня Брунело аз си изградих голям брой допълнителни и противоречащи си хипотези: можеше да става дума за избягал кон, можеше абатът да е слязъл по склона, възседнал именно този кон, можеше следите по снега да са били оставени от коня Брунело, а предния ден друг кон, да речем Фавело, да е закачил опашката и гривата си в храста, а клоните да са били изпочупени от хора. Но преди да зърна ключаря и ратаите, които търсеха коня, не знаех коя от всички мои хипотези е най-правилна. Едва тогава ми стана ясно, че единствено правилната хипотеза е тази за Брунело, и се опитах да намеря потвърждение, подпитвайки монасите, както впрочем и постъпих. Спечелих, но можех и да загубя. Другите ме помислиха за мъдрец, защото спечелих, но не знаеха колко пъти съм излизал глупак, защото съм губел, не знаеха дори, че само няколко мига, преди да спечеля, не бях уверен, че не съм загубил. А що се отнася до събитията в манастира, имам много хипотези, но не мога да посоча нито един очевиден факт, който да ми позволи да определя коя е най-правилната. Затова, за да не изляза после глупак, сега се отказвам да се проявя като проницателен. Остави ме да си помисля, поне до утре.

Сега разбрах как разсъждаваше моят учител; стори ми се, че разсъждаваше твърде различно от философа, който разсъждава, изхождайки от първозаконите, така че умът му почти се доближава до ума Господен. Стана ми ясно, че когато не намираше отговор, Уилям стигаше до много, различни един от друг отговори. Това ме смути.

— Щом е така — осмелих се аз, — вие сте далеч от решението…

— Напротив, съвсем близо съм — рече Уилям, — но не знам точно до кое.

— Значи не сте стигнали до един-единствен отговор на всички въпроси, така ли?

— Адсон, ако бях стигнал до подобен отговор, щях да преподавам богословие в Париж.

— В Париж винаги ли намират верните отговори?

— Никога — отвърна Уилям, — но са извънредно уверени в грешките си.

— Нима вие — запитах аз с наивно нахалство — никога не правите грешки?

— Често — отвърна той. — Но вместо да направя една-единствена грешка, аз правя много, така не ставам роб никому.

Останах с впечатлението, че Уилям изобщо не бе заинтересован да открие истината, която не е друго освен приравняване между предмета и ума. А той се забавляваше да си въобразява колкото е възможно повече възможни неща.

В този момент, признавам, аз се отчаях от моя учител и за голяма моя изненада си рекох: „Добре поне, че пристигна инквизицията.“ Застанах на страната на жаждата за истина, която вдъхновяваше Бернар Ги.

С такива грешни помисли, смутен повече, отколкото е бил Юда в нощта на великия четвъртък, влязох с Уилям в трапезарията, за да вечеряме.

(обратно)

Ден четвърти ПОВЕЧЕРИЕ

Когато Салваторе разказва за някаква чудодейна магия

На делегациите бе дадена чудесна вечеря. Абатът явно познаваше много добре и човешките слабости, и обичаите в папския двор (които, трябва да кажа, се понравиха и на миноритите на брат Микеле). Готвачът ни каза, че от току-що закланите свине трябвало да приготвят и поднесат кървавици а ла Монтекасино. Но поради злочестия край на Венанций се наложило да изхвърлят събраната от свинете кръв и трябвало да изчакат, докато заколят друга. Пък и мисля, че тия дни никому не се искаше да лишава от живот Божи твари. Така или иначе, поднесоха ни рагу от гълъби с местно вино, пълнен заек на шиш, хлебчета „Света Киара“, ориз с бадеми от тукашните планини или белия сладкиш, който се яде пред големи празници, препечени питки, пълнени маслини, панирано сирене, овче месо със сос от чушки, бяла бакла с чудесни сладкиши — сладкиши „Свети Бернар“, пасти „Свети Никола“, кръгли сладки, наричани „Очите на света Лучия“, и какви ли не вина и ликьори от билки, които развеселиха дори обикновено твърде сдържания Бернар Ги: ликьор от маточина, ликьор от орехи, вино против подагра и вино от тинтява. И ако всяка глътка или всеки залък не бяха съпровождани от благоговейни слова, човек би помислил, че присъства на среща на лакомници.

Накрая всички станаха в прекрасно настроение и някои, за да не слизат за повечерие, намекнаха, че не се чувствали добре. Но абатът не се обиди. Не всички имат привилегиите и задълженията, присъщи на тези, които са се посветили на нашия орден.

Докато монасите излизаха, аз се повъртях от любопитство из кухнята; подреждаха я, преди да я затворят за през нощта. Зърнах Салваторе, който се измъкваше крадешком към градината с вързоп в ръка. Последвах го и го викнах. Отначало направи опит да се измъкне, но после обясни, че носел във вързопа (който шаваше, сякаш вътре имаше живо същество) един базилиск.

— Пази се от базилиска! Той е цар на змиите, така е натъпкан с отрова, че тя избива и по кожата му! Какво ти, тая отрова вони така, че ще те убие! Ще те отрови… Има бели петна по гърба си, главата му е като на петел, върви наполовина изправен, наполовина пълзи като другите змии. Убива го невестулката…

— Невестулката ли?

— Да! Тя е малко животинче, по-дълго от мишка, но мишката много я мрази. Мразят я и змията, и жабите. А когато те я ухапят, невестулката тича, хапва си малко кисел трън или копър и нищо й няма. Разправят, че зачева през очите, но повечето твърдят, че не било вярно…

Попитах го за какво му е този базилиск, а той отвърна, че си било негова работа. Но тъй като изгарях от любопитство, рекох му, че сега, при всички тия мъртъвци, тайна не можеше да има и го заплаших, че ще уведомя Уилям. Тогава Салваторе започна да ме увещава да мълча, развърза вързопа и ми показа една черна котка. Дръпна ме към себе си, ухили се най-нахално и рече, че не можел да търпи повече ключаря и мене — единия, защото имал власт, а мене, защото съм бил млад и хубавец — да се любим с момичетата от селото, а той да не може, защото бил беден и грозен. Каза, че знаел някаква чудодейна магия, за да накара всяка жена да се влюби в него. Трябвало да убие черна котка и да й извади очите, после да постави очите в две яйца от черна кокошка — едното око в едното яйце, другото — в другото (и ми показа две яйца, които бил взел точно от такива кокошки, каквито трябвало). После трябвало да сложи яйцата да гният в купчина конски тор (бил приготвил такава купчина в градината, на място, където никой не минавал); от всяко яйце щяло да се измъти по черно дяволче, после тези дяволчета щели да почнат да му служат и да му доставят най-прелестните наслади на тоя свят. Но уви, рече той, за да стане магията, трябвало жената, с която иска да се люби, да плюе върху яйцата, преди те да бъдат заровени в тора, и това много го измъчвало, защото тая жена трябвало да бъде край него именно тази нощ и трябвало да я накара да свърши тая работа, без да знае за какво е нужно.

Пламнах изведнъж целият, пламна ми лицето, пялото ми тяло и го запитах с треперлив глас дали няма намерение да прекара през оградата момичето от предната нощ. Той се изсмя, почна да ми се подиграва и ми каза, че съм обзет от бясно желание (не, възразих аз, питам ей така, от любопитство); после добави, че в селото имало много жени, че щял да доведе тук друга, много по-красива от тази, която аз харесвам. Рекох си, че ме лъже, за да се отърве от мен. Но какво ли можех да сторя? Да го следя цяла нощ, след като Уилям ме чакаше за съвсем други начинания? Да видя отново тази (при положение, че ставаше дума именно за нея), към която ме тласкаше плътското ми желание, докато разумът ми ме караше да не мисля за нея, и която не биваше да виждам, въпреки че непрекъснато ми се искаше да я зърна отново. Не, разбира се. Затова убедих себе си, че Салваторе — що се отнася до жената — говореше истината. А може и да ме лъжеше, навярно магията, за която говореше, бе плод на наивния му и суеверен ум и той нямаше да стори нищо.

Ядосах се, нагрубих го, рекох му, че ще бъде по-добре, ако отиде да спи, защото стрелците обикалят из двора. Той отвърна, че познавал манастира по-добре от стрелците и че в тая мъгла никой нямало да забележи никого.

— Виж какво — рече ми той, — сега ще избягам, дори и ти не ще можеш да ме зърнеш, ако ще да се забавлявам на две крачки от теб с твоето момиче.

Той изрече други, много по-неприлични думи, но аз предавам смисъла на казаното от него. Тръгнах си възмутен, защото един благородник и послушник като мен не биваше да слиза на равнището на такова говедо.

Отидох при Уилям и постъпихме така, както трябваше. Сиреч отидохме на повечерие, но застанахме в дъното на кораба, та щом службата свърши, вече бяхме готови да предприемем нашето второ пътешествие (за мен трето) в недрата на лабиринта.

(обратно)

Ден четвърти СЛЕД ПОВЕЧЕРИЕ

Когато посещават отново лабиринта, стигат до прага на „finis Ajricae“, но не могат да влязат, защото не знаят какво означават първият и седмият от четирите; накрая Адсон отново заболява от любов, но този път по твърде ерудиран начин

Посещението в библиотеката ни отне не много време и много труд. На думи проверката, която трябваше да извършим, изглеждаше лесна, но броденето със светилник в ръка, прочитането на надписите, нанасянето върху чертежа на проходите и слепите стени, отбелязването на инициалите, изминаването на различните маршрути, налагани от проходите и задънените стени, ни отне доста време. Отгоре на всичко беше и скучно.

Беше много студено. Нощта не беше ветровита, та не чувахме онова свирене, което ни направи впечатление първата нощ, но през бойниците проникваше влажен и студен въздух. За да можем да се докосваме до различните томове, без ръцете ни да се вкочанясват, си бяхме сложили вълнени ръкавици. Но ръкавиците бяха от тия, дето се използват зиме за писане, върхът на пръстите оставаше непокрит, та се налагаше от време на време да греем ръцете си на пламъка или да ги пъхаме под расото, или да пляскаме и подскачаме, изтръпнали от студ.

Затова не изпълнихме всичко, както бяхме набелязали. Спирахме се и оглеждахме шкафовете и след като Уилям — сложил новите лещи на носа си — можеше да оглежда по-подробно книгите, при всяко заглавие възклицаваше радостно, било защото познаваше това съчинение, било защото го търсеше отдавна, било защото никога не бе чувал за него и това го възбуждаше и правеше все по-любопитен. С една дума, за него всяка книга бе като приказно животно, което срещаше в непознат край. И докато прелистваше някой ръкопис, току Ме подтикваше да търся други.

— Я виж какво има в оня шкаф!

А аз, отмествайки томовете, сричах заглавията:

— „Historia anglorum“ от Беда… Пак от Беда: „De aedificatione templi“, „De taberaaculo“, „De temporibus et computo et chronica et circuli Dionysi“, „Ortographia“, „De ratione metrorum“, „Vita Sancti Cuthberti“, „Ars metrica“…210

— Ясно, всички творби на Достопочтения… А я виж тези! „De rhetorica cognatione“, „Locoram rhetoricorum distincno“211, и толкова граматици — Присциан, Хонорат, Донат, Максим, Викторин, Еутике, Фока, Аспер212… Чудно, мислех си, че тук има автори от Англия… Я да видим по-долу…

— „Hesperica… famina“. Това пък какво е?

— Хибернийска поема. Чуй:

Hos spumans mundanas obvallat Pelagus oras terrestres amniosis fluctibus cudit margines. Saxeas imdosis molibus irruit avionias. Infima bomboso vertice miscet glareas asprifero spergit spumas sulco, sonoreis frequenter quatitur flabris…213

Не разбирах смисъла, но Уилям четеше така, че думите се търкаляха в устата му и аз сякаш чувах плясъка на вълните и на пенливите им гребени.

— Ами това? Това е от Алдхелм от Малмсбъри214, чуйте какво пише: „Prirnitus pantoram procerum poematorum pio potissimum paternoque presertim privilegio panegiricum poemataque passim prosatori sub polo promulgata“215… Всички думи започват със същата буква!

— Хората от моите острови винаги са били малко щури — рече Уилям с гордост. — Я да видим в другия шкаф.

— Вергилий.

— Че защо тук? И какво от Вергилий? „Георгики“ ли?

— Не. „Епитоми“. Никога не съм чувал да ги споменават.

— Но това не е Марон! Това е Вергилий от Тулуза, ритор, шест века след Христа. Смятали са го за голям учен…

— Тук той твърди, че изкуствата са: поема, ретория, грама, лепория, диалекта, геометрия… Но на какъв език говори?

— На латински, но на латински, измислен от него, смятал го е за много по-хубав. Я погледни тук: той твърди, че астрономията изучава зодиакалните знаци, които са мон, ман, тонте, пирон, дамет, перфелеа, белгалик, маргалет, лутамирон, таминон и рафалут.

— И той ли е бил луд?

— Не знам. Не е от моите острови. Чуй, той твърди, че има дванайсет начина за обозначаване на огъня: „ignis, coquihabin (quia incocta coquendi habet dictionem), ardor, calax ex caloe, fragon ex fragorc flammae, rusin de rudoe, fumaton, ustrax de uro, vitius quia pene mortua membra suo vivificat, siluleus, quod de silice siliat, unde et silex non recte dicitur, nisi ex qua scintilla silit. Е aeneon, de Aenea deo, qui in eo habitat, sive а quo elementis flatus fertur“216.

— Но никой не говори така!

— За щастие. Но това е било по време, когато, за да забравят заобикалящия ги лош свят, граматиците са се занимавали с какви ли не объркани въпроси. Чувал съм, че по онова време в продължение на петнайсет денонощия риторите Габундус и Теренций217 спорили за звателния падеж на „ego“ и накрая се сбили.

— Но и тук, я чуйте… — Държах в ръцете си някаква чудно изрисувана книга с растителни лабиринти, от чиито разклонения надничаха маймуни и змии. — Чуйте само какви слова: „cantamen, collamen, gongelamen, stemiamen, plasmamen, sonerus, alboreus, gaudifluus, glaucocicomus…“

— Ех, моите острови — рече отново Уилям и в гласа му прозвучаха нотки на нежност. — Не бъди толкова строг с тия монаси от далечната Хиберния. Може би трябва да благодарим именно на тях, че този манастир съществува и че все още можем да говорим за Свещената римска империя. По тяхно време останалата част от Европа е била купчина развалини; стигнали дотам, че един ден обявили за невалидни кръщенетата, извършени от някои свещеници в Галия, защото кръщавали в името на отца и сина, и то не защото били привърженици на някаква нова ерес и смятали, че Иисус е бил жена, а защото никой вече не знаел латински.

— Като Салваторе ли?

— Горе-долу. Пиратите от Крайния север се спускали по реките и опустошавали Рим. Езическите храмове били събаряни, а християнските още не били издигнати. Единствено монасите от Хиберния в своите манастири пишели и четели, четели и пишели и се занимавали с миниатюри, после се качили на корабчета, направени от кожи на зверове, спуснали се към тези земи и ги покръстили в правата вяра, сякаш били гнезда на неверници, разбираш ли? Нали си бил в Бобио; този манастир е бил основан от свети Коломбано, а той е един от тези хора. Затова не им се сърди, че измисляли някакъв нов латински език, след като в Европа забравили истинския латински. Били са велики люде. Свети Брандано стигнал до Щастливите острови218, обиколил бреговете на Ада, където е и Юда, окован във вериги за една скала, един ден спрял край един остров, слязъл, а островът се оказал някакво морско чудовище. Те наистина били луди хора — заключи той със задоволство.

— А изписаните от тях образи са такива… че просто не мога да повярвам на очите си! Какви багри! — възкликнах аз, като им се наслаждавах.

— А тяхната земя е толкова бедна на багри — малко синева и много зелено. Но хайде да не говорим повече за монасите от Хиберния. Искам да знам защо са поставени тук с граматици от Англия и от Другите страни. Я погледни на плана, къде трябва да сме сега?

— В стаите в западната кула. Преписах и надписите. Значи, като излезем от сляпата стая, влизаме в седмоъгълната зала и тук има само един вход в една-единствена стая в кулата, а червената буква е „H“. После се минава от стая в стая, прави се обиколка на кулата и се влиза отново в сляпата стая. По реда на буквите се получава… да, прав сте! HIBERNI!

— HIBERNIA, ако от сляпата стая се върнеш в седмоъгьлната зала, обозначена като трите други с буквата А от Апокалипсис. Ето защо тук са поставени творбите на авторите от последната Туле, а така също и граматиците и риторите, защото тези, които са подреждали библиотеката, са си рекли, че един граматик трябва да бъде при граматиците от Хиберния, ако и да е от Тулуза. Въпрос на подход. Видя ли, че започнахме да проглеждаме?

— Но в стаите на източната кула, откъдето влязохме, прочетохме FONS… Какво означава това?

— Погледни внимателно плана и чети по-нататък буквите на стаите, така, както следват една след друга.

— FONS ADAEU.

— Не, FONS ADAE. „U“ е последната стая без изход в източната част, помня го добре, навярно тя може да бъде включена в друга поредица от стаи. И какво намерихме във „Fons Adae“219, сиреч в земния рай? (Спомни си, там е стаята с олтаря, дето гледа на изток.)

— Имаше много Библии и коментари на Библията, само книги от Светото писание.

— Виждаш ли: словото Божие се свързва със земния рай, който, както твърдят всички, се намира далеч на изток. А тук, на запад — Хиберния.

— Значи планът на библиотеката отговаря на картата на света?

— Вероятно. А книгите са подредени според страните, откъдето произхождат, или според родното място на техните автори, или както е в нашия случай, според мястото, където би трябвало да са родени. Библиотекарите са си рекли, че граматикът Вергилий се е родил погрешка в Тулуза и че е трябвало да се роди в западните острови. Поправили са една грешка на природата.

Продължихме по-нататък. Минахме през анфилада от стаи с прекрасни Апокалипсиси, в една от тях бях изстрадал моите видения. Нещо повече — още отдалеч отново зърнахме светлината. Уилям си запуши носа и изтича да я изгаси, като плюваше върху пепелта. За всеки случай прекосихме стаята много бързо, но си спомних, че именно тук бях видял прекрасния многоцветен Апокалипсис с жената, облечена в слънце, и змея. Възстановихме реда на тези стаи отзад напред — от последната, където се озовахме, тя имаше за инициал една червена буква „Y“. Прочетохме поредицата от букви отзад напред и се получи думата YSPANIA, но последната „А“ беше същата, с която завършваше и HIBERNIA. Това според Уилям означаваше, че се намираме в стаи, където са събрани творби със смесен характер.

Така или иначе, направи ни впечатление, че частта, наричана YSPANIA, е пълна с много преписи на Апокалипсиса, един от други по-изящни; испанско изкуство, отсъди Уилям. Като че ли тази библиотека — рекохме си ние — притежаваше най-богата сбирка преписи на книгата на апостола в християнския свят, както безброй коментари за нея. Огромни томове бяха посветени на коментара на Апокалипсиса от Беатус от Лиебана; текстът бе почти един и същ, но се натъкнахме на невероятно разнообразие и богатство на орнаментите; Уилям установи, че това е дело на неколцина майстори като Магиус, Факундус и други, които той смяташе за най-добрите миниатюристи от Астурийското кралство220. Докато споделяхме тези свои наблюдения, стигнахме в южната кула, край която минахме предната вечер. Стаята „S“ от YSPANIA — без прозорци — въвеждаше в стая, обозначена с буквата „Е“; като минахме през петте стаи на кулата, стигнахме до последната, която нямаше друг изход, обозначена с червена „L“. Прочетохме буквите отзад напред и се получи LEONES.

— Leones, юг, на нашата карта това отговаря на Африка: „hie sunt leones“221. Ето защо тук намерихме толкова текстове, писани от неверници.

— Има още — рекох аз, ровейки се из шкафовете. — „Канонът“ от Авицена222 и този прекрасен кодекс, изписан с букви, които не познавам.

— Ако се съди по орнаментите, би трябвало да е Коран, но не зная арабски.

— Коранът, Библията на неверниците, нечестива книга…

— Това е книга, съдържаща мъдрост, различна от нашата. Нали разбираш защо са го сложили тук при лъвовете, при чудовищата. Затова тук намерихме и книгата с чудовищните зверове, където ти видя и ликорната. Разделът, наречен LEONES, съдържа ония книги, които строителите на библиотеката са смятали за книги на лъжата. Какво има там?

— Написани са на латински, но са преведени от арабски. Аюб ал Рухави, някакъв трактат за кучешкия бяс. Това е книга за съкровищата, а това — „De aspectibus“ от Алхазен…

— Виждаш ли, между чудовищата и лъжите са поставили и трудове, от които християните могат да научат много неща. Но така са разсъждавали по времето, когато са градили библиотеката…

— Но защо сред всички тези нечестиви книги са сложили и книгата с ликорната? — запитах аз.

— Явно основателите на библиотеката са имали по-особени разбирания. Просто са сметнали, че тази книга, в която се говори за приказни животни, обитаващи далечни страни, е част от лъжите, разпространявани от неверниците…

— Но нима ликорната е лъжа? Та то е много кротко животно, то е висш символ. Образ на Христос и непорочността, то може да бъде заловено само ако оставиш в леса девица, така че животното, щом усети непорочния й дъх, да отиде и да отпусне глава в скута й, и по този начин да стане плячка на примките на ловците.

— Така разправят, Адсон. Но мнозина са склонни да смятат, че става дума за приказна измислица на езичниците.

— Жалко — отвърнах аз. — Колко приятно щеше да бъде да срещна ликорна в някой лес. Иначе за какво да броди човек из гора?

— Не е казано, че не съществува. Може би изглежда по-иначе от това, дето изобразяват в книгите. Някакъв пътешественик венецианец стигнал до далечни краища, твърде близо до „fons paradisi“223, която е отбелязана по картините, и срещнал ликорни. Но те били тежки, тромави, много грозни и черни. Мисля, че е видял истински зверове с рог на челото. Вероятно са били същите животни, които съчинителите на древното знание, което изобщо не е изпяло погрешно, са могли да видят по Божие благоволение заедно с други невидими от нас неща, и са ни препратили първото достоверно описание. После това описание, препращано от авторитет на авторитет, се е изменяло от добавките на въображението; така ликорните станали изящни, бели и кротки животни. Затова чуеш ли, че в някой лес има ликорна, не отивай там с девица, защото може да се окаже животното да прилича много повече на онова, описано от венецианския пътешественик, отколкото на изображението в тази книга.

— Но как е станало така, че древните мъдреци благодарение на Божието откровение са могли да стигнат до истинската същност на ликорната?

— Не става дума за откровение, а за опит. Имали са щастието да се родят в краища, обитавани от ликорни, или по време, когато и тези земи са били обитавани от ликорни.

— Но тогава как можем да вярваме на древното знание, следи от което непрекъснато търсите, щом то стига до нас с лъжовни книги, които го тълкуват толкова свободно?

— Книгите не се пишат, за да им вярваме, а за да разсъждаваме по тях. Попадне ли в ръцете ни книга, не бива да се питаме какво казва, а какво иска да каже — мисъл, която е била от ясна по-ясна на старите тълкуватели на Светото писание. Ликорната, както е описана в тези книги, носи някаква морална или алегорична, или анагогическа истина, която си остава вярна, така както си остава вярно и понятието, че непорочността е възвишена добродетел. Но що се отнася до буквалната истина, на която се опират другите три, трябва да видим от какъв първоначален опитен факт се е породила буквата. Трябва да се подлага на обсъждане буквата, ако и по-висшият смисъл да си остава валиден. В някаква книга пишеше, че диамантът можел да бъде разрязван само с козя кръв. Моят велик учител Роджър Бейкън заяви, че това не е вярно, чисто и просто, защото бил опитал, но не успял да го стори. Но ако връзката между диамант и козя кръв имаше някакъв по-висш смисъл, той нямаше да бъде накърнен от това.

— Това значи, че могат да бъдат изричани по-висши истини, които са лъжи по отношение на прочита — рекох аз. — Но все още съжалявам, че ликорната не съществува такава, каквато е, или че изобщо не е съществувала, или че някой ден няма да се появи.

— Не ни е съдено да ограничаваме всемогъществото Божие; ако Бог рече, може и ликорни да има. Но нека ти бъде утеха, че те съществуват в тези книги, които, ако не говорят за реалното битие, говорят за възможното битие.

— Но значи ли това, че трябва да четем книгите, без да се позоваваме на вярата, която е богословска добродетел?

— Остават още две богословски добродетели. Надеждата, че възможното ще стане. И милосърдието към този, който е вярвал чистосърдечно, че възможното ще стане.

— Но за какво ви е ликорната, след като вашият разум не вярва, че съществува?

— Служи ми, както ми служи и следата от стъпките на Венанций по снега, когато са го влачили до делвата със свинска кръв. Ликорната от книгите е също следа. Щом е оставила следа, значи, че е съществувало нещо, което е оставило следа.

— Но то е различно от оставената следа, казвате вие.

— Така е. Невинаги следата има формата на тялото, което я е оставило, и невинаги се дължи на натиска на някакво тяло. Случва се тя да възпроизвежда впечатлението, което дадено тяло е оставило в паметта ни, това е следа от някаква идея. Идеята е знак на нещата, а представата е знак на идеята, знак за знак. Но по представата възстановявам, ако не тялото, то поне идеята, която друг е имал за него.

— Това задоволява ли ви?

— Не, защото истинската наука не бива да се задоволява с идеите, които са знаци, но трябва да преоткрие нещата в тяхната специфична истина. И щях да се радвам, ако можех, изхождайки от тази следа, от следа да стигна до индивида ликорна, който стои в началото на веригата. Така както бих се радвал, тръгвайки от смътните знаци, оставени от убиеца на Венанций (знаци, които биха могли да ме насочат към мнозина), да стигна до един-единствен индивид — до убиеца. Но това невинаги може да стане за кратко време, преди това без помощта на други знаци.

— Значи аз мога да говоря винаги и единствено за нещо, което ми говори за нещо друго и така нататък, но крайното, истинското, не съществува, така ли?

— Може би съществува, имам предвид ликорната като индивид. Не се безпокой, рано или късно ще я срещнеш, ако и да е черна и грозна.

— Ликорни, лъвове, автори араби и маври — обадих се аз, — Значи няма съмнение — това е тази Африка, за която споменаваха монасите.

— Несъмнено. А щом е така, ще трябва да намерим африканските поети, за които говори Пачифико от Тиволи.

И наистина, като тръгнах по обратния път и стигнах до стаята, обозначена с буквата „L“, в един шкаф намерих книги от Флор, Фронтон, Апулей, Марииан Капела и Фулгенций224.

— Значи Беренгарий е имал предвид точно това място, където според него би трябвало да се намери обяснението за една тайна.

— Като че ли да. Той употреби израза „finis Afiricae“ и именно това разгневи толкова Малахий. „Finis“ би могло да бъде тази стая, дето е последна, или… — и възкликна: — Господи! Не забеляза ли нещо?

— Какво?

— Хайде да се върнем пак в стаята „S“ откъдето тръгнахме!

Върнахме се в първата задънена стая, където стихчето гласеше „Super thronos viginti quatuor“. Тя имаше четири изхода. Единият водеше към стаята „Y“ с прозорец към осмоъгълната шахта. Другият водеше към стаята „Р“, към външната фасада, която бе от поредицата стаи, образуващи думата YSPANIA. А отворът към кулата водеше към стаята „Е“, която бяхме току-що преминали. После имаше една стена без проход, а след нея — отвор, през който се влизаше в друга задънена стая с инициал „U“. Стаята „S“ беше стаята с огледалото; за мое щастие то се оказа на стената, вдясно от мен, иначе щях пак да се изплаша здравата.

Вгледах се по-внимателно в плана и си дадох сметка, че тази стая бе разположена по особен начин. Подобно на всички останали задънени стаи в другите три кули, и тя трябваше да бъде отворена към централната седмоъгьлна зала. Но отвор нямаше; в такъв случай този отвор трябваше да се намира в съседната задънена стая, обозначена с „U“. Но тази стая пък бе свързана с проход със стаята „Т“, с прозорец към осмоъгълната шахта, а посредством друга врата се свързваше със стаята „S“; останалите три стени нямаха отвори, бяха заети от шкафове с книги. Огледахме се и установихме същото, което ставаше очевидно и от плана: логично беше — това се налагаше и от законите на симетрията — и в тази кула да има седмоъгьлна стая; но такава липсваше.

— Няма — обадих се аз.

— Не е речено, че няма. Ако нямаше такава стая, другите стаи щяха да са по-големи, а имат горе-долу същите размери като стаите в другите кули. Такава стая има, но не можем да влезем в нея.

— Дали е зазидана?

— Възможно е. Ето ти „firiis Africae“. Ето ти мястото, край което са се навъртали от любопитство всички, дето са загинали. Зазидана е, но това не значи, че няма вход към нея. Напротив, вход сигурно има, Венанций трябва да го е открил или Беренгарий. Я да хвърлим отново поглед на бележките му.

Измъкна от расото писмото на Венанций и прочете отново: „Ръката, поставена върху идола, натиска първия и седмия от четирите.“ После се огледа и възкликна:

— Разбира се! Идолът е образът на огледалото! Венанций е размишлявал на гръцки, а на този език — много повече, отколкото на нашия „ейдолон“ означава както образ, така и призрак, а огледалото ни връща собствения ни изкривен образ, който самите ние миналата нощ взехме за призрак! Но какво ли ще означават четирите над огледалото? Дали не е нещо, което се намира върху отразяващата повърхност? Ако е тъй, би трябвало да застанем на определено място и то така, че да забележим нещо, което се отразява в огледалото и отговаря на описанието, направено от Венанций…

Заставахме на различни места, но резултат — никакъв. Освен нашите образи огледалото отразяваше смътно отделни части от слабо осветената от светилника зала.

— В такъв случай — размишляваше Уилям — може би „supra speculum“ означава отвъд огледалото… Което пък означава, че първо би трябвало да минем от другата страна, защото това огледало сигурно е врата…

Огледалото бе по-високо от човешки бой и бе вградено в стената с яка дъбова рамка. Опипахме го къде ли не, опитахме се да промушим пръсти и нокти между рамката и стената, но огледалото не помръдваше, сякаш беше част от стената, камък, вграден в камъка.

— А ако не отвъд, би могло да се намира над огледалото — мърмореше Уилям; вдигна ръка, надигна се на пръсти и прекара ръка по горния край на рамката, но не намери друго освен прах.

— От друга страна — размишляваше тъжно Уилям, — и да има отвъд някаква стая, книгата, която търсим и която са търсили и други, не се намира вече там, защото са я отнесли някъде — първо Венанций, а после Беренгарий, и то кой знае къде.

— Но може би Беренгарий я е върнал тук.

— Не, онази вечер ние бяхме в библиотеката, а всичко ме кара да мисля, че той е умрял същата нощ в банята, и то скоро след кражбата. Иначе щяхме да го видим отново на следната утрин. Както и да е… Засега установихме къде се намира „finis Africae“, събрахме почти всички данни, за да уточним нашия план на библиотеката. Ще се съгласиш с мен, че много от тайните на библиотеката се изясниха. Бих казал всички, без една. Мисля, че ще имам по-голяма полза пак да прочета внимателно ръкописа на Венанций, отколкото да обиколя отново библиотеката. Нали видя — разгадахме по-успешно тайната на лабиринта отвън, отколкото отвътре. А сега, гледайки собствените си изкривени образи, няма да се справим с нищо. Пък и светилникът пръска все по-слаба светлина. Ела, хайде да уточним другите данни, с които нашият чертеж ще стане по-ясен.

Прекосихме други стаи, като отбелязвахме всички открити новости на моя чертеж. Влязохме в стаи, където се намираха само ръкописи по математика и астрономия, отбихме се и в други, където се натъкнахме на томове, изписани с арамейски знаци, които не знаехме; видяхме и други книги, изписани с още по-неизвестни нам букви, бяха може би ръкописи от Индия. Движехме се по две свързани поредици от стаи, чиито инициали обозначаваха IUDAEA и AEGYPTUS. За да не отегчавам повече читателя с изброяването на това, което успяхме да дешифрираме, ще кажа накратко, че по-късно, след като уточнихме окончателно плана, се убедихме, че библиотеката наистина бе изградена и разпределена съгласно картата на земния свят. На север открихме ANGLIA и GERMANI; по западната стена те се свързваха с GALLIA, като на запад преминаваха в HIBERNIA, а към южната стена — в ROMA (рай на латински класици!) и YSPANIA. На юг следваха LEONES и AEGYPTUS, които на изток преминаваха в IUDAEA и FONS ADAE. Между изток и север, край стената, се извисяваше ACAIA — чудесна синекдоха, както се изрази Уилям, за да се обозначи Гърция; и наистина, в споменатите четири стаи изобилстваха ръкописи на поети и философи от езическата древност.

Начинът на разчитане бе много особен — понякога Мисълта следваше една посока, друг път трябваше да се чете отзад напред, понякога — в кръг; както вече споменах, често една буква влизаше в състава на две различия думи (в тези случаи в стаята имаше един шкаф с книги с определена тематика, друг с друга). Но очевидно в това разпределение не биваше да се търси някакво общовалидно правило. Това бе просто мнемоничен подход, за да може библиотекарят да намира търсеното произведение. Кажеше ли се, че дадена книга се намира в „quarta Acaiae“, това значеше, че е в четвъртата стая след началната „А“; а колкото до това да се намери тази стая, предполагаше се, че библиотекарят знае наизуст маршрута — праволинеен или кръгов, — който трябва да измине. Така например ACAIA се изписваше от четири стаи, разположени в квадрат — тоест първото „А“ беше и последно — нещо, което разбрахме много бързо. Така, както успяхме да се ориентираме и в системата на преградите. Например, ако се дойдеше от изток, нито една от стаите на ACAIA не водеше в следващите стаи; тук лабиринтът свършваше и за да се озове в северната кула, човек трябваше да мине през другите три. Но, разбира се, библиотекарите, влизайки през FONS, знаеха много добре, че за да отидат например в ANGLIA, трябва да прекосят AEGYPTUS, YSPANIA, GALLIA и GERMANI.

С такива и други интересни разкрития завърши нашето плодоносно посещение в библиотеката. Но преди да кажа, че след като изпълнени със задоволство, се наканихме да я напуснем (за да участваме в други събития, за които ще разкажа след малко), искам да направя едно признание пред моите читатели. Вече споменах, че докато изследвахме библиотеката, ние, от една страна, търсехме ключа за разгадаване на това тайнствено място, а от друга, докато разгадавахме разположението на отделните стаи и тематичното им разпределение, навсякъде се спирахме и прелиствахме най-различни книги, сякаш изследвахме някакъв тайнствен континент или някаква непозната земя. Обикновено и аз, и Уилям разглеждахме едни и съши книги — аз му сочех най-интересните, а той ми обясняваше много неща, които не съумявах да проумея.

По едно време, докато обикаляхме стаите в южната кула, образуващи названието LEONES, стана така, че учителят ми се спря в една стая, където изобилстваха арабски трактати с интересни чертежи по оптика; и тъй сега имахме на разположение не един, а два светилника, аз, подтикван от любопитство, минах в съседната стая; забелязах, че със своята прозорливост и мъдрост уредниците на библиотеката бяха наредили край една от стените книги, които не можеха да бъдат дадени за прочит всекиму, тъй като в тях по различен начин се говореше за какви ли не болести на плътта и душата; при това почти всички бяха дело на учени неверници. Погледът ми бе привлечен от едно не кой знае колко голямо томче, изписано с миниатюри, които (за щастие!) изобщо не се покриваха с темата — цветя, ластари, двойки зверове, някоя и друга билка; томчето бе озаглавено „Speculum amoris“225, от брат Масимо от Болоня, в него имаше цитати от редица други трактати, всички на една тема — болестта любов. Читателят ще разбере, че това бе достатъчно, за да възбуди болезненото ми любопитство. Нещо повече — самото заглавие бе достатъчно, за да разпали моите стихнали от сутринта помисли и да ги възбуди отново със спомена за девойката.

Тъй като през целия ден бях потискал в себе си утринните си помисли, като си повтарях, че не са присъщи на един здрав и уравновесен послушник, и тъй като, от друга страна, през деня се бяха случили много и интересни събития, които бяха отвлекли моето внимание, помислите ми бяха стихнали и аз бях убеден, че съм успял да се освободя от нещо, което се бе оказало временно терзание. А стана така — още щом зърнах книгата, си рекох „de te fabula narratur“ и се уверих, че съм болен от любов, при това много повече, отколкото предполагах. По-късно се убедих, че когато човек чете книги по медицински въпроси, винаги си мисли, че страда от болките, за които се говори в тези книги. Именно след като прочетох тия страници — прелиствайки ги набързо, защото се боях, че Уилям ще влезе в стаята и ще ме запита към какво проявявам такъв научен интерес, — аз се убедих, че страдам точно от тази болест, чиито признаци бяха описани така прекрасно, и докато, от една страна, се тревожех от това, дето съм болен (благодарение на твърденията на толкова авторитети), от друга, се радвах, че моето състояние е описано толкова ярко; убедих се, че дори и да бях болен, болестта ми бе, така да се каже, нормална, тъй като мнозина други бяха преболедували по същия начин и като че ли цитираните автори имаха предвид именно мен в своите описания.

Развълнуваха ме страниците на ибн Хазъм, който твърди, че любовта е непокорна болест, че тя носи лека за себе си в себе си, че който се разболее от нея, не иска да се избави, а който е съкрушен от нея, не желае да се съвземе. (Един Бог знае, че беше точно така!) Разбрах защо сутринта се възбуждах толкова от всичко, дето виждах; изглежда, че любовта прониква през очите, както твърди Василий Анкирски226, и — ето един сигурен признак — заразеният от тази болест хем е прекомерно възбуден, хем желае да се уедини и предпочита самотата (както бях постъпил и аз същата утрин); но го съпътстват други явления, като силно безпокойство и замаяност, които лишават човек от дар-слово… Изплаших се, като прочетох, че искрено любещият, щом не може да вижда предмета на своята обич, бива неумолимо обзет от такова терзание, което често го слага в постелята, а понякога болестта взема връх над разума, човек губи и ума, и дума и започва да бълнува (явно още не бях стигнал до подобно състояние, тъй като действах твърде умело, докато изследвахме библиотеката). Разтревожих се, като прочетох, че ако болестта се изостри, може да доведе до смърт, и се запитах дали радостта, която ми вдъхваше девойката, като мислех за нея, заслужаваше подобна възвишена жертва на плътта, да не говорим за размислите около душевното здраве и равновесие.

Още повече че се натъкнах на друг цитат от Василий, според който „qui animam corpori per vitia conturbationesque commiscent, utrinque quod habet utilem ad vitam necessarium demoliuntur, animamque lucidem ac nitidam carnalium voluptatum limo perturbant, et corporis mvmditiam atque nitorem hac ratione miscentes, inutile hoc ad vitae officia ostendunt“227. Едно крайно състояние, в което наистина не желаех да изпадна.

От една фраза на света Хилдегард ми стана ясно, че тъжното настроение, което ме бе обзело през деня и което смятах за причинено от нежната нега по девойката, наподобява — и то опасно — чувството, обземащо всеки, който се отклонява от хармоничното и съвършено равновесие, усещано от човека в рая, и че тази „черна и горчива“ меланхолия се причинява от съскането на змията и внушението на дявола. Мисъл, споделяна и от не по-малко мъдри неверници, тъй като погледът ми попадна на редове, приписвани на Абу Бакр-Мухаммад ибн Закария ар-Рази, който в „Liber contmens“228 отъждествява любовната мъка с ликантропията, която пък кара всеки, заразен от нея, да се държи като вълк. Сърцето ми се сви от неговото описание: из първом се изменя външният облик на влюбените, зрението им отслабва, очите им се отдръпват в очните кухини, сълзите им секват, езикът постепенно съхне и се покрива с гнойни пъпки, цялото тяло излинява и те изпитват непрекъсната жажда; случи ли се това, те лежат по цял ден ничком, по лицето и краката им се появяват белези като от ухапване на куче и най-сетне почват да бродят нощем из гробищата също като вълци.

Накрая всички мои съмнения за тежкото ми състояние се разсеяха, след като прочетох няколко цитата от великия Авицена, в които любовта се определяше като натрапчива меланхолична мисъл, пораждана от непрекъснатото мислене и премисляне на образа, жестовете или нравите на лице от другия пол (колко вярно и ярко Авицена бе описал именно моя случай!); тази мисъл не се появява като болест, но се превръща в болест, когато, след като не бива удовлетворена, прераства в натрапчив кошмар (но защо бях преследван от тази натрапчива мисъл, след като — да ми прости Господ — бях получил пълно удовлетворение? Или това, дето се бе случило предната нощ, не бе любовно удовлетворение? В такъв случай как може да бъде уталожено това страдание?); последиците са непрекъснато премигване, неправилно дишане, човек ту се смее, ту плаче и сърцето тупти ли, тупти (и наистина — и моето туптеше, и дъхът ми секваше, докато четях тези редове!). За да се установи в кого може да е влюбен някой, Авицена предлага един непогрешим метод, посочен още от Гален229: да се измерва пулсът на болния, едновременно с това да се изричат едно след друго имена на лица от другия пол, докато се разбере при кое име пулсът се ускорява; побоях се, че моят учител изведнъж ще се появи, ще ме хване за ръката и ще се опита да разгадае по пулсирането на кръвта във вените ми моята тайна, от което щях много да се засрамя… Уви, като лек Авицена препоръчваше двамата влюбени да бъдат бракосъчетани и болестта щяла да мине. Макар и прозорлив, той все пак си оставаше неверник, защото не бе предвидил положението, в което можеше да изпадне един бенедиктински послушник, комуто е съдено да не се излекува никога — или по-точно дал обет, по своя воля или по разумния избор на близките си, никога да не се разболява. За щастие Авицена, макар да нямаше предвид клюнийския орден, все пак имаше предвид и случаите, когато влюбените не ще имат възможност да се свържат, и препоръчваше като радикално средство горещи бани. (Дали Беренгарий не е искал да се изцери от любовното си влечение към покойния Аделмо? Но можеше ли човек да се разболее от любов по лице от същия пол и не беше ли това някаква животинска страст? Ами страстта, която изпитах предната нощ, не беше ли и тя животинска? Не, не, отвръщах си аз, това беше някаква сладостна нега, и веднага след това добавях: Адсон, грешиш, това бе нечестива илюзия, страст повече от животинска и след като си съгрешил, постъпвайки като животно, сега вършиш още по-голям грях, като не желаеш да го проумееш!) Но по-нататък прочетох, че пак според Авицена има и други средства — например да прибегнеш до помощта на стари и опитни жени, които по цял ден да говорят лошо за любимата изглежда, че старите жени в това отношение са много по-вещи от мъжете. Може би това беше изход за мен, но в манастира не можех да намеря стари жени (а също и млади); значи би трябвало да помоля някой монах да говори лоши приказки за момичето, но кого именно? Пък и можеше ли един монах да познава жените толкова добре, колкото ги познаваше някоя стара клюкарка? Последният лек, който препоръчваше този сарацин, беше направо нечестив, защото препоръчваше нещастният влюбен да се съвкуплява е много робини — работа, твърде неподходяща за монах. Накрая почнах да се питам: как може един млад монах да се изцери от тази любовна болест, нима за него няма избавление? Може би трябваше да прибягна до помощта на Северин и неговите билки? Натъкнах се на откъс от Арно от Вилньов230, автор, за когото бях чувал и преди от Уилям — той говореше за него с голямо уважение; според него любовната болест се възбуждала от изобилието на течности и пневма или с други думи, когато човешкият организъм има излишък от течности и топлина, тъй като кръвта (която произвежда семето за възпроизвеждане), нараствайки прекомерно, води и до прекомерно увеличение на семето, „complexio venerea“231, и поражда силно желание за съвкупление на мъж с жена. На гърба на средния вентрикул на главния мозък (това пък какво ли е, запитах се аз) имало някакъв център, който трябвало да долавя неосезаемите намерения в осезаемите предмети, долавяни от сетивата, и когато желанието по един предмет, доловен от сетивата, става твърде силно, ето че тази способност за преценяване се разстройвала и започвала да се подхранва само от призрака на любимата личност; тогава се появявала възбуда, обхващаща и душата, и тялото, тъгата се редувала с радостта, защото топлината (която в мигове на отчаяние слиза в глъбините на тялото, а кожата изстива) в миговете на радост излиза на повърхността и лицето започва да гори. Арно препоръчваше следния лек — човек да се стреми да изгуби вярата и надеждата, че ще се добере до предмета на своята любов, така че да престане да мисли за него.

Но щом е така, аз съм изцерен или съм на път да се излекувам, рекох си аз, защото нямам никаква или почти никаква надежда, че ще видя отново предмета на моите мисли, а ако го видя — да стигна до него, а ако стигна до него — отново да го обладая, а ако го обладая — да го задържа край себе си, било заради това, че съм монах, било поради задълженията, налагани ми от ранга на моето семейство… Спасен съм, рекох си аз, затворих томчето и се съвзех и в този момент Уилям влезе в стаята. Потеглих с него из вече изследвания лабиринт (както споменах) и поне за момента се освободих от моя кошмар.

Както ще видим, скоро той щеше отново да ме налегне, но (уви!) при съвсем други обстоятелства.

(обратно)

Ден четвърти ПРЕЗ НОЩТА

Когато Салваторе попада най-позорно в ръцете на Бернар Ги, любимата на Адсон бива заловена като вещица и всички се прибират да си легнат, още по-нещастни и по-разтревожени, отколкото преди

И наистина, докато слизахме към трапезарията, чухме викове, а откъм кухнята проблесна слаба светлина. Уилям веднага загаси светилника. Продължихме крадешком все покрай стените и се доближихме до вратата на кухнята; разбрахме, че шумотевицата идеше отвън, само дето кухненската врата беше отворена. После и гласовете, и светлините се отдалечиха, а някой тръшна с все сила вратата. Врявата беше голяма и сякаш бе предвестник на неприятни събития. Побързахме, върнахме се отново през костницата, изкачихме се в църквата — тя беше пуста, — излязохме през южния портал и видяхме във вътрешния двор да проблясват факли.

Приближихме се; възползвахме се от бъркотията, за да помислят, че и ние сме като другите, дето бяха се стекли тук — кой от спалните помещения, кой от дома за поклонниците. Видяхме, че стрелците държаха здраво Салваторе, блед като платно, и някаква жена, която плачеше. Сърцето ми се сви — това беше тя, девойката, за която мислех непрекъснато. Понечих да се втурна и да я освободя, но Уилям ме възпря, като изсъска ругатни, в които не долових ни нотка на сърдечно отношение, От вси страни се стичаха и монаси, И гости.

Пристигна абатът, пристигна и Бернар Ги и началникът на стрелците му докладва накратко за случилото се. Ето какво бе станало.

По заповед на инквизитора те трябвало да охраняват през нощта цялото плато, като обръщат особено внимание на алеята от входната врата към църквата, на градините и на фасадата на Зданието. (Защо ли? — запитах се аз и се досетих: очевидно Бернар бе узнал я от ратаите, я от готвачите за носещите се слухове за някакви нощни посещения — може би, без да се посочва точно кой участва в тях — на външни хора в кухните; а може би и тоя глупак Салваторе, така както ми бе разказал за своите намерения, ги бе споделял в кухнята или оборите с някой клетник, който пък се бе изплашил от разпитите, проведени следобед, и бе разказал за тия слухове на Бернар.) Като обикаляли безшумно в мрака и мъглата, стрелците най-сетне успели да заловят Салваторе и момичето при вратата на кухнята.

— Жена в това свято място! При това с един монах! — изрече рязко Бернар, обръщайки се към абата. — Ваше преподобие — продължи той, — ако ставаше дума само за нарушаване на обета за непорочност, ваше задължение щеше да е да накажете този човек. Но тъй като не знаем дали козните на тия двама клетници не заплашват безопасността на гостите, най-напред трябва да изясним загадката. Теб питам, нещастнико — рече той и издърпа изпод расото на Салваторе вързопа, който монахът си въобразяваше, че е прикрил, — какво носиш тук?

Аз знаех: нож, черна котка, която, след като развързаха вързопа, побягна, като мяучеше яростно, и две яйца — бяха се счупили и станали на пихтия, та на всички се сториха като кръв или жълтеникава размазана жлъчка, или нещо още по-гадно. Явно Салваторе тъкмо се е канел да влезе в кухнята, да убие котката, да й извади очите и кой знае с какви обещания бе накарал момичето да го последва. Веднага разбрах как го бе увещал. Стрелците претърсиха момичето, като се усмихваха лукаво и подхвърляха недоизречени похотливи слова; намериха едно заклано петле, което още не беше оскубано. За нещастие в нощния мрак, в който всички котки изглеждат сиви, и петлето се стори на всички черно, също като котката. Аз пък си рекох, че това бе повече от достатъчно, за да бъде примамена клетата гладница, която предната нощ (и то заради мен!) бе оставила ценното за нея волско сърце…

— Охо! — възкликна загрижено Бернар. — Черна котка и черен петел… Знам ги аз тия нечестиви заклинания… — И като забеляза Уилям, го запита: — И вие ги знаете, нали, брате Уилям? Не бяхте ли преди три години инквизитор в Килкени, в случая с момичето, което имаше вземане-даване с един демон, който се появявал пред нея като черна котка?

Стори ми се, че моят учител не се обажда от малодушие. Хванах го за ръкава, раздрусах го и му прошепнах с отчаяние:

— Кажете му, че го е взела, за да се нахрани… Той се освободи от ръката ми и отвърна кротко на Бернар:

— Не мисля, че имате нужда от миналия ми опит, за да си направите нужните изводи.

— Не, не, има много по-авторитетни свидетелства — усмихна се Бернар. — Стефан Бурбонски232 разказва в своя трактат за седемте дарове на Светия дух, че свети Доминик, след като държал проповед във Фанжо против еретиците, казал на някакви жени, че щели да видят тогова, на когото били служили дотогава. И ето че сред тях изведнъж изскочила някаква страшна котка, едра като голямо куче, с големи огнени очи, с дълъг кървящ език, който стигал до слабините; опашката й била къса и навирена, така че, както и да се обръщало животното, показвало безсрамието на задните си части, от вонящи по-вонящи, както подобава на оня анус, който мнозина почитатели на сатаната — между тях и рицарите тамплиери — винаги са целували на своите събрания. След като обикаляла около жените в течение на цял час, котката се вкопчила за въжето на камбаната и се покатерила по него, оставяйки след себе си смрадливите си изпражнения. Та нали котката е любимото животно на катарите, които според Ален дьо Лил се наричат така от catus233, защото целуват задника на това животно, смятайки го за превъплъщение на Луцифер? Нали и Гийом д’Оверн потвърждава този отвратителен обичай в „De legibus“234. И не твърди ли Алберт Велики, че котките са потенциални демони? Та нали и моят достопочтен събрат Жак Фурние отбелязва, че на смъртното легло на инквизитора Гофред от Каркасон се появили две черни котки, които не били друго, а демони, дошли да се подиграват с тленните му останки?

Шепот, изпълнен с ужас, долетя от групата на монасите, мнозина от които побързаха да се прекръстят.

— Господин абате, господин абате — продължи добродушно Бернар, — може би Ваше Преподобие не знае за какво грешниците използват всички тия средства? Но аз знам много добре, Бог ми е свидетел! Виждал съм най-нечестиви жени в непрогледния нощен мрак заедно с други, подобни на тях, да си служат с черни котки, за да вършат нещо, което не съумяваха да отричат — какви ли не необичайни неща: като например да възсядат определени животни и да прекосяват под закрилата на нощния мрак огромни разстояния, влачейки след себе си своите роби, превърнати в най-похотливи кошмари… А пред тях се явява самият дявол — или поне те са дълбоко убедени, че е така — в образа на петел или на друго черно като катран животно и те стигат дотам, че се съвъкупляват с него — как, не ме питайте. Знам със сигурност, че с подобни магии неотдавна, и то не другаде, а в Авиньон, бяха приготвили мазила и настойки, за да посегнат на живота на самия папа — искаха да отровят неговите ястия. Но папата можа да се спаси и да открие отровата само защото притежаваше чудодейни скъпоценни украшения във вид на змийски език, осеяни с чудодейни изумруди и рубини, които по Божия воля притежават свойството да откриват наличието на отрова в храната! Слава Богу, френският крал му бе подарил единайсет такива чудодейни езика и само така нашият папа можа да се спаси от смърт! Вярно е, че враговете на папата отидоха и по-далеч, всички знаят какво бе разкрито, когато преди десет години бе арестуван еретикът Бернар Делисийо235 — в дома му намерихме книги за черна магия, чиито най-опасни страници бяха белязани — там имаше всички необходими указания как да се правят восъчни фигури, за да навреди на своите врагове! Няма да повярвате, но в дома му бяха намерени и восъчни фигури, изваяни с достойно за възхита умение, възпроизвеждащи образа на самия папа, а най-важните части на тялото му бяха белязани с червени кръгчета; всички знаем, че ако тези фигури бъдат окачени на въже и поставени пред огледало и после започнем да бодем белязаните места с игли… Ох, защо ли си губя времето с такива отвратителни подробности? Самият папа спомена за тях, описа ги и ги осъди миналата година в декреталията си Super illius specula! Надявам се, че притежавате копие от този документ във вашата богата библиотека, за да поразмислите както се полага…

— Имаме, имаме — побърза да потвърди абатът, който беше твърде смутен.

— Добре — заключи Бернар. — Всичко ми се изясни. Прелъстен монах, вещица, някакви обреди, които за щастие не са станали. С каква цел е трябвало да бъдат извършени? Ще узнаем и за да узная, искам да се лиша от няколко часа сън. Нека Ваше Преподобие бъде така добър да постави на мое разположение място, където да бъде затворен този човек…

— Под ковачницата имаме килии — отвърна абатът, — които за щастие използваме твърде рядко, там отдавна никой не е влизал…

— За щастие или за съжаление — възрази Бернар. Заповяда на стрелците да поискат да им посочат накъде да вървят и да затворят в отделни килии двамината задържани; заповяда да завържат здраво мъжа за някоя халка, забита в стената, та след малко той да може да слезе да го разпита, като го гледа право в лицето. А що се отнася до момичето, всичко било ясно — нямало смисъл да го разпитва тази нощ; така каза. Преди да бъде изгорена като вещица, я очаквали други изпитания. Ако наистина е вещица, нямало да проговори лесно. Но възможно било монахът да се разкае (и гледаше втренчено треперещия Салваторе, сякаш искаше да му намекне, че му дава още една възможност), да разкаже истината и — добави той — да разкрие своите съучастници.

Поведоха и двамата — монахът мълчеше, изглеждаше съкрушен, като болен от треска, докато момичето плачеше, риташе и викаше също като животно, поведено за клане. Но нито Бернар, нито стрелците, нито аз разбирахме какво говореше тя на селския си език. Колкото и да говореше — все едно, че беше няма. Едни слова дават власт, други те карат да изглеждаш още по-жалък — такива са грубите слова на простите хорица, които Бог не е благоволил да дари с умението да се изразяват на всемирния език на знанието и могъществото.

Отново понечих да я последвам и отново Уилям, черен като облак, ме задържа:

— Кротувай, глупако — рече той, — с момичето е свършено, то е печено месо.

Докато, обзет от ужас, наблюдавах тази сцена — сред рой противоречиви помисли — и гледах момичето, някой ме докосна по рамото. Не знам защо, но още преди да се обърна, познах, че е Убертино.

— Гледаш вещицата, нали? — попита той. Знаех, че той не можеше да е чул за станалото и че говореше така само защото с поразяващата си проницателност за човешките страсти бе успял да долови страстта в моя поглед.

— Не… — възразих аз. — Не я гледам… тоест, може би я гледам, но тя не е вещица… отде да знаем, може и да е невинна.

— Гледаш я, защото е хубавица. Хубавица е, нали? — запита ме той с необичайна страст, като ми стисна ръката. — Ако я гледаш, загдето е хубавица, и това те смущава (но аз знам, че си смутен, защото заради греха, в който я подозират, тя ти изглежда още по-очарователна), ако я гледаш и изпитваш желание, това означава, че тя наистина е вещица. Пази се, чадо мое… Плътската красота свършва с кожата Ако мъжете можеха да видят какво има под кожата, както е можел беотийският рис236, тръпки щяха да ги побият, като видят какво има в жената. Цялото това изящество се състои от слуз и кръв, от лимфа и жлъчка. Помислим ли за това, дето е в носа, гърлото и корема, ще видим, че е мръсотия и нищо повече. А щом се гнусим да допрем дори пръста си до слуз или лайно, как бихме могли да желаем да прегърнем торбата с лайната?

Повдигна ми се. Не исках да слушам тия приказки. Притече ми се на помощ моят учител — той бе чул всичко. Пристъпи към Убертино, сграбчи го рязко за ръката и я отдели от моята — Убертино, достатъчно — рече той. — Това момиче скоро ще бъде подложено на изтезания, значи ще отиде на кладата. И ще се превърне точно в това, дето ти спомена — слуз, кръв, лимфа и жлъчка. Но хора като нас ще измъкнат изпод кожата й това, дето Господ бог е пожелал да бъде прикрито и разкрасено от тая кожа. Колкото до основните вещества, ти не си по-добър от нея. Остави момичето на мира.

Убертино се смути.

— Може би сторих грях — избъбри той. — Сигурно съм сторил грях. Та какво друго може да стори един грешник?

Всички тръгнаха да се прибират, коментирайки станалото. Уилям се спря да поприказва с Микеле и с другите минорити, които го питаха с какви впечатления е останал.

— Сега Бернар разполага с довод, ако и да е оспорим. В манастира обикалят магьосници и вършат същите неща, дето са били вършени срещу папата в Авиньон. Това, разбира се, не е доказателство и не може да бъде използвано, за да се провали утрешната среща. Тази нощ ще се опита да изтръгне от оня клетник още някое признание, но съм уверен, че няма да го използва веднага, още утре сутрин. Ще го запази, ще му бъде необходимо по-нататък, за да наруши хода на дискусията, ако тя вземе неприятна за него насока.

— Би ли могъл да го накара да каже нещо, което да използва против нас? — запита Микеле от Чезена. Уилям не беше чак толкова уверен.

— Дано не стане — рече той. А пък аз рекох, че ако Салваторе разкаже на Бернар същото, което ни бе разказал и за своето минало, и за миналото на ключаря, и ако споменеше и за връзката им с Убертино, колкото и да е била мимолетна, щяхме да изпаднем в твърде неудобно положение.

— По-добре да изчакаме събитията — продължи спокойно Уилям.

— От друга страна, Микеле, всичко е решено предварително. Но ти държиш да опиташ.

— Искам — рече Микеле — и Бог ще ми помогне. Нека свети Франциск се застъпи за всички ни.

— Амин — изрекоха останалите.

— Но не е казано, че ще го стори — отвърна непочтително Уилям.

— Свети Франциск може да е някъде в очакване на Страшния съд, без да има възможност да гледа Господа в лице.

— Проклет да е еретикът Йоан — избъбри месер Джироламо, докато всички се запътиха да си легнат. — Ако сега ни лиши и от помощта на светиите, какво ще стане с нас, клетите грешници?

(обратно) (обратно)

ДЕН ПЕТИ

Ден пети ПЪРВИ ЧАС

Когато става братска дискусия за бедността на Христа

Сутринта на петия ден се събудих със сърце, изпълнено от безброй терзания след снощната случка; биеше първият час, Уилям ме побутна грубовато и ми каза, че след малко предстои да се срещнат двете делегации. Погледнах през прозореца на килията и не видях нищо. Мъглата от предния ден се бе превърнала в млечнобяла пелена, захлупила цялото плато.

Щом излязох, видях манастира във вид, в който досега не го бях виждал; оттук като сенки сред сенките се очертаваха смътно само някои от по-големите постройки — църквата, Зданието, заседателната зала; всички останали сгради се забелязваха едва когато човек се приближеше на няколко крачки от тях. Очертанията на вещите и животните изникваха сякаш изведнъж, от нищото; хората се появяваха сред мъглата отначало сиви като призраци и едва след това можеха да бъдат разпознати, и то трудно.

Нали бях роден в северните краища, това явление не ми беше никак чуждо; при други обстоятелства то би ме накарало да си припомня с тъга равнината и замъка, където съм роден. Ала тази сутрин състоянието на времето ми се стори сходно до болка с моето душевно състояние, а тъжовното чувство, с което се бях събудил, нарастваше, колкото повече се доближавах до залата.

На няколко крачки от постройката зърнах Бернар Ги, който се разделяше с някакъв човек, когото не можах да разпозная изведнъж. А когато той мина край мен, видях, че беше Малахий. Озърташе се като човек, който не иска да бъде видян, докато извършва престъпление, ала вече споменах, че изражението на този мъж напомняше вида на човек, криещ — или опитващ се да скрие неизповядана тайна.

Той не ме позна и се отдалечи. Подтикнат от любопитство, продължих да наблюдавам Бернар; видях, че разглеждаше някакви документи, връчени му може би от Малахий. Пред входа на залата той повика с ръка капитана на стрелците, който се намираше наблизо, и му прошепна нещо. После влезе. А аз — след него.

За пръв път влизах в тази сграда; отвън тя изглеждаше със скромни размери и украса; забелязах, че е била построена наново върху основите на старата манастирска църква, унищожена отчасти може би от пожар.

За да влезе, човек трябваше да мине през портал, построен по новата мода — с аркада с остър свод, без декоративни елементи, а над портала имаше розетка. След това посетителят се озоваваше в преддверие, издигнато над останките на стара нартика. Отсреща се изпречваше друг портал, с аркада по старата мода, с прекрасно изваян тимпан във формата на полумесец. Сигурно беше порталът на старата разрушена църква.

Скулптурите по тимпана бяха не по-малко изящни, но будеха по-малко безпокойство, отколкото скулптурите на новата църква. И тук в тимпана властваше, седнал на престола, Христос; но край него, в различни пози и с различни вещи в ръце бяха разположени дванайсетте апостоли, на които той бе заръчал да тръгнат по света и да проповядват Евангелието. Над главата на Христа и под Христа, върху дъга, разделена на дванайсет пана, чрез безкрайна върволица от хора бяха изобразени народите от света, на които бе съдено да узнаят благата вест. По дрехите разпознах евреите, кападокийците, арабите, индийците, фригийците, византийците, арменците, скитите, римляните. Но смесени сред тях, в трийсет кръгли пана, разположени дъгообразно над арката с дванайсетте пана, бяха изобразени обитателите на непознатите светове, за които се споменава бегло във Физиолога и в неясните разкази на пътешествениците. Много от тях ми бяха неизвестни, други успях да разпозная; например звероподобните с по шест пръста на ръката, фавните, раждащи се от червеите, които се появяват между кората и сърцевината на дърветата, сирените с люспести опашки, които прелъстяват моряците, етиопците с черни като въглен тела, които копаят подземни пещери, за да се предпазват от палещите лъчи на слънцето, онокентаврите — хора над пъпа, магарета под него, еднооките циклопи, с око колкото щит, Сцила с глава и гърди на момиче, с корем на вълчица и опашка на делфин, косматите хора от Индия, които обитават блатата и река Епигмарида, песоглавците, които не могат да продумат дума, без да залаят, съществата, които бягат бързо с единствения си крак, а когато искат да се прикрият от слънцето, лягат и вдигат големия си крак също като чадър, астоматите от Гърция, лишени от уста, които дишат през ноздрите и живеят само с въздух, брадатите жени от Армения, пигмеите, епистигите от Гърция, които някои наричат блегми, дето се раждат без глави и устата им е на корема, а очите — на раменете; жените чудовища от Червено море, високи дванайсет стъпки, с коси, стигащи до петите, с волска опашка на края на гърба и камилски копита, и ония твари, чиито стъпала са обърнати обратно, та който ги преследва, като гледа следите, стига винаги там, откъдето идват, и никога там, накъдето са тръгнали; и още — триглавите хора, ония, чиито очи блещукат като лампи, и чудовищата от острова на Цирцея, с човешки тела и вратове и глави на най-различни зверове…

Тези и други чудесии бяха изобразени на този портал. Но те не будеха тревога, защото не изобразяваха злините по тази земя или мъките в пъкъла, а свидетелстваха, че благата вест бе обходила всички познати краища от земята и се разпростира и към непознатите; поради това порталът звучеше като радостно обещание за съгласие, за постигнато единство в словото Христово, на блестящо съжителство.

Добро знамение, рекох си аз, за срещата, която ще стане отвъд този праг, на която хора, станали врагове един на друг поради противоположни тълкувания на Евангелието, днес може би ще се съберат, за да разрешат своите спорове. Рекох си също, че съм слаб грешник, вълнуващ се от личните си дела, докато в същото време тук предстоеше да стават събития от такова значение за историята на християнския свят. Съпоставих нищожните си страдания с величественото обещание за мир и ведрина, скрепено върху камъка на тимпана. Помолих Бога да ми прости слабостта и прекрачих по-спокоен прага.

Още щом влязох, видях двете делегации в пълен състав, седяха една срещу друга на наредени в полукръг столове, разделени от маса, зад която бяха седнали абатът и кардинал Бертрандо.

Тръгнах с Уилям, за да водя бележки; той ме заведе при миноритите, където седяха Микеле със своите хора и други францисканци от папския двор в Авиньон; срещата не биваше да изглежда като дуел между италианци и французи, а като диспут между привържениците на францисканските правила и техните критици, и едните, и другите обединени от здрава католическа вярност към папския двор.

Заедно с Микеле Чезена бяха брат Арналдо от Аквитания, брат Хю от Нюкасъл и брат Уилям Ануик, които бяха взели участие в капитула в Перуджа; а освен това до тях се намираха епископът на Кафа и Беренгарий Талони, Бонаграций Бергамски и други минорити от авиньонския двор. На отсрещната страна седяха бакалавърът от Авиньон Лоран Декоалкон, епископът на Падуа и Жан д’Ано, доктор по теология в Париж. До мълчаливия и замислен Бернар Ги седеше доминиканецът Жан дьо Бон, когото в Италия наричаха Джовани Далбена. Този човек, ми обясни Уилям, преди години бил инквизитор в Нарбон, където осъдил мнозина бегарди и монаси просяци; но тъй като бил обявил за ерес не друго, а съждение, отнасящо се до бедността на Христос, срещу него се надигнал Беренгарий Талони, който бил лектор в тамошния манастир и писал на папата. По онова време Йоан още не бил взел решение по този въпрос и повикал и двамата, за да разискват, но без да се стигне до някакво решение. Така че малко по-късно на капитула в Перуджа францисканците застанали на становището, за което вече споменах. Имаше и още хора от Авиньон, между тях и епископът на Албореа.

Заседанието бе открито от Абон, който сметна за нужно да припомни в общи линии последните събития. Той спомена, че в лето Господне 1322 капитулът на миноритите, станал в Перуджа под ръководството на Микеле Чезена, бе постановил със зряло и мъдро решение, че Христос, за да даде пример на съвършен живот, и апостолите, за да се съобразят с неговото учение, никога не са притежавали нищо, било като собственост, било като владение, и че тази истина била предмет на здрава католическа вяра, както се вижда от цитатите от каноническите книги. Поради това отказът от собственост върху всичко бил нещо свято, към това правило за светост са се придържали първите членове на воюващата църква. Към тази истина се придържал през 1312 година и съборът във Виен и самият папа през 1317 г., в главата за статута на миноритите, с която започва Quorundam exigit, определил решенията на споменатия събор като съставени в дух на светост — ясни, здрави и зрели. Поради което капитулът в Перуджа, решавайки, че това, което е било винаги одобрявано от Светия престол като здрава доктрина, трябва да се смята прието веднъж завинаги и че по никакъв начин не трябва да се отклоняваме от него, не бил направил друго, освен да потвърди това решение на събора, скрепено с подписа на учители по свещената теология, като брат Уилям от Англия, брат Хенрих от Германия, брат Арналдо от Аквитания, от провинциали и министри; и с печата на брат Николас, министър на Франция, на бакалавъра брат Уилям Блок, на генералния министър и на четирима провинциални министри, брат Томазо от Болоня, брат Пиетро от провинцията на свети Франциск, брат Фернандо от Кастело и брат Симоне от Турония. Но, добави Абон, на следната година папата издаде декреталията Ad conditorem canonum, против която се обяви брат Бонаграций Бергамски, смятайки я за противоречаща на интересите на своя орден. Тогава папата откачи тази декреталия от вратите на катедралата в Авиньон, където бе окачена, и я поправи на няколко места. Но всъщност я направи още по-рязка; доказателство на това е, че брат Бонаграций бе държан цяла година в затвора. За строгостта на папата не можело да има никакво съмнение, защото същата година той издаде известната на всички Cum inter nonnullos, с която осъди окончателно тезисите на капитула в Перуджа.

Тук, като прекъсна учтиво Абон, думата взе кардинал Бертрандо; той каза, че е нужно да се напомни следното: през 1324 година, като усложнил нещата и раздразнил папата, се намесил Лудвиг Баварски с декларацията от Заксенхуазен, подкрепяща без достатъчно добри основания тезисите от Перуджа (пък и не можело да се разбере, подчерта Бертрандо с лукава усмивка, защо императорът приветства с такъв възторг една бедност, която той изобщо не спазва); с това той застанал против Негово Светейшество папата, наричайки го враг на мира, с намерение да предизвика скандали и разпри, и накрая го нарича еретик, нещо повече — ересиарх.

— Не точно така — опита се да посредничи Абон.

— По същество е така — отвърна рязко Бертрандо. И добави, че именно за да противодейства на неуместната намеса на императора, папата бил принуден да издаде декреталията Quia quorundam и че накрая поканил най-строго Микеле Чезена да се яви при него. Микеле изпратил писма, в които се извинявал, че бил болен, нещо, в което никой не се съмнявал, и изпратил брат Йоан Фиданца и брат Умиле Кустодио от Перуджа. Но стана така, продължи кардиналът, че гвелфите237 от Перуджа уведомиха папата, че брат Микеле не само не е болен, ами поддържа връзка с Лудвиг Баварски. Така или иначе, било каквото било, сега брат Микеле изглеждал здрав и бодър, затова го очаквали в Авиньон. Пък и било по-добре, съгласи се кардиналът, да се обсъди предварително — както става сега — пред разумни люде и от двете страни това, което Микеле ще каже на папата, тъй като в края на краищата целта на всички е да не се изострят конфликтите и да се уреди по братски един спор, който не трябва да има място между един любещ баща и преданите му чада, спор, разпалван единствено поради намесата на светски лица, били те императори или викарии, които нямат нищо общо с проблемите на Светата църква майка.

Но ето, че взе думата Абон и каза, че макар да е духовно лице и абат от орден, на който църквата дължи толкова много (шепот, израз на почит и уважение, премина и от двете страни на полукръга), той — поради много причини, на които по-късно щял да се спре брат Уилям от Баскервил — все пак смята, че императорът не трябва да остане настрана от тези въпроси. Но, продължи Абон, въпреки това било правилно първата част от дискусията да стане между папските пратеници и представителите на онези чада на свети Франциск, които със самия факт, че са дошли на тази среща, показват, че са най-предани чада на папата. След това прикани брат Микеле или някой от негово име да изложи становището, което той възнамерява да поддържа в Авиньон.

Микеле каза, че за негова голяма радост и вълнение сред тях тази сутрин е и Убертино от Казале, от когото самият папа през 1322 година бил поискал обосновано изложение по въпроса за бедността. Затова именно Убертино можел да изложи накратко с яснота, фудиция и страстна вяра — качества, призната му от всички — основните точки от непоклатимите схващания на францисканския орден.

Убертино се надигна; щом заговори, разбрах защо е предизвиквал такъв възторг и като проповедник, и като човек от двора. Със страстни жестове, с убедителен глас, с очарователна усмивка, с ясна и последователна мисъл той прикова вниманието на слушателите през цялото време, докато говореше. Започна с високо ерудирано изложение за причините, подкрепящи тезисите от Перуджа. Най-напред — каза той — трябва да се признае, че Христос и неговите апостоли имали двояко положение, защото са били прелати на църквата на Новия завет и по този начин притежавали власт да разпределят и отсъждат, за да дават на бедните и на служителите на църквата, както е записано в четвъртата глава от Деянията на Светите апостоли, и това не се оспорва от никого. Но освен това Христос и апостолите трябва да бъдат разглеждани и като отделни личности, основа за всяко религиозно съвършенство, напълно презиращи светските неща. В тази връзка съществуват два начина на притежание; единият от тях е граждански и светски, който имперските закони определят с думите bonis nostris238, защото наши са тези блага, които са поставени под защита и за които, ако ни бъдат отнети, имаме правото да претендираме. Ето защо едно е да защитаваме граждански и светски собствените блага от този, който иска да ни ги отнеме, като се обърнем към имперския съдия (а да се твърди, че Христос и апостолите са притежавали блага по този начин, е ерес, защото, както казва Матей в V глава, на тоя, дето поиска да се съди с тебе и да ти вземе ризата, дай му и горната дреха; същото казва и Лука в VI глава със словата, с които Христос отхвърля от себе си всяка собственост и господство и налага същото и на своите апостоли; нека видим и Матея, глава XIX, където Петър казва на Господа, че са оставили всичко и са го последвали); но, от друга страна, все пак могат да бъдат притежавани и светски неща от гледна точка на общото братско милосърдие; по този начин Христос и неговите ученици са притежавали блага съгласно естественото право, което от някои се нарича ius poli, тоест небесно право, като изхождат от природата, която, без да бъде устроена от човека, е в съзвучие със справедливото право; докато ius fori239 е власт, която зависи от спогодба между хората. Преди първата подялба на нещата, те по отношение на притежанието били такива, каквито са сега нещата, които не са включени между благата на никого и биват давани на който ги заема, и са били в известен смисъл общо притежание на всички люде; едва след прегрешението нашите прародители започнали да си поделят собствеността и оттогава започнали светските владения, както са известни днес. Но Христос и апостолите са притежавали нещата по първия начин; така са притежавали и дрехите, и хлябовете, и рибите и както казва Павел в първото си послание до Тимотея240, като имаме прехрана и облекло, нека бъдем доволни. Поради което Христос и неговите ученици не са притежавали тези неща като собственост, а за ползване и са били напълно бедни. Това вече било признато от папа Николай II в декреталията Exiit qui seminat.

Но ето, от противната страна се надигна Жан д’Ано и каза, че според него становището на Убертино е в противоречие с правото и с правилното тълкуване на писанията. Тъй като що се отнася до благата, които изчезват в употребата, като хляба и рибите, не може да се говори за обикновено право за употреба, нито пък може да се говори за фактическа употреба, а само за прекаляване; всичко, което вярващите притежавали общо в първата църква, както следва от втората и третата глава на Деяния, са го притежавали под формата на същия вид притежание, каквото са имали и преди покръстването; апостолите, след слизането на Светия Дух, са имали имоти в Юдея; обетът да се живее без собственост не се разпространява върху това, от което човек се нуждае, за да живее, и когато Петър заявява, че се бил отрекъл от всичко, това не означава, че се бил отказал от собствеността; Адам е имал и власт, и собственост върху нещата; слугата, който взема пари от своя господар, нито ги използва, нито злоупотребява с тях; думите от Exiit qui seminat, на които миноритите винаги се позовават и според които миноритите могат само да използват това, с което си служат, без да имат над него нито власт, нито собственост, трябва да се отнасят само до благата, които не се изчерпват с тяхната употреба, защото, ако декреталията Exiit qui seminat включваше и развалящите се блага, тя щеше да поддържа нещо, което е невъзможно; фактическото използване не може да се разграничи от юридическото притежание; всяко човешко право, въз основа на което се притежават материални блага, се съдържа в кралските закони; Христос, като смъртен човек, още от мига на своето зачатие е бил собственик на всички земни блага, а като Бог е получил от Отца всеобщо владение над всичко; той е бил собственик на дрехи, храна, пари от дарения на вярващите и ако е бил беден, е бил такъв не защото не е притежавал собственост, а защото не е получавал плодовете от нея, тъй като самото юридическо владеене, отделено от получаването на печалбите, не обогатява този, който има такова владение; пък и дори ако в декреталията са били казани различни неща, римският папа, що се отнася до вярата и моралните въпроси, може да отмени решенията на своите предшественици и да изкаже противно на тях мнение.

Но ето, че рипна брат Джироламо, епископът на Кафа; брадата му трепереше от ярост, макар да се опитваше словата му да звучат примирително. Започна с доводи, които ми се сториха твърде объркани:

— Онова, което ще искам да кажа на Светия отец, подчинявам още отсега на това, с което той ще ме поправи, тъй като наистина съм убеден, че Йоан е наместник на Христа, и поради това признание аз бях заловен от сарацините. Ще започна, цитирайки факт, отбелязан от голям учен, за спора, възникнал веднъж между монаси за това кой е бащата на Мелхиседек241. Тогава абатът Копес, запитан по този въпрос, се удари по главата и рече: горко ти, Копес, защото търсиш само онова, което Бог не ти нарежда да търсиш, и се отнасяш пренебрежително към нещата, които той ти нарежда да търсиш. Ето, както следва неопровержимо от моя пример, става от ясно по-ясно, че Христос, пресвета Богородица и апостолите не са притежавали нищо нито лично, нито общо; и много по-малко ясно ще е да признаем, че Иисус е бил човек и в същото време и Бог, затова ми се струва, че който отрича първия очевиден факт, след това би трябвало да отрече втория!

Изрече го с тържествен тон, а аз видях как Уилям вдигна очи към небето. Подозирам, че смяташе силогизма на Джироламо за доста нелогичен, и аз не мога да го упрекна; но още по-неубедителни ми се сториха гневните възражения на Джовани Далбена; той заяви, че който твърди нещо за бедността на Христа, твърди нещо, което се вижда (или не се вижда) с око, но неговата човечност и божественост се определят от вярата, поради което двете съждения не могат да бъдат равнозначни. Отговорът на Джироламо обаче бе по-остроумен от отговора на неговия противник.

— А, не, скъпи братко — рече той, — според мен вярно е тъкмо обратното, защото във всички Евангелия е казано, че Христос е бил човек и е пиел и ядял, а поради повече от очевидните си чудеса е бил и Господ; именно това се набива в окото!

— Но и магьосниците, и гадателите са вършели чудеса — рече важно Далбена.

— Да — възрази Джироламо, — но с магьоснически действия. Нима искаш да сравниш чудесата Христови с изкуството на магията?

— Присъстващите измърмориха с възмущение, че не желаят. — И накрая — продължи Джироламо, който вече предвкусваше победата си, — кардинал Поджето би искал да определи като еретична вярата в бедността на Христа, а върху това почиват правилата на орден като францисканския — такъв орден, че няма царство, където неговите чада да не са отишли да проповядват и да проливат кръвта си — от Мароко, та чак до Индия.

— Света душа на Педро Испански — измърмори Уилям, — ела ни на помощ.

— Скъпи братко — викна Далбена, като пристъпи крачка напред, — говори си за кръвта на твоите монаси, но не забравяй, че същата дан е била плащана и от монасите от други ордени…

— Моите почитания на господин кардинала — викна Джироламо, — но нито един доминиканец не е загивал сред неверниците, докато само по мое време деветима минорити станаха мъченици!

Тогава, целият поруменял, се надигна доминиканецът, епископ на Албореа:

— Щом е така, аз мога да докажа, че преди миноритите да отидат в Татария, папа Инокентий изпрати там трима доминиканци!

— Така ли! — захили се Джироламо. — Аз пък знам, че миноритите са в Татария от четиридесет години и имат четиридесет църкви в цялата страна, докато доминиканците — всичко на всичко петнайсетина монаси — имат само пет църкви по крайбрежието. С това въпросът е решен!

— Нищо подобно! — викна епископът на Албореа. — Защото тези минорити, дето раждат просяци така, както кучките раждат кученца, приписват всички заслуги на себе си, хвалят се с разни мъченици, а си имат хубави църкви, разкошни одеяния и купуват и продават като всички други духовници!

— Не, господине мой, не — възрази Джироламо, — самите те нито продават, нито купуват, а вършат това чрез прокураторите на апостолическия престол и прокураторите имат право на владение, докато миноритите само ползват.

— Наистина ли? — ухили се епископът на Албореа. — Я ми кажи, колко пъти си продавал без помощта на прокураторите? Аз знам за някои имоти, които…

— Ако съм постъпил така, съм сбъркал — побърза да го прекъсне Джироламо, — не приписвай на ордена нищо, което е било моя слабост!

— Но, почитаеми братя — намеси се Абон, — нашият проблем не е дали миноритите са бедни, а дали нашият Господ бог е бил беден.

— Добре — обади се отново Джироламо, — по този въпрос имам един довод, който реже като бръснач…

— Свети Франциск, пази чадата си… — промълви отчаяният Уилям.

— Доводът — продължи Джироламо — е, че ориенталците и гърците, които са по-запознати от нас с учението на светите отци, смятат бедността на Христа за нещо неопровержимо. След като тези еретици и схизматици подкрепят толкова категорично една очевидна истина, нима ние ще бъдем по-големи еретици и схизматици от тях, за да я отричаме? Тези ориенталци, ако чуят някои от нас да проповядват против тази истина, ще ги пребият с камъни!

— Какви ги разправяш — подигра му се епископът на Албореа, — защо тогава не пребиват с камъни доминиканците, които проповядват именно против това?

— Доминиканците ли? Та там никога не съм виждал доминиканец!

Епископът на Албореа почервеня като домат и възрази, че брат Джироламо сигурно е бил в Гърция петнайсетина години, докато той бил там още от детска възраст. Джироламо възрази, че той, доминиканецът Албореа, може и да е бил в Гърция, но за да води лек живот в прекрасните дворци на епископите, докато той, францисканецът, е прекарал там не петнайсет, а цели двайсет и две години и бил проповядвал и пред императора в Константинопол. Тогава епископът на Албореа, след като нямаше повече никакви доводи, се опита да съкрати разстоянието, което го отделяше от миноритите, като оповестяваше високо с думи, които не се осмелявам да цитирам, твърдото си намерение да оскубе брадата на епископа на Кафа, като поставяше под съмнение неговата мъжественост, и следвайки логиката на противоречието, искаше да го накаже, като използва брадата му за бич.

Другите минорити се втурнаха в защита на своя събрат, авиньонците сметнаха за нужно да подкрепят доминиканеца; последва (Господи, смили се над най-добрите измежду твоите чада!) разпра, която абатът и кардиналът напразно се опитаха да прекратят. В последвалата бъркотия миноритите и доминиканците си отправиха взаимно такива тежки обвинения, сякаш всеки от тях беше християнин, който се бори със сарацините. Единствените, които останаха по местата си, бяха, от едната страна Уилям, а от другата — Бернар Ги. Уилям изглеждаше натъжен, докато Бернар изглеждаше доволен, ако белег за подобно доволство можеше да се смята сдържаната усмивка, която разтягаше устните на инквизитора.

— Няма ли по-подходящи доводи — запитах аз моя учител, докато епископът на Албореа скубеше брадата на епископа на Кафа, — за да се докаже или отрече бедността на Христа?

— Добри ми Адсон — рече Уилям, — ти можеш да твърдиш и двете неща; но никога, изхождайки от Евангелието, не ще успееш да установиш дали и до каква степен Христос е смятал за своя собственост дрехата, която е носел и която после може да е хвърлял, след като се е похабявала. Ако искаш да знаеш, учението на Тома Аквински за собствеността е по-смело от нашето — на миноритите — учение. Ние заявяваме: не притежаваме нищо: всичко ни е дадено за ползване. А той твърдеше: смятайте се за притежатели, стига да разрешавате на някой, който няма нещо от това, което вие притежавате, да го ползва, и то по задължение, а не по милост. Но въпросът не е дали Христос е бил беден, а дали църквата трябва да бъде бедна. А да бъде бедна, не означава толкова да притежава или не някой дворец, а да притежава или да се откаже от правото да законодателства по земните работи.

— Значи затова — рекох аз — императорът държи толкова много на проповедите на миноритите за бедността.

— Така е. Миноритите подпомагат императора против папата. Но за Марсилий и за мен играта е двойна; бихме искали линията на империята да следва нашата линия и да служи на нашите разбирания за управлението на хората.

— Ще кажете ли това, когато вземете думата?

— Ако го кажа, ще изпълня моята мисия — да изразя становището на имперските теолози. Но кажа ли го, моята мисия ще пропадне, защото аз би трябвало да направя така, че да последва втора среща в Авиньон, а не мисля, че Йоан ще се съгласи да отида там и да приказвам тия неща.

— Тогава?

— Тогава значи, че съм в плен на двете противоречащи си сили, като магаре, което не знае от кой от двата чувала сено трябва да яде. Там е работата, че условията още не са назрели. Марсилий бленува за преустройство, което сега е невъзможно, а Лудвиг не е по-добър от своите предшественици, въпреки че сега-засега е единствената опора срещу такъв негодник като Йоан. Може би ще се наложи да говоря, стига тия да не се изпотрепят взаимно. За всеки случай, Адсон, ти пиши, та поне да остане някаква следа от това, което става днес.

— А Микеле?

— Боя се, че си губи времето. Кардиналът знае, че папата не търси посредничество, Бернар Ги знае, че ще трябва да направи така, че срещата да се провали; а Микеле знае, че ще отиде в Авиньон, каквото и да стане, защото не иска орденът да скъса отношенията си с папата. И ще рискува живота си.

Докато разговаряхме така — и аз не знам как можехме да се чуваме, — разпрата бе достигнала своя връх. По знак на Бернар Ги стрелците се намесиха, за да разтърват двете групи. Но подобно на обсаждащи и обсадени от двете страни на стените на крепост, те си отправяха взаимно възражения и обиди, които отбелязвам наслуки, без да мога да кажа кой ги изричаше; пък и трябва да знаете, че тези фрази не се произнасяха една след друга, както би станало по време на спор в моите краища, а по средиземноморския обичай: едни думи покриваха другите като вълни в разбунено море.

— В Евангелието е казано, че Христос е имал кесия?

— Я не говори за тази кесия, която вие изписвате дори и по разпятията! Какво ще кажеш за това, че когато нашият Господ е бил в Ерусалим, всяка вечер се е прибирал във Витания242?

— Добре де, ако Господ е искал да спи във Витания, кой си ти, че съдиш за неговото решение?

— Не, стар пръч такъв, Господ се е връщал във Витания, защото не е имал пари за странноприемница в Ерусалим!

— Ти си пръч, Бонаграций! А какво е ял Господ в Ерусалим?

— А ти би ли казал, че конят, който получава сено от стопанина си, за да живее, е собственик на сеното?

— Я го виж, седнал да сравнява Христа с кон…

— Не, ти оприличаваш Христа на прелат, занимаващ се със симония, от твоя двор, дето е като сметище!

— Така ли? Ами колко пъти сее налагало Светият престол да води процеси, за да защитава вашите имоти?

— Имотите на църквата, не нашите! Ние само ги използвахме!

— Използвахте ги, за да ги ядете, да си правите хубави църкви със златни статуи, лицемери недни, носители на зараза, варосани гробници, огнища на пороци!

Знаете много добре, че именно милосърдието, а не бедността е основният принцип на съвършения живот!

— Това го е казал онзи лакомия, вашият Тома!

— Внимавай какво говориш, глупако! Тоя, когото наричаш лакомия, е светец на Светата римска църква!

— Ами, хубав светец, канонизиран от Йоан, за да направи напук на францисканците! Вашият папа не може да канонизира светии, защото е еретик! Нещо повече, той е ересиарх!

— Това определение ни е отдавна известно! То се съдържа в декларацията на баварската марионетка от Заксенхаузен, подготвена от вашия Убертино!

— Внимавай какво говориш, свиня такава, син на блудницата Вавилон и на още много други пачаври! Знаеш много добре, че тогава Убертино не беше при императора, а в Авиньон на служба при кардинал Орсини, а папата се готвеше да го прати с мисия в Арагон!

— Знам, знам, че даваше обет за бедност на софрата на кардинала, както го дава и сега в най-богатия манастир на полуострова! Убертино, щом ти не си бил там, кой е подсказал на Лудвиг да използва твоите писания?

— Какво съм виновен, дето Лудвиг чете какво съм писал? Ех, да, той не може да чете твоите, защото си неграмотен!

— Аз ли съм неграмотен? Нима вашият Франциск, дето разговарял с гъските, е бил грамотен?

— Ти богохулстваш!

— Ти богохулстваш, пияница такъв!

— Никога не съм бил пияница!

— Ами, така правеше с твоите монаси, когато се вмъкваше в постелята на Киара от Монтефалко!

— Бог да те порази! По това време бях инквизитор, а Киара бе предала Богу дух, и то като светица!

— Абе тя може да е ухаела на светица, ама ти си душел други ухания, когато си пял утринната молитва на монахините!

— Карай, карай, гневът Господен ще те порази, както ще порази и твоя господар, дал подслон на двама еретици като острогота Екхарт243 и оня английски магьосник, когото наричате Бранучертон.

— Почитаеми братя! Почитаеми братя! — викаха кардинал Бертрандо и абатът.

(обратно)

Ден пети ТРЕТИ ЧАС

Когато Северин разказва на Уилям за някаква особена книга, а Уилям говори на пратениците за някакво особено схващане за светската власт

Докато кавгата продължаваше, един от послушниците, дето пазеха на вратата, влезе, мина през тая суматоха като човек, прекосяващ нива под градушка, приближи се до Уилям и му прошепна, че Северин искал да говори с него по много важна работа. Излязохме в нартиката; тук гъмжеше от любопитни монаси, които се опитваха да отгатнат по виковете и шумотевицата какво става в залата. В първата редица зърнахме Аймаро от Алесандрия, който ни посрещна с обичайната си гримаса, изразяваща състрадание към безсмислието на този Божи свят.

— Откакто се появиха просяшките ордени, християните станаха по-добродетелни — рече той.

Уилям го отблъсна, и то доста грубо, и се запъти към Северин, който ни очакваше в ъгъла. Беше неспокоен, искаше да разговаря с нас насаме, но в царящата бъркотия просто не можехме да намерим кътче, където да се уединим. Искахме да излезем навън, но от вратата на заседателната зала започна да наднича Микеле Чезена и подкани Уилям да се върне, — защото — казваше той — духовете започнали да се успокояват, та изказванията трябвало да продължат.

Уилям отново бе поставен в затруднение, но подкани Северин и билкарят заговори, като гледаше да не го чуят околните.

— Преди да отиде в банята, Беренгарий сигурно се е отбивал в болницата — рече той.

— Откъде разбра? — Неколцина монаси се доближиха, за да чуят за какво разговаряхме. Северин започна да шепне, като се оглеждаше.

— Ти ми бе казал, че този човек… сигурно е носел нещо със себе си… Виж какво, аз намерих нещо в моята лаборатория, сред другите книги… намерих една книга, ама не е моя, някаква особена книга…

— Сигурно е онази — рече тържествуващият Уилям. — Донеси ми я веднага.

— Не мога — отвърна Северин, — после ще ти обясня, открих… мисля, че открих нещо много интересно… Трябва да дойдеш, трябва да ти покажа книгата… ама внимателно… — И млъкна. Забелязахме, че край нас, внезапно и мълчаливо както обикновено, се бе появил Хорхе. Пристъпваше с протегнати ръце, сякаш, несвикнал да се движи из това място, се опитваше да разбере накъде се е запътил. Един нормален човек не би могъл да долови шепота на Северин, но ние знаехме отдавна, че Хорхе, подобно на всички слепци, имаше много остър слух.

Но като че ли старецът не бе чул нищо. Нещо повече — тръгна в обратна посока, докосна някакъв монах и му каза нещо. Монахът го хвана внимателно за ръка и го поведе навън. В този миг Микеле се появи отново и извика Уилям. Моят учител реши.

— Моля те — рече той на Северин, — върни се веднага там, откъдето си дошъл. Затвори се и ме чакай. А ти — обърна се към мен — тръгни след Хорхе. Дори и да е дочул нещо, не вярвам, че ще поиска да го заведат до болницата. Искам да разбереш къде е отишъл.

Понечи да се върне в залата и в същия миг забеляза (забелязах го и аз) Аймаро, който си пробиваше път в блъсканицата, за да последва излизащия Хорхе. Тук Уилям прояви непредпазливост, защото викна от единия край на нартиката на Северин, който прекрачваше прага на външната врата:

— Моля те. Не допускай никого… ония документи не бива да се върнат там, отдето са излезли!

Тъкмо се канех да последвам Хорхе, зърнах ключаря, който се беше облегнал на рамката на вратата; той бе чул казаното от Уилям и поглеждаше ту моя учител, ту билкаря, а по лицето му бе изписан страх. Видя, че Северин излезе на двора, и го последва. Стоях на прага и се боях да не изпусна Хорхе, който още малко и щеше да изчезне в мъглата; но и двамата, запътили се в противоположни посоки, щяха да потънат в сивкавата пелена. Премислих набързо какво да правя. Беше ми наредено да следя слепеца, защото съществуваше опасението, че ще отиде в болницата. А той заедно със своя придружител тръгнаха в друга посока — прекосяваше вътрешния двор, но отиваше към църквата или Зданието. Ключарят сигурно бе решил да тръгне след билкаря, а нали Уилям се безпокоеше затова, дето можеше да се случи в лабораторията. Затова тръгнах след тия двамата, като същевременно се питах къде ли е отишъл Аймаро, стига, разбира се, да не беше излязъл по причини, съвсем различни от нашите.

Държах се на разстояние, достатъчно да не изгубя от очи ключаря, който пък забави крачките си, тъй като бе забелязал, че го следя. Той не можеше да разбере дали сянката, която го следва, съм аз, така както и на мен не ми беше ясно дали сянката, която следвах, бе той, но тъй като аз не се съмнявах, че е той, така и той не се съмняваше, че съм аз.

Като го принудих да ме следи, му попречих да следи отблизо Северин. Когато вратата на болницата изникна в мъглата, тя бе вече затворена. Слава тебе Господи, Северин бе успял да влезе. Ключарят се обърна още веднъж и ме изгледа — стърчах неподвижно като дърво от градината, — после като че ли намисли нещо и се запъти към кухнята. Рекох си, че съм си изпълнил задачата. Северин беше разумен човек, можеше и сам да се пази, нямаше да отваря никому. Нямах какво повече да правя и най-вече изгарях от любопитство да видя какво става в заседателната зала. Затова реших да се върна и да докладвам. Може би не постъпих правилно, може би трябваше да поостана и да пазя и щяхме да си спестим толкова много беди. Но това ми става ясно сега, а тогава не знаех, че ще стане така.

Докато се прибирах, за малко да се сблъскам с Бенций, който ми се усмихна съзаклятнически.

— Северин май е намерил нещо, оставено от Беренгарий, нали?

— Ти пък откъде знаеш? — му отвърнах непристойно, като да беше мой връстник, отчасти понеже се ядосах и отчасти загдето по младежкото му лице се бе изписало почти детско лукавство.

— Не съм чак толкова глупав — отвърна Бенций, — Северин бързаше да каже нещо на Уилям, а ти следеше да не го следи никой.

— А пък ти следиш и нас, и Северин — възразих разгневен.

— Аз ли? Разбира се. От онзи ден не изпускам из очи нито банята, нито болницата. Ако можех, досега да съм влязъл. Бих дал мило и драго да разбера какво е намерил Беренгарий в библиотеката.

— Ти искаш да знаеш много, без да имаш право.

— Аз съм ученик и имам право да знам, дошъл съм от края на света, за да се запозная с библиотеката, библиотеката е затворена, сякаш съхранява непристойни неща, и аз…

— Не ме задържай повече.

— Не те задържам и без това ми каза каквото ми трябваше.

— Аз ли?

— Човек се издава и като премълчава.

— Съветвам те да не влизаш в болницата — възразих аз.

— Няма да вляза, няма да вляза, не се безпокой. Но никой не може да ми забрани да погледна отвън.

Престанах да му обръщам внимание и влязох. Рекох си, че тоя любопитен човек не представлява кой знае каква опасност. Доближих се до Уилям и му разказах набързо какво бе станало. Той кимна одобрително и ми даде знак да млъкна. Врявата бе почнала да стихва. Пратениците и на двете страни бяха почнали да се целуват в знак на помирение. Епископът на Албореа възхваляваше вярата на миноритите. Джироламо превъзнасяше милосърдието на проповедниците, всички отправяха пожелания да се сложи край на междуособните борби, които раздираха църквата. Един превъзнасяше твърдостта на едните, друг — благоразумието на другите; всички призоваваха за справедливост и подчертаваха, че трябва да се проявява умереност. Никога не съм виждал толкова много хора така искрено устремени към тържеството на Божиите и основни добродетели.

Ето че Бертрандо дел Поджето прикани Уилям да изложи тезисите на имперските теолози. Уилям се надигна неохотно — от една страна, си даваше сметка, че срещата е безполезна, от друга — бързаше да се махне оттук; вече държеше много повече на тайнствената книга, отколкото на изхода от срещата. Но беше ясно, че не можеше да се отклони от своите задължения.

И така, той взе думата, като почна да се запъва и да мънка често, може би по-често от обичайното и отколкото трябваше, сякаш искаше да намекне, че не е никак уверен в това, дето се канеше да каже; започна с това, че разбирал много добре становищата на тези, които бяха говорили преди него, и че от друга страна, онова, което някои наричаха „доктрина“ на имперските теолози, не било друго освен дребни забележки, без да претендират да ги налагат като израз на същинската вяра.

Каза, че като се има предвид неизмеримата благост, която Бог е проявил при сътворяването на своите чада, като обича всички, без да прави разлика между тях, още в ония страници на Битието, където не се споменава нито за свещенослужители, нито за царе, като се има предвид също, че Господ бог бил дал на Адам и на неговите потомци власт да се разпореждат със земните работи, стига да се подчиняват на небесните закони, би могло да се допусне, че на Господ не е била чужда мисълта именно народът да е законодател и първоизточник на закона, що се отнася до земните работи. Под името народ, каза той, би трябвало да разбираме всички граждани, но тъй като сред гражданите влизат и децата, и невежите, и злосторниците, и жените, навярно би могло да се стигне до едно разумно определение на понятието „народ“ като най-добрата част от гражданите, въпреки че сам той сега не смятал за уместно да определи кой всъщност принадлежи към тази част от гражданството.

Изкашля се, извини се на присъстващите, като намекна, че днес въздухът е доста влажен, и добави, че според него начинът, по който народът ще изразява волята си, би могъл да се покрие с едно всеобщо изборно събрание. Каза, че според него било разумно подобно събрание да може да тълкува, променя или прекратява действието на законите, защото, ако законът се прави от един човек, той би могъл да го състави лошо, било от невежество, било от лукавство; добави, че не е нужно да припомня на присъстващите колко подобни случаи са станали напоследък. Забелязах, че присъстващите, които се посмутиха от началните му думи, не можеха да не се съгласят с казаното накрая, тъй като очевидно всеки един от тях си мислеше за различни хора и всеки смяташе, че няма по-лоша личност от личността, за която си мислеше.

— Добре — продължи Уилям, — щом една личност може да състави лоши закони, не е ли по-добре законите да бъдат съставяни от повече хора? Разбира се, имам предвид земните закони, отнасящи се до правилния ход на земните дела. Бог е заповядал на Адам да не яде от дървото за познаване на доброто и злото, и това е Божи закон; но след това го овластил, какво ти — подканил — да даде имена на нещата, като по този въпрос дал пълна свобода на своя земен поданик. И наистина, макар някои днес да казват, че имената са следствие от вещите, книгата Битие е твърде ясна по този въпрос: Бог е завел при човека всички полски животни и небесни птици, за да види как ще ги нарече той, та както човекът нарече всяка жива душа, тъй да бъде името й. И макар първият човек да е бил толкова съобразителен, че да нарече — на райския си език — всяко нещо и всяка твар според тяхната природа, това не значи, че той не е упражнявал нещо като суверенно право, когато е измислял име, което според него е прилягало най-добре на тази природа. Защото вече се знае, че различни са имената, които хората налагат, за да обозначават понятията, а единствено понятията — знаци за нещата — са еднакви за всички. Така че думата „nomen“, произлиза сигурно от „nomos“, сиреч закон, тъй като именно имената се определят от хората свободно, тоест по свободно и всеобщо съгласие.

Присъстващите не се осмелиха да спорят върху това научно доказателство.

— И така — заключи Уилям, — става ясно, че законодателстването за нещата на тази земя, а следователно и за нещата в градовете и кралствата, няма нищо общо със съхраняването и разпореждането със словото Божие — неотменими привилегии на църковната йерархия. Нещастни са неверниците — рече Уилям, — загдето нямат подобна авторитетна власт, която да им тълкува Божието слово (и всички съжалиха неверниците). Но дали това ни дава основание да твърдим, че неверниците не проявяват стремеж да съставят закони и да ръководят своите дела посредством правителства, крале, императори или разните им там султани или халифи? Би ли могло да се отрече, че мнозина римски императори — нека си припомним Траян — са упражнявали мъдро светската си власт? А кой е дал и на езичниците, и на неверниците тази природна способност да творят закони и да живеят в политически общности? Дали техните лъжовни божества, които неизбежно не съществуват (или не съществуват неизбежно, както и да речем да тълкуваме тази модалност)? Разбира се, че не. Тази способност им е дадена само от Бога на войнствата, от Бога на Израел, отец на нашия Бог Иисус Христос… Чудесно доказателство за милостта Божия, дарила със способността да съди за политическите неща и тогова, който не признава властта на римския папа и не изповядва същите свети, сладостни и страшни тайнства на християнството! Но какво по-добро доказателство от това, че светската власт и светското законодателство нямат нищо общо с църквата и закона на Иисуса Христа, че те са били утвърдени от Бога, без да бъдат потвърдени от църквата, още преди появата на светата ни религия?

И отново се изкашля, но сега се прокашляха и други. Мнозина от присъстващите започнаха да се въртят на креслата си и да се прокашлят. Видях как кардиналът облиза устни и прикани Уилям с настойчив, но любезен жест, да говори по същество. Уилям пристъпи към заключителната част от неопровержимото си слово, заключения, които вече всички — дори тези, които не ги споделяха — сметнаха за най-неприятната част от това слово. И така, Уилям каза, че според него изводите му били подкрепяни от самия пример, даден ни от Христос, който не бил дошъл на този свят, за да командва, а за да се подчинява съобразно с условията, които е заварил на този свят, поне що се отнася до законите на Цезар. Христос не е искал апостолите да командват и властват, затова било разумно наследниците на апостолите да бъдат освободени от всякаква светска власт, свързана с принуда. Ако папата, епископите и свещениците не бъдат подчинени на светската, упражняваща принуда власт на княза, това ще подрони авторитета на княза, а с това и реда, който, както бе доказано преди малко, е установен от Бога. Разбира се, продължи Уилям, трябва да имаме предвид и много деликатни случаи, като случая с еретиците, защото по тяхната ерес може да се произнася само църквата, която е пазителка на истината, но все пак светската власт е единствената, която е властна да предприема действия. Когато църквата открие еретици, тя трябва да уведоми княза, защото той трябва да знае какво вършат неговите поданици. Но как ще трябва да постъпи князът с един еретик? Да го съди в името на Божията правда, на която не е пазител? Князът може и трябва да осъди еретика, ако това, което той върши, вреди на всеобщото съжителство, сиреч, ако еретикът утвърждава ереста си, като избива или потиска тези, които не я споделят. Но властта на княза стига дотук, защото никой човек на тази земя не може да бъде принуждаван с изтезания да следва напътствията на Евангелието; в противен случай какво ще стане с тази свобода на волята, съобразно чиито прояви после всеки от нас ще бъде преценяван на онзи свят? Църквата може и трябва да предупреждава еретика, че той излиза от общността на вярващите, но не може да го съди тук, на земята, и да го принуждава да върши нещо против собственото му желание. Ако Христос е искал неговите свещенослужители да имат принудителна власт, той е щял да даде ясни указания, както е постъпил Мойсей244 със стария закон. Но не го е сторил. Значи не е искал. Или може би някой иска да каже, че той е желаел това, но през трите години на проповеди или не е имал време, или не е могъл да го каже? Правилно е, дето не е пожелал това, защото, ако би го пожелал, тогава папата щеше да може да налага волята си на краля, а християнството нямаше да бъде закон на свободата, а непоносимо робство.

Всичко това, добави с грейнало лице Уилям, не означава ограничаване властта на папата; напротив — това извисява неговата мисия, защото слугата на слугите Господни идва на тази земя да служи, а не да му служат. А от друга страна, ще бъде много странно, ако властта на папата се простира само върху империята, но не и над другите кралства на тази земя. Както знаем, това, което папата казва за Божиите дела, важи и за поданиците на френския крал, и за поданиците на краля на Англия, но би трябвало да важи и за поданиците на великия хан или за султана на неверниците, които наричаме неверници именно защото не са верни последователи на тази чудесна истина. Следователно, ако папата рече да поеме и светската власт върху делата на империята, това може да породи съмнението, че отъждествявайки светската власт с духовната, той няма да има духовна власт не само над сарацините или татарите, но и над французите и англичаните — нещо, което ще бъде престъпно богохулство. Ето причината, каза в заключение моят учител, поради която според него било правилно да се каже, че Авиньонската църква обижда цялото човечество с твърдението, че именно на нея се пада правото да одобрява или сваля от власт тогова, който е избран за глава на римската империя. Правата на папата върху империята не са по-големи от тези, които има над другите кралства, и тъй като нито френският крал, нито султанът зависят от одобрението на папата, няма основателна причина да му бъде подчинен императорът на германците и италианците. Това подчинение не се обуславя от Божието право, тъй като за него не става дума в Светото писание. Това подчинение не е предвидено и от гражданското право поради гореспоменатите причини. А колкото до дискусията за бедността, каза накрая Уилям, неговото скромно мнение, изразено в ясни предложения и от него, и от други като Марсилий Падуански и Жан Жанден, се свежда до следното: ако францисканците желаят да си останат бедни, папата не може и не бива да се противопоставя на толкова добродетелно желание. Разбира се, ако хипотезата за бедността на Христа би била доказана, това не само би помогнало на миноритите, но би затвърдило и идеята, че Иисус не е искал да притежава никаква земна власт. Ала тази сутрин той чул люде, при това твърде мъдри, да твърдят, че било невъзможно да се докаже, че Христос бил беден. Затова според него щяло да бъде изгодно това да бъде доказано по обратен път. Тъй като никой не твърдял — нито би могъл да твърди, — че Христос е искал за себе си и за своите хора някаква земна власт, това разграничаване на Христа от светските дела му се струвало достатъчно убедителен повод да ни кара да мислим, при това без да сторим грях, че Иисус наистина е предпочитал бедността. Уилям говори толкова смирено, изрази увереността си по толкова неуверен начин, че никой от присъстващите не се осмели да стане и да го опровергае. Това, разбира се, не означаваше, че всички бяха убедени от думите му. Развълнуваха се не само авиньонците, които се въртяха ту на една, ту на друга страна и разговаряха шепнешком, но като че ли казаното бе направило неблагоприятно впечатление и на самия абат, който очевидно си мислеше, че не си е представял така отношенията между неговия орден и империята. А колкото до миноритите, Микеле Чезена изглеждаше объркан, Джироламо — смаян, а Убертино — загрижен.

Мълчанието бе нарушено от кардинал Поджето; усмихнат, спокоен, той запита учтиво Уилям дали би се съгласил да отиде в Авиньон и да каже същото на папата. Уилям се обърна към кардинала и го запита какво мисли по този въпрос; кардиналът отвърна, че откакто е на този свят, папата бил изслушвал какви ли не съмнителни становища и се бил отнасял винаги прелюбезно с всички свои чада, но тези съждения сигурно щели да го наскърбят, и то много.

Намеси се и Бернар Ги, който до този момент не бе проронил нито дума:

— Много ще се радвам, ако брат Уилям, който излага така умело и красноречиво мислите си, дойде и ги подложи на обсъждане от папата…

— Убедихте ме, господин Бернар — отвърна Уилям. — Няма да дойда. — После се обърна към кардинала, сякаш да се извини: — Какво да ви кажа, това възпаление на гърдите ме кара да се откажа от подобно продължително пътешествие през този сезон…

— Защо тогава говорихте толкова продължително? — запита го кардиналът.

— За да удостоверя истината — отвърна смирено Уилям. — Истината ще ни направи свободни.

— Не, не! — избухна Джовани Далбена. — Тук не става дума за истината, която ни прави свободни, а за прекалената истина, която иска да се утвърди!

— И това е възможно — съгласи се кротко Уилям.

Изведнъж си рекох — аха, сега ще избухне буря, ще се развихрят страсти и спорове, още по-яростни отпреди. Но не стана нищо. Още докато Далбена говореше, капитанът на стрелците се приближи и прошепна нещо на ухото на Бернар. А той се изправи рязко и поиска думата.

— Братя — рече той, — може би ще успеем да подновим нашата плодотворна дискусия, но сега, с позволение на абата, едно извънредно сериозно събитие ни задължава да прекратим нашата работа. Може би неволно съм изпреварил очакванията на абата, който се надяваше да разкрие виновника за престъпленията, станали в предните дни. Този човек е в ръцете ми. Но уви, той бе заловен много късно… Нещо се е случило там… — И посочи навън. Прекоси бързо залата и излезе, последван от мнозина; един от първите бе Уилям, с него бях и аз.

Моят учител ме погледна и рече:

— Боя се, че нещо е станало със Северин.

(обратно)

Ден пети ШЕСТИ ЧАС

Когато намират убития Северин, но не успяват да намерят намерената от него книга

Закрачихме по платото — бързо, тревожно. Капитанът на стрелците ни водеше към болницата: като приближихме, видяхме как в гъстата сива мъгла се мятат сенки — бяха стичащите се монаси и ратаи и стрелците, застанали пред вратата и непозволяващи никому да влиза.

— Бях изпратил тези стрелци да търсят един човек, който можеше да ни разясни многото тайни — рече Бернар.

— Кого? Да не би брата билкар? — запита изумен абатът.

— Не, сега ще видите — отвърна Бернар и влезе.

Влязохме в лабораторията на Северин; пред очите ни се откри мъчителна гледка. Клетият билкар лежеше мъртъв сред локва кръв с разцепена глава. А шкафовете бяха като пометени от буря — навсякъде бяха разхвърляни изпотрошени ампули, шишета, книги и документи. Край трупа лежеше армилярна сфера, най-малко два пъти по-голяма от човешка глава; беше изящно изработена от метал, над нея стърчеше златен кръст, а тя се опираше на малък, осеян с украшения триножник, Бях я виждал и преди — стоеше на масата вляво от входа.

На другия край на стаята двамина стрелци бяха хванали здраво ключаря, който се опитваше да се освободи, викаше, че е невинен; а като видя абата, се развика още по-силно.

— Господине! — викаше той. — Нещастно съвпадение! Когато влязох, Северин беше вече мъртъв, завариха ме как наблюдавам безмълвно тази страхотия!

Капитанът на стрелците се приближи до Бернар и след като получи разрешение, започна да му докладва пред всички. Стрелците имали нареждане да намерят ключаря и да го задържат; търсили го повече от два часа из целия манастир. Сигурно, рекох си аз, това бе нареждането, което даде Бернар, преди да влезе в заседателната зала, а войниците, които не познаваха това място, са почнали да търсят там, където не трябва, без да си дават сметка, че ключарят, който не е знаел какво го очаква, е бил заедно с други монаси в нартиката, пък и мъглата сигурно бе затруднила още повече търсенето. Така или иначе от думите на капитана стана ясно, че Ремиджо, след като се разделихме, тръгнал към кухнята, някой го видял и уведомил стрелците; но те стигнали в Зданието, след като Ремиджо малко преди това излязъл нанякъде — в кухнята се намирал Хорхе, който твърдял, че току-що разговарял с него. Тогава стрелците тръгнали из платото към зеленчуковите градини; тук пред тях из мъглата изникнал като призрак старият Алинардо, който се бил изгубил. Именно Алинардо им казал, че малко преди това видял ключаря да влиза в болницата. Стрелците отишли там, вратата била отворена. Влезли, заварили мъртвия Северин и ключаря, който тършувал като луд из шкафовете и хвърлял всичко, каквото му попадне, на пода, сякаш търсел нещо. Не е трудно да се досетим какво е станало, заключи капитанът. Ремиджо е влязъл, нахвърлил се е върху билкаря, убил го и после започнал да търси това, заради което го убил.

Един стрелец вдигна от пода армилярната сфера и я подаде на Бернар. Изящната конструкция от медни и сребърни кръгове, скрепени от една по-яка конструкция от бронзови пръстени, явно е била хваната за дръжката на триножника и стоварена с все сила върху черепа на жертвата, защото от удара много от по-тънките пръстени се бяха счупили или огънали откъм едната страна. А че сферата е била стоварена именно откъм тази страна върху главата на Северин, личеше по петната от кръв, по снопчетата коса и ужасните късчета от мозъка на жертвата.

Уилям се наведе над Северин, за да се увери, че е мъртъв. Очите на този клетник, залети от кръвта, шурнала от главата, бяха широко разтворени и аз се запитах дали наистина — както разказват, че е ставало при други случаи — в застиналата зеница може да се различи ликът на убиеца — последното нещо, което са доловили сетивата на жертвата. Видях как Уилям оглежда ръцете на мъртвеца, за да провери дали няма черни петна по пръстите, макар че в този случай причината за смъртта бе повече от очевидна; но Северин бе със същите кожени ръкавици, с които понякога го бях виждал да работи с опасни билки, с жаби и неизвестни нему насекоми.

В това време Бернар Ги се обърна към ключаря:

— Ти си Ремиджо от Вараджине, нали? Бях наредил на моите хора да те търсят заради други обвинения, за да потвърдя други неща, в които си заподозрян. Сега виждам, че съм действал правилно, макар и с голямо закъснение, за което съжалявам. Господине — обърна се тон към абата, — смятам, че май аз нося отговорността за последното престъпление, защото още от тази сутрин, след като изслушах признанията на оня нещастник, задържан нощес, знаех, че този човек трябва да попадне в ръцете на правосъдието. Но и вие сте свидетел — сутринта имах други задължения, а и моите хора се постараха…

Докато той говореше високо, та всички присъстващи да чуят (през това време стаята се беше изпълнила с хора, които се завираха навсякъде, оглеждаха разхвърляните и унищожени вещи, сочеха трупа и коментираха шепнешком голямото престъпление), в навалицата зърнах Малахий, който наблюдаваше мрачно това, което ставаше. Забеляза го и ключарят — тъкмо се канеха да го изведат. Той се отскубна от стрелците и се втурна към своя събрат, хвана го за расото, доближи лице до неговото и му заговори задъхано, докато стрелците отново го сграбчиха. Те го помъкнаха със себе си, а той отново се обърна към Малахий и му викна:

— Закълни се, кълна се и аз!

Малахий не отговори веднага, сякаш търсеше най-подходящите слова. Най-сетне, докато ключарят насила прекрачваше прага, му рече:

— Не ще сторя нищо в твоя вреда.

Спогледахме се с Уилям и се питахме какво ли може да означава всичко това. И Бернар бе забелязал всичко, но това сякаш не му направи впечатление; нещо повече — усмихна се на Малахий, сякаш да одобри думите му и да сключи с него някакво зловещо съглашение. После оповести, че веднага след обяда съдът ще се събере в заседателната зала, за да води публично следствие. Излезе, заповяда да отведат ключаря в ковачницата и да не му разрешават да разговаря със Салваторе.

В същия миг зад нас чухме гласа на Бенций:

— Аз влязох веднага след вас — прошепна той, — в стаята още нямаше много хора, а Малахий го нямаше.

— Сигурно е влязъл по-късно — рече Уилям.

— Не — настоя Бенций, — бях до вратата, видях кой влизаше. Повярвайте, Малахий вече е бил тук… от по-рано.

— Кога?

— Още преди ключарят да влезе. Не мога да се закълна, но мисля, че е излязъл зад онази завеса, след като се бяха струпали доста хора.

— И посочи голямата завеса, закриваща леглото, където Северин обикновено караше да полегне всеки, който биваше подлаган на някакво лечение.

— Да не би да искаш да кажеш, че той е убил Северин и че се е скрил там, когато е влязъл ключарят? — запита го Уилям.

— Или пък че оттам е бил свидетел на това, което се е случило тук. Иначе защо ключарят щеше да го моли да не му наврежда, като в замяна на това обеща, че и той няма да му стори никакво зло?

— Възможно е — рече Уилям. — Така или иначе тук се намираше една книга и би трябвало да е тук, защото и ключарят, и Малахий излязоха с празни ръце, — Уилям бе научил от мен, че и Бенций знае, и сега се нуждаеше от помощ. Той пристъпи към абата, който оглеждаше тъжно трупа на Северин, и го помоли да нареди всички да излязат, тъй като искал да огледа по-добре стаята. Абатът се съгласи, излезе и той, като погледна скептично Уилям, сякаш го кореше, че винаги пристига късно. Малахий се опита да остане, като посочваше някакви неясни оправдания; Уилям му каза, че не се намира в библиотеката и че тук не може да претендира за никакви права. Държа се учтиво, но бе непреклонен; така си отмъсти на Малахий, загдето не му бе позволил да огледа писалището на Венанций.

Когато останахме тримата, Уилям очисти една маса от разхвърляните по нея счупени съдинки и документи и ми нареди да почна да му подавам една по една книгите от сбирката на Северин. В сравнение с безбройните книги в лабиринта тази сбирка изглеждаше малка; но все пак се състоеше от десетки и десетки томове с различни размери. По-рано те бяха подредени по рафтовете, а сега бяха разхвърляни на пода сред редица други вещи, бяха раздърпани от трескавите ръце на ключаря, някои бяха направо разкъсани, сякаш този човек не бе търсил някаква книга, а нещо, което е трябвало да бъде помежду страниците й. Някои книги бяха накъсани с ярост, а подвързията — унищожена. Не бе лесна работа да ги вземаме една по една, да разберем за какво става дума и да ги нареждаме накуп на масата; пък и трябваше да се бърза, защото абатът ни бе дал малко време, тъй като скоро трябваше да дойдат монаси да оправят трупа на Северин и да го приготвят за погребението. А се налагаше и да обикаляме, и да търсим под масите, зад рафтовете и шкафовете, да не би нещо да убегне от вниманието ни. Уилям не пожела Бенций да ми помага, разреши му само да застане и да пази до вратата. Въпреки заповедта на абата мнозина настояваха да влязат — било ужасени от вестта ратаи, било монаси, които оплакваха своя събрат, било послушници, донесли бели платна и съдинки с вода, за да измият и увият трупа…

И така налагаше се да бързаме. Вдигах книгите, подавах ги на Уилям, той ги оглеждаше и ги слагаше на масата. Скоро разбрахме, че този начин на работа отнема много време, та продължихме да работим едновременно — сиреч аз вдигах някоя книга, ако беше разпиляна, я подреждах, прочитах заглавието и я поставях на масата. Случваше се — и то често — да попадаме и на отделни страници.

— „De plantis libris tres“245, дявол да го вземе, не е тази — възкликваше Уилям и хвърляше книгата на масата.

— „Thesaurus herbarum“246 — обадих се аз. А Уилям викна:

— Зарежи я, книгата, която търсим, е на гръцки!

— Да не е тази? — запитах го аз и му показах книга, чиито страници бяха изпълнени с някакви чудновати заврънкулки.

Уилям отвърна:

— Не, глупако, това е арабски! Прав беше Бейкън, като твърдеше, че първото задължение на един знаещ е да изучава езици!

— Но и вие не знаете арабски! — възразих обиден, а Уилям ми отвърна:

— Но поне мога да разбера, че е на арабски! — А аз се изчервих, защото чух Бенций да се смее зад гърба ми.

Книгите бяха много, още повече бяха записките, свитъците с чертежи на небесния свод, каталозите на разни чудновати растения, съставени на отделни листове вероятно от покойника. Поработихме доста, претърсихме всички кътчета на лабораторията. Уилям стигна дотам, че най-хладнокръвно отмести трупа, за да провери да не би под него да има нещо, порови се и из расото му. Нищо.

— Така трябва — поясни Уилям. — Северин се е заключил тук с някаква книга. Тя не беше у ключаря…

— Ами ако я е скрил под расото си? — попитах аз.

— Не, книгата, която зърнах онази сутрин под масата на Венанций, беше голяма, щяхме да я забележим.

— Как беше подвързана? — обадих се аз.

— Не знам. Беше разтворена, успях да я зърна за миг, но това бе достатъчно, за да разбера, че е на гръцки; друго не помня. И така — тя не е у ключаря, мисля, че не е и у Малахий.

— Сигурен съм — обади се Бенций. — Когато ключарят се вкопчи в него, стана ясно, че той не крие нищо под скапулария.

— Хубаво. Тоест лошо. Щом книгата не е тук, това означава, че освен Малахий и ключаря тук преди тях се е промъкнал и друг човек.

— Тоест някой друг, който е убил Северин, така ли?

— Много станаха — рече Уилям.

— Пък и кой ли е могъл да знае, че книгата е тук? — попитах аз.

— Хорхе например, ако е чул нашия разговор.

— Да — отвърнах аз, — но Хорхе не би могъл да убие такъв здравеняк като Северин, при това толкова жестоко.

— Така е. Освен това ти си го видял да върви към Зданието, а стрелците малко преди да открият ключаря, са го видели в кухнята. Значи не би могъл да дойде тук и да се върне в кухнята. Не забравяй, че макар и да се движи доста свободно, той все пак трябва да върви край стените и не би могъл да прекоси зеленчуковите градини, при това бегом…

— Оставете ме сам да помисля — прекъснах го аз, защото бях решил да подражавам на моя учител. — Значи не може да е бил Хорхе. Наблизо се навърташе Алинардо, но и той едва се държи на краката си, няма как да се справи със Северин. Ключарят е бил тук, но той бе открит от стрелците толкова скоро след като е излязъл от кухнята, че не ми се струва възможно за такова кратко време да накара Северин да му отвори, после да се нахвърли срещу него, да го убие и да разпръсне и изпотроши всичко. Възможно е Малахий да е изпреварил всички — Хорхе ви чу в нартиката, после е отишъл в скриптория, за да уведоми Малахий, че у Северин има някаква книга от библиотеката. Малахий идва тук, убеждава Северин да му отвори и го убива. Защо — един Господ знае. Но ако е търсел книгата, той е можел да я открие, без да тършува по този начин, нали е библиотекар! Кой тогава?

— Бенций — отвърна Уилям.

Бенций заотрича енергично, като поклати глава:

— Не, брате Уилям, вие знаете, че изгарях от любопитство. Но ако бях влязъл тук и имах възможност да се измъкна, сега нямаше да съм с вас, а щях да съм някъде другаде и да разглеждам тази скъпоценност…

— Доказателството ти е почти убедително — усмихна се Уилям.

— Но и ти не знаеш как изглежда книгата. Можеше да убиеш, а след това да дойдеш отново тук и да се опиташ да я откриеш.

Бенций поруменя като божур и възрази:

— Не съм убиец!

— Никой не е убиец, преди да е извършил първото си престъпление — рече философски Уилям. — Така или иначе книгата не е тук, а това е достатъчно, за да докаже, че ти не си я оставил тук. Струва ми се логично и това, че ако ти я беше взел по-рано, щеше да се измъкнеш в бъркотията.

После се обърна и огледа трупа. И като че ли едва сега си даде сметка, че приятелят му е мъртъв.

— Бедни Северин — промълви той, — като си помисля, че подозирах и теб, и твоите отрови. А ти си гледал да се предпазиш от някоя отрова, затова си сложил и тия ръкавици. Очаквал си опасност откъм земята, а тя се е стоварила върху теб откъм небесния свод… — Вдигна сферата и я огледа внимателно. — Защо ли са използвали именно това оръжие…

— Било е подръка.

— Възможно е. Но са могли да използват и друго — някой съд, някое градинарско сечиво… Чудесен образец на изкусна обработка на метал и на астрономическа наука. Но е разбит и… Господи! — възкликна той. — И биде ударена третата част от слънцето, третата част от месечината и третата част от звездите… — занарежда той.

Познавах твърде добре текста на апостол Йоан.

— Това е четвъртата тръба! — възкликнах аз.

— Точно така. Първо град, после кръв, после водата, а сега и звездите… Ако наистина е така, трябва да премислим отново всичко, убиецът не се е насочил случайно, той е следвал определен план… Възможно ли е да допуснем, че съществува такъв злокобен ум, който пристъпва към убийството само тогава, когато има възможност да стори това, следвайки указанията на книгата за Апокалипсиса?

— Какво ли ще стане при петата тръба? — попитах ужасен. Опитах се да си припомня. — И видях звезда, паднала от небето на земята; и даде й се ключът от кладенеца на бездната. Дали някой не ще загине, удавен в кладенеца?

— Петата тръба ни обещава много други неща — рече Уилям. — От кладенеца ще излезе дим като от голяма пещ, после от дима ще излязат скакалци, които ще измъчват хората с жило като това, което имат скорпионите. По своя вид скакалците ще приличат на коне със златоподобни венци на главата, със зъби като на лъвове… Нашият човек ще разполага с какви ли не средства, за да осъществи казаното в книгата… Но стига с тия фантазии. Я по-добре да си припомним какво ни каза Северин, когато ни уведоми, че е намерил книгата…

— Вие му казахте да ви я донесе, а той отвърна, че не може…

— Точно така; после ни прекъснаха. Защо не е могъл? Та не е трудно да се пренесе книга. А защо си е сложил ръкавиците? Дали в подвързията на книгата има нещо, свързано с отровата, която уби Беренгарий и Венанций? Някаква тайнствена опасност, някаква заразена игличка…

— Змия! — рекох аз.

— А защо не и кит? Не, ние пак прекаляваме с нашите фантазии. Установихме, че отровата трябва да мине през устата. Пък и Северин не каза, че не може да пренесе книгата. Каза, че предпочита да ми я покаже тук. И си е сложил ръкавици… Така или иначе вече знаем, че тая книга трябва да се пипа с ръкавици. Това важи и за теб, Бенций, ако, както се надяваш, успееш да я откриеш. А тъй като си толкова услужлив, можеш да ми помогнеш. Иди в скриптория и наблюдавай Малахий. Не го изпускай от очи.

— Ще бъде изпълнено! — отвърна Бенций; както ни се стори, той се зарадва от възложената му задача.

Не можехме да задържаме повече другите монаси; в стаята нахлуха сума ти хора. Времето за обед беше минало и Бернар сигурно събираше в заседателната зала своите хора.

— Няма какво да правим тук — рече Уилям. Изведнъж ми хрумна една мисъл.

— А не е ли възможно — запитах аз — убиецът да е хвърлил книгата от прозореца, към задната страна на болницата, а после да е отишъл да я прибере?

Уилям изгледа със съмнение големите прозорци на лабораторията, които изглеждаха здраво затворени.

— Да проверим — рече той.

Излязохме и огледахме задната страна на постройката, която бе почти долепена до зида на оградата; между двете стени имаше нещо като тясна пътека. Уилям запристъпя внимателно, защото тук падналият напоследък сняг се бе запазил непокътнат. След нас по крехката ледена корица оставаха ясни следи, така че, ако някой бе минал оттук преди нас, снегът щеше да запази следите му. Не видяхме нищо.

Отказахме се от злополучното ми хрумване, тръгнахме от болницата и докато прекосявахме зеленчуковата градина, попитах Уилям дали наистина вярва на Бенций.

— Не съвсем — рече Уилям, — но така или иначе ние не му казахме нищо, което той не знае, пък и го предупредихме да се пази от книгата. Накарахме го да наблюдава Малахий, но така и Малахий, който явно също търси книгата, ще наблюдава пък него.

— Какво ли е търсел ключарят?

— Скоро ще разберем. Явно е търсел нещо, искал е да го намери веднага, за да се отърве от някаква опасност, от която е изпитвал ужас. Малахий сигурно е знаел за какво става дума, иначе не бихме могли да си обясним отчаяния призив, който му отправи Ремиджо…

— Но така или иначе книгата изчезна…

— Това е просто невероятно — рече Уилям, докато наближавахме заседателната зала. — Ако наистина се е намирала там, а Северин ни каза, че била там, или е изнесена, или е още там.

— Щом не е там, значи някой я е изнесъл — заключих аз.

— Не е казано, че не бива да стигнем до извод, като изходим от друга, по-малка предпоставка. Тъй като по всичко личи, че никой не е могъл да изнесе книгата…

— Тя би трябвало да се намира там. Но я няма.

— Почакай. Ние твърдим, че не е там, защото не сме я намерили. Но може би не успяхме да я намерим, защото не сме я видели там, където е.

— Но ние огледахме навсякъде!

— Огледахме, но не я видяхме. Или пък сме я видели, но не сме я разпознали… Адсон, когато Северин ни описа книгата, какво точно каза?

— Каза ни, че е намерил книга, но не от неговите, а на гръцки.

— Не! Сега се сетих. Каза една особена книга. Северин беше учен човек, а за учения една книга на гръцки език не може да бъде особена, този учен човек може да не знае гръцки, но поне ще различи азбуката. Един учен не би нарекъл особена и книга на арабски език, па макар и да не знае арабски… — Замълча и продължи: — Какво ще търси книга на арабски в лабораторията на Северин?

— Но защо би трябвало да нарече особена една книга на арабски?

— Там е цялата работа. Щом я нарече особена, това значи, че тази книга е имала необичаен вид, необичаен поне за него — нали беше билкар, а не библиотекар… В библиотеката понякога подвързват в един том редица древни ръкописи, като събират различни интересни текстове, един на гръцки, друг на арамейски…

— …А друг — на арабски! — възкликнах аз; това разкритие ме порази.

Уилям ме дръпна рязко и ме измъкна от нартиката, като ме накара да се затичам към болницата.

— Тевтонско говедо, тиква, глупак неден! Ти си оглеждал само началните страници, а не цялата книга!

— Но, учителю — задъхвах се аз, — нали вие погледнахте началните страници, дето ви показах, нали вие казахте, че са на арабски, а не на гръцки!

— Така е, Адсон, така е! Аз съм говедо, хайде, побързай!

Стигнахме до лабораторията, но не бе лесно да влезем, защото послушниците изнасяха трупа. Други от любопитство продължаваха да обикалят из стаята. Уилям се втурна към масата и започна да повдига книгите — търсеше тази, която ни трябваше; започна да ги хвърля една след друга пред смаяните погледи на присъстващите и отново ги запрелиства веднъж, че и по два пъти. Уви, арабският ръкопис липсваше. Спомних си смътно старата, не много здрава, доста поизтрита подвързия, с тънки метални ленти.

— Кой е влизал тук, след като излязох? — запита Уилям някакъв монах. Монахът сви рамене, ясно беше, че са влизали мнозина, ама кой точно?

Опитахме се да размислим кой може да е влизал. Малахий? Изглеждаше правдоподобно, той знаеше какво иска, може да ни е дебнал, видял ни е да излизаме с празни ръце и се е върнал, знаейки, че сигурно ще намери каквото търси. Бенций? Спомних си, че когато се препирахме за арабския текст, той се бе изсмял. Тогава си рекох, че се надсмива на моето невежество, а може би се надсмиваше на наивността на Уилям; той знаеше много добре по колко различни начина може да се съхрани един древен ръкопис, може да му е хрумнало това, което не ни бе хрумнало веднага на нас, а за което трябваше да се досетим, а именно, че Северин не знаеше арабски език, защо му трябваше да държи сред книгите си и книга, която не можеше да прочете? Ами ако ставаше дума за трети човек?

Уилям беше просто съкрушен. Опитвах се да го утеша, казвах му, че той търсеше от три дни текст на гръцки език, затова беше съвсем естествено да не обръща внимание на книгите, които не са на гръцки. А той отвръщаше — да, човешко е да се греши, но има хора, които допускат повече грешки от другите хора, и тия хора биват наричани глупаци, че и той е един от тях, и се питаше имало ли е смисъл да учи в Париж и Оксфорд, след като не е могъл да се досети, че в някои случаи ръкописите биват подвързани заедно, ако и да са на различни езици, че това го знаят и послушниците с изключение на тия, дето са глупави като мен, че двама глупаци като нас биха могли да жънат големи успехи по панаирите, че трябвало да се занимаваме с това, а не да се опитваме да разгадаваме тайни, особено след като имаме за противници хора, много по-хитри от нас.

— Но няма смисъл да се вайкаме — заключи той. — Ако Малахий е взел книгата, той вече я е върнал в библиотеката. Ще можем да я намерим само ако съумеем да проникнем във „finis Africae“. Ако я е взел Бенций, сигурно си е рекъл, че рано или късно ще се досетя за това, което се досетих, и ще се върна в лабораторията, иначе не би действал с такава бързина. А това значи, че той се е скрил; единственото място обаче, където не може да се е скрил, е мястото, където бихме го потърсили веднага — тоест в килията му. Затова нека се върнем в заседателната зала, да видим дали по време на разпита ключарят няма да каже нещо, което да ни е от полза. Защото още не ми е ясно какво цели Бернар; той е започнал да търси този човек още преди смъртта на Северин, при това със съвсем други намерения.

Върнахме се в заседателната зала. Но по-добре щеше да бъде, ако бяхме отишли в килията на Бенций, защото, както разбрахме по-късно, нашият млад приятел нямаше чак толкова високо мнение за Уилям и не бе и помислил, че моят учител щеше да се върне толкова скоро в лабораторията; поради което, бидейки убеден, че няма да го търсят именно там, беше побързал да скрие книгата в килията си.

Но за това ще разкажа по-късно. Защото се случиха такива драматични и тревожни събития, че ние просто забравихме за тайнствената книга. А може би не я забравихме, но ни налегнаха други неотложни грижи, свързани с мисията, която беше възложена на Уилям.

(обратно)

Ден пети ДЕВЕТИ ЧАС

Когато се раздава правосъдие и оставаме с угнетяващото чувство, че никой не е прав

Бернар Ги седна по средата на голямата орехова маса в заседателната зала. До него един доминиканец изпълняваше ролята на нотариус, а от двете му страни седнаха като съдии двамина прелати от папската делегация. Ключарят стоеше прав пред масата между двама стрелци.

Абатът прошепна на Уилям:

— Не съм сигурен дали процедурата е законна. В своя XXXVII канон Латеранският събор от 1215 година постановява, че никой не може да бъде призован да се яви пред съдии, чието местожителство се намира на повече от два пъти път от неговото местожителство. Тук положението може би е по-друго, тук съдията е този, който идва отдалеч, но…

— Инквизиторът стои над обичайната юрисдикция — отвърна Уилям — и не бива да спазва нормите на обичайното право. Той има специални привилегии и не е длъжен да изслушва и защитниците.

Погледнах ключаря. Ремиджо изглеждаше направо жалък. Озърташе се като изплашен звяр, сякаш предчувстваше, че го очаква литургия, от която се боеше. Сега знам, че той се боеше по две не по-малко страшни причини: първата бе, че бе заловен, както си личеше, на местопрестъплението, а втората — че още от предния ден, когато Бернар бе започнал следствието, като събираше разни слухове и намеци, той се опасяваше да не разкрият неговото минало; тревогата му бе нараснала още повече, след като видя как заловиха Салваторе.

Но ако клетият Ремиджо бе станал плячка на своите страхове, Бернар Ги владееше начините да превърне страховете на жертвите си в паника. Той не говореше; докато всички очакваха да започне разпитът, ръцете му шареха по листовете, които стояха пред него и които той се преструваше, че подрежда, но съвсем небрежно. А очите му бяха вперени в обвиняемия; това бе поглед, примесен с лицемерно снизхождение (сякаш искаше да каже: „Не се бой, ти си сред твои братя, които могат единствено да ти желаят доброто“), с ледена ирония (сякаш искаше да каже: „Ти все още не знаеш какво е добре за теб, но след малко ще ти кажа“), с безмилостна строгост (сякаш искаше да каже: „Така или иначе аз съм тук твой съдия, а ти ми принадлежиш“). Ключарят знаеше всичко това, но мълчанието и изчакването на съдията отново му го припомняха, сякаш за да го усети още по-осезателно, та вместо да го забрави, да се изплаши още повече, тревогата му да прерасне в отчаяние и той да се предаде изцяло на съдията и стане като мек восък в ръцете му.

Най-сетне Бернар наруши тишината. Изрече няколко обичайни формули, каза на съдиите, че пристъпва към разпита на обвиняемия, на когото се приписват две еднакво омразни престъпления, едното от които беше очевидно за всички, но не така непристойно като другото, защото всъщност обвиняемият бил заловен при извършване на убийство в момента, когато е бил търсен като престъпник еретик.

И млъкна. Ключарят захлупи лицето си с ръце, които движеше трудно, понеже бяха оковани във вериги. Бернар започна разпита.

— Кой си ти? — запита го той.

— Ремиджо от Вараджине. Роден съм преди петдесет и две години и още като дете постъпих в манастира на миноритите във Вараджине.

— А как стана така, че днес си в ордена на свети Бенедикт?

— Преди години, когато папата издаде булата Sancta Romana, тъй като се боях да не се заразя от ереста на просещите монаси… макар никога да не съм подкрепял техните проповеди… си рекох, че ще е по-добре за грешната ми душа да се измъкна от тая пълна със съблазни среда, и измолих да бъда приет сред монасите в този манастир, където повече от осем години работя като ключар.

— Измъкнал си се от съблазните на ереста — подметна Бернар — или по-точно си избегнал следствието на този, който е бил натоварен да разкрие ереста и да изкорени този вреден бурен, а добродушните клюнийски монаси са си рекли, че като приемат теб и други като теб, ще извършат едно милосърдно дело. Но не е достатъчно да смениш расото, за да заличиш от душата си низостта на еретичното извращение; затова ние сега сме дошли тук да разследваме какво се таи дълбоко в грешната ти душа, какво си вършел, преди да дойдеш в това свято място.

— Душата ми е невинна и аз не разбирам какво имате предвид, когато говорите за еретично извращение — възрази предпазливо ключарят.

— Виждате ли? — възкликна Бернар, като се обърна към другите съдии. — Тия си приличат като две капки вода! Когато някой от тях бъде задържан, явява се пред съда, сякаш съвестта му е спокойна и няма никакви угризения. А те не знаят, че това е най-очебийният признак на тяхната вина, защото праведникът, който се явява пред съда, е неспокоен! Я го попитайте знае ли защо съм наредил да го арестуват. Ти знаеш ли, Ремиджо?

— Господине — отвърна ключарят, — ще се радвам да го чуя от вас. Изненадах се; стори ми се, че ключарят отговаряше на протоколните въпроси със също така протоколни думи, сякаш познаваше много добре правилата на следствието и неговите уловки, като човек, отдавна научен да се справя с подобни неща.

— Ето — възкликна Бернар, — това е типичният отговор на дръзкия еретик! Хитри са като лисици, много е трудно да ги заловиш на местопрестъплението, защото тяхното братство им разрешава да лъжат, за да избегнат заслуженото наказание. Те си служат с лукави отговори, опитвайки се да измамят инквизитора, който при това трябва да понася и допира с такива презрени твари. Значи, брате Ремиджо, ти никога не си имал нищо общо с така наречените просещи монаси или монаси, привърженици на бедността, наречени още и бегарди?

— Бях сред миноритите, когато се водеха големи дискусии за бедността, но никога не съм бил в сектата на бегардите.

— Виждате ли? — рече Бернар. — Отрича, че е бил бегард, защото бегардите, макар и да са част от същата ерес на просещите монаси, ги смятат за изсъхнала издънка от францисканския орден, а себе си — за по-чисти и по-съвършени от тях. Но много от чертите, с които се отличават първите, са присъщи и на другите. Ремиджо, можеш ли да отречеш, че са те виждали да стоиш свит в църквата, с лице, обърнато към стената, или пък проснат на пода с глава, захлупена с качулката, вместо да стоиш на колене с ръце, скръстени за молитва, като всички останали люде?

— Но и в ордена на свети Бенедикт, когато трябва, се просват ничком…

— Аз не те питам какво си правил, когато е трябвало, а какво си правил, когато не е трябвало! Следователно ти не отричаш, че си заставал в едната или другата поза, типични за бегардите! Ах, да, ти каза, че не си бегард… Я ми кажи: в какво вярваш?

— Господине, вярвам във всичко, в което вярва всеки добър християнин…

— Свят отговор! А в какво вярва добрият християнин?

— В това, на което ни учи Светата църква.

— Но коя Света църква? Тази, смятана за свята от вярващите, които се наричат съвършени, от лъжеапостолите, от еретичните монаси просяци, или църквата, която те сравняват с блудницата от Вавилон и в която вярваме твърдо всички ние?

— Господине — отвърна смутен ключарят, — кажете ми коя според вас е истинската църква…

— За мен такава е единствената свята и апостолическа римска църква, ръководена от папата и от неговите епископил.

— И аз мисля така — рече ключарят.

— Хитрост, достойна за възхищение! — викна инквизиторът.

— Достойно за възхищение остроумие! Нали чухте: той иска да каже, че вярва, че аз вярвам в тази църква, и се измъква от задължението да каже в какво той вярва! Но ние познаваме много добре тия лисичи похвати! Да се върнем на същината на въпроса. Вярваш ли, че тайнствата са установени от нашия Господ бог, че за да измолиш опрощение на греховете си, трябва да се изповядаш пред божите служители, че римската църква е властна да развързва и свързва на земята това, което ще бъде развързано и свързано на небето?

— Нима не трябва да вярвам в това?

— Не те питам в какво трябва да вярваш, а в какво вярваш!

— Аз вярвам във всичко, в което ми нареждате да вярвам вие и другите добри учени — отвърна изплашеният ключар.

— Аха! Да не би добрите учени, за които намекваш, да са тия, дето ръководят твоята секта? Това ли имаше предвид, като спомена добрите учени? На тия ли извратени лъжци, дето се смятат за единствени наследници на апостолите, се опираш, за да знаеш в какво да вярваш? Ти искаш да кажеш, че ще ми повярваш само ако вярвам на това, което казват те, иначе ще вярваш само на тях!

— Не съм казвал подобно нещо, господине — измънка ключарят.

— Вие казвате, че съм го казал. Аз вярвам на вас, стига да ми сочите кое е доброто.

— Ама че наглост! — викна Бернар и удари с юмрук по масата.

— Ти повтаряш наизуст с ярост и твърдоглавие формулите, на които ви учат във вашата секта. Ти казваш, че ще ми вярваш само ако проповядвам това, което твоята секта смята за добро. Но така са отговаряли винаги лъжеапостолите, така ми отговаряш сега и ти, може би без да си даваш сметка, защото устните ти изговарят думи, на които си бил учен някога, за да мамиш инквизиторите. Така се самообвиняваш със собствените си слова; и аз бих паднал в клопката ти, ако нямах дълголетен опит като инквизитор… Но да се върнем към същността, извратени човече. Чувал ли си за Герардо Сегалели от Парма?

— Чувал съм — рече ключарят и пребледня, ако изобщо можеше да се каже това за разстроеното му лице.

— А чувал ли си за брат Долчино от Новара?

— Чувал съм.

— Срещал ли си го лично, разговарял ли си с него?

Ключарят помълча, сякаш искаше да прецени доколко ще му е изгодно да каже част от истината. Най-сетне се реши и промълви:

— Виждал съм го, разговарял съм с него.

— По-високо! — викна Бернар. — Та най-сетне да чуят истина, излязла от устата ти! Кога си разговарял с него?

— Господине — отвърна ключарят, — бях в един манастир край Новара, когато хората на Долчино се събраха там; минаха и край нашия манастир, отначало не ни беше ясно какви са…

— Лъжеш! Как е било възможно францисканец от Вараджине да бъде в манастир край Новара? Ти не си бил в манастира, ти си бил вече член на банда просещи монаси, която е обикаляла тия краища и е живеела от подаяния; ти си се присъединил към хората на Долчино!

— Как можете да твърдите подобни неща, господине? — рече, треперейки, ключарят.

— Ще ти кажа не как мога, а защо трябва да ги твърдя — отвърна Бернар и нареди да доведат Салваторе.

Като видях тоя клетник, който сигурно през нощта бе подлаган на разпит, и то не публичен, а много по-строг, сърцето ми се сви от състрадание. Вече казах, че Салваторе имаше ужасно лице. Но тази сутрин то приличаше още повече на мутра на звяр. По него нямаше следи от насилие, но начинът, по който окованото му във вериги тяло се гърчеше — с изкълчени крайници, почти неспособен да се движи, влачен от стрелците като привързана с въже маймуна, — говореше ясно как е бил воден жестокият разпит.

— Бернар го е изтезавал… — прошепнах на Уилям.

— Ни най-малко — отвърна Уилям. — Инквизиторът никога не изтезава. Грижите за тялото на обвиняемия се възлагат винаги на светските лица.

— Но то е все едно! — рекох.

— Нищо подобно. Не е така за инквизитора, който остава с чисти ръце, не е така и за инквизирания, който, щом се появи инквизиторът, вижда в него неочаквана подкрепа, облекчение за мъките си и се разкрива пред него.

Погледнах учителя си и му рекох смаян:

— Вие се шегувате.

— Нима мислиш, че човек може да се шегува с подобни неща? — отвърна Уилям.

Сега Бернар разпитваше Салваторе; моето перо не е в състояние да отбележи ония неясни, объркани думи, с които този вече съсипан, заприличал на маймуна човек отговаряше, разбиран с мъка от другите, макар и подпомаган от Бернар, който му задаваше въпросите така, че той да отговаря само с да или не, неспособен на каквато и да е лъжа. А читателят може да си представи много добре какво каза Салваторе. Той каза или призна, че е разказал през нощта част от историята, която аз вече бях възстановил: скитанията си като просешки монах, като пастир и лъжеапостол, как по времето на Долчино срещнал Ремиджо между неговите хора, как двамата се спасили след битката при връх Ребело и след много перипетии намерили приют в манастира в Казале. Добави, че преди да бъде разгромен и заловен, ересиархът Долчино дал на Ремиджо няколко писма, но той не знаел къде и на кого да ги отнесе. Ремиджо носел тези писма винаги със себе си, не смеел да ги предаде, а като пристигнали в манастира, тъй като го било страх да ги държи у себе си, а не искал да ги унищожи, ги предал на библиотекаря, да, на Малахий, за да ги скрие някъде из потайните места на Зданието.

Докато Салваторе говореше, ключарят го гледаше с омраза; по едно време не се стърпя и му викна:

— Змия, сладострастна маймуна, бях ти като баща, приятел, защитник, така ли ми се отплащаш!

Салваторе погледна своя защитник, който сега сам се нуждаеше от закрила, и изфъфли:

— Господин Ремиджо, докато можеше, бях твой. И ми беше много скъп. Но ти знаеш какви са палачите. Който няма кон, да ходи пеша…

— Ти си луд! — викна му Ремиджо. — Нима се надяваш да се спасиш? Не знаеш ли, че и ти ще умреш като еретик? Кажи, че си признал, защото са те измъчвали, кажи, че си измислил всичко!

— Господине, отде да знам какви имена имат всички тези ереси… Патарени, гадзези, леонисти, арналдисти, сперонисти, обрязани… Аз съм неук, грешах неволно, негово преосвещенство господин Бернар знае това и аз се надявам на неговата милост в името на Отца и Сина и Светаго Духа…

— Ще бъдем милостиви дотолкова, доколкото позволява службата ни — рече инквизиторът, — и ще преценим с бащинско състрадание доброто желание, с което разкри пред нас душата си. Върви, върни се да размишляваш в килията си и се надявай на състраданието Божие. А сега трябва да разискваме съвсем друга работа. И така, Ремиджо, ти си носил със себе си писма на Долчино и си ги дал на твоя събрат, който отговаря за библиотеката…

— Не е вярно, не е вярно! — викна ключарят, сякаш можеше все още да има полза от такава защита. С право Бернар го прекъсна:

— Не искаме потвърждение от теб, а от Малахий от Хилдесхайм. Нареди да повикат библиотекаря, но той не се намираше сред присъстващите. Знаех, че беше в скриптория или някъде около болницата, търсеше Бенций и книгата. Отидоха да го викнат, а когато влезе, смутен, избягвайки да погледне хората в очите, Уилям прошепна недоволен:

— Сега Бенций ще прави каквото си ще.

Но сбърка, защото видях Бенций да надзърта зад гърбовете на други монаси, които се бяха скупчили при вратите на залата, за да слушат разпита. Посочих го на Уилям. Рекохме си, че любопитството към това, което ставаше тук, се е оказало по-силно от интереса му към книгата После научихме, че по това време той бе вече сключил мръсната си сделка.

И така Малахий застана пред съдиите, без да погледне нито за миг ключаря.

— Малахий — рече Бернар, — тази сутрин, след направените нощес признания от Салваторе, ви запитах дали този обвиняем ви е дал някакви писма…

— Малахий! — викна ключарят. — Преди малко ми се закле, че няма да правиш нищо против мен!

Малахий се извърна едва забележимо към обвиняемия — стоеше с гръб към него — и изрече тихо, така че едва го чух:

— Не съм клетвопрестъпник. Направих за теб каквото можах. Писмата бяха предадени на господин Бернар тази сутрин, преди да убиеш Северин…

— Но ти знаеш, ти трябва да знаеш, че не съм убил Северин! Ти знаеш, защото те заварих там!

— Аз ли? — запита Малахий. — Влязох там, след като те заловиха.

— И така да е — прекъсна го Бернар. — Ремиджо, какво търсеше при Северин?

Ключарят се обърна, погледна уплашено Уилям, после погледна Малахий, погледна и Бернар.

— Но аз… аз тази сутрин чух как брат Уилям, който е тук, казваше на Северин, че имал някакви документи… от снощи, след като хванаха Салваторе, се уплаших да не стане дума за тия писма…

— Значи ти все пак знаеш за тия писма! — възкликна тържествуващ Бернар.

Ключарят се хвана в капана. Беше притиснат от две належащи нужди — да се защити срещу обвинението в ерес и да отхвърли подозрението, че е убил. Може би инстинктивно бе решил да се справи с второто обвинение, защото вече действаше наслуки, без да разсъждава.

— Ще кажа за писмата… после ще обясня… ще кажа как останаха У мене… Но нека ви обясня какво се случи тази сутрин. Знаех си, че Ще стане дума за тия писма, след като видях, че Салваторе бе заловен от господин Бернар, мисълта за тия писма ме мъчи от години… Като чух Уилям и Северин да говорят за някакви документи… не знам, изплаших се, рекох си, че Малахий е искал да се отърве от тях и ги е Дал на Северин… исках да ги унищожа и затова отидох при Северин… вратата беше отворена, заварих Северин мъртъв, започнах да се ровя във вещите му, да търся писмата… само се боях…

Уилям ми прошепна на ухото:

— Клетият глупак, изплашен от една опасност, се завря, без да Мисли, в друга…

— Да допуснем, че ти казваш почти — казвам почти — истината — прекъсна го Бернар. — Мислел си, че писмата са у Северин, и си ги търсел при него. Защо ти е минало през ума, че може да са у него? А защо преди това си убил и други събратя? Или може би си мислил, че тия писма от дълго време обикалят от ръка на ръка? Или в този манастир има обичай да събират мощите на изгорените еретици?

Видях как абатът трепна. Нямаше нищо по-опасно от обвинението да се събират мощи от еретици; Бернар много ловко свързваше престъпленията с ереста, а всичко това — с живота в манастира. Моите мисли бяха прекъснати от ключаря, който се развика, че нямал нищо общо с другите престъпления. Бернар го успокои снизходително; сега не обсъждаха тоя въпрос, него го разпитваха за престъплението, че е еретик, затова нека не се опитва (тук гласът му прозвуча рязко) да отвлича вниманието от еретичното си минало, като говори за Северин или като се опитва да хвърли подозрение върху Малахий. Затова нека се върнат на писмата.

— Малахий от Хилдесхайм — обърна се той към свидетеля, — вие не сте тук като обвиняем. Тази сутрин вие отговорихте на моите въпроси и на моето искане, без да се опитате да скриете нещо. Сега повторете какво ми казахте тази сутрин; няма от какво да се боите.

— Ще повторя каквото казах тази сутрин — рече Малахий. — Малко след като пристигна тук, Ремиджо започна да се занимава с кухните и ние се срещахме често по работа… аз като библиотекар съм натоварен със задачата да затварям нощем пялото Здание, а следователно и кухните… няма защо да крия — станахме близки приятели, пък и нямах причини да го подозирам в нещо. Той ми разказа, че имал някакви тайни документи, поверени му при изповед, които не бивало да попаднат в нечестиви ръце, а той не смеел да ги държи при себе си. Тъй като аз съм пазител на единственото място в манастира, достъпът до което е забранен за другите, той ме помоли да съхранявам тези писма далеч от любопитни погледи и аз се съгласих, тъй като не предполагах, че става дума за еретически документи; дори не ги и прочетох, ами ги поставих… поставих ги в най-закътания ъгъл на библиотеката; бях забравил тази случка и се сетих едва тази сутрин, когато за тия писма ми намекна господин инквизиторът; тогава отидох да ги потърся и му ги предадох…

Абатът се навъси и го запита:

— Защо не си ме уведомил за това твое споразумение с ключаря? Библиотеката не съхранява неща, собственост на монасите! — Абатът подчерта, че манастирът няма нищо общо с цялата работа.

— Господине — отвърна смутен Малахий, — стори ми се съвсем дребна работа. Сгрешил съм неволно.

— Разбира се, разбира се — рече любезно Бернар, — ние всички сме убедени, че библиотекарят е действал без умисъл; доказателство за това е искреността, с която сътрудничи на съда. Моля най-сърдечно Ваше Преподобие да не му търсите отговорност за тази непредпазливост. Ние вярваме на Малахий. Искаме от него едно — да ни потвърди под клетва, че писмата, които ще му покажа, са същите, които ми даде тази сутрин, че са същите, които му е дал преди години Ремиджо от Вараджине, след като е дошъл в манастира. — И показа два пергаментови листа, които взе от листата, сложени на масата. Малахий ги погледна и изрече спокойно:

— Заклевам се във всемогъщия Бог отец, в Пресветата Дева и във всички светии, че е така и че така е било.

— Достатъчно — рече Бернар. — Малахий от Хилдесхайм, вие сте свободен.

Докато Малахий вървеше с наведена глава, малко преди да стигне до вратата, откъм групата любопитни, струпали се в дъното на залата, долетя глас:

— Ти му криеше писмата, а той ти показваше задниците на послушниците в кухнята!

Неколцина прихнаха да се смеят. Малахий забърза, като блъскаше с лакти наляво и надясно; готов съм да се закълна, че гласът беше на Аймаро, но тия думи бяха изречени с фалцет. Абатът пламна като божур, викна да пазят тишина, заплаши всички с най-строги наказания, като нареди монасите да напуснат залата. Бернар се усмихваше най-нахално, в единия ъгъл на залата кардинал Бертрандо се наведе към Жан д’Ано и му каза нещо, а той закри устата си с ръка и закима с глава, сякаш кашляше. Уилям ми каза:

— Ключарят е грешал плътски не само за свое удоволствие, ами е бил и сводник. Но за Бернар това няма никакво значение; или има значение дотолкова, доколкото поставя в неудобно положение императорския посредник Абон…

Но думите му бяха прекъснати именно от Бернар, който го запита:

— Бих искал да знам от вас, брат Уилям, за какви писма сте разговаряли тази сутрин със Северин, когато ключарят ви е чул и се е подлъгал.

Уилям не трепна от погледа му.

— Точно така, подлъга се. Ние разговаряхме за един екземпляр от трактата на Аюб ал Рухави за кучешкия бяс, една чудесна научна книга, която вие сигурно познавате и която сигурно често ви е била много полезна… Бесът, казва Аюб, може да бъде разпознат по двайсет и пет очевидни признака…

Бернар, който принадлежеше към ордена на „Dominicanes“247, не сметна за уместно да поведе още една битка.

— Значи е ставало дума за неща, които нямат нищо общо с нашия въпрос — побърза да каже той и продължи следствието.

— Да се заловим отново с теб, брате минорит Ремиджо, дето си много по-опасен от бясно куче. Ако тия дни брат Уилям бе обръщал по-голямо внимание на пяната на еретиците, отколкото на пяната по устата на кучетата, може би и той щеше да открие каква змия се е свивала в манастира. Да се върнем на писмата. Сега знаем със сигурност, че те са били у теб и че си взел мерки да ги скриеш, сякаш са били отровни неща, и че дори си убил… — Вдигна ръка, за да предотврати опит за отричане. — …Но за убийството ще говорим по-късно… и си убил, казах, за да не попаднат в ръцете ми. Признаващ ли, че тия писма са твои?

Ключарят не отговори, но мълчанието му беше доста красноречиво. Поради това Бернар продължи:

— Какво представляват тези писма? Това са два листа, изписани собственоръчно от ересиарха Долчино малко преди да бъде заловен, и които той връчил на свой довереник, за да ги предаде на другите му сподвижници, пръснати из цяла Италия. Бих могъл да ви прочета всичко, казано в тях, да чуете как Долчино, предчувствайки предстоящия си край, възлага своите надежди — така казва на своите събратя — на демона! Утешава ги, като ги уведомява, че макар оповестените в тези писма дати да не съвпадат с датите, посочени от него в предишните му писма — в които той обещавал, че през 1305 година всички свещеници щели да бъдат изтребени от император Фридрих, — все пак това изтребление не било далеч. Но ересиархът отново лъже, защото оттогава са минали повече от двайсет години и нито едно от пагубните му пророчества не се е сбъднало. Но ние не трябва да обсъждаме това достойно за присмех нахалство, а обстоятелството, че Ремиджо е носел тези писма. Все още ли ще твърдиш, еретични и дръзки монахо, че не си имал нищо общо със сектата на лъжеапостолите?

Ключарят не можеше повече да отрича.

— Господине — отвърна той, — младостта ми бе изпълнена с грешки — от пагубни по-пагубни. Когато научих за проповедите на Долчино, тъй като вече бях прелъстен от грешките на монасите, отдали се на беден живот, повярвах на словата му и се присъединих към неговата банда. Да, аз бях с тях край Бреша и край Бергамо, бях с тях в Комо и Валсезия, с тях потърсих убежище на Голата стена и в долината Раса и накрая на връх Ребело. Но не съм участвал в нито едно злодеяние, а когато те вършеха грабежи и насилия, аз все още носех у себе си кротостта, присъща на чадата на Франциск, и именно на връх Ребело казах на Долчино, че нямам сили да участвам повече в тяхната борба; той ми разреши да си отида, защото — заяви той — не желаел да води със себе си малодушни. Единствено ме помоли да отнеса тия писма в Болоня…

— На кого? — запита кардинал Бертрандо.

— На неколцина от неговата секта, мисля, че още помня имената им, и щом си ги спомня, ще ви ги кажа, господине — побърза да го увери Ремиджо. И изреди няколко имена, които кардинал Бертрандо очевидно знаеше, защото се усмихна доволен, като кимна съучастнически на Бернар.

— Много добре — рече Бернар и записа имената. После запита Ремиджо: — А защо сега ни издаваш приятелите си?

— Господине, те не са мои приятели; доказателство за това е, че аз изобщо не им връчих писмата. Сторих дори нещо повече — казвам го сега, след като толкова години се опитвах да го забравя; за да мога да напусна онези места, без да бъда заловен от войската на епископа на Верчели, която ни чакаше в равнината, аз успях да вляза във връзка с някои от неговите хора и срещу пропуск, който ми дадоха, им посочих откъде трябва да минат, за да нападнат укрепленията на Долчино. Така че част от успеха на силите на църквата се дължи на моето сътрудничество…

— Много интересно. Това ни уверява, че ти не само си бил еретик, ами и подлец и предател. Но това не променя твоето положение. Днес, за да се спасиш, се опита да обвиниш Малахий, въпреки че ти е сторил услуга; по същия начин тогава, за да се спасиш, си предал другарите си по грях на правосъдието. Предал си техните тела, но никога не си изменял на тяхното учение, запазил си тия писма като реликви, надявайки се някой ден да имаш и смелостта, и възможността да ги връчиш, без да се излагаш на опасности, за да бъдеш отново приет с добро око от лъжеапостолите.

— Не, господине, не — повтаряше ключарят, целият плувнал в пот, с треперещи ръце. — Не, кълна ви се, че…

— Клетва! — рече Бернар. — Ето още едно доказателство за твоето лукавство! Искаш да се закълнеш, защото знаеш, че аз знам, че еретиците вадденси са готови на всякакви хитрости, готови са дори да умрат, но да не се закълнат. А ако са подтиквани от страх, се преструват, че се заклеват, и мълвят лъжеклетви! Но аз знам много добре, че ти, проклета лисицо, не си от сектата на лионските бедняци и се опитваш да ме убедиш, че не си това, което не си, за да не кажа, че си това, което си! Заклеваш се, така ли? Заклеваш се, за да бъдеш оправдан, но една клетва не ми е достатъчна, така да знаеш! Мога да поискам да се закълнеш един, два, три, сто пъти, колкото поискам. Знам много добре, че вие, лъжеапостолите, прощавате на тия, дето се заклеват и лъжат, за да не изменят на сектата! Затова всяка твоя клетва ще бъде още едно доказателство за твоята вина!

— Но какво трябва да направя? — викна ключарят и коленичи.

— Не се просвай като бегард! Нищо не бива да правиш. Аз вече знам какво трябва да се направи — рече Бернар с усмивка, която всяваше ужас. — Ти трябва само да си признаеш. Ще бъдеш прокълнат и осъден, ако признаеш, и ще бъдеш прокълнат и осъден, ако не признаеш, защото ще бъдеш наказан като клетвопрестьшшк. Затова признай си ако не за друго, то поне за да съкратим този мъчителен разпит, който смущава нашата съвест и нашето чувство за милосърдие и състрадание!

— Какво трябва да призная?

— Два гряха. Че си бил в сектата на Долчино, че си споделял еретичните му становища, че си подкрепял техните нрави и обидите, които са нанасяли на достойнството на епископите и на градските управи, че продължаваш дръзко да подкрепяш лъжите и техните илюзии и след като ересиархът бе убит, а сектата ви — разбита, макар и да не бе изтребена и премахната из корен. И че с дълбоко покварена душа от това, което си научил от действията на тази мръсна секта, ти си виновен за смутовете против Бога и хората, разпалени в този манастир, по причини, които все още ми са неясни, но които не бива и да бъдат изяснени докрай, след като бъде доказано (нещо, което правим сега), че ереста на тия, които проповядваха и проповядват бедност противно на това, на което ни учат папата и неговите були, може да доведе единствено до престъпни деяния. Това трябва да разберат вярващите, това ще ми бъде достатъчно. Признавай.

Сега вече стана ясно към какво се стремеше Бернар. Той изобщо не се интересуваше кой е убил другите монаси; той искаше да докаже само, че така или иначе Ремиджо споделя становищата на теолозите на императора. След като докажеше връзката между тези становища, които бяха становища и на капитула в Перуджа, и схващанията на просещите монаси и на хората на Долчино, след като докажеше, че един-единствен човек в този манастир участваше във всички тези ереси, като при това бе извършил редица престъпления, той щеше да нанесе наистина смъртоносен удар на своите противници. Погледнах Уилям и разбрах, че той също бе разбрал всичко, но беше безсилен да се противопостави, ако и да го беше предвидил. Погледнах абата — беше помръкнал; макар и късно, той си даваше сметка, че и той е попаднал в клопка, че сега, след като излизаше като глава на манастир, където си бяха дали среща всички нечестиви дела на века, авторитетът му на посредник беше подронен. А колкото до ключаря, той вече не знаеше срещу кое обвинение да се оправдава. Но може би в този миг той не можеше да преценява; викът, който се изтръгна от устата му, бе вик, изтръгнал се дълбоко от душата му, в който и с който той се разтоварваше от стаени в продължение на години дълбоки, потискани угризения. Или пък след цял един живот, протекъл в колебания, възторзи и разочарования, подлости и измени, изправен пред необратимия си провал, той бе решил да изповяда вярата на своята младост, без да се запита дали е била правилна, или погрешна, сякаш за да докаже на себе си, че все още може да изповядва някаква вяра.

— Да, така е — викна той, — бях с Долчино и участвах в неговите престъпления и произволи, може би бях обезумял, бърках любовта към Господа наш Иисуса Христа с жаждата за свобода и омразата против епископите; вярно е, сгреших, но нямам никаква вина за това, което се случи в манастира, заклевам се!

— Най-после постигнахме нещо — рече Бернар. — Значи ти признаваш, че си изповядвал ереста на Долчино, на вещицата Маргерита и на неговите сподвижници. Признаваш ли, че си бил с тях, когато край Триверо са бесели мнозина верни на Христа, сред които и едно невинно десетгодишно дете? А така също, когато са окачвали на въжето други хора в присъствието на техните жени и родители, защото не са искали да се подчинят на произволите на тези кучета? Защо, заслепени от вашата ярост и надменност, смятахте, че никой, който не принадлежи на вашата общност, не може да се спаси? Говори!

— Да, вярвах в тия неща, вършех ги!

— Беше ли там, когато заловиха неколцина верни привърженици на епископите, като оставиха някои да измрат от глад в затвора, а на една бременна жена отрязаха цялата й ръка и дланта на другата и след това я оставиха да роди дете, което умря веднага, без свето кръщение? Беше ли с тях, когато сринаха със земята и подпалиха селата Мосо, Триверо, Косила и Флекня и много други селища около Крепакорио, и много къщи в Мортилиано и Куорино и запалиха църквата в Триверо, като първом омърсиха светите икони, свалиха плочите от олтарите, счупиха едната ръка на статуята на Дева Мария, плячкосаха потирите, украсата и книгите, разрушиха камбанарията, изпочупиха камбаните, сложиха ръка на всички съдове на братството и на имуществото на свещеника?

— Да, да, там бях; никой вече не знаеше какво върши, искахме да изпреварим мига на наказанието, бяхме челните отреди на посочения от небето император и на светия папа, трябваше да ускорим идването на филаделфийския ангел; тогава всички щяха да бъдат осенени от милостта на Светия Дух и църквата щеше да се обнови, а след изтреблението на всички покварени щяха да зацаруват само съвършените!

Ключарят изглеждаше едновременно и прехласнат, и осенен, като че ли стената на мълчанието и симулацията се беше пропукала и той си припомняше миналото не само с думи, но и с образи, сякаш отново изпитваше вълненията, които го бяха вдъхновявали тогава.

— Значи — продължи Бернар — ти признаваш, че сте почитали като мъченик Герардо Сегалели, че сте отричали авторитета на римската църква, че според вас нито папата, нито никой не е властен да ви нарежда да живеете по начин, различен от вашия, че никой няма право да ви отлъчва от църквата, че от времето на свети Силвестър всички църковни прелати са били мошеници и прелъстители с изключение на Пиетро Мороне, че миряните не са длъжни да плащат десятък на свещениците, които не водят съвършен и беден живот по подобие на първите апостоли, че затова трябвало да плащат десятък само на вас, единствените апостоли и бедняци Христови, че е все едно дали се молиш Богу в осветена църква, или в обор, че сте обикаляли селата и прелъстявали хората, викайки „покаятелствувайте се“, пеейки „Салве Ретина“, за да привличате с измама хората, че сте се представяли за разкайващи се, водейки съвършен живот колкото за пред хората, а после сте си позволявали всякакви слободии и похотливи деяния, защото не вярвате в тайнството на брака, нито в другите тайнства, и че смятайки се за по-чисти от другите, сте могли да си позволявате всякакви мръсотии и осквернявания на вашата и чуждата плът? Говори!

— Да, да, признавам, че изповядвах истинската вяра, на която бях повярвал с цялата си душа, признавам, че се отрекохме от нашите одеяния в знак на бедност, че се отказахме от цялото си имущество, докато вие, кучета недни, няма да се откажете никога, че оттогава не сме приемали от никого пари, нито пък сме носели пари със себе си, че живеехме от подаяния и не отделяхме нищо за утрешния ден, а когато ни даваха подслон и ни слагаха да ядем, ние се хранехме, но като си тръгвахме, оставяхме на трапезата това, което беше останало…

— И палехте и грабехте, за да сложите ръка на имуществото на добрите християни!

— Палехме и плячкосвахме, защото бяхме провъзгласили бедността за всемирен закон и имахме правото да си присвояваме незаконно придобитите богатства на другите, искахме да нанесем смъртоносен удар на мрежата от алчност, която се простираше от енория до енория, но никога не сме грабили, за да присвояваме, нито сме убивали, за да грабим; убивахме, за да наказваме, за да пречистим нечистите с кръв, може би изпитвахме прекалено голяма жажда за справедливост; човек греши и от прекалена любов към Господа, поради прекалено съвършенство, ние бяхме истинската духовна конгрегация, пратена от Бога и съдена да се прослави в последно време, търсехме нашата награда в рая, ускорявайки вашето изтребление, само ние бяхме апостолите Христови, всички други му бяха изменили, а Герардо Сегалели беше Божие дръвче, фиданка Господна, пуснала корени във вярата; нашите правила ни бяха определени направо от Господа, а не от вас, проклети кучета, лъжовни проповедници, дето пръскате около себе си воня на сяра, а не ухание на тамян, подли псета, смрадливи мърши, гарвани, слуги на авиньонската блудница, обречени на гибел! Тогава вярвах, беше се освободила и нашата плът, ние бяхме мечът Божи, налагаше се да избиваме невинни, за да можем да избием всички ви колкото е възможно по-скоро. Ние искахме един по-добър свят, в който да царят мир, нежност и щастие за всички, искахме да убием войната, която вие носехте с вашата алчност; защо ни укорявате за това, че за да установим справедливост и щастие, се е налагало да пролеем малко кръв… там е работата… че ни беше нужна много кръв, за да избързаме, имаше защо да почервенее цялата вода на Карнаско, тогава при Ставело; но това беше и наша кръв, ние не жалехме себе си, наша и ваша кръв, много, много, и то веднага, сроковете за пророчеството на Долчино бяха кратки, трябваше да ускорим хода на събитията…

Целият трепереше и току търкаше ръце по расото, сякаш искаше да ги избърше от кръвта, за която припомняше.

— Лакомецът стана отново чист — рече Уилям.

— Това ли е чистотата? — запитах ужасен.

— Може да има и друг вид чистота — отвърна Уилям, — но каквато и да бъде, винаги ми всява страх.

— Какво ви ужасява най-много в чистотата? — запитах го аз.

— Привързаността — отвърна Уилям.

— Стига, стига — рече Бернар, — от теб искахме да признаеш, а не да призоваваш за клане. Ясно, не само си бил еретик, ти си все още такъв. Не само си бил убиец, ти си убивал и по-късно. Затова разкажи как си убил твоите братя в манастира и защо.

Ключарят престана да трепери и се озърна, сякаш идваше на себе си след сън.

— Не — рече той, — нямам нищо общо с престъпленията в манастира. Признах всичко, дето съм вършил, не ме карайте да признавам неща, дето не съм вършил…

— Но остава ли нещо, което ти да не си извършил? Да не искаш да се изкараш невинен? Какво агънце, какъв образец на кротост! Чухте ли го, ръцете му са потънали в кръв, а сега бил невинен! Може би сме сбъркали, може би Ремиджо от Вараджине е образец на добродетелност, верен син на църквата, враг на враговете Христови, зачитал е винаги реда, който бдящата ръка на църквата се е грижила да налага в градове и села, зачитал е мирните сделки, работилниците на занаятчиите, съкровищата на църквите. Той е невинен, не е сторил нищо, ела да те прегърна, брате Ремиджо, за да те утеша след обвиненията, които злосторници са отправили срещу теб!

И докато Ремиджо го гледаше със замаяни очи, сякаш бе повярвал изведнъж, че ще бъде оправдан, Бернар се обърна към капитана на стрелците и му рече със строг глас:

— Неприятно ми е да прибягвам до средства, които църквата винаги е критикувала, когато се прилагат от светските власти. Но има един закон, който стои над личните ми чувства и ги ръководи. Нека абатът ви посочи място, където можете да поставите уредите за изтезание. Но не почвайте веднага. Оставете го в продължение на три дни в една килия с вериги на краката и ръцете. После му покажете уредите. Само това. Започнете на четвъртия ден. Правосъдието не бърза, както твърдяха лъжеапостолите, правосъдието Божие разполага с векове. И действайте бавно, постепенно. И най-вече не забравяйте това, дето ви е казвано неведнъж: да не се стига до осакатяване и смърт. Едно от благата, които тази процедура дава на престъпника, е той да предвкусва и очаква смъртта, но тя да не го споходи преди пълното му, доброволно и пречистващо го признание.

Стрелците се наведоха, за да повдигнат ключаря, но той им се опъна и даде знак, че иска да говори. Разрешиха му; той заговори, но отронваше думите трудно, речта му приличаше на говор на пияница, в нея имате нещо непристойно. Постепенно обаче се съвзе и си възвърна енергията, с която преди малко бе правил своите признания и в която имаше нещо диво.

— Не, господине. Не искам да ме изтезават. Аз съм подлец. Станах предател, в продължение на единайсет години в този манастир аз се бях отрекъл от тогавашната си вяра, събирах десятък от лозарите и селяните, надзиравах оборите и кочините, за да процъфтяват и носят богатства на абата, помагах доброволно за управлението на тази сграда на Антихриста. Беше ми добре, бях забравил дните на бунта, угаждах и на стомаха си, и на други апетити. Аз съм подлец. Днес продадох бившите си събратя от Болоня, а тогава продадох Долчино. Като подлец, преоблечен като участник в кръстоносния поход, аз присъствах при залавянето на Долчино и Маргерита, когато онази велика събота ги откараха в замъка Буджело. В продължение на три месеца се навъртах около Верчели, докато пристигна писмото на папа Климент с присъдата. Видях как направиха на парчета Маргерита пред Долчино и тя, както я разкъсваха, викаше — нещастна плът, до която една нощ се докоснах и аз… А докато изтерзаното й тяло гореше, те се нахвърлиха върху Долчино и му откъснаха носа и тестикулите с нажежени клещи; и не е вярно това, дето разправяха после, че не бил издал нито звук. Долчино беше висок и як, имаше дълга дяволска брада и дълги червени коси, които падаха на къдри по раменете му, беше красив и силен, когато ни водеше с широкополата си шапка с перо, препасал сабя върху расото. Долчино всяваше страх у мъжете и караше жените да викат от удоволствие… Но когато го изтезаваха, той също крещеше от болка като жена, като теле, докато го разкарваха от ъгъл до ъгъл, от раните му течеше кръв, а те продължаваха да му нанасят рани, ама леки, за да покажат колко дълго може да живее един пратеник на демона; той искаше да умре, викаше им да го убият, но умря късно, едва когато стигна до кладата и беше само купчина кървящо месо. Аз вървях след него и се радвах за себе си, че съм се отървал от този ужас, гордеех се с хитростта си, а оня дърдорко Салваторе беше с мен и ми казваше: Братко Ремиджо, колко добре сторихме, че постъпихме като разумни люде, няма нищо по-лошо от изтезанията! В тоя ден бях готов да се отрека от безброй религии. Вече толкова, толкова години си казвам какъв подлец излязох тогава и колко бях щастлив, че постъпих подло, но все пак се надявах да докажа на себе си, че не съм бил чак такъв подлец. Днес, господин Бернар, ти ми вдъхна тази сила, за мен ти стана това, което императорите езичници са били за най-малодушните мъченици. Ти ми вдъхна смелост да призная това, в което вярвах с цялата си душа, докато тялото ми се противеше. Но не ме карай да бъда по-смел от това, което може да изтърпи тленното ми тяло. Не искам да ме изтезават. Ще кажа всичко, което искаш; по-добре веднага на кладата, човек умира от задушаване, преди да изгори. Но да ме изтезават като Долчино — не. На теб ти е нужен труп, за да го имаш, е нужно да поема вината за други трупове. Така или иначе скоро ще бъда труп. Затова ти давам каквото искаш. Убих Аделмо от Отранто, защото го мразех заради младостта му и за умението му да си играе с чудовища, подобни на мен — стар, дебел, дребен и невежа. Убих Венанций от Салвемек, защото беше много учен и четеше книги, които аз не разбирах. Убих Беренгарий от Арундел, защото мразех неговата библиотека, аз, дето изучавах теологията, като пердашех дебелите енорийски свещеници. Убих Северин от Санкт Емеран… защо? Защото събираше билки и треви, а аз, докато бях на връх Ребело, заедно с всички ядях тревите, без да се питам за техните целебни свойства. Можех да убия и другите, включително и нашия абат: на страната на папата или на императора, той е винаги на страната на моите врагове; винаги съм го ненавиждал и тогава, когато ми даваше да ям, защото му давах да яде. Стига ли ти? Аха, не, ти искаш да знаеш как съм убил всички тия хора… Убих ги… как… Като призовавах силите на пъкъла, с помощта на безброй пълчища, поставени на мое разпореждане с магията, на която ме научи Салваторе. За да убиете някого, не е нужно да му нанесете удар; вместо вас това ще стори дяволът, стига да умеете да му заповядвате.

Гледаше околните съучастнически, като се смееше. Но това беше смехът на обезумял човек, въпреки че, както ми напомни после Уилям, този обезумял човек бе имал съобразителността да повлече след себе си и Салваторе, за да си отмъсти за неговото доносничество.

— Как така можеше да заповядваш на дявола? — настоя Бернар, за когото това бълнуване означаваше пълно признание.

— И ти знаеш как, човек не може да си има работа толкова години с тия, у които се е вселил дяволът, без да придобие техните навици! Знаеш, знаеш, палач на апостоли неден! Вземаш черна котка, нали така, която да няма бял косъм (и ти го знаеш), и връзваш четирите й лапи; в полунощ я отнасяш на някое кръстовище и викваш колкото ти глас държи: Велики Луцифере, императоре на пъкъла, аз те вземам и те вселявам в тялото на моя враг така, както държа сега в ръцете си тази котка, и ако ти причиниш смъртта на моя враг, на следния ден в полунощ, на същото това място аз ще ти принеса в жертва тази котка и ти ще сториш това, което ти заповядвам със силата на магията, която сега упражнявам според тайната книга на свети Киприан, в името на всички предводители на несметните пълчища на пъкъла — Адрамелех, Аластор и Азазел, които аз сега моля заедно с всички техни събратя… — Устните му трепереха, очите му аха да изхвръкнат от орбитите и започна да се моли или по-точно сякаш се молеше, но отправяше призивите си към всички предводители на адските пълчища… — Абигоре, съгреши за нас… Амон, смили се над нас… Самаел, освободи ни от доброто… Белиал елейсон… Фокалор, тласни ме към моята поквара… Хаборим, да кълнем Господа… Заебос, разтвори ми ануса… Леонардо248, поръси ме с твоята сперма и…

— Стига, стига! — викаха присъстващите и се кръстеха. И добавяха: — Прости ни, Господи!

Ключарят замлъкна. След като изрече имената на всички тия дяволи, той се простря ничком, а от разкривената му уста през скърцащите му зъби се стичаше белезникава пяна. Макар и оковани във вериги, ръцете му се разтваряха и свиваха конвулсивно, от време на време подритваше с крака. Като видя, че започвам да тръпна от ужас, Уилям сложи ръка на главата ми, после ме стисна за врата и ме успокои:

— Учи се — рече той. — Подложен на изтезания или заплашен с изтезания, човек казва не само това, което е извършил, но и това, което би искал да стори, макар и да не го е съзнавал. Сега Ремиджо желае с цялата си душа да умре.

Стрелците отведоха ключаря, който продължаваше да се гърчи. Бернар събра документите си. После огледа присъстващите, които стояха като вцепенени от смущение.

— Разпитът приключи. Обвиняемият, който призна своите престъпления, ще бъде отведен в Авиньон, където ще се състои окончателният процес при строго спазване на истината и на справедливостта; едва след този редовен процес той ще бъде изгорен. Абон, той не принадлежи вече на вас, не принадлежи и на мен, аз бях само един най-обикновен инструмент за установяване на истината. Инструментът на правосъдието е другаде, пастирите изпълниха дълга си, сега е ред на кучетата да отделят заразената овца от стадото и да я пречистят с огън. Жалкият епизод с този човек, виновен за толкова жестоки престъпления, приключи. Нека сега манастирът живее в мир. Но светът… — Тук той повиши глас и се обърна към пратениците. — Светът още не живее в мир, светът е раздран от ереста, която намира приют дори в залите на императорските дворци! Нека моите братя помнят следното: нечестива нишка свързва извратените членове на сектата на Долчино с уважаваните учители от капитула в Перуджа. Нека не забравяме, че в очите на Бога бълнуванията на тоя нещастник, когото току-що предадохме на правосъдието, не се различават от тия на учителите, които ядат и пият на масата на отлъчения от църквата германец в Бавария. Струята мръсотии на еретиците извира от много проповеди, вършени и от почтени люде, проповеди, които още не са наказани. Тежка работа и смирена голгота е делото на човек като мен, скромния грешник, призован от Господа да разкрива змията на ереста навсякъде, където се е свила. Но вършейки това свято дело, човек се учи, че не само този, който изповядва ереста открито, е еретик. Поддръжниците на ереста могат да бъдат разкрити благодарение на пет неопровержими улики. Първо — това са тези, които посещават скришом ония, дето са в затвора; второ — това са тези, които са били техни близки приятели и съжаляват, че са заловени (защото е трудно човек, който е дружал продължително време с еретик, да не знае за неговата дейност); трето — това са тези, които твърдят, че еретиците биват осъждани неправилно, и тогава, когато вината им е доказана; четвърто — това са тези, които гледат с лошо око и критикуват хората, които преследват еретиците и проповядват успешно против тях; това може да се заключи по очите, по носа, по изражението, което се опитват да прикрият, проявявайки омраза към тия, към които изпитват лоши чувства, и обич към тия, чието нещастие им причинява такава болка. И накрая петата улика е налице тогава, когато събират изпепелените кости на изгорелите еретици и ги превръщат във вещ, която почитат… Но аз придавам извънредно голямо значение и на една шеста улика и смятам за явни приятели на еретиците тези, в чиито книги (макар те да не са насочени открито против правата вяра) еретиците са намерили предпоставки, за да разсъждават по присъщия им извратен начин.

Докато говореше, Бернар гледаше Убертино. Цялата францисканска делегация разбра намека му. Срещата се беше провалила и никой нямаше да се осмели да поднови сутрешната дискусия, защото знаеше, че всяка дума щеше да бъде приета в светлината на последните злощастни събития. И ако Бернар бе изпратен от папата, за да попречи на уреждането на спора между двете групи, той бе успял да го постигне.

(обратно)

Ден пети ВЕЧЕРНЯ

Когато Убертино побягва, Бенций започва да съблюдава законите, а Уилям размишлява за различните видове похотливост, с които се е сблъскал същия ден

Докато участниците в заседанието се изнизваха бавно от залата, Микеле се приближи към Уилям; към тях се присъедини и Убертино. Излязохме заедно навън и отидохме да поговорим във вътрешния двор, под закрилата на мъглата, която не даваше признаци, че ще се разсее — напротив, поради падащия мрак ни се стори още по-гъста.

— Не мисля, че е необходимо да коментираме станалото — рече Уилям. — Бернар ни нанесе поражение. Не ме питайте дали оня глупав долчинианец наистина е извършил всички тия престъпления. Доколкото можах да разбера, той няма никаква вина. Важното е, че не постигнахме нищо. Микеле, Йоан иска да отидеш сам в Авиньон, на днешната среща ти не получи гаранциите, към които се стремяхме. Напротив, станалото тук ти подсказва, че там могат да изопачат всяка твоя дума. От което според мен следва, че не трябва да ходиш там.

Микеле поклати глава:

— Не, ще отида. Не искам схизма. Уилям, ти днес говори съвсем ясно, каза какво искаш. Но то не е това, което аз искам; давам си сметка, че решенията на капитула в Перуджа са били използвани от имперските теолози с цели, неотговарящи на нашите. Искам папата да признае францисканския орден с неговите разбирания за бедността. Папата трябва да разбере, че еретичните издънки от нашия орден ще се влеят отново в него само ако той обяви бедността за свой идеал. Не мисля нито за събранието на народа, нито за правата на хората. Не бива да допусна орденът да се разпадне на групички от просещи монаси. Ще отида в Авиньон и ако е нужно, ще се подчиня на Йоан. Готов съм на всякакви компромиси, но няма да правя компромис с принципа на бедността.

— Ясно ли ти е, че рискуваш живота си? — прекъсна го Убертино.

— И така да е — отвърна Микеле, — по-добре това, отколкото да излагам на опасност душата си.

Той изложи живота си на сериозна опасност, а ако Йоан наистина имаше право (нещо, в което и до ден днешен се съмнявам), погуби и душата си. Както днес е известно на всички, седмица след случката, която описвам сега, Микеле отиде при папата. Противи му се цели четири месеца, докато през април следващата година Йоан свика един концисторий, на който го нарече луд, безочлив, твърдоглав, тиранин, подпалвач на ерес, змия, която църквата държи в скута си. Може би, ако изходим от отношението му към тия неща, Йоан е бил прав, защото през споменатите четири месеца Микеле се сприятели с приятеля на моя учител, другия Уилям — Уилям Окам, и започна да споделя неговите разбирания — не много по-различни, а може би още по-крайни от схващанията, споделяни от моя учител и от Марсилий, които Уилям бе изложил онази сутрин. Животът на тези дисиденти в Авиньон бе станал много труден, та в края на май Микеле, Уилям Окам, Бонаграций, Франческо д’Асколи и Хенрих Талхайм побягнаха; хората на папата ги преследваха в Ница, Тулон, Марсилия и Егю Морт; там ги настигна кардинал Пиер д’Арабле, който напразно се опитваше да ги убеди да се върнат, но не съумя да надвие тяхното упорство, омразата им към папата, страховете им. През юни те стигнаха в Пиза, посрещнати триумфално от привържениците на императора; през следващите месеци Микеле възнамеряваше да разобличи публично Йоан. Но бе вече късно. Позициите на императора отслабваха, в Авиньон Йоан кроеше планове да постави нов ръководител на миноритите и накрая успя. Микеле щеше да постъпи по-добре, ако тогава не бе решил да отиде при папата — щеше да може да ръководи отблизо съпротивата на миноритите, нямаше да изпадне в продължение на толкова време в ръцете на своя враг и да отслаби своите позиции… А може би така бе решило провидението Божие — и днес не мога да кажа кой от всички тия хора е бил прав; след толкова години и пламът на страстите стихва, а заедно с него изчезва и онова, което сме смятали, че е светлина на истината. Кой от нас днес може да отсъди на чия страна — дали на Хектор, или на Ахил, на Агамемнон или Приам — е било правото, когато са се сражавали заради красотата на една жена, която сега е станала на прах и пепел?

Но ето че се отклоних за разни тъжни размисли. А трябва да разкажа как завърши този печален разговор. Микеле бе взел твърдо решение, никой не успя да го накара да се откаже. Но възникна и друг въпрос и Уилям го каза без недомлъвки: Убертино вече не беше в безопасност. Словата, които Бернар отправи към него, омразата, която папата изпитваше към него, обстоятелството, че докато все пак Микеле представляваше сила, с която трябваше да се преговаря, Убертино не представляваше никого освен себе си…

— Йоан иска Микеле да отиде в неговия двор, а Убертино — в ада. Доколкото познавам Бернар, до утре, под прикритието на мъглата, Убертино ще бъде убит. Ако някой се запита кой го е убил, манастирът ще понесе още едно престъпление, ще кажат, че е убит от дяволи, призовани от Ремиджо с черните му котки, или от някой оцелял долчинианец, който все още се спотайва между тези стени…

Убертино се разтревожи.

— Какво да направя? — запита той.

— Върви да поговориш с абата — отвърна Уилям. — Поискай да ти даде кон, храна, писмо до някой далечен манастир, ама отвъд Алпите. Възползвай се от мрака и от мъглата и тръгни веднага.

— Но нали стрелците са все още на стража край вратите?

— От манастира може да се излезе и през други места, абатът знае. Достатъчно е някой ратай да те чака с кон някъде в подножието; ще излезеш през някой проход в стената, ще повървиш малко през гората и готово. Но трябва да го сториш веднага, преди Бернар да се е съвзел от опиянението, обзело го, след като спечели. Аз трябва да се заловя с още нещо — имах две задачи, едната се провали, дано поне успея с другата. Искам да открия една книга и един човек. Ако ми потръгне, ти ще успееш да се измъкнеш оттук още преди да съм те потърсил отново. Затова сбогом. И разпери ръце.

Убертино го прегърна и се развълнува:

— Сбогом, Уилям, ти си луд и нахален англичанин, но имаш добро сърце. Ще се видим ли отново?

— Ще се видим — увери го Уилям. — Ако е рекъл Бог.

Но Бог не рече. Както вече споменах, Убертино умря — две години по-късно той бе тайнствено убит. Този борбен, пламенен старец бе имал тежък и бурен живот. Може и да не е бил светец, но се надявам, че Бог е възнаградил увереността му, че е бил такъв. Колкото по остарявам, толкова повече се оставям на волята Божия, все по-малко ценя ума, който се стреми към знание, и волята, която се стреми към действие; за единствено спасение признавам вярата, която умее да изчаква търпеливо, без да си задава много въпроси. А Убертино сигурно имаше дълбока вяра в кръвта и страданието на нашия разпнат Бог.

Може би още тогава трябва да съм мислел за тия неща, та този проницателен старец или забеляза, или съумя да отгатне, че един ден ще се отдам на подобни размисли. Усмихна ми се нежно и ме прегърна, но не така пламенно, както понякога вършеше това предните дни. Прегърна ме както дядото прегръща внука си; отвърнах му по същия начин. После тръгна с Микеле да търси абата.

— А сега? — обърнах се към Уилям.

— Сега ще се върнем към престъпленията, които ни занимават.

— Учителю — рекох аз, — днес станаха събития, които ще имат сериозни последици за християнския свят, не успя и вашата мисия. И все пак виждам, че вие проявявате по-голям интерес към разкриването на тази тайна, отколкото към сблъсъка между папата и императора.

— Адсон, лудите и децата винаги казват истината. Възможно е моят приятел Марсилий да е по-добър от мен като съветник на императора, но като инквизитор аз съм по-добър от него. И да ме прости Господ — по-добър съм дори от Бернар Ги. Защото Бернар не се стреми да разкрива виновните, а да праща на кладата обвиняемите. Аз пък изпитвам най-възвишена наслада, когато трябва да разплитам трудно, заплетено кълбо. Може би и затова, че в мига, в който като философ започвам да се съмнявам, че светът е устроен по определен ред, за мен е утеха да открия ако не някакъв ред, то поне поредица от незначителни връзки между нещата от този свят. Може би има още една причина — може би защото в цялата тази история на карта са поставени много по-големи и по-важни неща, отколкото борбата между Йоан и Лудвиг…

— Но това е история на кражби и отмъщения на недостойни монаси! — възкликнах аз, обзет от съмнения.

— Но е свързана с една забранена книга, Адсон, с една забранена книга — отвърна Уилям.

Монасите отиваха на вечеря. Бяхме преполовили ястията, когато до нас седна Микеле Чезена и ни съобщи, че Убертино е заминал. Уилям въздъхна с облекчение.

След вечеря ние се постарахме да избегнем абата, който разговаряше с Бернар, и зърнахме Бенций, който ни видя, усмихна ни се за поздрав и забърза към вратата. Уилям го настигна и го принуди да ни последва в един ъгъл на кухнята.

— Бенций — запита го Уилям, — къде е книгата?

— Каква книга?

— Бенций, нито ти, нито аз сме глупци. Имам предвид книгата, която търсехме днес при Северин, която аз не разпознах, но която ти си разпознал много добре и си се върнал да прибереш…

— Защо мислите, че съм я взел аз?

— Мисля, и ти мислиш същото. Къде е?

— Не мога да кажа.

— Бенций, ако не ми кажеш, ще уведомя абата.

— Не мога да кажа по нареждане на абата — отвърна смирено Бенций. — Днес, след като се видяхме, стана нещо, за което ще ви уведомя. След смъртта на Беренгарий беше нужен помощник-библиотекар. Следобед Малахий ми предложи да заема това място. Точно преди половин час абатът се съгласи, та се надявам, че от утре сутрин ще бъда посветен в тайните на библиотеката. Истина е, взех книгата тази сутрин, после я скрих в сламеника на моята килия, без да я погледна, защото знаех, че Малахий ме наблюдава. Изведнъж Малахий ми направи предложението, за което ви споменах. Тогава постъпих така, както трябва да постъпи един помощник-библиотекар — предадох му книгата.

Не можах да се сдържа и се намесих възмутен:

— Но, Бенций, та нали вчера, нали онзи ден ти… вие твърдяхте, че изгаряте от желание да знаете, че не искате библиотеката да бъде повече пазителка на тайни, че един ученик трябва да знае…

Бенций поруменя, мълчеше, но Уилям ме прекъсна:

— Адсон, от няколко часа насам Бенций мина на другата страна. Сега той е пазител на тайните, които искаше да узнае, и докато ги пази, ще разполага с колкото време иска, за да се запознае с тях.

— Ами другите? — запитах аз. — Нали Бенций говореше от името на всички учени?

— Така говореше преди — рече Уилям. После ме поведе със себе си; Бенций бе много объркан.

— Бенций — каза ми по-късно Уилям — е жертва на голяма похотливост, но не на похотливостта на Беренгарий или на ключаря. Подобно на мнозина учени той изпитва похотливост към знанието. Към знанието като такова. Тъй като нямаше достъп до част от него, той искаше да сложи ръка върху тази част. Сега го стори. Малахий си знае работата и е използвал най-доброто средство, за да си върне книгата и да затвори устата на Бенций. Ще ме попиташ има ли смисъл човек да упражнява надзор над такъв извор на знания, след като приема да не го поставя на разположение на всички останали. Именно поради това ти говорих за похотливост. Жаждата за знания на Роджър Бейкън не беше похотливост, защото той искаше да използва науката, за да направи християните по-щастливи, следователно не се стремеше към знание заради самото знание. А у Бенций тя е само ненаситно любопитство, гордост на интелекта, средство като всяко друго за един монах да пренасочи и укроти плътските си помисли или плама, който превръща други във войници на вярата или на ереста. Не съществува само плътска похотливост. Похотливост е това, което изпитва Бернар Ги — извратена похотливост за справедливост, която се отъждествява с похот за власт. Похот към богатството е това, което изпитва нашият свети и вече не римски папа. На младини ключарят е изпитвал похот към удостоверяване, преобразуване, покаяние и смърт. А у Бенций става дума за похотливост към книгите. Като всяка похотливост, подобна на похотливостта на Онан249, който пръскал семето си по земята, тя е безплодна и няма нищо общо с любовта, дори с плътската любов…

— Знам — измърморих против волята си. Уилям се престори, че не чува. Но сякаш продължавайки мисълта си, каза:

— Истинската любов си поставя за цел благото на любимия.

— Ами ако Бенций желае само добро за своите книги (нали те вече са и негови) и си мисли, че доброто за тях означава да останат недосегаеми за алчни ръце? — запитах аз.

— Доброто за една книга е тя да бъде четена. Книгата е съставена от знаци, които говорят за други знаци, а те от своя страна говорят за нещата. Няма ли око, което да я чете, една книга си остава носителка на знаци, които не дават понятия, следователно тя е няма. Може би тази библиотека е била създадена, за да спаси книгите, които съдържа, но сега живее, за да ги погребе. Затова се е превърнала в извор на грехове. Ключарят каза, че е изменил. Така постъпи и Бенций. И той измени. Ах, какъв лош ден, мили ми Адсон! Ден, изпълнен с кръв и разруха. Затова за днес ми стига. Хайде да отидем на повечерие, а после да лягаме.

На излизане от кухнята срещнахме Аймаро. Попита ни вярно ли е това, дето се говорело, че Малахий предложил Бенций за свой помощник. Не ни оставаше друго, освен да потвърдим.

— Тоя Малахий днес натвори какви ли не работи — рече Аймаро с обичайната си усмивка, която изразяваше и презрение, и прошка. — Ако има правда, дяволът ще дойде да го прибере още тази нощ.

(обратно)

Ден пети ПОВЕЧЕРИЕ

Когато слушат проповед за пришествието на Антихриста, а Адсон открива мощта на собствените имена

Вечернята бе отслужена надве-натри още по време на разпита на ключаря, като любопитните послушници се бяха отскубнали от опеката на своя наставник и следяха през прозорците и процепите на вратите това, което ставаше в заседателната зала. Сега се налагаше цялото братство да се моли за душата на покойния Северин. Мислехме, че абатът ще говори пред всички, питахме се какво ли ще каже. А стана така, че след обичайната проповед на свети Григорий, след отпева и предписаните три псалма абатът се качи на амвона, но за да оповести, че тази вечер той няма да говори. Твърде много беди бяха сполетели манастира, каза той, за да може един и същ човек, наставник на всички, да говори с тона на човек, който прави забележки и предупреждава. Налагаше се всички без изключение да подложат съвестта си на обстойно изследване. Ала тъй като все пак някой трябваше да говори, той предлагаше предупреждението да бъде отправено от човек, който, бидейки най-възрастен от всички и вече към края на своя живот, да е и най-малко замесен в земните страсти, конто бяха докарали толкова беди. Като на най-възрастен думата се полагаше на Алинардо от Гротаферата, но всички знаеха колко крехко е здравето на почитаемия събрат. Веднага след Алинардо по реда, установен от неумолимия ход на времето, идеше Хорхе. Затова абатът сега му даваше думата.

Откъм троновете, където обикновено седяха Аймаро и другите италианци, долетяха приглушени гласове. Предположих, че абатът възложи на Хорхе да държи проповед, без да се допита до Алинардо. Моят учител ми напомни, че решението на абата да не говори е проява на предпазливост, защото, каквото и да кажеше, щеше да бъде подложено на преценка от Бернар и другите авиньонци. А старият Хорхе щеше да се ограничи с някое от своите мистични предсказания и авиньонците нямаше да му обърнат кой знае какво внимание.

— Но не и аз — добави Уилям, — защото не мисля, че Хорхе е приел — може би и сам е пожелал — да говори без ясно определена цел.

Хорхе се изкачи на амвона: някой го придържаше. Лицето му бе осветено от пламъка на триножника, който единствен хвърляше отблясъци в кораба. Светлината на пламъка подчертаваше мрака, който тегнеше над очите му — те приличаха на две черни дупки.

— Преподобни братя! — започна той. — И всички вие, скъпи наши гости, ако благоволите да изслушате мен, клетия старец… Четирите смърти, сполетели нашия манастир, да не говорим за греховете — и отколешни, и сегашни — на най-големите клетници измежду живите, не могат, както знаете, да бъдат приписани на законите на природата, която с неумолимия си ритъм направлява земните ни дни от люлката до гроба. Може би всички вие си мислите, че ако и да ви е покъртила от скръб, тази зловеща случка не обвързва вашата душа, защото всички вие с изключение на един човек сте невинни, и когато този човек бъде наказан, ще ви остане страданието, защото ще ви липсват покойниците, но не ще трябва да защитавате себе си от никакво обвинение пред съда Господен. Така си мислите. Безумци! — викна той с всяващ ужас глас. — Безумци, дръзки люде, ето какви сте! Който е убил, ще отнесе пред Бога бремето на своите грехове, но само защото е приел да се превърне в изпълнител на Божията повеля. Така както е било нужно някой да предаде Иисуса, за да се осъществи тайнството на изкуплението, и въпреки това Господ е отсъдил да бъде проклет и заклеймен този, който го е предал, така тези дни някой е съгрешил, сеейки смърт и беда, но аз ви казвам, че тази беда е била ако не желана, то поне позволена от Бога, за да ни накаже за нашата горделивост!

Млъкна и незрящият му поглед се плъзна над мрачното множество, сякаш можеше да долавя с очите си чувствата, обзели тия хора, докато всъщност слухът му се наслаждаваше на тяхното мълчание и покруса.

— В това братство — продължи той — от дълго време е свила гнездо усойницата на гордостта. Но каква гордост е това? Гордостта от властта в един усамотен от света манастир? Не, разбира се. Или гордостта от богатството? Братя мои, дълго преди в известния нам свят да се разнесе ехото от неспирните спорове за бедността и притежанието, още от времето на нашия основоположник ние и когато сме имали всичко, всъщност не сме притежавали нищо, тъй като единственото наше богатство е съблюдаването на правилата, молитвата и труда. Но нашата работа, работата на нашия орден и в частност работата в този манастир, се изразява — нещо повече: това е нейната същност — в учението и съхраняването на знанието. Казвам съхраняването, а не изследването, защото на знанието като Божие дело е присъщо да бъде пълно и ясно определено още от самото начало чрез съвършенството на словото, което се изразява чрез себе си. Казвам съхраняването, а не изследването, защото на знанието, дело на човека, е присъщо това, че е било определено и допълнено през вековете от проповедите на пророците до тълкуванията на основоположниците на християнското учение. В знанието няма напредък, няма развитие във времето, а най-много едно непрекъснато, възвишено повторение. Историята на човечеството от сътворението крачи неумолимо чрез изкуплението към завръщането на тържествуващия Христос, който ще се появи увенчан с венец, за да съди живите и мъртвите, но божественото и човешкото знание не следва този ход; застинало като непоклатима скала, то ни позволява, когато се вслушваме смирено и внимателно в неговия глас, да следваме, да предсказваме този ход, но този ход не го накърнява. Аз съм този, който е, е рекъл богът на евреите. Аз съм пътят, истината и животът, е рекъл нашият Господ. Ето, знанието не е нищо освен смаяно тълкуване на тия две истини. Всичко, казано допълнително, е било изречено от пророците, от евангелистите, случените, основоположници на християнското учение, за да станат по-ясни тези две сентенции. Към това трябва да прибавим и някое тълкувание, дошло от езичниците, които не са ги познавали, и техните слова са били възприети от християнската традиция. Но към него няма какво повече да се прибавя. Трябва да мислим, да тълкуваме, да запазваме. Такава е, такава би трябвало да бъде задачата на нашия манастир с неговата прекрасна библиотека, и нищо повече. Казват, че някакъв източен халиф подпалил библиотеката на един прочут, славен и горделив град и докато хилядите томове изгаряли, той казал, че те можело и трябвало да изчезнат — защото или повтаряли вече казаното от Корана и следователно били излишни, или противоречали на тази свещена за неверниците книга, следователно били вредни. Но учените, положили основите на християнското учение, а заедно с тях и ние, не са разсъждавали така. Всичко, което може да допринесе за тълкуването и поясняването на Светото писание, трябва да бъде запазено, защото допринася за прославата на словото Господне; а всичко онова, което влиза в противоречие с него, не бива да бъде унищожено, защото само ако бъде запазено, то на свой ред може да бъде опровергано от този, който може да стори това и комуто това е възложено, по начин и тогава, когато нареди Господ. Такава е отговорността на нашия орден вовеки веков, такова е бремето, легнало над нашия манастир днес — да се гордеем с истините, които провъзгласяваме, да бъдем смирени и предпазливи, съхранявайки словата, противници на истината, без да позволяваме да бъдем заразени от тях. Тогава, братя мои, в какво може да се прояви греховната горделивост, която може да подведе един учен монах? В това да схване работата си не като съхраняване, а като търсене на вест, която още не е направена достояние на човеците, като че ли последната вест изобщо не е била изречена от последния ангел, който говори в последната книга на Светото писание: „И аз свидетелствам всекиму, който слуша пророчествените думи на тая книга: ако някой прибави нещо към тях, нему Бог ще наложи поразите, за които е писано в тая книга; и ако някой отнеме нещо от думите на книгата на това пророчество, Бог ще отнеме дела му от книгата на живота и от Светия град и от написаното в тая книга.“ И така… клети братя, не мислите ли, че тези слова имат предвид не друго, а последните събития, станали между тези стени, и че случилото се между тези стени е отражение не на друго, а на века, в който живеем, устремил се със слово и дела — в градовете и замъците, в гордите университети и катедралите — към изследвания, за да бъдат открити нови пояснения към словото на истината, изопачавайки същността на тази и без това притежаваща всички нужни пояснения истина, нуждаеща се само от смела защита, а не от богохулно допълване? Ето каква е гордостта, която се е таила и продължава да се таи сред тези стени; и аз казвам на този, който се стремеше и продължава да се стреми да счупи печатите на книгите, които не му се полагат, че Бог пожела да накаже именно тази гордост и ще продължава да я наказва, ако тя не изчезне и не се смири, защото ние сме крехки люде и поради това за Господа не е трудно — винаги и всякога — да намери с какво да си отмъсти.

— Чуваш ли, Адсон? — прошепна Уилям. — Старецът знае много повече от онова, което казва. Може да е замесен, а може и да не е замесен в тази работа, но той знае и предупреждава, че ако любопитните монаси продължават да се промъкват в библиотеката, в манастира няма да има мир.

След като помълча доста, Хорхе продължи:

— Но кой в края на краищата е олицетворение на тази гордост, на кого горделивите са негово подобие и негови вестители, съучастници и знаменосци? Кой всъщност действаше и може би действа и сред тези стени, за да ни предупреди, че часът наближава — с което ни и утешава, — защото, ако часът наближава, мъките ще бъдат непоносими, но не и безкрайни по време, тъй като големият кръговрат на тази Вселена е към своя край? Ах, вие сте се досетили, но се боите да споменете името му, защото то е и вашето име, и вие се боите от него, но ако се боите от него, аз не ще се побоя и ще изрека това име колкото се може по-високо, та стомасите ви да се свият от страх, зъбите ви да загракат, докато ви прережат езиците, а кръвта ви да се вледени така, че очите ви да бъдат забулени от тъмна завеса… Това е нечестивият звяр, това е Антихристът!

И отново направи продължителна пауза. Присъстващите приличаха на мъртъвци. В цялата църква трепкаше единствено пламъкът на триножника, но и сенките, които той хвърляше, и те изглеждаха застинали. Чуваше се единствено слабото, задъхано дишане на Хорхе, който бършеше потта по челото си. После продължи:

— Или може би ще ми кажете: не, той още не е дошъл, къде са белезите за неговата поява? Невежа е този, който ще изрече тези слова! Та нали бедствията, предвестници на тази поява, стават пред очите ни, ден след ден, както в целия свят, така и в нашия малък манастир?… Казано е, че когато наближи времето, на запад ще се надигне един крал чужденец, властелин измамник, безбожник, човекоубиец, безчестен, жаден за злато, ловък хитрец, злосторник, враг на вярващите и преследващ вярващите. И когато той дойде, среброто не ще бъде ценено, ще се цени само златото! Знам, знам, вие, дето ме слушате, сега бързате да си направите сметката и да разберете дали този, за когото говоря, прилича на папата, на императора или на френския крал, или на когото си щете, за да можете да кажете: той е мой враг и аз съм на страната, която ще ми донесе изгода! Но аз не съм чак толкова наивен да ви посоча определен човек; когато се появява, Антихристът се появява у всички и за всички и всеки е част от него. Той ще бъде сред бандите разбойници, които ще плячкосват градове и цели краища, ще бъде във внезапните небесни поличби, където ще се появяват изведнъж дъги, рога и огньове, а в същото време ще заехтят мучащи гласове и морето ще започне да ври. Казано е, че хората и зверовете ще почнат да раждат змейове, но това означава, че сърцата ще се изпълнят с омраза и ще пораждат раздори; не се оглеждайте да търсите зверовете от миниатюрите по пергаментовите листове, които ви доставят такова удоволствие! Казано е, че младите невести ще родят деца, които ще притежават способността да говорят като възрастни, те ще бъдат вестители на това, че времената са назрели, и ще поискат да бъдат избити. Но не търсете из селата в долината, знаещите много деца вече бяха убити сред тези стени! И подобно на тия от пророчествата те бяха и четириногите деца, и призраците, и зародишите, които би трябвало да пророкуват още в утробите на майките, изричайки вълшебни заклинания. Знайте, всичко е писано! Писано е, че многобройни ще бъдат вълненията сред хората, сред народите, в църквите; че ще се надигнат престъпни пастири, извратени, презиращи, ненаситни, жадни за удоволствия, жадни за печалба, наслаждаващи се на празнословия, самохвалци, надменни, лакоми, нагли, потънали в сладострастие, стремящи се към суетна слава, врагове на Евангелието, готови да се откажат от тясната врата, да презрат истинското слово и ще ненавиждат всяка проява на милосърдие, не ще се разкайват за греховете си и поради това сред народите ще зацарят недоверие, омраза, престъпност, жестокост, завист, безразличие, кражба, пиянство, невъздържаност, похотливост, плътска любов, прелюбодеяние и всички други пороци. Ще изчезнат скръбта, смирението, миролюбието, бедността, състраданието, дарът на плача… Хайде, нима не виждате себе си всички вие, дето сте тук, монаси от манастира и властници, дошли отвън?

В последвалата пауза нещо изшумоля. Кардинал Бертрандо се размърда на стола си. В края на краищата, рекох си аз, Хорхе се проявяваше като голям проповедник, бичуваше своите събратя, но не проявяваше милост и към гостите. Какво ли не бих дал в тоя миг, за да разбера какво мислят Бернар или тлъстите авиньонци.

— И точно в този миг — точно в този миг — проехтя гласът на Хорхе — богохулникът Антихрист ще се появи отново на земята, тъй като иска да подражава на нашия Господ-Бог. Тогава (сиреч в наше време) ще бъдат пометени всички кралства, ще зацарят глад и бедност, ще има липса на жито, ще настъпят страшни люти зими. И чадата от това време (а то е нашето време) не ще имат кой да управлява имотите им и да пази в хамбарите храната и ще има да се мъчат по пазарите, където се купува и продава. Блажени ще бъдат тогава тези, които няма да са вече между живите или които живеят и ще съумеят да оцелеят! Тогава ще се появи синът на гибелта, врагът, който се перчи и самопрославя, и ще проявява какви ли не добродетели, за да измами цялата земя и да се наложи над праведните. Сирия ще се продъни вдън земя и ще оплаква своите чада. Киликия ще надигне глава, докато не се появи този, който е призван да я съди. Дъщерята на Вавилония ще се надигне от престола на своя блясък, за да пие от чашата на горчивината. Кападокия, Ликия и Ликаония ще превият гръб, защото цели тълпи ще бъдат пометени от покварата на тяхната престъпност. Навсякъде ще се появят станове на варвари и бойни колесници, за да сложат ръка на земите. В Армения, в Понт и във Витиния младенците ще загинат от меч, момичетата ще попаднат в плен, синове и дъщери ще вършат кръвосмешение, Писидия250, която се превъзнася от собствената си слава, ще бъде повалена, мечът ще разполови Финикия, Юдея ще навлече траурни одежди и ще се приготви за деня на своята гибел поради собственото си безчестие. Тогава навсякъде ще зацарят покруса и отчаяние, Антихристът ще завладее Запада и ще разруши всички пътища, ще държи в ръце меч и искрящ огън, и ще изгаря с ярост и пламък: богохулството ще бъде неговата сила, лъжата — негова ръка, дясната ръка ще носи разруха, лявата — мрак. Ето какви ще бъдат отличителните му белези: главата му ще бъде от пламтящ огън, дясното му око ще бъде налято с кръв, лявото му око ще бъде зелено като на котка и ще има две зеници, а клепачите му ще бъдат бели, долната му устна — дебела, бедрото му ще бъде мършаво, но стъпалата — големи, палецът — сплескан и удължен!

— Сякаш описва себе си — прошепна Уилям и се изхили. Това беше доста неприлично, но аз му благодарих, защото косата ми бе почнала да настръхва. Едва успях да се сдържа да не се разсмея с глас, като издух бузи и духнах през стиснатите си устни. В тишината, последвала последните слова на стареца, този шум се чу твърде отчетливо, но за щастие всички си рекоха, че някой я се е изкашлял, я е захлипал, я е почнал да изтръпва от ужас — всеки си имаше съвсем други грижи.

— Това е времето — продължи Хорхе, — когато ще зацари пълно безредие, децата ще вдигнат ръка срещу родителите си, съпругата Ще започне кроежи срещу съпруга си, съпругът ще дава под съд съпругата, господарите ще се отнасят нечовешки със слугите, а слугите ще престанат да се подчиняват на господарите, никой няма да уважава повече възрастните, юношите ще поискат властта, всички ще гледат на труда като на безполезна мъка, навсякъде ще звучат песни, прославящи слободията, порока, разюздаността на нравите. Ще последва огромна вълна от изнасилвания, прелюбодеяния, клетвопрестъпничества, грехове против природата, какви ли не злини, предсказания и магьосничества, в небето ще се появят летящи тела, сред добрите християни ще плъпнат лъжепророци, лъжеапостоли, покварени люде, измамници, магьосници, насилници, скъперници, клетвопрестъпници и фалшификатори, пастирите ще се превърнат на вълци, свещениците ще лъжат, монасите ще пожелават светските неща, бедните не ще се притичват на помощ на началниците, властниците ще бъдат безмилостни, праведните ще станат свидетели на неправди. Всички градове ще бъдат разтърсени от земетресения, навсякъде ще тръгнат болести, бурни ветрове ще надигнат земята, полята ще бъдат заразени, морето ще изпуска черна слуз, на луната ще станат нови, непознати досега явления, звездите ще се отклонят от обичайния си ход, други — неизвестни — ще започнат да браздят небето, лете ще вали сняг, а през зимата ще има страшни горещини. И ще настане времето на края и краят на времето… През първия ден в третия час на небесния свод ще проехти силен мощен глас, от север ще се зададе пурпурен облак, следван от гръм и мълнии, и над земята ще се излее дъжд от кръв. През втория ден земята ще бъде повдигната от мястото си и през небесните врати ще премине димът от голям огън. През третия ден земните бездни ще се разтърсят от четирите краища на Вселената. Небесният свод ще се разтвори, въздухът ще се изпълни със стълбове дим и ще вони на сяра до десетия час. Рано сутринта на четвъртия ден бездната ще се разтопи, ще се разнесат тътени и зданията ще рухнат. На петия ден в шестия час ще изчезнат светилата и слънцето, над света ще падне мрак до вечерта, като звездите и луната ще престанат да греят. На шестия ден в четвъртия час небесният свод ще се разцепи от изток на запад и ангелите ще могат да гледат земята през небесния процеп, а всички, които са на земята, ще могат да видят ангелите, които гледат от небето. Тогава всички хора ще се скрият в планините, за да избягат от погледа на праведните ангели. На седмия ден ще се появи Христос в сиянието на своя отец. И тогава ще бъдат съдени добрите и те ще се възнесат във вечното блаженство на плътта и душата. Но не за това ще размишлявате тази вечер, горделиви братя! Грешниците не ще видят зората на осмия ден, когато от изток ще се надигне сладък и нежен глас досред небето и ще се появи онзи ангел, който има власт над всички останали свети ангели, и всички ангели ще потеглят заедно с него, седнали на колесница от облаци, изпълнени с радост, и ще препускат бързо по въздуха, за да освободят избраните, които са повярвали, и всички заедно ще се радват, загдето този свят е бил разрушен! Но не на това трябва да се радваме ние тази вечер! А ще размишляваме върху словата, които Господ бог ще изрече, за да прогони тези, които не са заслужили избавление: махнете се далеч от мен, проклетници, във вечния огън, приготвен за вас от дявола и неговите слуги. Далеч от мен, слезте във външния мрак и в неугасимия огън! Аз ви дадох облик, а вие последвахте друг! Станахте слуги на друг господар, вървете да живеете с него в мрака, с него — змията, която не знае покой и скърца непрестанно със зъби! Дадох ви ухо да се вслушвате в Светото писание, а вие се вслушахте в словата на езичниците! Дадох ви уста, за да славословите Бога, а вие я използвахте за лъжите на поетите и загадките на певците! Дадох ви очи, за да гледате светлината на моите поучения, а вие ги използвахте, за да се взирате в мрака! Аз съм човешки съдия, но съм справедлив. Ще дам всекиму, каквото е заслужил. Бих искал да съм милосърден към вас, но не виждам масло във вашите светилници. Бих могъл да се смиля над вас, но светилниците ви са опушени. Махайте се… Така ще говори Господ бог. И ония… и може би ние ще слезем към вечните мъки. В името на Отца и Сина и Светаго Духа.

— Амин! — отвърнаха в един глас всички.

Монасите се запътиха към килиите си в колона по един, без да промълвят нито дума. Без да пожелаят да си поговорят, изчезнаха и миноритите, и хората на папата — всички гледаха да се уединят, да си почиват. Сърцето ми се сви.

— Да спим, Адсон — рече ми Уилям, докато се изкачвахме по стълбата на дома за поклонници. — Вечерта не е подходяща за обикаляне. На Бернар Ги може да му хрумне да изпревари края на света, като започне с нашите тела Утре трябва да отидем на утреня, защото веднага след това Микеле и останалите минорити ще потеглят.

— Дали и Бернар ще потегли заедно със своите пленници? — запитах го шепнешком.

— Той сигурно няма какво повече да прави тук. Ще гледа да изпревари Микеле в Авиньон, но така, че пристигането му да съвпадне с процеса срещу ключаря минорит, еретик и убиец. Кладата, на която ще бъде изгорен ключарят, трябва да освети като знамение първата среща на Микеле с папата.

— А какво ще стане със Салваторе… и с момичето?

— Салваторе ще придружи ключаря, защото трябва да бъде сввдетел на процеса срещу него. Възможно е в замяна на тази услуга Бернар да му подари живота. Може да го остави да избяга, после ще нареди да го убият. Или пък наистина ще го пусне, защото човек като Салваторе не представлява интерес за човек като Бернар. Кой знае, може да стане разбойник в горите на Лангдок…

— А момичето?

— Нали ти казах, тя вече е изгорено месо. Но ще изгори по-рано, по пътя, за назидание на някое малко селище на катари по крайбрежието. Чух, че Бернар трябвало да се срещне с колегата си Жак Фурние (запомни това име, засега праща на кладите албигойци, но се стреми по-нагоре); поставят ли на кладата една красива магьосница, това ще повдигне авторитета и славата и на двамата…

— Но не може ли да се направи нещо, за да бъдат спасени? — викнах аз. — Не може ли абатът да се намеси?

— За кого? В полза на ключаря, признал, че е престъпник? Или заради един клетник като Салваторе? Или имаш предвид момичето?

— А защо не? — осмелих се аз. — В края на краищата тя единствена от тримата е наистина невинна, вие знаете, че не е магьосница…

— А ти наистина ли мислиш, че абатът след всичко, дето се случи, ще пожелае да заложи останките от своя авторитет заради една магьосница?

— Но той пое отговорността да помогне на Убертино да избяга!

— Убертино е негов монах, при това не е обвинен в нищо. Защо си седнал да ми говориш глупости. Убертино е важна личност, Бернар би могъл да го убие само от засада.

— Значи ключарят беше прав; простите хорица плащат винаги за всички, включително и за тези, които говорят в тяхна полза, включително и за хора като Убертино и Микеле, които с проповедите си за покаяние са ги тласнали към бунт! — Бях се отчаял, дори не си давах сметка, че момичето не беше никакъв просещ монах, примамен от мистиката на Убертино. Но беше селянка и плащаше за нещо, с което нямаше нищо общо.

— Така е — отвърна тъжно Уилям. — И ако наистина се стремиш към искрица справедливост, ще ти кажа, че един ден големите кучета — папата и императорът, — за да се помирят, ще прегазят труповете на по-малките кучета, които са се сбили, служейки на единия или на другия. А с Микеле или с Убертино ще постъпят така, както сега се отнасят с твоето момиче.

Днес знам, че Уилям пророчестваше или по-точно разсъждаваше, изхождайки от принципите на естествената философия. Но тогава неговите пророчества, неговите силогизми не можаха да ме успокоят. Единственото, в което бях уверен, бе, че момичето ще бъде изгорено. Чувствах, че и аз имам вина, защото ми се струваше, че на кладата тя ще трябва да изкупи и греха, който бях извършил с нея.

Разхлипах се най-непристойно и се втурнах в килията си; тук цяла нощ хапах сламеника и вих от безсилие, защото не ми беше позволено дори да плача, зовейки името на любимата — така както правеха в рицарските романи, които бях чел с моите другари в Мелк.

Не знаех името на единствената земна любов в живота ми и не го узнах никога.

(обратно) (обратно)

ДЕН ШЕСТИ

Ден шести УТРЕНЯ

Когато князете сядат, а Малахий се строполява на земята

Слязохме за утреня. Нощта си отиваше, за да отстъпи място на новия ден, но мъглата още не се бе вдигнала. Докато прекосявах вътрешния двор, усещах как влагата ме пронизва до кости, чувствах се като пребит от неспокойния сън. Въпреки че в църквата бе студено, коленичих с въздишка на облекчение под нейните сводове; намирах се под покрив, съгря ме топлината на другите тела, ревностната молитва.

Малко след като започнаха псалмите, Уилям ми показа едно празно място в редицата тронове срещу нас — между Хорхе и Пачифико от Тиволи. Това беше мястото на Малахий — той винаги сядаше до слепеца. Не само ние бяхме забелязали неговото отсъствие. Зърнах как абатът хвърляше нататък тревожни погледи; той знаеше много добре, че подобни отсъствия са предвестници на лоши вести. Освен това забелязах, че старият Хорхе бе необичайно развълнуван. Три четвърти от лицето му, от което обикновено не можеше да се разбере нищо поради изгасналите му, лишени от блясък белезникави очи, тънеше в мрака, но ръцете му бяха нервни, неспокойни. На няколко пъти той опипа трона до себе си, сякаш искаше да провери дали е зает. Вършеше го на равни промеждутъци, сякаш се надяваше, че отсъстващият ще се появи всеки миг, но и сякаш се боеше, че той няма да дойде.

— Къде може да е библиотекарят? — прошепнах на Уилям.

— Сега вече единствен Малахий притежава книгата — отвърна Уилям. — Ако той няма никаква вина за престъпленията, това значи, че може и да не знае за опасностите, свързани с тази книга…

Нямаше какво повече да говорим, Не ни оставаше друго, освен да изчакаме. Чакахме — ние, абатът, вперил очи в празния трон, Хорхе, който не преставаше да разпитва мрака с ръце.

Когато службата свърши, абатът припомни на монасите и на послушниците, че трябва да се подготвят за голямата коледна литургия; затова, както бе прието, до изобразителни цялото братство трябваше да репетира някои от химните, предвидени от церемонията. Тези предани Богу люде бяха настроени в съзвучие като един човек, като един глас, пееха заедно от дълги години и подхванеха ли песен, тя ги обединяваше, като да бяха една душа.

Абатът прикани да запеят химна „Sederunt“.

Sederunt principes et adversus me loquebantur, iniqui. Persecuti sunt me. Adjuva me, Domine, Deus meus salvum me fac propter magnam misericordiam tuam.251

Запитах се дали абатът не бе решил този химн да бъде изпят тази нощ нарочно, когато на службата присъстваха пратениците на властелините, за да припомни, че от векове нашият орден е винаги готов да се съпротивлява срещу преследванията на властелините благодарение на привилегированите си връзки с Господа, Бог на войнствата. Началото на песента бе внушителна проява на мощ.

С първата сричка „se“ бе подхванато бавно и тържествено хорово изпълнение от десетки гласове, чието басово звучене отекна под сводовете и затрептя над главите ни и въпреки това ни се струваше, че иде някъде отдън земя. То не секна, защото, докато други гласове започнаха да изплитат върху тази дълбока, непрекъсната мелодия поредица от вокализи и мелизми, тя — подобно на тътен — продължаваше да властва и звучеше през цялото време, необходимо на четеца с отмерен и бавен глас да повтори дванайсет пъти молитвата „Аве Мария“. И сякаш отърсили се от всякаква боязън благодарение на увереността, която тази упорита сричка, алегория на дълговечността, вдъхваше на молещите се, останалите гласове (и най-вече гласовете на послушниците), опирайки се на тази гранитна, непоклатима основа, въздигаха шпилове, колони, върхове от нежни, разтапящи се невми. И докато сърцето ми замираше от сладост, щом проехтеше някой climacus или porrectus, на някой forculus или salicus252, струваше ми се, че тези гласове идеха да ми напомнят, че душата (на молещите се и моята), като не можеше да издържи на изблика от чувства, с тяхна помощ се разтваряше, за да изрази чрез поривите на нежна звучност и радостта, и мъката, и възхвалата, и любовта. А през това време упоритото преливане на хтоничните гласове не секваше, сякаш застрашителното присъствие на враговете, на властелините, които преследваха поданиците на Бога, все още не бе отстранено. И така, докато този властен екот на една-единствена нота най-сетне като че ли бе надмогнат или поне увлечен и въвлечен от хвалебственото ликуване на тези, които му противостояха, и всичко се сля в един съвършен, величествен акорд, в една стихваща невма.

След като бе изречена с почти непреодолима мъка думата sederunt, с безкрайно, ангелско спокойствие се разнесе principes. Престанах да се питам кои бяха властелините, говорещи против мен (против нас); сянката на този седящ, надвиснал над нас призрак беше изчезнала, беше се стопила.

И тогава си рекох, че в същия миг се стопяваха и други призраци, защото, поглеждайки отново към трона на Малахий, след като вниманието ми бе погълнато от песента, зърнах фигурата на библиотекаря сред останалите молещи се; седеше така, сякаш изобщо не бе отсъствал. Погледнах Уилям и долових в погледа му отсянка на облекчение; същото долових отдалеч и в очите на абата. А що се отнася до Хорхе, той отново протегна ръце и щом се докосна до съседа си, побърза да ги отдръпне. Но не бих могъл да кажа какви чувства го вълнуваха.

В този миг хорът поде с радост adjuva me, като ясно произнасяното „а“ се носеше ликуващо из църквата, докато звукът „и“ вече не звучеше мрачно, като същия звук в sederunt, а беше изпълнен със свещена енергия. Спазвайки правилата на песнопеенето, монасите и послушниците пееха с изправено тяло, с широко отворено гърло, с вдигната нагоре глава, държаха книгата почти на височината на раменете, та да могат да четат, без да навеждат глава, което би им попречило да пеят с пълен глас. Но бе все още нощ и въпреки екота на ликуващите тръби булото на съня надвисваше над мнозина от певците, които, унесени в изпълнението на една продължителна нота, доверявайки се на ритъма на химна, понякога почваха да климат, унасяйки се в дрямка. Тогава бдящите монаси оглеждаха лицата им с помощта на светилниците едно по едно, за да ги върнат към бдение — и телесно, и душевно.

Именно един от бдящите монаси пръв забеляза, че Малахий се полюшна по особен начин — започна да се олюлява, сякаш изведнъж бе погълнат от кимерийския мрак253 на съня, който по всяка вероятност тази нощ не бе имал възможност да изкара. Монахът се доближи до него със светилника, като освети лицето му и с това привлече и моето внимание. Библиотекарят не реагира. Монахът го побутна и Малахий падна от мястото си. Монахът едва успя да го задържи, преди да тупне на пода.

Песента започна да стихва, гласовете заглъхнаха, настана кратка суматоха. Уилям скочи веднага и се втурна към мястото, където Пачифико от Тиволи и бдящият монах слагаха на пода издъхващия Малахий.

Стигнахме почти едновременно с абата и видяхме осветеното от светилника лице на клетия монах. Вече описах как изглеждаше Малахий, но тази нощ, в тая светлина, лицето му беше олицетворение на самата смърт. Носът му бе изтънял, очите — хлътнали, слепоочията — вдлъбнати, ушите бяха побелели и се бяха свили, с щръкнали навън краища, кожата по лицето му бе изпъната и съсухрена, бузите му бяха пожълтели и потъмнели. Очите му бяха още отворени, устните — изпръхнали, дишаше тежко. Отвори уста, аз се наведох над Уилям, който пък се бе навел над него, и видях как сред зъбите му шаваше вече почернелият му език. Уилям го подхвана през раменете, повдигна го, после избърса с ръка студената пот, избила по челото. Малахий усети, че някой го докосва, че някой е край него, втренчи очи пред себе си — сигурно без да вижда, без да разпознава човека, изправен пред него. Вдигна трепереща ръка, сграбчи Уилям за гърдите, придърпа го така, че лицата им почти се допряха, после прошепна дрезгаво:

— Той ме предупреди… наистина… има силата на хиляда скорпиона…

— Кой ти каза? — запита го Уилям. — Кой?

Малахий отново се опита да каже нещо. После се разтрепери, изметна глава назад. Лицето му застина, изгуби всякакви признаци на живот. Беше мъртъв.

Уилям се надигна. Видя край себе си абата, но не му каза нищо. А зад абата зърна Бернар Ги.

— Господин Бернар — запита Уилям, — кой е убил този човек, след като вие успяхте така умело да заловите и затворите убийците?

— Не питайте мен — отвърна Бернар. — Никога не съм казвал, че съм успял да предам на правосъдието всички престъпници, които шарят из този манастир. Ако можех, щях да го сторя с най-голямо удоволствие, — И погледна Уилям. — А сега оставям другите на строгостта… или на прекаленото милосърдие на господин абата.

— При тези думи абатът си замълча, но пребледня. Бернар си отиде.

В този миг чухме хълцане, подобно на писукане на пиле. Беше Хорхе, беше коленичил, придържан от монах, който сигурно му беше обяснил какво става.

— Няма да има край… — изрече той с пресеклив глас. — Господи, прости ни!

Уилям отново се наведе над трупа. Хвана ръцете за китките и обърна дланите към светлината. Възглавничките на първите три пръста на дясната ръка бяха почернели.

(обратно)

Ден шести ИЗОБРАЗИТЕЛНИ

Когато бива избран нов ключар, но не и нов библиотекар

Дали бе дошло време за изобразителни? Или бе още рано, или пък бе отминало? Оттук нататък изгубих всякаква представа за времето. Бяха изминали цели часове, а може би и по-малко; през това време трупът на Малахий бе поставен в църквата на една катафалка, а братята застанаха ветрилообразно около него. Абатът даваше нарежданията си за предстоящото погребение. Чух как викна при себе си Бенций и Никола от Моримондо. Каза им, че за по-малко от едно денонощие манастирът е останал без ключар и без библиотекар.

— Ти — рече той на Никола — ще поемеш работата на Ремиджо. Познаваш задълженията на мнозина от манастира. Намери някой да те замести в ковачницата, заеми се веднага с най-важното за днес — в кухнята, в трапезарията. Освобождавам те от службите в църквата. Върви. — След това се обърна към Бенций: — Снощи ти бе назначен за помощник на Малахий. Погрижи се скрипторият да бъде отворен и внимавай никой да не влиза сам в библиотеката.

Бенций се осмели да възрази, че все още не бил посветен в тайните на библиотеката. Абатът го изгледа строго:

— Никой не е казвал, че ще бъдеш посветен в тези тайни. Ти ще бдиш работата да не спира, да бъде вършена като молитва за загиналите братя… и за тези, които ще умрат. Всеки ще работи върху книгите, които вече е получил, който желае, може да прави справки в каталога. Нищо повече. Освобождавам те от вечерня, тъй като по това време ще трябва да затваряш.

— А как ще изляза? — запита Бенций.

— Прав си, аз ще заключа вратата веднага след вечеря. Върви.

Излезе с тях и не пожела да се спре при Уилям, който искаше да поговори с него. В хора бе останала малка групичка — Алинардо, Пачифико от Тиволи, Аймаро от Алесандрия и Пиетро от Сант Албано. Аймаро се хилеше:

— Да благодарим на Бога — рече той. — След като германецът умря, имаше опасност да ни сложат за библиотекар още по-голям варварин от него.

— Кой мислите, че ще бъде назначен на негово място? — попита Уилям.

Пиетро от Сант Албано се усмихна загадъчно.

— След всичко, което се случи напоследък, въпросът вече не се свежда до библиотекаря, а до абата…

— Мълчи — прекъсна го Пачифико. А Алинардо, както винаги унесен, рече:

— Пак ще сторят несправедливост… както по мое време. Трябва да го спрем.

— Кого? — запита Уилям. Пачифико го хвана под ръка и го поведе към вратата, далеч от стария монах.

— Виж какво, знаеш, че ние обичаме много Алинардо; за нас той е олицетворение на древната традиция и на най-добрите дни на манастира… Но понякога приказва, без да съзнава какво говори. Всички се безпокоим кой ще бъде назначен за библиотекар. Трябва да бъде достоен, зрял и мъдър… Това е.

— Трябва ли да знае гръцки? — запита Уилям.

— И арабски, така налага традицията, така изисква и длъжността му. Но мнозина от нас отговарят на тези изисквания. Например аз — казвам го най-смирено, и Пиетро, Аймаро…

— Бенций знае гръцки.

— Бенций е много млад. Не знам защо вчера Малахий го предпочете за свой помощник, но…

— Аделмо знаеше ли гръцки?

— Мисля, че не. Не, не знаеше, сигурен съм.

— Но Венанций знаеше. Също и Беренгарий. Добре, благодаря ти.

Излязохме и тръгнахме към кухнята да похапнем.

— Защо се интересувахте кой знае гръцки? — попитах го аз.

— Защото всички, които умират с почернели пръсти, знаят гръцки. Следователно би трябвало да очакваме, че следващият труп ще бъде измежду тези, които знаят гръцки. Включително и аз. Ти няма от какво да се боиш.

— Какво мислите за последните думи на Малахий?

— Нали чу какво каза. Скорпионите. Петата тръба оповестява между другото появата на скакалците, които ще пакостят на хората с жила като у скорпионите, това го знаеш. Малахий ни уведоми, че някой го е предупредил.

— Шестата тръба — рекох аз — оповестява коне с глави като на лъвове, от устата им ще излизат огън, дим и жупел, с ездачи, облечени в брони огнени, хиацинтови и жупелни.

— Прекалено много неща. Но следващото престъпление може да стане и край оборите. Ще трябва да ги наблюдаваме. И да се готвим за седмата тръба. Значи още двама. Кои са най-вероятните кандидати? Ако целта е тайната на „finis Africae“, застрашени са тези, които я знаят. Доколкото ми е известно, знае я единствено абатът. Ако не става дума за други кроежи. Нали чу, преди малко съзаклятничеха да свалят абата, но Алинардо говореше в множествено число.

— Ще трябва да предупредим абата — рекох аз.

— За какво? Че ще го убият ли? Нямам убедителни доказателства, Подчинявам действията си на мисълта, че убиецът разсъждава като мен. Но ако следва друг план? Ами ако изобщо няма убиец?

— Какво искате да кажете?

— Не знам точно какво. Но както вече ти казах, трябва да мислим за всички възможни логични и нелогични връзки.

(обратно)

Ден шести ПЪРВИ ЧАС

Когато Никола разказва много неща по време на посещението в криптата със съкровището

Поел новата си длъжност на ключар, Никола от Моримондо даваше нарежданията си на готвачите, а те от своя страна го осведомяваха за реда в кухнята. Уилям искаше да поговори с него, но той ни помоли да почакаме. Добави, че след това трябвало да слезе в криптата — в съкровищницата, за да провери как върви работата по почистването на мощехранителниците, — за която все още отговарял; там можел да ни отдели повече време за разговор.

След малко ни покани да го последваме, влезе в църквата, мина зад главния олтар (в кораба монасите слагаха една катафалка, за да будуват над тялото на Малахий), после слязохме по една стълбичка и се озовахме в помещение с ниски сводове, опиращи се на дебели колони от недялан камък. Намирахме се в криптата, където се съхраняваха съкровищата на манастира — място, пазено ревниво от абата, където се допускаха само високопоставени гости, и то при изключителни обстоятелства.

Наоколо беше пълно с мощехранителници с най-различна големина; в тях на светлината на факлите (запалени от двамина верни помощници на Никола) заблестяваха различни предмети с приказна красота. Позлатени одежди, осеяни със скъпоценни камъни корони, кутии от различни метали, украсени с разни фигури, почернени или инкрустирани със слонова кост. Изпаднал в унес, Никола ни показа евангелиарий с подвързия, покрита със симетрично подредени емайлови плочки, разделени от златни филиграни и прикрепени със скъпоценни камъни като с гвоздеи. Посочи ни една изящна ниша с две колони от лазулит и злато; те обрамчваха едно сваляне на Христа от кръста, изобразено с изящен сребърен барелеф, а над него на фон от пъстър оникс се издигаше златен кръст, осеян с тринайсет диаманта; малкият фронтон беше изваян от ахат и рубини. След това видях диптих от злато и слонова кост, разделен на пет части, представляващи пет епизода от живота на Христа, а в средата се открояваше мистичен агнец, изработен от позлатени сребърни килийки, запълнени със стъклена паста — единственият многобагрен образ на този студен бял фон.

Никола явно се гордееше с нещата, които ни показваше — гордост сияеше по лицето му, гордост личеше и в жестовете му. Уилям похвали това, което бе видял, после попита Никола що за човек е бил Малахий.

— Чуден въпрос — отвърна Никола. — Та ти го познаваше по-добре от мен.

— Да, но не достатъчно. Никога не можах да разбера какво мисли… и… — като се поколеба да изказва мнение за един починал наскоро човек, добави — …дали изобщо мислеше.

Никола наплюнчи пръст, прекара го по една не съвсем добре почистена кристална повърхност, поусмихна се и отвърна, без да погледне Уилям:

— Виждаш ли, че няма защо да ме питаш… Така е; според мнозина Малахий само си даваше вид, че мисли, а всъщност беше доста простоват човек. Алинардо го смяташе за глупак.

— Алинардо още е сърдит на някого, и то отдавна, когато са му отказали да го удостоят с длъжността библиотекар.

— И аз съм чувал за това, но то е стара работа, най-малко отпреди петдесетина години. Когато дойдох тук, библиотекар беше Роберто от Бобио и старите говореха, че били постъпили несправедливо с Алинардо. Тогава не пожелах да разпитвам за подробности, защото ми се струваше, че ще бъде проява на неуважение към по-възрастните, пък и не исках да се поддавам на слухове. Роберто имаше помощник, той умря; замести го Малахий, който по това време бе много млад. Мнозина твърдяха, че нямал никакви заслуги; разправял, че знае гръцки и арабски, но това не било вярно; бил само добър подражател — умеел да преписва с красив почерк ръкописите на тези езици, но без да разбира какво преписва. Твърдяха, че един библиотекар трябва да бъде много образован. Алинардо, който по това време беше все още в разцвета на силите си, изрече много горчиви слова по повод това назначение. Подхвърли, че Малахий бил назначен на тази длъжност, за да угодят на неговия враг, но не можах да разбера кого има предвид. Това е всичко. Непрекъснато се говореше, че Малахий пази библиотеката като куче, но без да знае точно какво пази. Когато Малахий избра за свой помощник Беренгарий, започнаха да говорят и против него. Разправяха, че и той не падал по-долу от своя учител, че бил само интригант и нищо повече. Говореше се… но и ти сигурно знаеш за тия приказки… че между Малахий и него имало някакви особени отношения… Стари работи, а ти знаеш, че се приказваше и за Беренгарий и Аделмо, а младите писари твърдяха, че Малахий се измъчвал мълчаливо от жестока ревност… Говореше се и за връзката между Малахий и Хорхе, но не в този смисъл… никой никога не е поставял под съмнение добродетелността на Хорхе! Но по традиция Малахий, като библиотекар, трябваше да се изповядва пред абата, докато всички останали се изповядват пред Хорхе (или пред Алинардо, но старецът вече е почти изкуфял)… Та разправяха, че въпреки всичко Малахий твърде често разговарял насаме с Хорхе, сякаш абатът е имал власт над душата му, но в замяна на това Хорхе е управлявал тялото му, неговите постъпки, неговата работа. Пък и нали знаеш, сигурно сам си видял — когато някой искаше сведения за някаква забравена стара книга, той не се обръщаше към Малахий, а към Хорхе. Малахий съхраняваше каталога и се качваше в библиотеката, но Хорхе знае какво съдържа всяко заглавие…

— Защо Хорхе знае толкова много за библиотеката?

— След Алинардо той е най-възрастният, тук е още от младини. Хорхе трябва да е прехвърлил осемдесетте, говори се, че е ослепял най-малко преди четиридесет години, а може и по-рано…

— Как така е успял да научи толкова много неща, преди да ослепее?

— Ах, за него се разправят легенди. Казват, че още като дете бил осенен от Божието благоволение, че още като дете започнал да чете в Кастилия книгите на арабите и на гръцките мъдреци. Но и след като ослепя, и сега прекарва дълго време в библиотеката, нарежда да му носят книги и някой послушник му чете на глас в продължение на часове. Той запомня всичко, не е изкуфял като Алинардо. Но защо ме питаш за всичко това?

— Сега, след смъртта на Малахий и Беренгарий, кой е посветен в тайните на библиотеката?

— Абатът, и абатът ще трябва да ги предаде на Бенций… ако пожелае…

— Защо ако пожелае?

— Защото Бенций е млад, той беше назначен за помощник, докато Малахий беше още жив, едно е да си помощник-библиотекар, друго е да си библиотекар. По традиция след това библиотекарят става абат…

— Така значи… Затова постът библиотекар е толкова желан. Значи и Абон е бил библиотекар, така ли?

— Не, Абон не е бил библиотекар. Той е бил назначен за абат, преди да дойда тук, тоест преди тридесет години. Преди това абат е бил Паоло от Римини, един много особен човек, за когото разказват разни чудновати истории — четял много, знаел наизуст всички книги в библиотеката, но страдал от някаква особена болест — не можел да пише; затова го наричали Abbas agraficus254… Когато станал абат, бил много млад, разправяха, че бил подкрепян от Алжирдас Клюнийски, така наречения Doctor Quadratus. Но това са стари клюки на монасите. С една дума, Паоло станал абат, Роберто от Бобио заел мястото му на библиотекар, но страдал от някаква болест, всички знаели, че той нямало да може да ръководи манастира, и когато Паоло от Римини изчезнал…

— Умрял ли е?

— Не, изчезнал, не знам как; един ден тръгнал на път и не се завърнал, може и да е бил убит от разбойници, докато е бил на път… Та след като Паоло изчезнал, Роберто не можел да стане абат и започнали някакви големи машинации. Разправят, че Абон бил извънбрачен син на властелина на този район, бил израснал в манастира Фосанова, разправяха, че като юноша помагал на свети Тома, когато той умрял там, и че се заел със свалянето на великия покойник по стълбите на една кула, където трупът изобщо не можел да мине… такива били заслугите му, подмятаха злобарите… Така или иначе, той бил избран за абат, ако и да не е бил библиотекар, а някой — май Роберто — го посветил в тайните на библиотеката.

— А защо е бил избран Роберто?

— Не знам. Винаги съм се старал да не се задълбочавам много в тия работи; нашите манастири са свети обители, но стане ли дума за длъжността абат, понякога се вършат страшни машинации. Аз си гледах моите стъкла и моите мощехранителници, не исках да се забърквам в тия истории. Нали разбираш защо не мога да ти кажа дали абатът ще посвети Бенций в тайните на библиотеката; това ще бъде равносилно да го посочи за свой наследник — а става дума за един неразумен младеж, един граматик, почти варварин, от далечния Север; какво може да знае той за тази страна, за манастира, за отношенията му с местните властелини…

— Но и Малахий, и Беренгарий не бяха италианци и въпреки това са били назначавани в библиотеката.

— Това е тъмна работа. Монасите разправят, че от половин век насам манастирът е престанал да следва своите традиции… Затова още преди петдесет години, а може би и още по-рано, Алинардо се е стремял да стане библиотекар. Библиотекарите са били винаги италианци, тази земя ражда умни хора. Виж какво… — Тук Никола се поколеба, сякаш не искаше да изрече това, което се канеше да каже, — виж какво, може би Малахий и Беренгарий умряха, за да не станат абати.

Изведнъж трепна, размаха ръка пред лицето си, сякаш да пропъди тези непристойни мисли, и се прекръсти.

— Какви ги говоря! Виждаш ли, от доста време насам в тази страна — и в манастирите, и в папския двор, и в църквите — стават срамни неща… Борби за домогване до властта, обвинения в ерес, за да се отнемат нечии облаги… Страшно е, започвам да губя доверие в човешкия род, навсякъде ми се привиждат заговори и дворцови съзаклятия. Дотам ли трябваше да стигне и този манастир — под въздействието на някаква черна магия в това хранилище на свети мощи да се появи цяло змийско гнездо. Погледни само какво минало има този манастир!

Сочеше ни пръснатите наоколо съкровища и без да обръща внимание на кръстовете и на другите вещи, ни поведе да видим мощехранителниците, с които се славеше манастирът.

— Вижте — възкликна той, — това е острието на копието, проболо гърдите на Спасителя! — В златна кутия със стъклен похлупак на пурпурна възглавничка бе поставено триъгълно парче желязо, доста разядено от ръжда, но излъскано след упорита обработка със зехтин и восък. Но това беше дребна работа. Защото в друга сребърна кутия, обсипана с аметисти, с прозрачна задна стена, видях късче дърво от светия кръст, донесено в манастира лично от майката на император Константин, царица Елена, след като отишла да се поклони на Светите места — където била разкопала хълма Голгота и Божия гроб и издигнала на това място катедрала.

После Никола ни показа и други неща, но не бих могъл да ви разкажа за всички — толкова бяха многобройни и особени. В една кутия, обсипана с аквамарини, бе положен гвоздей от кръста. В стъкленица, поставена върху подложка от дребни засъхнали рози, имаше късче от трънения венец, а в друга кутия — и тя върху постеля от сухи цветя — видях пожълтяло късче от покривката на масата от Тайната вечеря. Показа ни и кесията на свети Матей, изплетена от сребро, а в един цилиндър, привързан с разядена от годините лилава лента и запечатан със златен печат, бе поставена кост от ръката на света Ана. И — истинско вълшебство сред тия вълшебства — видях къс от Витлеемската ясла, поставен на червена възглавница, обшита с перли и покрита със стъклен похлупак; видях и късче от пурпурната туника на свети Йоан Евангелист, две от веригите, в които са били оковани глезените на апостол Петър в Рим, черепа на свети Адалберт, меча на свети Стефан, кост от крака на света Маргарита, пръст на свети Виталий, ребро от света София, брадичката на свети Еобан, горната част от лопатката на свети Йоан Златоуст, годежния пръстен на свети Йосиф, зъб от Кръстителя, тоягата на Мойсей, късче крехка и раздрана дантела от сватбената дреха на Богородица.

Видях и други неща, които не бяха мощи, но все пак бяха свидетелства за чудеса и за незнайни същества от далечни краища, донесени в манастира от монаси, пътували до най-отдалечените краища на света — един препариран базилиск и една препарирана хидра, рог от ликорна, яйце, в което някакъв отшелник намерил друго яйце, късче от манната, с която се хранели евреите в пустинята, зъб от кит, кокосов орех, раменна кост от допотопно животно, бивник от слон, ребро от делфин. И още други мощи, които не успях да разпозная от кого са и чиито мощехранителници може би бяха по-ценни от тях (някои от тези мощи, съдейки по фактурата на кутиите от почернено сребро) трябва да бяха прастари — една безкрайна поредица от късчета кости, парчета плат, дърво, метал, стъкло. И стъкленици с черен прах: научих, че една от тях съдържала пепел от изгорения град Содом, а друга — хоросан от стените на Йерихон. Все неща, за които — дори за най-невзрачните измежду тях — някой император би дал цял феод, че и повече, и които носеха не само огромен авторитет на манастира, който ни бе дал подслон, но и бяха извор на истинско материално богатство.

Продължавах да обикалям като замаян, докато Никола бе престанал да ни описва различните предмети, пък и беше излишно — над всеки имаше подробно описание; можех да се разхождам свободно, почти накъдето ми хрумне, сред това обилие от неоценими богатства, като понякога им се възхищавах на ярка светлина, а понякога ги зървах в полумрака, когато помощниците на Никола се местеха от едно място на друго в криптата с факли в ръце. Бях просто очарован от тия пожълтели — мистични и в същото време отблъскващи — сухожилия, прозрачни и тайнствени, от тия късчета дрехи от незапомнени времена, избелели, разнищени, понякога навити в стъкленицата като избелял ръкопис, от тези раздърпани тъкани, които се сливаха с плата, постлан под тях, свети останки от духовен (и рационален) живот, а сега положени в стъклени или метални съдове, подражаващи с малките си размери на смелото възвисяване на каменните катедрали с техните кули и шпилове, сякаш и те се бяха превърнали в някакво минерално вещество. Нима така погребаните тела на светиите очакват възкръсването на плътта? Нима от тези отломки щяха да се възродят онези организми, които в блясъка на Божието видение, придобивайки отново всяко от своите естествени сетива, щяха да долавят, както пише Пиперно255, и най-малките разлики в миризмите?

Но ето, че Уилям ме отклони от моите размишления, докосна ме по рамото и рече:

— Аз тръгвам. Ще се кача в скриптория, трябва да проверя нещо…

— Но не ще можем да получим книги — рекох аз, — нали на Бенций му наредиха…

— Трябва само да прегледам книгите, които четох онзи ден, книгите, дето все още са на масата на Венанций. Ако искаш, остани тук. Тази крипта е чудесно обобщение на дискусията за бедността, на която ти бе свидетел тези дни. Сега вече знаеш защо тези твои събратя почват да си вадят един другиму очите, когато се стремят да бъдат избрани за абати.

— Нима вярвате на това, което подхвърли Никола? Нима престъпленията са свързани с борбата за получаване на този сан?

— Вече ти казах, че засега не искам да правя предположения на глас. Никола ни каза доста неща. Някои ми се сториха интересни. Сега искам да проверя още една следа. Може би предишната, но искам да я огледам от другата страна. А ти не се зазяпвай много в тия мощехранителници. Виждал съм много други отломки от кръста в други църкви. Ако всички те бяха истински, нашият Господ бог е страдал не върху две кръстосани греди, а върху цяла гора.

— Учителю! — възкликнах възмутен.

— Така е, Адсон. Има още по-богати съкровища. Преди години в Кьолнската катедрала видях черепа на Йоан Кръстител от времето, когато е бил дванайсетгодишен.

— Наистина ли? — възкликнах с възхита. Но после ме обзе съмнение. — Но той е бил убит много по-късно!

— Другият череп сигурно се съхранява другаде — отвърна сериозно Уилям.

Никога не успявах да разбера кога се шегуваше. В моя край, когато някой се шегува, казва нещо и после се изсмива шумно, така че всички да могат да вземат участие в шегата. А Уилям се смееше само когато говореше сериозни неща, но се държеше най-сериозно, когато вероятно се шегуваше.

(обратно)

Ден шести ТРЕТИ ЧАС

Когато на Адсон, докато слуша „Dies irae“, му се присънва сън, ши ако щете — му се привижда видение

Уилям се сбогува с Никола и се качи в скриптория. Аз пък се бях наситил на съкровищата, затова реших да отида в църквата и да се помоля за душата на Малахий. Никога не бях изпитвал добри чувства към този човек, от когато се боях; пък и няма да крия, дълго време го смятах за виновник за всички престъпления. А сега разбрах, че може да е бил просто несретник, потискан от незадоволени страсти, глинено гърне сред железни съдове, навъсен, защото е бил объркан, мълчалив и уклончив, защото е съзнавал, че няма какво да каже. Изпитвах по отношение на него известно угризение и си рекох, че бих могъл да притъпя чувството си за виновност, ако се помоля за сполетяната му от жестоката орис душа.

Църквата бе осветена от мъждукащи синкави отблясъци, сред които се очертаваше трупът на клетника, и бе сякаш населена от равномерния шепот на монасите, които опяваха мъртвеца.

В Мелкската обител неведнъж съм бил свидетел на смъртта на някой събрат. Събитие, което не бих могъл да нарека радостно, но което въпреки всичко ми изглеждаше ведро, подвластно на спокойствието и на някакво безметежно чувство за справедливост. Всички се редуваха в килията на умиращия, утешаваха го с добри слова и всеки дълбоко в сърцето си мислеше колко блажен е смъртният, защото му предстои да увенчае добродетелния си живот и след малко ще се присъедини към хора на херувимите в безкрайното им ликуване. Част от тази ведрост, полъхът на тази света завист се предаваше и на умиращия, който издъхваше спокоен. А колко различни бяха смъртните случаи, станали през последните дни! Най-сетне можах да видя отблизо как умира жертва на сатанинските скорпиони от „finis Africae“; сигурно така бяха умрели и Венанций, и Беренгарий, търсейки утеха във водата, с лице, сгърчено като това на Малахий.

Седнах в дъното на църквата и се сгуших, за да се боря със студа. Усетих, че ме полазва топлинка, и размърдах устни, за да се присъединя към хора на молещите се събратя. Следвах ги почти без да съзнавам какво изговарят моите устни, главата ми клюмаше, очите ми се затваряха, Мина доста време, мисля, че заспивах и се събуждах поне три-четири пъти. После хорът запя „Dies irae…“256, пеенето ми подейства като наркотик. Заспах дълбоко. А може би не заспах, а по-скоро изпаднах в някакъв тревожен унес, както се бях свил също като рожба, намираща се все още в утробата на майката. Над душата ми легна мъгла, имах чувството, че се намирам в място не от този свят, и ми се яви видение или сън — как да го нарека, не знам257.

Слизах по тясна стълба в някакво ниско подземие, сякаш влизах в криптата със съкровищата, но ето че, продължавайки да слизам, се оказах в една по-просторна крипта, която пък се оказа кухнята на Зданието. Да, това бяха наистина кухните, но тук имаше не само пещи и тенджери, но и духала и чукове, сякаш си бяха дали среща и ковачите на Никола. От печките и котлите излизаха червени отблясъци, от врящите тенджери се вдигаше пара, а по повърхността на съдържащите се в тях течности излизаха големи бълбукащи мехури, шито се пръскаха с глух, непрестанен пукот. Готвачите размахваха шишове, докато послушниците, събрали се до един, подскачаха, за да докопат пилетата и другия крилат дивеч, набучен на нажежените прътове. Край тях ковачите удряха с чуковете си така, че тътенът оглушаваше всички, а от наковалните се надигаха облаци от искри, сливайки се с искрите, бълвани от двете пещи.

Не можех да разбера дали съм попаднал в ада, или в рая, така както би могъл да си го представи Салваторе, плувнал в какви ли не сосове, изпълнен с тръпнещи наденици. Но не ми остана време да се запитам къде съм попаднал, защото влезе цял рояк джуджета с големи, тенджерообразни глави, те ме повлякоха със себе си и ме избутаха до прага на трапезарията, като ме принудиха да вляза.

Помещението бе празнично украсено, По стените висяха големи гоблени и знамена, но изписаните по тях образи не бяха от тия, дето обикновено будят състрадание у вярващите или пък прославят подвизите на кралете. Приличаха по-скоро на маргиналните на Аделмо — възпроизвеждаха тия изписани от него образи, които всяваха най-малко ужас и изглеждаха най-смешни; зайци, танцуващи край дървото на лакомствата, реки, пъкащи от риби, които скачаха доброволно в тигана, държан от маймуни, готвачи, облечени като епископи, чудовища с дебели кореми, танцуващи около димящи гърнета.

Насред масата седеше абатът в празнични одежди, с бродирано пурпурно расо, сграбчил вилицата си като да беше скиптър. До него Хорхе пиеше вино от голям бокал, а ключарят, облечен като Бернар Ги, четеше благоговейно от някаква скорпионообразна книга житията на светците и откъси от евангелията, но това бяха разкази за Иисус, който се шегуваше с апостола, припомняйки му, че е камък и че той щял да основе своята църква върху този посрамен камък, дето се търкаляше из равнината, или на свети Йероним, който тълкуваше Библията и твърдеше, че Бог искал да разголи задника на Ерусалим. А след всяко изречение на ключаря Хорхе се засмиваше, удряше с юмрук по масата и викаше: „Ти ще бъдеш следващият абат, кълна се в корема Божи!“ Точно така викаше. Прости ме, Господи.

По едно време абатът махна весело с ръка и се зададоха девите. Една блестяща редица от разкошно облечени жени, сред които отначало ми се стори, че виждам майка си, но после си дадох сметка, че съм се заблудил, защото — да — това беше девойката, страшна като стегната за бой войска. С тази разлика, че на главата си носеше корона с два реда бели бисери, а от двете страни на лицето й се спускаха още два наниза бисери, които се сливаха с други два наниза бисери, които пък висяха на гърдите й, а на всеки бисер бе окачен диамант, голям колкото слива. От ушите й се спускаше по наниз небесносини мъниста, които се увиваха като гердан около шията й — бяла и права като ливанска кула. Мантията й беше виолетова, а в ръката си държеше златна чаша, осеяна с диаманти, в която разбрах — не ми стана ясно откъде, — че се намира смъртоносното мазило, откраднато някога от Северин. След тази прекрасна като зората жена вървяха други жени; първата носеше бяла бродирана мантия върху тъмната си рокля, украсена с двойна златна шевица, извезана с полски цветя; втората бе с мантия от жълта дамаска, носеше бледорозова рокля, осеяна със зелени листа, с две големи карета, извезани като тъмнокафяв лабиринт; третата носеше червена мантия и изумрудена рокля с втъкани малки червени животни, а в ръцете си държеше бял бродиран епитрахил; не видях как бяха облечени останалите, защото се вглеждах да разбера кои са тия, дето придружаваха девойката, която сега ми заприлича на Дева Мария; стори ми се, че всяка една от тях или държеше в ръка, или пък от устата й излизаше някакъв надпис, та узнах, че ставаше дума за Рут, Сара, Сузана и други жени от Светото писание.

В този момент абатът викна „Носете, копелета!“ и в трапезарията влезе друга стройна редица от свети люде, които разпознах много добре; пристъпваха тържествено, разкошно облечени, в средата на редицата вървеше един, възкачил се на престола — беше Господ бог наш и в същото време и Адам, наметнат с пурпурна мантия, прикрепена на раменете му с голяма червено-бяла диадема от рубини и перли, на главата си носеше корона като тази на девойката, а в ръката си държеше по-голяма чаша, пълна с кръв от свинете. Ограждаха го други пресвети люде, за които ще спомена по-долу, познати ми до един, и цял отряд стрелци на френския крал, облечени кой в зелено, кой в червено, с изумрудени щитове, върху които се открояваше монограмът на Иисус. Водачът на групата отиде да поднесе почитанията си на абата, като му подаде чашата и изрече: „Знам, че тези земи в границите, в които са очертани, в продължение на трийсет години са били притежание на свети Бенедикт.“ А абатът отвърна: „Натисни първия и седмия от четирите.“ И всички запяха „In finibus Africae, амин“. После всички седнаха.

И така, след като двете групи се разпръснаха, по знак на абата Соломон започна да подрежда масите, Яков и Андрей донесоха бала сено, Адам се разположи в средата, Ева се излегна на едно листо, Каин влезе, влачейки рало, Авел дойде с ведро да издои Брунело, Ной влезе тържествено, гребейки, с ковчега, Авраам приседна под едно дърво, Исаак легна на златния олтар на църквата, Мойсей се сви на един камък, Даниил се появи на една катафалка, хванат под ръка от Малахий, Товия се излегна на един одър, Йосиф се просна върху един модий, Вениамин се изтегна върху един чувал, а Давид — но тук видението започна да става твърде неясно — седна на една могилка, Йоан — на земята, Фараон — на пясъка (разбира се, рекох си аз, но защо?), Лазар — на една маса, Иисус — на ръба на кладенеца, Закхей — на клоните на едно дърво, Матей — на едно столче, Раав — върху кълчищата, Рут — на сламата, Текла — на перваза на прозореца (а откъм външната страна се появи бледото лице на Аделмо, който я предупреждаваше, че можеше и да падне долу, в пропастта), Сузана — в градината, Юда — сред гробовете, Петър — на катедрата, Яков — на една мрежа, Илия — на едно седло, Рахил — на някакъв вързоп. А апостол Павел остави меча си и слушаше мърморещия Исав, докато Йов мучеше над торището, а на помощ му се притичваха Ревека, носеща дреха, Юдит със завивка, Агар с погребално покривало, а няколко послушници довлякоха голяма димяща делва, от която изскочи Венанций от Салвемек — беше целият червен и започна да раздава свински кървавици.

В трапезарията ставаше все по-многолюдно и всички ядяха лакомо. Йона слагаше на масата тикви, Исайя — варива, Йезекиил — къпини, Закхей — цветове от смоква, Адам — лимони, Даниил — лупина, Фараон — чушки, Каин — магарешки бодли, Ева — смокини, Рахил — ябълки, Анания — сливи, големи колкото диаманти, Лия — глави лук, Аарон — маслини, Йосиф — едно яйце, Ной — грозде, Симеон — костилки от праскови, докато Иисус пееше „Dies irae“ и смеейки се, ръсеше всички ястия с оцет, като го изстискваше от малка гъба, която бе измъкнал от копието на един от стрелците на френския крал.

„Чада мои, паство мое — обади се в този миг абатът, който бе вече доста пийнал, — не можете да вечеряте така, облечени като дрипльовци, елате, елате.“ И натискаше първия и седмия от четирите, които излизаха, уродливи като призраци, от гледалото, огледалото се разчупи и от него във всички стаи на лабиринта по пода започнаха да се търкалят разноцветни, инкрустирани с камъни дрехи, до една мръсни и дрипави. Закхей грабна някаква бяла дреха, Авраам — една сивкава, Лот — една с цвят на сяра, Йона — небесносиня, Текла — червеникава, Даниил — жълтеникава, Йоан — една, приличаща на кристал, Адам — една като торба, Юда — една от сребърници, Раав — една яркочервена, Ева — дреха с цвета на дървото на доброто и злото; един вземаше някоя оцветена, друг — с цвят на магарешки трън, трети — морскосиня, други — кой тъмнозелена, кой тъмна или ръждивочервена, черна, огненочервена или с цвят на сяра, а Иисус се перчеше с някаква гълъбова дреха, смееше се и обвиняваше Юда, че никога не бил умеел да се отпусне и да се шегува от сърце.

Но ето, че Хорхе си свали очилата и запали някакъв пламтящ трънак, където дървата бяха донесени от Сара, а те бяха събрани от Йефтай, разтоварени от Исаак, нарязани от Йосиф, и докато Яков копаеше кладенеца, а Даниил седна край езерото, слугите донесоха вода, Ной — вино, Агар — мех, Авраам докара теле, което Раав привърза за един кол, Иисус подаде въже и Илия му върза краката; после Авесалом го окачи за косата, Петър подаде меча, Каин го уби, Ирод изля кръвта му, Сим хвърли вътрешностите му и изпражненията, Яков наля зехтин, Молесадон го поръси със сол, Антиох го сложи на огъня, Ревека го сготви, Ева го опита първа и си изпати, но Адам викаше да не се тревожат и току потупваше по рамото Северин, който ги съветваше да добавят разни ухаещи треви. След това Иисус разчупи хляба, разпредели рибите, Яков се развика, загдето Исав му бил изял лещата, Исаак ядеше лакомо цяло козле, печено на фурна, Йона — един варен кит, а Иисус остана да пости в продължение на четирийсет дни и нощи.

Всички влизаха и излизаха, носейки какъв ли не вкусен дивеч, от който Вениамин си запазваше най-много, а Мария — най-вкусните късчета, докато Марта се оплакваше, че все на нея се падало да мие всички съдове. После разделиха телето, което в това време бе станало огромно, и на Йоан се падна главата, на Авесалом — мозъкът, на Аарон — езикът, на Самсон — челюстта, на Петър — ухото, на Олоферн — главата, на Лия — задникът, на Саул — вратът, на Йона — стомахът, на Товия — жлъчката, на Ева — реброто, на Мария — гърдите, на Елисавета — вулвата, на Мойсей — опашката, на Лот — краката, а на Йезекиил — костите. В това време Иисус изяде едно магаре, свети Франциск — цял вълк, Авел — една овца, Ева — цяла мурена, Кръстителя — един скакалец, Фараон — цял полип (разбира се, рекох си аз, но защо ли?), Давид ядеше кантарида и се нахвърли върху черната, но прекрасна девойка, докато Самсон захапа един лъв за задника, а Текла бягаше, крещейки, преследвана от някакъв черен космат паяк.

Явно всички си бяха пийнали порядъчно, едни се хлъзгаха по виното, друга падаха в казаните и краката им оставаха да стърчат кръстосани като колове, всички пръсти на Иисус бяха черни и той подаваше страници от книги и казваше: вземете и яжте, това са енигмите на Симфозий, между които е и гатанката за рибата, която е чадо Божие и ваш спасител. И всички пиеха, Иисус пиеше вино от сушено грозде, Йона — марсико, Фараон — соренто (но защо?), Мойсей — галитанско, Исаак — критско, Аарон — адрианско, Закхей — арбустинско, Текла — арсинско, Йоан — от Албанските хълмове, Авел — вино от Кампания, Мария — сигнинско, Рахил — флорентинско.

Адам гъргореше, легнал на земята, и виното му излизаше от реброто, Ной проклинаше в съня си Хам, Олоферн хъркаше, без да подозира нищо, Йона спеше дълбоко, Петър щеше да бди, докато пропеят първи петли, а Иисус изведнъж се събуди, като чу Бернар Ги и Бертрандо от Поджето, които кроеха планове да изгорят девойката, и им викна — отче, ако може, нека аз изпия тази чаша! Едни си наливаха несръчно, други пиеха здравата, едни умираха с усмивка на уста, други се смееха, умирайки, едни носеха шишета, други пиеха от чуждите чаши. Сузана викаше, че никога нямало да продаде прекрасното си бяло тяло на ключаря и на Салваторе за някакво си говеждо сърце, Пилат обикаляше трапезарията с многострадален вид и искаше да му дадат вода да си измие ръцете, брат Долчино с шапка с перо му даде вода, после се захили и разтвори дрехата си, като му показа почервенелия си от кръв член, а в това време Каин го вземаше на подбив, като прегърна красавицата Маргерита от Тренто; Долчино се разплака и склони глава върху рамото на Бернар Ги, като го наричаше папа, наместник Божи, Убертино започна да го утешава с дървото на живота, Микеле от Чезена — с кесия злато, а Мариите започнаха да го мажат с разни благоухания, докато Адам го убеждаваше да си хапне от една току-що откъсната ябълка.

Тогава сводовете на Зданието се разтвориха и от небето се спусна Роджър Бейкън с една летяща машина, unico homine regente258, После Давид засвири на цитра, Иродиада затанцува със седемте си воала и при падането на всеки воал затръбяваше с една от седемте тръби и показваше по един от седемте печата, докато остана облечена само в слънце. Всички твърдяха, че никога не са виждали по-весел манастир, а Беренгарий повдигаше дрехите на всички мъже и жени и ги целуваше по задника. Започна някакъв танц, Иисус беше облечен като учител, Йоан — като пазач, Петър като рециарий, Нимрот — като ловец, Юда — като доносник, Адам — като градинар, Ева — като тъкачка, Каин — като крадец, Авел — като овчар, Яков — като вестител, Захария — като свещеник, Антиох — като готвач, Ревека — като водар, Молесадон — като глупак, Марта — като слугиня, Ирод — като луд, Товия — като лекар, Йосиф — като дърводелец, Ной — като пияница, Исаак — като селянин, Йов — като тъжен човек, Даниил — като съдия, Тамара — като проститутка, Мария — като господарка; тя нареди на слугите да донесат още вино, защото оня глупак, синът й, не искал да превърне водата във вино.

Но ето, че в този момент абатът се разбесня, защото — викаше той — бил организирал това прекрасно пиршество, а на него никой не му подарявал нищо; тогава всички се втурнаха в надпревара да му поднасят дарове и скъпоценности: бик, овца, лъв, камила, елен, теле, кобила, слънчева колесница, брадичката на свети Еобан, опашката на света Моримонда, матката на света Арундалина, тилната част от черепа на света Бургозина, когато е била на дванайсет години, изваяна като чаша, и едно копие от „Pentagonum Solomonis“, Но абатът се развика, че така те се опитвали да отклонят вниманието му, а всъщност искали да плячкосат съкровищата в криптата, където сега се намирахме всички, че била изчезнала някаква много ценна книга, в която ставало дума за скорпионите и за седемте тръби, и повика стрелците на френския крал да претърсят всички подозрителни лица. За срам и позор на всички у Агар намериха някакъв разноцветен плат, у Рахил — сребърен печат, в пазвата на Текла — сребърно огледало, под мишницата на Вениамин — сифон за пиене, под дрехите на Юдит — копринена завивка, в ръката на Лонгин — копие, а една чужда съпруга — в обятията на Авимелех. Но най-лошото се случи, когато намериха черен петел в девойката — черна и прекрасна като котка със същия цвят, и я нарекоха вещица и лъжеапостол, и всички се нахвърлиха върху нея, за да я накажат. Кръстителя й отряза главата, Авел я закла, Адам я прогони, Навуходоносор написа с огнена ръка разни зодиакални знаци по гърдите й, Илия я отвлече с огнена колесница, Ной я потопи във водата, Лот я превърна в статуя от сол, Сузана я обвини в сладострастие, Йосиф й измени с друга, Анания я натика в една пещ, Самсон я окова във вериги, Павел я наби с бич, Петър я разпъна на кръст с главата надолу, Стефан я би с камъни, Лаврентий я изгори на скара, Вартоломей я одра, Юда я предаде, ключарят я изгори, а Петър отричаше всичко. После всички се нахвърлиха върху трупа, като го омърсяваха с изпражнения, пърдяха по лицето, пикаеха на главата, повръщаха на гърдите й, заскубаха косите й и я биеха по задника с горящи факли. Тялото на девойката, толкова прекрасно и нежно доскоро, сега се обезплътяваше и се разчупваше на късчета, които се пръскаха из стъклените и златни мощехранителници в криптата. Или по-точно не трупът на девойката постепенно изпълваше криптата, а отделни късчета от криптата едно подир друго се събираха и оформяха тялото на девойката — то бе вече като от минерални вещества — и после отново се разчупваха и пръскаха, светещ прашец от късчета, обединени от лудешко безумие. Сякаш някакво огромно тяло в течение на хилядолетия се беше разпадало на съставните си части и тези късчета се канеха да изпълнят цялата крипта, излъчваща по-силно сияние, но не по-различна от костницата на починалите монаси, и сякаш веществената форма на самото човешко тяло, шедьовър на сътворението, се беше разпаднала на случайни, безброй отделни форми, превръщайки се в образ на собствената си противоположност, не вече идеална, а земна форма, от прах и вонящи късчета, годни да обозначават единствено смърт и разруха…

Престанах да виждам участниците в пиршеството и даровете, които бяха донесли, сякаш всички поканени на тази среща сега се бяха озовали в криптата, сякаш всеки се беше мумифицирал като свой собствен отпадък, всеки се беше превърнал в своя собствена синекдоха, Рахил — в кост, Даниил — в зъб, Самсон — в челюст, Иисус — в къс от пурпурна дреха. Сякаш в края на пиршеството, след като празненството завърши с клането на девойката, това клане се бе превърнало във всемирно клане, а аз виждах крайния му резултат, телата (какво приказвам? — цялото земно и прилунно тяло на тия гладни и жадни сътрапезници), превърнали се в едно-единствено тяло — мъртво, разкъсано и изтезавано като тялото на Долчино след мъченията, превърнало се в нечестиво и бляскаво съкровище, опънало се надлъж и нашир като кожата на одрано и окачено да виси животно, но което все още е запазило заедно с кожата — но вкаменени — вътрешностите си и всички органи, и очертанията на своята физиономия. Кожата с всяка своя гънка, със своите бръчки и следи от зараснали рани, с меките си гладки повърхности, с настръхналите гъсти косми по гърдите и около срамните части, превърнали се в пищна дамаска, и гърдите, ноктите, роговите образувания по петите, очертанията на веждите, воднистото вещество на очите, бърните, тънкият гръбначен стълб, костите на скелета — всичко това, превърнато в песъчливо брашно, без нито едно от тях да е изгубило своите очертания и местоположението си в общата подредба; краката, кухи и омекнали като чорап, а месата им, излезли встрани като късо свещеническо наметало с яркочервените плетеници на вените, с валмото вътрешности, изглеждащо като гравирано, големият слизест рубин на сърцето, равните бисерни редици от зъби, нанизани като огърлица, с език, приличащ на розовосинкав пендар, с пръстите, подредени като вощеници, а пъпът като печат, притегнал нишките на просналия се като килим корем… И това макротяло, пръснато по мощехранителниците и кутиите и въпреки това свързано в огромната си, противна на всякакъв здрав разум цялост, сега ми се хилеше отвсякъде, от всички кътчета на криптата, шепнеше ми и ме призоваваше към смърт; беше същото тяло, което по време на вечерята ядеше и се гърчеше, и подскачаше безсрамно, а тук се явяваше пред мен като заковано в недосегаемостта на сляпата си и мрачна разруха. Убертино ме сграбчи за ръката така, че усетих ноктите му, и ми зашепна: „Виждаш ли, това е едно и също нещо; онова, което отначало тържествуваше в своето безумие и се наслаждаваше на собствената си игра, сега е тук, наказано и възнаградено, предадено на вечния лед, за да бъде запазено и пречистено от него, избавено от покварата посредством тържеството на самата поквара, защото нищо занапред не ще може да превърне в прах онова, което вече е прах и минерално вещество, mors est quies viatoris, flnis est omnis laboris259…“

Но ето че изведнъж в криптата се втурна Салваторе, лъскав като дявол, и закрещя: „Глупако! Не виждаш ли, че това е големият звяр бехемот от книгата на Йов? От какво се боиш, господарю мой? Ето ти питка от сирене!“ И в криптата заиграха червеникави отблясъци и се оказах отново в кухнята, но не бе кухня, а по-скоро някакъв огромен слизест и хлъзгав корем, а посред него стоеше черен звяр, приличащ на гарван с хиляда ръце, прикован с вериги към една голяма скара, и протягаше крайниците си да сграбчи всички, дето го заобикаляха, и тъй както селянинът, когато е жаден, изстисква грозд, така звярът изстискваше всекиго, когото успяваше да сграбчи, и просто го строшаваше с ръце, на един — краката, на друг — главата, и ги гълташе лакомо, изригвайки огън, по-зловонен от сяра. Но — о, вълшебно тайнство — тази гледка вече не ми вдъхваше страх и се улавях, че гледам благосклонно на тази „хрисима твар“ (така си помислих), защото се оказа, че това бе не друг, а Салваторе, защото сега знаех всичко за тленното човешко тяло, за неговите страдания и неговата поквара и не се боях вече от нищо. И наистина, на светлината на тези огнени отблясъци, които сега ми се сториха ласкави и примамливи, видях отново всички присъстващи на вечерята, вече възвърнали си своя облик; те пееха и твърдяха, че всичко започвало отново, а сред тях, цяла-целеничка и прекрасна — девойката, която ме уверяваше: „Няма нищо, няма нищо, ще видиш, че ще стана по-хубава отпреди, почакай само да отида за малко да изгоря на кладата, после пак ще се видим ей тук!“ И ми сочеше, нека ме прости Господ, вулвата си, в която се вмъкнах и се озовах в някаква прекрасна пещера, приличаща на прекрасната долина от златната ера, осеяна с води, плодове и дървета, на които растяха питки от сирене. Всички благодаряха на абата за прекрасното тържество и даваха израз на обичта си и на доброто си настроение, като го блъскаха, ритаха, като му късаха расото, после го бутаха на земята и биеха члена му с пръчки, а той се смееше и ги молеше да престанат да го гьделичкат. Възседнали коне, от чиито ноздри излизаха облаци сяра, влязоха просещите монаси, на поясите им бяха окачени кесии, пълни със злато, с които те превръщаха вълците в агнета и агнетата във вълци и ги коронясваха за императори с одобрението на събранието на народа, който възхваляваше безкрайното Божие всемогъщество. „Ut cachinnis dissolvatur, torqueatur rictibus!“260 — викаше Иисус, като размахваше трънения си венец. Влезе папа Йоан; негодуваше от цялата тази бъркотия и викна: „Ако продължаваме така, не знам докъде ще стигнем!“ Но всички го вземаха на подбив и начело с абата излязоха със свинете в гората да търсят трюфели. Не щеш ли, тъкмо се канех да ги последвам, зърнах в един ъгъл Уилям, излизащ от лабиринта и държащ в ръката си магнит, който го влачеше бързо на север. „Не ме оставяйте, учителю! — викнах му аз. — И аз искам да разбера какво има във «finis Africae»!“

„Вече видя!“ — отвърна ми отдалечаващият се Уилям. Събудих се, когато в църквата звучаха последните слова от погребалната песен:

Lacrimosa dies illa qua resurget ех favilla iudicandus homo reus: huic ergo parce deus! Pie Iesu domine dona eis requiem261.

А това означаваше, че моето видение — мълниеносно като всички видения, — ако и да не бе траяло само миг, бе продължило малко по-малко от химна „Dies ixae“.

(обратно)

Ден шести СЛЕД ТРЕТИЯ ЧАС

Когато Уилям разяснява на Адсон неговия сън

Излязох замаян от главния портал и се озовах пред малка група хора. Бяха францисканците, които се канеха да си тръгнат, а Уилям беше слязъл да се сбогува с тях.

Присъединих се към прощалните слова, към братските прегръдки. После попитах Уилям кога ще потеглят другите заедно със затворниците. Отвърна ми, че потеглили преди половин час, докато сме били долу, в криптата — може би, рекох си аз, докато аз вече съм сънувал.

За миг ме обзе покруса, но се съвзех. По-добре така. Нямаше да мога да понеса гледката на осъдените (имам предвид клетия ключар, Салваторе… и разбира се, девойката), които щяха да бъдат отведени далеч и завинаги. А освен това бях все още толкова замаян от съня, че и чувствата ми бяха някак си притъпени.

Докато керванът на миноритите се изтегляше към изхода на манастира, Уилям и аз останахме пред църквата; и двамата бяхме натъжени, макар и по различни причини. После се реших да разкажа съня си на моя учител. Въпреки че видението ми беше и многолико, и нелогично, аз го помнех с изумителна яснота, образ по образ, жест по жест, дума по дума. Така го и разказах, без да пропускам нищо, защото знаех, че често сънищата са тайнствени послания, в които учените хора могат да разгадаят ясни пророчества.

Уилям ме изслуша мълчаливо, после ме попита:

— Знаеш ли какво си сънувал?

— Това, дето ви разказах… — отвърнах смутено.

— Разбрах, разбрах. Не знаеш ли, че много от това, което ми разказа, е вече написано? Вплел си хора и събития от последните дни във вече известни на теб неща, защото или си чел някъде основната нишка на твоя сън, или пък са ти я разказвали, когато си бил малък, в училище, в манастира. Става дума за „Coena Cypriani“262.

Смутих се за миг. После си спомних. Точно така! Може би бях забравил заглавието, но кой ли възрастен монах, кой ли буен млад монах не се е смял или присмивал над различни видения, изказани в проза или в рими, съдържащи се в това описание, принадлежащо към традицията на великденските обреди и монашеските забавления? Най-строгите наставници на послушниците го забраняват и заклеймяват и въпреки това няма манастир, в който монасите да не си го шепнат полугласно, подлагайки го на различни преработки или обобщения, а някои направо ги преписват най-благочестиво, твърдейки, че под забавното було се крият тайни нравоучения; други пък насърчаваха разпространението на тази книга, твърдейки, че благодарение на забавния й характер младите щели да запаметят по-лесно епизодите от Светото писание. Бе написана и версия в стихове за папа Йоан VIII със следното посвещение: „Ludere те libuit, ludentem, papa Johannes, accipe. Ridere, si placet, ipse potes“263. Разправяха, че самият Карл Плешиви264 поставил на сцената като забавна свещена мистерия една версия в стихове, за да забавлява по време на вечерята своите придворни:

Ridens cadit Gaudericus Zacharias admiratur, supinus in lectulum docet Anastasius…265

Колко забележки ми бяха правили моите наставници, когато аз и моите другари си преразказвахме откъси от тази книга. Спомних си за един възрастен монах от Мелк, който твърдеше, че не било възможно добродетелен човек като Киприан да напише такова неблагопристойно писание, подобна светотатствена пародия на Светото писание, достойна за неверник и шут, а не за светец мъченик… Отдавна бях забравил тези игри от детството. Но защо ли този ден „Вечерята“ бе изплавала така ярко в моя сън? Винаги съм вярвал, че сънищата са послания Божии или най-много абсурдни пристъпи на заспалата памет за неща, станали през деня. Сега си давах сметка, че човек може да сънува и книги, а това значеше, че е възможно да сънува и сънища.

— Бих искал да съм Артемидор266, за да мога да изтълкувам правилно твоя сън — рече Уилям. — На мисля, че дори и без знанията на Артемидор не е трудно да се разбере какво е станало. Тези дни, клето мое момче, ти стана свидетел на поредица от събития, които като че ли опровергават всяко пристойно правило. Тази сутрин в заспалата ти памет е изплувал споменът за нещо, подобно на комедия, в която, макар и може би с друга намерения, светът е бил изобразен с главата надолу. Ти си вплел в тази комедия последните си спомени, тревоги и страхове. Изходил си от маргиналните на Аделмо, за да изживееш отново един голям карнавал, в който всичко като че ли се развива не както трябва, а въпреки това, както във „Вечерята“, всеки върши това, което наистина е правил приживе, И накрая в съня си ти си се запитал какъв е сбърканият свят и какво означава да вървиш с главата надолу. Твоят сън вече не е знаел къде е горе и къде е долу, къде е смъртта и къде е животът. Сънят ти се е усъмнил в даваните ти поучения.

— Но не и аз — възразих най-добродетелно, — а моят сън. Но това значи, че сънищата не са послания Божии, те са нечестиви бълнувания и не съдържат никаква истина!

— Не знам, Адсон — каза Уилям. — Вече притежаваме толкова истини, че ако един ден се появи някой и започне да претендира да извлича истина и от нашите сънища, това ще означава, че пришествието на Антихриста наистина няма да е далеч. И все пак колкото повече мисля за твоя сън, толкова повече се убеждавам, че разкрива много неща. Може би не на теб, а на мен. Извини ме, загдето посягам на твоите сънища, за да развия собствените си хипотези, знам, не е достойно, не би трябвало да го правя… Но мисля, че заспалата ти душа е разбрала повече от това, което аз успях да разбера за шест дни, и то в будно състояние…

— Наистина ли?

— Наистина. А може и да не е така. Мисля, че сънят ти е показателен, защото съвпада с една от моите хипотези. Така или иначе, ти ми помогна много. Благодаря ти.

— Но какво толкова интересно сте открили в съня ми? Той е без всякакъв смисъл, като всички сънища!

— Имал е друг смисъл, като всички сънища, като виденията. Трябва да бъде изтълкуван алегорично или анагогически…

— Като писанията ли?

— Сънят е писание, а много писания не са друго освен сънища.

(обратно)

Ден шести ШЕСТИ ЧАС

Когато бива възстановена историята на библиотекарите и излизат наяве още сведения за тайнствената книга

Уилям пожела да се качи отново в скриптория, откъдето току-що бе слязъл. Каза на Бенций, че иска да направи справка в каталога, и го запрелиства.

— Трябва да е някъде тук — повтаряше той, — зърнах го преди около час… — Стигна до една страница и рече: — Ето, прочети това заглавие.

Под едно-единствено обозначение („frnis Africae“!) имаше четири заглавия, а това означаваше, че става дума за том, съдържащ четири отделни текста. Прочетох:

I. ar. de dictis cujusdam stulti.

II. syr. libellus alchemicus aegypt.

III. Expositio Magistri Alkofribae de coena beati Cypriarti Cartagi nensis Episcopi.

IV. Liber acephalus de stupris virginum et meretricum amoribus267.

— За какво става дума? — запитах аз.

— Това е нашата книга — прошепна Уилям. — Ето какво ми подсказа твоят сън. Сега съм уверен, че е точно тя. Ето… — И прелистваше набързо предните и следващите страници. — Ето книгите, които имах предвид, събрани на едно място. Но не това исках да проверя. Чуй ме. Носиш ли със себе си твоята плочка? Добре, налага се да направим някои изчисления, опитай се да си припомниш точно както това, което ни каза онзи ден Алинардо, така и онова, което чухме тази сутрин от Никола. Така. Никола ни каза, че е дошъл тук преди трийсетина години, а по това време Абон вече е бил назначен за абат. Преди това абат е бил Паоло от Римини. Нали така? Да речем, че смяната е станала някъде около 1290, година повече, година по-малко, няма значение. После Никола каза, че когато пристигнал, заварил като библиотекар Роберто от Бобио, Нали така? След това той умрял и да кажем, някъде в началото на този век на този пост назначават Малахий. Запиши. Но преди Никола да пристигне, библиотекар е бил Паоло от Римини. Откога? Това не ни бе казано, бихме могли да проверим в книгите на манастира, но предполагам, че ги държи абатът, а засега не искам да го питам за това. Да предположим, че Паоло е бил избран за библиотекар преди шестдесет години, пиши. Защо Алинардо се оплаква, че преди около петдесет години вместо него за библиотекар е бил назначен друг? Дали нямаше предвид Паоло от Римини?

— Или пък Роберто от Бобио! — възкликнах аз.

— Може би. Но я погледни този каталог. Знаеш, че заглавията са вписани — както ни каза Малахий още първия ден — по реда на постъпването на книгите. А кой ги вписва в книгата? Библиотекарят. Следователно по промените на почерците на тези страници можем да определим и смяната на библиотекарите. А сега да погледнем каталога отзад напред; последният почерк е на Малахий, нали виждаш — той е подчертано готически. С него са запълнени малко страници. През последните трийсет години манастирът не е закупил много книги. Следват страници, изписани с трепереща ръка, изписани, това е съвсем ясно, от болния Роберто от Бобио. И тези страници не са много, Роберто сигурно не е заемал дълго време тази длъжност. А виж какво следва — много страници, изписани с друг почерк — прав и уверен, и цяла поредица от постъпили книги (между тях са и книгите, които разглеждах преди малко), и то във внушителен брой. Колко ли се е трудил Паоло от Римини! Сигурно доста, щом Никола ни каза, че станал абат съвсем млад. Да предположим, че този ненаситен читател е обогатил манастира с толкова много книги за кратко време… Но нали ни казаха, че го наричали „abbas agroficus“, защото имал странен недъг или болест, поради която не можел да пише? Тогава кой е вписвал книгите? Помощник-библиотекарят, бих казал аз. Но ако допуснем, че този помощник-библиотекар после е бил назначен за библиотекар, той би трябвало да продължава да вписва книгите и тогава щяхме да разберем защо толкова много страници са изписани с един и същ почерк. А това означава, че в такъв случай между Паоло и Роберто е имало друг библиотекар, издигнат на този пост преди около петдесет години; той е тайнственият конкурент на Алинардо, който като по-възрастен се е надявал да заеме мястото на Паоло. После тоя човек изчезва и по някакъв начин, противно на очакванията на Алинардо и на други, на неговото място бива назначен Малахий.

— Но защо сте толкова уверен в правилността на вашия анализ? Дори да предположим, че това е почеркът на безименния библиотекар, защо да не допуснем, че заглавията на предишните страници са вписани от Паоло?

— Защото сред тези постъпления са вписани и всички були и декреталии, а те са с точно обозначена дата. Искам да кажа, че ако намериш тук — както и намираш — Firma cautela на Бонифаций VII от 1296 година, ти знаеш, че този текст не е постъпил в манастира преди същата година и можеш да допуснеш, че не е постъпил много след това. Така че аз разполагам с нещо като километрични камъни, поставени с течение на годините; поради това, ако допусна, че Паоло от Римини е станал библиотекар през 1265, а абат — през 1275 година, а после установи, че неговият почерк или почеркът на някой друг, който не е Роберто от Бобио, продължава от 1265 до 1285, откривам разлика от цели десет години.

Моят учител бе наистина много прозорлив.

— До какви изводи стигате от това разкритие? — запитах го аз.

— До никакви — отвърна той. — Става дума само за предположения.

После стана и отиде да поговори с Бенций. Той пък седеше на мястото си, но изглеждаше твърде неуверен. Седеше край своята маса и все още не бе се осмелил да заеме мястото на Малахий при каталога. Уилям го подхвана отдалеч. Още не бяхме забравили неприятната случка от предната вечер.

— Господин библиотекарю, надявам се, че все пак ще благоволиш да ми дадеш едно пояснение, ако и да си станал толкова могъщ. Онази сутрин, когато Аделмо и другите са разисквали тук за остроумните загадки и Беренгарий за първи път е споменал за „finis Africae“, някой да е споменавал и за „Coena Cypriani“?

— Да — отвърна Бенций, — не ти ли казах? Още преди да заговорим за енигмите на Симфозий, именно Венанций спомена за „Вечерята“, а Малахий се разгневи и каза, че това било непристойна творба, и припомни, че абатът бил забранил да бъде давана за прочит…

— Абатът, така ли? — рече Уилям. — Много интересно. Благодаря ти, Бенций.

— Почакайте — обади се Бенций. — Искам да поговоря с вас. — И ни даде знак да го последваме извън скриптория, на стълбите към кухнята, та другите да не го чуят. Устните му трепереха.

— Уилям, страх ме е — рече той. — Убиха и Малахий. Сега знам много неща. А освен това италианците ме ненавиждат… Не искат повече чужденец да бъде библиотекар… Мисля, че другите бяха премахнати именно поради тази причина… Никога не съм ви говорил за омразата, която Алинардо изпитваше към Малахий, за неговото недоволство…

— Тогава кой преди толкова години му е попречил да заеме този пост?

— Не знам, сам той говори за това твърде неопределено, пък и става дума за далечното минало. Всички трябва да са измрели. Но групата италианци около Алинардо често говорят… често говореха, че Малахий бил подставено лице на някой друг, със съучастничеството на абата… аз, без да си дам сметка… се забърках в играта на две враждуващи групи… Това ми стана ясно едва тази сутрин… Италия е страна на заговори, тук отравят папи, та мен ли няма да отровят, един несретник… Вчера още не го бях разбрал, мислех си, че всичко е свързано с онази книга, но сега не съм вече така уверен, книгата е била само повод; нали виждате, книгата бе намерена и въпреки това Малахий умря… Аз трябва… искам… искам да избягам. Какво ще ме посъветвате?

— Да се успокоиш. Сега искаш съвети, така ли? А снощи се държеше като господар на целия свят. Глупак. Ако вчера ми беше помогнал, щяхме да предотвратим последното престъпление. Ти си дал на Малахий книгата, която го е пратила на онзи свят. Я ми кажи поне едно нещо. Ти нали си държал в ръцете си тази книга, нали си я докосвал, нали си я чел? Тогава защо не умря?

— Не знам. Кълна се, не съм се докосвал до нея или по-точно докосвах я в лабораторията, за да я взема, скрих я под расото и отидох да я сложа в килията си под сламеника. Знаех, че Малахий ме наблюдава, и се върнах веднага в скриптория. А после, когато Малахий ми предложи да му стана помощник, аз го заведох в килията си и му предадох книгата. Това е всичко.

— Само не ми казвай, че не си я и разтварял.

— Да, разтворих я, преди да я скрия, за да се уверя, че става наистина дума за книгата, която и вие търсите. Започваше с някакъв ръкопис на арабски, следваше нещо, мисля на сирийски, после имаше текст на латински и накрая — един на гръцки…

Сетих се за сиглите, които бяхме видели в каталога. Първите две заглавия бяха отбелязани като ar и syr. Беше точно тази книга! Но Уилям продължи:

— Значи си я пипал и не си умрял. Значи този, който се докосне до нея, не умира. А какво ще ми кажеш за гръцкия текст? Разгледа ли го?

— Съвсем за малко, колкото да разбера, че нямаше заглавие, започваше така, сякаш липсваше някаква част…

— Liber acephalus268 — избъбра Уилям.

— …опитах се да разчета първата страница, но не знам добре гръцки, щеше да ми е нужно много повече време. Накрая вниманието ми бе привлечено от друга подробност, и то именно в гръцкия текст. Не я прелистих изцяло, защото не успях. Отделните листа бяха като просмукани от влага, не се отделяха добре един от друг. Защото пергаментът изглеждаше много особен… беше по-мек от другите пергаментови листа, първата страница беше разядена, аха да се разпадне, с една дума… беше особен.

— Особен, същото казваше и Северин — рече Уилям.

— Пергаментът не приличаше на пергамент… Приличаше на платно, ама тънко… — продължи Бенций.

— Хартия от ленени парцали или пергамент от тъкани — поясни Уилям. — Никога ли не си виждал такава хартия?

— Разказвали са ми, но май не съм виждал. Разправят, че била много скъпа и крехка. Затова я използвали много рядко. Произвеждат я арабите, нали?

— Първи те са я произвели. Но я произвеждат и тук, в Италия, във Фабриано. А така също… Но разбира се, така е! — Очите на Уилям заблестяха. — Какво прекрасно, интересно разкритие, браво, Бенций, благодаря ти! Да, тук, в библиотеката, тази хартия сигурно е рядкост, защото не сте получавали кой знае колко нови ръкописи. Пък и мнозина се боят, че тя не трае толкова, колкото трае пергаментът, и може би наистина е така. Да допуснем, че тук са искали нещо, което да не е по-трайно от бронза… Пергамент от тъкани, така значи, а? Добре. Сбогом. И бъди спокоен. Теб нищо не те заплашва.

— Наистина ли е така, Уилям?

— Наистина. Ако си стоиш на мястото. И без това забърка доста каши.

Излязохме от скриптория и се разделихме с Бенций, който, макар и да не се бе съвсем успокоил, поне не се тревожеше толкова.

— Глупак! — процеди през зъби Уилям, докато излизахме. — Ако не се беше забъркал, досега щяхме да изясним всичко.

Намерихме абата в трапезарията. Уилям отиде при него и поиска да разговарят. Абон нямаше как да увърта и ни покани да отидем след малко в покоите му.

(обратно)

Ден шести ДЕВЕТИ ЧАС

Когато абатът отказва да изслуша Уилям, говори за езика на скъпоценните камъни и изявява желание да бъде прекратено разследването около станалите тъжни събития

Покоите на абата бяха разположени над заседателната зала и от прозореца на просторния, богато украсен салон, в който бяхме приети, отвъд покрива на църквата видяхме да се очертават в ясния и ветровит ден строгите форми на Зданието.

Именно на него се любуваше абатът, който стоеше край прозореца; вдигна тържествено ръка и ни го посочи:

— Ето една достойна за възхищение твърдина — рече той, — чиито пропорции са отражение на златното правило, залегнало в строежа на ковчега. Тя е на три етажа, защото три е числото на Светата Троица, трима са били ангелите, посетили Авраам, три са били дните, прекарани от Йона в утробата на голямата риба, толкова са били и дните, които Иисус и Лазар са прекарали в гроба; толкова пъти Христос е казал „Отче, да щеше да отклониш от мене тая чаша“, толкова пъти се е усамотил да се моли с апостолите. Петър се отрекъл три пъти от него, а той се явил на три пъти на своите хора, след като възкръснал. Три са богословските добродетели, три са свещените езици, три — частите на душата, три са умните създания — ангелите, людете и демоните, три са разновидностите на звука — vox, flatus, pulsus269, три са епохите в историята на човечеството — преди, по време и след закона.

— Чудесно съчетание от мистични съответствия — съгласи се Уилям.

— Но и квадратната форма — продължи абатът, — и тя ни дава ценни духовни напътствия. Четири са основните посоки в света, четири са сезоните, елементите, топлината, студът, влагата и сушата, раждането, израстването, зрелостта и старостта, и небесните, сухоземните, въздушните и водните разновидности на животните, четири са основните цветове на дъгата, четири са и годините, необходими да се стигне до една високосна година.

— Да, така е — възкликна Уилям, — а три плюс четири е равно на седем, най-мистичното число, докато три, умножено по четири, дава дванайсет, колкото са апостолите, а дванайсет по дванайсет е равно на сто четиридесет и четири, числото на избраните.

Абатът нямаше какво повече да добави след последното доказателство за мистичното познаване на отвъднебесния свят на числата. Това позволи на Уилям да се насочи към същината на въпроса.

— Бих желал да поговорим за последните събития, за които размишлявах надълго и нашироко.

Абатът се обърна с гръб към прозореца и изгледа строго Уилям:

— Май ще трябва да си поговорим доста. Брате Уилям, признавам, че очаквах повече от вас. Тук сте от близо шест дни; през това време освен Аделмо загинаха още четирима монаси, двама бяха арестувани от Инквизицията — разбира се, имаше защо, но ние можехме да се избавим от този позор, ако инквизиторът не беше принуден да се занимава със станалите преди това престъпления; и накрая именно поради тези мъчителни събития срещата, на която бях посредник, завърши с печални резултати… Ще се съгласите, че когато ви възложих да разследвате случая със смъртта на Аделмо, аз се надявах, че тези събития ще потръгнат иначе…

Уилям замълча, беше смутен. Абатът имаше право. Още в началото на този разказ споменах, че моят учител обичаше да смайва хората с бързите си изводи, затова беше логично да се чувства засегнат, когато го обвиняваха — при това не съвсем неоснователно — в мудност.

— Така е — съгласи се той, — аз не оправдах вашите очаквания, но ще ви обясня защо. Тези престъпления не са плод на никаква свада или на отмъщение между монаси, а се обуславят от факти, които на свой ред се коренят в далечното минало на манастира…

Абатът го изгледа с безпокойство.

— Какво искате да кажете? И аз разбирам, че ключът за тяхното разгадаване не е злощастната случка с ключаря, която се преплете с друга. Но аз се надявах, че… че вие сте разгадали другия ключ, другия, който може би и аз знам, но за който не мога да говоря; очаквах вие да ми го кажете…

— Ваше преподобие вероятно има предвид нещо, което е узнал при изповед… — Абатът отвърна очи и Уилям продължи: — Ваше преподобие, ако искате да разберете дали аз знам — без да съм го узнал от вас, — че между Беренгарий и Аделмо и между Беренгарий и Малахий е имало някакви нечестиви връзки, трябва да ви кажа, че това е известно на всички в манастира…

Абатът поруменя.

— Не смятам, че е уместно да говорим за подобни неща пред този послушник. Пък и според мен, след като вече се срещнахме, нямате нужда от писар. Излез, момче — рече ми той повелително.

Излязох най-смирено. Но нали си бях любопитен, долепих се до вратата, която само притворих, та да мога да слушам какво говорят. Уилям продължи:

— Значи всички тия нечестиви връзки — ако наистина са съществували — нямат кой знае какво влияние върху станалите трагични събития. Ключът за тяхното разгадаване е друг и аз мислех, че и вие сте стигнали до същия извод. Всичко е свързано с открадването и притежанието на една книга, която е била скрита във „finis Africae“ и която сега отново е върната там благодарение на Малахий; но това не помогна — надявам се, че сте се убедили и вие — да се сложи край на поредицата от престъпления.

Настана продължително мълчание; по едно време абатът заговори с вълнение, с пресеклив глас, като човек, изненадан от някакво неочаквано разкритие:

— Не може да бъде… Вие… Откъде знаете за „finis Africae“? Нима сте нарушили моята забрана и сте проникнали в библиотеката?

Уилям трябваше да каже истината, но кажеше ли я, абатът щеше да се разгневи прекомерно. А той явно нямаше намерение да лъже. Затова реши да отвърне на въпроса с въпрос:

— Ваше Преподобие, та нали сам вие на първата ни среща казахте, че за човек като мен, описал така подробно Брунело, без изобщо да го е виждал, няма да е никак трудно да разсъждава за места, до които няма да има достъп?

— Така е — отвърна Абон. — Но как сте стигнали до тези ваши изводи?

— Ако седна да ви обяснявам, ще ми е нужно много време. Извършена е поредица от престъпления, за да се попречи на мнозина да открият нещо, което някой не иска да бъде разкрито. Всички, които са знаели нещо за тайните на библиотеката — кой по право, кой с измама, — са мъртви. Остава един-единствен човек и това сте вие.

— Нима намеквате… нима искате да намекнете… — абатът говореше като човек, чиито вратни жили аха ще се пръснат.

— Не ме разбирайте погрешно — отвърна Уилям, който по всяка вероятност бе направил опит и да подметне нещо, — искам да кажа, че има още някой, който знае и не желае никой друг да знае. Вие сте последният, който знае, бихте могли да станете следващата жертва. Затова би трябвало да ми кажете какво ви е известно за тази забранена книга и най-вече — кой друг в манастира може да знае за библиотеката толкова, колкото знаете вие, че и повече от вас.

— Тук е студено — рече абатът. — Хайде да излезем.

Побързах да се отдалеча от вратата и ги причаках до стълбата, която водеше към долния етаж. Абатът ме видя, усмихна ми се и рече:

— През последните дни този млад монах трябва да се е наслушал на какви ли не всяващи смут неща! Горе главата, момче, не се поддавай на безпокойство! Мисля, че престъпните замисли тук са много по-малко от тия, дето се привиждат на някои…

Вдигна ръка така, че слънчевата светлина да огрее прекрасния пръстен, символ на неговата власт, който носеше на безименния си пръст. Пръстенът заискря с целия блясък на своите камъни.

— Позна го, нали? — запита ме той. — Символът на моята власт, но и на моето бреме. Това не е украшение, а блестящ символ на словото Божие, на което съм пазител. — И погали с пръсти камъка или поточно сияйните разноцветни камъни, от които бе изработен този блестящ шедьовър, плод на изкусната ръка на човека и на природата. — Ето аметиста — продължи той, — символ на смирението, който ни напомня наивността и нежността на свети Матей; ето халцедона, белег на милосърдието, символ на състраданието на Йосиф и на свети Яков Големия; ето ясписа, знак на вярата, свързан със свети Петър; а това е сардоникс, символ на мъченичеството, и ни напомня за свети Вартоломей; ето сапфира, надежда и съзерцание, камък на свети Андрей и на свети Павел; а това е берил — символ на здравото учение, на наука и далновидност, добродетели, присъщи на свети Тома270… Колко прекрасен е езикът на скъпоценните камъни — продължи той, погълнат от своето мистично видение, — който ювелирите, поддръжници на традицията, са пренесли от нагръдника на Аарон271 и от описанието на небесния Ерусалим в книгата на апостола. Пък и стените на Сион272 са били изпъстрени със същите скъпоценни камъни, които украсявали нагръдника на брата на Мойсей, с изключение на карбункула, ахата и оникса, които са цитирани в Изхода, но в Апокалипсиса са заменени от халцедона, от сардоникса, от хризоспаса и от хиацинта.

Уилям понечи да отвори уста, но абатът вдигна повелително ръка да не се обажда и продължи:

— Спомням си една молитва, в която всеки скъпоценен камък бе описан и римуван в чест на Дева Мария. Нейният годежен пръстен бе описан като символична поема, излъчваща върховните истини, изразени чрез ясния език на украсяващите го камъни. Яспис за вярата, халцедон за истината, изумруд за непорочността, сардоникс за спокойния живот на Девата, рубин за кървящото сърце по Голгота, хризолит, чиито многобройни отблясъци напомнят чудното разнообразие на чудесата на Мария, хиацинт за състраданието, аметист, с неговата смесица от розово и небесносиньо, за обичта Божия… Но в кухината на пръстена бяха инкрустирани други не по-малко красноречиви вещества като кристала, който ни препраща към непорочността на душата и на плътта, като лигурия, който прилича на кехлибара, символ на въздържанието, и магнитния камък, който привлича желязото, така както Дева Мария се докосва до струните на каещите се сърца с лъка на своята доброта. Вещества, които, както виждате, украсяват, макар и много по-скромно, и моя пръстен.

Въртеше пръстена и с блясъка му заслепяваше очите ми, сякаш искаше да ме замае.

— Вълшебен език, нали? За други отци камъните означават други неща, според папа Инокентий III рубинът е носител на спокойствието и търпението, а гранатът — на милосърдието. Според свети Брюнон аквамаринът е синтез на богословската наука и достойнствата на нейните най-чисти отблясъци. Тюркоазът означава радост, сардониксът напомня за серафимите, топазът — за херувимите, ясписът означава престолите, хризолитът — господствата, сапфирът — силите, ониксът — властите, берилът — началата, рубинът — архангелите, а изумрудът — ангелите273. Езикът на скъпоценните камъни е многообразен, всеки един от тях изразява повече от една истина, според прочита, който избираме, според контекста, в който са поставени. А кой решава каква трябва да бъде степента на тълкуване и какъв е правилният контекст? Ти знаещ това, момче, учили са те — решава авторитетът, тълкувателят, който е най-сигурен от всички, който е овластен с най-голям престиж и следователно е и най-свят. Как иначе ще тълкуваме многобройните знаци, които светът предлага на нашите очи на грешници, как иначе да избегнем грешките, в които ни тласка демонът? Обърни внимание: показателно е до каква степен дяволът ненавижда езика на скъпоценните камъни, свидетелка за което е и света Хилдегард. Нечестивият звяр вижда в този език послание, което сияе от мъдрост с различно значение или от различни степени, и той желае да го помете, защото той, врагът, долавя в блясъка на камъните отблясъка на вълшебствата, които е притежавал, преди да падне, и разбира, че тези сияйни отблясъци са плод на огъня, който го измъчва. — Поднесе пръстена, за да го целуна, и аз коленичих. Той ме погали по главата, — И така, момче, забрави всичко грешно, което си чул през последните дни. Ти си постъпил в най-големия и най-благороден от всички ордени, аз съм абат от този орден, ти си мой подвластен. Затова чуй моята заповед: забрави и нека устните ти останат завинаги запечатани. Закълни се.

Бях развълнуван и покорен и сигурно щях да се закълна. А ти, любезни мой читателю, сега нямаше да можеш да четеш този мой достоверен летопис. Но ето че се намеси Уилям, може би не за да ми попречи да се закълна, а под влиянието на някаква инстинктивна реакция, от досада, за да прекъсне абата, за да наруши очарованието, което несъмнено бяха сътворили неговите слова.

— Защо забърквате момчето? Аз ви зададох въпрос, предупредих ви за определена опасност, поисках да ми кажете едно име… Нима ще пожелаете и аз да целуна пръстена и да забравя какво съм узнал или какви са моите подозрения?

— Ох, вие… — изрече печално абатът. — Не очаквам от един просещ монах да вникне в красотата на нашите традиции или да зачита сдържаността, тайните, тайнствата на милосърдието… да, на милосърдието, и чувството за чест, и обета за мълчание, на който се крепи нашето величие… Вие ми говорихте за някаква необичайна, невероятна история. За някаква забранена книга, заради която стават едно след друго убийства, за някого, който знае това, което единствен аз би трябвало да знам… Басни, безсмислени намеци. Приказвайте си, ако искате, никой няма да ви повярва. Пък и дори ако нещо от сътвореното от вашата фантазия е вярно… така или иначе, сега всичко ще бъде поставено под мой контрол и отговорност. Ще контролирам; разполагам и с необходимите за това средства, и с нужната власт. Сгреших, като още в самото начало поисках от един чужд човек, па макар и мъдър и заслужаващ доверие, да разследва неща, които са от моя компетентност. Но вие разбрахте, нали сам казахте, отначало мислех, че става дума за нарушение на обета за непорочност, и желаех (колко неразумно постъпих) някой друг да ми каже това, което бях узнал при изповед. Добре, сега ми го казахте. Много съм ви благодарен за всичко, което сторихте или се опитахте да сторите. Срещата на делегациите стана, вашата мисия тук завърши. Предполагам, че в императорския двор ви очакват с нетърпение, там не могат да се лишат задълго от човек като вас. Разрешавам ви да напуснете манастира. Днес може би е вече късно, не искам да тръгнете на път след залез-слънце, пътищата са несигурни. Ще заминете утре сутринта, по ранина. Ох, не ми благодарете, за мен беше истинско удоволствие да ви приема като брат между братя и да ви почета с нашето гостоприемство. Можете да се оттеглите с вашия послушник, за да приготвите багажа си. Ще се сбогуваме утре призори. Сърдечно ви благодаря. Разбира се, не е необходимо да продължите вашите разследвания. Не смущавайте повече монасите. Вървете.

То бе нещо повече от раздяла, това бе изгонване. Уилям се сбогува с абата; слязохме по стълбата.

— Какво означава това? — запитах аз. Вече нищо не разбирах.

— Опитай се да съставиш една хипотеза. Трябва да си научил как става това.

— Добре, научил съм, че трябва да съставя поне две хипотези, като едната противоречи на другата, като и двете бъдат невероятни. Добре, значи… — Преглътнах, не ми беше лесно да съставям хипотези. — Първа хипотеза: абатът вече е знаел всичко и е предполагал, че вие няма да разкриете нищо. Отначало, когато умря Аделмо, той ви натовари с разследването, но постепенно е разбрал, че работата е много по-сложна, че по някакъв начин ще засегне и него, затова няма никакво желание да развържете този възел. Втора хипотеза: абатът никога не е подозирал нищо (какво, не знам, защото не знам какво имате предвид сега). Но, така или иначе, той е продължавал да мисли, че всичко е плод на свада между… между монаси содомити… Ала вие му отворихте очите и той изведнъж се е досетил за нещо страшно, помислил е за определено име, убеден е ясно кой е виновник за станалите престъпления. Но сега вече иска да се справи сам и иска да ви отпрати, за да спаси честта на манастира.

— Много добре. Започваш да разсъждаваш правилно. Но нали разбираш — и в двата случая абатът се безпокои за доброто име на своя манастир. Независимо от това, дали е убиец или белязана жертва, той не желае отвъд тези планини да плъзнат слухове, опетняващи неговата Света обител. Можеш да избиваш монасите му, но не и да петниш честта на манастира. Ох, дявол… — продължи Уилям в пристъп на ярост. — Ама че мръсен феодал, пуяк, спечелил си известност като гробар на Тома Аквински, седнал да ми се надува само загдето носи пръстен, дебел колкото дъно на чаша! Ама че е надменен, ама че сте надменни всички вие, клюнийските монаси; та вие сте по-лоши и от князете, по-големи барони от бароните!

— Учителю… — осмелих се да му възразя, тъй като се почувствах засегнат.

— Я мълчи, че и ти си като тях. Вие не сте нито обикновени люде, нито деца на обикновени люде. Ако сред вас попадне селянин, може и да го приемете, но както се уверих и вчера, няма да се поколебаете да го предадете на светската власт. Ако е от вашите — не, тогава го прикривате; Абон е способен да открие виновника и да го промуши с нож в криптата със съкровищата, да разхвърли бъбреците му в мощехранителниците, стига с това да спаси честта на манастира… Един францисканец, един минорит плебей да разкрие змийското гнездо в тази света обител? Дума да не става, Абон няма да позволи подобно нещо. Благодаря ви, брате Уилям, императорът се нуждае от вас, видяхте ли какъв хубав пръстен си имам, довиждане. Сега вече няма да се боря само с Абон, сега ще се боря с всичко, което се случи, и няма да изляза от тези стени, преди да съм узнал истината. Той иска да си замина утре сутринта? Добре, той е господар тук, но до утре сутринта аз трябва да науча всичко. Трябва.

— Наистина ли трябва? Че кой ви го налага?

— Никой не може да ни налага да знаем, Адсон. Просто трябва да знаем, това е, дори с цената на неправилно тълкуване.

Чувствах се все още объркан и унизен от словата, които Уилям изрече против моя орден и неговите абати. И се опитах да оправдая отчасти Абон, съставяйки една трета хипотеза — изкуство, в което, както си мислех, бях придобил голямо умение.

— Учителю, вие не взехте предвид още една възможност — рекох аз. — През тези дни ние забелязахме — а днес, след откровението на Никола и слуховете, които стигнаха до нас в църквата, ни стана съвсем ясно, че има една група италиански монаси, които не могат да понасят чужденци да ръководят библиотеката, които обвиняват абата, че не спазвал традицията, и които, доколкото можах да разбера, се прикриват зад стария Алинардо и го избутват пред себе си като знаме, за да настояват за промяна в управлението на манастира. Тия работи са ми ясни, защото всеки послушник се е наслушал в своя манастир на какви ли не спорове, намеци, както и за подобни заговори. Ако е така, абатът може би се страхува, че вашите разкрития ще дадат коз в ръцете на неговите врагове, затова иска да разнищи цялата работа много предпазливо…

— Възможно е. Но той си остава надут пуяк и ще го убият.

— Какво мислите за моите предположения?

— Ще ти кажа по-късно.

Стояхме във вътрешния двор. Вятърът духаше все по-яростно, а светлината ставаше все по-слаба, въпреки че малко преди това бе ударил деветият час. Денят клонеше към заник, оставаше ни твърде малко време. На вечерня абатът сигурно щеше да предупреди монасите, че Уилям вече няма никакво право да задава въпроси и да влиза навсякъде.

— Късно е — рече Уилям, — а когато разполагаш с малко време, горко ти, ако изгубиш спокойствие. Налага се да действаме така, сякаш разполагаме с цяла вечност. Трябва да реша една задача — как да проникна във „finis Africae“, защото окончателният отговор е там. После трябва да спасим един човек, но кой — още не съм решил. И накрая, би трябвало да очакваме нещо откъм оборите, които ти ще наблюдаваш… Я виж как се размърдаха…

И наистина между Зданието и вътрешния двор цареше необичайно оживление. Малко преди това някакъв послушник изтича от покоите на абата към Зданието. Сега оттам излезе Никола, който пък се запъти към спалното помещение. В един ъгъл същата група от сутринта — Пачифико, Аймаро и Пиетро, разговаряха оживено с Алинардо, сякаш се стремяха да го убедят в нещо.

По едно време като че ли взеха решение. Аймаро хвана под ръка Алинардо, който все още се колебаеше, и двамата се запътиха към покоите на абата Тъкмо влизаха, ето че откъм спалното помещение излезе Никола, който водеше Хорхе в същата посока. Видя, че двамата вече влизат, прошепна нещо на ухото на Хорхе, старецът поклати глава и те продължиха към заседателната зала.

— Абатът се стреми да овладее положението… — прошепна скептично Уилям. От Зданието започнаха да излизат други монаси, които сигурно са били в скриптория, последвани от Бенций, който се запъти към нас; беше много разтревожен.

— В скриптория кипи — рече той, — никой не работи, всички разговарят оживено… Какво става?

— Става това, че всички, дето до тази сутрин изглеждаха най-подозрителни, са мъртви. До вчера всички се пазеха от глупавия, подъл и сладострастен Беренгарий, после от подозирания в ерес ключар и най-сетне — от Малахий, когото всички толкова ненавиждаха… А сега вече не знаят от кого да се пазят; просто се налага да открият някакъв враг или изкупителна жертва. И всеки подозира другия, някои като теб се боят, други пък са решили да сплашат някого другиго. Всички сте прекалено възбудени. Адсон, от време на време поглеждай оборите. Аз отивам да си почина.

Би трябвало да се учудя — да отиде да си почине, след като разполагаше само с няколко часа; това не изглеждаше най-мъдрото решение. Ала вече познавах моя учител. Колкото по-отпочинало бе тялото му, толкова по-бързо му щракаше умът.

(обратно)

Ден шести МЕЖДУ ВЕЧЕРНЯ И ПОВЕЧЕРИЕ

Когато с няколко думи се разказва за едно продължително объркване

Трудно ми е да разкажа за онова, дето се случи в следващите часове — между вечерня и повечерие.

Уилям го нямаше. Аз се навъртах около оборите, но не забелязвах нищо необичайно. Конярите прибираха животните, които изглеждаха възбудени от вятъра; иначе всичко беше спокойно.

Влязох в църквата. Всички бяха заели местата си, но абатът забеляза, че Хорхе не е дошъл. Даде знак службата да не започва. Извика Бенций да отиде да го потърси. Но и Бенций го нямаше. Някой се обади и каза, че той сигурно се кани да заключи скриптория. Абатът възрази с досада, че било наредено Бенций да не затваря нищо, защото не знаел правилника. Аймаро от Алесандрия се надигна от мястото си.

— Ако Ваше Преподобие разреши, ще отида да го извикам…

— От тебе никой нищо не иска — сряза го абатът и Аймаро се върна на мястото си, като хвърли многозначителен поглед към Пачифико от Тиволи. Абатът повика Никола, но и той отсъстваше. Припомниха му, че се грижел за вечерята; абатът не можа да сдържи недоволството си, сякаш се дразнеше, че не може да скрие своята възбуда.

— Искам Хорхе да дойде тук! — викна той. — Потърсете го! Иди ти — заповяда той на наставника на послушниците.

Друг забеляза, че липсва и Алинардо.

— Знам — отвърна абатът. — Той е болен.

Бях близо до Пиетро от Сант Албано и го чух да казва на съседа си, Гуидо от Нола, на диалект от Централна Италия, който отчасти разбирах:

— Има си хас да е добре. Днес, след разговора, клетият старец беше съвсем разстроен. Абон се държи като Авиньонската блудница!

Послушниците бяха съвсем объркани; тия юноши незнаеханищо, но бяха достатъчно чувствителни, за да доловят, както долавях и аз, царящото в хора напрежение. Последва продължително мълчание, плод на явно смущение. Абатът нареди да прочетат няколко псалма и упомена три, но не от тези, предписани за вечерня от правилата. Всички се спогледаха и започнаха да се молят шепнешком. Наставникът на послушниците се върна заедно с Бенций, който зае мястото си с наведена глава. Хорхе не бил нито в скриптория, нито в своята килия. Абатът нареди службата да започне.

Като свърши службата, преди всички да слязат за вечеря, изтичах да извикам Уилям. Той лежеше на одъра неподвижно, облечен. Не допускал, че е станало толкова късно — така рече. Разказах му накратко какво се бе случило. Той поклати глава.

На вратата на трапезарията видяхме Никола, който преди няколко часа съпровождаше Хорхе. Уилям го запита дали старецът е влязъл веднага при абата. Никола отвърна, че се наложило да почака доста, тъй като в салона били Алинардо и Аймаро от Алесандрия. После Хорхе влязъл, останал известно време, а той го чакал отвън. Като излязъл, го накарал да го съпроводи до църквата; това станало един час преди вечерня; и там нямало никого.

Абатът видя, че разговаряме с ключаря.

— Брате Уилям — запита той, — нима продължавате да разследвате? — После с едно движение на ръката го покани да седне, както обичайно, на неговата маса. За бенедиктинците гостоприемството е нещо свято.

Вечерята премина при по-голяма от обичайната тишина, някак си унило. Абатът ядеше без охота, потиснат от мрачни мисли. Накрая подкани монасите да побързат за повечерие.

Алинардо и Хорхе все още не се бяха веснали. Монасите си шепнеха, сочейки празното място на слепеца, След службата абатът прикани всички да прочетат по една молитва специално за здравето на Хорхе от Бургос. Не стана ясно дали имаше предвид телесното или вечното здраве. Всички разбраха, че над братството е надвиснала нова беда. След това абатът — по-настойчиво от обикновено — прикани всички да побързат да си легнат. Заповяда никой — и наблегна на думата никой — да не остава да обикаля извън спалните. Първи излязоха наплашените послушници, със спуснати над очи качулки, с наведени глави, без да си разменят шеги, без да се побутват с лакът, без да се усмихват, без да се препъват и дразнят един друг (защото послушникът, ако и да е монах, си остава дете и забележките на наставника не постигат кой знае какво; той не е в състояние да попречи те често да се държат като деца, така, както подобава на крехката им възраст).

Когато започнаха да излизат възрастните, аз, без да се издавам, че го правя нарочно, тръгнах след групата, която бях започнал да наричам „на италианците“. Пачифико прошепна на Аймаро:

— Вярваш ли, че Абон наистина не знае къде е Хорхе?

Аймаро отвърна:

— Може и да знае, и да знае, че никога няма да се върне оттам, където е сега. Може би старецът е поискал премного и Абон вече не го иска…

Докато аз и Уилям се престорихме, че се прибираме в дома за поклонници, видяхме, че абатът влезе в Зданието през все още отворената врата на трапезарията. Уилям каза да изчакаме; после, щом дворът опустя, ме подкани да го последвам. Прекосихме бързо опустелия двор и влязохме в църквата.

(обратно)

Ден шести СЛЕД ПОВЕЧЕРИЕ

Когато почти случайно Уилям открива тайната за това, как да проникнат във „finis Africae“

Спотаихме се като двама престъпници зад една колона край входа, така че да наблюдаваме параклиса с черепите.

— Абон отиде да затвори Зданието — рече Уилям. — След като залости вратите отвътре, ще трябва да излезе само през костницата.

— А после?

— После ще видим какво ще направи.

Не можахме да разберем какво е направил. Мина час, а той още не се бе появил. Отишъл е във „finis Africae“, рекох аз. Възможно е, отвърна Уилям. Тъй като бях подготвен да съставям многобройни хипотези, добавих: а може да е излязъл отново през трапезарията и да е отишъл да търси Хорхе. Уилям отвърна: и това е възможно. А може Хорхе да е вече мъртъв, въобразих си аз. Може да е в Зданието и в момента да убива абата. А може би и двамата са отишли някъде другаде и да ги дебне друг. Какво искаха „италианците“? И защо Бенций беше толкова изплашен? Не беше ли това маска, която той си бе наложил, за да ни измами? Защо бе останал в скриптория по време на вечерня, след като не знаеше нито как да затвори, нито как да излезе? Дали не възнамеряваше да се опита да влезе в лабиринта?

— Всичко е възможно — рече Уилям. — Но едно се изясни или се изяснява. Най-сетне Божието милосърдие ни осени със сияйна увереност.

— В какво? — запитах, изпълнен с надежда.

— Че брат Уилям от Баскервил, който вече си мисли, че е разбрал всичко, не знае как може да влезе във „finis Africae“. Напред към оборите, Адсон: към оборите.

— А ако се натъкнем на абата?

— Ще се престорим на призраци.

Трудна работа, рекох си аз, но си замълчах. Уилям започваше да нервничи. Излязохме през северния портал и прекосихме гробището; вятърът свистеше и аз се помолих Богу дано ние не се сблъскаме с два призрака, защото тази нощ манастирът не можеше да се оплаче от липса на страдащи души. Стигнахме до оборите и установихме, че конете ставаха все по-неспокойни от бурята. Главният вход на постройката бе препречен на височина колкото едни човешки гърди от широка желязна решетка, през която можеше да се види какво става вътре, Силуетите на конете се очертаваха в мрака и аз познах Брунело, защото заемаше първото място отляво. Третият кон от редицата, отдясно на Брунело, ни усети, вдигна глава и изцвили. Аз се усмихнах и рекох:

— Tertius equi.

— Какво? — запита Уилям.

— Нищо. Сетих се за клетия Салваторе. Той искаше да направи с тоя кон някаква магия и на своя латински го наричаше tertius equi. Което означава буквата „U“.

— „U“ ли? — запита Уилям, който бе изслушал моя брътвеж, без да му обърне кой знае колко внимание.

— Да, защото tertius equi би трябвало да означава не третият кон, а третия от коня, а „U“ е третата буква от думата equus. Но това е несериозно…

Уилям ме изгледа, а на мен ми се стори, че виждам в мрака как по лицето му се изписа вълнение.

— Бог да те благослови, Адсон! — рече той. — Разбира се, suppositio materialis, изразът се приема de dicto, а не de re274… Ама че съм глупак! — Плесна се силно с длан по челото, така че изплющя, дори мисля, че го заболя. — Момче, днес мъдростта за втори път говори чрез твоята уста, първия път в съня ти, а сега, както си буден! Бързо, изтичай до твоята килия да вземеш светилника; по-добре и двата, дето ги скрихме. Внимавай да не те забележат, ще те чакам в църквата! Не ми задавай въпроси. Тичай!

Тръгнах, без да задавам въпроси. Светилниците бяха скрити под моя сламеник, бяха пълни със зехтин — за това се бях погрижил предварително. Огнивото носех в расото си. Притиснах двата ценни уреда към гърди и хукнах към църквата.

Уилям стоеше под триножника и препрочиташе пергамента със записките на Венанций.

— Адсон — рече ми той, — primum et septimum de quatuor не означава първото и седмото от четирите, но от „quatuor“, от думата „четири“!

Отначало не разбрах, после изведнъж ми просветна:

— Super thronos viginti quatuor! Надписът! Откъсът! Словата, изписани над огледалото!

— Да вървим! — рече Уилям. — Може би ще стигнем навреме, за да спасим един човешки живот!

— Кого? — запитах го аз, докато той се въртеше около черепите, за да отвори прохода към костницата.

— Живота на един човек, който не заслужава да бъде спасен — отвърна той.

Озовахме се в подземния вход, със запалени светилници, крачехме към вратата, през която се влизаше в кухнята.

Вече споменах, че трябваше да бутнем една дървена врата, за да се озовем в кухнята, зад огнището, в подножието на виещата се стълба, дето водеше към скриптория. Докато отваряхме вратата, откъм стената вляво от нас дочухме някакви приглушени удари. Те идваха откъм стената край вратата, там, където свършваха погребалните ниши с черепите и костите. Точно тук, на мястото, където трябваше да бъде последната ниша, стената беше плътна, изградена от големи квадратни каменни блокове, а в средата бе зазидана стара паметна плоча, върху която бяха издълбани някакви стари, по-изтрити монограми. Ударите като че ли идеха иззад плочата или над нея — отчасти откъм стената, отчасти почти под нас.

Ако това бе станало първата нощ, веднага щях да си помисля за мъртвите монаси. Но вече знаех достатъчно, за да очаквам най-лошото, и то от живите монаси.

— Кой ли ще да е? — запитах аз.

Уилям отвори вратата и се озова зад комина. Ударите кънтяха и по стената край виещата се стълба, сякаш някой бе затворен в стената или по-точно в кухината (при това доста голяма), която можеше да се предположи, че съществува между вътрешната стена на кухнята и външния зид на южната кула.

— Някой е затворен тук — рече Уилям. — Винаги съм се питал дали в това здание, пълно с тайни проходи, няма още един проход, към „finis Africae“. Такъв явно съществува; от костницата, преди да се влезе в кухнята, част от стената се отваря, в стената е скрита друга стълба, успоредна на тази, която въвежда право в зазиданата стая.

Но кой ли ще е затворен там?

— Вторият човек. Първият е във „finis Africae“. Другият се опитал да отиде при него, но оня, дето е горе, сигурно е блокирал механизма, отварящ двата входа. Така вторият посетител е попаднал в капан. И трябва да е доста разтревожен, защото в тази дупка едва ли има достатъчно въздух.

— Кой ли ще да е? Хайде да го спасим!

— След малко ще разберем кой е. А ще можем да го спасим само ако успеем да деблокираме механизма отгоре, тъй като не знаем как да сторим това оттук. Хайде да се качваме, бързо.

Така и направихме; качихме се в скриптория, оттам — в лабиринта и скоро се озовахме в южната кула. Наложи се да спирам на два пъти, защото въздушните течения, пораждани от проникващия през процепите вятър, се втурваха с вой из стаите и повдигаха пръснатите по масите листове, та се наложи да пазя пламъка с ръка, за да не угасне светилникът.

Скоро се озовахме в стаята с огледалото, бяхме готови да видим изкривените си образи. Вдигнахме светилниците и осветихме стихчето „super thronos viginti quatuor“… Тайната бе вече разкрита: думата „quatuor“ се състои от седем букви, трябваше да натиснем буквата „q“ и буквата „r“. Бях възбуден, реших аз да свърша тази работа; побързах да сложа светилника насред стаята, но го сторих твърде невнимателно и пламъкът облиза подвързията на някаква книга, която бе поставена наблизо.

— Внимавай, глупчо! — викна Уилям и духна, за да загаси светилника. — Да не искаш да подпалиш библиотеката?

Извиних се и понечих да запаля светилника.

— Няма нужда — рече Уилям. — Моят е достатъчен. Вдигни го и ми свети, защото надписът е високо, а ти няма да го стигнеш. Да побързаме.

— А ако вътре има въоръжен човек? — запитах аз, докато Уилям почти пипнешком търсеше съдбоносните букви; макар да беше висок, той се надигаше на пръсти, за да стигне до стиха от Апокалипсиса.

— За Бога, свети ми и не се бой. Бог е с нас! — отвърна ми той не кой знае колко логично. Пръстите му тъкмо стигнаха до буквата „q“ от „quatuor“, а аз, нали стоях малко по-назад, виждах по-добре от него какво прави. Вече споменах, че буквите от надписа изглеждаха като гравирани или инкрустирани в стената; очевидно буквите от думата „quatuor“ бяха излети от метал, а зад тях бе зазидан някакъв особен механизъм. Защото, когато Уилям натисна буквата „q“, се чу изщракване, същото стана и когато Уилям натисна буквата „r“. Целият корниз на огледалото се разтърси, огледалото се отмести назад. Оказа се, че огледалото е врата, окачена откъм лявата страна. Уилям пъхна ръка в отвора между десния ръб на огледалото и стената и го издърпа към себе си. Вратата изскърца и се отвори. Уилям се промъкна във входа; последвах го, като държах светилника високо над главата си.

В края на шестия ден, два часа след повечерие, през нощта, с която започваше седмият ден, ние влязохме във „finis Africae“.

(обратно) (обратно)

ДЕН СЕДМИ

Ден седми ПРЕЗ НОЩТА

Където, за да бъдат предадени накратко удивителните разкрития, за които става дума, заглавието би трябвало да е толкова дълго, колкото и главата, което пък е противно на общоприетите правила

Застанахме на прага на стая, подобна по форма на другите три слепи седмоъгълни стаи; лъхна ни дъх на спарен въздух и на книги, прогнили от влага. Държах светилника високо и осветих най-напред свода, после го свалих надолу и го раздвижих наляво и надясно; пламъкът хвърли слаби отблясъци по далечните шкафове, разположени край стените. Насред стаята зърнахме маса, отрупана с книги, а зад масата седеше човек, който сякаш ни очакваше в тъмното — стига, разбира се, да беше все още жив. Но още преди светлината да освети лицето му, Уилям изрече:

— Добра ти нощ, дълбокопочтени Хорхе. Очакваше ли ни?

Пристъпихме няколко крачки; светилникът освети лицето на стареца, който ни гледаше така, сякаш ни виждаше.

— Ти ли си, Уилям от Баскервил? — попита той. — Чакам те от следобед, отпреди вечерня, когато дойдох тук. Знаех, че ще дойдеш.

— А абатът? — запита Уилям. — Той ли блъска откъм тайната стълба?

Хорхе се поколеба за миг.

— Още ли е жив? — запита той. — Мислех, че вече се е задушил от липса на въздух.

— Преди да продължим нашия разговор — рече Уилям, — искам да го спася. Ти можеш да му отвориш оттук.

— Не — изрече уморено Хорхе, — вече не мога да го сторя. Механизмът се задвижва отдолу, трябва да се натисне каменната плоча, а тук изщраква лост, който пък отваря вратата там в дъното, зад онзи шкаф — и посочи зад гърба си. — До шкафа ще видиш колело с противотежести, което управлява механизма оттук. Но когато чух, че колелото се завъртя — а това означаваше, че Абон е влязъл отдолу, — аз дръпнах силно въжето, на което са окачени тежестите, и то се скъса. Сега проходът е затворен и откъм двата входа и ти няма да можеш да свържеш отново въжетата на механизма. Абатът е мъртъв.

— Защо го уби?

— Днес, когато прати да ме извикат, той ми каза, че благодарение на теб е разкрил всичко. Той все още не бе разбрал какво исках да запазя, никога не е имал точна представа нито за съкровищата, съхранявани в библиотеката, нито за нейните цели. Поиска да му обясня това, което не знаеше. Искаше да отворя „finis Africae“. Групата на италианците настоявала той да сложи край на това, което те наричат пазена от мен и от моите предшественици тайна. Вълнува ги ненаситният стремеж към нови неща…

— А ти сигурно си му обещал, че ще дойдеш тук и ще сложиш край на живота си така, както сложи край и на живота на другите, тъй че честта на манастира да бъде спасена и никой нищо да не узнае. После си му казал откъде може да мине, за да дойде по-късно и да провери. А всъщност си го чакал, за да го убиеш. Не допускаше ли, че ще може да влезе откъм огледалото?

— Не, Абон е нисък, сам не би могъл да стигне до стихчето. Посочих му този проход, единствен аз знаех за него. Използвал съм го в продължение на много години, защото е много по-лесен, в тъмното. Достатъчно бе да стигна до параклиса и после да вървя край костите на мъртъвците, до края на коридора.

— Значи нарочно си го накарал да дойде, за да го убиеш…

— Вече нямаше как да разчитам и на него. Беше се изплашил. Беше се прочул, загдето във Фосанова успя да спусне един труп по една виеща се стълба. А сега умря, защото не успя да стори така, че да изкачи горе своя.

— Използвал си го в продължение на четиридесет години. Когато си разбрал, че започваш да ослепяваш и че няма да можеш да надзираваш библиотеката, ти си постъпил предвидливо. Направил си така, чеда изберат за абат човек, на когото да можеш да се довериш, а за библиотекар да назначат първом Роберто от Бобио, когото си можел да напътстваш, както си искаш, а след него — Малахий, който пък се е нуждаел от твоята помощ и не е предприемал нищо, без да се посъветва с тебе. В продължение на четиридесет години си бил пълен господар на този манастир. Групата на италианците бе разбрала именно това, това повтаряше и Алинардо, но никой не му е вярвал, защото всички го смятат за изкуфял, нали така? Но ти очакваше и мен, нямаше да можеш да блокираш входа откъм огледалото, защото механизмът е зазидан. Защо ме чакаше, какво те караше да си уверен, че ще дойда? — Уилям задаваше въпроси, но от интонацията на гласа му стана ясно, че той вече е отгатнал отговора и го очакваше като награда за своето умение.

— Още първия ден разбрах, че ще проумееш всичко. По гласа ти, по начина, по който ме накара да разсъждавам за това, за което не желаех да се говори. Ти си по-умен от другите; така или иначе, щеше да разбереш всичко. Нали знаеш, достатъчно е да поразмислиш и да си представиш какво мисли другият. Пък и чух, че задаваше въпроси и на другите монаси, и всичките ти въпроси бяха правилни. Но никога не задаваше въпроси за библиотеката, сякаш вече знаеше всичките й тайни. Една нощ почуках на вратата на твоята килия, нямаше те. Сигурно си бил тук. А от един слуга чух, че от кухнята били изчезнали два светилника. А когато онзи ден Северин дойде в нартиката, за да ти каже нещо за книгата, аз се уверих, че си по следите ми.

— Но ти успя да ми я измъкнеш. Отишъл си при Малахий, който дотогава не бе разбрал нищо. Изгарящ от ревност, този глупак е продължавал да си мисли, че Аделмо му е отмъкнал любимия Беренгарий, който пък е ламтял за плът, по-млада от неговата. Не му е било ясно какво общо има с тая работа Венанций, а ти си го объркал още повече. Казал си му, че Беренгарий е имал сношения със Северин и че в отплата му е дал някаква книга от „finis Africae“. Не знам какво точно си му казал. Полудял от ревност, Малахий отива при Северин и го убива. Но после не е имал време да потърси описаната му от теб книга, защото е пристигнал ключарят. Така ли е?

— Горе-долу.

— Но ти не си искал Малахий да умре. Той сигурно никога не е и виждал книгите във „finis Africae“, вярвал ти е, подчинявал се е на твоите забрани. Вечер само е слагал тревите, за да сплашва тези, които биха проявили любопитство. Тревите му е давал Северин. Именно за това онзи ден Северин е пуснал Малахий в болницата; както всеки ден той е дошъл да вземе пресните треви, които Северин е приготвил по нареждане на абата. Отгатнах ли?

— Отгатна. Не исках Малахий да умре. Казах му да намери книгата, каквото ще да става, и да я върне тук, без да я отваря. Казах му, че тази книга е опасна колкото хиляда скорпиона. Но тоя клетник за пръв път бе решил да действа самостоятелно. Не желаех да умре, той бе верен изпълнител. Но престани да ми повтаряш какво знаеш; знам, че знаеш. Не искам да подхранвам твоята гордост, ти сам се грижиш за това. Тази сутрин чух как разпитваше в скриптория Бенций за „Coena Cypriani“. Беше много близко до истината. Не знам как си разкрил тайната на огледалото, но когато чух от абата, че ти си му намекнал за „finis Africae“, бях уверен, че скоро ще се озовеш тук. Ето защо те очаквах. А сега кажи ми, какво искаш?

— Искам да видя — отвърна Уилям — последния ръкопис от подвързания том, който съдържа един арабски и един сирийски текст и едно тълкувание или препис на „Вечерята“. Искам да видя този препис на гръцки, направен по всяка вероятност от арабин или испанец, който ти си намерил, когато, с помощта на Паоло от Римини, си издействал да те пратят в твоята страна, за да събереш най-хубавите ръкописи на Апокалипсиса в Леон и Кастилия — дело, с което си спечелил и слава, и почит тук, в манастира, и благодарение на което си бил назначен за библиотекар, длъжност, която се е полагала на Алинардо, който е десет години по-възрастен от теб. Искам да видя този препис, направен върху парцалена хартия, която по това време е била голяма рядкост; произвеждали я в Силос, край Бургос, твоето родно място. Искам да видя книгата, която ти си измъкнал оттам, след като си я прочел, и тъй като не си искал други да я четат, си скрил тук, пазейки я много добре, без да я унищожиш, защото човек като теб не може да унищожи книга; той я съхранява и взема мерки никой да не се докосва до нея. Искам да видя втората книга от Поетиката на Аристотел, тази, която всички смятат за изгубена или че изобщо не е писана и от която може би ти съхраняваш единствения препис.

— Ех, Уилям, какъв чудесен библиотекар можеше да стане от теб — отвърна Хорхе с тон, в който прозираше и възхита, и съжаление. — Значи ти знаеш всичко. Ела, мисля, че там, от другата страна на масата, при теб има столче. Седни, ето ти наградата.

Уилям седна; аз му подадох светилника, той го сложи на масата и освети отдолу лицето на Хорхе. Старецът посегна към книгата, която лежеше пред него, и я подаде на Уилям. Познах подвързията — беше същата книга, която бях разтворил в болницата, мислейки, че е някакъв арабски ръкопис.

— Хайде, чети, прелиствай, Уилям — рече Хорхе. — Ти спечели.

Уилям погледна книгата, но не се докосна до нея. Измъкна изпод расото си чифт ръкавици, но не своите, с отрязани върхове на пръстите, а ръкавиците, които носеше Северин, когато го намерихме вече мъртъв. Отвори бавно олизаната и крехка подвързия. Аз се доближих и се наведох над рамото му. С острия си слух Хорхе долови шума, който вдигнах, и рече:

— А, момче, и ти ли си тук? И на теб ще го покажа, но после…

Уилям прегледа набързо първите страници.

— Според каталога това трябва да е арабски ръкопис за афоризмите на някакъв безумец — рече той. — За какво става дума?

— О, това са някакви несериозни предания на неверниците, в които се споменава, че безумците казват остроумни неща, които смайват собствените им свещенослужители и предизвикват възторг у халифите…

— Вторият ръкопис е сирийски, според каталога трябва да е някаква египетска книга по алхимия. Как е попаднал тук?

— Това е египетски ръкопис от третия век от нашата ера. Написан е в духа на следващата творба, но не е така опасен. Никой няма да се повлияе от брътвежите на един африкански алхимик. Той приписва сътворението на света на смеха Господен. — Изправи глава и започна да рецитира с невероятната памет на читател, който вече четиридесет години припомняше на себе си неща, прочетени по времето, когато все още е можел да вижда: „Щом Господ се засмя, се появиха седмина богове, които започнаха да управляват света; когато избухна в смях, се появи светлината, при второто изсмиване се появи водата, а на седмия ден, откакто бе започнал да се смее, се появи душата…“ Глупости. Такъв е и следващият ръкопис, дело на някой от безчетните глупаци, заели се да тълкуват „Вечерята“… Но ти не се интересуваш от това.

И наистина Уилям прелисти набързо тези страници и стигна до гръцкия текст. Той забеляза веднага, че листовете бяха от друга, по-мека материя; първият лист бе почти разкъсан, част от края му липсваше, листът бе осеян с белезникави петна — същите, които времето и влагата оставят върху други книги. Уилям прочете началните редове, отначало на гръцки, после ги преведе на латински и продължи на този език, така че и аз да мога да разбера как започваше тази прочута книга.

„В първата книга ние се занимахме с трагедията и с това как тя, възбуждайки състрадание и страх, извършва очистване от подобни чувства. Както бяхме обещали, сега ще се занимаем с комедията (а така също и със сатирата и мима) и с това как, предизвиквайки удоволствие от смешното, тя довежда до пречистването на тази страст. Доколко тази страст заслужава внимание, вече споменахме в книгата за душата, тъй като човекът — единствен от животните — може да се смее. И така, ние ще определим на какви постъпки комедията е подражание, след това ще разгледаме начините, по които комедията възбужда смях, а тези начини са действията и езикът. Ще покажем как смешното в действията се поражда от асимилацията от по-доброто към по-лошото и обратно, от изненадата посредством лъжата, от невъзможното и от нарушаването на природните закони, от незначителното и от непоследователното, от принизяването на действащите лица, от използването на смешните и вулгарни пантомими, от дисхармонията, от избора на най-недостойните неща. След това ще покажем как смешното в речта се поражда от двусмислиците при сходни думи за различни неща и при различни думи за едни и същи неща, от многословието и от повторението, от играта на думи, от умалителните, от грешките на произношението и от варваризмите…“

Уилям превеждаше трудно, търсеше точните думи, от време на време спираше. Превеждаше и се подсмиваше, сякаш срещаше неща, които очакваше да намери. Прочете на глас първата страница, после спря, сякаш не се интересуваше какво има по-нататък, и започна да прелиства следващите страници; но след малко бе принуден да спре, защото и в горния си край, и встрани листовете се бяха слепили; така става, когато, след като се навлажни и похаби, хартията се превръща в лепкав клей. Хорхе усети, че шумоленето от прелистваните страници секна и подкани Уилям:

— Хайде, чети, прелиствай. Книгата е в ръцете ти, ти я заслужи.

Уилям се изсмя, изглежда, му беше забавно:

— Хорхе, но това означава, че не ме смяташ за чак толкова умен! Ти не виждаш, но аз съм с ръкавици. Те ми пречат, с тях не мога да отлепя листовете. Би трябвало да работя с голи ръце, да наплюнчвам пръсти с език, както сторих тази сутрин, докато четях в скриптория — така че изведнъж си изясних и тази тайна, — и ще трябва да продължа да прелиствам така, докато не вкарам в устата си достатъчно отрова. Имам предвид отровата, която преди време си откраднал от лабораторията на Северин; може би още тогава си се разтревожил, защото си чул в скриптория някой да проявява любопитство към „finis Africae“, я към изгубената книга на Аристотел или и към двете. Предполагам, че си пазил продължително време стъкленицата с отровата, решил си да я използваш, щом усетиш, че става опасно. Доловил си опасността преди няколко дни, когато Венанций стигна много близо до темата на тази книга, докато Беренгарий — от лекомислие, тщеславие, за да направи впечатление на Аделмо — противно на очакванията ти, е станал по-словоохотлив. Тогава си дошъл тук да поставиш капана. И тъкмо навреме, защото няколко нощи по-късно Венанций е влязъл тук, взел е книгата и е започнал да я прелиства жадно, почти с физическа алчност. Малко след това му става зле и той изтичва за помощ в кухнята. Където умира. Или греша?

— Не, продължавай.

— Лесно е да отгатнем какво става по-нататък. Беренгарий намира трупа на Венанций в кухнята, изплашва се, че ще почне разследване — нали Венанций успява да се промъкне през нощта в Зданието благодарение на направеното преди това от него разкритие пред Аделмо. Колебае се как да постъпи, нарамва трупа и го хвърля в делвата с кръвта, убеден, че всички ще повярват на удавянето.

— Откъде знаеш, че е станало именно така?

— И ти знаеш, че е станало така, нали те видях как реагира, като чу, че в килията на Беренгарий са намерили изцапана с кръв кърпа. Тоя глупак си е избърсал с нея ръцете, след като е потопил трупа на Венанций в кръвта. Но Беренгарий бе изчезнал, а това значеше, че е изчезнал заедно с книгата, събудила интерес и у него. А ти си очаквал да намерят и него някъде, но не окървавен, а отровен. Другото е ясно. Северин намира книгата, защото отначало Беренгарий се скрива в болницата, за да я прочете, без да го видят. Ти подбуждаш Малахий да убие Северин, а той умира, след като се връща тук и се опитва да разбере какво толкова забранено има в книгата, заради която е извършил убийство. Ето че разполагаме с обяснение за всички тия трупове… Ама че глупак…

— Кой?

— Аз. От думите, изречени от Алинардо, се бях убедил, че веригата от престъпления следва нишката на седемте тръби от Апокалипсиса. Градушката за Аделмо, а се оказа, че е самоубийство. Кръвта за Венанций, а се оказа приумица на Беренгарий; водата — за Беренгарий, а се оказа чиста случайност, третата част от небето за Северин, а Малахий го е ударил с армилярната сфера — с първата попаднала му подръка вещ. И най-сетне скорпионите — за Малахий… Защо си му казал, че книгата е опасна като хиляда скорпиона?

— Причината е у теб. Алинардо сподели с мен какво мисли по въпроса, а по-късно някой ми каза, че и ти си сметнал доводите му за убедителни… Така се убедих, че смъртта е сполетяла тия хора по Божията воля и че аз нямам никаква вина. Затова казах на Малахий, че ако прояви любопитство, и той ще загине по волята Божия, както и стана.

— Значи… аз набелязах един погрешен план, за да си обясня ходовете на виновника, а виновникът се е съобразил с него. Но именно този погрешен план ме насочи към теб. Днес всички са повлияни от кошмарите в книгата на Йоан, но аз реших, че ти най-много от всички размишляваш за тях, и то не толкова, загдето споменаваш така често Антихриста, а защото идваш от страната, където са правени най-блестящите издания на Апокалипсиса. Някой ми бе казал, че най-хубавите преписи от тази книга, намиращи се в библиотеката, били донесени от теб. Един ден Алинардо намекна за някакъв свой тайнствен враг, отишъл да търси книги в Силос (направиха ми впечатление думите му, че този негов враг се озовал преждевременно в царството на мрака; тогава изтълкувах това като намек, че този човек е умрял на младини, а той имаше предвид твоята слепота). Силос се намира недалеч от Бургос, а тази сутрин в каталога видях отбелязани редица постъпления на книги, отнасящи се до всички испански Апокалипсиси, по времето, когато вече си бил заел мястото на Паоло от Римини или си се канел да го заемеш. В каталога бе нанесена и тази книга. Но аз се уверих в правилността на моите изводи едва когато разбрах, че откраднатата книга е от парцалена хартия. Тогава си спомних за Силос и се уверих, че съм прав. Разбира се, колкото повече се утвърждаваше убеждението ми за тази книга и гибелното действие на нейната отрова, толкова повече избледняваше апокалиптичната схема; и въпреки това не можех да проумея защо и книгата, и тръбите от Апокалипсиса ме насочваха към теб, но аз можах да проумея съвсем ясно ролята на книгата именно защото, подтикван от редуването на тръбите, просто нямаше как да не мисля за теб и за твоята дискусия за смеха. Ето на, снощи, когато вече не вярвах на апокалиптичната схема, настоявах да проверим оборите, където очаквах да прозвучи шестата тръба, и точно при оборите, съвсем случайно, Адсон ми помогна да проумея как може да се влезе във „finis Africae“.

— Не те разбирам — рече Хорхе. — Гордееш се с това как, следвайки своя разум, си стигнал до мен, а твърдиш, че си стигнал до мен, следвайки погрешни заключения. Какво искаш да кажеш?

— На теб нищо. Просто съм изненадан, това е. Но няма значение. Аз стигнах до теб.

— Господ бог тръбеше със седемте тръби, й ти, макар и да си грешал, си чул смътния отклик на този тръбен зов.

— Повтаряш това, което каза в снощната си проповед. Опитваш се да убедиш себе си, че всичко е ставало по Божия помисъл, за да скриеш от себе си, че си убиец.

— Не съм убивал никого. Всеки един от тези хора загина, сполетян от съдбата, предопределена от неговите грехове. Аз бях само оръдие.

— Вчера ти каза, че и Юда е бил оръдие. Но това не попречи той да бъде прокълнат.

— Приемам риска да бъда прокълнат. Бог ще ми прости, защото знае, че съм действал за негова прослава. Мой дълг беше да закрилям библиотеката.

— Допреди малко ти се канеше да убиеш и мен, и това момче…

— Ти си по-прозорлив от другите, но не си по-добър от тях.

— А сега, след като предотвратих опасността, какво ще стане?

— Ще видим — отвърна Хорхе. — Не желая на всяка цена да умреш. Може би ще успея да те убедя. Но я ми кажи — как успя да отгатнеш, че става дума за втората книга на Аристотел?

— Нямаше да успея, ако разчитах само на твоите анатеми против смеха или на малкото, което научих за твоя спор с другите монаси. Помогнаха ми някои от бележките, оставени от Венанций. Отначало не можах да разбера какво означават. Но имаше намеци за някакъв посрамен камък, който се търкалял из равнината, за щурците, които ще пеят изпод земята, за почитаемите смокини. Тези неща ми се сториха познати — бях ги чел някъде и взех, че проверих. Това са примери, които Аристотел посочва още в първата книга на „Поетиката“ и в „Риториката“. После си спомних, че Исидор Севилски определя комедията като нещо, което разказва за изнасилване на девици и за прелюбодейна любов… Така постепенно втората книга се открои в представите ми такава, каквато би трябвало да бъде. Бих могъл да ти я разкажа почти изцяло, без да чета страниците, които трябва да ме отровят. Комедията се ражда в „комите“, сиреч в селищата на селяните, проява на веселба след пир или празненство. Тя разказва не за прочути или могъщи люде, а за простовати и смешни — но не злонравни, люде и не завършва със смъртта на действащите лица. Тя предизвиква смях, като разкрива недостатъците и пороците на обикновените хора. Тук Аристотел смята предразположението към смях като добра сила, която може да има и познавателна стойност, когато посредством остроумни гатанки и неочаквани метафори — макар и да ни представя нещата различни от това, каквито са всъщност, уж в невярна светлина — на практика ни кара да се вгледаме по-добре в тях и да си кажем: ето каква била работата, а аз не знаех. Истината, постигната, като хората и светът се показват за по-лоши от това, което са, или за по-лоши, отколкото ги мислим; във всеки случай в по-лоша светлина от тази, в която ни ги показват героичните поеми, трагедиите, житията на светците. Така ли е?

— Почти. И си я възстановил, прочитайки други книги, така ли?

— С много от тях се занимаваше Венанций. Според мен Венанций е търсел отдавна тази книга. Сигурно е намерил в каталога поясненията, на които се натъкнах и аз, и се е убедил, че именно това е книгата, която е търсел. Но не е знаел как да проникне във „finis Africae“. А когато е чул обясненията, давани от Беренгарий на Аделмо, е хукнал като куче по следите на заек.

— Точно така е станало, веднага го разбрах. И си рекох, че е дошло време да защитавам библиотеката със зъби и нокти…

— И си намазал книгата с мехлема. Сигурно ти е било доста трудно да работиш… на тъмно.

— Ръцете ми виждат по-добре от твоите очи. А от Северин измъкнах и четка. И аз използвах ръкавици. Добре го бях измислил, нали? А ти не се досети толкова лесно…

— Да, мислех си за нещо по-сложно, за намазан с отрова бодил или нещо подобно. Признавам, че измисленият от теб способ бе съвършен, жертвата се е отравяла сама, четейки…

Изтръпнах; разбрах, че в този миг тия двама мъже, изправили се един срещу друг в смъртоносна схватка, се възхищаваха един от друг, сякаш всеки един от тях е действал, за да спечели признанието на другия. В ума ми се прокрадна мисълта, че уловките, към които бе прибягнал Беренгарий, за да прелъсти Аделмо, и простият съвсем естествен начин, по който момичето бе разпалило моята страст и желание, като хитрост и изтънчено умение за обладаване на желания човек, не бяха нищо пред опита за прелъстяване, който ставаше сега пред очите ми и който бе продължил в течение на седем дни, като всеки един от двамата събеседници определяше, така да се каже, тайнствени срещи на другия и всеки тайно се стремеше да спечели одобрението на другия, от когото се боеше и когото ненавиждаше.

— Кажи ми — запита Уилям, — защо? Защо се стремеше да пазиш именно тази книга, и то повече, отколкото много други? Защо прикриваше — разбира се, не с цената на престъпление — трактати за черна магия, книги, съдържащи може би богохулни слова, а за тези страници осъди на проклятие и твоите събратя, и себе си? Толкова много други книги говорят за комедията, толкова много книги възхваляват смеха. Защо се боеше толкова именно от тази?

— Защото е написана от Философа. Всяка книга на този човек подронва част от знанието, натрупано от християнството в течение на векове. Теолозите бяха вече казали всичко, което трябва да се знае за силата на Словото, но достатъчно бе Боеций да коментира Философа, за да се превърне Божието тайнство за Словото в човешката пародия на категориите и силогизмите. В книгата Битие е казано всичко, каквото трябва да се знае за състава на Вселената, но достатъчно бе да се открият отново физическите трактати на Философа, за да почнат да гледат на Вселената като на мрачна и лепкава материя, а арабинът Авероес почти да убеди всички, че светът е вечен. Знаехме всичко за божествените имена, а погребаният от Абон доминиканец — прелъстен от Философа — ги преразгледа, следейки надменните пътеки на естествения разум. Така Вселената, която според Ареопагита се разкрива на този, който съумее да зърне във висините сияйните струи на образцовата първопричина, се превърна в резерват от земни белези, от които изхождат, за да говорят за някаква абстрактна ефективност. По-рано гледахме към небето, удостоявайки с навъсен поглед тинята на материята, а сега гледаме към земята и вярваме в небето, изхождайки от свидетелствата на земята. Всяка дума на Философа, в името на когото вече се кълнат и светиите и папите, обръща наопаки представата за земята. Но той не съумя да изопачи представата за Бога. Ако тази книга стане… ако бе станала предмет на открито тълкувание, щяхме да прекрачим и последния праг…

— Но какво толкова те е изплашило от тези отнасящи се до смеха слова? Премахвайки тази книга, ти не ще премахнеш смеха.

— Не, разбира се. Смехът — това е слабостта, покварата, невежеството на нашата плът. Той е развлечение за селянина, разпуснатост за пийналия; и църквата със своята мъдрост допуска празненствата, карнавалите, панаирите — тази дневна полюция, която разтоварва лоши настроения и обуздава други помисли и други амбиции… Но така смехът си остава нещо долно, защита за простите хорица, развенчано за простолюдието тайнство. Нали и апостолът казваше: женете се, вместо да се разпалвате. Вместо да се бунтувате срещу установения от Бога ред, смейте се и се веселете с вашите нечисти пародии на реда, след като се нахраните, след като сте изпразнили стомните и шишетата. Избирайте царя на глупците, унасяйте се в литургия на магарето и свинята, играйте си да представяте вашите сатурналии с главата надолу… Но тук, тук — Хорхе започна да удря с пръст по масата, до книгата, която Уилям бе поставил пред себе си, — тук функцията на смеха е представена в друга светлина, въздигната е в изкуство, проправя й се път към света на учените, става обект на философия и на коварна теология… Вчера ти видя как простите хорица могат да замислят и прилагат най-зловещите ереси, като не признават нито Божиите закони, нито законите на природата. Но църквата може да търпи ереста на простите хора, които се осъждат сами и стават жертва на собственото си невежество. Невежото безумие на Долчино и на хората като него никога не ще постави в опасност установения от Бога ред. Ще проповядва насилие и ще загине от насилие, няма да остави следа, ще изтлее така, както изтлява карнавалът и няма никакво значение, ако по време на празненството на земята, и то за кратко, стане епифанията на обърнатия наопаки свят. Стига постъпката да не прерасне в план, стига този простонароден език да не срещне един латински език, който да го преведе. Смехът освобождава селянина от страха от дявола, защото по време на празненствата на невежите и дяволът бива представян като беден и невежа, а това значи, че може да бъде обуздан. Но тази книга би могла да учи, че освобождаването от страха от дявола е цяла наука. Когато се смее, докато виното гъргори в гърлото му, селянинът се чувства господар, защото е обърнал наопаки връзката на подчинение; но тази книга би могла да подскаже на учените остроумните — ставащи от този момент възвишени — начини за узаконяване на този обрат. Тогава това, което в неосъзнатите действия на простия човек за щастие е все още подбудено от стомаха действие, ще се превърне в действие на ума. Това, че смехът е присъщ на човека, е белег за нашата ограниченост като грешници. Но колко покварени умове като твоя биха могли да извлекат от тази книга крайния силогизъм, че смехът е цел на човека! Смехът отвлича за известно време простия човек от страха. Но законът се налага чрез страха, чието истинско име е страх от Бога. А от тази книга би могла да излезе сатанинската искра, която да подпали в целия свят един нов пожар; и смехът ще се очертае като ново, неизвестно дори на Прометей, средство за премахване на страха. Докато се смее, простият човек не се бои от смъртта; но след като тази негова свобода се изчерпи, ето че литургията, съгласно Божията воля, отново му налага страха от смъртта. А от тази книга би могъл да се породи нов разрушителен стремеж за преодоляване на смъртта чрез освобождаване от страха. Какво ще стане с нас, грешни създания, без страха, този може би най-мъдър и най-мил от всички Божи дарове? В продължение на векове богословите и светците са извличали благоуханни есенции от знанието Божие, та чрез мисълта за възвишеното да изкупят духовната нищета и лъстта на долното. А тази книга, утвърждавайки комедията, сатирата и мима като някакъв чудодеен лек, способен да доведе до пречистване от страстите чрез изобразяване на недостатъците, на пороците и на слабостите, може да накара лъжеучените да се опитат да изкупят (чрез пъклен обрат) възвишеното, утвърждавайки долното. Тази книга би могла да подскаже мисълта човек да пожелае на земята (както подсказваше и твоят Бейкън във връзка с естествената магия) да бъде постигнато изобилието, царящо в страната Куканя. Но именно това нито трябва, нито можем да притежаваме. Погледни тия монахчета, дето вършат такива срамотии в тази шутовска пародия, наречена „Coena Cypriani“. Какво пъклено изопачение на Светото писание. Вършат го, съзнавайки, че е неправилно. Но в деня, в който словото на Философа би имало възможност да утвърждава страничните игри на разюзданото въображение, ах, тогава наистина онова, което дотогава е било странично, ще стане основно, а основното ще бъде заличено. Християнството ще се превърне в сборище от чудовища, избълвани от глъбините на незнайната земя, и тогава периферията на познатата ни земя ще се превърне в средище на християнската империя, аримаспите ще се качат на престола на Петър, блегмите275 ще изпълнят манастирите, а джуджетата с големи кореми и огромни глави ще застанат на стража на библиотеката! Слугите ще издават закони, а ние (но и ти) ще трябва да се подчиняваме на липсата на всякаква законност. Един гръцки философ (цитиран тук от Аристотел, съучастнически и нечестив авторитет) е казал, че трябва да си служим със смеха, за да преодолеем сериозността на противниците, и да се противопоставяме на смеха посредством сериозността. Нашите отци са били разумни и са направили своя избор: щом смехът е наслада за простолюдието, нека разпуснатостта на простолюдието бъде обуздана, унижавана и сдържана посредством строгостта. Простолюдието не разполага със средства, за да изтънчи своя смях дотам, че да го превърне в оръдие против сериозността на пастирите, които трябва да го отведат до вечния живот и да го избавят от изкушенията на стомаха, на срамните му органи, на яденето, на присъщите му долни пориви. Но ако един ден някой, цитирайки словата на Философа и следователно действайки като философ, издигне изкуството да се смеем на равнището на изтънченото оръжие, ако риториката на убеждението бъде заменена с риториката на осмиването, ако учението за търпеливото и спасително изграждане на представите за спасението бъде заменено с учението за нетърпеливото разрушение и заличаването на всички най-свети и най-достойни за почит образи — ах, този ден и ти, Уилям, и цялото твое знание ще бъдете пометени!

— Защо? Ще се боря, ще си служа с моето остроумие срещу остроумието на другите. Това ще бъде свят, по-добър от този, в който огънят и нажеженото желязо на Бернар Ги смазват огъня и нажеженото желязо на Долчино.

— Това ще означава, че и ти си попаднал в капана на демона. Това означава, че ти ще се сражаваш от другата страна на Армагедон, където ще трябва да стане последната схватка. Но и тогава църквата трябва да съумее да наложи още веднъж правилото за конфликта. Не се боим от богохулството, защото и в проклинането на Господа ние съзираме извратения образ на гнева на Йехова276, който проклина разбунтувалите се ангели. Не се боим от насилието на тези, които убиват пастирите в името на някакви мечти за обновление, защото това е същото насилие на князете, опитали се да унищожат народа Израилев. Не се боим от строгостта на донатистите, от самоубийственото безумие на циркумцелиона277, от сластолюбието на богомилите, от надменната чистота на албигойците278, от жаждата за кръв на флагеланта, от замаяния от злото брат на свободния дух; познаваме ги всички, познаваме корена на техните грехове, който е и корен на нашата светост. Не се боим от тях и най-вече знаем как да ги разгромим или по-точно как да ги оставим да се разгромяват сами, като извисяват най-дръзко до зенита стремежа към смърт, който се ражда от бездните на техния надир. Нещо повече — ще кажа, че тяхното присъствие е ценно за нас, то се включва в Божиите предначертания, защото техните грехове насърчават нашите добродетели, тяхното богохулство насърчава нашата хвалебствена песен, тяхното разюздано покаяние поддържа нашите предпочитания към саможертвата, тяхната престъпност подчертава нашето състрадание така, както и властелинът на мрака с неговия бунт и отчаяние бе необходим, та да изпъкне по-добре славата Господна, начало и край на всяка надежда. Но ако един ден — при това вече не като изключение, присъщо на простолюдието, а като теория на учения, утвърдена чрез незаличимото свидетелство на писмената — изкуството да се смеем стане допустимо и се утвърди като благородно и либерално и престане да бъде нещо машинално, ако един ден някой би имал възможността да каже (и да бъде чут): аз се смея на въплъщението… Тогава не ще имаме оръжия, за да възпрем това богохулство, защото то ще призове всички тъмни сили на плътската материя, ония, които се изразяват чрез пръднята и оригването, и пръднята и оригването ще си присвоят едно право, което е присъщо единствено на духа — да се насочва там, където пожелае!

— Ликург279 бе наредил да издигнат статуя на смеха.

— Прочел си го в пасквила на Клориций, който се опитва да оправдае мимовете от обвинението в кощунство и разказва как някакъв болен бил излекуван от лекар, помогнал му да се смее. Защо е трябвало този човек да бъде изцерен, щом Бог е постановил, че дните му са преброени?

— Не вярвам, че го е излекувал от болестта. Научил го е да се смее на злото.

— Злото не се прогонва. То се разгромява.

— С тялото на болния.

— Ако е необходимо.

— Ти си олицетворение на дявола — отсъди Уилям.

Хорхе като че ли не го разбра. Ако можеше да вижда, щях да кажа, че е погледнал смаяно своя събеседник.

— Аз ли? — запита той.

— Да, излъгали са те. Дяволът не е властелин на материята, дяволът — това е арогантността на духа, вяра без усмивка, истината, която никога не бива обзета от съмнение. Дяволът е мрачен, защото знае накъде се е запътил и като върви, отива винаги нататък, откъдето е дошъл. Ти си дяволът и като дявола живееш в мрака. Не успя да ме убедиш, ако изобщо си имал такива намерения. Мразя те, Хорхе, ако можех, щях да те подкарам надолу по платото, гол, със заврени в задника ти птичи пера, с лице, изрисувано като на жонгльорите или шутовете, та да станеш за присмех на целия манастир и никой да не се страхува от теб. Бих искал да те намажа с мед и да те овалям в перушина, да те вържа с въженце, да те разкарвам по панаирите и да казвам на всички: този ви говореше за истината и ви казваше, че истината има вкуса на смъртта, но вие не вярвахте на словата му, а на зловещия му вид. А аз ви казвам, че в безкрайния въртоп на възможните неща Бог ви разрешава да си представите и свят, в който този мним тълкувател на истината е само един смешен кос, повтарящ слова, които е научил много отдавна.

— Минорите, ти си по-лош и от дявола — възрази Хорхе. — Ти си шут като светията, който ви създаде. Ти си като твоя Франциск, който „de toto corpore fecerat linguam“280, който проповядваше и даваше представления като палячовците, който объркваше скъперника, като му пъхаше в ръцете златни монети, който принизяваше предаността на монахините, като рецитираше „Miserere“281 вместо проповед, който просеше на френски и подражаваше с късче дърво на свирача на цигулка, който се преобличаше като скитник, за да обърка лакомите монаси, който лягаше гол на снега, разговаряше с животните и тревите, превръщаше тайнството на рождеството в селско представление, призоваваше витлеемския агнец, подражавайки на блеенето на овца… Хубава школа, няма що… Не беше ли минорит и оня монах Диотисалви от Флоренция?

— Да — усмихна се Уилям. — Онзи, дето отишъл в манастира на проповедниците и казал, че няма да приеме храна, докато не му дадат късче от расото на брат Йоан, за да го запази като мощи, а след като му дали, си избърсал с него задника, хвърлил парчето в нужника, грабнал една върлина, започнал да го мачка в лайната и викнал: помогнете ми, братя, защото мощите от светията паднаха в нужника!

— Виждам, че тази случка те забавлява. Може би ще пожелаеш да ми разкажеш и за оня минорит, брат Паоло Милемоске, дето веднъж се проснал на леда, а неговите съграждани се смеели и един от тях го запитал дали не иска да си подложи нещо по-хубаво; тогава миноритът отвърнал: да, жена ти… Ето как търсехте истината.

— Така Франциск учеше хората да гледат нещата от друга гледна точка.

— Но ние ви вкарахме в ред. Нали видя вчера какво направиха твоите събратя. Те са отново в нашите редици, не говорят повече като простите хора. Простолюдието не трябва да говори. А тази книга можеше да утвърди мисълта, че езикът на простолюдието е носител на някаква мъдрост Ето какво трябваше да предотвратим, ето какво сторих аз. Ти твърдиш, че аз съм дяволът; не е вярно, аз бях десницата Божия.

— Десницата Божия сътворява, тя не крие.

— Има предели, които не бива да се прекрачват. Бог е пожелал на някои карти да бъде написано: hie sunt leones.

— Бог е създал и чудовищата. И теб, И иска да се говори за всичко.

Хорхе протегна треперещите си ръце и придърпа книгата към себе си. Държеше я разтворена, като я обърна така, че Уилям да може да я вижда както бе разтворена.

— Но защо — рече той, — Бог е позволил тази книга да се загуби в продължение на векове, като от нея бъде запазен само един препис и преписът от този препис, попаднал кой знае къде, да остане погребан в продължение на години в ръцете на неверник, който не знаел гръцки, а после да попадне в една стара библиотека, където аз — не ти, — именно аз бях призван от провидението да открия този препис и да го взема и да продължавам да го крия в течение на още много години? Знам, знам, сякаш виждам, че е написано с рубинени букви, с моите очи, които виждат неща, които ти не виждаш, знам, че такава е била волята Божия, и аз действах по нейна повеля. В името на Отца и Сина и Светаго Духа.

(обратно)

Ден седми ПРЕЗ НОЩТА

Когато избухва пожар и поради прекомерната добродетелност силите адови надделяват

Старецът млъкна. Бе положил длани върху книгата, сякаш галеше страниците, сякаш искаше да ги изгълта, за да му е по-удобно за четене, или пък държеше да ги предпази от нечия граблива ръка.

— И всичко това се оказа безполезно — рече му Уилям. — Сега всичко свърши, открих те, открих и книгата; ония хора загинаха напразно.

— Не са загинали напразно — отвърна Хорхе. — Може би загинаха прекалено много хора. Но ако си се нуждаел от доказателство, че тази книга е прокълната, ти го получи. Но те не загинаха напразно. А още една смърт няма да е излишна — тя ще осмисли тяхната гибел.

Рече така и със сухите си, почти прозрачни ръце започна да къса на парчета и ивици омекналите листове на ръкописа, почна да ги пъха в уста и да ги дъвче бавно, сякаш вземаше причастие и искаше да го превърне в плът от своята плът.

Уилям го гледаше като замаян, сякаш не си даваше сметка какво става. По едно време скочи, наведе се към него и викна:

— Какво правиш?

Хорхе се усмихна и оголи обезкръвените си венци, а от бледите му устни заизлиза жълтеникава пяна, която започна да се стича по рядката му бяла брада.

— Ти очакваше да затръби седмата тръба, нали? Чуй сега какво казва нейният глас: сложи печат на това, дето казаха седемте гръмотевици, и не го записвай, вземи го и го изяж, то ще загорчи в стомаха ти, но за устата ти ще бъде сладко като мед. Виждаш ли? Сега се превръщам в гроб и слагам печат на това, дето не трябваше да бъде казано.

И се изсмя; и то точно той, Хорхе. За пръв път го чувах да се смее… Изсмя се с гърлен звук, без да разтегне устни в усмивка, сякаш плачеше.

— Уилям, ти не очакваше такъв край, нали? По волята Божия този старец пак победи, нали?

И тъй като Уилям се опита да измъкне книгата, Хорхе, който предугади това движение по полъха на раздвижения въздух, се отдръпна, като с лявата ръка притискаше ръкописа до гърдите си, а с дясната продължаваше да къса листовете и да ги пъха в уста.

Той седеше от другата страна на масата; тъй като не можеше да го стигне, Уилям понечи да заобиколи масата. Но бутна стола, на който седеше, расото му се замота в него, така че Хорхе можа да долови шума. Старецът пак се изсмя, този път по-силно, протегна изненадващо бързо десница към светилника, като се водеше по топлината, излъчвана от пламъка, захлупи пламъка с длан, без да обръща внимание на болката, и светилникът изгасна. Стаята потъна в мрак, а ние за последен път чухме смеха на Хорхе, който викна:

— Я да ви видя как ще ме хванете, сега аз виждам по-добре от вас!

Млъкна, не добави нищо и тръгна с безшумните си стъпки, благодарение на които винаги се появяваше най-неочаквано; от време на време от различни места в стаята до нас достигаше шумът от разкъсваната хартия.

— Адсон! — викна Уилям. — Застани на вратата, не му позволявай да излезе!

Но Уилям закъсня с това свое нареждане, защото аз и преди това едва се сдържах да не се нахвърля върху стареца, а щом стаята потъна в мрак, се завтекох и се опитах да заобиколя масата от другата страна, докато моят учител се бе втурнал към противоположната. Много късно разбрах, че така дадох възможност на Хорхе да стигне вратата, защото старецът се движеше в мрака с изключителна увереност. И наистина отново, но вече зад гърба ни, чухме шум от разкъсвана хартия, но доста приглушен, защото идеше откъм съседната стая. И в същото време чухме и друг шум, някакво пресекливо нарастващо скърцане, като стържене на панти.

— Огледалото! — викна Уилям. — Той иска да ни затвори!

Насочвайки се по шума, и двамата се втурнахме към входа; аз се спънах в някакво столче и си нараних крака, но не обърнах внимание, защото ми стана ясно, че ако Хорхе ни затвореше, никога нямаше да се измъкнем оттук; в тъмното нямаше да успеем да отворим вратата, тъй като не знаехме какво и как трябваше да натиснем иди бутнем от тази страна.

Мисля, че и Уилям бе подтикван от същата отчаяна мисъл, защото го усетих край себе си, когато и двамата, след като стигнахме до прага, започнахме да подпираме задната страна на огледалото, което се затваряше към нас. Бяхме пристигнали навреме, защото вратата престана да се движи, а след малко се поддаде и се отвори. Явно Хорхе бе разбрал, че борбата е неравна, и бе успял да се отдалечи. Излязохме от прокълнатата стая, но не знаехме накъде е тръгнал старецът, пък и цареше пълен мрак. По едно време се досетих:

— Учителю, огнивото е у мен!

— Тогава какво чакаш — викна Уилям, — потърси светилника и го запали! — Хукнах обратно в мрака към „finis Africae“ и започнах да търся опипом светилника. Намерих го веднага — по Божията воля, бръкнах в скапулария, напипах огнивото, ръцете ми трепереха, та трябваше да направя два-три несполучливи опита, преди да успея да запаля светилника, докато Уилям викаше задъхано откъм вратата: — Побързай, побързай! — Най-сетне успях. — Бързо — подкани ме Уилям, — иначе оня ще изяде целия Аристотел!

— И ще умре! — викнах тревожно аз, като в това време го настигнах; тръгнахме да го търсим.

— Не ме интересува дали тоя проклетник ще умре! — викна Уилям, като се оглеждаше и крачеше ту в една, ту в друга посока. — След това, което изяде, не го чака друго! Аз искам книгата!

После спря и добави, вече по-спокойно:

— Спри. Така няма да успеем да го открием. Да спрем и да помълчим. — Така и сторихме. В настаналата тишина немного надалеч чухме шум от тяло, което се блъсна в някакъв шкаф, на пода изтрополиха книги. — Там е! — викнахме и двамата.

Хукнахме към шума, но веднага разбрахме, че трябва да се движим по-бавно. Защото тази вечер навън духаше силен вятър и като излязохме от „finis Africae“, се натъкнахме на въздушни повеи, които съскаха и стенеха из цялата библиотека. Устремът им умножаваше тяхната сила и нашият светилник, който си бяхме възвърнали толкова трудно, можеше всеки миг да изгасне. И тъй като не биваше да бързаме, налагаше се да забавим Хорхе. Но Уилям реши да направи точно обратното и викна:

— Хванахме те, старче, сега имаме светлина!

Правилно решение, защото тези думи вероятно разтревожиха Хорхе, той забърза и така наруши равновесието на вълшебната си чувствителност на зрящ в мрака. И наистина, след малко отново чухме шум и когато, насочвайки се по него, стигнахме в залата „y“ на YSPANIA, видяхме, че е паднал на пода, с книгата в ръце: опитваше се да се надигне, заобиколен от книгите, паднали от масата, която бе блъснал и прекатурил. Опитваше се да се надигне, но продължаваше да къса страниците, сякаш искаше да изръфа колкото се може по-бързо своята плячка.

Настигнахме го тъкмо като се изправи, а той, усетил близостта ни, започна да се отдръпва заднишком. Лицето му, осветено от червеникавите отблясъци на светилника, изглеждаше ужасно — бе цялото разкривено, по челото и бузите се стичаше охтичава пот, белезникавите му застинали очи сега бяха кръвясали, от устата му се подаваха късчета пергамент, сякаш беше някакъв кръвожаден звяр, натъпкал се така, че повече не може да преглъща храната. Обезобразен от тревога, от действието на отровата, която вече бе плъзнала по кръвта му, от отчаяната си и безумна решителност, този доскоро уважаван старец сега изглеждаше отвратително и смешно: при други обстоятелства можеше да предизвика смях, но и ние бяхме заприличали на звероподобни, на кучета, хукнали да гонят дивеч.

Можехме да го хванем спокойно, а вместо това връхлетяхме върху него, той успя да се измъкне, притисна ръце до гърди да пази ръкописа; бях го хванал с лявата си ръка, а с дясната гледах да държа светилника високо, но пламъкът облиза лицето му, той усети топлината, издаде приглушен стон, почти изръмжа, от устата му паднаха парчета хартия, вдигна десницата си от книгата, протегна я към светилника, измъкна го от ръката ми и го хвърли…

Светилникът тупна точно насред купчината книги, паднали от масата; бяха се разтворили, бяха се скупчили една връз друга. Зехтинът се разля, пламъкът лизна някакъв стар пергамент, който тозчас пламна буйно, като сноп сухи съчки. Всичко стана за миг, от книгите изригна пламък, сякаш тия хилядолетни страници от векове чакаха да пламнат и сега ликуваха, че изведнъж могат да утоляват стародавната си жажда за огън. Като видя какво става, Уилям пусна стареца — а той, като усети, че е свободен, се отдръпна няколко крачки — и се поколеба, но прекалено дълго — дали да хване отново Хорхе, или да се втурне да гаси малката клада. Някаква книга, явно по-стара от другите, изгоря почти наведнъж, изригвайки висок пламък.

Повеите на вятъра, които можеха да загасят малкото пламъче, разпалваха по-силния и по-буен пламък; нещо повече — те разнасяха блуждаещи искри.

— Бързо! Гаси огъня! — викна Уилям. — Всичко ще изгори!

Втурнах се към кладата, но се спрях, защото не знаех какво да сторя. Уилям се спусна към мен, за да ми помогне. Протегнахме ръце към огъня, потърсихме с очи нещо, за да го загасим, осени ме една мисъл — смъкнах расото си и се опитвах да го хвърля върху огъня. Но пламъците вече бяха твърде високи, те облизаха расото ми и то пламна. Изгорих си ръцете и ги отдръпнах, извърнах глава към Уилям и зърнах зад него Хорхе, който се приближаваше. Горещината бе толкова силна, че той я усещаше много добре, вече знаеше съвсем сигурно къде гори огън, и хвърли Аристотел в пламъците.

Уилям се разгневи и бутна яростно стареца, той се блъсна в един шкаф, главата му се удари в ръба и той падна на земята… Но Уилям — мисля, че го чух да изрича някаква невероятна псувня — не му обърна никакво внимание. Спусна се към книгите. Но късно. Аристотел, или по-точно това, което бе останало от него, след като старецът бе погълнал неговите страници, вече гореше.

Междувременно към стените се бяха понесли искри и томовете от един друг шкаф вече се гърчеха в яростни пламъци. Сега в стаята имаше не едно, а две огнища на пожар.

Уилям разбра, че с ръце не ще успеем да ги загасим, и реши да спасява книгите с други книги. Грабна някакъв том, който му изглеждаше по-добре подвързан и по-плътен от другите, и се опита да го използва за гасене. Но като удряше с обкованата подвързия по купчината горящи книги, не можа да постигне друго, освен да пръска нови искри. Опита се да ги разпръсне с крака, но постигна обратното — полетяха късчета от почти изтлял пергамент, започнаха да се реят като прилепи, докато въздушното течение, съюзник на въздушния си събрат, просто ги приканваше да подпалят земната материя на други книги.

Зла орис бе пожелала всичко това да се случи в една от залите от лабиринта, където цареше най-голяма бъркотия. От рафтовете на шкафовете стърчаха навити ръкописи; от други, вече раздърпани томове, като от блеещи уста се провесваха езици от съсухрени от времето пергаменти, а на масата сигурно бяха струпани голям брой ръкописи, които Малахий (останал сам от няколко дни) не се бе погрижил да сложи по местата им. Така че помещението, след причинената от Хорхе бъркотия, бе отрупано с пергаменти, които сякаш само това чакаха — да се превърнат в друг елемент.

За кратко време помещението се превърна в клада, в пламнал трънак. В това жертвоприношение участваха и шкафовете — и те започнаха да пращят. Рекох си, че целият лабиринт не е нищо друго освен огромна клада за жертвоприношение, приготвена отдавна, очакваща първата искрица.

— Вода трябва, вода! — викна Уилям и добави: — Но къде ти вода в този пъкъл?

— В кухнята, долу, в кухнята! — викнах аз. Уилям ме погледна замислено, по лицето му играеха червени огнени отблясъци:

— Да, но докато слезем и се качим отново… По дяволите! — викна той. — Така или иначе, с тази стая е свършено, а може би и със съседната. Да слизаме, аз ще търся вода, а ти бий тревога, нужни са много хора!

Насочихме се към стълбата, защото пожарът хвърляше светлина и в другите стаи, ако и тя да отслабваше все повече, та се наложи да прекосим последните две стаи почти пипнешком.

Долу, в скриптория, нощта хвърляше бледи отблясъци; оттам се спуснахме в трапезарията. Уилям изтича в кухнята, аз пък хукнах към вратата на трапезарията и се опитах да я отворя отвътре; това не се оказа толкова лесно, защото вълнението ме сковаваше. Излязох навън, затичах се към спалните помещения, сетих се, че не ще смогна да събудя монасите един по един, хрумна ми друго, върнах се в църквата и потърсих стълбата, която водеше към камбанарията. Щом стигнах там, сграбчих всички въжета и ги задърпах. Дърпах с всички сили, а въжето на голямата камбана току ме издърпваше нагоре. Горната част на ръцете ми бе обгоряла в библиотеката, но дланите ми бяха останали незасегнати; разраних ги от плъзгането на въжетата, докато най-сетне те започнаха да кървят и бях принуден да се откажа.

Но бях успял да вдигна достатъчно шум; излязох навън тъкмо навреме, за да видя първите монаси, които излизаха от спалните помещения, а отдалеч долитаха гласовете на ратаите, които бяха наизлезли пред своите жилища. Не можах да обясня нищо както трябваше, просто не смогвах да изрека и две думи като хората, пък и първите, които изрекох, бяха на майчиния ми език. С кървящата си ръка сочех през прозорците по южното крило на Зданието, където през алабастровите плочи прозираха необичайни отблясъци. От тяхната яркост разбрах, че докато съм слизал и биел камбаните, огънят се бе разпространил и из други стаи. Сега през всички прозорци на Africa и през прозорците на цялата фасада между Africa и източната кула се виждаха неравномерно припламващи отблясъци.

— Вода, носете вода! — виках аз.

Отначало никой не разбра какво става. Монасите бяха до такава степен свикнали да гледат на библиотеката като на свято и недостъпно място, че просто не можеха да допуснат, че тя подобно на някаква селска колиба може да бъде застрашена от обикновена опасност. Първите, които вдигнаха очи към прозорците, се прекръстиха, мълвейки слова, издаващи уплаха, а аз се досетих, че мислеха за нови видения. Задърпах ги за расата, умолявах ги да разберат какво става, докато най-сетне някой съумя да изрази пресекливите ми хълцания с човешки слова.

Този човек беше Никола от Моримондо; той каза:

— Библиотеката гори!

— Точно така — промълвих аз и се строполих от изтощение на земята.

Никола прояви голяма енергия, развика се, започна да дава нареждания на ратаите, да съветва заобиколилите го монаси, прати някой да отвори другите врати на Зданието, други прати да търсят кофи и всякакви съдове, насочи всички към чешмите и цистерните за вода в манастира. Нареди на ратаите да натоварят мулетата и магаретата с делви с вода… Ако човекът, който даваше тези разпореждания, имаше някаква власт, щяха веднага да му се подчинят. Но ратаите бяха свикнали да получават нареждания от Ремиджо, писарите — от Малахий, а всички — от абата. Уви, тук нямаше нито един от тях. Монасите търсеха абата с очи, за да получат от него напътствия и утеха, него го нямаше и единствен аз знаех, че той е умрял или че умираше, зазидан в една задушна дупка, която сега се превръщаше в пещ, в бика на Фаларис282.

Никола току побутваше ратаите на една страна, но други монаси, подтиквани от най-добри намерения, им даваха противоположни нареждания. Някои събратя явно бяха загубили и ума, и дума, други пък още бяха като замаяни от съня. Аз се опитвах да им обясня, защото си бях възвърнал дар-слово, но трябва да напомня, че бях почти гол — нали бях хвърлил расото си върху огъня, а гледката, която представлявах — едно непристойно разголено момче, окървавено, с почерняло от сажди лице, цялото вдървено от студ — сигурно не вдъхваше кой знае какво доверие.

Най-подир Никола успя да повлече някои събратя и ратаи към кухнята, която най-сетне някой бе успял да отвори. Други се бяха досетили да донесат факли. В кухнята цареше голямо безредие; досетих се, че Уилям бе преобърнал всичко с главата надолу, за да търси вода и съдове, с които да я пренася.

В същия миг зърнах Уилям; появи се от вратата откъм трапезарията, лицето му беше обгорено, расото му димеше, държеше в ръка голяма тенджера и аз изпитах жалост към него — жалка алегория на безсилието. Разбрах, че и да беше успял да изнесе до втория етаж тенджера с вода, без да я излее, и да беше успял да стори това не веднъж, а повече пъти, не бе постигнал нищо. Сетих се за онази случка със свети Августин, когато видял някакво дете да се опитва да изгребе водата от морето с лъжица; детето било ангел, който правел това, за да се подиграе на светеца, който пък се стремял да проникне в тайните на божествената природа. Уилям се опря изтощен на рамката на вратата и ми заговори също като ангела:

— Невъзможно е, няма да се справим, ако ще всички монаси да помагат. Свършено е с библиотеката. — За разлика от ангела Уилям плачеше.

Притиснах се до него, а той грабна от една маса някаква покривка и се опита да ме загърне. Стояхме така и наблюдавахме, вече безпомощни, какво става около нас.

Цареше голям безпорядък, насам-нататък сновяха разни хора; едни се качваха с празни ръце и се сблъскваха по виещата се стълба с други, които, подтиквани от глупаво любопитство, вече се бяха качили, а сега слизаха да търсят съдове. Други, по-съобразителни, се втурнаха веднага да търсят тенджери и легени, за да установят, че в кухнята няма достатъчно вода. Изведнъж в кухнята влязоха няколко мулета, натоварени с делви; ратаите, които ги караха, свалиха делвите и понечиха да ги качат горе. Но те не знаеха как се стига до скриптория, та се наложи някои от писарите да им обяснят; това отне доста време, а когато започнаха да се качват, се сблъскаха с други, които слизаха, обзети от ужас. Някои делви се счупиха и водата се изля на пода, други делви бяха подадени от ръка на ръка от усърдни помагачи, наредили се по виещата се стълба. Тръгнах след групата и се озовах в скриптория; откъм библиотеката се носеше гъст дим, а последните монаси, които се бяха осмелили да навлязат в източната кула, се връщаха, кашляйки, със зачервени очи, и викаха, че не е възможно човек да проникне в тоя пъкъл.

В този мит зърнах Бенций. Идеше от долния етаж, носеше голям съд, лицето му бе цялото разкривено. Чу думите на тези, дето се бяха върнали, и им рече:

— Страхливци, всички ще отидете в пъкъла! — Обърна се, като търсеше помощ, и ме видя: — Адсон! — викна ми той. — Библиотеката… библиотеката…

Не дочака да му отвърна. Изтича към стълбата и изчезна смело в дима. Видях го за последен път.

Над главата ми нещо изпращя. От тавана на скриптория започнаха да падат късчета камъни и вар. От един свод се откачи розетка с формата на цвете, за малко да ми падне на главата. Подът на лабиринта започваше да поддава Спуснах се тичешком на долния етаж и излязох навън. Някои усърдни ратаи бяха донесли стълби, с които се опитваха да стигнат прозорците на горните етажи, за да изливат водата през тях. Но и най-дългите стълби стигаха едва до прозорците на скриптория, а тези, които бяха успели да се изкачат, не можеха да ги отворят. Наредиха някой да ги отвори отвътре, но вече никой не се осмеляваше да се качи.

В това време наблюдавах прозорците на третия етаж. Цялата библиотека трябва да се беше превърнала в огромна клада, огънят препускаше от стая в стая, поглъщайки хилядите изсъхнали листове. Всички прозорци бяха ярко осветени, от покрива излизаше гъст черен дим; огънят бе обхванал и гредите. Зданието, което изглеждаше толкова яко и непоклатимо, в този миг разкриваше цялата си слабост, своите пукнатини, разядените отвътре стени, ронещите се камъни, които позволяваха на пламъците да стигнат дървените греди и подпори, където и да се намираха те.

Изведнъж някои прозорци се пръснаха, сякаш някаква сила ги блъсна извътре, и искрите се разроиха навън, като осеяха нощния мрак с безброй блуждаещи светлини. Силният вятър бе постихнал, но това бе истинско нещастие, защото сега лекият ветрец разнасяше искрите и ги разпалваше и заедно с тях разнасяше и късчета нагорещен пергамент. В този миг проехтя трясък; подът на лабиринта на места бе поддал и пламтящите греди се сгромолясаха на долния етаж; видях как лумнаха пламъци и от скриптория, и той осеян с книги и шкафове, с разгънати листове, пръснати по масите, готови да поемат огън от искрите. Група преписвачи си заскубаха косите, почнаха да се вайкат и понечиха да се качат смело горе, за да спасят скъпите им пергаменти. Но не би — защото и кухнята, и трапезарията се бяха превърнали в кръстовище на блуждаещи души, които сновяха насам-нататък и всеки пречеше на другия. Хората се блъскаха, падаха; който носеше някакъв съд, изливаше спасителната течност; мулетата, дето бяха влезли в кухнята, усетиха близостта на огъня и като хвърляха къчове, се втурнаха към вратите, блъскайки и хората, и своите водачи. Така или иначе, личеше си, че тая тълпа от селяци и от предани и мъдри, но неловки, неръководени от никого люде, щеше да попречи и на ония, дето биха могли да дойдат да помагат.

По цялото плато цареше пълна бъркотия. Но това все още бе само началото на трагедията. Защото, изригвайки от прозорците и покрива, огромното валмо от искри, раздухвано от вятъра, падаше навсякъде и засегна и покрива на църквата. Няма човек, който да не знае колко прекрасни катедрали са ставали лесна плячка на огъня; защото Божият дом изглежда прекрасен и добре защитен също като небесния Ерусалим поради камъка, от който е изграден, но и стените и сводовете се крепят на крехък, макар и изкусно направен дървен скелет; затова, ако каменната църква напомня най-достойните за почит гори със своите колони, яки като разклоняващи се в сводовете дъбове, то често нейното тяло е от дъбово дърво — така, както е изработена от дърво и цялата й украса: олтарите, хоровете, изписаните икони, пейките, престолите, свещниците. Така стана и с манастирската църква с прекрасния портал, който ме бе омагьосал толкова силно през първия ден. Тя пламна много бързо. Едва сега монасите и всички обитатели на платото разбраха, че вече става дума за спасяване на целия манастир, и всички хукнаха още по-смело и в още по-голямо безредие, за да се борят с опасността.

Разбира се, манастирската църква бе по-достъпна и следователно по-защитима от библиотеката. Библиотеката бе обречена от самата си непристъпност, от тайната, която я закриляше, от ограничения достъп към нея. Църквата, отворена като майка за всички в часа за молитва, бе достъпна за всички и сега, когато бе настанало време да бъде спасена. Но нямаше повече вода или по-точно твърде недостатъчна бе водата в цистерните и съдовете; водата струеше от чешмите пестеливо и бавно, а това не отговаряше на належащите нужди. Всички желаеха да изгасят пожара в църквата, но вече никой не знаеше как. Пък и огънят се бе разпространил отгоре, където бе трудно за човека да се качи да блъска по пламъците или да се опита да ги задуши с пръст или дрипи. А когато пламъците се спуснаха надолу, вече нямаше никакъв смисъл да хвърлят върху тях пръст или пясък, тъй като покривът започна да пада върху втурналите се да гасят, като премаза мнозина.

Така към вайканията и тюхканията заради големия брой изпепелени ценности се прибавиха викове от болка за обгорелите лица, за строшените крайници, за телата, изчезнали под внезапно срутилите се сводове.

Вятърът отново задуха бавно и подхранваше още по-яростно огъня. Подир църквата веднага пламнаха свинарниците и оборите. Обезумелите животни скъсаха поводите, разбиха вратите и се втурнаха из платото, като цвилеха, мучаха, блееха и грухтяха от ужас. Искри попаднаха по гривите на много коне, та видяхме как из двора запрепускаха адски изчадия, пламтящи коне, които помитаха всичко по пътя си — път, дето нито ги водеше някъде, нито им даваше покой. Видях как старият Алинардо, който се въртеше насам-нататък като замаян, без да си дава сметка за случилото се, бе пометен от прекрасния, увенчан с огнен венец Брунело и се изтърколи в прахоляка, където и си остана — една жалка безформена купчина. Но нямах нито време, нито как да му помогна, нито да го оплаквам, защото подобни неща вече ставаха навсякъде.

Пламналите коне бяха пренесли огъня там, където вятърът все още не бе успял да стори това; сега горяха и работилниците, и домът на послушниците. Хора тичаха на групи от единия до другия край на платото без никаква цел или пък с неосъществими намерения. Видях Никола — беше ранен в главата, с раздрано расо; явно съкрушен, той бе коленичил на главната алея и проклинаше проклятието Божие. Видях Пачифико от Тиволи; той се бе отказал от всякакви помисли за помощ и се опитваше да хване някое от побеснелите мулета; след като успя, ми викна и аз да сторя същото и да побягна, за да се спася от това зловещо видеше на Армагедона.

Рекох си къде ли ще да е Уилям и се побоях да не би да е загинал от някакво срутване. Търсих го дълго и го открих близо до вътрешния двор. Държеше в ръка пътната си торба; когато пламъците започнали да обгръщат дома на поклонниците, той успял да влезе в килията, за да спаси поне своите ценни вещи. Беше взел и моята торба, от която извадих дрехи да се преоблека. Стояхме задъхани и гледахме какво става около нас.

Манастирът бе безвъзвратно обречен. Огънят бе стигнал до почти всички постройки — едни пламваха, други горяха. А тия, дето бяха оцелели, и те след малко щяха да се изпепелят; нали всичко — и природата, и безразборните действия на хората, които се опитваха да сторят нещо — помагаше за разпространяването на пожара. Не бяха засегнати само незастроените площи — зеленчуковата градина, градината пред вътрешния двор… Вече нищо не можеше да бъде сторено, за да се спасят постройките, достатъчно бе човек да се откаже да ги спасява и да застане на някое открито място, за да наблюдава без никаква опасност.

Погледнахме църквата, която сега гореше бавно, защото обикновено дървенията на тези големи постройки лумва веднага, а те продължават да агонизират с часове, понякога и с дни. Но от Зданието продължаваха да излизат пламъци. Тук имаше много повече неща за горене; огънят, който се бе разпрострял из скриптория, сега бе слязъл и в кухните. А колкото до третия етаж — там, където доскоро и в продължение на столетия бе стоял лабиринтът, — той бе изцяло разрушен.

— Това беше най-голямата библиотека в християнския свят — рече Уилям. — Сега — добави той — пришествието на Антихриста наистина не ще да е далеч, защото няма да има знание, което да му се противопостави. Пък и ние го видяхме тази нощ.

— Кого? — запитах слисан.

— Имам предвид Хорхе. В това лице, обезобразено от омраза към философията, за пръв път видях как изглежда Антихристът, който не идва нито от племето на Юда, както твърдят неговите глашатаи, нито от някаква далечна страна. Антихристът може да бъде рожба на състраданието, на прекомерната обич към Бога или към истината, така както светецът може да стана еретик, а гадателят — обзет от бесове човек. Пази се, Адсон, от пророците и от тия, дето са готови да умрат за истината, защото обикновено те повличат към смърт със себе си мнозина, често ги тласкат към смърт, преди самите те да умрат, а понякога — и да мрат вместо тях. Хорхе извърши злокобно деяние, защото обичаше толкова болезнено своята истина, че бе готов на всичко, за да помете лъжата. Хорхе се боеше от втората книга на Аристотел, защото може би тя наистина е учела как да изопачаваме всяка истина, за да не станем роби на собствените си призраци. Може би задача на този, който обича хората, е да ги кара да се надсмиват над истината, да стори така, че истината да се смее, защото единствената истина е в това да се научим да се отърсваме от нездравата страст към истината.

— Но, учителю — възразих с болка, — говорите така, защото сте дълбоко засегнат. Но има една истина — истината, която разкрихте нощес, истината, до която стигнахте, тълкувайки следите, които разчетохте през последните дни. Хорхе спечели, но вие надвихте Хорхе, защото разкрихте неговите кроежи…

— Нямаше никакви кроежи — отвърна Уилям — и аз ги разкрих погрешка.

Това твърдение съдържаше собственото си противоречие и аз не разбрах дали Уилям нарочно искаше да е така.

— Но нали беше истина, нали следите по снега сочеха, че става дума за Брунело — възразих аз, — нали излезе истина, че Аделмо се е самоубил; истина бе, че Венанций не се е удавил в делвата, истина бе, че лабиринтът се оказа замислен точно така, както си представяхте, истина бе, че можеше да се влезе във „finis Africae“, натискайки думата „quator“, истина бе, че тайнствената книга е от Аристотел… Бих могъл да продължа, да изброя всички отговарящи на истината неща, които вие разкрихте благодарение на вашите знания…

— Адсон, никога не съм се съмнявал в истината, съдържаща се в знаците; те са единственото средство, с което човек разполага, за да се ориентира в този свят. Но аз не можах да проумея едно — връзката между знаците. Стигнах до Хорхе, следвайки една апокалиптична схема; като че ли тя направляваше всички престъпления, а се оказа напълно случайна. Стигнах до Хорхе, търсейки един виновник за всички престъпления, а се оказа, че всяко престъпление е било извършено от различен човек или пък чисто и просто от никого. Стигнах до Хорхе, следвайки плана, съставен от един ненормален и все пак разсъждаващ човек, а се оказа, че няма никакъв план или поточно, че самият Хорхе е станал жертва на първоначалния си план, след което е започнала поредица от причини, от странични причини и от причини, противоречащи си една на друга, които са се развивали самостоятелно, създавайки връзки, неподчиняващи се на никакъв план. Къде е моята мъдрост? Действах като твърдоглав човек, следвайки някаква привидност на ред, а трябваше да имам предвид, че във Вселената не съществува никакъв ред.

— Но като си представяхте погрешни взаимни връзки, вие все пак открихте нещо…

— Благодаря ти, Адсон, ти каза нещо много хубаво. Редът, който си представя нашият ум, е като мрежа или стълба, която градим, за да стигнем до нещо. Но след това се налага да хвърлим стълбата, защото откриваме, че ако и да ни е послужила, тя е била напълно безсмислена. „Er muoz geiichesame die Leiter abewerfen, so Er an ir ufgestigen ist…“283 Така се казва, нали?

— Така е на моя език. Кой е казал това?

— Един мистик от твоя край. Писал го е някъде, къде — не помня. И не е нужно един ден някой да намери този ръкопис. Единствените истини, които служат за нещо, са сечива, които трябва да бъдат захвърлени.

— Вие не бива да се обвинявате в нищо, вие направихте каквото можахте.

— Каквото могат хората, а те могат малко. Трудно е да приемем мисълта, че във Вселената не може да има някакъв ред, защото това ще обиди свободната воля на Бога и неговото всемогьщество. Така свободата на Бога е наше проклятие или поне проклятие за нашата надменност.

За пръв и последен път в живота си се осмелих да изрека богословско заключение:

— Но как е възможно да съществува едно необходимо битие, изцяло изтъкано от вероятността? В такъв случай каква е разликата между Бога и първоначалния хаос? Та нали твърдението, че Бог е всемогъщ и че в същото време е напълно зависим от собствените си начинания, е равнозначно на доказателство, че Бог не съществува?

Уилям ме изгледа с непроницаемо лице и рече:

— Как един учен би могъл да продължи да предава своите знания, ако отговори положително на твоя въпрос?

Не разбрах какво искаше да ми каже и го запитах:

— Нима искате да кажете, че без критерий за истината не може да става и дума за знания, които да се предават на другите, или пък намеквате, че не бихте могли да съобщавате на другите това, което знаете, тъй като те няма да ви позволят да го сторите?

В този миг част от покрива на спалното помещение рухна с огромен трясък и към небето изригна валмо от искри. Част от овцете и козите, дето бродеха из двора, минаха край нас, блеейки от ужас. Група ратаи се спуснаха да бягат с викове — за малко да ни стъпчат.

— Тук цари голяма бъркотия — рече Уилям. — Non in commotione, non in commotione, Dominus284.

(обратно) (обратно)

ПОСЛЕДЕН ЛИСТ

Манастирът горя три дни и три нощи; всички усилия да бъде спасен се оказаха безплодни. Още сутринта на седмия ден от нашия престой в това място, когато тези, които бяха останали, разбраха, че не е възможно да бъде спасена нито една сграда, когато външните стени на най-красивите постройки рухнаха, а църквата, сякаш усуквайки се около себе си, погълна и своята камбанария — в този миг у всички секна всякакво желание да се борят против наказанието Божие. И все по-рядко и унило се затичваха към малкото останали кофи с вода, докато прекрасният дом на абата със заседателната зала догаряше тихо и кротко. Преди огънят да стигне до работилниците, ратаите вече бяха успели да спасят каквото можаха от съдовете и сечивата, а после предпочетоха да се пръснат по хълма, за да хванат поне част от добитъка, който в нощната бъркотия бе успял да се измъкне от двора.

Видях как неколцина ратаи изчезнаха сред останките от църквата; рекох си, че ще се опитат да проникнат в криптата със съкровището, за да отмъкнат оттам някоя и друга ценна вещ, преди да избягат. Не знам дали успяха, дали и криптата не се бе срутила и дали и тия негодници, дето се опитваха да влязат там, не бяха изчезнали под нейните развалини.

В същото време откъм селото заприиждаха селяни, било да помагат, било с намерението и те да приберат нещо. По-голямата част от загиналите останаха сред все още горящите развалини. На третия ден, след като се погрижиха за ранените и погребаха труповете, които успяха да приберат, монасите и всички останали събраха вещите си и напуснаха все още димящото плато, като да беше някакво прокълнато място. Не знам къде се пръснаха.

Ние с Уилям също си тръгнахме; възседнахме два коня, които намерихме в гората и които сметнахме за ничии. Потеглихме на изток. Като стигнахме отново в Бобио, научихме лоши вести за императора. След като влязъл в Рим, той бил коронясан от народа. И тъй като смятал за невъзможно да се споразумее с Йоан, избрал и антипапа — Николай V. Марсилий бил назначен за духовен викарий на Рим, но по негова вина или поради проявената от него слабост в града започнали да стават печални събития — тежко ми е да разказвам за тях. Започнали да изтезават останали верни на папата свещеници, които не искали да отслужват литургия, един игумен на августинците бил хвърлен в ямата на лъвовете на Капитолия. Марсилий и Жан Жандьонски обявили Йоан за еретик, а Лудвиг наредил да го осъдят на смърт. Но императорът управлявал зле, почнал да си навлича омразата на местните синьори, вземал пари от обществената хазна. Колкото повече чувахме подобни новини, толкова по-бавно се придвижвахме към Рим; разбрах, че Уилям не иска да стане свидетел на събития, които не отговаряха на неговите надежди.

Като стигнахме в Помпоза, научихме, че Рим се е надигнал срещу Лудвиг; той потеглил обратно към Пиза, а пратениците на Йоан влезли победоносно в папската столица.

В същото време Микеле Чезена разбрал, че престоят му в Авиньон е безсмислен; нещо повече — започнал да се бои за живота си и избягал, като отишъл в Пиза при Лудвиг. В това време императорът се лишил и от подкрепата на Кастручо, синьора на Лука и Пистоя, който пък умрял.

С една дума, като предвидихме какво ще стане по-нататък и тъй като знаехме, че Баварецът ще отиде в Мюнхен, ние се върнахме обратно и решихме да го изпреварим; и без това Уилям усещаше, че в Италия за него започва да става опасно. През следващите месеци и години Лудвиг стана свидетел на разпадането на съюза на гибелините; следващата година антипапата Николай щеше да се предаде на Йоан и да се яви пред него с въже на шията.

Като пристигнахме в Мюнхен, аз трябваше да се разделя с моя добър учител; поплаках си доста. Не се знаеше какво ще стане с него, затова моите близки предпочетоха да се върна в Мелк. От онази трагична нощ, когато Уилям не можа да сдържи покрусата си, наблюдавайки развалините на манастира, ние — по негласно споразумение — не бяхме отворили повече дума за случилото се. Не говорихме за това и докато траеше мъчителната ни раздяла.

Моят учител ми даде редица полезни напътствия какво да уча по-нататък и ми подари очилата, които му беше направил Никола, тъй като си бе възвърнал своите. Сега съм бил още млад, рече ми той, но един ден щели да ми свършат работа (и наистина сега, докато пиша тези редове, очилата са на носа ми). После ме прегърна силно, нежен като баща, и се разделихме.

Не го видях повече. Много по-късно научих, че умрял по време на голямата чумна епидемия, която избухна в Европа към средата на този век. И все се моля с надеждата, че Бог е приел душата му и му е простил многобройните горди постъпки, към които го бе тласнал будният му ум.

Години по-късно — вече като зрял мъж — ми се падна да попътешествам из Италия по заръка на моя абат. Не устоях на изкушението и на връщане се отклоних доста, за да посетя отново онова, което бе останало от манастира.

Двете села в полите на планината се бяха обезлюдили, земите край тях бяха запустели. Изкачих се на платото и пред овлажнените ми очи се разкри тъжна гледка на разруха и смърт.

От големите великолепни постройки, дето красяха това място, бяха останали само развалини, също като от паметниците на древните езичници в град Рим. Зидовете, колоните, оцелелите тук-таме носещи греди бяха обвити в бръшлян. Навсякъде бяха избуяли бурени, та човек не можеше да разбере къде са били и зеленчуковата градина, и цветята. Личеше само гробището благодарение на няколко гроба, по-високи от другите. Единствен белег на живот бяха грабливите птици, дето ловяха гущерите и змиите, които се притайваха между камъните също като базилиски или пък се стрелваха по зидовете. От портала на църквата се бяха запазили жалки, проядени от мухъл, останки. Тимпанът бе оцелял наполовина; успях да различа лявото око на седналия на престола Христос, разядено от атмосферните влияния, с плъзнали по него лигави ластари, както и нещо от главата на лъва.

Зданието като че ли все още се държеше напук на времето; беше се срутила само южната му стена. Двете външни кули, дето гледаха към пропастта, изглеждаха почти незасегнати, но навсякъде прозорците зееха като очни кухини, от които като лепкави сълзи се нижеха диви пълзящи растения. Вътре сътвореното от изкуството — отдавна разрушено — се сливаше със сътвореното от природата; на много места в кухнята, дигнех ли глава, през широките процепи на горните етажи и покрива, рухнали също като паднали ангели, виждах небето. Всичко, което не бе позеленяло от плесента, продължаваше да се чернее от дима отпреди толкова десетилетия.

Ровех се из развалините и от време на време намирах късове от пергаменти, паднали от скриптория и библиотеката, оцелели като заровени в земята съкровища; започнах да ги събирам, сякаш се канех да поставя на мястото им листовете от една книга. После забелязах, че край една от кулите продължаваше да се вие към скриптория стълба — беше оцеляла, макар и да се клатеше; оттам, покатервайки се върху цял куп развалини, човек можеше да стигне до библиотеката; от нея беше останало нещо като галерия, която се нижеше край външните стени, а откъм вътрешната си страна зееше като бездна.

Край една стена се натъкнах на шкаф, долепен до нея, оцелял като по чудо, не знам как, от огъня, прогнил от водата и от насекомите. В него се бяха запазили няколко листа. Други листове намерих, докато се рових долу, из развалините. Не прибрах кой знае каква жътва, но я събирах цял ден, сякаш очаквах от тия останки от библиотеката някакво послание. Някои късчета от пергаментовите листа бяха избелели, на други се появяваха ту някакъв образ, напомнящ сянка, ту една или няколко думи — също като призраци. Понякога се натъквах на листове, по които личаха цели изречения; по-лесно ми беше да намирам все още цели корици, предпазени от металните си обковки… Останки от книги, които отвън изглеждаха запазени, но отвътре бяха унищожени; и все пак се натъквах на част от лист, зървах някакво начало, някакво заглавие…

Събрах всичко ценно, което успях да открия, и напълних две торби, като се лиших от неща, които ми трябваха, само и само да спася това жалко съкровище.

Докато се връщах, а подир това и в Мелк, се опитвах с часове да разчета тези останки. Често по някоя дума или пък от запазил се образ отгатвах за коя творба става дума. А когато по-късно успях да намеря други преписи от същите книги, проучвах ги усърдно, сякаш подобна задача ми бе отредена от съдбата, сякаш това, че бях успял да отгатна изгорелия препис, беше някакъв небесен знак, който ми казваше: вземи и чети. Накрая, след това търпеливо възстановяване, пред мен се очерта нещо като по-малка библиотека, знак за престаналата да съществува по-голяма библиотека, библиотека от отделни откъси, цитати, недовършени изречения, от овъглени книги.

Колкото повече препрочитам този списък, толкова повече се убеждавам, че той е рожба на случая и не съдържа никакво послание. Но оттогава, та и до днес тези откъси от страници ме съпровождат през всичките години живот, който ми е съдено да изкарам; често се допитвах до тях като до оракул и почти съм склонен да мисля, че всичко, дето съм написал на тези листа, и които ти, незнайни читателю, сега ще прочетеш, е съшито от разноцветни късчета дреха, образна песен, огромен акростих, който не казва и не повтаря друго освен това, което ми е било подсказано от тези откъси, и вече не знам дали досега аз съм говорил за тях, или пък самите те са говорили чрез моята уста. Но каквото и да е било съдено да бъде, колкото повече си преповтарям тоя разказ, толкова по-малко проумявам дали той следва някаква нишка, която излиза извън естествения ход на събитията и на времето, което ги свързва. Тежко е за стария монах, намиращ се пред прага на смъртта, да не знае дали посланието, което е написал, съдържа някакво скрито значение или повече от едно, или много, или никакво.

Но тази моя неспособност да прозра може би се дължи на сянката, която наближаващият дълбок мрак хвърля върху застаряващия свят.

Est ubi gloria nunc Babylonia285? Къде са едновремешните снегове? Земята танцува танца на Макабре286, понякога ми се струва, че по Дунава плават кораби, пълни с безумци, запътили се към някакво незнайно място.

Не ми остава друго, освен да замълча. О quam salubre, quam iucundum et suave est sedere in solitudine et tacere et loqui cum Deo!287 Скоро ще се прибера при моя Бог, но вече не мисля, че ще бъде преславният Бог, за когото ми говориха абатите от моя орден, или носещият радост Бог, както вярваха едновремешните минорити; може би няма да бъде и Богът на състраданието. Бог е абсолютно небитие, извън времето и пространството… Скоро ще закрача из тази просторна, от гладка по-гладка безбрежна пустош, в която истински благочестивото сърце изтлява в блаженство. Ще потъна в божествената тъма, в безмълвно мълчание и в едно дивно венчило и при това потъване ще се заличи всяко равенство и всяко неравенство; и в тази бездна духът ми ще изгуби себе си и няма да познае нищо — нито кое е еднакво, нито кое е различно: и ще бъдат забравени всички различия, ще се озова в първородната основа, в мълчаливата пустош, където никога не е имало различия, там, където никой не е на мястото си. Ще потъна в мълчаливата и обезлюдена божественост, където няма нито дела, нито образи.

В скриптория е студено, палецът ме наболява. Оставям този разказ, не знам за кого, вече не знам и за какво: stat rosa pristina nomine, nomina nuda tenemos288.

(обратно)

Информация за текста

© 1980 Умберто Еко

© 1985 Никола Иванов, превод от италиански

Umberto Eco

Il nome della rosa, 1980

Разпознаване: sir_Ivanhoe, 2008

Последна редакция: NomaD, 2008

При редакцията след разпознаването е използвано първото издание на романа (изд. „Народна култура“, 1985 г.)

Публикация

Умберто Еко. Името на розата

ИК „Бард“ ООД, 2002

Превод: Никола Иванов, 1985

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2008-05-06 00:44:20

1

Томас от Кемпен (латинизирано — Кемпис, известен и като Кемпийски), 1379–1471, немски писател и монах аскет, написал редица аскетически съчинения, от които много в стихове; най-известният му труд е „Подражание на Христос“. — б. р.

(обратно)

2

„Смътно като през огледало“ — израз от първото послание на апостол Павел към коринтяните, гл. 13, ст. 12.

(обратно)

3

Симоник — човек, упражняващ симония (търгашество с църковни длъжности).

(обратно)

4

Авиньон — град в Южна Франция, където е преместено през XIV в. седалището на папите поради изпадането им в политическа зависимост от френските крале.

(обратно)

5

Тамплиери — (фр. templiers от лат. templum — храм) храмовници, рицари от католически духовен орден, основан в началото на XII в. за защита на Светите места. Названието си носи от седалището на ордена, което се намирало на мястото на някогашния Соломонов храм в Ерусалим. За да конфискува имуществото му, френският крал Филип VI Хубави (1285–1314) обвинил тамплиерите в ерес и в 1312 г. орденът бил забранен от папа Климент V.

(обратно)

6

Робер Неаполитански (Анжуйски, 1265–1343) — неаполитански крал. Честолюбив и властен, той се опитал в съюз с папата да премахне властта на Германия в Италия.

(обратно)

7

Капитул — (лат. capitulum — глава) общо събрание на членовете на един орден.

(обратно)

8

Францисканци — католически монашески орден, основан от свети Франциск Асизки в началото на XIII в. Отначало францисканците, които дават обет за бедност и аскетизъм, били странстващи и „просяци“ монаси проповедници. Но още от средата на XIII в. благодарение на многобройните дарения и др. орденът се превръща в богата и силна организация. Членовете му се наричат минорити („по-малки братя“ на Христос).

(обратно)

9

Микеле Чезена — генерал (ръководител) на францисканския орден от 1316 г. Учил богословие в Париж, където бил и професор до избирането му за генерал на ордена.

(обратно)

10

Спиритуали — привърженици на съвършената бедност в ордена на миноритите през XIII-XIV в. в Средна Италия и Южна Франция.

(обратно)

11

„Като потребност за делото“.

(обратно)

12

Латинските заглавия на папски документи, були и енциклики не могат да се превеждат, тъй като не са всъщност заглавия, а начални думи на текста в документа, често нямащи собствен смисъл.

(обратно)

13

Марсилий Падуански и Жан Жандьонски (XIII–XIV в.) — философи авероисти, професори по богословие в Париж. Осъдени от папа Йоан XXII през 1327 г. като еретици, те се спасяват при двора на германския император Лудвиг IV Баварски и стават негови съветници.

(обратно)

14

Бенедиктинци — най-старият католически монашески орден, основан около 530 г. от св. Бенедикт Нурсийски с център манастира „Монте Касино“, Италия. Този орден допринесъл най-много за развитието на литературата и изкуствата през средните векове.

(обратно)

15

Боеций — (роден около 480 г. в Северна Италия) философ от Ранното средновековие, почитател, преводач и популяризатор на Аристотелевото мислене в латински говорещите западноевропейски страни.

(обратно)

16

Марта и Мария — сестри на Лазар от с. Витания, източно от Ерусалим (Евангелие от Лука, гл. 10, ст. 38-42; Евангелие от Йоан, гл. 11).

(обратно)

17

Рахил и Лия — дъщери на Лаван, жени на Яков. Лия родила шест деца, а Рахил дълго време очаквала рожба (Битие, гл. 29 и сл.).

(обратно)

18

Катон — Марк Порций Катон Стари (234–149 г. пр.н.е.), римски държавен деец и писател, известен като строг моралист, а също и като заклет враг на Картаген.

(обратно)

19

Лукреций — Тит Лукреций Кар (I в. пр.н.е.), древноримски философ материалист и поет, автор на поемата „За природата на нещата“. Според сведения от Ранното средновековие той пишел творбите си след приемането на упойваща билка, в резултат на което губел своето „аз“; оттук и намекът на автора, че се превръщал в жена.

(обратно)

20

Хиберния — древно име на Ирландия; Нортумбрия — най-северното графство в Англия.

(обратно)

21

„Детски, юношески и женски“ — (гр.).

(обратно)

22

Роджър Бейкън (ок. 1214–1294) — в учението му експерименталният метод преобладава над схоластиката.

(обратно)

23

„И ще има коли да се движат без животни с невъобразим устрем, и машини за летене, и човек, седящ в средата на машината да изпитва някакво изобретение, чрез което изкусно сглобените крила биха порили въздуха подобно летящи птици.“

(обратно)

24

Уилям Окам (1290–1349) — английски философ и богослов, представител на номинализма. Разграничава областите на знанието и вярата. Води борба с папския престол.

(обратно)

25

Ален дьо Лил (XII в.) — писател дидактик, богослов и каноник, ректор на Парижкия университет.

(обратно)

26

„Всяко създание в света се разкрива пред нас като книга или картина.“

(обратно)

27

Исидор Севилски (ок. 560–636) — църковен писател енциклопедист, от 601 г. епископ на Севиля, Испания. Като автор не е напълно оригинален, но голямата му заслуга е в това, че той е систематизирал и предал на следващите поколения знанието на древността.

(обратно)

28

„Да има малка глава, добре прикрепена към костите, къси и остри уши, големи очи, широко отворени ноздри, опъната шия, гъста грива и опашка, закръгленост, подсилена с якост на копитата.“

(обратно)

29

Жан Буридан (XIV в.) — философ схоластик, професор и ректор на Парижкия университет, обявил се против възгледите на Уилям Окам. Известен е още от израза „Буриданово магаре“, тъй като използвал примера за магарето, което умряло от глад и жажда, защото се колебаело между колата слама и кофата вода.

(обратно)

30

Хонорий Августодунски (XII в.) — църковен писател схоластик; в многобройните си трудове се занимава с широк кръг въпроси из областта на богословието, историята и естествените науки.

(обратно)

31

Гийом Дюран (1231–1296) — католически богослов и епископ, известен с каноническите си трудове.

(обратно)

32

Августин Блажени (354–430) — епископ на град Хипон, Северна Африка (от 395 г.), виден църковен отец. Възгледите му са едни от източниците на ранната схоластика.

(обратно)

33

Учителят Аквински — Тома Аквински (1225–1274), монах от Доминиканския орден, виден римокатолически богослов схоластик, професор в Париж и Неапол; обявен е за „учител на църквата“.

(обратно)

34

„Ще бъдеш свещеник навеки“ — цитат от Библията, Псалом 109, ст. 4.

(обратно)

35

Давид около ковчега — според Втора книга на царете, гл. 6, при пренасянето на „ковчега на завета“ (ракла със свещени религиозни предмети) в новопостроената скиния (древноеврейски храм) цар Давид свирел и играел свещени танци около ковчега.

(обратно)

36

Петър и Павел — най-видните от апостолите на Иисус Христос, допринесли най-много за разпространението на християнството в Римската империя. Йеремия и Исайя — древноеврейски пророци; в Стария завет има книги с техни пророчества.

(обратно)

37

Армагедон — според новозаветната книга Откровение (16,16) това е мястото, където земните царе ще се съберат за последна битка против царството Божие. Цялото видение тук е изградено върху образи от книга Откровение.

(обратно)

38

Клюнийски орден — това всъщност не е отделен орден, а монашеска организация в католическата църква, зародила се в манастира „Клюни“ (Бургундия, Франция), взела за основа бенедиктинския устав. Изиграла огромна роля в църковния живот на Запад през XI-XII в.

(обратно)

39

„Дървото на разпнатия живот“.

(обратно)

40

Цистерциани — католически монашески орден, основан в 1098 г. в Цистерциум (днес Сито, Франция) от монаси бенедиктинци. През XII-XIII в. бил особено богат и влиятелен. Йоахим Флорски (XII в.) е известен цистерциански абат, писал в областта на апокалиптиката (свършека на света) и създал течение, известно с неговото име — йоахимисти; осъден от католическата църква. По-нататък в книгата се споменава и като Йоахим Калабрийски.

(обратно)

41

Бонавентура (1221–1274) — италиански философ и католически църковен деец, един от най-видните представители на късната схоластика, професор в Парижкия университет. Противопоставял се на еретическата мистика на Йоахим Флорски.

(обратно)

42

Магдалина Мария — една от жените последователки на Иисус Христос. Според преданието преди това била блудница и се покаяла.

(обратно)

43

Фра Долчино — фанатичен апокалиптик, водач на апостолиците — секта, основана около 1260 г. от Герардо Сегалели и въплъщаваща идеите на Йоахим Флорски, т.е. призоваваща към бедност по примера на апостолите. Герардо е изгорен на клада от Инквизицията през 1300 г., а Долчино — през 1307 г.

(обратно)

44

Агнеса — римска девойка християнка, пострадала мъченически за вярата си по времето на император Диоклециан.

(обратно)

45

„И не се сношаваха помежду си.“

(обратно)

46

Михаил Псел (1018–1078) — виден византийски учен, писател и политически деец.

(обратно)

47

Енох и Илия — старозаветни личности от различни епохи; според Библията били взети живи с телата им на небето. При Второто пришествие щели да се явят заедно с Иисус Христос.

(обратно)

48

Аполион — губител; според книга Откровение това е името на „ангела на бездната“, цар на пълчище от чудовищни скакалци.

(обратно)

49

„Благословени!“

(обратно)

50

„Първият от тях, пречистен със серафимско оправдание и херувим с разперени крила, покривайки всичко със светлината на разума и излиятелен в словата на прославата, засия по-ярко над мрака на света…“

(обратно)

51

„Поприще на здравето“.

(обратно)

52

„За свойствата на билките“.

(обратно)

53

„За растенията“.

(обратно)

54

„За причините“.

(обратно)

55

Четирите основни добродетели — мъдрост, умереност, справедливост и мъжество; заедно с трите богословски добродетели — вяра, надежда к любов — образуват седмицата на добродетелите. Това деление в западната църква е приложено най-напред от Амвросий Медиолански (IV в.), а после затвърдено от Тома Аквински.

(обратно)

56

Хипотипоза — в риториката: стилна фигура за нагледно изобразяване на предмета.

(обратно)

57

„За петоъгълника на Соломон“, „Изкуството за говорене и разбиране на еврейския език“, „За металните веща“ от Роджьр от Хирфорд, „Алгебра“ от Ал. Хауаризми, „Пунихе“ от Силий Италик, „Подвизите на франките“, „За възхвалата на светия кръст“ от Рабано Мауро, „(Книга на) Флавий Клавдий Джордан за възрастта на света и човека е отделно запазени науки чрез отделни книги от A до Z“.

(обратно)

58

„Библиотекари да има в пореден списък на всички книги според предметите а авторите и да ги подрежда поотделно и редовно със сигнатури, снабдени с опис.“

(обратно)

59

„III, IV рафт, V първо гръцките; II, V рафт, VII на трето английските“.

(обратно)

60

„Слова“.

(обратно)

61

„Не бива да се говори за никакви чудеса,/ че земята се е извисила над небето —/ и това трябва да приемем за чудо…/ Земята горе — небето долу/ единствено това трябва да смятаме/ за чудо на чудесата.“

(обратно)

62

Ареопагитът — Дионисий Ареопагит (I в.), член на Ареопага в Атина, ученик на апостол Павел. Приписваните нему съчинения, използвани широко през Средновековието, са писани всъщност от друг автор, живял през V в.

(обратно)

63

Хуго от Сен Виктор (XI-XII в.) — католически философ, богослов, преподавател в училището на манастира „Сен Виктор“ в Париж, оставил множество трудове във всички области на тогавашното знание.

(обратно)

64

Свети Бернар (1090–1153) — френски благородник, станал монах и основал манастир в Клерво, оттук известен като Бернар Клервоски. Оставил е множество богословски трудове. Проповядвал в полза на II кръстоносен поход.

(обратно)

65

„Книга за антихриста“.

(обратно)

66

Джордано от Пиза (XIII-XIV в.) — католически духовник, професор по богословие в Пиза и Флоренция. Запазени са проповедите му на говоримия народен италиански език, важен паметник на средновековната италианска литература.

(обратно)

67

Алберт Велики (XIII в.) — доминиканец, един от най-големите философи на Средновековието, професор по богословие в Париж, а после в Кьолн. Заедно с Роджър Бейкън се смята за основател на естественонаучните изследвания. Негов ученик бил Тома Аквински.

(обратно)

68

Свети Пахомий Велики (IV в.) — основател на общежителното християнско монашество, създал първите манастири в Тиваида (Египет) и съставил правила за живота в тях.

(обратно)

69

„Благословете!“

(обратно)

70

„Ще се нахранят бедните…“ — начало на молитвата преди вечеря.

(обратно)

71

Еклисиаст — прозвище на автора на едноименна книга от старозаветния дял на Библията.

(обратно)

72

Йоан Златоуст (IV-V в.) — виден християнски проповедник и писател, наречен така заради ораторското си умение.

(обратно)

73

„Може би е могъл, но не се казва да го е употребявал.“

(обратно)

74

Пиер Певеца (XII в.) — френски богослов, преподавател в Париж. Бил главен певец в „Нотър Дам“. Един от проповедниците на Четвъртия кръстоносен поход.

(обратно)

75

„Дъвчи, вече е сварено.“

(обратно)

76

Амвросий (IV в.) — епископ на Медиоланум (днес Милано), бележит християнски проповедник и писател, обявен за „учител на църквата“. Описал и мъчението на св. Лаврентий, когото пекли на жарава, за да се откаже от вярата си.

(обратно)

77

Пруденций (IV-V в.) — латински християнски поет, създал забележителна лирическа и дидактическа поезия. В творбата си „Перистефанон“ възхвалява мъченичеството.

(обратно)

78

„Но ти, Господи, се смили над нас!“

(обратно)

79

„Нашата помощ е в името на Господа… който създаде небето и земята“ (Псалом 123, 8).

(обратно)

80

„Господи, отвори устните ми и устата ми ще възвестят твоята прослава“ (Псалом 50, 17).

(обратно)

81

„Дойдете да се възрадваме.“

(обратно)

82

„Тебе, Бога, хвалим“ — известна църковна песен, съставена от Амвросий Медиолански.

(обратно)

83

Респонзориум — отпев на ектении в католическото богослужение.

(обратно)

84

„Бог, който е чудна светлина на светиите.“

(обратно)

85

„С изгрева на светлината да се спусне.“

(обратно)

86

„Вярвам в единия Бог.“

(обратно)

87

„Има дом на земята, който се оглася от ясен глас. Самият дом отеква, но мълчаливият домакин не издава звук. И двамата тичат едновременно, домакинът и домът заедно.“ Симфозий — древноримски поет, живял през II-III в. С неговото име е запазена сбирка от 100 тристишни гатанки.

(обратно)

88

„Пределите на Африка“.

(обратно)

89

Аримаспи — название на митическо племе, живяло в крайните североизточни предели на познатия в древността свят. Според Херодот аримаспите били еднооки човеци, което и означавало името им на скитски език. Свещеникът Йоан е легендарен герой, разкази за когото се разпространяват широко в Европа от средата на XII в. нататък и са във връзка с кръстоносните походи. Според легендата той бил свещеник и цар в далекоизточно царство; победил мохамеданите и щял да се притече на помощ на кръстоносците в Светите места.

(обратно)

90

Донатисти — християнска ерес, възникнала в Северна Африка по време на гонението при император Диоклециан (края на III в. и началото на IV в.). Привържениците й били за строго отнасяне към отказалите се от вярата. Тихоний (IV в.) е известен донатистки автор, писал иаред с другото и коментар върху книга Откровение.

(обратно)

91

„Нарекли така басните на поета от говоренето, защото не са извършени дела, а само измислени сказания.“

(обратно)

92

„Има десета степен на смирение, която не е лесна и не предразполага към смях, понеже е написано: глупавият при смеенето извисява своя глас.“

(обратно)

93

Марк Фабий Квинтилиан (I в. н.е.) — прочут ретор в Рим, теоретик на ораторското изкуство.

(обратно)

94

Тацит (I-II в.) — известен римски писател-историк.

(обратно)

95

Калпурний Пизон (II в. пр.н.е.) — римски държавен деец, консул през 133 г.; написал история на Рим в седем книги.

(обратно)

96

„Освен това понякога се смея, шегувам се, играя — човек съм.“ Плиний Млади (I-II в.) — римски писател и държавен деец. Запазената сбирка негови писма е ценен извор за изучаване на историята, културата и бита на императорски Рим.

(обратно)

97

„Ние обаче на всички места осъждаме шегобийството, та дори и свободните разговори и вечно предизвикващите смях; при такива разговори не позволяваме на ученика и уста да отвори.“

(обратно)

98

Синесий от Кирена (Ш-ГУ в.) — християнски учен с висока елинистическа образованост, родом от Кирена, Северна Африка (в днешна Либия).

(обратно)

99

Елий Спарциан — един от авторите на латинския ръкопис върху историята на римските императори от Адриан (117–138) до Кар, Карин и Нумериан (282–285).

(обратно)

100

Авзоний (IV в.) — преподавател по граматика и реторика, учител на император Грациан. Запазени са негови стихотворения и писма до ученика му Павлин Нолански.

(обратно)

101

Павлин Нолански (352–431) — епископ на град Нола, бележит християнски поет, ученик на поета Авзоний. Запазени са и писма от него да Августин, Сулпиций Север и др.

(обратно)

102

Климент Александрийски (II-Ш в.) — виден християнски писател, основал своя школа в Александрия, Египет.

(обратно)

103

Сулпиций Север (360–420) — християнски писател на Юлска Галия, съвременник на Павлин Нолански и Мартин Туронски; написва житието на последния при обявяването му за светец.

(обратно)

104

Свети Ефрем — сирийски християнски поет и църковен писател от IV в., известен с прозвището Сириец.

(обратно)

105

„За поведението и общуването на монасите“.

(обратно)

106

„На тебе могат да ти се позволяват шеги само след някои сериозни неща, но все пак те трябва да се провеждат по достоен начин.“ Хилдеберт (1056–1134) — изтъкнат френски епископ, известен със социалната си ангажираност и грижите си за образованието на поверените му хора.

(обратно)

107

Джон от Солсбъри (XII в.) — английски философ, ученик на Абелар, плодовит писател. Смята се за първия средновековен познавач на Аристотел.

(обратно)

108

Пиер Абелар (1079–1142) — френски философ, богослов и поет. Рационалистически насоченото му учение било осъдено от католическата църква. В резултат на трагичната си любов към девойката Елоиза се самоскопил.

(обратно)

109

Свети Мавър (IV в.) — християнски мъченик, пострадал в Рим.

(обратно)

110

„Ти си камък и на тоя камък ще съградя църквата си“ (Евангелие от Матея, 16,18) — думи на Иисус Христос към апостол Петър, с които искал да каже, че Петър заедно с другите апостоли бил от основните камъни в сградата на църквата. Ликът върху монетата — феите задали на Христос въпроса: „Позволено ли е (от религиозна гледна точка) да се дава данък на императора или не?“ Това е било уловка, тъй като тогава Палестина била под римска власт. Затова Христос поискал една монета и Попитал: „Чий е този образ и надпис?“ Като му казали, че е на императора (по гръцки: кесаря), той препоръчал: „Отдайте кесаревото кесарю, а Божието Богу!“ (Евангелие от Матея, 22,17–21). Първи да хвърлят камък — фарисеите (партията на престорените ревнители за вярата и морала, откъдето и нарицателната употреба на името) довели при Христос една жена, заловена в прелюбодеяние. Според закона трябвало да я убият с камъни. Попитали Христос дали одобрява това наказание, а той им заявил: „Който от вас е без грях, нека пръв хвърли камък върху нея!“ Като чули това, фарисеите гузни наченали да се разотиват (Евангелие от Йоан, 8,3–9).

(обратно)

111

„Ти го каза“ — своеобразен потвърдителен отговор на въпрос; характерен е за речта на семитските народи. Употребява го Иисус Христос, когато при разпит първосвещеник Кайафа го запитва: „Ти ли си Христос, Синът Божий?“ (Евангелие от Матея, 24, 63–64.)

(обратно)

112

„Разголих бедрата си срещу лицето ти.“ Или „ще разголя и повдигна бедрата си и после твоите“. Свети Йероним (340–420) — виден богослов на западната църква, известен християнски писател, превел Библията на латински език и писал коментари върху нея.

(обратно)

113

„Огледало на глупците“.

(обратно)

114

„Тогава задникът издаде ужасен звук.“

(обратно)

115

Силвестър II — виден френски духовник и учен, занимавал се с математика и естествознание. Избран за папа в края на живота си, бил първият французин папа (999–1003 г.).

(обратно)

116

Армилярна сфера — древен астрономически инструмент за определяне на координатите на небесните светила.

(обратно)

117

Публий Папиний Стаций (I в. н.е.) — древноримски поет, автор на епическата поема „Тиваида“ и др. Лукиан (II в. н.е.) — старогръцки писател, роден в Сирия, виден сатирик на късното гръко-римско общество. Диалозите му, остроумни и изящни, повлияли на по-късната европейска литература.

(обратно)

118

Абат Сюже (1080–1151) — виден френски църковник, абат на манастира „Сен Дьони“, министър на френския крал Луи VI.

(обратно)

119

Пронунциацио — устно изложение, уведомяване (лат.).

(обратно)

120

Арналдо Брешански (XII в.) — радикален църковен реформатор, професор в Париж, проповядвал бедност. Изгорен в Рим през 1155 г. Привържениците му наричали арнолдисти или ломбардски еретици — по областта Ломбардия, където (преди всичко в Милано) се зародило сродното движение на патарените с широка народна основа, обединило борбата срещу едрите феодали и способствало за образуването на независимите градски републики в Италия (края на XI — началото на XII в.).

(обратно)

121

Цезарий от Хайстербах (XIII в.) — монах цистерцианец, автор на „Диалози за чудесата“ и „Осем книги за чудесата“, където дава много сведения за различни суеверия от Средновековието.

(обратно)

122

Лот — библейска личност от Содом (край Мъртво море), унищожен заедно със съседния град Гомора заради развратеността на жителите им (Битие, 19 гл.).

(обратно)

123

Вероятно тук става дума за богомилското движение, а не за българската църква, тъй като българската църква не е била смятана за еретическа.

(обратно)

124

„Тоя свят той определи като типичен лабиринт… широк за влизащия, твърде тесен за излизащия.“

(обратно)

125

Херкулесовите стълбове — в древността така наричали Гибралтарския проток и по-точно двете канари, които образуват входа в Средиземно море откъм океана. Според мита Херкулес разделил канарите, за да пусне водите на океана в Средиземно море.

(обратно)

126

Константиновият дар — фалшив документ, с който папството се опитало в средните векове да обоснове претенциите си за политическо господство в Западна Европа. Според него римският император Константин Велики (306–337) уж дал на папа Силвестър I императорска власт над западната част на Римската империя.

(обратно)

127

Беатус от Лиебана (VIII в.) — испански духовник, автор на известен коментар на книга Откровение.

(обратно)

128

„Мане, Текел, Фарес“ — според книгата на пророк Даниил (гл. 5, ст. 25 и сл.) тези думи се изписали на стената срещу пируващия вавилонски цар Валтасар, потомък на Навуходоносор, и предсказвали неговия край.

(обратно)

129

„Тайната на Африканските предели“.

(обратно)

130

„Гръцки са, не се четат.“

(обратно)

131

„Откровението на Христа“.

(обратно)

132

„Върху двадесет и четири престола“.

(обратно)

133

„Името му — смърт“.

(обратно)

134

„Затъмнени са слънцето и въздухът.“

(обратно)

135

„Настанал е град и огън“.

(обратно)

136

„В ония дни“.

(обратно)

137

„Първороден от мъртвите“.

(обратно)

138

„От небето падна голяма звезда.“

(обратно)

139

„Бял кон“.

(обратно)

140

„Благодат и мир вам.“

(обратно)

141

„Третата част от земята е унищожена.“

(обратно)

142

„За аспектите“ (аспект в смисъл положението на небесните светила едно спрямо друго). Алхазен (Х-XI в.) — латинизирано име на Абу Али ал Хасан ибн ал Хасан ибн ал Хайтам, най-големия физик на Средновековието със специални интереси в областта на оптиката, работил в Египет. Писал трудове и по математика, астрономия и естествознание.

(обратно)

143

„Таблици“. Ал Хауаризми — Мохамед ибн Муса (IX в.), средноазиатски математик, астроном и географ.

(обратно)

144

„За очите“.

(обратно)

145

„За звездните лъчи“. Абу Юсуф ибн Исхакал Кинди (IX в.) — арабски мислител и учен, автор на трудове по география, астрономия, оптика, метеорология, медицина, психология, музика.

(обратно)

146

„За дивите зверове“.

(обратно)

147

„Книга за различните видове чудовища“.

(обратно)

148

„Да отдъхнат от своите дела“.

(обратно)

149

„(Книга на) Квинт Серен за лекарствата“, „Явления“, „Книга на Езоп за природата на животните“, „Книга на Йероним Етик за космографията“, „Три книги, които епископ Аркулф с поддръжката на Адамнан посочил, че трябва да се напишат за Светите отвъдморски места“, „Книга на Квинт Юлий Хиларион за произхода на света“, „Книга на Солин Полихистор за положението на земното кълбо и за чудесата“, „Алмагест“…

(обратно)

150

Куканя — във фолклора на западноевропейските народи приказна страна на изобилието, където хората пият и ядат до насита.

(обратно)

151

Валденси — еретици от XII в., появили се във Франция като реакция срещу католицизма. По-късно се присъединяват към протестантската реформация.

(обратно)

152

Катари — еретическо движение, разпространило се от XI до XIII в. в Западна Европа. Учението му било дуалистично, повлияно от богомилството и други източни ереси.

(обратно)

153

Хумилиати — еретическо движение за покаяние, прераснало по-късно (от 1201 г.) в религиозен орден. Името идва от дрехите, които носели от сива или изобщо небоядисана вълна (лат. humilis — прост, небоядисан).

(обратно)

154

Петър Пустинника (XII в.) — френски духовник, проповядвал в подкрепа на Първия кръстоносен поход и успял да увлече над 50 хиляди селяни в похода.

(обратно)

155

Луи Свети — френският крал Луи IX (1219–1270). По негово време Франция станала най-могъщата държава в Европа. Ръководи Седмия и Осмия кръстоносен поход. Умира при една епидемия в Тунис.

(обратно)

156

Уолтър Мап (1140–1209) — английски писател сатирик. В сатиричните му творби се съдържат ценни сведения за тогавашния културен и религиозен живот; те са най-важният извор на зараждането на валденската ерес.

(обратно)

157

„Защото това, което се надува от светска недодяланост, няма ефект_,__освен ако е случайно… Но известни разумни дела се подкрепват със закона и успешно се насочват към заслужен край.“_

(обратно)

158

Флорентинеца — става дума за италианския поет Данте Алигиери (1265–1321), родом от Флоренция. Смята се за един от основоположниците на съвременния италиански език.

(обратно)

159

„Едно“ и „като че ли“.

(обратно)

160

„Практически указания към службата на Инквизицията на еретическата поквара“.

(обратно)

161

Пиер от Марикур (XIII в.) — френски философ, учител на Френсис Бейкън; поставил основите на магнетизма и на експерименталния метод.

(обратно)

162

„Този камък носи в себе си подобието на небето.“

(обратно)

163

Авероес (Ибн Рушд, 1126–1198) — арабски философ и естествоизпитател, роден в Кордова, Испания, основател на френското течение авероизъм, разпространено в Западна Европа през Възраждането.

(обратно)

164

„Наистина всички чертежи се представят чрез линии, ъгли и фигури като изпълнение на естествените неща. Защото другояче е невъзможно да се разбере нещо от тях.“

(обратно)

165

„Третия от коня…“

(обратно)

166

Гаспар, Мелхиор, Маркизар — преиначени имената на тримата влъхви.

(обратно)

167

Свети Доминик (1170–1221) — испански духовник, основател на Доминиканския орден (1216) като общество от проповедници и изповедници.

(обратно)

168

Блудницата Вавилон — апокалиптичен образ от книга Откровение (гл. 17), донякъде напомнящ и на Рим; олицетворява антихристиянските сили.

(обратно)

169

„Наистина хубави са гърдите, които се повдигат малко нагоре и умерено се издуват, не увисват свободно, а са леко прибрани; пристегнати са, но не притиснати…“

(обратно)

170

„История на ересиарха брат Долчино“.

(обратно)

171

Флагеланти — (самобичуващи се, от лат. flagellum — бич) ексцентрична религиозна секта, чиито привърженици проповядвали скорошния свършек на света, бичували се сами или се подлагали на бичуване и други изтезания за изкупване на греховете си. Зародила се в XIII в., тя прераснала в широко движение, особено по време на чумната епидемия от 1349 г., когато огромни процесии от самоизтезаващи се хора кръстосвали западноевропейските страни. През XIV в. католическата църква ги преследвала системно.

(обратно)

172

Белиал — библейско название на тъмната сила, олицетворяваща всяко беззаконие. Самата еврейска дума означава „княз на всяко зло“.

(обратно)

173

Вартоломей — апостол Вартоломей, проповядвал християнството в различни страни на Близкия изток и загинал мъченически.

(обратно)

174

Антоний (IV в.) — сирийски мъченик, убит заради построената от него църква.

(обратно)

175

Гонфалониер — началник на изпълнителната власт в средновековните италиански републики.

(обратно)

176

Света Хилдегард (1098–1179) — монахиня от Бенедиктинския орден; била в непрекъснато екстатично състояние. Написала (по-точно продиктувала) множество писма и мистически писания в стил откровения.

(обратно)

177

Последната Туле — в древността наричали така един северен остров, смятан за най-северен (последен) от познатите тогава земи; оттук и изразът „последната Туле“. Предполага се, че става дума за Норвегия или за Исландия, или за някои от Шетландските острови. Днес това име носи селище в Гренландия.

(обратно)

178

„Физиолога“ — Физиологичен сборник от съпоставителни изследвания върху животни и минерали, съставен на гръцки език през II-III в. в Египет от няколко автори християни. Сборникът е преведен рано на старобългарски (X в.), а през XIII в. се превежда и на националните езици в Западна Европа; известен е и с името „Бестиарий“ поради различните животни и митически зверове, описани в него.

(обратно)

179

„За тебе става дума.“

(обратно)

180

Песен на песните — поетична книга от старозаветния дял на Библията. Сравненията и цитатите по-надолу са от тази книга.

(обратно)

181

Есевон — столица на аморейския цар Сихон, завладяна от евреите. Развалините и днес личат северно от Мъртво море; съхранили са се и някои от прочутите й езера.

(обратно)

182

Йерихон — богат и силно укрепен ханаански град, според Библията превзет от евреите с помощта на чудо; стените на града се сринали от тръбния звук на войските на еврейския пълководец Иисус Навин.

(обратно)

183

„О, светло съзвездие на девици, о, затворена врата, вода за градините, съсъд, съхраняващ благовония, кутийка за мазила“ (из хвалебни песни за света Богородица).

(обратно)

184

„О, премалявам, виждам причина за премала и не се боя!“

(обратно)

185

„Прочее всеки образ толкова по-очевидно показва истината, колкото по-открито сочи чрез различно подобие, че е образ, а не самата истина.“

(обратно)

186

„Всяко животно е тъжно след съвкупление.“

(обратно)

187

Притчи Соломонови — книга от старозаветния дял на Библията; представлява сборник от житейски и религиозни мъдрости.

(обратно)

188

„Никога нищо не следва само от два частни случая.“

(обратно)

189

„Или веднъж, или втори път, изобщо трябва да има нещо средно.“

(обратно)

190

Пребендарии — заселници в църковни и манастирски владения.

(обратно)

191

„Наистина правят смъртен грях, когато прегрешават със светско лице, по-голям смъртен грях вършат, когато съгрешават с духовник, зачислен в светите ордени, а най-голям е грехът, когато е с религиозно чист човек.“

(обратно)

192

„Господи, помилуй!“

(обратно)

193

Както е казал свети Павел — има се предвид написаното за взаимоотношенията на жената и мъжа в Посланието на апостол Павел до църквата в Ефес.

(обратно)

194

„Актовете на чувствената страст, доколкото са придружени от телесна промяна, се наричат страдания, а не актове на наслаждение…“

(обратно)

195

„Страстта се насочва, за да се достигне до възможно реалното, и да има там край на чувствеността.“

(обратно)

196

„Любовта прави така, че самите неща, които се обичат, по някакъв начин се обединяват за обичащия и любовта е по-скоро познавателна, отколкото познание.“

(обратно)

197

„Начало на борба (домогване)“.

(обратно)

198

„Общо притежание в любовта“, за която говори Дионисий в „Божествени песни“.

(обратно)

199

„Поради голямата любов, която Бог има към всичко съществуващо“.

(обратно)

200

„Овца“ от „отнемане“.

(обратно)

201

„Куче“ от „лай“.

(обратно)

202

Цар Гараманте — може би авторът е искал да каже „царят на гарамантите“, които са африканско племе, населявало областта Фазания (днес провинция Фезан, Югозападна Либия). За тях говори още Херодот, а през 19 г. н.е. римският пълководец Корнелий Балб завзел главния им град Гераму (днес Джерма).

(обратно)

203

Язон — предводител на аргонавтите, тръгнали на далечно плаване до Колхида (на източния бряг на Черно море) за Златното руно.

(обратно)

204

Цар Лизимах (361–281 г. пр.н.е.) — пълководец на Александър Велики, управлявал след неговата смърт провинция Тракия. По-късно се обявил за цар и завзел Мала Азия и Македония. Според исторически данни е загинал на бойното поле.

(обратно)

205

„Свежест“ и „девица“.

(обратно)

206

Винценций (Венсан) от Бове (XII в.) — учен доминиканец. Автор на най-голямата енциклопедична компилация от Средновековието.

(обратно)

207

Цар Мидас — митичен цар на Фригия (Мала Азия), прочут с огромните си богатства. Имал способността да превръща в злато всичко, до което се докосне. Според легендата Аполон му поставил магарешки уши, защото при музикалното състезание между Аполон и Пан некомпетентно оспорил наградата, присъдена на Аполон.

(обратно)

208

„Царска корона от ръката на Бога.“ „Диадема на империята от ръката на Петър.“

(обратно)

209

„Свещени такси за покаяние“.

(обратно)

210

„История на ангелите“, „За построяването на храма“, „За скинията“ (първичен еврейски храм), „За времената и изчисленията, и хрониката, и кръга на Дионисий“, „За правописа“, „За видовете мерки“, „Житието на свети Гутберт“, „Метричното изкуство“ от Беда Достопочтени (637–735) — английски монах, църковен историк. Постъпил на осемгодишна възраст в манастир, където преживял девет десетилетия. Писал коментари върху библейски книги, проповеди, жития, епиграми, трудове по хронология и граматика. Съчинението му „История на ангелите“ е единственият извор за древната история на Англия до 731 г.

(обратно)

211

„За реторичното сходство“, „Различаване на реторичните въпроси“.

(обратно)

212

По-известни от тях са: Присциан (V-VI в.) — римски граматик, преподавал латински език в Константинопол. Запазена е негова латинска граматика, която е най-пълната известна граматика на този език. Елий Донат (IV в.) — известен римски граматик и оратор. Неговата латинска граматика била основното пособие за изучаване на този език през Средновековието. Писал и коментари върху съчиненията на римските поети Теренций и Вергилий. Викториан (IV в.) — римски оратор, родом от Северна Африка. В съчинението си „Граматическо изкуство“ се занимава обстойно с въпросите на метриката в поезията.

(обратно)

213

„Това пенещо се море обикаля космополитни брегове, блъска земните брегове с речни вълни, връхлита върху скалистите птичи гнезда с огромни водни маси, смесва с бичуващия водовъртеж от дълбините едрите пясъци и разпръсва пяната в неравни вълни и често бушува от силните напори на вятъра“ (откъс от „Западни песни“.)

(обратно)

214

Алдхелм от Малсбъри (639–709) — бенедиктински монах, по-късно епископ. Бил известен с поезията си, писана на староанглийски и латински език.

(обратно)

215

„Поначало най-силен от всички поеми за знатни хора е панегирикът и с особена отеческа привилегия разпространява под небето поемите за Твореца…“

(обратно)

216

„Ignis (огън), coquihabin (от coquo, варя), ardor (плам), calax (от calor, топлина), fragon (от fragor, пращене), rusin (от rubor, червенина), fumaton (от furno, димя), ustrax (от иго, изгарям), vitius от vita, понеже съживява със своята топлина почти мъртви крайници), siluleus (от silex, понеже изскача от камъка и нямаше да е правилно да се казва silex, ако от камъка не изскачаше искра), aeneon (от бог Еней, който се вселява в него; както се смята, огънят е изпълнен с еманации на бог Еней)“.

(обратно)

217

Публий Теренций Афер (190–159 г. пр.н.е.) — римски комически поет, роден в Картаген. Пише на изискания език на римската аристокрация, чиито представители осмива в комедиите си.

(обратно)

218

Щастливите острови — древното име на Канарските острови, което се среща у някои древноримски писатели. Названието идва вероятно от гръцката митология, където Елисейските полета или Островите на блажените са мястото, на което отиват избрани люде след смъртта си.

(обратно)

219

„Началото на ада“. Някои наричат земния рай начало на ада.

(обратно)

220

Астурийско кралство — областта Астурия в Северна Испания се противопоставила на арабските нашественици и се обособила в кралство (718 г.), което в следващите векове се разраснало, а в 1230 г. се обединило с Кастилия. Това способствало за развитието на самостойна култура.

(обратно)

221

„Тук са лъвовете“. Героят свързва понятията Африка, лъвове, Юг.

(обратно)

222

Авицена (латинизирано име на Абу Али ибн Сина, 980–1037) — средноазиатски философ, естественик, математик, лекар, поет и музикант. Книгата му „Медицински канон“ е преведена през XII в. на латински език и се разпространява в Западна Европа.

(обратно)

223

„Началото на рая“.

(обратно)

224

Публий Аний Флор (II в.) — латински поет от Африка. Фронтон от Сирта, Нумидия (Северна Африка, II в. н.е.) — латински ретор, учител на император Марк Аврелий.

Луций Апулей (II в.) — латински писател и поет, роден в Северна Африка. Най-известното му съчинение е романът „Метаморфози“, познат повече с името „Златното магаре“.

Марциан Миней Феликс Капела (V в.) — къснолатински писател, роден в Северна Африка, учил в Картаген. Написал съчинение в стихове върху седемте свободни изкуства.

Фабий Планциад Фулгенций (V в.) — християнски поет и митограф от Северна Африка.

(обратно)

225

„Огледало на любовта“.

(обратно)

226

Василий Анкирски (IV в.) — епископ на град Анкира (днес Анкара), Мала Азия. Написал е книгата „За непорочността“.

(обратно)

227

„Ония, които смущават душата чрез пороци и умопомрачения и от две страни, унищожават това, което съдържа необходимост за полезен живот, те забъркват просветлената и красива душа в тинята на плътските страсти и смесвайки по тоя начин чистотата и красотата на тялото, сочат всичко това като безполезно за задълженията на живота.“

(обратно)

228

„Вечна книга“.

(обратно)

229

Клавдий Гален (II в.) — древен лекар и учен, роден в Пергам (Мала Азия). Работил главно в Рим, бил придворен лекар на император Марк Аврелий. Написал много съчинения върху медицината, в това число и за кръвообращението.

(обратно)

230

Арно от Вилньов (1235–1311) — известен средновековен лекар, преследван от църквата заради философските и религиозните си възгледи.

(обратно)

231

„Полово съвкупление“.

(обратно)

232

Стефан Бурбонски (1190–1261) — французин, доминикански монах. Неговото съчинение „За седемте дара на Светия Дух“ дава богати сведения за културния живот във Франция по това време, както и за различни секти и суеверия.

(обратно)

233

„Задник“.

(обратно)

234

„За законите“ от Гийом д’Оверн (ХП-ХШ в.) — учен схоластик, епископ на Париж.

(обратно)

235

Бернар Делисийо (1260–1318) — францискански монах, противник на Инквизицията; заловен и осъден от нея като еретик.

(обратно)

236

Беотийският рис — Линкей (името му се извежда от старогръцката дума „линкс“ — рис), един от аргонавтите, притежавал такова остро зрение, че можел да вижда какво става в недрата на Земята.

(обратно)

237

Гвелфи — членове на средновековна партия в Италия (XII-XIV в.), поддържаща папата. Техни противници били гибелните, привърженици на императора.

(обратно)

238

„За нашите блага“.

(обратно)

239

„Небесно право“ и „обществено право“.

(обратно)

240

Първо послание до Тимотей — книга в новозаветния дял на Библията, едно от двете послания на апостол Павел, писани до неговия ученик Тимотей, епископ на град Ефес, Мала Азия.

(обратно)

241

Мелхиседек — цар на Салим в Ханаан (Палестина); в библейския разказ за него не се споменава чий син е и затова се смята като персонаж без родословие.

(обратно)

242

Витания — село в Палестина.

(обратно)

243

Екхарт (1260–1328) — немски мистик, доминиканец. Някои пунктове от учението му били осъдени от католическата църква.

(обратно)

244

Мойсей (XIII в. пр.н.е.) — пророк, вожд и законодател на еврейския народ. Даденият от него закон се определя като стар в сравнение с учението на Иисус Христос, което е „нов завет“.

(обратно)

245

„Три книги за растенията“.

(обратно)

246

„Съкровище от билки“.

(обратно)

247

„Кучета на Господа“ — подигравателно обяснение на името доминиканци въз основата на звуково сходство.

(обратно)

248

Все названия на предводителя на тъмните сили у различните народи.

(обратно)

249

Онан — библейска личност, син на Юда, родоначалника на едно от дванадесетте колена на еврейския народ. По закона на левиратния брак трябвало да възстанови потомството на покойния си брат от вдовицата му Тамар, но Онан при полово сношение с нея „изливал семето си на земята“, тъй като не желаел да създава потомство, което няма да е негово (Битие, 38,1–10). Оттук ще е понятието онанизъм.

(обратно)

250

Киликия, Кападокия, Ликия, Ликаония, Понт, Витиния, Писидия — области в Мала Азия, споменавани в новозаветните книги на Библията.

(обратно)

251

„Седнаха князете и говориха несправедливо против мене. Преследваха ме. Помогни ми, Господи! Спаси ме, Боже мой, заради голямото си милосърдие.“

(обратно)

252

Термини в средновековната музика.

(обратно)

253

Кимерийски мрак — кимерийците са митическо племе, живяло (според „Одисея“ на Омир) в най-крайния Запад, и то във вечен мрак и мъгла.

(обратно)

254

„Неписмен абат“.

(обратно)

255

Пиперно — селище в областта на Рим, епископско седалище.

(обратно)

256

„Ден на гнева“ — известна музикална творба, тип „секвенция“, създадена през XIII в. и изпълнявана в месите за покойници.

(обратно)

257

Споменаваните оттук нататък лица в този сън видение са библейски персонажи, изтъкнати с техни характерни качества и действия, засвидетелствани от книгите на Библията — Стария и Новия завет. Подредени са тук в няколко цикъла, обединени по различни признаци като дрехи, храна, питие, местоположение и т.н. Начинът, по който авторът ги представя — само с по един намек или единичен щрих, трудно доловими за неспециалиста, — издава както голямата му ерудираност, така и схващанията му на семиотик. Едни от белезите са по-лесно различими. За апостол Яков например се казва, че седи върху една мрежа, защото се знае, че преди да стане апостол на Иисус Христос, Яков е би л рибар. Апостол Матей седи на столче, тъй ката по-рано е бил митар (данъчен чиновник) и когато Христос го видял за първи път, той „седял на митницата си“. На Йоан Кръстител се пада да яде скакалец, защото при отшелничеството си в пустинята той се хранел само с „акриди (вид скакалци) и див мед“. Името на Ной е свързано наред с известния ковчег и с по-малко познатите признаци грозде и вино, защото в Библията се казва, че след потопа той ял от гроздовия плод, опил се и заспал гол; видял го синът му Хам и му се присмял, затова Ной го прокълнал. Авесалом окачва телето за косите, понеже е казано, че имал хубави и много дълги коси; когато веднъж бягал от преследващите го хора на баща му цар Давид, косите му се заплели в клоните на едно дърво, конят под него избягал, а той увиснал на косите си и бил застигнат и убит. За други признаци пък читателят трябва да се догажда. Например Лот бил грабнал дреха с цвят на сяра; такова пряко указание няма в Библията, но е писано, че при унищожаването на Содом и Гомор Господ излял над тези градове „сяра и огън“ (в българския превод — „огън и жупел“); жената на Лот не е пряко умъртвена от този огнено-серен дъжд, но загинала при бягството от унищожавания Содом, превръщайки се в солен стълб, понеже не спазила заръката да бяга, без да се обръща. Самсон захапва лъва, защото в библейския разказ четем, че веднъж, когато Самсон останал без храна, утолил глада си с мед от питите на пчелен рояк, подслонил се в изсъхналия гръден кош на убит от него преди време лъв.

(обратно)

258

„(С машина) управлявана само от един човек,“

(обратно)

259

„Смъртта е почивка за пътника, край на всяка мъка…“

(обратно)

260

„Да се скъса от прекален смях, да криви в смях устата си!“

(обратно)

261

„Печален е оня ден, в който от пепелта ще възкръсне човекът, за да бъде изправен пред съд като подсъдим. Милостиви Господи Иисусе, дари му покой.“ („Ден на гнева“)

(обратно)

262

„Пирът на Киприан“.

(обратно)

263

„Прииска ми се да играя, папа Йоане, разбери играещия. Ти сам можеш да играеш, ако ти се иска.“

(обратно)

264

Карл II Плешиви (823–877) — крал назападнофранкската държава, по-късно франкски император (875–877) от династията на Каролингите.

(обратно)

265

„Смеейки се, пада Гаудерик, чуди се Захарий, възнак в леглото поучава Анастасий.“

(обратно)

266

Артемидор Ефески (II-I в. пр.н.е.) — пътешественик, родом от Мала Азия. Написал съчинение за тълкуване на сънищата, включващо и най-различни други сведения, например за нравите и обичаите в древността и т.н.

(обратно)

267

„I. ар. За словата на някакъв си глупак. II. сир. Египетска книга по алхимия. III. Изложение иа учителя Алкофриб за пира на блажения Киприан, епископ Картагенски, IV. Беззаглавна книга за обезчестяванията на девиците и за отлъчванията на развратниците“.

(обратно)

268

„Беззаглавна книга“.

(обратно)

269

„Глас, дишане, тласък“.

(обратно)

270

Матей, Яков Големи, Петър, Вартоломей, Андрей, Павел, Тома — ученици апостоли на Иисус Христос. Йосиф — старецът, за когото била сгодена Дева Мария.

(обратно)

271

Аарон — първият свещеник на евреите, брат на вожда на народа Мойсей според старозаветната книга на Библията Изход.

(обратно)

272

Сион — хълм в Ерусалим, на който бил построен храмът на Йехова, бога на евреите. Храмовата постройка била заобиколена с дворове за народа, обградени със стени.

(обратно)

273

Серафими, херувими, престоли, господства, сили, власти, начала, архангели и ангели — според апостол Павел (Послание до Колосяни, гл. 1, ст. 16) са деветте ангелски степени.

(обратно)

274

„Подмяна на обекта. Изразът се приема по думата, а не по предмета.“

(обратно)

275

Блегми — етиопско племе на границата с Египет; гърците и римляните в своята митология ги превърнали в митически същества, лишени напълно от глави.

(обратно)

276

Йехова — името на Бог у евреите, смятан за единствен и истински. Принасяли му жертви само в Ерусалимския храм на хълма Сион.

(обратно)

277

Циркумцелиони (лат. circum — наоколо, и caela — стая на роби, килия, т.е. скитащи около къщите бродяги) — презрително название на участниците в религиозно-социално движение от IV и V в. в Северна Африка, насочено срещу римската власт. Много от тях били привърженици на донатистката ерес.

(обратно)

278

Албигойци — еретици дуалисти в Южна Франция през XII-XIII в., от град Алби, един от главните центрове на ереста; известни са и с името катари. В религиозното и социалното си учение ереста е тясно свързана с богомилството и павликянството.

(обратно)

279

Ликург — митичен законодател на Спарта. Приписва му се създаването на най-старите закони (около 820 г. пр.н.е.).

(обратно)

280

„Беше направил език от цялото тяло.“

(обратно)

281

„Помилвай ме“ — означение на петдесетия псалом по началните му думи.

(обратно)

282

Фаларис (VII в. пр.н.е.) — тиранин на Агригент, град на остров Сицилия; славел се с неимоверната си жестокост. За него разказвали, че в нагорещен меден бик изпичал противниците си.

(обратно)

283

„След като се е изкачил по стълбата, той трябва веднага да я бутне“.

(обратно)

284

„Не в смута, не в смута е Господ“ (по Трета книга на царете, 19, II).

(обратно)

285

„Къде е сега Вавилонската слава?“

(обратно)

286

Танцът на Макабре — вид средновековни алегорични драми и процесии, в които главно действащо лице била смъртта. Етимологията е неясна: едни свързват името със седемте братя Макавеи (еврейски национални герои, загинали за свободата и независимостта на отечеството си през II в. пр.н.е.), а други — с възможно име на френски художник, нарисувал за пръв път картина с танца на смъртта.

(обратно)

287

„О, колко е целебно, колко е мило и приятно да седиш в усамотение и да мълчиш, и да разговаряш с Бога.“

(обратно)

288

„Някогашната роза остана само в името; ние запазваме само името.“

(обратно)

Оглавление

ЕСТЕСТВЕНО, СТАВА ДУМА ЗА РЪКОПИС

БЕЛЕЖКА

ПРОЛОГ

ДЕН ПЪРВИ

  Ден първиПЪРВИ ЧАС

  Ден първиТРЕТИ ЧАС

  Ден първиШЕСТИ ЧАС

  Ден първиОКОЛО ДЕВЕТИЯ ЧАС

  Ден първиСЛЕД ДЕВЕТИЯ ЧАС

  Ден първиВЕЧЕРНЯ

  Ден първиПОВЕЧЕРИЕ

ДЕН ВТОРИ

  Ден вториУТРЕНЯ

  Ден вториПЪРВИ ЧАС

  Ден вториТРЕТИ ЧАС

  Ден вториШЕСТИ ЧАС

  Ден вториДЕВЕТИ ЧАС

  Ден вториСЛЕД ВЕЧЕРНЯ

  Ден вториПОВЕЧЕРИЕ

  Ден вториПРЕЗ НОЩТА

ДЕН ТРЕТИ

  Ден третиОТ ИЗОБРАЗИТЕЛНИ ДО ПЪРВИЯ ЧАС

  Ден третиТРЕТИ ЧАС

  Ден третиШЕСТИ ЧАС

  Ден третиДЕВЕТИ ЧАС

  Ден третиВЕЧЕРНЯ

  Ден третиСЛЕД ПОВЕЧЕРИЕ

  Ден третиПРЕЗ НОЩТА

ДЕН ЧЕТВЪРТИ

  Ден четвъртиИЗОБРАЗИТЕЛНИ

  Ден четвъртиПЪРВИ ЧАС

  Ден четвъртиТРЕТИ ЧАС

  Ден четвъртиШЕСТИ ЧАС

  Ден четвъртиДЕВЕТИ ЧАС

  Ден четвъртиВЕЧЕРНЯ

  Ден четвъртиПОВЕЧЕРИЕ

  Ден четвъртиСЛЕД ПОВЕЧЕРИЕ

  Ден четвъртиПРЕЗ НОЩТА

ДЕН ПЕТИ

  Ден петиПЪРВИ ЧАС

  Ден петиТРЕТИ ЧАС

  Ден петиШЕСТИ ЧАС

  Ден петиДЕВЕТИ ЧАС

  Ден петиВЕЧЕРНЯ

  Ден петиПОВЕЧЕРИЕ

ДЕН ШЕСТИ

  Ден шестиУТРЕНЯ

  Ден шестиИЗОБРАЗИТЕЛНИ

  Ден шестиПЪРВИ ЧАС

  Ден шестиТРЕТИ ЧАС

  Ден шестиСЛЕД ТРЕТИЯ ЧАС

  Ден шестиШЕСТИ ЧАС

  Ден шестиДЕВЕТИ ЧАС

  Ден шестиМЕЖДУ ВЕЧЕРНЯ И ПОВЕЧЕРИЕ

  Ден шестиСЛЕД ПОВЕЧЕРИЕ

ДЕН СЕДМИ

  Ден седмиПРЕЗ НОЩТА

  Ден седмиПРЕЗ НОЩТА

ПОСЛЕДЕН ЛИСТ